Джеймс Плънкет
Разблуден град (26)

Глава девета

Отец О’Конър се подкрепи с обилен обяд, тъй като знаеше, че му предстои изтощителен, неприятен ден, и тръгна по улиците на Дъблин, за да води битка в името на бога. Той премисли внимателно всичките си доводи, за да се увери, че звучат искрено. Така беше. Душите на католиците се нуждаеха от неговата помощ. Макар децата от енорията му да не бяха от особено значение за света, в който живееха — най-низши от низшите, неграмотни, презрени, — всяко едно от тях беше така ценно за бога и имаше същото право на вечно спасение, както най-високопоставените и най-благородните. Твърдо убеден в това той щеше да изпълни дълга си на свещеник. Съжаляваше само, че отец О’Съливан не се бе решил да го подкрепи.

Все повече хора сменяха вярата си. Отец О’Конър сам знаеше за хора, които ходеха на домашни служби в протестантски семейства, защото след това им даваха супа и хляб. Едно дете му бе разказало как го примамили в дома на някаква дама и тя наредила на слугите да го изкъпят във вана, да го изтъркат с карболов сапун, а след това го нахранили и му дали религиозни брошури, които — за щастие! — то не могло да прочете. Бог ще да е имал право, като е сътворил бедните невежи. Един свещеник с по-голям опит бе споделил с него това мъдро заключение. Отец Гифли не искаше да слуша подобни истории. Но той беше във властта на порок, който вече бе помътил разсъдъка му. А онези хора имаха пари и време. Те дори бяха научили ирландски език, за да могат да разпространяват ереста сред селяните и в най-отдалечените, забравени кътчета на Конемара. Още когато беше послушник, един приятел му бе показал тяхната библия на ирландски език.

Първо реши да посети мисис Фицпатрик. Ако наистина бе вярно, че тя възнамерява да изпрати децата си в Англия, той трябваше на всяка цена да я разубеди. Тя бе служила в добро семейство и бе достатъчно умна, за да разбере вредата от подобна постъпка. Благодарение на добротата на мисис Брадшоу бе получила немалко; имаше за какво да бъде благодарна на бога. Нима ще се отплати по този начин? Точно този въпрос ще й зададе. Беше му напълно ясно как да подходи към нея.

Преди всичко обаче трябваше да си спомни къде живее тя; къщата му беше твърде добре известна, но бе забравил точно коя е квартирата й. Не искаше съседите да разберат за посещението му. Би било нетактично, дори несправедливо.

Свещеникът вървеше по улици, където ролята на църквата майка на всички бе заплашена, където гражданите явно нехаеха за това. Те продължаваха да си я карат постаро му, потънали в собствените си дребни делнични грижи. Повдигаха леко шапки, като минаваха покрай него. Стояха пред кръчмите и плюеха пред себе си, за да убият времето. Тълпяха се в магазините и внимателно брояха рестото. Край него минаваха трамваи, охранявани от полиция, или върволици камиони, също охранявани, или някой полицейски отряд, тръгнал да охранява нещо, което чакаше реда си. Ето докъде бе стигнал градът: омраза, напрежение, глад, засади, непокорство.

За някои хора насилието бе ежедневно занимание. Те подготвяха засада срещу полицията и нападаха онези, които заемаха техните работни места. В околностите на Дъблин ратаи, жертви на локаута, горяха хамбари, разравяха ниви, осакатяваха добитъка и така принуждаваха бившите си работодатели, фермерите, да носят оръжие. Подстрекаваха ги социалистите, но и самите господари имаха вина. Липсваше справедливост и преди всичко — милосърдие. Още преди да напусне Кингстаун, отец О’Конър ги бе предупредил от амвона, че самият Христос е казал да го търсят не в царските палати, сред люде, облечени в скъпи дрехи, а в пустинята. Тук бордеите бяха пустиня. И сред бедняците, които живееха там, трябваше да търсят Христос. В това бе грешката на господарите. И ето че дяволът бе възтържествувал.

Енорията го поглъщаше изцяло; оплела го бе в паяжината си от зловонни входове, порутени къщи, въжета с парцаливо пране. Той не бе постигнал много. Не бе успял да се научи да обича енориашите си като братя и сестри. Но можеше да ги обича като баща; да ги напътства и да ги пази от съблазни и слабости. Поне обикаляше мръсните им улици и влизаше в отвратителните им жилища. С течение на времето щеше да се научи да общува с тях.

Чандлърс Корт забеляза присъствието му. Тук-там от прозорците надничаха хора, децата спряха игрите си и се зазяпаха в свещеника, един-двама мъже го поздравиха. Той се спря, напрягайки паметта си. Дали беше номер три? Докато се опитваше да си спомни, от входа излязоха двама души, които познаваше. Единият, истинско плашило, беше бившият огняр на църквата, когото бе уволнил. Не му се искаше да го заговаря. Двамата се приближиха. Тайърни, така се казваше. Усетил високомерното си отношение към бедния, сакат чудак, отец О’Конър реши да се подложи на изпитание. Изпълнен с нерешителност, изчака двамата да се приближат.

— Добър вечер — каза той.

Хенеси свали шапка и отвърна:

— Да ви благослови господ, отче.

Бекона не каза нищо.

— Тайърни, драги — рече отец О’Конър, — би ли ми показал къде живее мисис Фицпатрик… стига да имаш време.

— Аз ще ви покажа, отче — предложи Хенеси.

— Чакай, чакай — каза Бекона, — май че мен помолиха.

— Извинявай — рече Хенеси.

— Пък и ми се ще да кажа на отец О’Конър нещо — продължи Бекона.

Хенеси го погледна в лицето и се разтревожи.

