Джеймс Плънкет
Разблуден град (20)

Глава трета

Сит след закуската с пържени филийки и чай, Алоисиъс Хенеси бодро заслиза по стълбите, броейки стъпалата, и излезе от мрачното антре на дома си в топлината на слънчевия ден. По улицата се носеше неделният звън на камбани. Наближаваше пладне. Далеч пред него в същата посока куцукаше позната фигура. Не можеше да има грешка. Ускори крачка и лесно настигна приятеля си.

— На църква ли? — попита го той.

— Аха — отвърна Бекона, — само че виж кое време стана вече, закъснях.

— В коя църква отиваш?

— В катедралата, дето ходят благородниците.

— И аз съм тръгнал натам — рече Хенеси. — Да вървим заедно.

— След тазседмичните случки нещо не ми се качва на трамвай — отбеляза Бекона. — Как са нещата към тебе?

— Ами нареждат се. Намерих работа за няколко седмици при Крамптън, горе в парка. Бутам една стара количка насам-натам.

— Браво — каза Бекона. — Радвам се за децата ти. Те как са?

— Добре са, кво да им е.

— А ти самият?

— Един път — отвърна Хенеси.

За мисис Хенеси той не попита. Нарочно се заинтересува за всички поотделно, освен за нея.

— Вземи цигарка — предложи му Хенеси, за да покаже, че си остават най-добри приятели.

Спряха да запалят. Беше горещо, звънът на камбаните се смесваше с шума на уличното движение.

— Обичам неделите — рече Хенеси, като се облегна на една ограда и дръпна от цигарата си. — Човек може да се отдаде на заслужена почивка.

— Хайде да вървим — подкани го Бекона. — Закъде си се разбързал?

— И без това животът ми е тежък, не ща да си слагам излишен грях на душата. Закъсняваме за литургията.

Тръгнаха отново. Хенеси, който вървеше по-бавно заради Бекона, забеляза, че приятелят му се тътри едва-едва. Самият той имаше пари в джоба си, та вървеше наперено. С бомбето на главата, макар и доста широчко, се чувствуваше горд. Той засвирука.

Раздразнен, Бекона каза:

— Слушай, що не си затвориш човката малко? И въобще тая сутрин се държиш като пуяк, дявол те взел.

— Ами защото си имам работа — заизвинява се Хенеси.

— Ако не искаш да я загубиш, съветвам се да не си свиркаш. Сутрин това не е на хубаво. Свиркаш ли преди закуска, ще рониш сълзи преди вечеря.

— Но аз вече закусих — рече Хенеси.

— Е, за разлика от мене — каза Бекона.

Хенеси се сконфузи. Самият той беше сит и през ум не му мина, че приятелят му може да е гладен. Бръкна в джоба си и извади един шилинг.

— На́, вземи — рече той.

Бекона се спря и разгледа монетата.

— Славно момче си ти — каза той и я сложи в джоба си. — Ще ти го върна, само да ми провърви.

Хенеси махна с ръка.

— Не е бърза работа — рече той.

Но настроението на Бекона не се подобри. Злата съдба упорито го преследваше.

— На конната изложба винаги съм изкарвал по нещо, и то не малко — подхвана той, — ама тоя път трамвайната стачка ме провали. На богатите хич не им беше до музика, само гледаха да се спасят от тухлите и бутилките.

— Ужасни безредици бяха — съгласи се Хенеси.

— Провалиха ми занаята — каза Бекона.

Свърнаха по Д’Олиър Стрийт и там видяха първия полицейски кордон.

— Ето я комисията по тържественото посрещане на Ларкин — каза Бекона.

— Как мислиш, дали ще се появи?

В този момент пред тях се разкри улицата. Бекона се закова на място. По цялата й дължина, от моста до Колоната на Нелсън и отвъд нея, на равни разстояния имаше полицейски кордони. Никога досега не бяха виждали толкова много полицаи на едно място.

— Само ако кацне с балон — реши Бекона.

Тръгнаха предпазливо по улицата. Пред тях и зад тях вървяха хора, запътили се и те на църква. Това беше обичайната неделна тълпа, младежи в празнични облекла, девойки с най-хубавите си рокли. Полицаите ги подканваха да побързат и да не се спират, но иначе всичко бе нормално.

— Едно ще ти кажа — добави Бекона, след като разгледа мълчаливо готовите за действие отряди, — ако Ларкин наистина се появи, тук ще има истинско клане.

