Джеймс Плънкет
Разблуден град (11)

Глава втора

Когато Иърлинг минаваше по Вико Роуд през октомври, хълмовете извън града му напомняха за Конемара. Сега те придобиваха кафеникав оттенък през дългите, златисти залези. Често пъти зеленото море пред него му навяваше мисли за безбрежна и пуста водна шир, за Англия, за безвъзвратно отминалите години на младостта. Един ден, като се разхождаше с отец О’Конър, той каза:

— Изглежда, остарявам.

Спря и се облегна на бастуна си. Мръкваше. От морето се носеше остър есенен мирис на сол. Въздухът беше влажен.

— Всеки остарява — каза отец О’Конър любезно.

— Започвам да си мисля, че времената се менят и скоро светът, които познаваме, ще рухне и ще изчезне завинаги.

— В чужбина се разпространяват нови, опасни идеи — съгласи се отец О’Конър. — И аз усещам същото, а съм по-млад от вас.

— Освен това започвам да обръщам поглед назад, към спомените… Това е лош признак. — Иърлинг сви вежди, я погледна внимателно отец О’Конър. — Как мислите, дали не трябваше да се оженя? — попита той.

— Все още има време.

— О, не, не е така.

Иърлинг въздъхна и тръгна отново.

— Тъй или иначе — подхвана той след малко — безбрачието не е за мен. Чудя се как издържате вие свещениците.

— Намираме сили. За някои е лесно, за други — много мъчително.

— И с пиенето ли е така?

— Вие смесвате две различни неща: едното е грях, другото е непристойно.

— Да — съгласи се Иърлинг, — що се отнася до пиенето, вие проявявате повече търпимост от нашите свещеници. Но мене ме зарязаха заради пиенето… разказвал ли съм ви? И тя беше католичка.

— Веднъж, когато свирехме с мистър и мисис Брадшоу, споменахте нещо. Случило се е в Англия, нали?

— Да, много, много отдавна. Морето ме върна отново към онова време. Някой друг път ще ви разкажа.

— Ако се чувствувате нещастен понякога, опитайте се да погледнете на живота другояче. Може би има някакъв разум или смисъл…

Иърлинг се обърна към него сърдито.

— Да не би да се опитвате да ме привлечете във вашата църква?

Отец О’Конър не отвърна на погледа му. Но каза:

— Ако смятах, че мога да го направя, не бих се поколебал.

— А колебаете ли се?

— Само Бог може да промени вярата… не нищожества като мен.

След малко отец О’Конър добави:

— Когато ви казах, че да се пие е непристойно, не исках да кажа, че понякога това не е грях. Напротив. Сам съм виждал до какви човешки трагедии може да доведе пиенето.

Той говореше най-общо. Но си мислеше за отец Гифли.

 

 

През октомври Бекона отново получи работа. Той натрупа хартия върху студената решетка на пещта, подреди съчки и нахвърля отгоре въглища. После запали първия огън за тази есен — слаб, за да може да го поддържа така. Първата седмица трябваше много да се внимава, особено нощем, затова той реши да спи в котелното. В събота вечерта, когато в параклиса за покойници имаше мъртвец, Бекона доведе Рижко и си посвири малко на свирката, за да не се чувствува самотен. Но с кучето допусна грешка. На сутринта, когато отец Гифли мина покрай котелното, животното излая предупредително.

— През първата седмица трябва да съм тук денонощно, отче — обясни Бекона. — Поддържам огъня по-слаб, за да не се повредят тръбите.

— А това куче… то за какво е?

— Ами, да ми е дружинка, отче.

— Виждам, че добре бихте се спогодили със Св. Франциск.

Отец Гифли надникна в ъглите на мазето, където светлината от свещта не достигаше. Бяха черни от прах и сажди. Паяжините бяха толкова гъсти, че изглеждаха като плътна мрежа.

— На въглищата ли спиш?

— Да, подлагам си един чувал.

— И удобно ли ти е?

— Можеше и по-лошо да е.

Отец Гифли отново чуваше познатите думи. Всичко можеше да бъде и по-лошо.

— Да, наистина.

— Само дето кашлицата взе да ме мъчи.

— Това е от праха — рече отец Гифли.

— Надявам се, че не се сърдите заради кучето, отче.

— Може да ти удържим нещо за храната и леглото му — пошегува се отец Гифли, като се усмихна на себе си. — Как се казва?

— Рижко, отче.