— Ей, Бекон, я недей така — умолително каза той и сложи ръка на рамото му.

— Затваряй си устата — сряза го Бекона.

После се обърна към отец О’Конър. Подпря се на пръчката си и се наклони към свещеника.

— За първи път от няколко години вие ми задавате любезен въпрос, отче — каза той, — и аз няма да ви отговоря. Ама ще кажа нещо на Хенеси, пък той може да ви го предаде.

— Стига де — помоли го пак Хенеси. — Не забравяй, че отец О’Конър е божи служител.

— Да, наистина — съгласи се Бекона, — и сега чуй какво да му отговориш от мое име, защото не искам да оскърбявам човек с такъв сан.

Бекона отново се обърна към отец О’Конър.

— Затуй можеш да предадеш на преподобния господин от Тайърни Бекона: нека да пита пролетарския ми задник.

Той се извърна и се отдалечи, куцукайки. Когато Хенеси възвърна дар слово, каза:

— За бога, отче, не му обръщайте внимание и не се обиждайте от думите му.

— Не се обиждам — тихо отвърна отец О’Конър.

— Бедният, вече съвсем е изумял.

— Не се сърдя — рече свещеникът.

Лицето му беше побеляло.

— Позволете ми да ви услужа с каквото мога и да ви покажа квартирата на семейство Фицпатрик — предложи Хенеси.

Отец О Конър едва овладя гласа си.

— Благодаря — каза той.

Последва Хенеси, който, продължаваше да се извинява. Свещеникът му отговаряше кротко с по една-две думи. Обидата го бе наранила много дълбоко. Чувствуваше как по кожата му пълзят тръпки.

 

 

— С колата ли мислите да отидем дотам? — попита Матю.

Беше смутен.

— И аз се чудя — отвърна Иърлинг.

— Поне да не спираме пред самата врата.

— Вижда ви се много демонстративно, тъй ли?

— Ами… по-добре ще е.

— Жалко. Ако се бях сетил, можехме да си забодем по едно червено знамение на шапките.

— Добре че не сте се сетили.

Иърлинг го изгледа разочарован.

— Уж сте поет — рече той, — а ви липсва усет за драматичното. Шели например е хвърлял памфлети над главите на минувачите от прозореца на дома си на Графтън Стрийт.

— Неговите памфлети са били посветени на свободата на католиците.

— Е, да… това е съвсем друга работа.

— Всъщност след време в една своя реч той нанесъл жестока обида на защитниците на католицизма; казал, че всички религии са еднакво добри. И католици, и протестанти били възмутени.

— И нищо чудно — каза Иърлинг. — Християнин да преследва друг християнин — това е понятно. Ала за теб да се бори неверник — това е непоносимо. Тук трябва да спрем.

Спряха недалеч от „Св. Бригита“.

— Смятате ли да вземете деца от Либърти Хол?

— Да.

— Имаме ли време да пийнем нещо?

— Време колкото щете — отговори Матюс.

Но като седнаха, той си поръча само една джинджифилова бира.

— Само да ме подуши, че мириша на алкохол, Ларкин ще ме отпрати на бърза ръка — обясни той.

— Ами аз?

— Вие можете да бъдете спокоен — отвърна Матюс. — На вас няма да ви поверят деца.

— Изглеждате много горд със задачата си, Матюс.

— Честно казано, малко се боя — призна поетът.

Тръгнаха към Северната стена. Край складовете се бе събрала голяма тълпа, преобладаваха добре облечени мъже, имаше и няколко жени, тук-там се виждаха свещеници. Носеха лозунги, на които пишеше: „Ларкин — похитител на деца“, „Спасете децата“, „Долу социализмът“. Щом се зададеше автомобил, тълпата му преграждаше пътя и го спираше. Разпитваха шофьора, претърсваха колата и чак тогава я пропускаха, а след това мрачно продължаваха това строго бдение в името на бога. Един от свещениците, човек с решително, сурово лице, непрекъснато сновеше от група на група.

— Този преподобен господин е отец Фаръл от Донибрук — рече Матюс. — Изключително ревностен защитник на католическата вяра, направо се престарава. Вчера пипнали децата, когато се опитвали да се качат на пощенския кораб в Кингстаун. А всъщност някои били с напълно почтените си родители, които едвам успели да си ги приберат. Разправят, че накарали една дама да си покаже брачното свидетелство.

Иърлинг беше чел за такива случаи във вестниците и се удивляваше на какви абсурдни постъпки са способни хората. Сега виждаше това със собствените си очи. Беше нелепо. Дори по-лошо. Беше невероятно грозно. Той хвана Матюс за ръка и двамата тръгнаха в друга посока.

— Да вървим в Либърти Хол — каза той.

Чувството за хумор го бе напуснало.

 

 

Отец О’Конър се изкачи по стълбите и почука на посочената му от Хенеси врата. Зачака. Отпърво стъпките на Хенеси, който слизаше надолу, отекваха из цялата къща. Когато те заглъхнеха, свещеникът усети, че наоколо цари пълна тишина. Някъде от горните етажи долетяха детски гласове, но сякаш идваха от много далеч, толкова слаби и приглушени бяха, че безмълвието стана непоносимо. Той отново почука и този път разбра по звука, че вътре няма никой. Дали не беше дошъл много късно? При мисълта, че децата на Фицпатрик може би вече са на път към парахода, се уплаши. Пак започна да чука, този път с дръжката на чадъра си; толкова силно блъскаше, че тя се счупи, отхвръкна и с трясък падна на дъсчения пол. Този звук го накара да се опомни. Трябваше да се овладее и да размисли. Докато търсеше дръжката в полумрака, отсрещната врата се отвори и на прага се показа възрастна жена. Тя го погледна уплашено, но в следващия миг го позна.