Пред църквата, където хорският поток се сгъсти, за да се влее вътре, Хенеси бръкна в джоба си, извади две пенита и мушна едното в ръката на Бекона.

— Да имаш какво да сложиш на табличната за дарения — пошепна му той.

— Благодаря — рече Бекона.

Хенеси свали бомбето си, изтри го внимателно с ръкав и остави пенито си върху табличката. Влезе преди Бекона, притиснал смирено бомбето до гърдите си. Бекона мина покрай табличката, все едно че не я забелязваше, уж вглъбен в набожни мисли, а пенито пусна в джоба си при шилинга.

След службата Хенеси му предложи да минат пак по Саквил Стрийт.

— Не отивам там, ако ще и самият крал да ме покани — каза Бекона.

— Искам да видя дали Ларкин ще се появи — рече Хенеси.

— Твоя воля. Но Бекона е стар и болен и ще стане жертва на първия разбеснял се полицай.

— Е, хайде де — настоя Хенеси.

— Върви, с моята благословия и подкрепа — рече старецът, — но Бекона ще се прибере вкъщи по задните улички.

Разделиха се. Хенеси нагласи бомбето на главата си и тръгна обратно към Саквил Стрийт. И други поеха с него. След службата тълпата на улицата се увеличи. Един файтонджия, който познаваше Хенеси, спря коня, за да размени няколко думи с него.

— Много си се издокарал — рече му той.

— И ти също.

— На разходка ли?

— Връщам се от църква и искам да глътна малко въздух за апетит, че за обяд ме чакат свински крачета със зеле.

— Мене ако питаш, тука не е много за разходки — каза файтонджията и се наведе към него. — Виждаш ли ги тия юначаги?

Той говореше за отряда на Дъблинската градска полиция, строен пред „Метропол“.

— Виждам ги, да не съм сляп — отвърна Хенеси, удивлявайки се на големия им брой.

— Половината от тия ченгета са пияни — рече тихо файтонджията. — Минах покрай шест кордона — така вонеше на евтино уиски, че дори мойта кранта оплете крака. А знаеш ли какво правят някои от тях?

Той се наведе още по-ниско и направи знак на Хенеси да се приближи, за да му пошушне.

— Пушат. Пушат в строя. Просто нечувано.

— Ужас — съгласи се Хенеси.

— Половината не са мигнали вече три дни заради бунтовете. От прозорците ги замеряха с кво ли не — със саксии, че дори и с нощни гърнета, и до пълни. Нали разбираш, пощурели са. Направо са настръхнали, само чакат някой да им падне в ръчичките, който и да е. Тъй че съветвам те да се измиташ.

Докато разговаряха, един полицай се приближи към тях. Сложи ръка на ръба на капрата.

— Цял ден ли ще висите тука?

— Приказвах нещо с приятеля си по работа — обясни файтонджията.

— Да се качи при тебе тогава или свършвайте разговора — каза полицаят, — пречиш на движението.

— Казах му вече квото имах да му казвам — отговори файтонджията, и дръпна юздата. Когато файтонът потегли, човекът се обърна и извика на Хенеси:

— И помни какво ти рекох!

Хенеси му махна и продължи нататък. Междувременно тълпата бе нараснала. Пред Централната поща се беше събрала малка група привърженици на Ларкин, които носеха червени профсъюзни значки на дрехите си. Младежи и момичета се разхождаха както всяка неделя, спираха да позяпат витрините и да поприказват с приятели. Имаше и господа с цвете в бутониерата, които размахваха бастунчета. Хенеси се присъедини към тях. Близо до хотел „Империал“ го заговори един непознат:

— Според мене той няма да дойде. Вие как мислите?

— Просто няма как — съгласи се Хенеси.

— Дори и висшето общество се интересува от него — отбеляза непознатият. — Вижте колко народ се е насъбрал днеска.

Те огледаха улицата и отбелязаха, че сред тълпата имаше много добре облечени граждани. Минаваха автомобили и файтони. Въпреки усилията на полицията, на много места се бяха образували групички, които набъбваха. Атмосферата беше празнична.

— Колко е часът? — попита Хенеси.

Мъжът извади часовника си.

— Наближава един и половина.

— Време е за хапване — каза Хенеси.

— Я вижте тоя господин — рече събеседникът му.

