Джеймс Плънкет
Разблуден град (12)

Глава трета

Утринта бе ясна, небето ведро и синьо, по още недокоснатите от слънчевите лъчи огради на градините сребрееше скреж. Полюшвайки се по калдъръмената настилка, файтонът мина край колежа „Блекрок“ и вдясно се откри морето, просторна водна шир, искряща със студен блясък. Мисис Брадшоу потрепера. Загърна се по-плътно с кожите си и се замисли какво й предстои. Първо ще отиде при отец О’Конър да му каже за намеренията си. Той й беше съобщил вестта незабавно и я питаше какво да предприеме. Предлагаше й, разбира се, да уреди всичко от начало докрай. Но тя не искаше. За някои неща човек трябваше да се погрижи сам. Случаят беше именно такъв, въпрос на лична отговорност и на съвест. Ако мистър Брадшоу разбере какво е намислила, ще се вбеси. Но какво пък, щом е необходимо, ще понесе всичко. Мисълта за съдбата на някогашната й прислужница толкова дълго не й бе давала мира. Сега нищо нямаше да я спре да направи за мис Гилкрайст последната дребна услуга.

Когато повикаха отец О’Конър в чакалнята, той не можа да скрие изненадата си. Беше рано. Навън камбаната зовеше за службата в десет часа. На влизане в църквата мисис Брадшоу бе видяла един уродлив брадат старец, който яростно дърпаше въжето. Тя предварително си бе наумила как ще отвърне на възраженията на отец О’Конър — а той несъмнено щеше да протестира. Едва ли щеше да намери за подходящо заплануваното й посещение у Мери Фицпатрик. Тя реши да бъде непоколебима.

— Мисис Брадшоу… — каза отец О’Конър, пристъпвайки да я поздрави.

— Не ме очаквахте, нали, отче?

— Мислех да намина тази сутрин. Не трябваше да си правите труд да идвате чак дотук…

— Вече реших. Мис Гилкрайст ще бъде погребана, както е редно.

— Но, разбира се, аз уведомих властите, че и дума не може да става за бедняшки гроб.

— Говоря за истинско погребение, с няколко файтона след катафалката.

— Файтони ли? — удивено запита той. — Необходимо ли е?

— Струва ми се.

— Но… кой ще пътува в тях?

— Тя имаше една приятелка — Мери Фицпатрик. Ако Мери и съпругът й, и някои техни приятели дойдат, ще бъде чудесно.

— Но… това не е необходимо, нали?

— За мене — каза мисис Брадшоу — е абсолютно необходимо, тъй като искам да изпълня последната воля на мис Гилкрайст. Затова… дайте ми адреса на Мери Фицпатрик.

— И ще отидете у тях?

— Да.

Отец О’Конър онемя от удивление. До този момент той бе стоял прав. Сега отиде в ъгъла на стаята, взе един стол, занесе го до масата и седна.

— Имате ли някаква представа къде ще попаднете?

— В някаква квартира под наем — каза мисис Брадшоу. — Съпругът ми е собственик на няколко такива къщи. И изобщо сигурно ги има с хиляди. Нали и те са част от нашия град?

— Те са част от нашия град, но не е нужно непременно да ходите там.

Мисис Брадшоу сведе глава. Мълчаливо заразглежда ръцете си в тънки кожени ръкавици, скръстени в скута й.

— Вие единствен от всички мои познати можете да разберете това чувство, да разберете, че трябва да го направя…

Гласът й секна и тя внезапно вдигна поглед към него. Очите й молеха за разбиране. И отец О’Конър разбра всичко. С никакви думи нямаше да може да облекчи бремето на вината й. Тя можеше да изкупи тази вина само с дела.

— Вие не сте виновна — каза й той. — Решението не зависеше от вас. И освен това, при онези обстоятелства… какво друго можеше да се направи?

— Много пъти съм си задавала този въпрос.

— И все още не намирате отговора, нали?

— Затова пък зная какво трябва да сторя сега — отвърна тя твърдо. — За момента това е напълно достатъчно.

Решителността й го порази.

— Добре. Ще ви дам адреса. А сега разрешете ми да ви предложа чай.

 

 

Файтонът я понесе обратно покрай гарата, под мрачния свод на железния мост, край една пивница, където група мъже разговаряха, плюеха на земята и чакаха нещо да се случи — някоя каруца да мине, дето ще има нужда от товарачи, някой познат да се появи и да почерпи, слънцето да се издигне по-високо в небето, времето да се постопли.

— Чандлърс Корт три — повтори тя на кочияша и повдигна кожената преграда, за да я чуе по-добре.

Минаха по една дълга улица, завиха надясно и файтонът се приближи до тротоара.

— Чандлърс Корт, госпожо! — извика кочияшът. — Трети номер.

Той дръпна юздата и файтонът спря. Слезе и отвори вратата.

— Чакайте ме тук — нареди мисис Брадшоу.