— Вие ли сте, отче? — рече с облекчение.

Той продължи да търси и чак след като намери дръжката, проговори.

— Коя сте вие? — попита той.

— Мисис Мълхол, отче — отговори тя.

Той се вгледа в лицето й.

— Да… разбира се.

Отец О’Конър си спомни, че нейният съпруг неотдавна бе починал. Може би тя щеше да му даде необходимите сведения. Пъхна дръжката на чадъра в джоба си и каза:

— Бих искал да поговоря с вас, ако може… веднага.

— Моля, заповядайте, отче.

Тя го въведе в една стая, където вместо маса и столове, имаше обърнали с дъното нагоре кутии и сандъчета. Тук-там по линолеума се виждаха по-здрави и запазили цвета си места — там, където по-рано са стояли мебелите. Едно кресло пред камината — неуместен разкош. Мисис Мълхол поизчисти праха и му предложи да седне. Свещеникът се настани. Той си спомни, че тя е добра, набожна жена. Отец О’Съливан му бе говорил само хубави неща за нея. Смъртта на мъжа й сигурно я бе съсипала. Трябваше да й каже няколко съчувствени думи. И то веднага.

Тя приседна на една от кутиите, а отец О’Конър заговори.

— Не ви е лек животът — рече, като се огледа наоколо.

— За никого не е лек, отче — отвърна мисис Мълхол.

Въпреки притеснението си, свещеникът намери време да съжали възрастната жена, седнала на обърнатата кутия край студената камина. Който и да беше отговорен за всички злини, тя нямаше никаква вина. Той каза търпеливо:

— Сигурно смъртта на мъжа ви е била тежък удар за вас.

— Да, отче, отначало, но сега съм щастлива, че бог го прибра при себе си, когато му дойде времето. Колко месеци беше прикован към леглото, а сърцето му се късаше, защото не можеше да стане и да бъде с другарите си.

— Вие сте храбра жена.

— Щом никой не може да му върне краката, защо да моля бога да запази живота му, само да лежи и да се измъчва.

Отец О’Конър кимна. Сега той си спомни някои подробности. Ставаше дума за човека, който беше нападнал Тимъти Кийзър и чието поведение той бе осъдил от амвона. Жената не бе смутена. Несъмнено отец О’Съливан бе успял да я утеши в най-тежките минути. Тази дарба на скромния и иначе съвсем обикновен свещеник наистина удивляваше отец О’Конър.

— Вашето смирение заслужава похвала — каза той. — Наистина.

— Господ бе милостив към мен — отговори мисис Мълхол, — а и съседите много ми помогнаха.

Сега бе време да я поразпита, както му се искаше.

— Мисис Фицпатрик също ви е съседка, нали?

— Да, тя е най-любезна и най-добра от всички.

Този отговор го затрудни. Свещеникът се замисли.

— Виждам, че много я цените.

— Има защо, отче.

— Тогава ако ви кажа, че съм дошъл да й помогна, да я предпазя от много сериозна грешка, ще ми помогнете ли?

Жената се колебаеше. Отец О’Конър усети, че тя се чувства неловко. Внезапно осъзна собствената си изолираност в тази изтерзана от нищета енория и напрегна цялата си воля, за да изпълни своя дълг.

— Трябва да ми имате доверие — настоя той.

— Никога не съм се бъркала в хорските работи.

— Понякога това е наш дълг — каза й свещеникът. — Сигурен съм, че ще разберете, като ви обясня.

Тя кимна. Отец О’Конър посегна към чадъра си, за да се облегне на него, но откри, че дръжката е счупена. Това го подразни и той бутна чадъра настрана.

— Сигурно знаете, че напоследък някои хора правят опити да изпратят децата си в Англия. Освен това не може да не сте чули, че самият архиепископ ги заклейми. Бог знае в какви къщи ще попаднат тези деца — в домовете на протестанти, това е ясно, или дори на безбожници. Подразбрах, че мисис Фицпатрик също се готви да изпрати децата си. Искам да й напомня за дълга й на католичка.

— Кой ви го каза, отче?

— Нямам право да ви съобщя. Но лицето, което ме уведоми, заслужава доверие. Вие знаете ли нещо за тази работа?

— Знам, че не може да е вярно, отче. За тия работи между нас няма тайна, колко пъти само съм наглеждала децата й. Ако такава мисъл изобщо й е минала през главата, непременно щеше да я сподели с мен.

— Къде е тя сега?

— Изведе децата на разходка, както винаги при хубаво време.

— Споменавала ли е някога пред вас, че иска да прати децата си някъде?

— Да, преди няколко седмици. Но тя мислеше да ги заведе при баща си в провинцията.

— Разбирам — каза отец О’Конър.

Жената изглеждаше съвсем сигурна в думите си. Личеше си, че е искрена и говори истината.

— А с друг да е споделяла нещо?

— Възможно е отче, но аз поне не знам.

Изведнъж му хрумна нещо, което трябваше да й каже много внимателно. Нямаше време за губене. Децата може би бяха на път за парахода.

— Напоследък животът на всички ви е много труден — подхвана той. — Не е ли възможно да е искала в случай на нужда да изпрати децата при родителите си, но после да не са й стигнали парите?

Мисис Мълхол отново замълча в нерешителност. Не отговори веднага.

— Може и така да е станало — рече най-сетне.

Изглеждаше смутена. Свещеникът усети, че е близо до истината.

— Може да се е изкушила да стане съучастничка на коварния план на ларкинистите.

Жената се разплака.

— Моля ви, не се тревожете — каза отец О’Конър. — Принуден съм да ви говоря така, защото знам какво виси на косъм. Имаше ли тя пари, за да изпрати децата при родителите си?