Хенеси обърна глава. На улицата беше спрял файтон — подпомаган от една млада дама и от файтонджията слезе възрастен господни с брада, облечен във фрак и с копринен цилиндър. Облегна се на ръката на жената и огледа улицата.

— Май е поизкуфял — отбеляза непознатият, — на тая възраст да идва тука.

Все така облегнат на ръката на младата жена, старецът влезе в хотела.

— Тази сигурно му е племенница… как мислите? — предположи Хенеси.

— Сигурно. Хвърлила е око на паричките му и само чака господ да прибере клетия старец.

— Изглежда, кесията му е добре подплатена.

— Ами те такива като него затова живеят дълго. Никакви грижи и много пари. Ей това е.

— Господ много странно е разпределил благата — рече Хенеси.

Много хора от другия край на улицата се насочиха към хотела. И други се присъединиха, докато накрая улицата сякаш се раздвижи. Хенеси се обърна и погледна към хотела. Старецът с фрака стоеше на балкона. Изправи рамене и смъкна брадата си. После разтвори ръце с жест, които вече всички познаха.

— Това е Ларкин! — изкрещя мъжът до Хенеси.

Тълпата го позна и с рев се втурна напред. От балкона Ларкин извика тържествуващо.

— Обещах ви да дойда и да говоря днес на тази улица! Удържах на обещанието си. Ще остана тук, докато не ме арестуват.

Хенеси се бе втренчил слисано нагоре, но в следващия момент полицията вече беше на балкона и Ларкин бе заловен. Изведоха го от хотела и тръгнаха към участъка на Колидж Стрийт. От прозореца на файтона, с който бе дошъл Ларкин, една жена извика:

— Да живее Джим Ларкин!

— Това е графиня Маркевич — рече мъжът до Хенеси. Полицаи наобиколиха файтона и наредиха на файтонджията да обърне. Започнаха да удрят човека на капрата, а графинята принудиха да седне на мястото си. Тълпата наоколо зашумя.

— Става опасно — каза непознатият, — да изчезваме.

Но внезапно тълпата взе да напира и така притисна Хенеси от всички страни, че краката му се отделиха от земята. Над главите на хората той видя как първите полицейски редици започват да настъпват с извадени палки. От ужас сърцето му щеше да се пръсне. Сети се за бомбето си. Един удар с палка щеше да му види сметката. Опита се да вдигне ръце, за да го свали от главата си, но дори не можа да помръдне — бе притиснат като в преса. Ребрата му пукаха, с мъка си поемаше дъх. Почти бе загубил съзнание, когато под напора на полицейските палки тълпата се обърна и се поразреди. Хенеси падна на земята. Няколко мига лежа така, жадно вдишвайки въздух, но мисълта за бомбето изведнъж прищрака в съзнанието му и той се надигна. Попипа глава. Бомбето го нямаше. Както беше на четири крака, трескаво затърси около себе си и накрая го намери. Притисна го здраво до гърдите си и се изправи. Пое надолу по улицата. Но не стигна далече. Около паметника на О’Конел и по целия мост се водеха яростни схватки. Край него лежаха жертвите от първия набег на полицията. Тръгна предпазливо в обратната посока, ала след няколко, метра спря. Преследвани от полицаите, стотици хора тичаха насреща му, опитвайки се да избягат. Хенеси се обърна и пое към Принсис Стрийт, когато първите от бягащата тълпа се изравниха с него. Закрачи по Принсис Стрийт, вече по-бавно, като едва си поемаше дъх. Улицата беше пуста и за момент той си помисли, че се е спасил. Сложи бомбето, прочисти гърлото си и се изхрачи; но в следващия миг отново го смъкна. В горния край на Принсис Стрийт се появи друг отряд полицаи, който се готвеше за атака. Нямаше накъде да бяга — и двата края на тясната улица бяха блокирани от полиция. Размахали палки, полицаите от двете страни се втурнаха напред. Хенеси успя да избегне няколко удара, преди да пострада. Отскочи, за да се спаси от един полицаи, но се блъсна в друг. Вторият му нанесе удар по рамото, който парализира дясната половина от тялото му. Първият замахна с палката и я стовари върху слепоочието на падащия Хенеси. Стиснал здраво бомбето пред гърдите си, Хенеси се строполи, подкосен като сноп.

