Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Corner of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 22 гласа)
Сканиране
solenka (2010)
Редакция
asayva (2012)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Тереза Майкълс. Приютени в рая

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-11-0314-6


Първа глава

Ричмънд, Вирджиния

Ноември, 1862 година

— Елизабет! — прошепна полковник Колтър Уейд Сакстън и недоверчиво потри очи. Закова на място дорестия си кон и скочи на земята. Струваше му се, че е зърнал видение. Две пълни с провизии каруци изтрополиха покрай него и той изгуби от поглед стройната фигура на жената. Имаше нещо толкова познато у нея… Без да обръща внимание на предупрежденията на приятелите си офицери, че закъсняват за срещата в щаба на армията, Колтър се промъкна между каретите и фургоните, задръстили улицата, и се запъти към сградата, в която бе влязла жената.

Изкачи тичешком стълбите, воден от непреодолим вътрешен импулс. Когато се озова в приемната на Кристофър Меминджър, министър на финансите на Конфедерацията, Колтър бе избутан с лакти от напиращата тълпа.

Със сила си проправи път през множеството, като разсеяно се извини на няколко възрастни дами, чиито кринолини бе закачил, и спря за малко, търсейки с поглед жената, която бе проследил. Когато забеляза светлосивата пелерина и тъмносинята пола, Колтър извика името на младата жена, без да обръща внимание на учудените погледи на околните. Тя моментално се обърна и Колтър едва овладя вълнението си. Лицето й бе бледо, под очите й се забелязваха тъмни сенки. Красивата дама промълви името му и изумено се втренчи в мъжа.

Притисната в другия край на салона и обградена от хора, Елизабет нямаше къде да избяга. Времето сякаш бе спряло.

Приела неизбежността, стоеше като вкаменена, докато той си проправяше път с устрема на хищно животно.

Колтър се добра до нея и я издърпа в един ъгъл, където тълпата не бе толкова гъста.

— Господи! Елизабет, толкова време мина… — възклицанието му премина в глухо негодувание срещу обръчите на кринолина й, които в първия миг му попречиха да я прегърне. Притисна я в обятията си и заглуши вика й с целувка. Не бе в състояние да разсъждава. Оскъдните три часа сън на денонощие го бяха лишили от тази способност. Приемната на министъра, изумените хорски погледи, войната — всичко губеше значение в тези съкровени мигове, докато я притискаше към гърдите си. Искаше му се да опустоши устните й с цялото трескаво напрежение, което го изгаряше. Но устните й бяха толкова нежни, че той обузда порива си.

Всичко се случи с такава мълниеносна бързина, че Елизабет не успя да се защити. Колтър бе тук, жив, държеше я в прегръдките си и я целуваше, сякаш все още имаше право на това!

И тя му позволяваше!

Не. С вродената си честност Елизабет не можеше да не признае колко отчаяно се нуждае от неговата целувка, потапяйки се отново в спомена, когато за първи път бе вкусила мъжката му страст. Тя се вкопчи в раменете му и отметна глава, откликвайки на целувката с любов, потискана твърде дълго. Докато Колтър я притискаше към силното си тяло, тя сякаш се възроди за нов живот и изгаряща от страст, вдиша добре познатия аромат на тялото му, който не би сбъркала с ничий друг.

Любовници… Някога, но никога отново! Страстта й не му принадлежеше, дори да бе склонна да му я отдаде.

Езикът му се плъзна по устните й и тя се стъписа. Престори се на оскърбена от този изблик на непристойност и си заповяда да се отдръпне, но не можа да го стори. Открадна още няколко мига, сгушена в топлата му прегръдка, склони глава на гърдите му и се заслуша в дивия ритъм на сърцето му, което биеше в унисон с нейното.

Колтър — красив сън и кошмар от миналото…

Той докосна с устни слепоочието й и усетил бесния й пулс, вдъхна дълбоко нежното ухание на разцъфнали праскови. Нейното ухание — ухание, което го бе преследвало в дългите самотни нощи.

— Няма да моля за прошка, Елизабет.

Тя рязко вдигна глава и го изгледа изумено.

— Ти трябва да… Аз…

— О, разбира се, какъв пропуск от моя страна! — чувствените му устни се извиха в цинична усмивка. Очите му заискриха от гняв, той отстъпи назад и я пусна. — Кавалерският кодекс на честта изисква да се извиня, задето си позволявам волности с омъжена жена.