— Имаше, отче… но ги даде на мен.

Мисис Мълхол се разрида горчиво. Подозирайки каква е причината, той стана и се приближи до нея. Тя не му казваше всичко, което знаеше.

— Криете ли нещо от мен? — попита той. — Ако е така, като ваш свещеник искам да ми кажете истината. Участва ли и тя в плана на Ларкин?

— Не, отче, сигурна съм.

— Не можем да бъдем сигурни.

— Щеше да ми каже.

— А може и да не ви е казала. Защо ви даде парите?

Беше се надвесил над мисис Мълхол. Подозрителността и безпокойството бяха задушили състраданието му. Тя извърна глава.

— Когато мъжът ми умря, нямах нито пени. Тя ми даде парите си.

— Защо?

Жената се измъчваше, не смееше да отговори. Той повтори въпроса си:

— Защо?

— За да му направя свястно погребение — отвърна тя.

Отговорът й го изненада. Чак сега той разбра защо въпросите му я разстройваха. Но все пак отец О’Конър не беше сигурен, че в отчаянието си мисис Фицпатрик не е решила да изпрати децата си в Англия.

— Постъпката й е похвална за една християнка — каза той, — но ако я е довела до такова отчаяние, че тя е позволила да й отнемат децата, то за всички нас е по-добре да беше задържала парите си.

Мисис Мълхол цяла се тресеше от ридания. Свещеникът сложи счупения си чадър под мишница.

— Простете ми, че ви разстроих — рече той.

Тръгна към вратата. Усети, че думите му звучат сухо и жестоко. А не искаше това.

— И моля ви, не мислете, че съм прекалено жесток — добави той. — Съдбата на тези невръстни деца е много сериозна грижа за всички ни и време за губене няма.

Той затвори след себе си, прекоси площадката и отново почука на вратата на Фицпатрик. Никой не му отговори. И без това вече се бе забавил твърде много. Спусна се по стълбите и излезе на улицата.

Край Южната стена на реката имаше купища стоки. На кея пред единствената корабна компания, която не беше прекратила работа, тъй като бе отказала да влезе във Федерацията на работодателите, бучеше двигателят на самотен кораб. Вдясно и вляво от него бездействуващи кораби чакаха приливите и отливите. Ларкин бе казал, че така и ще си останат, докато киловете им ръждясат. На отсрещния бряг на реката, край складовете до Северната стена, се виждаха тълпи. Отец О’Конър се отправи към Бът Бридж. Забеляза, че и край Либърти Хол също са се събрали много хора. Станеше ли нужда да се борят за спасяването на децата, помощта му ще бъде дваж по-необходима. Сега вече никой не можеше да стои настрана.

Пристигна при демонстрантите запъхтян и възбуден. Бяха многобройни и това му вдъхна увереност, а лозунгите им му харесаха. Приближи се до свещеника, който очевидно ръководеше всички тук.

— Добър вечер, отче — поздрави го той. — Аз съм отец О’Конър от църквата „Св. Бригита“.

— Във вашата енория се случиха доста неща — отвърна другият. — Помощта ви е добре дошла за нас.

Двамата се ръкуваха.

— С какво мога да ви помогна?

— Дръжте очите си отворени на четири. Може да познаете някои деца от вашата енория. Или родителите им. Самото ви присъствие тук е добре дошло.

— Какво трябва да направя?

— Искам на всяка група миряни да има по един свещеник. Това ги окуражава. Можете да поемете ей онези там. Елате, ще ви представя.

Приближиха се към двайсетина мъже, членове на „Ордена на древните ирландци“. Трябваше заедно с тях да гледа внимателно, за да не би някое дете да се качи на парахода. Не говориха много. Размениха няколко вежливи думи и водачът им се обърна към останалите:

— А сега, приятели… докато чакаме, да изпеем химна „Бащина вяра“. Хайде всички — раз… два… три.

Лицата им станаха сериозни и те подеха в един глас:

Бащина вяра, ти вечно си жива,

напук на тъмници, на огън и меч.

Виж как във сърцата ни радост прелива,

щом словото чуем дори отдалеч.

Бащина вяра, ще бъда твой роб

коленопреклонен до гроб,

коленопреклонен до гроб.

Разтревожените чайки се разлетяха от околните покриви и от мачтите на корабите, а гласовете отекнаха сред ламаринените покриви и стените на складовете; другите групи също се разпалиха и се присъединиха. Вторият куплет се надигна като вълна:

Бащина вяра, грехът на лъжите

те предизвиква на война,

но теб защищават Ерин светците

и пазят твойта светлина.

Бащина вяра, ще бъда твой роб

коленопреклонен до гроб,

коленопреклонен до гроб.

Сирената на единствения кораб с работещ двигател край другия бряг на реката до Южната стена засвири протяжно и удави песента, като за момент наруши хармонията. Ехото се понесе над реката, мъчителен стон, който се извиси край Рингсенд и пустите разпределителни станции, плъзна се над плажовете на Долимаунт, Шелибенкс и Мерион, премина над устието и като призрак се издиша над самотните маяци далеч навътре в Ирландско море. Отец О’Конър, който не беше свикнал с шумовете на пристанището, почувствува как внезапен гняв обхваща хората около него и се запита дали, някой не е надул сирената нарочно, за да им се подиграе.