Санитарите го свестиха. Те го повдигнаха и видяха бомбето под него. Беше прашно, но съвсем здраво.

— Дали е негово? — попита един от тях.

— Хвърли го отгоре му — рече другият.

Когато Хенеси си възвърна дар слово, първата му работа беше да попита за бомбето си и искрено да им благодари.

— По-добре да го беше сложил на главата си — каза единият санитар, докато разглеждаше грозната рана.

Хенеси направи опит да се усмихне. Не, нямаше да е по-добре. С божията помощ раната все някак щеше да зарасне. Мъжът го пипна по дясното рамо и Хенеси изохка от болка.

— Носете го — каза санитарят.

 

 

Вестите бяха лоши. Двама работници бяха убити, имаше стотици ранени. През целия ден в болниците докарваха пострадали. Вечерта фенерите не бяха запалени и по крайните улица схватките продължиха в пълен мрак. На едно място на помощ бе извикан Западният Кентски полк. Към пет часа Хенеси куцукаше към дома си. Рамото му беше навехнато, но затова пък бомбето си бе на мястото. Той успя да го повдигне с лявата си ръка, откривайки окървавената превръзка на главата си, за да поздрави отец О’Конър, когото срещна на ъгъла на Чандлърс Корт. В отговор свещеникът машинално повдигна шапка.

При това движение Хенеси видя, че главата на отец О’Конър също е превързана и се закова на място.

Свещеникът леко се изчерви и отмина. Хенеси не помръдна.

— Милостиви боже! — възкликна той накрая. Светът се беше обърнал надолу с главата.

 

 

Иърлинг беше тръгнал на заседание на Управителния съвет, но траурна процесия му препречи пътя. Погребваха един убит стачник. Хората вървяха бавно, с траурни ленти и факли, разпоредители с черни знаменца направляваха николкохилядната колона, която се придвижваше в нестройни редици. Най-напред крачеха членове на Британския конгрес на профсъюзите, сред тях бе и Кеир Харди, когото Иърлинг позна веднага. Сигурно той щеше да произнесе реч вместо Ларкин, който беше в затвора. На края на процесията се виждаше конна полиция, която следеше за реда. Както винаги, музиката развълнува Иърлинг и многолюдната тълпа, която вървеше в такт с нея, му напомни за Френската революция. Повечето хора бяха дрипави, виждаха се много превързани глави, ръце и крака. Човешкото множество отново бе излязло от бордеите и избите, водено от необуздано негодувание. Иърлинг дълго гледа след шествието, макар че пътят му бе вече свободен. Обзе го ужас, като си помисли колко много са тези хора. Влезе в една кръчма, поръча си пиене и внимателно прочете всички съобщения за безредиците. Когато пристигна в леярната на Морган, заседанието бе свършило. Зет му го покани в кабинета си.

— Съжалявам, че закъсняхте — каза той.

— Забави ме една работническа демонстрация — обясни Иърлинг.

— Пак ли безредици?

— Не. Погребваха един стачник. От погребението на Парнел насам не съм виждал толкова голяма процесия.

— А ние решихме да действуваме — рече Булман.

— В какъв смисъл?

— Незабавно ще сложим край на всичко това — обясни Булман. — Няма да търпим повече ларкинистите и нарушенията на договорите. Докладвах за заседанието на Федерацията на работодателите. Всички до един подкрепиха предложението.

— Какво предложение?

— Федерацията забранява членуването в профсъюза на Ларкин. Забраната влиза в сила от утре. Четиристотин работодатели обещаха да вземат същите мерки.

Булман посегна към купчината формуляри на бюрото си и подаде най-горния на Иърлинг.

— Всички работници трябва да подпишат това независимо дали са членове на профсъюза, или не.

Иърлинг прочете:

Аз, долуподписаният, се задължавам да изпълнявам всички нареждания на своите работодатели, а също и да напусна незабавно Ирландския профсъюз на транспортните и общите работници (ако съм негов член), както и да не влизам в този профсъюз и да не му оказвам каквато и да е подкрепа.

Подпис:…

Адрес:…

Свидетел:…

Дата:…

Той върна формуляра и попита:

— Кой го измисли това?

— Нашият председател — Уилям Мартин Мърфи.

Непосветеният рицар най-накрая бе свалил картите.

— Ами ако откажат да подпишат? — предположи Иърлинг.

