Джеймс Плънкет
Разблуден град (30)

Глава тринадесета

Пат минаваше покрай магазина за църковни стоки, когато дребничкият продавач, който стоеше на тротоара, го спря и каза:

— Ей, отдавна не съм те виждал?

— Бях в затвора — отговори Пат.

— Кога те пуснаха?

— Тая сутрин, преди два часа.

— Е, как беше там?

Пат помисли малко.

— Абе малко тесничко — рече той.

— Ела тука, ела, за бога.

— Какво има? — попита Пат.

Дребничкият продавач едва ли не със сила го повлече към витрината.

— Ела да видиш нещо — рече той и посочи с пръст.

Пат погледна.

— Брей… по дяволите! — промърмори той.

Вътре, с молив зад ухото и снопче квитанции в малкото джобче на престилката си, Тимъти Кийвър се бореше с една статуя на св. Патрик. Той искаше да я постави на витрината, но статуята бе много тежка, а и място за нея почти нямаше.

— Гледай, гледай — повтори дребничкият продавач.

Пат го беше срещал няколко пъти в канторите на букмейкърите, където му викаха Браниган Тапата. Удари с юмрук по стъклото, за да привлече вниманието на Кийвър. Двамата не можаха да се чуят, тъй като стъклото беше дебело и Тапата започна да жестикулира. Като показа, че разбира, Кийвър премести една статуя на св. Христофор, после друга на св. Тереза Лизийска. Но и това не помогна. Кийвър погледна към Браниган в очакване на нови указания.

— Първо премести и другите! — кресна той.

Кийвър поклати глава.

— Виждал ли си такъв тъпак? — обърна се Тапата към Пат.

Той отново взе да жестикулира. Кийвър най-сетне разбра и се залови за работа. Първо премести една голяма великденска свещ; после някакви лилави одежди, подходящи за богослуженията в предколедно време и за Велики пости; след това един саван, с който щеше да бъде оказана последна почит на някой споминал се монах от Третия ред на братството на св. Франциск. В борбата с тези трудности той си блъсна силно главата в едно бронзово кандило с червено стъкло, окачено на верижки.

— По дяволите! — каза Тапата.

Кийвър протегна ръка да задържи, кандилото, разлюляно от удара, и едва не събори най-близката статуя. Тапата заблъска гневно по стъклото.

— Левак! — извика той.

Кийвър учудено го погледна.

— На всичкото отгоре е и глух — заключи Тапата.

Обърна се с гръб към витрината и запали цигара.

— Така е, като вземате на работа бивши стачкоизменници — отбеляза Пат.

— Да не съм го взел аз — каза Тапата. — Тук го настани един свещеник. Ще запалиш ли?

— Благодаря — рече Пат.

— Сигурно напоследък не си залагал на надбягвания?

— Там, където бях, нямаше особени възможности за това — отговори Пат. — Ти на кой кон ще заложиш днес?

— Ще ти кажа — поверително каза Тапата. — На Вожд от Лестър. Знам го от един свещеник, негово преподобие редовно залага.

— От месеци не съм залагал — рече Пат.

— И много други неща не си правил — заяви Тапата, — ако в затвора нищо не се е променило, откакто бях там за последен път.

— Тъй е — съгласи се Пат.

— Ами… вярвай на църквата и заложи на Вожда. Следвай примера на свещениците. Имаш ли работа?

— Още не знам. Тръгнал съм към „Нолан и Кийс“ да видя какво е положението.

— Ако там не се уредиш, ела при мене — предложи Тапата. — Имам временна работа за три дни.

— Благодаря.

— Няма защо — каза Тапата.

Той хвърли угарката от цигарата си и погледна към витрината. Кийвър старателно се опитваше да я подреди.

— Извинявай — рече Тапата, — но трябва да вляза да втълпя някои неща на тая дървена кратуна.

Той прекрачи прага и извика Кийвър. Двамата се скриха в дъното на магазина.