 

 

Пред благотворителната кухня се беше проточила обичайната опашка. Иърлинг хвърли поглед на жените, които търпеливо чакаха реда си с буркани, шишета и тенекиени кутии в ръце, а след това последва Матюс в Либърти Хол и двамата се качиха на втория етаж. Беше мръсно. Калта от безброй крака бе засъхнала по дървените стъпала и по площадката. Миришеше на човешки тела. Бедността, както бе забелязал Иърлинг, имаше специфична миризма. За общественото положение на човека можеше да се съди по миризмата на тялото му. Дъх на скъп коняк и пури; миризма на кисело от онези, които се хранят с кондензирано мляко и чай. В една стая Иърлинг видя двама свои познати. Единият беше художникът Орпън, когото познаваше добре; за другия, търговеца на произведения на изкуството Синклер, казваха, че толкова обичал изящните предмети в магазина си, та често отказвал да ги продаде.

Матюс се извини и влезе във вътрешното помещение. Иърлинг се приближи към Орпън.

— Драги ми Орпън, вие какво правите тук?

— Нахвърлям някои скици — отговори художникът. — Ходили ли сте в благотворителките кухни?

— Не — призна Иърлинг, — за първи път съм тук.

— Тогава погледнете това.

Иърлинг видя странни лица и фигури. Голи черепи, костеливи ръце, протегнати към една жена, която раздава супа.

— Как ги намирате?

— Тягостни.

— Трябва да погледнете действителността в очите.

— Често ли идвате тук?

— През ден. Кого ли не можеш да срещнеш на това място.

— Виждам — съгласи се Иърлинг. — Прочетох в „Лийдър“ едно предложение в Либърти Хол да се създаде група на интелектуалците.

— Ларкин работи денонощно — каза Орпън. — Всеки момент очаква да го призоват в съда, обвиняват го, че подстрекава към размирици. Сто на сто ще го осъдят.

Матюс се върна в стаята и се присъедини към тях.

— Децата са на горния етаж. Ще дойдете ли?

Иърлинг тръгна с него. Въздухът беше пропит с острата миризма на казаните от сутерена. Влязоха в една стая, където двайсетина деца се подготвяха за път. Няколко жени им сервираха храна. Имаше и двама мъже, с които Матюс започна да се съветва.

— Край Северната стена сноват постове — каза той, — изключено е да се промъкнем, ако са решили да ни попречат. Трябва да отклоним вниманието им, като изпратим някои от децата на гара Кингсбридж. Да ги оставим да тръгнат след тях. А ние през това време бързо ще прехвърлим останалите деца към Северната стана и ще се опитаме да ги качим на парахода, докато пътят е чист.

— Според мен нищо няма да излезе — рече единият от мъжете, — та онези са хиляди!

— Не искате ли да опитаме? — попита Матюс.

— Може — съгласи се другият.

— И аз така мисля — каза Матюс и погледна часовника си.

— Ако вие тръгнете с групата-примамка — предложи той, — аз ще потегля с другите след час. По-късно с вашата група може да пътувате от Амиен Стрийт до Белфаст, откъдето ще качим децата на парахода.

— Ще имате нужда от помощ — отбеляза събеседникът му. — Скефингтън ще дойде с вас. Лошото е, че той е пацифист и не може да се бие като хората. Просто стои на място и се оставя да го млатят.

Скефингтън се усмихна.

— Може би вашият приятел?… — подхвърли мъжът.

— Не, той си е мирен гражданин — заяви Матюс.

Всички отправиха погледи към Иърлинг.

— Този път ще направя изключение — рече Иърлинг. — Ще дойда с вас, Матюс.

— Браво — каза Матюс.

Децата, които трябваше да отвлекат вниманието на постовете, бяха готови за тръгване. Иърлинг позна едно момиченце. Приближи се и приклекна до него.

— Е, как е Мери Мърфи? — попита той. — Все още ли си пере дрешките? И омъжи ли се най-сетне за любимия си?

Детето се засрами.

— Не зная, сър.

— Изпей ми някоя песничка.

— Коя?

— Която и да е — насърчително каза Иърлинг.

Момиченцето помисли малко. После попита:

— „Тя ще носи злато и коприна“, може ли?

— Чудесно.

Детето си пое дълбоко дъх:

Тя ще носи злато и коприна —

многая ви лета, до амина!

С було, сбрано в грахова шушулка,

Мери Кели ще ми стане булка.

После с пепеляшкина обувка

ще отплава тя отвъд морята

и — едно, две, три! — подир целувка

тя ще е на дама дъщерята.

— Много хубаво — похвали я Иърлинг, когато тя свърши. — Харесва ми това за пепеляшкината обувка, а на тебе?

Детето му се усмихна. Иърлинг се приближи към Матюс.

— Познавам ей онова момиченце. Може ли то да дойде с нас?

— Разбира се, че ще дойде.

— Чудесно.

Той се върна при малката.

— „Тя ще носи злато и коприна“ — повтори той. — Трябва да науча тази песничка. Изпей ми я още веднъж.

Двамата пяха заедно, докато групата деца, които трябваше да насочат преследвачите на погрешна следа, потегли и те отидоха на прозореца да гледат. Мъжете, събрали се долу на входа, отстъпиха встрани. Децата минаха и продължиха по улицата. От третия етаж изглеждаха мънички и беззащитни. Край тях равнодушно крачеха минувачи. Скоро групичката се скри от погледа на Иърлинг. Двайсетина минута по-късно той дочу подигравателни викове отдолу и отново се приближи към прозореца. По улицата се движеше върволица файтони. От прозорците им се подаваха позлатите лозунги, конете пристъпваха в бърз раван. Отиваха към гара Кингсбридж. Онези се бяха хванали на уловката.

— Тръгваме след петнайсет минути — реши Матюс. — Бъдете готови.

Заеха се с последните приготовления.

 

 

Когато Хенеси настигна Бекона, споменът за случката с отец О’Конър още тежеше на душата му като камък.

— Защо трябваше да му говориш така?

— Що пък не? — отвърна Бекона.