— А вашата съпруга, сър, нямаше ли да възрази, ако…

— Съпруга ли?! Преди време една пропусната възможност завинаги ме излекува от желанието за брак.

Той няма право да излива горчивината си върху мен, помисли си Елизабет. Прехапа устни и се зачуди какво точно има предвид мъжът, но не се осмели да го попита. Сведе поглед към ръцете си, които усукваха дръжката на дамската й чантичка и се помоли наум някой познат да не е станал неволен свидетел на нейната недискретност. Страхът от възможните последствия я накара да опита да заобиколи мъжа.

Ала Колтър бързо я прикова към стената, като използва тялото си едновременно за защита и преграда. Бе сигурен, че тя не би предизвикала скандал.

Елизабет вдигна поглед. Като южняк, Колтър бе джентълмен по сърце, но си оставаше опасен мъж и тя не хранеше надежди, че той ще отстъпи.

— Не, няма да ти позволя да избягаш! — произнесе той, потвърждавайки страховете й. — Бъди така великодушна да отделиш няколко минути за един стар приятел.

Елизабет потръпна от неумолимостта му.

Макар да бе чакал години да се срещне лице в лице с нея, Колтър откри, че изпитва задоволство от умолителния израз в очите й. Лицето й пребледня още повече и той се уплаши, че младата жена ще припадне.

— Моля те, Колтър, пусни ме! Нямаме какво да си кажем — Елизабет усещаше колко е напрегнато тялото му. Не искаше да си спомня какво бе усещането на гладко избръснатите му страни и брадичка по устните й или на късо подстриганите му бакенбарди до кожата й. Не трябваше да позволи изтощеният му вид да я трогне, нито чувството на състрадание да помрачи здравия й разум, който я подтикваше да избяга. Докато все още можеше.

— Какво правиш в Ричмънд, Елизабет? Успя ли Джеймс да си намери чиновническа служба и да се измъкне от мобилизация? Затова ли се страхуваш да говориш с мен? Тук ли е той?

— Имай милост, Колтър — прошепна Елизабет. — Не знаеш ли? — недоумението, изписало се на лицето му, и озадаченият поглед бяха красноречив отговор. — Той бе обявен за безследно изчезнал след битката при Шайло, Тенеси.

— При Хорнетс Нест ли? С генерал Джонстън?

— Да.

— Но това бе преди седем месеца!

— Ти беше ли там, Колтър?

— Не. Но знам, че изгубихме почти една трета от войниците си в тази битка заедно с всякаква надежда за бърз и безкръвен край на войната. Не си ли имала известия от Джеймс оттогава?

Тя затвори очи и бавно поклати глава, опитвайки се напразно да възвърне самообладанието си.

— Сигурна ли си, Елизабет? Толкова мъже имат подобни имена, може да е станала грешка. Когато за първи път чухме, че генерал Джонстън е загинал в битката, никой не се досети, че Албърт, а не Джоузеф е бил убит.

Тя отвори очи и го погледна за миг.

— Нямаше мъж с името Уеринг в списъците с убитите, ранените и пленените от войските на Севера — надяваше се Колтър да изтълкува сълзите й със загубата на съпруга й. Никога нямаше да му позволи да узнае колко предадена се е чувствала първо от него, а после от Джеймс. Никога нямаше да му каже, че бракът й с Джеймс се бе оказал ужасна грешка. Или че известието за изчезването му я бе оставило беззащитна пред злобата на свекърва й Алма Уеринг. Усети, че й прилошава. Никога нямаше да позволи планът на Алма да успее!

Срещата с Колтър нямаше да й донесе нищо добро. Той бе част от миналото и трябваше да си остане там.

Тя несъзнателно докосна устни. Още усещаше изгарящата целувка на мъжа.

— Недей!

Измъченият му шепот почти я разколеба и тя едва събра сили да го помоли:

— Трябва да ме извиниш, Колтър.

Той не помръдна, макар да усети как в отчаянието си младата жена се отдръпна. Прекалено много нощи бе бленувал да я види отново, въпреки горчивината, която таеше у себе си. Но бе озадачен защо се страхува от него. Това не бе присъщо на онази Елизабет, която познаваше.

Колтър с усилие потисна въпросите, които напираха на устните му, и сподави чувствата си, отправяйки й усмивка.