Отец Гифли се наведе към кучето и каза:

— Хей, Рижко, добро куче, умно кученце.

Животното размаха опашка. И то е кльощаво като стопанина си, рече си свещеникът. После замислено сбърчи чело. Някъде бе виждал една картина с религиозен сюжет, изобразяваща светец, който оплаква вола си. Споменът беше съвсем ясен — едро, брадато човешко лице, притиснато с любов към косматата глава на животното — само не можеше да се сети за името на светеца. Дали пък картината не се казваше „Селянин, оплакващ вола си“? Отец Гифли не беше сигурен. Той погали кучето по главата. После се изправи и рече:

— Не трябва да седиш непрекъснато тук. Въздухът е много лош. Намини по-късно при икономката — ще й кажа да ти даде закуска, и да събере туй-онуй за Рижко. Пиеш ли?

— Ами като падне някоя глътка, не се отказвам.

— Ще й кажа да ти отдели и нещо за пиене.

— Господ да ви благослови, отче.

— Сам разбираш, че това е лекарство за кашлицата ти — добави отец Гифли.

Той се изкачи по стълбите и излезе навън. Времето бе меко. Обади се на икономката, после се върна, обиколи два пъти двора и излезе на улицата. Сложил ръце зад гърба си, навел глава, отец Гифли вървеше срещу потока от хора, които отиваха на църква. Те му правеха път. Някои го поздравяваха и той им кимваше, други не забелязваше. Мина под железопътния мост и навлезе в толкова отдалечени от църквата улички, че минувачите с учудване гледаха свещеника, тръгнал гологлав, само по расо. На няколко пъти спря да поприказва с разни дечица, които играеха на дама или просто подскачаха край бедняшките жилища, толкова многочислени в неговата енория. Най-после стигна до реката, облегна се на каменния парапет и остана така. Вдясно и вляво имаше закотвени кораби. Неделни порядки, човек можеше да си помисли, че са изоставени, ако не беше парата, която се издигаше от комините. Крановете бяха неподвижни. Неделният звън на камбаните огласяше целия град на всеки половин час. Край него минаваха хора и го поздравяваха. Един от тях, млад човек, среден на ръст и добре сложен, имаше необичайно мръсно за неделния ден лице.

— Добро утро — поздрави от Гифли.

— Добро утро, отче.

— На работа ли сте били?

— През цялата нощ, отче — отвърна Фиц.

Той се спря, бутна каскета на тила си и се загледа във водата, чак до там, където Северната и Южната стена се раздалечаваха и се губеха от погледа, а реката се вливаше в морето. Течеше ленива и мътна, но на места проблясваше на слънцето.

— Сигурно работите на смени? — попита го отец Гифли.

— Да, отче, в леярната.

— Как успявате да ходите на неделната литургия?

— В неделя сутрешната смяна идва един час по-рано. И ние правим същото като ни дойде редът.

— Съвестни хора сте се събрали там — рече отец Гифли. — А след обяд ще ходите ли на футбол?

Фиц се усмихна и отвърна:

— Не, днес няма да имам този късмет — ще гледам децата.

— Значи, жената ще излиза?

— Малко разнообразие — нехайно каза Фиц.

Ясно беше, че отец Гифли не го позна.

— Каква е тази значка? — рече отец Гифли. — Не съм виждал такива.

Фиц му обясни, че това е значката на профсъюза.

— Ще освободят ли Ларкин, как мислите?

— Само за това се говори, отче.

— Значи трябва да го освободят — каза отец Гифли. — Вие стачкували ли сте?

— Че кой от нас не е стачкувал?

— Разбира се — рече отец Гифли. — Сигурно всичките ми енориаши са стачкували. Не се отнасят справедливо към вас, нали?

Подобен въпрос не се нуждае от отговор. Отец Гифли се изправи и отново сложи ръце зад гърба си.

— Да, разбира се — каза той на тръгване, — така е.

Отец Гифли закрачи обратно по крайните улички. За хората, които го познаваха, това беше странно, не защото той беше само по расо — свещеникът си беше чудак и склонен към необичайни постъпки, а понеже рядко се разхождаше из енорията си.

 

 

Следобедното слънце нахлуваше през високите прозорци и огряваше гърба на младата жена, седнала до леглото; гладката й черна коса блестеше, а лицето й оставаше в сянка. Това бе младата жена с две деца, която често носеше енфие; току-що й беше дала едно пакетче, то бе тук някъде, под възглавницата, стига да го намери. Болната размърда леко пръстите на едната си ръка.

