Тереза Майкълс
Приютени в рая (21)

Двадесет и първа глава

Колтър препускаше на юг към мелницата на Стърдивант. Изпробваше издръжливостта на откраднатия жребец, а и собствените си сили. Гъстият мокър сняг беше разкалял пътя и колите затъваха в дълбоките коловози. По здрач Колтър се отклони към покрития с настилка път.

Докато пресичаше улицата и минаваше край къщи с осветени прозорци, Колтър се мъчеше да не заспи.

Уорън, Ейвъри, Гуин — назоваваше той собствениците на земите, покрай които яздеше. Така се бореше с умората.

Браун, Роланд, Амбри…

Напрягаше се да си спомни какви добиви имаха, кои бяха най-добрите им коне или кога за последен път бе виждал някого от семейството. Каквото и да е, само да го държи буден.

След като пое на юг, премина няколко потока и попадна на малко използвани пътеки. Остави големия жребец да избира сам пътя си и така преминаха край дома на Лий и мелницата. Колтър не обърна внимание на ледените водни пръски, когато конят пресече потока Пиджън, изкачи се по брега и навлезе отново в гората.

Яздеше с наведена глава. Периферията на шапката го предпазваше донякъде от гъстия сняг. Мъжът се надяваше, че Елизабет е на топло в „Туин Пайнс“. Не смееше и да мисли за безопасността й.

С коленете си усещаше как мускулите на коня се напрягат и отпускат. Чувстваше, че животното притежава огромна скрита сила — да го докоснеш и ще я освободи.

Колтър се зачуди дали ще издържи. Дали силите щяха да му стигнат?

Снегът се топеше върху мундира му и пропитата с влага тъкан затрудняваше движенията на мъжа. Снежинките, попаднали върху потните хълбоци на коня, мигом се стопяваха.

Ала Колтър продължаваше да го пришпорва.

Въпросите, които досега не смееше да си зададе, внезапно нахлуха в ума му. На най-важните обаче нямаше отговор. Защо Елизабет бе решила сама да се опълчи срещу Алма? Защо бе рискувала да дойде тук с Никол? Какво ли бе прочела за Джеймс в писмото?

Жребецът изпръхтя. Беше предупреждение за приближаващи ездачи. Колтър едва успя да се прикрие зад храсталаците. Приведе глава, сви натежалото си изморено тяло и хвана ноздрите на жребеца, като тихо му прошепна да не издава присъствието им.

С бузата си усети топлината на мократа кадифена шия и затвори очи. Искаше да остане така, да си почине… Но конят изобщо не бе изморен и неспокойните му движения окончателно разбудиха ездача.

Потеглиха отново. Колтър търсеше път през гората и се проклинаше, че не видя дали конниците бяха приятели, или врагове.

Сигурен бе, че „Туин Пайнс“ не е далече. Там можеше да се освободи от тежките, просмукани от влага, дрехи и да поспи. Запита се дали жребецът не е прочел мислите му, защото животното наостри уши и препусна по-бързо.

— Предполагам, би се зарадвал на топла каша и дебела сламена постеля — прошепна Колтър.

През оредяващите дървета забеляза пътя, но нещо го възпря да подкара жребеца в галоп по завоите на „Туин Пайнс“…

Докато не чу изстрелите.

Вече нищо не можеше да го спре. Той пришпори буйното животно и жребецът препусна вихрено през дупките, калта и тъмнината.

Единствената мисъл на Колтър бе за Елизабет и Никол. Вече знаеше отговора на един от въпросите си — имаше достатъчен резерв от сили.

— Огън! — заповяда капитан Майкъл Тортън на малкия патрул.

Куршумите се посипаха по долния етаж и залпът разби стъклата на прозорците.

Тишина.

Капитанът бавно вдигна ръка към хората си да прекратят стрелбата.

— Проклетите бунтовници до един са луди — измърмори един от войниците.

Капитанът споделяше мнението му. Когато чу първия изстрел, заповяда на хората си да се разпръснат и да обкръжат къщата откъм гората и откъм откритото поле, като използват всяко възможно прикритие. Предполагаше, че някой е стоял на пост, защото едва напуснаха прикритията си и се оказаха под обстрел. Стори му се странно, че във всяка от предните стаи беше запален огън. С бинокъла огледа долния етаж. Надяваше се да зърне поне сянката на стрелеца.

Не забеляза никого. Миризмата на гъстия дим, излизащ от масивните тухлени комини го подсети, че всъщност войниците му търсеха подслон, а бяха въвлечени в схватка с още един непоколебим бунтовник.

— Мислите ли, че го улучихме, капитане?

— По всяка вероятност, но инстинктът ми подсказва, че може да греша. Вземете двама души и огледайте къщата от всички страни.