Денят беше студен и ветровит, но след месеците, прекарани в затвора, небето изглеждаше удивително ясно и необятно, а улиците — шумни и непознати. Витрината му хареса. Беше с хубава рамка и сега, когато Кийвър го нямаше, там цареше успокоителна тишина и неподвижност. Св. Патрик, покровителят на Ирландия, стоеше в центъра. Със зелени одежди и епископска митра той се взираше в улиците на столичния град. Змиите в краката му се бяха вкаменили от страх пред златния му жезъл, а в дясната си ръка държеше каменна трилистна детелина, символизираща тайната на триединството. Пат пресметна, че до празника на свети Патрик остава точно една седмица. Стана му приятно. Това го върна към нормалния живот за първи път, откакто бе излязъл от затвора.

И още нещо трябваше да възприеме. Довечера, ако всичко бе наред, той щеше да нощува в Дома на героите от Англо-Бурската война. Беше получил писмо от Лили, с което тя го канеше там. Докато допушваше цигарата си, той го извади, от джоба си и пак прочете:

„… след тия месеци в затвора сигурно няма къде да идеш, но не се безпокой, хазяйката я няма и ще бъда сама вкъщи, затуй може да дойдеш довечера, а иначе си потърси нещо друго, само че не идвай преди седем, няма да съм се върнала от работа. С мен всичко е наред, в болницата си починах добре и имам хубави новини за тебе, Пат, и затова искам да дойдеш, само внимавай да не те видят съседите, защото нали знаеш какво искам да кажа, и за бога, бъди внимателен, иначе и двамата сме загубени…“

След около десет часа, точно в седем, той ще види Лили и отново ще бъдат заедно. Тази мисъл го изпълваше с нетърпение. Пъхна писмото в джоба си и тръгна нататък. Сега трябваше да разбере какво става с работата му. Трябваше да свикне с този град, станал внезапно непознат. Това не бяха улиците отпреди няколко месеца. Нямаше хора, които да подрънкват кутии за събиране на помощи, не се виждаха стачни постове, трамваите се движеха без полицейска охрана. Твърде кротък край на осеммесечната борба. Интересно какво ли мислят приятелите му за това. Той забърза.

Чайки кръжаха над реката и сърцето му се изпълни с радост. Приятен беше и острият мирис на морето. Пат с радост се вслушваше във всички шумове — на кранове и параходи, на каруци и камиони. Широтата на небето го изпълваше с възторг. Спря и с удоволствие се загледа в докерите, които разтоварваха стоки на пристанището. Извика към непознатите работници:

— Ей, приятели! Давайте!

Те се усмихнаха и му махнаха. Поражението не бе изписано, по лицата на хората. Както обикновено, бяха потни, целите в прах, готови да влязат в разговор. Лесно се съвземаха духом след беди. Няколко седмици работата и всичко беше както по-рано. Повече или по-малко. Нямаше какво да губят, че да изпадат в униние.

Вратата на „Нолан и Кийс“ бе широко отворена, слънце заливаше двора, от близкия газов завод миришеше на катран. Беше пладне. Някои от каруцарите изпълняваха поръчки, други седяха в бараките край конюшните и обядваха.

Обзет от внезапни съмнения, Пат влезе в къщичката на портиера и видя там надзирателя си, който пиеше чай, пушеше лула и се грееше на газовата печка. Той се обърна и бавно стана.

— Пат Банистър!

За голямо учудване на Пат, онзи му протегна ръка.

— Върнах се — каза младежът, като я пое.

— Кога те пуснаха?

— Тая сутрин.

— Трябваше да ме известиш предварително.

Това звучеше обнадеждаващо.

— Там не даваха много-много да се пишат писма — обясни Пат.

— Искаш ли да работиш?

— Затова идвам направо тук!

— Много добре — каза надзирателят.

— Кога започвам?

— Веднага, ако искаш. Има работа за половин ден.

— Става.

— Твоя кон го кара Куин — рече надзирателят, — но Мюлкей е болен и можеш да вземеш неговия. Ела на кантара заедно с другите след обедната почивка и ще ти дам поръчки за половин ден.

Пат се поколеба. Помисли си за формуляра, но, изглежда, това бе всичко.

— Някакви формалности няма ли?

— Тук не — отвърна надзирателят. — „Нолан и Кийс“ и Догет искат хората да работят. Но те съветвам да не говориш наляво и надясно за Ларкин. Трай си известно време.

— Тук ли са момчетата?

