Джеймс Плънкет
Разблуден град

Глава първа

Разблуден град във залез

стар и сит на спомени,

стара ми майко…

Някои проклети са,

ала ти ще бъдеш, знам,

в Новия Йерусалим

с гордо вдигната глава.^[1]

„СТАРАТА ДАМА КАЗВА «НЕ»“ — Денис Джонстън

В три часа и петнадесет минути сутринта, призрачно безшумна, яхтата „Виктория и Алберт“ на Негово величество наближи пристанището и застана на дрейф. А в шест и половина, с първите лъчи, работниците бяха привършили работата си. Те погледнаха с известна гордост резултата от труда си. За посрещането беше изплетена арка от цветя. Тя се извисяваше, безмълвна и красива, на входа на пристанището, зелените й листица потрепваха от приутринния бриз, а пурпурнозлатистото знаме възвестяваше сърдечното приветствие от името на гражданите:

Добре дошъл в Ерин!^[2]

Бог да те благослови, кралю!

От градините край брега и от гирляндите, увити по стълбовете на уличните фенери и по парапетите из цял Кингстаун, вятърът крадешком разнасяше уханния дъх на хиляди цветя. Отминала бе една нежна юлска нощ, спокойна над морето, топла на брега. Със зазоряването вече се виждаха пърхащите вимпели на бойните кораби, опънатите в три реда флагчета пред пристанищните барове, зеленината и цветята около мачтите на частните яхти, пурпурнозлатистите знамена, спуснати през бордовете. Кеят пък бе украсен в синьо и кремаво — цветовете на свети Патрик^[3].

Работниците поеха през града, под знаменца и ленти, под пъстри японски и китайски фенери и хиляди цветни газови лампи. Бяха уморени. Тежките им обувки кънтяха в ранната утрин. Крачеха безмълвни. Гладни.

Мери надникна през прозореца на стаята си и ги видя. После погледна към улицата и потръпна от вълнение. Надяваше се днес да си вземе почивен ден, тъй като мисис Брадшоу бе позволила една от двете — Мери или мис Гилкрайст, готвачката — да отсъствува от работа по случай събитието. Мис Гилкрайст бе заявила, че се отказва. Тя имаше свои възгледи по политическите въпроси и не одобряваше британската кралска власт. Трудното за Мери беше да съобщи на Фиц, че е свободна. Можеха да погледат шествието до двореца на вицекраля или пък да посетят затворническия кораб, закотвен на дока край Митницата. На афишите пишеше, че е построен преди сто и седемдесет години, с килии и восъчни фигури на затворници в естествен ръст. Мери нямаше кой знае какво желание да го види. Но с Фиц можеха и да отидат.

Облече се бързо. Не знаеше точно коя смяна е Фиц, но му бе оставила бележка в сладкарничката, че ще е свободна, ако мис Гилкрайст не промени решението си. Сладкарничката бе нещо като тяхна поща. Когато беше свободен, Фиц се отбиваше от града и ако нямаше бележка, отиваше да плува при Сийпойнт. Отначало бе трудно да си уреждат срещи, защото Фиц имаше по шест дванайсетчасови смени седмично. Понякога работеше нощем, друг път — денем. Мери бе принудена да излъже, че има леля в града, за да излиза по-често. Съвсем не беше трудно да заблуди мисис Брадшоу. Тя беше любезна и благосклонно пускаше Мери да ходи от време на време на гости, особено след като разбра, че лелята е възрастна и болнава. Досега не беше питала защо бащата на Мери, който сегиз-тогиз се интересуваше в писмата си как е тя и как напредва в работата, никога не споменаваше за лелята, но не трябваше да се забравя, че един ден мисис Брадшоу може да го стори. Тази мисъл понякога тревожеше Мери, но не за дълго. Тя бе млада, учеше се за прислужница и бе доволна, че е сменила селската къщица на баща си в графство Корк с лукса да прислужва в голям дом в модерния квартал Кингстаун. Семейство Брадшоу не бяха прекалено взискателни.

В седем часа Мери почука на вратата на спалнята. Господарите й искаха да закусят рано и да гледат шествието от прозореца. Тя приготви масата в трапезарията и тъкмо дърпаше пердетата, когато някой натисна дръжката на вратата и един кротък глас каза:

— Добро утро, мила.

Беше мисис Брадшоу.