— Щото сега няма да имаме късмет, затова.

— И без това напоследък не съм забелязал да ни е потръгнало много — рече Бекона.

— Положението ни е плачевно — съгласи се Хенеси, — ама що да го влошаваме още повече, като обиждаме свещеници?

— По дяволите всички свещеници!

— Не се ли страхуваш, че той може да те превърне в козел?

— Дай боже да успее — рече Бекона.

— Като виждам, вече си имаш козя брада — заключи Хенеси, след като огледа изкосо приятеля си.

— Имам си. Пък и окото ми няма да мигне да му ритна един в задника на тоя отец О’Конър — отвърна Бекона.

Това дори го развесели. Но не за дълго. Тъй или иначе той съвсем не беше козел. И едва ли някога щеше да стане. Беше просто един болнав човек без работа, без влиятелен приятел, към когото да се обърне за помощ в родния си град. Такава бе печалната равносметка.

— Какво, по дяволите, ще правим сега? — попита той.

Хенеси нямаше никаква представа. Оставаше им само да бродят наоколо, да се оглеждат и ослушват, да си представят как им излиза късметът, да мислят само за момента и да не се опитват да разсъждават много за по-далечното бъдеще. Както гледаше в краката си, Хенеси изведнъж съзря нещо на пътя.

— Я къв голям фас, можем да си го поделим — каза той и се наведе да го вдигне. Разгледаха го заедно. Угарката беше доста голяма.

— Слава богу, страшно зрение имаш — рече Бекона. — Аз едва ли щях да го видя.

Нямаха кибрит. Хенеси прибра угарката за после и предложи да пообиколят кръчмите, да видят дали има нещо за товарене, или бутилки за миене. Минаха покрай група деца, които чакаха на опашка пред банята на Тара Стрийт, за да ги изкъпят и облекат с чисти дрехи. Повъртяха се там двайсетина минути. После продължиха търсенето си без особено желание. Не им провървя, но още дълго се скитаха по улиците.

— Разбра ли, че мисис Бартли заминава за Америка със семейството си? — попита Хенеси.

— Да — отговори Бекона.

— Имала там богат брат, който й изпратил пари за път.

— Тя винаги е била добра с мен — каза Бекона — и аз й желая само щастие. Ще ми липсва.

Поискаха огънче от един минувач и се спряха да изпушат намерената от Хенеси угарка. Облегнаха се на парапета край реката и подръпваха един след друг от фаса. Хенеси посочи върволицата файтони на отсрещния бряг. Бекона не виждаше толкова надалече.

— Това са демонстрантите — обясни му Хенеси, — ония, дето не пускат децата да заминат от Ирландия. — Той се разприказва. — А я си помисли, ако бяхме деца — каза той, — щяха да ни изкъпят, да ни облекат прилично и да ни и пратят в Англия, където ще се грижат за нас. Нямаше да има за какво да се тревожим.

Бекона със съжаление му подаде угарката. Имаше точно толкова възможност да се върне в детството си, колкото и да го превърнат в козел. Фантазиите на Хенеси започваха да го дразнят.

— Не мислиш ли, двамата с теб ще бъдем прекалено космати дечица, а? — рече той.

 

 

Децата следваха Матюс в редичка по две. Стиснал бастуна си под мишница, той крачеше уверено. Иърлинг вървеше отстрани. Трябваше само да внимава децата да не слизат на платното, за да не ги сгази нещо. След него имаше още трима мъже, а други двама крачеха най-отзад. На тръгване Иърлинг преброи трийсет деца и от време на време проверяваше дали всички са налице. Макар че задачата му бе съвсем лесна, той се вълнуваше и се чувствуваше отговорен. Момиченцето, което му бе пяло детската песничка, съвсем безгрижно бърбореше нещо на другарчето до себе си. Само да я закачеше някой, Иърлинг нямаше да се подвоуми да я защити със собствените си ръце.

Край складовете на пристанището ги чакаше полицейски кордон. Зад полицаите демонстрантите като стена бяха препречили пътя. Спираха и претърсваха всички превозни средства. Бяха стотици хора. Мястото на онези, които бяха тръгнали след първата група, заемаха други.

Иърлинг предупреди децата да кротуват и отиде напред при Матюс.

— Положението изглежда доста сериозно — каза той, — как мислите, да продължаваме ли?

— Лично аз смятам да не спираме.

— О-хо, много добре.

— Но вие ако не искате, не сте длъжен.

— Драги ми Матюс — рече Иърлинг, — моля, водете ни напред.

— Сигурен ли сте?

— Победа или смърт!

Тръгнаха отново. Иърлинг се придържаше към равномерния, спокоен ход на Матюс. Полицаите отстъпиха настрани и ги пуснаха да минат. В следващия мит се натъкнаха на първите редици на противника, принудени бяха да спрат и тозчас бяха заобиколени от всички страни. Иърлинг се опитвате да прикрие децата както може и не виждаше около себе си отделни хора, а само бомбета и мустаци, сливащи се в една неопределена маса. Притиснатите около него тела излъчваха животинска горещина. Свещеникът, ръководещ тълпата, бавно си проби път до тях. Беше се зачервил и трепереше от вълнение.

— Кой отговаря за тези деца? — попита той.

Матюс пристъпи напред.

— Аз — каза той.

— Къде ги водите?

— Знаете много добре къде ги водя — отвърна Матюс.

— Знам къде искате да ги отведете — заяви свещеникът, — но ние сме тук, за да не допуснем това.

— С какво право?

— С правото, дадено ни от бога! — кресна свещеникът срещу него.

Тълпата гневно се раздвижи. Издигнаха лозунгите по-високо и силно ги размахаха. „Вероотстъпници!“ „Спасете децата!“ Някой извика право в ухото на Иърлинг:

— Ларкин, похитител на деца!