— Аха — отговори той, — чешат си езиците, както обикновено.

— Много се радвам, че ще мога да почна веднага — откровено каза Пат.

— Ще те чакам — увери го надзирателят.

Пат му благодари още веднъж и тръгна през двора. Беше гладен и слабата, но остра миризма на катран изостряше това усещане. Закрачи широко и си затананика. Хубаво беше да си на свобода. Той почука тържествено на вратата на бараката, после я блъсна с рамо.

Всички лица се обърнаха към него. Там бяха Джо и Кротушко, Куин и Мик. Имаше още трима-четирима други. Мик скочи на крака и се приближи към приятеля си.

— Пат! — извика той и го прегърна.

Другите също се изправиха.

— Не може да бъде! — възкликна Джо, а Мик повлече Пат към печката. — Пуснаха го най-сетне!

— Крайно време беше, по дяволите! — рече Куин.

— Тъй де — съгласи се Кротушко.

Всички се здрависаха с Пат. После насядаха и го засипаха с въпроси:

— Кога почваш работа?

— Как беше там?

— Целия срок ли излежа?

— Как се чувстваш сега?

Пат погледна към канчетата с чай и сандвичите.

— Ще ви кажа как се чувствам — рече той. — Умирам от глад.

Тозчас го отрупаха със сандвичи. Кротушко се прояви най-много.

— Вземи този — каза той, — с две парчета бекон е!

— Фукльо — промърмори Мик.

— Мойта неотдавна взе двама квартиранти — скромно обясни Кротушко, — та те невинаги си изяждат закуската.

— Почвам работа следобед — отговори Пат на един от въпросите.

— По дяволите обади се Куин, — аз карам твоя кон.

— Няма значение. Ще впрегна коня на Мюлкей. Надзирателят разреши.

— Имаш късмет с тоя кон — рече Джо, — не минава покрай кръчма, без да спре.

— Умно животно — отбеляза Кротушко. — Колкото сутрини съм видял Мюлкей и коня му, двамата все са махмурлии.

За пръв път от седмици наред храната му се услаждаше истински. Чаят беше силен, сладък и горещ. Печката бумтеше весело. Въздухът бе пропит с миризма на коне.

— Какво ново тука? — попита Пат.

— Времето беше ужасно. Шанон излезе от коритото си, имаше наводнения. Радвай се, че си бил на топло.

— Плъзнал е шап. Много внимаваме за конете.

— Затова и Мюлкей го няма.

— Че той да няма шап! — възрази Кротушко.

— Говоря за дъжда — обясни Куин, — много хора се простудиха.

— Казват, че скоро ще имаме самоуправление.

— То и Коледа скоро ще дойде — скептично вметна Кротушко.

— Казвам ти какво пишат всеки ден във вестниците.

— Аз пък ти говоря за сър Едуард Карсън.

— Мислиш, че самоуправлението няма да се отнася за Ълстър, тъй ли?

— Точно така.

— Самоуправление или не — каза Джо, — за нас това ще е без значение.

— Разбира се — съгласи се Кротушко.

— Ами профсъюза? — попита Пат. — Какво става с него?

— Засега нищо, но не сме се предали — отговори му Куин, — пак ще се борим.

— Щом полята се раззеленеят, ние ще се вдигнем отново — пророчески каза Мик.

— Имаме хора, и Либърти Хол е наш.

— Само пари си нямаме — с малко циничен тон подхвърли Джо.

— И моите джобове са празни — добави Кротушко.

Чу се свирката на надзирателя.

— Хайде, момчета, да впрягаме конете — рече Куин и изсипа утайката от чая в огъня, който зацвърча, засъска и сърдито изплю струйки пара срещу него.

Пат работи с лекота през целия следобед. Не беше изгубил сръчността, придобита през годините — след три-четири курса влезе в ритъм, умело вдигаше и носеше тежките чували. Но все пак гърбът и раменете го заболяха, след няколко изкачвания с тежкия товар по стръмни стълби краката му отмаляха. Освен това се убеди, че конят на Мюлкей действително е любител на бирата. Животното спря пред три кръчми; очевидно се смяташе за редовен посетител и не пожела да се помръдне, докато не му изнесоха тава с бирена утайка.