— Няма да те оскърбя, Елизабет. Всъщност, защо си тук? Мога да те уверя, че министърът не разполага с никаква информация, отнасяща се до Джеймс.

Нежният му глас я поуспокои. Когато Колтър пускаше в ход чара си, трудно можеше да му се устои. Тя въздъхна и отпъди страховете си.

— Дойдох да потърся работа — когато изрече тези думи, тя се помоли наум Колтър да не е разпределен близо до Ричмънд. Не искаше да го вижда отново.

— Не разбирам…

— Откакто Конгресът на Конфедерацията прие Наредбата за военната повинност, на жените бе позволено да попълнят вакантните места в правителствените учреждения.

— Но какво значение има това за теб? Нима се нуждаеш от работа?! — Колтър не можа да се въздържи да не я подразни. — Винаги срещу течението, нали, малка лисичке?

Той се усмихна дяволито, предразполагайки я да сподели намеренията си. Въпреки миналото, Елизабет се изкуши да му се довери и се взря в очите му. Зеленият им цвят потъмня и в ирисите проблесна желание.

Колтър я стрелна с поглед и промърмори:

— Не си забравила кога за първи път те нарекох така, нали?

Вълна от спомени я връхлетя, но тя ги потисна.

— Престани, Колтър! Не казвай нищо, за което ще съжаляваш. И не ме наричай повече така. Всички неразумни детински прищевки останаха в миналото.

— Прищевки ли? — повтори той с презрение. — Това ли бях аз за теб? — той се наведе към нея и я застави да опре гръб в стената. — Кажете ми, госпожо Уеринг, всички призраци от миналото ли посрещате с такъв ентусиазъм?

Тя се вгледа в до болка познатите черти, но не откри в изражението му нищо утешително. Повдигна брадичка и, събрала кураж, изрече:

— Сигурна съм, че имаш неотложна работа, както и аз.

— Нищо не е в състояние да ме откъсне от теб — процеди той.

Една врата се отвори и тълпата нахлу при помощник-секретаря, който извика поименно записаните. Колтър изгледа гневно мъж и жена, които го блъснаха отзад и го принудиха да притисне Елизабет до стената. Въпреки това не можеше да отрече, че всякакъв претекст бе добре дошъл, щом му позволяваше да я докосне, дори проклетата му чест да отиваше по дяволите.

Елизабет сведе глава, когато след малко Колтър отстъпи назад и я погледна. Изглеждаше крехка и беззащитна, източена като върба, деликатно стройна, висока едва до брадичката му. Не че височината й някога го бе възпирала да желае страстните й пълни устни. Усещаше как кръвта му бушува. Налагаше се да усмири плътта си. Той насочи поглед към малкото сиво боне, кацнало на тила й, което откриваше челото и пригладените й назад коси с топлия нюанс на канела. Едва се въздържа да не я погали.

Елизабет плахо потърси очите му, но бързо отклони поглед. Колтър си представи как обсипва с целувки очите й, които за миг придобиха цвета на тъмно отлежало уиски. Ресниците й бяха дълги и прави, леко изсветлели по краищата…

Тя използва неговото объркване и избегна погледа му.

— Да привършваме, Колтър. Хората ни гледат.

— Не, има въпроси, на които непременно трябва да ми отговориш. Няма да те оставя да се измъкнеш.

Елизабет инстинктивно се отдръпна и се затвори в себе си. Това беше единственият начин да му противостои.

Колтър въздъхна. Защо не можеше да върне времето назад? С четири години. Трябваше да й предложи женитба още тогава, вместо да се поддава на проклетото желание да й даде време да порасне и да осъзнае новооткритата си свобода. Тогава си мислеше, че е прекалено млада, за да се омъжи на седемнайсет…

Но не и толкова млада, че да се люби с теб, подло му нашепна вътрешен глас.

Той стисна юмруци. Неговият най-добър приятел, Джеймс Уеринг, не бе страдал от излишно благородство. Месеци след заминаването на Колтър за Англия по семейни дела, Джеймс му писа, че Елизабет се е съгласила да се омъжи за него.

Този спомен бе отворена рана, която никога нямаше да зарасне. Колтър знаеше, че Елизабет го обича. Бе му доказала любовта си последната вечер преди отпътуването му, противопоставяйки се на възпитанието, което й бяха дали, и на добродетелността, в която вярваше.