— Добро утро, госпожо.

— Кажи на готвачката да направи чая по-силен тази сутрин. Мистър Брадшоу прекара много неспокойна нощ.

— Добре, госпожо — отговори Мери. Като се обърна, утринната светлина огря лицето й и мисис Брадшоу забеляза с усмивка:

— Много си хубава тази сутрин. Каква прекрасна руменина по страните ти. Предполагам, че е от вълнението.

Мери скромно сведе глава и тъмните коси се разпиляха от двете страни на лицето й.

— Решихте ли с готвачката коя от вас ще си вземе почивен ден?

— Сигур аз, госпожо.

— Казва се „сигурно“, мила.

— Сигурно аз, госпожо.

Мисис Брадшоу остана доволна. Тя беше ниска посивяла жена на около петдесет. Единственото й дете, момченце, бе починало на три години. Природата не пожела да я дари отново с рожба, което бе тежък удар за нея. Но така тя позна страданието и стана по-търпелива и внимателна с хората.

— Радвам се за теб. Ти си млада и ще прекараш добре. Освен това може да намериш и време да посетиш леля си.

Мери се поизчерви, но мисис Брадшоу не забеляза — надничаше през прозореца. Мери се измъкна от стаята. Мисис Брадшоу видя, че небето е облачно. Жалко. Ако завалеше, Кингстаунският комитет по украсата щеше да остане много разочарован.

Кухнята се намираше в приземния етаж, но имаше голям прозорец. Мери изчака, докато мис Гилкрайст, готвачката, напълни две чинии с пресни плодове. Прибави и обилна порция черен дроб и бекон с яйца за мистър Брадшоу, който обикновено се хранеше с много по-голяма охота, отколкото човек можеше да предположи при неговата мършава фигура. За мисис Брадшоу, която след смъртта на детето си никога не ядеше месо в сряда, имаше препечен хляб и рохко яйце.

— Пак ме пита коя от нас си взима почивен ден — рече Мери.

— Казах ти снощи — отвърна мис Гилкрайст. — Имам си по-важна работа, няма кво да зяпам крал Едуард.

— Ама сигурна ли си?

— Нито кралица Александра.

— Украсата е чудесна — отбеляза Мери. — Поразгледах я от прозореца.

— И кажи на нейна милост, че ако още не знае какво мисля за краля и империята, крайно време е да го разбере, след като й служа вече трийсет и толкоз години.

— Май няма да мога да й го кажа — рече Мери през смях.

— Тъй или иначе той не е крал на Ирландия.

— Какво значение има това?

— Смяташ се за ирландка, а задаваш такива въпроси.

— Ами просто така, да се намираме на приказки — каза Мери, защото видя, че ръцете на мис Гилкрайст се разтрепераха, а бузите й пламнаха от едва сдържан гняв.

— Мир на праха на бедния ми баща и на храброто фенианско братство^[4]. Това бяха истински мъже. Не като днешните.

Мери взе таблата и като се престори, че не забелязва гнева на старицата, каза:

— Не забравяй, че в осем ще има салюти. Ужасен шум се вдигал, разправят.

Мис Гилкрайст вирна глава и хвърли бегъл поглед към прихлупеното небе. Сетне отбеляза с голямо задоволство:

— Толкова по-добре. Дано небето се продъни и всички да станат вир-вода.

 

 

На закуска мистър Брадшоу издаде вълнението си; на няколко пъти оставяше вестника, за да погледне часовника си. Струваше му се, че прекаляват с тая суетня. Не че имаше нещо против кралските особи да бъдат посрещнати с почести. Като бивш чиновник той знаеше какво е дълг и преданост. Одобряваше например решението на общината да украси улиците. Във вестника, който се опитваше да чете, пишеше, че Комисията по украсата на Кингстаун в лицето на председателя си Артър Е. Милс, ескуайър, мирови съдия, и на секретаря М. А. Манинг, ескуайър, общински чиновник, изказва признателността си за няколко доброволни вноски, между които — една гвинея от Р. А. Брадшоу, ескуайър. И при все че двамата с мисис Брадшоу за нищо на света не биха се осмелили да излязат този ден сред навалицата и суматохата, готвеха се да наблюдават шествието от прозореца на втория етаж, където вече бе спуснато дълго знаме — думите: „Боже, пази краля“ бяха изписани със златни букви. Вечерта щеше да бъде отбелязана с банкет и концерт в тесен кръг.