— Страхотен кон — възхити се кръчмарят и погали животното, което пиеше, — умен като човек.

— Дори по-умен — рече Пат, — щото човек си плаща, като пие.

Той си спомни какво го бе посъветвал Тапата и завърза поводите за стълба на един фенер.

— Наглеждай го за минутка — каза той, — сега ще се върна.

В кантората на букмейкъра миришеше на пот и застоял цигарен дим. Пат погледна над главите на хората вътре, проучи, внимателно списъка, закачен на стената, и реши да заложи на два коня от Лестър. Той попълни бланка, като се стараеше да пише четливо, и заложи два шилинга на Вожд и още два на Метеж. Хареса му това име — Метеж. Мушна в джоба си квитанцията, която му даде чиновникът, и почувствува, че всичко е пак постарому.

Конят на Мюлкей се облизваше доволно. Пат го развърза и животното охотно тръгна напред. Той го остави да върви бавно, а сам отпусна уморените си мускули и започна да наблюдава улиците с любов и умиление. Чувствуваше се свързан с този град: с познатите каруцари, които му махаха за поздрав, с трамваите и съскащите им лири, с разнебитените къщи и техните скромни обитатели, заети с делничните си грижи. Когато работният му ден свърши и Пат разпрегна коня, а конюшнята вече бяха запалили фенерите. Отново бе на мястото, отредено му от съдбата и навика. За Пат то бе не само поносимо. Бе желано. Приближи се Джо.

— Ако няма къде да идеш довечера, ела при мене — каза той.

— Благодаря ти. Уредих се вече.

— Сигурен ли си?

— Всичко е наред.

— А как си с парите?

— Е, това е друга работа.

Джо бръкна в джоба си и мушна два шилинга в ръката на Пат.

— Вземи, не ми трябват — рече той.

Монетата проблесна на светлината.

— Ти си добър приятел.

Излязоха от конюшнята и Джо разказа на Пат за Фиц.

— На наслука ни провървя — добави той, — никой не поиска да подписваме формуляри.

— Горкият Фиц — рече Пат, — все на него ще се случи най-лошото.

— Ако някога пак решим да се борим, само човек като Фиц ще ни организира — каза Джо.

Много рядко Пат бе чувал такава щедра похвала от устата на приятеля си. Той кимна в знак на съгласие и реши непременно да се види с Фиц, за да му каже, че има възможност да поработи три дни при Браниган Тапата.

Когато стигна на Чандлърс Корт, настроението му помръква. С настъпването на вечерта по улицата цареше мъртвило. За момент се поколеба — не искаше да види укорно-голите стени на стаята. Приятелите му лесно си бяха възвърнали оптимизма. Те бяха имали повече време да привикнат с поражението, дни наред бяха обикаляли улиците, по които нямаше вече съобщения за митинги и лозунги с името на Ларкин. Сред тях Пат бе почувствувал радост от връщането си към дребните неща от ежедневието. Но сега, в тъмнината и пустотата на познатата улица, той бе обзет от мъка заради жителите на своя град, заради поражението им.

Едно куче, което се влачеше по отсрещния тротоар, привлече вниманието му. За първи път от месеци насам виждаше куче. Беше старо и сякаш също съсипано от бедите. На няколко крачки го следваше сгърбен брадат старец. Пат позна Бекона едва когато кучето се изкачи по стълбите и се скри във входа на номер трети. Името изплува в паметта му като призрак от миналото.

— Ей, Бекон! — извика той.

Брадатият човек не отговори. Пат се вгледа внимателно, за да се убеди, че не се лъже. Промяната у Бекона го порази. Повика го отново. Старецът се изкачваше бавно по стъпалата.

— Как е певецът на революцията? — по-силно попита Пат.

Въпросът му имаше мигновено въздействие. Бекона поспря на вратата, после се обърна и бавно изчезна вътре.

— Познаваш ли го? — попита фенерджията, който тъкмо паркираше велосипеда си до тротоара.

— Тайърни Бекона — отговори Пат.

— Тъй му викат.

— Да не е оглушал?

— Не, не е — рече фенерджията. — Нещо е откачил. Познавам го толкоз години.