Елизабет усети вълнението му. Той дишаше учестено, затворил очи, потопен в миналото. Можеше да избяга и Колтър нямаше никакво право да я спира. Но той щеше да го стори. Бе сигурна в това.

Тя колебливо докосна ръката му.

— Колтър, не можем да върнем миналото.

Тъмните му кафяви мигли се повдигнаха. Погледът му бе толкова студен, че по гърба й полазиха тръпки. Той покри ръката й с длан и поклати глава.

— Това място не е подходящо за разговори, а и аз имам нужда от…

— Не, всичко отдавна свърши! — изрече Елизабет. Но в погледа на мъжа се четеше решителност, която я разгневи още повече. — Не мислиш ли, че прекаляваш? Ти ме изостави! Преди четири години. Какво искаш от мен след толкова време?

Заболя го от отчаяно умолителния й тон.

— Ела с мен, Елизабет.

Та преглътна мъчително. Искреността бе единственото й оръжие.

— Не мога да тръгна. Казах ти, че искам да получа работа. Моля те, Колтър — прошепна тя, приковала поглед във волевата му брадичка, — беше ми толкова трудно, докато се реша да дойда в Ричмънд! Господин Меминджър не отговори на нито една от писмените молби, които му изпратих — тя се огледа и добави: — Сам виждаш колко много желаещи за работа има.

Колтър огледа тълпата.

— Работа ли искат всички тези жени?

— Животът в Ричмънд е скъп. Ако съдя по облеклото им, повечето от тях са вдовици. Заплатата е шейсет и пет долара на месец. Разбрах също и че за всяко свободно работно място има повече от сто кандидатки. Така че, както виждаш, трябва да остана и да се опитам да получа работа.

— Значи младата господарка на плантацията „Уеринг“ разчита на подобна мизерна заплата? Бонето ти трябва да струва повече!

— Престани да ми се подиграваш! Никога не съм била господарката на плантацията. Майката на Джеймс не би го допуснала.

— Ако се страхуваш да дойдеш с мен само защото няма да можеш да се видиш с Меминджър, бъди сигурна, скъпа моя госпожо Уеринг, че ще ти помогна да се срещнеш с него — Колтър постави ръката й и под мишницата си и като я стисна здраво, за да не може да я измъкне, поведе младата жена навън.

Елизабет безуспешно опита да се възпротиви. Колтър не приемаше никакви извинения, нито разумни доводи. Докато си проправяха път, тя усети нежелан изблик на ревност, забелязала как дамите се обръщат след Колтър с възхищение. Полковникът внушаваше уважение и се ползваше с репутацията на безразсъдно смел мъж. А сурово изсечените му черти, които говореха за дива мъжественост, неизменно привличаха вниманието на дамите, където и да се появеше. Елизабет също не беше безразлична към чара му.

Острият зимен вятър ги прониза, щом излязоха на улицата. Младата жена потрепери под леката вълнена наметка. Колтър изруга едва чуто, забелязал малката група офицери, които го чакаха отвън. Той пренебрегна подигравателните им усмивки. Не можеше да заведе Елизабет в хотела. В пренаселения като мравуняк град едва ли имаше порядъчно място, където да се усамотят.

— Теб чакат, нали? — попита тя и се изчерви под възхитените погледи на младите офицери.

— Къде си отседнала? — припряно попита Колтър, видял, че приятелите му скачат от конете. Но преди офицерите да успеят да изкачат стълбите, Колтър ги изпревари и двамата с Елизабет се озоваха долу. Трябваше да предвиди, че офицерите ще го чакат и, щом видят Елизабет, ще поискат да им представи младата дама.

— Живея извън града — промълви тя, ужасена от мисълта да се запознае с всички тези мъже. Изглеждаха с година-две по-млади от Колтър, но щом приближиха, Елизабет забеляза същия цинизъм, проблясващ в погледите им, присъщ на повечето млади господа от Юга. Младата жена мълчаливо застана до Колтър, разчитайки рицарското възпитание на полковника да й спести притесненията.

Най-младият от тримата приближи, с галантен жест свали шапка и се усмихна разбиращо на Колтър.

— Простено ти е, че ни накара да чакаме толкова дълго.

— Госпожо Уеринг, позволете да ви представя майор Брайс Карол. И не позволявайте приятната му външност да ви заблуди. Брайс е самият дявол!