— Точно на това разчитаме — отговори Булман, — щом привържениците на Ларкин откажат да подпишат, ще ги уволним.

— Но вие предлагате тези формуляри и на работници, които не са членове на профсъюза — каза Иърлинг. — Ако и те откажат да ги подпишат?

— Едва ли — отвърна Булман. — Защо ще си вкарват главите в торбата заради Ларкин?

— А защо според вас те подкрепят колегите си и отказват да работят със стоки, доставени от стачкоизменници?

— Какво, вие да не би да не одобрявате предложението?

— А вие не мислите ли, че то е равносилно на изнудване?

— Защо не дойдохте на заседанието? — раздразнено попита Булман.

— Какво да се прави, съдба — отговори Иърлинг. — Изглежда, писано ми е да пропускам малкото важни събития.

— Тъй или иначе, щяхте да бъдете сам срещу всички — увери го Булман.

— Може би. Но поне щях да ги стресна.

— Съмнявам се.

Иърлинг взе шапката си от бюрото на зет си.

— Самият вие щяхте да бъдете най-костеливият орех — каза той, — но както виждам, вече се постреснахте.

 

 

Бекона запали свещта и легна под купчината парцали, които бе събрал през дългите години, откакто живееше в сутерена на Чандлърс Корт. Кучето се изтегна в краката му, свещта хвърляше все същите сенки, изобщо всичко в това градско подземие бе както обикновено. Горе, на улицата, денят все още догаряше, въпреки че наближаваше единайсет часът вечерта. Тази година времето през август беше хубаво, небето сякаш не искаше да помръкне. Но картонът на прозореца не пропускаше тази последна светлина на деня и затова свещта беше необходима.

Бекона пийна малко вода от един буркан и задъвка парче сух хляб от ръждясалата тенекиена кутия, до леглото. Беше капнал от умора, цял ден бе обикалял улиците и със страх мислеше за бъдещето. Полицаи нахлуваха в домовете, чупеха мебели и съдове, нанасяха побой на обитателите. Отмъщаваха си жестоко на онези, които ги бяха нападали от прозорците на тъмните улици. Всеки дом за тях бе крепост на врага, въоръжен с тухли, железа и нощни гърнета. Едва ли щяха да нахлуят в този сутерен, но се носеха тревожни слухове. Полицаите беснееха. Решени бяха да всяват ужас навсякъде, където можеха.

— Банда негодници — рече Бекона на кучето.

Като чу гласа на стопанина си, то се изправи. Жално го загледа как яде — чакаше своя пай. Ако ония дойдат, Рижко ще го защити. Само да чуе стъпките им по стълбите и ще пошепне: „Рижко, дръж!“ Самият лай можеше да помогне. Но ако са съвсем озверели или пияни, нека счупят вратата и тогава ще видят дявола по пладне. Рижко ще се справи с всички, колкото и да са. Само шлемовете им ще останат.

Той повика кучето при себе, каза: „На́, Рижко!“ — и подели хляба си със своя телохранител.

Кучето го изгълта и близна ръката му.

— Няма повече, братко — тъжно рече той.

Кутията беше празна.

В по-бедните квартали хората бяха станали подозрителни, страхуваха се от безредици. Като видеха дрипите на Бекона, обитателите на най-богатите квартали го вземаха за един от смутителите на реда. Затваряха вратите под носа му или го отбягваха. Той мислеше да съчини балада за арестуването на Ларкин, но думите просто не идваха. Джобовете, заради които щеше да я съчини, скоро можеше да се опразнят като неговите.

— Какво ще правим ние с тебе, Рижко, ако нещата не се оправят? — попита той.

Колкото повече уволнения, толкова повече просяци по улиците и какво щеше да стане накрая, когато градът се превърнеше в арена, на която безработните ще се борят за парче хляб?

— А ние с тебе, Рижко — каза той на кучето, — просто ще трябва да легнем и да умрем.

Бекона си легна и се опита да прогони страха от тъмнината и от несигурността на бъдните дни.

— Лягай, Рижко! — нареди му той.

Кучето отново се изтегна в краката му. Бекона духна свещта.

 

 

Формулярите от бюрото на Булман бяха раздадени на работниците. В уречения ден, обзет от безпокойство, той зачака връщането им. Нито един не се върна при него. Започна дискретни проучвания по канала на йерархията. Уведомиха го, че всички работници, независимо дали са членове на профсъюза на Ларкин, или не, отказват да подпишат. Булман свика заседание на управителния съвет. Решиха да не отстъпват. На следващия ден даде нареждане да започне постепенно гасене на пещите. Работниците не се подчиниха. Тогава Булман, уверен в предаността на най-близките си помощници, направи необходимото.