Той повдигна дългия си прът и ловко закачи с кукичката на края му кранчето на газовия фенер. Натисна го и докосна фитила с тънкото синьо езиче на пламъка, трепкащ на края на пръта. Фенерът се запали. Наоколо се разля малко езерце от светлина.

— Знаеш ли всички обитатели на номер три?

— Почти всички — отговори фенерджията, оглеждайки с професионална гордост делото си.

— А Фицпатрик?

— Втория етаж, квартирата откъм улицата.

— Трябва да им предам нещо, но не искам да се качвам. Ще ми направиш ли една услуга?

— С удоволствие — каза фенерджията.

Пат извади от джоба си моливче, но нямаше на какво да пише. Измъкна квитанцията от букмейкъра.

— Само минутка — рече той.

И написа на гърба й:

Тая сутрин ме пуснаха от затвора и пак работя в „Нолан и Кийс“. Има временна работа за три дни при Бродврик на „Търговска“. Търси мистър Браниган и кажи, че аз те пращам. Тази квитанция е от букмейкъра — заложих на два коня от Лестър, Вожд и Метеж, ако спечелят, вземи парите. С мен всичко е наред. Ще се видим на Коледа. Пат Банистър.

Той прочете написаното, но се сети нещо и добави:

Да знаеш, че там работи Кийвър, ама хич да не ти пука.

Фенерджията пое бележката и обеща да й занесе веднага.

— Много ти благодаря — рече Пат.

Проследи го с поглед, видя как пресече улицата и се изкачи по стъпалата. Влезе във входа и мракът го погълна, само пламъчето на края на пръчката му плуваше като звездица в тъмнината. След това и то изчезна. Време беше да отиде при Лили. Постоя още малко, загледан към прозореца на Фиц — хем му се искаше да се качи, хем се боеше. Най-сетне се обърна и се отправи към О’Конел Бридж. Беше тъжен. Улиците отново му се сториха потискащо просторни. Имаше нужда от покрив и човешка топлина.

 

 

Стъпките на фенерджията отекнаха във входното антре, после — нагоре по стълбите и Рижко неспокойно наостри уши.

— Тихо — прошепна Бекона.

Той лежеше на сламеника си на пода, омотан в купчината парцали. Слаба светлина от уличните фенери се процеждаше през счупения прозорец. Тя докосваше тавана и горната част на стената, но иначе сутеренът бе потънал в тъмнина. Кучето притихна, ала след миг отново се размърда и това подразни стопанина му.

— Не е за нас — рече му той.

Безмълвно, студено, бледожълто петно светлина на стената прикова вниманието му. Беше се появило съвсем внезапно преди няколко секунди. Действаше му приспивно. Бекона не откъсваше поглед от него с надеждата да се успокои и да задреме. Но кучето, пак изскимтя и го върна към влагата и тъмнината, напомни му, че и двамата са болни, премръзнали и гладни. Не му се ставаше. Не трябваше да си ляга веднага щом се прибра. Така му беше още по-трудно да се справи със задълженията си.

— Почакай мъничко — помоли той, — почакай де.

Неохотно, Бекона затърси пипнешком торбата, която беше някъде до сламеника. Не можа да я намери.

— Света Богородице! — изпъшка той.

Седна и я откри до краката си. Вътре имаше малко хляб, който бе извадил от една кофа за смет. Миришеше на гнило и на мръсотии, но Бекона отдавна вече не обръщаше внимание на това. Не беше успял да намери нищо по-добро. Отчупи едно парченце и го поднесе на кучето, което го души безкрайно дълго, като все отвръщаше глава. Бекона загуби търпение и хвърли хляба на пода.

— Ако щеш яж! — извика той.

Това усилие съвсем го изтощи. Отпусна се отново и започна да гризе другото парче. Беше вкиснато, но организмът му го искаше. Болният крак и ръката му започнаха да изтръпват от влагата и студа, които проникваха през сламата. Трябваше да стане, да се раздвижи и да запали огън с няколкото съчки, които бе намерил, да кипне вода и да помоли някой от съседите за лъжичка чай. Но не. Няма да иска нищо от съседите над него. Ако сами му дадат, добре, но няма да моли вече. Той отново потъна в съзерцание на бледожълтата ивица светлина на тавана.