Елизабет се усмихна смутено и избегна проницателния поглед на майора.

— Жалко, че е омъжена, Колтър. Иначе бих бил поласкан да…

— Брайс! — тихото, но безкомпромисно предупреждение на Колтър охлади офицера. — Госпожа Уеринг и съпругът й са мои стари приятели. Тя току-що ме осведоми, че Джеймс е изчезнал безследно при Шайло.

Промяната в държанието на Брайс бе впечатляваща. Елизабет прие неговите искрено засвидетелствани съболезнования, но неволно потрепери.

Ситуацията й се струваше доста нелепа.

Когато Колтър й представи подполковник Андре Лорънт, мъжът побърза да й целуне ръка и недвусмисленият блясък в очите му още повече я смути.

Накрая й бе представен капитан Хю Морган и тя нямаше как да не отвърне на топлата усмивка на младежа.

Брайс отведе Колтър настрани да поговорят. Елизабет тихо се извини и понечи да се измъкне, но полковникът я стрелна гневно с поглед.

— Няма да се забавя — обеща той на хората си.

— Уокър ще побеснее, ако закъснеем, Колтър. Тя е очарователна и напълно разбирам желанието ти да отложиш посещението си при военния министър. Съзнавам, че когато толкова млада и красива вдовица се нуждае от утешение…

— Явно не си ме разбрал, Брайс — Колтър понижи глас, така че Елизабет да не го чуе. — Съпругът й е обявен за изчезнал, а не за мъртъв. Дълбоко уважавам госпожа Уеринг и очаквам от теб да се държиш както подобава с нея — като потупа по рамото по-младия мъж, Колтър се усмихна широко: — Но ти можеш да ми осигуриш няколко минути закъснение, нали? Аз наистина трябва да поговоря с нея. Изглежда, съществува семеен проблем, който бих могъл да разреша.

— Разбирам — Брайс нахлупи шапката си и дръпна козирка. — Хю, мисля, че конят на полковника е изгубил подкова. Погрижи се за това, а ние двамата с Андре ще го извиним пред министъра.

Офицерите отдадоха чест на Елизабет и потеглиха. Колтър я хвана за ръка и я отведе зад ъгъла на сградата. Не че мястото беше уединено, но поне беше по-спокойно. Той я прикри с тяло от любопитните погледи на минувачите и рече:

— Искам да ме изслушаш и да ми отговориш. Първо, защо си отседнала извън града? Какво стана с къщата на семейство Уеринг? И защо не живееш със семейството на Джеймс? В Питърсбърг засега не се водят битки.

— Майката на Джеймс реши да продаде всички имоти в Ричмънд — Елизабет се изкушаваше да избяга, защото Колтър едва ли щеше да престане да я разпитва, докато не научи всичко. Сведе глава и опита да превъзмогне умората, натрупана от месеци. Защо точно днес Колтър трябваше да се появи в Ричмънд? Той никога нямаше да приеме факта, че няма право да я разпитва за каквото и да било. Елизабет бе изненадана от себе си, че не намираше сили да го излъже и да си тръгне.

Колтър облегна рамо на стената. Покрай тях продължаваха да скърцат и трополят каруци. Търпението му бе подложено на изпитание, защото тя явно не искаше да говори.

Мъжът свали ръкавицата си и я втъкна в колана. Прокара палец по бузата на младата жена и повдигна брадичката й.

— Какво се е случило, Елизабет? И без увъртания. Искам да знам с какво мога да ти помогна.

— Ако наистина желаеш да ми помогнеш, остави ме на мира!

— Искаш от мен невъзможното!

Нежното му докосване я обезоръжи. Елизабет можеше да се бори с арогантността, гнева и подигравките му, но не и с нежността. Очите й се наляха със сълзи и тя премигна, за да ги отпъди. Ала Колтър улови сълзата, търкулнала се по бузата й, и я поднесе към устните си, без да откъсва поглед от младата жена.

Елизабет изпита силно вълнение, ала не можеше да се обърне и да избяга.

— Горчива е, любов моя. Сълзите от толкова тъжни очи не могат да бъдат сладки. Помниш колко съм упорит, нали?

— Да, помня.

— Хайде, говори!

Елизабет се втренчи в златния ширит на ръкава му и избегна изпълнения с очакване поглед на мъжа.

— Няма много за разказване. Преживяла съм ни повече, ни по-малко от повечето жени в Юга.