— Аз не съм мистър Ларкин! — възрази Иърлинг.

— Ти си една от пионките му — отговори онзи. — Всички вие сте негови лакеи!

Силни викове привлякоха вниманието на Иърлинг и той се огледа. Файтоните, които бяха тръгнали към гара Книгсбридж се връщаха. Носеха, се един подир друг по крайбрежната улица, от прозорците им висяха същите лозунги като тези на тълпата. На известно разстояние след тях се движеше група привърженици на Ларкин от Либърти Хол. Иърлинг видя как полицейският кордон се разтвори и пропусна файтоните, после се затвори и препречи пътя на ларкинистите. Положението ставаше опасно.

— Боя се децата да не пострадат — каза той на Матюс.

— Спокойно — рече Матюс.

Двамата отправиха погледи към групата на ларкинистите, които преговаряха с полицаите. Един инспектор им правеше знаци с ръка да се върнат назад, но те не му обръщаха внимание. Тълпата около Иърлинг отново запя „Бащина вяра“. Почти в същия миг започна схватката между полицаите и привържениците на Ларкин. Свещеникът пак се разгневи.

— Заповядвам ви да ни предадете тези деца — каза той на Матюс.

— Нима родителите в Дъблин вече нямат никакви права? — попита Матюс.

— Ако продължавате да упорствате, не отговарям за последиците.

— Напротив, точно вие ще отговаряте — рече Матюс, — и ако децата пострадат, цялата отговорност те носите пак вие.

— Хванете децата! — извика той на своите хора.

Отец О’Конър слезе от един файтон и видя битката около децата, но не забеляза Иърлинг. После насочи вниманието си към полицейския кордон и установи, че привържениците на Ларкин си пробиват път. Събра своята група и започна да дава разпореждания.

— Дръжте се твърдо — каза той. — Дръжте се твърдо в името на бога и на святата ни вяра!

Когато ларкинистите успяха да пробият кордона, отец О’Конър се качи на стъпалото на един файтон и размаха счупения си чадър над главите им. Около него се мятаха и блъскаха тела. На няколко места станаха сбивания с полицаи. Самият свещеник не участвуваше в схватките, но насърчаваше хората си с викове. Не изпитваше нито срам, нито угризения. Това беше битка в името на Бога.

Нечии ръце сграбчиха Иърлинг и го откъснаха от децата. На няколко метра пред себе си той видя, че други са хванали Матюс и го влачат нанякъде.

— Проклети фанатици! — извика той и започна да се отбранява. При тази яростна контраатака някои отстъпиха за момент, но бяха твърде много. Наобиколиха го от всички страни. Дърпаха го за реверите, разкъсаха ризата, крачолите на панталоните му. Той размахваше ръце напосоки, докато накрая, изтощен, падна на земята. Матюс, помощниците му и децата бяха изчезнали. Беше сам, обграден от демонстрантите. Усети в устата си вкус на кръв и като докосна внимателно с език мястото, откри, че са му избили зъб. От челото му се стичаше кръв и му пречеше да вижда с едното око. Извади носната си кърпа и се опита да спре кръвта. Вече не се страхуваше от надвесените над него лица. Беше обладан от бесен гняв.

— Бъдете проклети, невежи фанатици! — викна той. — Бъдете проклети, шайка пъзливи мракобесници!

Отец О’Конър видя, че полицаите овладяват положението. Привържениците на Ларкин бяха изтласкани назад, неговите хора се събираха с ликуващи викове. Вляво забеляза как свещеникът от Донибрук отвежда децата. Около тях като плътен кордон стояха демонстрантите. Отец О’Конър слезе от стъпалото на файтона и се приближи.

— Победихме — каза му другият свещеник.

— Да благодарим на бога — отвърна той.

Вгледа се в лицата на минаващите покрай него деца, но никое не приличаше на Фицпатрик. Поне засега те бяха в безопасност. Благодари на бога и за това, после започна да си пробива път през тълпата. Хората отстъпваха встрани и той мрачно кимаше в знак на благодарност.

— Какво става там? — попита отец О’Конър забеляза, че на едно място са се скупчили доста хора.

— Хванали са един от похитителите — обясни му някой.

Свещеникът се промъкна в центъра на кръга и с ужас видя заловения.

— Иърлинг! — извика той.

В първия момент Иърлинг не можа да го забележи. Кръвта все така му пречеше да вижда с дясното око. Той отново я попи с кърпата си и едва сега разпозна свещеника.

— Горкият! — рече отец О’Конър. — Дайте да ви помогна.

— Кажете на вашите изверги, дето си дерат гърлата с тоя химн, да се махнат — каза Иърлинг.

Отец О’Конър направи знак на всички наоколо да се отдалечат.

— Веднага ще ви отведа у вас — предложи той. — Файтонът ме чака от другата страна на пътя.

— Не — каза Иърлинг. — Аз сам ще си взема файтон.

— Но в това състояние…

— Състоянието ми е превъзходно — увери го Иърлинг, — нека целият град да види каква я свършихте.

— Моля ви — настоя свещеникът, — нека да ви помогна.

— Няма нужда.

Иърлинг се изправи сам и се опита да пооправи скъсаните си дрехи. Приличаше на окървавено чучело. Отец О’Конър му протегна ръка за помощ, но Иърлинг се дръпна. Вторачи се в свещеника.

— Виждам, че добре сте се потрудили — отбеляза той.

Отец О’Конър проследи погледа му, видя, че се е спрял на чадъра му и си спомни за счупената дръжка.

— Вие се заблуждавате — каза свещеникът, — позволете ми да ви обясня.