Докато чакаше, се сети за топлината, от която неговите премръзнали, изморени хора имаха нужда и се зачуди дали бунтовникът, който стреля по тях не е луд. Тези огньове бяха предупреждение за нещо, но за какво — нямаше представа.

В напрегнатата тишина се чу изплашеният плач на дете.

Къс залп дойде от далечния десен прозорец.

— Огън!

Елизабет чу командата отново и притисна силно Никол. Бяха се свили в далечния ъгъл на някогашния й затвор. Докато бягаха от Алма, Елизабет не бе успяла да забележи, че мебелите са изнесени от стаята и сега няма с какво да подпре вратата.

Ако Алма не беше изпищяла: „Янки!“, нямаше да знае кой е отвън. Не можеше да мисли за тях като за врагове. Държаха Алма далеч от нея и детето.

Никол проплака отново и куршумите се посипаха, като разбиха остатъците от стъкла на долния етаж. Елизабет сподави собствения си писък. Чуха се още няколко изстрела. Помисли, че идват откъм Алма. След тях настана сгъстена от напрежение тишина. Ами ако Алма реши да се качи при тях? И ако е достатъчно безразсъдна да стреля по янките от тези прозорци?

— Мамо, страх ме е!

— Знам, миличко, знам! — Елизабет не можеше повече да рискува живота на детето си. — Слушай, хайде да играем на една игра. Така ще избягаме далеч оттук. Прави като мен, съкровище, не говори, само ме следвай.

Отметна завивката, с която беше увила детето, легна на пода и изчака Никол да направи същото. С изгарящите си от болка длани и с бузата си усети, че масивните дъски на пода са нагорещени. Но без да обръща внимание, запълзя по пода.

— Ето така, Никол. Все едно, че сме змии и пълзим към дупката си.

— Не искам да съм змия. Аз съм червей.

— Каквото искаш, миличко, каквото искаш, само дръж главата си ниско.

Елизабет не обръщаше внимание на откъслечните изстрели. Вече беше почти до прозореца.

— Не се изправяй и чакай мама.

Вдигна ръка да опипа перваза. Пръстите й се плъзнаха по дървото. Помоли се да не улучи малките дървени клинове, с които някога заковаваха прозорците.

Господ не чу молбата й. По средата на перваза налетя на първия клин. Отчаяно въздъхна и отпусна ръка. Обхвана я пълно безсилие.

— Горещо е, мамо! Подът е горещ.

Елизабет вдигна глава. Усети миризма на дим.

Сатанинският глас на Алма отекна:

— Цялата къща е построена от стволове на дървета, отсечени и обработени в нашите гори.

Никол пропълзя до Елизабет и младата жена я взе в скута си.

Смолистите борови подове и стени щяха лесно да пламнат и накрая огънят щеше да ги погълне.

Прозорците! Трябваше да разбие най-близкия прозорец. С една ръка обърна лицето на Никол към рамото си, за да я предпази, а със сгънатия лакът на другата счупи едно от малките стъкла. Нахлу студен нощен въздух. Елизабет обърна детето така, че да вдишва от него.

— Кракът ви никога няма да стъпи в моя дом! — изкрещя Алма отдолу, докато подпалваше завесите в гостната.

 

 

Първото нещо, което Колтър видя, щом стигна къщата, бяха бълващите огън прозорци на долния етаж. Мъжът рязко дръпна поводите и жребецът се изправи на задни крака.

— Капитане, още един проклет бунтовник!

— Прекратете огъня! — заповяда Тортън.

— Елизабет! — извика Колтър, без да обръща внимание на неприятеля зад гърба си.

Когато чу гласа му, Елизабет пусна Никол. Изправи се и извика. Омота ръка в края на полата си и започна да разбива останалите стъкла на прозореца.

Капитанът притича приведен към Колтър и му изкрещя да се прикрие. Над главите им изсвистяха куршуми и Тортън се хвърли на земята.

— Залегни, глупако! Вътре има луд мъж!

— Жена е — извика Колтър, като се опитваше да овладее полуделия жребец. Конят ту се изправяше високо на задни крака, ту се мяташе встрани. Така бяха много трудна за улучване мишена.

Пожарът се разрастваше — голямо червено сияние, от което по двора затанцуваха сенки. Няколко минути двамата мъже се взираха в огъня, след което Колтър се обърна към капитана:

— Бихте ли заповядали на хората си да ме прикриват? Вътре са съпругата ми и детето ми.

— Господи! А кой стреля по нас?

— Една луда жена — рече Колтър и вдигна поглед. — Елизабет, изкърти прозореца! Счупи с нещо рамката.

— Не мога! Тук няма нищо!

— Дръжте коня ми — нареди Колтър и хвърли поводите. Започна да шепне на жребеца и да го потупва успокояващо по гърба, като го пришпори с колене към верандата.