— Не ме залъгвай с празни приказки!

Тя го изгледа втрещено и той почти бе готов да й се извини учтиво, ала стисна ръцете й в няма молба да говори. Колтър чудесно знаеше, че тя е съпруга на друг и той няма никакви права да я насилва. Елизабет не можеше да бъде негова.

Младата жена безмълвно изучаваше дълбоките бръчки около очите му, правия нос, извивката на устните му, които й бяха показали какво е удоволствие… Неочаквано съгледа тънък белег на скулата му.

Колтър, сякаш прочел мислите й, докосна белега.

— От саблен удар е. Имах късмет, че се отървах само с този белег.

— Значи си имал и други рани? — мисълта, че Колтър е бил раняван, я изпълни с ужас. Не, тя нямаше право да мисли за него, да се страхува…

— Нищо опасно. Престани да отклоняваш вниманието ми. Трябва ли да повторя, че…

— Не, не е необходимо — рязко го прекъсна тя.

Колтър ставаше безмилостен, когато желанията му не се изпълняваха мигновено. Обзе я дълбоко и искрено възмущение. Не беше вече онова невинно и доверчиво младо момиче, което той безотговорно бе подвел и изоставил. Чувстваше се добре като свободна жена, макар да не й допадаше начинът, по който бе получила свободата си.

— Майката на Джеймс смяташе, че поведението ми съвсем не подхожда на скърбяща вдовица на войник от Конфедерацията. Тя очакваше да прекарвам часове в молитви и да отказвам всички посещения, при които ми изказват съболезнования. Дори се опита да ме заключи в стаята ми. Според нея синът й заслужавал поне известно време да бъда в траур. А когато опитах да се противопоставя…

— Тя те изхвърли.

— Не те учудва, нали? Бях забравила колко добре познаваш семейство Уеринг. След това Алма продължи да настройва всички от семейството срещу мен.

— Елизабет, нима любовта ти към Джеймс бе толкова силна, че…

— Никога не ми задавай този въпрос! Нямаш право! — тя гордо вдигна глава и очите й гневно заблестяха.

Почервенялото й от гняв лице принуди Колтър да не обсъжда повече въпроса и той й отстъпи тази малка победа с рязко кимване.

— Мога само да ти кажа, че не скърбя за Джеймс, защото не вярвам да е мъртъв. Никой няма право да ме укорява, задето напуснах онзи дом. Постоянните скандали и това, което се опитаха да направят с Никол, затвърдиха решението ми.

— Никол ли? Не си спомням никой с такова име…

Елизабет с мъка пое дъх и бавно издиша, за да възпре желанието си да изкрещи. Пребледня и се загърна в пелерината си.

— Не съм забравила колко жесток можеш да бъдеш, Колтър — тя отстъпи назад. Умората й изчезна, заглушена от гнева.

— Какво се е случило, Елизабет? Престани да се отдръпваш, като че ли ще те нападна.

— Как смееш да се преструваш, че не знаеш! Как смееш! Джеймс неведнъж ми е разказвал всяка подробност от последната ви среща.

Колтър бавно се отдели от стената, разтревожен от дивия гняв в очите й.

— Колтър!

Полковникът се извърна, разпознал гласа на Хю. Все още не можеше да проумее в какво се състоят обвиненията на Елизабет.

— Брайс ме изпрати да те намеря, Колтър. Уокър държи на твоето присъствие.

Раздвоен между дълга и личните си тревоги, Колтър го изгледа гневно.

— Идвам след няколко минути — той се обърна към Елизабет. — Къде точно си отседнала? Трябва да тръгвам, но Хю ще те придружи и ще продължим разговора си по-късно.

— Не! Не искам нищо от теб, Колтър! Нямам никакво желание да те виждам отново!

— Но аз настоявам да разбера в какво ме обвиняваш!

— В какво те обвинявам ли?! Това ще успокои ли гордостта ти? Трябва ли да го чуеш и от мен? Не повярва ли на Джеймс, когато ти каза за Никол?

— Не съм виждал Джеймс от четири години! Не съм го виждал от деня, когато отпътувах за Англия — гневният му тон сякаш нажежи въздуха. — Ако съпругът ти е казал нещо друго, излъгал те е! А сега ми кажи коя, по дяволите, е Никол?

— Никол е нашето дете. Нашата дъщеря, Колтър.