Пред очите му изплува зелената трева на хиподрум и конни надбягвания, на които бе ходил отдавна-отдавна. Видя бели парапети, пъстроцветни ризи и сенници, илюзионисти; Каръф, покрит с трева и храсти, жълт прещип; Паркът със сенчестите дървета и реката, проблясваща ниско долу; Лепърдстаун, недалеч от железопътната линия, обграден от сини планини. Навремето можеше да стигне дотам. Ако имаше поне мъничко късмет и доживееше до лятото, пак щеше да може. Какво му беше казал Хенеси веднъж? Никой от нас още не е умрял от студ.

Той пак загриза твърдия комат, но почти веднага изплю хапката. Хлябът имаше отвратителен вкус.

— Ще си запаля огън — реши Бекона:

Ала крайниците му се бяха вдървили и нямаше сили да стане. Подпря се на едната си ръка, след това на другата, но не можа да се надигне, изпсува, отказа се, после се напрегна и опита пак. Кучето не даваше никакви признаци на живот.

— Рижко! — извика той, внезапно обзет от ужас.

Животното бавно се приближи към него. Бекона се повлече по пода и едва се добра до стената, опря се на нея и с мъка се изправи. Постоя малко да си поеме дъх.

— Пак дебнеш тия проклети плъхове — упрекна той кучето, — искаш да се отровиш ли? Колко пъти съм ти казвал?

Имаше малко хартия, няколко съчки и две насмолени летви, които бе откраднал от една камара край някакъв строеж. Пламъците обхванаха смолата, летвите се разгоряха ярко и запращяха. Кучето изостави бдението си край дупките на плъховете и се приближи до огъня да се сгрее. Бекона сложи вода да кипне и като отпи от горещата течност, пред очите му просветна малко — все пак беше по-добре, отколкото нищо. Утре ще иде да помоли за малко захар и чай. Извади свирката си и я погледна със съжаление. Отверстието в горната й част се беше изкривило и сега от нея можеше да се изтръгне само пронизителен писък. Това се случи преди два дни. Първо се спречка с един по-млад човек от него, някой си Мориси, когато отиде да претърси кофите за смет на Пемброук Роуд. Мориси беше стигнал там преди него.

— Това е моя улица — каза му Бекона, — моя си е още от времето, когато си ходил прав под масата.

— Ами сега е моя — възрази Мориси.

— Ти си един безсъвестен негодник — рече Бекона.

Мориси го сграбчи за брадата и със свободната си ръка го удари в лицето. Бекона падна.

— Изчезвай — каза заплашително Мориси.

На Бекона му се виеше свят, но той не си затваряше лесно устата.

— Негодник такъв — повтори той.

Кучето заръмжа, но това бе беззъба заплаха. Рижко също бе вече много стар, за да се бори. Бекона отстъпи Пемброук Роуд на Мориси и си опита късмета със свирката пред църквата на Хадингтън Роуд. Но оттам го изгони един полицай. В безсилна ярост той захвърли свирката на земята. Когато се поуспокои и я вдигна, видя, че се е изкривила.

Бекона изпи горещата вода и се размисли върху несправедливостта на този свят. После си легна отново с надеждата да заспи, преди огънят да изгасне. Пламъците хвърляха уродливи сенки по стените. Слава богу, че бе успял да отмъкне тия летви.

— Никой от нас още не е умрял от студ — рече той на Рижко.

Но дълбоко в сърцето си знаеше, че се лъже.

 

 

— Кой е този Кийвър? — запита Мери.

— Заради него Мълхол влезе в затвора — обясни й Фиц, — навремето беше каруцар.

Тя си спомни.

— Ще идеш ли да работиш там?

— Утре рано отивам.

— Ще те събудя.

— Ако поработя тия три дни при Бродерик, а Карингтън ми уреди нещо за една седмица, както ми обеща, няма да е лошо.

Мери слагаше в огъня въглища от една кофичка, която им беше изпратила мисис Мълхол.

— Все ще се справим някак — рече тя.