Сутринта Фиц дойде на работа и както обикновено, мина през кантората да се разпише в присъствената книга на майсторите. Когато отиде в първи цех, нощната смяна си тръгваше. Никой не дойде да ги смени. След около половин час той извезе и прекоси двора. Главният вход беше затворен. Чу гласове отвън и излезе пред къщичката на портиера. На вратата висеше голям надпис, известяващ, че е обявен локаут. На работа щели да бъдат допуснати само онези, които минели през кантората да подпишат формуляра на Федерацията. Никой не отиде. Работниците постояха пред входа, а неколцина минаха през една странична врата, за да си вземат нещата от шкафчетата. Скоро се върнаха с канчета, пукнати чаши, работни престилки и стари ризи, свити на вързопчета. После лека-полека се пръсваха. Фиц се върна в първия цех да види дали трябва да се погрижи за нещо и намери там Карингтън, който го чакаше.

— Как мислиш, дали ще променят решението си? — попита Карингтън.

— Едва ли — отговори Фиц.

Той огледа безлюдния цех. Пещите, заредени с въглища от нощната смяна, тлееха. Тишината бе тягостна.

— Трябва да угасим пещите — каза Карингтън. — Нали знаеш какво трябва да се направи? Малко по малко намалявай жарта. Това трябва да стане за два-три дни; иначе тухлите ще се напукат. След час-два ще дойдат служителите от кантората да ни помогнат.

— Няма да стигнат, малко са.

— Някои от хората ще се върнат да подпишат бланките — рече Карингтън. — И тях ще включим в тая работа. А след това ще наемем временни работници.

— Ако направите това — каза Фиц, — ще си имаме големи неприятности.

— Полицията ще помогне. Не можем да оставим леярната да отиде по дяволите. Никой няма да има полза от това. Ти ще ръководиш работата тук. Ще бъдеш началник на всички чиновници, които нямат представа какво ще вършат. Трябва да си нащрек.

— В колко ще дойдат?

— След около час, може би по-скоро. В момента ги събират.

— Добре, ще бъда тук.

— Да си направим чай, докато чакаме — предложи Каринтън. — Искаш ли цигара?

— Не — каза Фиц. — Ще се кача горе да видя резервоара с водата. Може да ни потрябва, а само аз мога да се оправям с него.

Той се заизкачва с усилие по тесните железни стълбички, налучквайки пътя, като се държеше за перилата, покрити с дебел слой прах. Изоставените пещи под него хвърляха върху пода малки петна червена светлина. Фиц се придвижваше пипнешком сред гъстия мрак на тесните галерии, като се държеше за перилата; на места през отдушниците се процеждаше прашен сноп слънчева светлина и там се вървеше по-лесно. Стъпваше внимателно по заплетената стоманена паяжина, докато накрая стигна до резервоара над четвърти цех. Спомни си как преди много години пак беше стигнал дотук, когато големият куп въглища се запали и извикаха на помощ каруцари, един от които беше Мълхол. Сега отново извърши същите действия, докато тръбите затанцуваха и цялата галерия затрепера от внезапния взрив на шума. Като се увери, че всичко е в изправност и водата ще потече, ако се наложи, Фиц мина по дъсченото мостче, което през една вратичка го изведе на покрива.

Той се огледа наоколо и с благодарност пое свежия въздух. Дворът под него бе пуст. Нямаше каруцари, нямаше ги конете им, нямаше работници около купчината въглища. Кранът беше застинал неподвижно, релсата бе празна, жицата му не сипеше сини искри. Новата подемна машина, заради която Мълхол бе пожертвувал краката и мъжествеността си, бездействуваше изоставена и самотна, окъпана в слънце. Отвъд двора, през няколко улици, се виждаше реката. Тук-там параходни комини бълваха кълба дим. Нито един кран не работеше. Може би заради отлива, или на пристанището също бе обявен локаут. Фиц постоя малко, като гледаше пустия двор и обмисляше собственото си положение. От него не бяха поискали да подпише формуляр. Вероятно предполагаха, че щом са го направили майстор, той е напуснал профсъюза. Това означаваше, че Карингтън бе достатъчно честен, за да си държи езика зад зъбите.