— Чакайте, аз ще ви го дам.

Светлината изгасна в косите на младата жена, която някога бе напуснала хубавата си работа, за да се омъжи за някакъв бедняк, а сега се навеждаше над леглото. Мери… най-сетне успя да си спомни името й.

— Какво каза, миличка? — попита мис Гилкрайст.

— Казах, че ще ви го подам.

Младото лице се усмихна. Мило момиче, винаги й носи енфие. Мери.

— Не, преди това какво рече.

— Казах, че дните стават все по-къси.

— Какъв ден сме днеска?

— Неделя.

Разбира се, че е неделя. В неделя тя получаваше енфието. Ако си вземаше по малко и внимаваше да не й го откраднат, щеше да й стигне за цялата седмица. Почти до края.

— Когато бях младичка и попаднах в Дъблин, отначало никак не обичах неделите.

— Защо?

— Заради камбаните. Никога не съм обичала звъна им.

— Да. Когато си сам, ти става още по-самотно.

— Цяла сутрин бият нашите камбани. След обед започват протестантските. А после към седем или осем пак звънят за вечерна служба. От сутрин до вечер вдигат такъв шум, че се радваш на понеделниците.

— И аз отпърво не можех да свикна.

— А като погледнеш през прозореца — навънка народ, всички се докарали и се пъчат.

— Срещат се, ходят си на гости.

— Да, така беше.

Да, тя беше самотна. През зимата не бе толкова страшно. По-често уреждаха музикални вечери. Свикваш лека-полека. Понякога дори ти е приятно. Гостите и те свикват с тебе постоянно. Питат как си със здравето. Казват: „Мис Гилкрайст, вие сте съкровище, истинско съкровище.“

— Топло ли е навън?

— Чудесно е… за октомври.

— Октомври ли е вече? Виж ти.

Тя изсумтя недоверчиво.

— И аз това казвах. Дните стават все по-къси.

Дните винаги намаляват през октомври, така си е. Листата започват да се сипят по моравата пред къщата; вятър да подухне и после цял ден мети, освен ако мисис Брадшоу не каже остави; чудна жена, обичаше нападалите листа, красивите им цветове, шумоленето им под краката, когато се разхождаш, сантиментална жена наистина. Стига малко дъжд да падне и става толкова хлъзгаво, че като нищо можеш да си изкълчиш глезена. Иди тогава се утешаван с шумоленето на листата и красивите им цветове.

Мери й подаде пакетчето и каза:

— Ето, да си смръкнете малко.

От него очите й се насълзяваха и околният свят се замъгляваше, дробовете й сякаш се разширяваха и въздухът, който вдишваше, беше упойващ и укрепителен. Тя внимателно пъхна пакетчето под възглавницата си.

— Крадат ми го, докато спя — поверително рече мис Гилкрайст, — или сестрите, или някоя от болните.

— Може би не помните къде го слагате — меко възрази Мери.

— Не, не, крадат го. Само да открия коя е, не знам кво ще я направя. Бъркам под възглавницата, бъркам — нищо!… Сякаш се е изпарило, яко дим!

— Как не ги е срам — рече Мери.

В този момент от съседното отделение се чу звънецът, известяваш за края на посещението. Звънът се приближи. Мери стана и обеща, че идната неделя ще дойде пак.

— Ако съм още тук — каза мис Гилкрайст.

— Разбира се, че ще бъдете тук.

Мис Гилкрайст се усмихна лекичко и затвори очи.

Унесе се и проспа вечерята. Когато се събуди, веднага посегна за енфието. Пакетчето беше изчезнало. С върховно усилие на волята мис Гилкрайст се надигна и огледа стаята.

— Кой ми е взел енфието? — викна тя. — Коя крадла, грях й на душата, ми го взе?

Никой не отговори. Тя извика отново и една сестра влезе да я успокои.

— Къде го бяхте сложили? — попита сестрата.

— Ето тука… под възглавницата.

Сестрата пъхна ръка.

— Няма нищо — рече тя, — сигурно сте сънували.

— Отде накъде! Донесоха ми го днес.

Сестрата оправи възглавницата и завивките. Лицето й беше сурово.

— Хайде, хайде, успокойте се — каза тя строго.

