Джеймс Плънкет
Разблуден град (9)

Глава девета

Те се подслониха в един вход; източният вятър, бушуващ по течението на реката, внезапно се превърна в снежна буря. Много от вратите, обърнати към реката, бяха плътно затворени. На всеки стотина метра се виждаха стачни постове на каруцарите.

— Бяла Коледа — насмешливо каза Фиц.

Мълхол погледна студената бяла вихрушка, която се носеше над водата и добави:

— И гладна.

Беше им трудно; стачкуваха за втори път от няколко месеца. Но каруцарите бяха издръжливи. Изключването на Ларкин от ливърпулския профсъюз му даде възможност да образува свой, независим профсъюз. И той се възползува от нея. Каруцарите бяха първите членове.

— Получавате ли редовно помощи?

— Да, засега всичко е наред.

— А Ларкин откъде взема парите?

— Тайна — призна Мълхол, — но ги изнамира отнякъде. Може би свещениците са прави. Той се е съюзил с нечестивия.

— Снощи имахме митинг в леярната — каза му Фиц. — Всички решиха да преминем в новия съюз.

— Виждам, че добре си поработил.

— Нали ти обещах.

— Точно това имах предвид — потвърди Мълхол.

— Не ми беше трудно. Всички искат да влязат в профсъюза на Ларкин.

— И кога ще стане това?

— Утре вечер. Ще дойдем до един.

— Много се радвам — рече Мълхол, — отново ще бъдем заедно.

— Можем да започнем веднага да събираме пари за стачния фонд, та да помогнем на твоите хора.

Мълхол кимна. Снежната завеса постепенно изтъня. Въздухът стана прозрачен. Двамата си тръгнаха към къщи. Тъжно пътешествие — пронизващият източен вятър смразяваше ръцете и краката им и изостряше глада, който нямаше с какво да утолят. Улиците бяха разкаляни и пълни с локви. На едно място пред тях се изпречи истинско езеро. Мълхол прецапа през него, но Фиц го заобиколи. Обувките му течаха.

Мери беше почти сигурна, че ще има дете. Още една причина да се избягват всякакви неприятности. Войнствеността на новия профсъюз безпокоеше Фиц през цялата есен. Много пъти, когато градът спеше, той прекъсваше работата си около пещта, за да хапне приготвената от Мери вечеря и загледан в зейналите, пламтящи отвори на пещите във втори цех, той се усещаше свързан с тази редица от лумнали огньове. Той пълнеше пещите и те на свой ред го хранеха, ала оставеше ли ги да изгаснат, щеше да лиши и себе си, и близките си от препитание. Рано или късно обаче той щеше да последва призива на Ларкин и да ги остави празни, а това щеше да опразни собствения му джоб. Когато се сбогуваше с жена си вечер, понякога виждаше през големия прозорец зад гърба й покривите на къщите с изпочупени плочи, тъмносинкави в здрача на бавно спускащата се вечер и Мери му се струваше така самотна и беззащитна, че се чувствуваше като предател, задето не се бе вкопчил здраво в скромното, но все пак сигурно спокойствие. Ала той беше разбрал, че това спокойствие е измамно; хора, които не познаваше и никога нямаше да види, решаваха докъде да се простира то и колко да трае, водени от чисто лични съображения. Той и другите като него не влизаха в сметките им.

На Коледа Мери раздели каквото имаха със семейство Мълхол; мисис Бартли не забрави Бекона и запази за него парче сладкиш; а Бекона, от своя страна, на Богоявление покани Хенеси в котелното на църквата „Св. Бригита“. Отец О’Конър отново го бе наел като огняр, а икономката обеща да го вика на закуска в кухнята — това право огнярите в енорията имаха по традиция. Хенеси чакаше Бекона в котелното. То се намираше отзад в приземието на църквата и до него се стигаше по каменно стълбище с железни перила. В средата на помещението се виждаше малка пещ и имаше достатъчно място за двата счупени стола, поставени между нея и купчината кокс, с който Бекона поддържаше огъня. Хенеси отвори вратичката на пещта и протегна ръце да се сгрее. После запали свещта, залепена в една вдлъбнатина на каменната стена. Трепкащата светлинка на пламъка заигра по стените, покрити с дебел слой черен прах и паяжини от незапомнени времена, толкова гъсти, че висяха в ъглите като парцали. Бекона влезе внезапно и Хенеси подскочи от мястото си.

— Стресна ме — рече той.

— Спокойно — отвърна Бекона.

Котелното не беше нищо повече от една мръсна дупка, но беше топло и сухо и тук той се чувствуваше господар, макар и само за през зимата. Държеше се като стопанин.

— Чу ли камбаната?