Той кимна. Стъпалата към входа бяха неравни, кръглото прозорче в преддверието бе счупено, вратата зееше широко отворена. На един от прозорците в сутерена вместо стъкло имаше картон. От всички други прозорци на четириетажната сграда стърчаха прътове с опънати на тях въжета, на които съхнеха дрехи. Личеше си, че е ден за пране. Тя влезе неуверено в мрачното преддверие, изкачи се на първия етаж и почука.

Отначало Мери не я позна. Стоеше вторачила поглед в нея, докато най-сетне мисис Брадшоу попита внимателно:

— Мога ли да вляза за малко, Мери?

— Мисис Брадшоу…

Мери отвори широко вратата и гостенката влезе. В стаята беше чисто, както отбеляза за себе си мисис Брадшоу. Мебели почти нямаше. Маса и два груби кухненски стола, нещо като бюфет, дълга кушетка, направена сякаш с подръчни материали и голям стенен часовник с орнаменти на полицата над камината, съвсем не на място в тази обстановка.

— Моля, седнете — покани я Мери.

Мисис Брадшоу седна на единия от кухненските столове. В камината гореше слаб огън, колкото да закъкри яденето в тенджерката и водата в чайника, но от него голямата стая не можеше да се стопли. Вляво мисис Брадшоу видя друга врата я предположи, че води към спалнята. Мери се настани срещу нея. За първи път сядаше в присъствието на мисис Брадшоу. Изправила гръб, седеше и чакаше гостенката си да заговори.

— Сигурно се чудиш защо съм дошла — подхвана мисис Брадшоу. — Заради мис Гилкрайст идвам. Тя… умря вчера.

— О! — извика Мери.

Вестта я порази. Смъртта винаги поразява. Седмица след седмица тя я виждаше в очите на старицата, но всеки път тези очи се отваряха, щом стъпките й отекнеха по дъсчения под на отделението. Тя я познаваше, усмихваше се. Започна да й се струва, че така ще продължава цял живот, че това е част от всекидневието, както приготвянето на бутилката с мляко за бебето, прането в понеделник и пазаруването в събота. Мери кимна и каза:

— Бедната мис Гилкрайст.

— Ти беше много добра с нея.

— Та аз не направих почти нищо.

— Посещаваше я… — продължи мисис Брадшоу.

— Почти нищо… — повтори Мери, без да я чува и сълзи бликнаха от очите й.

Мисис Брадшоу позамълча, а после рече:

— Дойдох, за да те помоля да й направиш една последна услуга.

— Сега?

— Мис Гилкрайст ще бъде изнесена от онова ужасно място. Ще я погребем както е редно, достойно, в присъствието на онези, които я познаваха. Отец О’Конър ще уреди формалностите около погребението. Бих искала да дойдете вие двамата. Бива ли?

— Бих искала — отвърна Мери, — но нямаме…

— Къде работи съпругът ти?

— В леярната на Морган.

— Ще изпратя файтон да ви вземе. Ако мъжът ти не успее да се освободи, някоя съседка може да те придружи.

— Кога е погребението?

— Утре сутринта, в Гласневинското гробище. Аз ще отида с отец О’Конър.

— Ще дойдем непременно — каза Мери.

— Ти си добро момиче — каза мисис Брадшоу и стана.

Чак сега Мери се сети, че гостоприемството изискваше да я почерпи с нещо.

— Да ви направя ли чай?

— Остави, гледай си децата…

— И двете спят. Нищо не ми струва.

Мисис Брадшоу се замисли как да постъпи. Какво можеха да й предложат в този беден дом, без обитателите му да откъснат от залъка си? Бледата чернокоса жена с миловидно лице чакаше неуверено отговора й.

— С удоволствие бих изпила чаша чай — реши най-накрая мисис Брадшоу, — но просто така, на крак и моля те — нищо друго!

Мери отиде да разпали огъня под чайника, а мисис Брадшоу се запита какво ли би казал мъжът й ако видеше, че се готви да пие чай в такъв бедняшки дом. И то с бившата си прислужница, която сам той бе изгонил от дома си. Но Мери беше толкова вежлива и сърдечна. И чиста. Всичко в дома й блестеше от чистота. Мисис Брадшоу винаги държеше на това, когато подбираше прислугата си.

Мери й подаде чашка и чинийка. Мисис Брадшоу си сложи лъжичка захар и зачака. Мери се поколеба и след миг каза:

— Ах, извинете, съвсем забравих за млякото.

Отиде до бюфета. Започна да рови, но очевидно не намираше, каквото търсеше. Предчувствувайки нещо нередно, мисис Брадшоу я наблюдаваше. С ужас видя, че Мери отлива малко мляко от бебешкото шише в една каничка. Младата жена се върна, усмихна се и рече:

— Заповядайте.

Мисис Брадшоу се престори, че не е забелязала нищо. Но си сипа само няколко капки.

Мери взе кутийка с кондензирано мляко от масата и извинително каза:

— Аз ще си взема от това.

— Разбира се — рече мисис Брадшоу.

Няколко минути двете пиха мълчаливо. Накрая мисис Брадшоу заговори:

— Много добре се грижиш за къщата си, Мери.