 

 

Отец Гифли пое следобедното богослужение. То се състоеше от броеница, проповед и благослов. Докато отец О’Съливан казваше проповедта, той седна до олтара, сложи ръце върху коленете си и наведе глава, но все пак видя рижото клисарче да клюма и дреме, както обикновено. По-късно, след чая, двамата с отец О’Съливан седнаха в една стая на долния етаж, където понякога се събираха тримата свещеници. Отец О’Съливан пишеше нещо на масата. Очевидно му, се виждаше трудно, защото често бърчеше чело и хапеше дръжката на писалката си. Седнал край камината, отец Гифли беше поставил на коленете си дебелата черна книга. Пишеше с лекота, но бавно, като често спираше, напрягайки паметта си. Написа: „Тома Кемпийски^[1] ни учи: «Предпочитам да изпитвам угризението на съвестта, отколкото да знам дефиницията на това явление.»“ Отец О’Съливан — който, ако не се лъжа, а вече би трябвало да знам добре, се опитва да напише някакъв религиозен трактат — е жив пример за това. „Дори да знаеш цялата Библия наизуст и всички мъдрости на философите, какво ще те ползува всичко това без любов към бога и без божията благодат?“

Това е камък в моята градина, разбира се. Само дето не зная толкова много неща наизуст.

„Суета е да желаем дълъг живот, без да ни е грижа дали живеем добре.“

Бедата е, че искам да живея твърде добре. Тома Кемпийски има предвид нещо съвсем друго. Ето къде е трудното — как да се изразиш точно. Не искаш да живееш добре. Искаш единствено да живееш добре.

„Припомняйте си често думите на мъдреца: Око се не насища с гледане, ухо се не напълня от слушане.“

Това е най-хубавото, което е казал. Ние виждаме и чуваме. Но винаги искаме да видим отвъд видимото. Ние чуваме, ала винаги има нещо недоловимо за слуха. И тъкмо то ни тласка да се стремим към по-голямо съвършенство. Но какво съвършенство? Обществено положение, власт, слава — какво? Не зная. Тъй или иначе, ние се стремим към него. Разбира се, то не съществува, това СЪВЪРШЕНСТВО. Съществува само стремежът към него. Естествено, от една капка той секва. Временно.

„Защото ония, които се водят по своите похоти, петнят съвестта си и губят божията благодат.“

Това също се отнася до мен. Капката. Алчността на Благоутробието. Отец Гифли затвори тетрадката.

— Много сте мълчалив, отче — каза той.

Отец О’Съливан вдигна глава и погледна разсеяно. Сбърчи силно вежди и с мъчително усилие съобрази, че думите се отнасят до него.

— Да, наистина — рече той.

— За какво пишете този път?

Отец О’Съливан остави писалката. Изглеждаше смутен.

— „Светото семейство като модел за скромно и смирено католическо семейство.“

— Винаги се осмеляваме да поучаваме само смиреното католическо семейство, не е ли тъй? — отбеляза отец Гифли. — Но все пак добре е, че продължавате опитите си.

— Вече не храня големи надежди за успех — призна отец О’Съливан.

— О, не зная. Чувал съм, че в света на… ъ-ъ… литературата — отец Гифли неволно се запъна на думата, — честите неуспехи са нещо обичайно.

Отец О’Съливан се усмихна стеснително.

— Не наричайте моите опити литература — това ме плаши.

— Но защо, нали все някой трябва да пише и памфлети, трактати, религиозни книжки? Макар че, да си призная, начел съм се на такива и все се питам за какво служат.

— Служат на една велика цел.

— Така ли мислите?

— Напълно съм убеден. Затова и се опитвам да ги пиша.

— Има хиляди подобни книжлета. Не са ли достатъчно? Защо искате да увеличите броя им?

— И аз си задавам този въпрос, но никога не мога да си отговоря. Когато се заловя да пиша, струва ми се толкова трудно, че се чувствам направо безсилен. Но оставя ли работата, обзема ме пълно отчаяние.

Отец Гифли изсумтя недоволно. Ала той гледаше отец О’Съливан право в очите дружелюбно и с разбиране.

— Не се безпокойте, един ден вие ще напишете книга, която ще получи всеобщо признание. Ще я видите изложена за продан наред с другите пред вратите на църквата. „Светото семейство, благочестиво четиво за всяко католическо семейство.“ С красива цветна обложка. Заветната ви мечта, достъпна за всички, и то на сносната цена от половин пени. Тази мисъл не ви ли прави щастлив?