Тортън хвана здраво поводите и заповяда на хората си да прикриват него и Колтър. Пропълзя край копитата на жребеца и предупреди:

— Не можеш да се изкачиш по колоните. Няма за какво да се хванеш, бунтовнико.

Колтър не отговори, хвърли шапката си, свали куртката, освободи краката си от стремената. Искаше му се да не чува шума, с който Елизабет разбиваше дървената рамка над главата му. Подпря длани на седлото.

— Дръж го здраво, янки!

Усещаше как жребецът потръпва. Бавно вдигна десния си крак и стъпи на седлото. Един куршум профуча над рамото му и той се сниши, като едва успя да запази равновесие.

— Нареди на хората си да поддържат силен продължителен огън, янки!

При други обстоятелства Тортън би се усмихнал на повелителния тон, с който бунтовникът му заповядваше, но сега чуваше все по-силния плач на детето и жалостивото му сърце го накара да се подчини. Бунтовникът отново започна да се изправя, стъпил здраво върху седлото. С успокоителни думи, капитанът се опита да завърже жребеца неподвижен.

Елизабет остана без сили. Беше избила малък отвор в дървената решетка, която съдържаше четирийсет и осем дървени правоъгълника. Спомни си как ги броеше, когато самотата и отчаянието я завладяваха по време на пленничеството й.

— Никол, ела да ти помогна да излезеш. Колтър те чака, съкровище, той ще те измъкне.

— Не, мамо, не! Не искам да те оставя.

— И аз ще дойда с теб.

Димът се сгъстяваше. Елизабет усети силната горещина, проникваща през пода и чу дивия смях на Алма да приближава към тях.

— Побързай, Никол!

Нямаше време да пази детето от стъклата и парчетата дърво. Вдигна я и я избута на верандата.

Елизабет отдавна бе забравила разкъсващата болка в дланите. Хвана здраво дървената решетка, наклони глава и тласна с рамене полуразбитата рамка. Дървото не поддаде.

— Елизабет, Елизабет, къде си? — извиси глас Алма.

Колтър вдигна поглед и дъхът му секна. Видя изплашеното лице на дъщеря си. С върха на пръстите си едва достигаше ръба на пода на верандата, а горещината от неудържимия ад, бушуващ долу, растеше всеки миг. Дочу виковете на хората в двора и забеляза, че вече няколко души едва удържат жребеца неподвижен.

— Можеш ли да се прехвърлиш през перилата, Никол?

Гласът му прозвуча отчаяно. Когато момиченцето поклати глава, стомахът му се сви на топка.

Един от войниците предупреди, че пламъците започват да ближат пода на верандата.

— Побързай, Елизабет, побързай!

Елизабет заблъска с тяло отново и отново, докато дървото поддаде и тя се строполи на верандата.

Грабна Никол, прехвърли я през перилата и я спусна към Колтър, като хвърляше обезумели погледи през рамо. Видя пламъците да нахлуват по стълбите, а в рамката на вратата се появи силуетът на Алма.

— Не можеш да си тръгнеш, Елизабет! Никога няма да бъдеш свободна, никога!

— Хванах я! — извика Колтър и подаде Никол на протегнатите отдолу ръце. — Побързай, любима, прехвърли се през перилата — умоляваше той Елизабет.

— Алма е там. Не мога да я оставя да изгори, Колтър!

Колтър видя как младата жена се отдръпва от перилата и от дъното на душата му се изтръгна вик:

— Не! Остави я!

Непрестанно чуваше острото пращене, с което огънят поглъщаше дървото. Цялата лява страна на къщата бе в пламъци.

— Елизабет!

— Мамо! Мамо! — пищеше Никол, докато един от войниците я отнасяше. Той се опита да закрие гледката от борещото се дете, но едва успя да я задържи.

Елизабет пристъпи към прозореца.

— Алма — повика я тихо, — ела, ще се спасим. Никой няма да те нарани. Но побързай. Пламъците…

— Не! Трябва да намеря Джеймс!

— Джеймс е мъртъв, Алма! Той е мъртъв…

— Не! — изпищя Алма. — Никога няма да изоставя дома си! Никога!

Оръжието с трясък падна от ръката й.

— Безполезен се оказа синът ми — промърмори Алма. — Слабак! Къде си?

— Алма, недей! — извика Елизабет, щом видя как възрастната жена се извръща към пламъците. — Алма?

Стълбището се срути с грохот. Елизабет се отдръпна до перилата и закри лице от силната горещина и задушливата миризма на изгоряло. Усети, че някой я дръпна за полата и погледна надолу.

— Колтър… О, Господи, Колтър, ти се върна!

— Ела при мен, любима. Само ела при мен…

Той се опита да изтегли тялото си нагоре, но не успя да се задържи.