— Чух я, ами как. Да не съм глух.

Бронзовата камбана на „Св. Бригита“ висеше в двора на църквата върху дървени подпори, забити в каменна плоча.

— Аз ударих камбаната — рече Бекона скромно.

— Ти ли?

— Клисарят каза, че може. Ханлон често е вършил тая работа вместо него в неделя.

— И сега тая чест се пада на тебе, а? — удиви се Хенеси. — Ама това наистина е много висока чест — да призоваваш хората от цялата околност в божия храм!

— И само какъв звън изтръгнах от нея, кво ще кажеш — похвали се Бекона. — Застанах ей така на плочата, хванах въжето с две ръце и като задърпах!

И той показа нагледно как го е направил.

— Наистина, страхотно беше — потвърди Хенеси. — От всеки удар гърлото ми се свиваше.

— Ето ти още нещо за гърлото — рече Бекона и като разтвори един увит във вестник пакет, извади парчета пилешко месо и шунка, които бе успял да скрие от закуската. Раздели всичко по равно, измъкна от джоба си бутилка, отпуши я и я поднесе под носа на приятеля си.

— Портвайн! — удиви се Хенеси.

— Отлях си от една бутилка, която беше на бюфета.

— Ще те усетят и ще си имаш неприятности.

— Там видях три наченати шишета. Хич няма да разберат, че нещо липсва.

— Някой тука сигурно си пада по чашката.

— Мисля, че е отец Гифли. Другият свещеник нещо страда от предразсъдъци. Дори миризмата на алкохол не понася.

— Добре, че ти е дошло на ума, бог да те благослови за това — рече Хенеси и отпи голяма глътка.

— Какво ще кажеш за моето леговище? — попита го Бекона, когато двамата започнаха угощението си.

— Ако бях на твое място, щях съвсем да се преместя тука, вместо да спя в онуй влажно мазе на Чандлърс Корт.

— Ако не беше кучето. Не ми се ще да го оставям само.

— Ми вземи го със себе си — предложи Хенеси.

— Но туй ще е светотатство — възрази Бекона. — Да вкарам едно некръщавано животно в църква.

— Ама това тук не е църквата.

— Може да не е, но мястото е свято.

— Не и котелното — настояваше на своето Хенеси. — Само ирландци могат да разправят, че котелното е свято място. По тая логика излиза, че и нужникът зад ризницата също е свято място.

Този довод направи впечатление на Бекона.

— Може и да си прав — отстъпи той.

— Разбира се, че съм прав.

— Ще взема да го доведа тука някоя вечер — съгласи се той. После пак подаде бутилката на Хенеси и за известно време се умълча.

— А сега какво ще кажеш за малко музика?

— Каква музика?

— Ей такава — рече Бекона.

Бръкна във вътрешния си джоб и измъкна една тенекиена свирка. Беше „италиански флажолет с мелодичен тон“.

— На Коледа отец Гифли ми подари един шилинг — обясни той — и аз си купих това.

— Не те ли е страх, че ще те чуят горе?

— Да вървят по дяволите. — Той поднесе свирката към Хенеси. — Харесва ли ти?

Тънката свирка отразяваше светлината на огъня. И двамата впериха поглед в нея: Бекона с любов, Хенеси, чиято уста бе пълна — с любопитство.

— И си дал цял шилинг за това? — попита той, като преглътна.

Бекона, който въртеше свирката ту на една, ту на друга страна, каза:

— Често съм давал по шилинг и за по-лоши неща.

Той пи от бутилката и я подаде на Хенеси.

— Ама райски си прекарваме, а? — възкликна Хенеси.

Двамата се наведоха напред, по-близо до огъня, без да забелязват огромните си уродливи сенки, които трепкаха по стената на светлината на свещта.

— Знаех си, че ще харесаш винцето — рече Бекона. — От грозде е направено.

— Я посвири малко на тая свирка — прикани го Хенеси, разположи се по-удобно и се приготви да слуша.

Бекона засвири. Звуците се лееха тихо и нежно. Хенеси го слушаше вежливо и от време на време събираше трохички от вестника на коленете си, но много внимателно, за да не шумоли. Вирнал брада, Бекона отново изпитваше простото щастие, от което се бе лишил преди месеци, когато на пияна глава изгуби свирката си сред тълпата на конните надбягвания.

 

 

По време на вечерната служба в църквата над тях отец Гифли се наведе пред олтара и шепнешком прочете „Domine Non Sum Dignus“^[1]. При това движение остра болка го прониза от врата до пулсиращите от умора очи. Църковният прислужник удари три пъти гонга до олтара с плъстеното чукче, а богомолците сведоха ниско глави, притиснали ръце до гърдите си.