— То, ние нямаме кой знай какво тука.

— Имаш две малки деца. Нима това е малко?

— Да — каза Мери. — Децата са дар божи.

— Наистина, така е. Значи, мъжът ти работи в леярната на Морган. Доколкото си спомням, мистър Иърлинг е директор там. Как се казва мъжът ти?

— Робърт — отвърна Мери — работи на смени.

— Разбирам — рече мисис Брадшоу. — При случай може да поговоря за него с мистър Иърлинг… затова питам как се казва.

— Много сте любезна — промълви Мери.

Мисис Брадшоу остави чашата си и заяви, че е време да си отива. Но преди да тръгне, тя отвори чантата си и порови вътре. Извади една лира и я сложи на масата. Мери се притесни.

— Моля ви, мисис Брадшоу, не трябва… не мога.

— Утре може да ви се наложи да направите някои малки разходи, които ние с отец О’Конър едва ли можем да поемем. Мъжът ти трябва да има у себе си пари.

Мери отвори вратата и я изпрати. Долу на улицата група деца бяха наобиколили файтона. Мисис Брадшоу забеляза, че много от тях са облечени в дрипи. Повечето бяха боси. Отдръпнаха се да мине и дълго зяпаха след файтона, който направи широк завой и се скри от погледите им. От прозореца си Мери също гледаше след него. После взе каничката от масата и зърна останалото мляко в шишето. Това беше всичкото прясно мляко вкъщи. Но сега нямаше за какво да се тревожи. Лирата на масата се равняваше почти на едноседмичната надница на Фиц. Часовникът на полицата удари дванадесет и й напомни, че Фиц скоро ще се върне за обед. „Как се казва мъжът ти?“ Ако мисис Брадшоу проявеше поне малко интерес към съдбата им, само господ знае колко можеше да им помогне тя.

 

 

Файтонът ги носеше бързо към старческия приют. Утрото беше ясно, както и предишния ден, но времето бе по-меко. Мери реши, че не би било зле да отворят прозореца.

— Съвсем мъничко — помоли тя Фиц.

Той откачи коженото ремъче от куката, свали малко рамката и отново го закачи. Беше с колосана яка и вратовръзка. Така изглеждаше някак си по-солиден, но много красив, помисли си Мери. Пат, който днес не беше на работа, предложи да ги придружи. Мери много се зарадва. Децата от квартала се струпаха около файтона, който дойде да ги вземе. Не беше толкова неудобно да се качат, като бяха трима. Пат, помисли си Мери, също изглеждаше много спретнат в шевиотения си костюм, с папионка и бомбе. Жалко наистина, че понякога беше груб, иначе имаше добра, отзивчива душа. Мисис Мълхол, която остана да гледа децата, им махна от прозореца и за момент Мери изпита чувството, че са тръгнали на екскурзия. Но веднага си припомни, че всъщност отиват да кажат последно сбогом на мис Гилкрайст, която беше толкова добра с нея, когато Мери още бе сама, без Фиц и децата. Беше непристойно да мисли за разходка в този момент.

В параклиса за покойници постояха малко до ковчега и се помолиха. Мисис Брадшоу беше наблизо, но не влезе вътре. Това не беше прието за заможните дами. Появи се отец О’Конър, извади епитрахила от джоба си, целуна го, нагласи го на раменете си и поде заупокойна молитва. После поръси ковчега със светена вода от една бутилчица, която носеше със себе си. Кимна на присъствуващите и отиде при мисис Брадшоу. Двамата се качиха във файтона. Щом натовариха ковчега на катафалката, двата файтона я последваха, отпърво бавно, а щом минаха през портите и потеглиха през града, ускориха ход. Във втория файтон Пат предложи на Фиц цигара.

— Накъде отиваме? — попита той.

Фиц погледна въпросително Мери. Тя му отвърна с озадачен поглед и си призна.

— Не се сетих да попитам.

— Сигурно към Гласневинското гробище — предположи Пат.

— Скоро ще разберем — разсеяно каза Фиц.

След няколко минути файтонът зави наляво и предположението им се потвърди. Минаха по Крайбрежната улица и се насочиха към центъра на града. При вида на катафалката мъжете сваляха шапки, а жените се прекръстваха. Хората, които разглеждаха стоките, изложени пред антикварните книжарнички, се обръщаха да отдадат почит на покойника. Грохотът на колелата по паважа изплаши чайките, накацали по каменния парапет край реката и те, проточили шии, лениво полетяха към водата, където бяха в безопасност.

— Каква чудесна утрин — каза мисис Брадшоу и надникна през прозореца.

— Щеше да е много неприятно, ако валеше дъжд — съгласи се с нея отец О’Конър.

— Не подозирах колко окаяно живеят повечето ви енориаши. Дори и клисарят.

— Клисарят на една църква едва ли може да се нарече окаян — възрази отец О’Конър, но вежливо. Представите на мисис Брадшоу за нищетата естествено се различаваха от неговите.