— Сигурно сте удряли някой нещастник по главата — рече Иърлинг. — Съжалявате ли, че не съм бил аз?

— Иърлинг, моля ви. Това е ужасно. Трябва да ме изслушате.

Но Иърлинг вече му беше обърнал гръб. Куцайки, той се отправи към Либърти Хол.

— Пуснете го да мине — извика отец О’Конър на хората около него. — Моля, не го докосвайте. Пуснете го да мине.

И се разплака.

— Пуснете го да мине — повтори той.

Свещеникът от Донибрук отбеляза победата с реч пред привържениците си. Той им припомни, че демонстрацията е била стихийна, без предварителна подготовка.

— Това показва любовта ви към децата на католиците в нашия град — заяви той.

Тълпата изпрати думите му с възторжени викове. После всички се строиха в редици, свалиха шапки и преминаха по улиците, като пееха „Радвай се, преславни свети Патрик“. Бекона и Хенеси забелязаха сред тях отец О’Конър и мълчаливо се спогледаха.

Отец О’Конър също се опита да запее, но мислите му бяха другаде. Беше загубил един приятел, за да спаси децата. Бе готов и на по-големи жертви. Но не беше леко. Той сложи в краката на бога болката в сърцето си, унижението, от което страните му горяха. И обреченото си на самота бъдеще.

 

 

Вестниците публикуваха още едно писмо от архиепископа. То гласеше:

Резиденцията на Архиепископа,

Дъблин

28 октомври 1912 г.

Драги отче,

С оглед на изключително тревожното положение, създало се поради продължителния застой в повечето промишлени предприятия на Дъблин, и особено в някои енории, които са по-бедни и не могат сами да издържат на тези сурови лишения, смятам, че е необходимо да прибегнем към извънредни мерки.

Децата, тези невинни жертви на конфликта, се нуждаят от специалните ни грижи и според мене най-добрият начин да им помогнем е, като увеличим фондовете за набавяне на храна и дрехи за хилядите ученици, за които тази помощ е необходима дори в най-добри времена. Тези фондове, напълно достатъчни при обичайни обстоятелства, сега не стигат. В много случаи те са почти изчерпани. Както обикновено във време на беди, така и сега онези, които искат да откъснат овци от нашето стадо, са особено активни. Ако искаме да им попречим, трябва да обединим силите си и всеки от нас да направи всичко възможно, за да помогне на бедните в трудната им борба.

Макар че още никой не е отправил призив към обществеността, при мене вече се получиха много волни пожертвования — от 25 лири до два шилинга и шест пенса, изпратени от дарители, богати и бедни, от Англия и Шотландия.

Би било страшно да не предоставим на хората от нашата епархия възможността да дадат практически израз на съчувствието, което несъмнено изпитват към децата, страдащи от глад и студ.

И така, обръщам се с молба към всички енорийски свещеници, към управляващите енориите, както и към ръководителите на монашеските общества, които отговарят за енорийски църкви в епархията, да обявят, че следващата неделя е ден за събиране на пожертвования за образувания вече фонд.

Комитет, съставен от представители на градското духовенство и от членове на братството на св. Викенти Павел, ще поеме грижата за фонда, а разпределянето на средствата ще се извършва от енорийските свещеници и от местните дружества на братството на св. Викенти Павел.

Уверен съм, че мога да разчитам на вашето съдействие. Би трябвало да добавя, че ако идната неделя някакви съображения не ви е удобно, събирането на пожертвованията може да се насрочи за по-следващата неделя. Но ви моля да имате предвид, че положението е спешно.

Оставам

Ваш в Христа брат,

Уилям,

Архиепископ на Дъблин,

и пр., и пр.

 

П.П. Събраните суми трябва да се изпращат на У. А. Райън, касиер на специалния комитет, канцелария на братството на св. Викенти Павел, Ъпър О’Конел Стрийт, Дъблин.

Иърлинг прочете писмото в болницата, където лежеше с навехнато рамо. Наслаждаваше се на почивката. Матюс го бе отървал само с няколко синини, които все още разкрасяваха лицето му. Иърлинг му прочете писмото.

— Ето ти тебе какви сме били — рече той, — двама от онези, които искат да откъснат овци от стадото и са особено активни.

— Забравих да ти кажа — сети се Матюс, — мисис Ранд и мисис Монтефиори са освободени при условие, че напуснат страната.

— Колко жалко, няма да участвуват в събирането на волни пожертвования — каза Иърлинг.

— Заслугата е тяхна — отвърна Матюс, — както и наша. Ако не бяхме опитали да изведем децата, църковната йерархия нямаше изобщо да забележи бедственото положение. Питам се само дали ревностните католици ще си развържат кесиите!

 

 

Когато неделните камбани отекваха над града, в кутиите за пожертвования по улиците и пред църквите зазвънтяха монети. По призива на своя архиепископ ревностните католици се бръкнаха в малките джобчета на жилетките и в маншоните за дребни пари. Бедственото положение вече беше официално признато. Местното духовенство и миряните от братството на св. Викенти Павел решиха как да разпределят парите. Когато изпълниха дълга си и неделният ден отмина, прочетоха във вестниците, че в града е пристигнала голяма група стачкоизменници от Англия. Не виждаха нищо лошо в това, въпреки че целта беше да се вземе хлябът от устата на същите мъже, жени и деца, за които те току-що бяха събирали помощи. Престъпление беше да се изпратят децата там, където щяха да имат какво да ядат, а не беше престъпление в страната да бъдат докарани хора, с помощта на които тези деца щяха да продължат да гладуват. Когато работниците организираха протестна демонстрация, местното духовенство и братството на св. Викенти Павел в един глас се възмутиха от безбожниците, завладели града.