Отец О’Съливан се замисли. После каза:

— Чудя се, отче, дали говорите така, за да ме насърчите, или само се забавлявате.

— И двете — призна отец Гифли.

Той се загледа в огъня. Шеговитото му настроение изчезна.

— Откога сте в тази енория, Джон?

Той рядко се обръщаше на малко име. Сега го направи съвсем неволно.

— Дойдох тук три години след вас.

— Доволен ли сте от „Св. Бригита“?

— И тук е като навсякъде другаде.

— В известен смисъл сте прав. Ние кръщаваме, венчаваме, навестяваме болните, опяваме покойниците. И струва ми се, това е всичко.

— Да, така е.

— Кажете ми, Джон, не ви ли тревожи мисълта, че има енории, където лицата на хората не са изпити от глад, стаите не са голи и децата не са мръсни? Не ви ли се иска понякога в изповедалнята да не мирише на мизерия?

— Никога не съм мислил за това.

— Никога?

Отец О’Съливан сбърчи чело, опитвайки се да отговори точно.

— Може би понякога съм забелязвал… повярвайте, трудно ми е да кажа.

— Разберете ме правилно — рече отец Гифли. — Аз не обвинявам хората. Осъждам онези, които са виновни за това плачевно положение: лицемерите и лъжците, — всичките са уж благочестиви, а нямат капка милосърдие.

— Значи, вие сте съгласен с мистър Ларкин?

Отец Гифли удари с длан по тетрадката на коленете си.

— Да, дявол да го вземе! Той ще успее да направи онова, за което нашите почитаеми събратя нямат смелост — той ще внуши страх от бога на всички тях.

И свещеникът устреми поглед към отсрещната стена. Отец О’Съливан, който го наблюдаваше, се изплаши за него. Очите на предстоятеля му блестяха трескаво, устните му бяха сурово стиснати. Той отново се обърна към отец О’Съливан.

— Днес отец, О’Конър ни е лишил от своето приятно присъствие.

Нотки на нерешителност и тревога се прокрадваха в глас на отец О’Съливан.

— Той има свободна вечер.

— Известно ми е. Може би е решил да посети някой от енориашите си?

— Не. Отиде в Кингстаун, струва ми се. Там има приятели.

— Ах, да, такива едни благоудобни приятели. Аз пък си мислех, че се е отказал от тях заради работата си сред бедняците.

Отец О’Съливан се опита да обясни.

— Доколкото знам, те му дават пари от време на време в той ги разпределя чрез настоятелството.

— Х-м. Не ги разпределя сам, нали?

— Не желае да му приписват тази заслуга.

— Искате да кажете, че не му стига смелост — каза отец Гафли. — Аз може да не съм изчел мислите на всички философи, но познавам човешкия характер. В „Св. Бригита“ се научих на това.

Отец О’Съливан сконфузено сведе очи.

— Сигурно си мислите, че трябва да си държа езика зад зъбите, а, отче?

Отец О’Съливан не отговори.

— Езикът е даден на човека, за да говори истината и да се бори за нея — натърти отец Гифли. — Понякога си позволявам да не бъда състрадателен, макар да е грях.

Той бързо отиде до масата, порови наоколо. Започна да съчинява стихотворение. Това беше старо изпитано средство. Понякога помагаше. Започна да нахвърля строфи на един лист я щом някоя му се харесваше, преписваше я в тетрадката. Бореше се със строфите, докато настъпи нощта. Мина час, после друг. Отец О’Съливан завърши работата си, събра записките си, извини се и отиде в стаята си. Прислужникът два пъти добави въглища в камината. Най-накрая отец Гифли прочете написаното:

Речното слънце мир пръска в светата неделя

пак подир делници трудови, пак подир мъки житейски;

пак гръб изправят чадата на болки и горест,

дирят разтуха от тежкото робство на дока.

Чайка лети над море — гроб на кораби стари,

бяга от знака, петнящ на водите лицето.

Всички родени, подвластни на силата висша,

носят тоз знак и живеят под същата сянка.

Ти научи ме, о, символ на Духа Светаго,

как да отбягна на тъмната сянка петното.

Ти въведи ме във божето свято присъствие,

нека в нозете Исусови ничком да падна,

дето те газят росата в поляните райски.