Колко ли още ще издържим, мислеше си Фиц. Нямаше никаква надежда да си намери постоянна работа. Вече три месеца обикаляше и търсеше, ала напразно. Ако отидеше в Англия, можеше и да успее да се уреди, но трябваше да осигури Мери и децата, докато си намери работа там. Реши да не споменава нищо пред нея. Достатъчно бяха говорили за това през последните седмици. Прочете бележката на Пат на гърба на квитанцията, после я обърна. Вожд и Метеж: съчетанието му се стори забавно.

— Ако тази двойка спечели — каза той, — ще си купим една къщичка извън града.

Мери се усмихна.

— Чудя се защо Пат не дойде сам — рече тя.

Домът на героите от Англо-Бурската война никак не се беше променил и изглеждаше като че ли никога няма да се промени. Порцелановите украшения в стъкления шкаф навяваха спомени за хора, които са пристигали и заминавали преди началото на века. Същите снимки на военни в униформа се мъдреха на полицата над камината и на капака на пианото. От портрета си в гостната кралица Виктория гледаше неодобрително към Лили и Пат. А те пиеха чай край камината и не й обръщаха никакво внимание. Хазяйката я нямаше и целият дом бе на тяхно разположение. Изтегнал се удобно на канапето, Пат пушеше. Истинско събитие беше да се наслаждава отново на топлината на камина, а за щастието да бъде с Лили никога не се бе осмелявал да се надява. Докато разговаряха, той я наблюдаваше и я намираше по-хубава от всякога. Животът в този уютен дом с възрастната хазяйка, за която тя бе не само наемателка, но и компаньонка, й се бе отразил добре. Езикът й не беше толкова хаплив, държеше се по-меко и кротко. Животът не беше вече отчаяна борба за съществуване.

— Толкова се измъчвах, докато беше в затвора между всички тия престъпници — рече тя.

— Ако питаш тях, никой не е престъпник — каза Пат. — Всички до един разправяха, че са невинни. Излезе, че единственият престъпник в затвора съм аз.

— В такъв случай добре направиха, че те пуснаха — каза Лили, — иначе щеше да поквариш останалите.

— И аз от това се страхувах — съгласи се Пат.

— Приеха ли те на старата работа?

— Започнах веднага.

— Много се радвам.

Тя се приближи и седна до него.

— Пат… сега вече трябва да се пазиш. Никакви сбивания и тем подобни. И край на пиенето.

— Но аз не съм пияница — възрази той, — за тая работа са нужни пари.

— Ти все някак успяваше… и аз не знам как — каза Лили.

— Ти какво, да се заяждаш ли си решила?

— Чуйте го само — възмутено се обърна Лили към кралица Виктория. Но в следващия миг омекна и каза нежно: — Никак не ми се видя добре в първия момент. В затвора не галят с перо, нали?

— Абе по-добре си е на свобода — съгласи се Пат.

— И за мен е по-добре — рече ласкаво тя.

Пат усети как целият се разтапя от нежността, която Лили така дълго му бе отказвала. Взе я в прегръдките си и тя доверчиво се притисна до него. Сърцето му заби учестено от щастие.

След малко Лили се поотдръпна и каза:

— Не ме питаш какви добри новини имам за теб.

— Реших да изчакам сама да ми кажеш — рече Пат.

Страхуваше се малко да не би да си е намерила работа, която да ги раздели, или пък да не е срещнала някой и да се е влюбила в него. Дори не беше сигурен, че иска да чуе новините.

— Става дума за онова, дето ме безпокоеше преди време.

— За кое?

— Боже мой! — възкликна тя. — Като на глухоням ли искаш да ти обяснявам?

Чак сега той се сети. Никак не беше мислил за това, то бе станало част от тях двамата.

— Прости ми — рече той.

— Като бях в болницата, там имаше една сестра, монахиня. Беше много мила с мене и, изглежда, ме хареса. Тъй или иначе посъбрах смелост и й разказах всичко, и тогава тя настоя да си направя пълни изследвания.

Пат мълчаливо чакаше. Беше се научил да не се обажда, когато Лили говори за това.

— Пат — рече тя, — искам да знаеш, че ми няма нищо. Всичко е наред.

Той хвана ръката й. Но знаеше, че е по-добре да не казва нищо. Не се чувствуваше сигурен.