— Доколкото видях, беше облечен в някакви дрипи — каза тя.

Отец О’Конър се озадачи.

— Кога го видяхте?

— Като дойдох вчера сутринта при вас, той биеше камбаната — брадат стар човечец, с много особен вид.

Това не беше клисарят. Кого ли бе видяла мисис Брадшоу? После се сети за огняра.

— Сигурно е бил Тайърни, нашият огняр.

Почувствува раздразнение. Да се показва такъв пред една дама.

— То не е негова работа да бие камбаната — обясни отец О’Конър. — Мястото му е в котелното. Ще поговоря с клисаря за това.

На постамента, върху който щеше да бъде издигнат паметникът на Парнел, беше поставен зелен венец със зацапани панделки — стоеше тук от няколко дни, останал след шествието по случай годишнината на Парнел. Какво пишеше на пиедестала? Нещо за прогреса на нацията? Нещо в смисъл, че никой няма право да каже: дотук и нито крачка по-нататък?

— Каква трагична съдба има този човек — отбеляза мисис Брадшоу.

Прелюбодеец. Но и голям водач. Печално преплитане на обстоятелствата. Нима не е могъл да предвиди?… Вероятно не. Протестант и аристократ. Съвсем друг светоглед. Все пак католическа Ирландия бе успяла да отгатне ужасната истина зад евфемизмите и трогателните речи. И въпреки това сега тук полагаха венци. Иърлинг бе казал нещо по този повод. De mortius nil nisi bonum.^[1]

— Да, наистина — съгласи се отец О’Конър, когато гробът на увенчания с лаври грешник остана зад гърба им.

Минувачите продължаваха да свалят шапки пред покойната мис Гилкрайст. Сега тя се бе присъединила към мъртвите и всички щедро й отдаваха почит. Мир на душата й. Тя бе удостоена с висока чест.

Една катафалка и няколко файтона стояха празни край ресторанта „Брайън Бору“ и чакаха опечалените, докато те, погребали вече свой близък, се утешаваха с алкохол. Отец О’Конър намираше този обичай за осъдителен. Сега те разговаряха за покойника, хвалеха го, спомняха си разни случки от живота му. Понякога пееха — странен начин за изразяване на скръб.

— Тия пиянски погребения в Ирландия.

Той поклати глава осъдително.

— Странен народ сме ние — каза мисис Брадшоу. Снизходителността й отново го удиви.

Църквата бе заета от друго погребение. Отец О’Конър търпеливо чакаше, подпрян на чадъра си. Мисис Брадшоу махна на Мери да се приближи и я попита дали всичко е наред. Да, всичко беше наред. Мисис Брадшоу остана доволна. Тя отведе Мери настрана и рече:

— Чаках подходящ момент, за да ти дам това.

Подаде един плик на младата жена. Мери го сложи в джоба си, тъй като реши, че не е удобно да го отваря точно сега. Отец О’Конър, който в този момент обърна глава, срещна погледа й и кимна разсеяно, смятайки, че усмивката й е отправена към него.

Малко по-нататък Пат показваше на Фиц огромната кръгла кула, под която почиваше Даниел О’Конел^[2].

— Знаеш ли какво е това? — попита той Фиц.

— Гробът на Освободителя.

— В Кери разправят, че в който и дом за сираци да влезеш, плюнеш ли, на копеле на Дан ще попаднеш.

— Да, ама погребаха сърцето му в Рим — отвърна Фиц. — По негово желание.

Пат, който пет пари не даваше за О’Конел, изсумтя:

— Чудя се къде са му погребали хвалипръцковщината.

Видяха, че внасят ковчега с тялото на мис Гилкрайст в църквата и тръгнаха след него. Отново четоха молитви. После изнесоха покойната и всички тръгнаха по алеята към току-що изкопания гроб. Гробарите прекараха въжетата си под ковчега и внимателно го спуснаха в земята. Отец О’Конър се молеше толкова тихо, че се чуваше шумоленето на птиците в клоните на близките дървета. Скоро птиците ще изчезнат, помисли си Мери, прогонени от зимата. Нито листец ще остане, нито птиче. Тя се разрида, когато първата буца пръст тупна глухо върху капака на ковчега. След това всички тръгнаха към файтона, който чакаше пред гробището.

Качиха се и седнаха.

— Хайде да отидем в „Брайън Бору“ — предложи Пат.

— Моля ви — обади се Мери, — не искам отец О’Конър в мисис Брадшоу да ви видят.

— Добре, ще ги пуснем да минат пред нас — каза Пат.

Той слезе и каза няколко думи на кочияша, който започна да оглежда юздата сантиметър по сантиметър, като че ли беше нещо повредена. Файтонът с мисис Брадшоу мина пред тях и с трясък се понесе по пътя. Кочияшът вдигна глава и Пат му викна: — Давай, чисто е!

Човекът се качи, настани се на седалката си и изплющя с камшика. Имаше много наперен вид.