Остана разочарован. Стихотворението не му хареса много, въпреки че стоически се бе борил за всяка строфа, и то дълго, толкова дълго, че очите му смъдяха от умора. И все пак то му беше помогнало. Прибра се в стаята си, съблече се със сетни, сили и си легна. Чувствуваше се уморен до затъпяване, всичко му беше безразлично. Не беше поет, но бе успял да съчини нещо по-добро от стихотворение. Потисна желанието да отвори шкафа и с трепереща ръка да напипа гърлото на бутилката. Удържа още една победа. Беше само временна, той съзнаваше това. Но всяка, макар и временна победа, отдалечаваше крайното падение. А падението беше неизбежно. Отец Гифли не искаше да се заблуждава. Страстта му към алкохола беше истинска болест. Виждал бе и други като него. Само божие чудо би могло… но той беше недостоен.

Прозорците на Чандлърс Корт светваха един след друг. Децата все още играеха на улицата. Вече бяха свикнали с Бекона и кучето му и не ги изпроводиха с обичайните подигравателни подсвирквания. Бекона също не им обърна внимание. Беше уморен и не се чувствуваше добре. Но в торбичката си имаше храна и уиски, за което се бе погрижил отец Гифли. Икономката бе наляла щедро — почти половин бутилка. Не беше малко. Жената с удоволствие му бе дала колкото можеше. Така щеше да остане по-малко за енорийския свещеник, господ да му е на помощ. Не беше редно за един свещеник да… И лицето му, все едно такова моравочервено. А дъхът му — все на ментови бонбони мирише. Беше видяла със собствените си очи как бе започнало всичко, как се бе превърнало в навик и после в нещо по-силно от навика. Беше видяла… Въобще, странни неща стават на тоя свят, но я си представи, че всички хора са еднакви, колко скучен ще е животът. Невинаги добродетелните и умерените са най-снизходителни и внимателни към нисшите. Така си е. А отец Гифли е еднакво суров с равните нему и с ония над него, но рядко излива гнева си пред по-нисшестоящите. Приема ги такива, каквито са. Сега се появиха едни други… но без имена — да не си навличаме неприятности.

Бекона се надяваше да срещне Хенеси, ала от него нямаше и следа. Хубаво ще е да пийнат заедно, и да си побъбрят. Хенеси знаеше полезни работи. Той го беше посъветвал да спи в котелното. От това ревматизмът му се пооправи, но не и кашлицата. Искаше да му го каже. Сигурно щеше да му е интересно. А сега трябваше да влезе в тъмното преддверие, да слезе по разнебитените стъпала и да отвори вратата на сутерена, откъдето го лъхна студен, влажен въздух и миризма на глина.

— Все едно че сме в гроб, Рижко — рече той и заопипва в тъмното за бутилката с недогорялата свещ.

Пламъчето затрептя. Сламената му постеля си стоеше така, както я бе оставил, със скупчените в единия край дрипи. Кутията от бисквити се бе покрила с нов слой ръжда, в бурканчетата имаше недопит вкиснат чай.

— Тая вечер, Рижко, няма на какво да посгрееш задника си — каза Бекона.

Кучето седна на глинения под, почеса се, после започна да души застоялите миризми, оставени от неканените гости през изминалата седмица.

— Пак ли са се навъртали тука? — попита Бекона и започна да се съблича. — Само да не вземеш да ги ядеш — предупреди го той. — Лови ги, ако щеш, избий ги — давам ти пълна свобода на действие, — но не ги яж. Хич и не ги вкусвай дори. Тук пъкат такива плъхове, че ще вземеш да се отровиш.

Той се изтегна на сламеника и се покри с дрипите.

— Е, добре че си имаме някои лакомства тука.

Избра нещо за ядене от торбата и даде малко на кучето. Двамата започнаха да ядат. Поне за тази вечер имаха предостатъчно. Бекона отдели малко месо за мисис Бартли и децата. Полезна храна, а освен това щеше да им донесе късмет, нали беше от масата на свещеник. Добрият и лошият късмет се скитат невидими ръка за ръка из улиците, но чак по-късно разбираш кого си срещнал. А над всички, високо горе, гледат господ и света Богородица, светците и ангелите. Понякога, ако имаш все лош късмет, някой от онези горе може да се намеси и да те измъкне от бедата. Така се бе случило и с Бекона. Той изтърси трохите от брадата си и благодари на бога. Тъкмо протягаше ръка да изгаси свещта, когато някой почука на вратата.

— Кой е?

— Хенеси.