Когато слезе долу, чиновниците се бяха събрали в първи цех.

— Значи ти ще се погрижиш за тях — каза Карингтън. — А аз ще отида във втори цех. Щом им обясниш какво да правят, можеш да изпиеш чаша чай, има готов.

— Добре — рече Фиц.

Той раздели хората, на едни даде колички, на други лопати. После им каза кой какво трябва да прави и кога. Нареди на старшия чиновник да ръководи останалите. Наблюдаваше известно време как хвърлят въглища в пещите и им показа как да поддържат огъня слаб. Обясни им, че жарта трябва да се гаси постепенно и внимателно. Те разбраха, че работата е сериозна и бързо схванаха какви са задачите им. Щом видя, че превъзмогнаха първоначалното си притеснение и скованост, Фиц ги остави и отиде да намери Карингтън.

Неговата група още не бе дошла. Той наля чай на Фиц от едно канче и го попита:

— Как върви?

— Всичко е наред. Смятам, че ще успеят да намалят жарта, без да стане беля.

— Браво — каза Карингтън.

Фиц взе чашата. Чаят беше тъмен и силен. Карингтън го приготвяше като работниците: слагаше чаените листенца и захарта заедно, после — малко кондензирано мляко. Той имаше привкуса на атмосферата в леярната — на дим, на пот, на мъжки разговори пред пещите.

— Все пак ще трябва да наглеждаш твойте хора — каза Карингтън.

Фиц пиеше чая и мислеше за бъдещето си.

— Скоро ще капнат, сигурно е — продължи Карингтън. — Ентусиазмът не може да замени опита. — Той посегна към чая си и добави: — Мускулите им са слаби.

— Ще се справят — каза Фиц.

— Само че им трябва някой да ги ръководи — съгласи се Карингтън. — Е хайде, — додаде той, като видя, че на Фиц не му се говори, — да вървим да работим.

Фиц разглеждаше чашата си. На дъното имаше още течност и накланяйки я ту на едната, ту на другата страна, той отми чаените листенца, полепнали по стените й. После, като претегляше внимателно думите си, рече:

— Аз няма да работя повече.

Имаше особеното чувство, че заключва завинаги някаква врата или подписва завещание. Карингтън помълча. След това, също така предпазливо, попита:

— Нали разбираш какво правиш?

— Напълно — отговори Фиц.

— Рано или късно те сигурно ще се смилят над другите. Но никога няма да простят на един майстор. Ако сега си отидеш, повече няма да пристъпиш този праг. Никога няма да се върнеш.

— Зная — рече Фиц.

— Тогава защо вършиш глупости?

Защо ли? Заради чувството за собствено достойнство или заради надеждата, че след толкова мъки и тежък труд някога в далечното бъдеще светът ще се промени. Той бе видял един човек да страда, после бе взел в ръцете си два отрязани крака и ги бе увил в чул.

— Не мога да напусна профсъюза сега — каза той. — Хора, които никога не са членували в него, а не са и помисляли за това, са отстранени от работа, защото не искат да подпишат някаква хартийка и да обещаят, че няма да се присъединят към него.

— Но за тях има надежда да се върнат — възрази Карингтън, — а за тебе няма.

— И това ще преживеем, като ни дойде до главата — рече Фиц, остави чашата и се надигна. — Надявам се пак да се видим някога — добави той.

Карингтън му подаде ръка. Фиц я стисна здраво и каза:

— Благодаря ти.

Затвори вратата на цеха след себе си, прекоси пустия двор и през къщичката на портиера излезе на улицата. Обявата за локаут все още висеше на затворената врата.

В края на седмицата Булман докладва пред съвета за положението. Четиристотинте фирми от Федерацията на работодателите твърдо бяха спазили споразумението, трийсет и два работнически съюза бяха подкрепили привържениците на Ларкин и отказали да подпишат формулярите. В целия град бе обявен локаут. И занапред трябваше да действуват заедно с другите работодатели. Колегите им в Англия щяха да им окажат финансова подкрепа. Вратите на предприятията бяха затворени, машините бездействуваха. Дъблин бе парализиран. Около двайсет и четири хиляди души се включиха в битката. Само за няколко дни улиците на града се изпълниха с гладни тълпи, както се опасяваше Бекона.