Без да обръща внимание на режещата болка в дланите си, Елизабет се прехвърли през перилата. Не можеше да скочи, а Колтър не можеше да я поеме.

— Обърни се! — нареди той. Рукналата по челото му пот го заслепяваше. Сърцето му се сви, докато я гледаше как стои вцепенена.

— Обърни се, дявол да те вземе! Довери ми се!

Тя се подчини, обърна се и спусна крака. Колтър я хвана здраво.

Дланите й кървяха. Не можеше повече да се държи за перилата. Тих писък се изтръгна от пресъхналото й гърло и тя се пусна. От внезапното й падане Колтър изгуби равновесие. Едва успя да сключи ръце около кръста й. Изви тяло, за да поеме удара при падането. Но войниците се приближиха плътно и поеха със силните си рамене тежестта на Колтър и Елизабет. Щом двамата стъпиха на земята, се дочу силно пращене и всички побягнаха. Колтър повлече Елизабет за ръката. Само след миг верандата се срути с трясък.

Елизабет се отскубна и падна на колене. Притисна изранените си ръце към гърдите. Колтър коленичи до нея, неспособен да говори. Прегърна я и се почувства защитена в обятията му.

— Никол — прошепна тя.

— Тук е, госпожо — отговори един от войниците и доведе детето.

Елизабет не можеше дори да заплаче. Гърлото на Колтър също бе свито и той не можа да пророни и звук. Разтвори ръце и прегърна детето си.

— Какво ще правим с бунтовника, капитане?

Тортън не отговори веднага. Погледна зад гърба си. Къщата бе пламтящ ад. Беше виждал много пожари. Някои от тях запалени по негова заповед. Други бяха погълнали домовете на хора, верни на каузата на Юга. И двете страни изгубиха много имущество, отнет бе животът на толкова млади войници. Капитанът погледна отново към Елизабет и Колтър, коленичили на подгизналата земя с детето помежду им, и се запита дали не отправят благодарствени молитви към небето.

В този момент Колтър вдигна глава и срещна открития поглед на младия капитан.

— Ако ме оставите още няколко минути със семейството ми, господине, после ще ви се подчиня безпрекословно. Само моля да ми позволите да ги подслоня някъде.

— Всички имаме нужда от подслон, господине — отвърна Тортън. — Ефрейтор Бек, намерете подходящ заслон, колкото може по-далече от този ад. Ще споделим с нашите гости каквото се намери.

— Благодаря, капитане. Няма да забравя вашата добрина и помощ.

— И аз, господине, се надявам, че тази война няма да ме накара да изгубя честта си дотам, та да взема като пленници жена и дете. На тях предложих закрила тази нощ.

Колтър разбра, че офицерът иска да остави без последствие неговата поява и е готов да го освободи.

Той бавно вдигна ръка и я протегна към офицера. След миг колебание Тортън я стисна.

— Колтър — прошепна Елизабет, — Алма беше убила човека, когото бе изпратила след Никол. Той е… Тялото му е в избата. Тя беше луда. Изобщо не скърбеше за Джеймс. Наричаше го слабак, безполезен…

Искаше да я накара да замълчи, но осъзна, че не би могъл. Младата жена имаше нужда да говори, а той — той имаше нужда да я изслуша. Научи за смъртта на някогашния си най-добър приятел, за срама, който бе хвърлила върху Джеймс собствената му майка заради неспособността му да стане баща, за лъжите, разделили ги завинаги и за постоянния ужас, в който Елизабет бе живяла.

Когато свърши, Елизабет отпусна глава на рамото му, а той събра сили само да я целуне по слепоочието. Осъзна, че много по-важна е силата, която извира от сърцето на човека, а не физическата. Накара Елизабет да се изправи. Хвана малката ръчичка на Никол и обгърна раменете на младата жена.

— Любов моя — развълнувано прошепна той, — спомни си библейската история с жената на Лот. Знаеш, че тя била предупредена да не поглежда назад. Ако погледнеш назад, ще попаднеш във властта на миналото. Ела с мен! На жената на Лот е бил обещан рая. Нямам какво друго да ти предложа, само едно кътче от рая. Докато не свърши тази проклета война… — после добави закачливо: — Ако ти и нашето дете сте склонни да ме понасяте.

В очите на Елизабет блестяха сълзи, когато младата жена срещна пълния му с молба поглед. Тя вдигна ръка и докосна устните на мъжа.

За миг пламъците на горящата къща се отразиха в очите му. Но после огньовете избледняха под великолепието на любовта и всички нейни обещания, който грейнаха в погледа му.

— Обичам те, Колтър — прошепна Елизабет.

— И аз! — извика Никол и го дръпна за ръката. — Аз също те обичам най-най-много…