— Влизай.

Хенеси беше с някакво ново за Бекона бомбе и с твърде широко палто.

— Я гледай ти — кви са тия красоти! — отбелязва Бекона.

— Подариха ми ги в една къща на Натли Лейн — обясни Хенеси. — А ти кво правиш в леглото?

— Ами, каня се да спя, като всеки порядъчен човек.

— По това време трябва да си в града, да пееш балади. Всичко кипи. Не видя ли? Народ, тълпи, речи.

— Господи, сигурно има парад по случай годишнината на Парнел! Съвсем ми е изхвръкнало от главата.

— Не, тя се пада идната седмица.

— Все едно — каза Бекона, — хората нещо много се стискат, не им се дават пари.

— Освободили са Ларкин — обясни Хенеси. — Лично вицекралят наредил. Ирландското знаме се развява на Бересдорфския площад номер десет и от час вече има митинг. Дигай се и бягай натам с баладата си.

Бекона поклати глава. Беше сит; бяха му платили и десетте шилинга надница. А освен това не се чувствуваше добре.

— Нещо хич ме няма — каза той. — Пак старата кашлица се обажда. А и кракът дяволски ме боли.

Бомбето на Хенеси беше прекомерно голямо. Той го килна назад.

— Друг такъв случай няма да имаш в живота.

— Не — рече Бекона, — ако искаш, ти иди да им пееш.

Хенеси сериозно се замисли над това. Щеше да спечели някоя пара. Хиляди хора се тълпяха на улицата пред сградата на профсъюза. Щяха да останат там поне още един час, а и повече, ако Ларкин решеше да произнесе нова реч. Но никога досега, дори в най-окаяно положение, той не се беше опитвал да пее за пари. Оттам до просията има само една крачка. С удивление откри, че от най-ниското стъпало все още го дели една крачка. Готов беше да работи каквото и да е, да отмъкне туй-онуй, да взема назаем, но нямаше да застане на улицата и да пее. После каза тактично:

— Нямам глас.

— Пък аз съм чувал точно обратното — бил си голям талант в пеенето и рецитирането.

— Нямам глас, за да пея на улицата.

— Опитай по кръчмите.

— Не — отвърна Хенеси, — баладата си е твоя. Не мога да ти я взема.

— Както искаш — рече Бекона.

Разочарован, Хенеси се отправи към вратата.

— Преди да си тръгнеш — спря го Бекона, сръбни си от това.

— Слава тебе, господи! — извика Хенеси, като видя бутилката. Отпуши я и отпи.

— Половината е за тебе, ако поостанеш.

При такова изкушение Хенеси започна да се колебае. Но си помисли за тълпите, за речите, за вълнението. Нещо можеше да се случи, нещо небивало досега, което да не се повтори никога.

— Не. Ще се върна там. Искам да видя какво става.

— Твоя работа — рече Бекона.

— Е… надявам се кашлицата ти да мине по-бързо. Хубавият сън върши чудеса.

Вратата се затвори. Разочарован на свой ред, Бекона посегна отново към свещта и угаси пламъка с пръста. Рижко изскимтя. Какво пък, поне той щеше да остане с него.

Бекона легна и веднага заспа, но след около час се събуди от пристъп на кашлица. Затърси в тъмнината уискито. От първата глътка кашлицата се усили. От втората спря. Сега той знаеше къде икономката държи пиенето и винаги можеше да се снабди с мъничко. Често го изпращаха в кухнята с някаква поръчка. А там много пъти нямаше никой. Не би било зле от време на време да си глътне по някоя и друга капка като лекарство, за да може да спи. Няма да му навреди.

— Ще видим, ще видим — каза той гласно на кучето.

За всеки случай сръбна за трети път. После си легна и спа непробудно до сутринта.

А през това време бедняците на града продължаваха да се стичат на Бересдорфския площад. Отново бяха наизлезли en masse, както ги бе видял отец О’Конър преди няколко месеца, идваха от бордеите и евтините стаи под наем, извадили на показ парцаливите дрехи и мизерията си, пречеха на движението и прогонваха порядъчните граждани от тротоарите. И отново печатът, поразен от дързостта им, изнесе всичко на страниците си, откъдето отец О’Конър го научи на закуска следващата сутрин. Той се разтревожи, защото този път дори някои по-заможни хора бяха говорили от трибуната и бяха поздравили Ларкин, като нарекли освобождаването му победа за дъблинските работници.