 

 

Мери чакаше отвън. Облегната на тапицираната с кожа седалка, тя си мислеше, че от дете не се е возила на файтон. Всъщност от погребението на една леля, сети се тя; тогава беше лято и тревата на селското гробище бе изпъстрена с червени макове. Баща й купи бисквити и лимонада. Само това си спомняше — червени макове във висока трева, стари надгробни камъни, напечени от слънцето, коприва с прашни листа и пак червени макове в избуялата трева. Къде бе отишъл този ден? Къде бе малкото момиченце с високи обувки с връзки, нейна братовчедка, с която бяха играли под горещото слънце, а на връщане й бе прилошало? Мери дори не можеше да си спомни името й. Странно нещо, човек расте и се променя по малко ден след ден, толкова бавно, че въобще не се забелязва, безвъзвратно отива към зрялата възраст и старостта и после — начело на погребалното шествие, а децата му на свой ред ядат бисквити и пият лимонада, играят на слънце, а вечерта им прилошава. Ако само беше сигурно, че има нещо там, горе… Тя се наведе през прозореца и погледна към небето. То беше толкова високо и ослепително синьо, че й се зави свят. Един ден тя щеше да склопи очи и да пропадне в неговите дълбини. Само да можеше да види децата си отгледани и уредени — за това се молеше на бога. А после нека Той я вземе при себе си.

Мери отново се облегна назад, сама във файтона, за един миг сама в целия свят. Ако излезе и се поразходи малко, нищо няма да се промени. Ако влезе в ресторанта да пийне портвайн с мъжете, пак нищо няма да се промени. Чувствуваше се като хваната в капана на живота и смъртта. Дано Фиц се върне по-скоро. Когато той се появи, тя цялата се надвеси през прозореца да го посрещне, сякаш не го беше виждала няколко дни. Кочияшът се качи на капрата. Фиц извика: „Давай!“ и затвори вратата.

— Къде е Пат? — попита Мери.

— Няма да дойде.

Тя се намръщи.

— Срещна един познат вътре.

— И сега цял ден ли ще пие?

— Не — отвърна Фиц, — има си други планове. Помниш ли Лили Максуел?

Мери я помнеше. Момичето, което не се ползуваше с добро име.

— Не я е виждал от много отдавна. В ресторанта срещна един човек, който знае къде живее тя сега.

— Според мен мъжете трябва да стоят по-далеч от такива жени.

Това беше чисто женско становище. Фиц не го споделяше. Той знаеше колко много значи Лили за Пат.

— Невинаги — каза той.

Мери докосна ръката му и той се обърна към нея.

— Обичаш ли ме? — попита го тя.

Въпросът й го изненада. Изглежда, нещо я бе разстроило. Питаше се какво.

— Разбира се, че те обичам.

Това беше и отговор, и въпрос. Мери не му отвърна. Думите му задоволиха някаква потребност в нея, която тя вече не се опитваше да проумее. Щастлива бе да държи ръката си в неговата, да чувствува как увереността й бавно се връща, докато файтонът се носеше по слънчевите улици на града към скромното им жилище, където ги чакаха децата. Чак сега тя се сега за плика, който й бе дала мисис Брадшоу. Измъкна го от джоба си и го отвори. Вътре имаше три банкноти по една лира. Извади парите.

— Откъде се взе това? — попита Фиц.

— Мисис Брадшоу ми го даде на гробищата.

Имаше и едно писъмце, което тя подаде на Фиц. Той го прочете на глас:

Мила Мери,

С тези пари ти и мъжът ти ще може да купите нещо хубаво за децата. Приемете ги заради тях.

След като бях у вас, започнах да размествам мебелите вкъщи — смятам да сменя по-старите и да вдигна някои килими, които ще ти изпратя в следващите дни. Сигурна съм, че ще ти свършат работа.

Зная всичко за посещенията ти при мис Гилкрайст и много високо ценя добротата ти към бедната самотна старица. Господ ще те възнагради за това стократно както е обещал Той в светото писание.

Повярвай ми, наистина смятам добротата ти достойна за похвала.

Флоранс Брадшоу

Фиц й подаде писмото.

— Е, сега сигурно се радваш.

— Чудесно е, че ще имаме мебели, нали? — каза тя.

 

 

След като изпрати икономката да повика клисаря, отец О’Конър застана до прозореца и зачака. Слънчева светлина заливаше двора, лъчите огряваха пиринчената ваза за цветя на перваза и падаха върху изтъркания линолеум. Стаята беше хубава и миришеше на лак за мебели — на чисто и приятно. Ако в неговата стая слънцето надникваше поне за час-два, щеше да е съвсем друго. А тя винаги тънеше в полумрак, беше влажна и потискаща.