Лили продължи:

— И затуй… ако още искаш да се ожениш за мене… мисля, че всичко е както трябва.

— Лили… — промълви той.

Тя се засмя и се премести по-близо до него.

— Ама каква глупачка бях тогава, а? — рече тя. — Исках да печеля лесно пари. Така си мислех. Истинска малка глупачка. Добре че ми се случи това, та да се поуплаша и да ми дойде умът в главата.

— Минало свършено, Лили. Дай да го забравим.

— И двамата сме били големи глупаци. Сигурно ще си допаднем.

— Като гърнето и похлупака — съгласи се Пат.

— Е… няма ли да ми предложиш?

— Какво да ти предложа?

Лили отново се обърна умоляващо към кралица Виктория.

— Чуйте го само!

Най-сетне Пат се усети и побърза да поправи грешката си.

— Съгласна ли си, Лили?

— Да — отговори тя.

Сега пък той погледна към кралица Виктория и внезапно му хрумна нещо:

— Ще поискаш ли нейното разрешение?

— Аз вече не признавам кралската власт — решително заяви Лили.

— Да не си привърженичка на Шин Фейн?

— Не — отговори Лили, — аз съм за република на работниците.

— Браво! — възкликна Пат. — Сега с тебе ще бъдем като сиамски близнаци.

Той я целуна и двамата отново станаха сериозни. Сега пред тях нямаше никакви пречки. Само любов и нежност.

 

 

Бекона изстена в тъмнината. Огънят бе изгаснал. Ивицата светлина бе изчезнала от тавана. Студена влага изпълваше сутерена, просмукваше се в брадата му и в дрипите, с които бе покрит. Изгарящата болка в корема сякаш превръщаше вътрешностите му в кипяща маса от вода и пара. Опита да се надигне, но едната ръка и единият му крак бяха напълно безчувствени. Висяха като тежък, неподвижен товар и го приковаваха към сламеника.

— Милостиви боже — повтаряше той, — милостиви боже.

Ослуша се, опита се да долови някакви звуци, за да разбере скоро ли ще съмне. Нищо не се чуваше. Къщата над него спеше, улиците бяха пусти. Коремът силно го присви и той заскърца със зъби в неимоверни усилия да се сдържи. Ако се изпуснеше, нямаше с какво да се преоблече. Направи нов отчаян опит да се вдигне на крака. Напразно. Крайниците не му се подчиняваха. Тежестта на собственото му волно тяло го приковаваше.

— Рижко — извика Бекона.

Кучето дойде при него.

— Легни тука — каза той, — легни.

Не виждаше нищо в гъстия мрак, но почувствува как животното се настани до него. За миг изпита облекчение. Чуваше дишането, му в тъмнината, усещаше топлината на тялото му. Светът не беше съвсем пуст. Ала след малко болките се усилиха. Нов спазъм разкъса вътрешностите му, сякаш ги разтопи въпреки усилията му. Гореща, изгаряща течност го заля, потече в безкраен поток. Направи последен отчаян опит да го спре, но напразно. Внезапно разбунтувалите му се черва изпразниха съдържанието си от нечистотии и газове. Усети, че задните му части са лепкави и мокри. Но не можеше да се помръдне. Известно време остана напълно вцепенен, без да усеща болка, без да мисли. А после бавната агония започва отново, още по-мъчителна отпреди.

 

 

Но сутринта Пат се измъкна от къщата, щом Лили му даде мак, че пътят е чист. Когато отиде на работа, намери там стария си кон. Стана му приятно, че животното го посрещна с радостно пръхтене. Първата му работа беше да мине през кантората на букмейкъра, където узна, че неговата двойка коне печели: Вожд бе изпреварил Римлянин и Енох с четири дължини при залог седем към две, а Метеж бе спечелил с една дължина пред Херцог от Лестър и Принц Данзъл — при девет към Четири. Победата над аристокрацията беше добър признак. Пат пресметна набързо, че Фиц ще получи около четиринайсет шилинга. Никак не му завиждаше. Забоде наметнатия през раменете си чул с безопасната игла, която му бе дала Лили, и излезе навън, за да започне дългия си работен ден. В бъдеще щеше да има други печалби, пък и по-големи. Сърцето му подсказваше, че ще му провърви.