— Знаете ли коя е графиня Маркевич^[2], отче? — попита той, като откъсна поглед от вестника.

Отец Съливан положи много усилия да си спомни, но накрая каза, че не знае. Не се интересуваше много от такива неща. Отец Гифли, който също беше на масата, знаеше коя е графинята. Но не чувствуваше особено желание да осведоми отец О’Конър; вместо това той му подаде чашата си и поиска още чай, като безучастно повдигна вежди.

 

 

В отделни мигове на безкрайния ден тя виждаше ту железните пръчки на леглото, грубите дъски на пода, някоя сестра, старица с безформена сива роба. Едно лице, наведено над нея, изпълваше полезрението. Но по-често й се мержелееха пътеката към дома, виеща се между ясени и кленове, бели облаци и синьо небе, толкова ослепително ярко, че ако се взреш за дълго в него, сякаш всичко се обръща наопаки и ти пропадаш като в бездна. Тя е вкъщи, вечер е, сенки са полегнали в ъглите и огънят гори буйно в огнището. Слага вечерята на една табла и я отнася на тавана, където между чувалите и непотребните вещи две брадати мъжки лица се обръщат към нея при влизането й. Вземат храната и казват много сърдечно: „Благодаря“. Веднъж по-младият от тях, мъжествен и красив, я попита:

— На колко години си, Сара?

— На седемнайсет, сър.

— Не ме наричай „сър“, аз съм само на двайсет. Как мислиш, ще успеем ли да се спасим?

— Моля се за това, непрекъснато се моля.

— Много си мила, Сара. И толкова си хубава.

— О, не.

— Така е, Сара. Нали не ми се сърдиш, че ти го казвам?

— Не, няма нищо.

Защо да се сърди? Беше дръзко, но не и за един младеж, който сигурно щеше да бъде заловен и може би щеше да загине, не, тя не можеше да му се сърди за това. Нито за вечерта, когато той слезе в кухнята и попита дали може да си поговори малко с нея. Нито за погледа в очите му оная сутрин, когато дойдоха и го отведоха. И ето пак върви между ясените и кленовете в ужасната тишина, която никога няма да бъде нарушена и си спомня само този поглед. Ирландия никога повече няма да роди такива мъже, Ирландия на героите, на песните и на великите подвизи. Странно как паметта запазва завинаги едно младо лице и едни силни ръце, които посягат да вземат хляба от подноса, и един глас, който казва „Толкова си хубава“, и прощалния поглед.

Ясени и кленове, сенки и огън, голи дъски и една сестра, в железните пръчки на леглото.

Тя се поразмърда, искаше да седне. Само още веднъж, преди изтощението и болестта да я повалят окончателно. Но беше трудно да преодолее слабостта. На няколко пъти напрегна мускули, надигна се на лакти и дори си помисли, че е седнала в леглото, но като тръсна глава да проясни съзнанието си, усети, че лежи и въобще не се е поместила. Значи, беше съвсем неподвижна? Завинаги? Тя опита отново и отново да се привдигне, докато най-сетне осъзна, че всъщност е отделила гърба си от постелята. Не седеше, а се бе надигнала, подпряна на лакти, виждаше леглата около себе си, някои от тях празни. Сутрин е, помисли си тя. Онези, които не бяха в леглата си, се суетяха наоколо. Изглежда никоя от тях не я забелязваше. Опита се да заговори на жената от съседното легло, но издаде само нечленоразделни звуци. Тя упорито търсеше думи, докато най-сетне жената обърна глава. Очите се вторачиха в нея и един глас извика:

— Сестра!… Сестра!… Елате бързо!

Останалите спряха и я загледаха с опулени очи. В този момент тя ясно видя лицето на съседката си, посивяло, разтревожено, а една кафеникава струйка се стичаше от ноздрата към устата. Сети се за енфието си и в същия миг вече знаеше истината. От негодувание и гняв говорът й внезапно се възвърна.

— Значи ти си била, кучко — изпищя тя, — ти си ме окрала!

Сестрата я хвана и понечи да я натисне отново в леглото.

Но не беше необходимо. Лактите й сами се подгънаха под нея, тялото й се свлече възнак на леглото. Лицето й застина и когато сестрата взе китката й, пулсът също бе угаснал. Отиде да повика лекаря. Той се забави. Когато пристигна, оставаше му само да покрие лицето на мис Гилкрайст с грубия чаршаф.