Колко много значеше слънчевата светлина. Ето днес на погребението, например, беше наистина приятно: земята суха и твърда, ветрецът топъл и свеж — идеално време за такова поучително събитие. Мис Гилкрайст получи достойно възнаграждение за вярна служба; мисис Брадшоу прояви рядко милосърдие. Хора като Иърлинг може да се смеят и да казват, че пет пари не дават къде и кой ще ги погребе; но въпреки изключителната си проницателност Иърлинг не разбираше бедните. И семейство Фицпатрик също се държаха много добре — нито твърде свободно, нито пък стеснително. Младият мъж изглеждаше напълно порядъчен, а се бе замесил в тия работи с Ларкин и стачките. Именно там бе цялата трагедия и добрите, и лошите, всички бяха на едно. След като дори знатни особи не стояха настрана от тези неща, беше ли честно да виниш обикновения работник, че се е отклонил от правия път? Мисис Брадшоу можеше да помогне. Трябваше да поговори с нея. В онази ужасна нощ човекът беше положил всички усилия да му помогне.

Икономката и клисарят прекосиха двора. След минута на вратата се почука леко.

— Влезте.

Клисарят бе облечен в протрито избеляло расо, което, както и всичко друго в енорията, напомняше на отец О’Конър за вехтошарски магазин.

— Нямате ли някакво по-прилично расо?

— Имам, отче.

— Защо не го носите, неудобно ли е или какво?

— Тъкмо чистех кандилата — мръсна работа.

— Разбирам.

Винаги се намираше оправдание.

— Нали не искате да се оплескам с мазни петна от главата до петите?

Тонът му не се хареса на отец О’Конър.

— Би трябвало да подбирате думите си — хладно каза той.

Клисарят се намръщи с неприкрито раздразнение. Тези хора навсякъде са едни и същи, помисли си свещеникът. Мърмореха, зъбеха се, влизаха в пререкания. Но с отец Гифли този сигурно нямаше да смее да разговаря така. Не, в никакъв случай. Щеше да го е страх.

— Разбрах, че тази сутрин сте оставили огняра Тайърни да бие камбаната за службата в десет.

— Позволявам му да върши тая работа, като съм зает — каза клисарят. — Говореше подчертано нехайно.

— В бъдеще не трябва да допускате това.

— Той го смята за голяма чест.

— Какво смята той, няма никакво значение — строго каза отец О’Конър. — Непристойно е.

— Непристойно ли? — повтори клисарят. — Бога ми, отче, не ви разбирам. Какво непристойно има в това, че един бедняк дърпа въжето на камбаната, за да ми помогне?

Ето пак. Нищо не се приемаше безпрекословно. В „Св. Бригита“ за всичко спореха и на всичко възразяваха.

— Тайърни е огняр. Дрехите му не са особено чисти. Видът му, меко казано, е твърде странен. Не трябва да позволяваме биенето на камбаната да се превръща в цирк за зяпачите.

— Отец Гифли не ми е правил забележка.

— Сигурен съм, че не знае за това, иначе непременно щеше да ви каже. Във всеки случай, бъдете така любезен в бъдеще сам да биете камбаната.

— Както кажете, отче.

Отново тонът му изразяваше неуважение.

— Това е всичко.

— Добре.

Намръщен и ядосан, клисарят излезе. Няколко часа по-късно, когато тримата свещеници бяха седнали да вечерят, отец Гифли се обърна към отец О’Конър:

— Разговаряли сте с клисаря за биенето на камбаната.

— Виждам, че вече е успял да ви се оплаче.

— Той има похвалния навик да се обръща към мене по такива въпроси — каза отец Гифли.

— Огнярят удрял камбаната от време на време. Струва ми се непристойно.

— Вие видяхте ли го?

— Не лично. Казаха ми.

— И не ви мина през ум да ме попитате какво мисля аз за това.

— Сигурен бях, че ще се съгласите с мен.

— Аз все пак съм енорийски свещеник — отсече отец Гифли.

Бузите и челото му бяха станали морави. Отец О’Конър сведе очи.

— Мислех, че това е дребна работа… съжалявам.

— Вече дадох нарежданията си. В бъдеще, както и досега, Тайърни може да помага на клисаря, когато се налага.

— Добре, отче.

Отец О’Конър разбираше, че го унижават, и то съзнателно. Изкара го виновен за случилото се и разговаряше с него като с последна отрепка. Това бе непоносима обида и нескрито презрение. Но отец О’Конър потискаше гнева и възмущението, овладя всяко мускулче на лицето си, внимаваше за всяко движение на ръцете и главата си, сдържаше всеки порив да издаде чувствата си. Стараеше се да мисли само за смирението. Смирението беше най-важно. Унижението, ужилването на наранената гордост, съзнанието, че не си обичан и не си уважаван — тези неща нямаха никакво значение, ако успееш да прозреш собственото си нищожество, ако можеш да се освободиш от игото на собственото „аз“ и да се отречеш напълно от себе си.

Седнал пред чаша чай и едно недоядено яйце, отец О’Конър с цялата си душа се стремеше към Христос.

 

 

Пат спря, за да види какво пише на табелката. Да, това беше улицата, за която му бе казал човекът в „Брайън Бору“. От двете й страни се издигаха малки двуетажни къщи с градинки отпред. Беше тих и приличен квартал. Затворените врати ревниво криеха зад себе си интимността на дома, спуснатите пердета на прозорците не издаваха никакви тайни на чуждото око. Някъде в сляпата уличка хлопна врата и Пат се сепна; а въздухът сякаш потрепера. Веднага позна Лили, макар да беше далече и да не виждаше добре лицето й. Идваше към него. На подобна щастлива случайност той не се бе и надявал. По тялото му пробягна тръпка. Ами ако го подмине и не му проговори? Той чакаше. Тя се приближи, без да подозира нищо, с лека, безгрижна походка. Когато дойде на няколко крачки от него, Пат извика:

— Лили!

Тя трепна. В първия момент не можа да свърже шевиотения костюм, папионката и бомбето с този глас. После позна Пат и се спря.

— Боже мой! — възкликна тя. — Да не си станал кмет или нещо такова?

Сърцето на Пат подскочи от радост. Тя отново беше предишната Лили. И се държеше с него както по-рано.

— Лили — повтори той.

Като произнасяше името й, Пат изливаше цялата нежност, насъбрала се в душата му и така думите излизаха по-лесно.

— Откъде изникна тука?

— Най-накрая успях да разбера къде живееш.

— И може би идваш да ме видиш?

— Надявах се да те видя, Лили.

— Затова ли си в тая парадна униформа?

— Не, бях на погребение.

— Трябваше да се сетя. Това ти е нещо като хоби, нали, да ходиш все на сватби и на погребения?

Тя се усмихваше. Стори му се по-хубава от всякога, очите гледаха дяволито, лицето й — оживено от закачката.

— Ела с мене някъде, където и да е — каза той внезапно. — Искам да поговорим.

Тя се разсмя.

— Лили… моля те.

— Добре. Къде да идем?

— В парка?

Тя се двоумеше. После каза неочаквано решително:

— Да вървим, днес съм свободна.

— Ще вземем трамвая. Хайде.

Пат беше доволен, че е облечен официално. Подхождаше за случая. Денят бе още топъл и бе приятно да се пътува на горния етаж на трамвая. Като се изравниха с паметника на Нелсън, Лили рече:

— Поне от две години не съм минавала насам.

Пат реши да се възползува от случая и попита:

— Зная. Но защо?

Веднага съжали за въпроса си. Лицето й се вкамени.

— Откъде знаеш?

— Търсех те. Разпитвах навсякъде. Никой не те беше виждал.

За първи път откакто се срещнаха днес, той долови в очите й старата болка.

— По-късно ще ти кажа — рече тя.

Хвана го под ръка и това му вдъхна увереност, сякаш камък падна от сърцето му.

Изкачиха се до Феникс Парк. Дърветата по възвишенията бяха съвсем оголели; долу, в падината, като сребърна жичка между зелените склонове блестеше Лифи и носеше водите си към Айланд Бридж и града. Преди двамата често бяха идвали тук; когато цъфтеше глогът и във въздуха се носеха бели листенца и ухание; когато цъфтяха люлякът и златният дъжд; и в късна есен, когато пътеките, както сега, бяха покрити с дебел килим от листа. Понякога слушаха военния оркестър, който в неделя свиреше в „Пещерата“. Пат се сети за него и каза:

— Хубаво щеше да е, ако имаше пак оркестър.

— Днес няма да има оркестри — каза Лили.

Но свежият въздух бе по-хубав от всякакви оркестри, а слънчевата светлина, която струеше иззад високите облаци, хвърляше зелени отблясъци по склоновете на Дъблинските планини. Намериха си едно по-закътано място и седнаха. Пат извади някакво пликче от джоба си и го подаде на Лили.

— Какво е това?

Отвори го и погледна вътре.

— Господи! От колко време никой не ми е подарявал бонбони! Кога ги купи?

— По пътя като идвах към вас.

Лили си взе едно бонбонче и му предложи, но той отказа.

— Бил си на погребение тази сутрин. А ял ли си нещо?

— Хапнах един сандвич в „Брайън Бору“.

Тя махна с ръка.

— Какво е един сандвич за такъв голям мъж — рече тя, — не се грижиш достатъчно за себе си.

Пат замълча, чудейки се дали моментът е подходящ да заговори направо. Накрая се реши.

— Може би ти ще започнеш да се грижиш за мене.

С пресилено внимание Лили си взе още един бонбон, после се загледа в долчинката под тях. Дъното беше влажно, гъстите клонки на глога се чернееха на слънцето.

— Как да ви разбирам, чичо Пат?

Каза го игриво. Но лицето й беше напрегнато.

— Искам да се омъжиш за мене.

Тя рязко отметна глава назад.

— Боже господи, чуйте го какви ги говори!

— Защо, какво толкова казах?

— Нали разправяше, че не вярваш в брака.

— Да, така е. Но хората мислят иначе. Затуй…

Тя продължи да разглежда с интерес черните клони в дъното на долчинката.

— Няма да стане — каза тя.

Той не възрази, не каза нищо. Лили протегна пакетчето към него, без да го гледа.

— Вземи си бонбонче — покани го тя.

Изглеждаше безстрастна, равнодушна. Пат не се помръдна. Тя се обърна към него и го погледна в лицето, потъмняло от страдание. Пусна пликчето, сложи ръце на коляното му и го целуна по бузата.

— Прости ми.

Равнодушието й бе изчезнало. Той я хвана за рамото и я обърна към себе си.

— Обичам те, Лили.

— Кога го разбра?

— Онази вечер, когато си отиде и ме остави.

— Радвам се.

— За какво?

— Защото ме обичаш… не защото си отидох тогава.

Той я целуна. Притисна я до себе си и мъката и самотата на последните две години сякаш се стопиха. Знаеше, че поне за момента на Лили й е хубаво така.

— През цялото време мислех за тебе, Лили.

— Миличък Пат.

— Защо си отиде така? Не беше толкова ядосана, колкото се правеше, не отричай. Може би ти беше дошло до гуша от мене и от всички нас?

— Не от тебе, Пат.

— От другите ли?

— От другите и от мен самата.

— Защо? Какво се случи? Кажи ми, моля те, Лили.

— Ще ти кажа — обеща тя, — дай ми само минутка-две.

Тя се отдръпна и се замисли. Той чакаше. Струваше му се, че всичко наоколо — голите дървета, зелените склонове, влажната мъгла в падината, черните клони — целият свят чака заедно е него. Погледна лицето й — то отново бе потъмняло от мъка. Прииска му се да й каже, че не трябва да му отговаря, че всичко е наред. Но не можа. Трябваше да научи всичко.

— Е, какво? — попита той след малко.

— Щом толкова искаш да знаеш — рече тя най-сетне, — ще ти кажа: пипнах нещо.

Той разбра за какво става дума. Нямаше нужда да задава въпроси. Замисли се.

— Това няма значение за мене.

— Ти си откачен — каза тя.

— Ходи ли някъде? Лекува ли се?

— Отидох при един, Мейзи, ми го препоръча. За това изхарчих парите ти.

— И не ми каза.

— Срам ме беше.

Изненада се от собственото си признание. Опита се да го обърне на шега.

— Представяш ли си, Лили да се срамува! — рече тя.

— Той помогна ли ти?

— Мисля, че направи каквото трябваше. Мейзи се кълне в него. Но никога не можеш да си сигурен, нали знаеш?

— Не знам — рече Пат. Не беше много наясно по тия въпроси. Само в едно беше уверен. За него това нямаше значение.

— Лили, все още не си ми отговорила.

— Не мога, Пат. Представи си, че нещо ти стане.

— Няма значение.

— Ами ако имаме деца. Божичко, само си помисли! Да се родят деца, а оная зараза да е в кръвта им!

Лили заплака. Пат я прегърна и я притисна до болка. Сега го беше яд на зелените склонове и на черните клони, на всичко, което бе безучастно към страданието на Лили.

— Лили, не ми трябват деца. Не ни трябва нищо такова въобще. Можем да се оженим и да бъде заедно.

— И мислиш, че това е достатъчно?

— Да, така мисля.

— Не мога да постъпя така с теб — каза тя тихо. Взе ръката му и я притисна до страната си.

— Но нали аз го искам?

Тя поклати глава. Отново се загледа в клонките на глога. Пат знаеше, че няма смисъл да настоява. Засега поне щеше да бъде напразно. Тя приемаше ласката му с благодарност. За момента това щастие му бе достатъчно.

— След като ме остави, мислеше ли поне малко за мене?

Тя отвърна:

— Отначало мислех единствено за онова. Намерих работа на едно място в Гласневин и не стъпвах в града, ходех само при онзи лекар. Мразех всички. После, като се пооправих, разбрах, че никога вече няма да се върна по старите места. Каква глупачка съм била, като си въобразявах, че тоя живот е за мене. Странното беше, че щом реших така, започнах да мисля за теб. Много мислех за теб.

— Какво си мислеше?

— Че не постъпих честно. През цялото време имах такова чувство. Прости ми, Пат.

— Сега вече няма значение. Лили, мислиш ли, че можеш да ме обичаш?

Тя не отговори веднага. После каза:

— Скоро ще се стъмни. Време е да тръгваме.

— Лили…?

Тя го изгледа продължително, разтворила широко красивите си очи.

— Да, мисля, че да.

Това беше най-важното. За останалото щеше да почака. Пат я целуна отново и станаха. В топлия въздух вече се прокрадваше хлад, по тревата се стелеше вечерна мъглица. Нощта се промъкваше между храстите и клоните, настъпваше предпазливо след залязлото слънце, прелетя безшумно над оголелите дървета и възвишенията и бавно покри равнините на Ирландия.

Вървяха обратно към града, а долу под тях реката все още проблясваше в полумрака, дърветата бяха призрачни, въздухът бе хладен и дъхаше на земя. При входа на парка реката се разливаше нашироко, ставаше мръсна и зловонна като бордеите на града. Трамваите ги задминаваха, блеснали в светлина.