Но, от друга страна, мистър Брадшоу имаше двойствено отношение към приготовленията. Освен че бе пенсиониран чиновник и притежаваше голям дял от акциите на няколко солидни компании, той бе и собственик на пет къщи на една уличка до пристанището. Във всяка стая живееше по едно семейство. Тръпки полазваха мистър Брадшоу, като си помислеше какво може да се случи с тези пет тухлени съборетини и с окаяното човешко гъмжило в тях при оръдейния залп, който щеше да даде флотът на Негово величество. И без това поради близката железопътна линия вече бяха нанесени достатъчно щети на къщите.

— Нищо не ядеш, скъпи — каза мисис Брадшоу.

— Все този проклет салют ми е в главата.

— Сигурна съм, че нищо няма да им стане на къщите.

— Де да имах твоята увереност. Не могат ли да посрещнат гостите с фанфари или нещо подобно.

— Нищо чудно да има и фанфари.

— Или да дадат само тържествен салют при слизането на краля на брега.

— Струва ми се, че така посрещат само адмирали.

— Направили са украса, цветни арки, подготвили са приветствени надписи, има военни оркестри. И аз съм верен поданик, надявам се, но за бога, нужно ли е и това престъпно разхищение на полезни и сигурно скъпи боеприпаси! Пък и изглежда някак грозно. Колко е часът?

— Сигурно наближава осем.

Мистър Брадшоу отново погледна часовника си.

— Според моя е без пет — каза той, — но може би е напред.

— Мисли за нещо друго, за нещо приятно. Концертът довечера ще бъде чудесен. Мисли си за това.

— Ако междувременно всичко е наред — каза мистър Брадшоу с тон, който издаваше мрачните му съмнения.

— Ще дойде младият отец О’Конър. Има чудесен тенор.

— Доста е треперлив за моя вкус — рече мистър Брадшоу и отново си погледна часовника.

— А мистър Иърлинг ще си донесе виолончелото. Никога няма да забравя онази вечер, когато вие с отец О’Конър пяхте „Луната изгря“. Мистър Иърлинг импровизираше чудесно; аз седях на пианото, а той само поглеждаше нотите над рамото ми. Беше направо съвършен. Голям талант има.

— Бива го да унищожава уискито ми — рече мистър Брадшоу кисело. — И за това има талант.

Мисис Брадшоу знаеше, че е безполезно да разговаря с мъжа си, когато си е наумил нещо, нищо не можеше да го разведри. Открай време си беше такъв, лесно се притесняваше и изпадаше в мрачни настроения. Не че тя очакваше с нетърпение цялата тази шумотевица. Виж, за военните и за младите хора със здрави нерви щеше да е интересно. И все пак тя беше сигурна, че няма нищо тревожно. Забеляза, че чашата на мъжа й е празна и се присегна за чайника.

— Още чай? — попита тя нежно.

Мистър Брадшоу остави вестника и подаде чашата си.

— Съвсем малко — помоли той.

Мисис Брадшоу започна да налива. Изведнъж оглушителен оръдеен залп разтърси стаята. Прозорците издрънчаха и съдовете затанцуваха по масата. Мистър Брадшоу скочи; чашата и чинийката се изплъзнаха от пръстите му. Едва сдържайки вика си, мисис Брадшоу още няколко секунди продължи да излива чая върху покривката. Знатните гости слизаха на брега. Часовникът на мистър Брадшоу съвсем не беше напред. Всъщност бе изостанал с три минути.

След около час кралският кортеж потегли от Кингстаун. Мистър и мисис Брадшоу, съвзели се след сътресението, махаха от прозореца, както подобава на верни поданици. Шествието мина по Крофтън Роуд, зави към Монхстаун и спря в Блекрок, за да изслуша още едно приветствено слово. Кралят бе осведомен за решението на властите в Кингстаун да построят малки къщи за работниците и напълно одобри този план. Здравето и трудоспособността на работника — каза той — зависят до голяма степен от щастливото домашно огнище. Той беше дълбоко трогнат от топлото и бляскаво посрещане. Народ се тълпеше по пътя на кралския кортеж. Хората размахваха флагчета и се шегуваха добродушно с полицията. Така беше навсякъде по Рок Роуд, Ейлсбъри Роуд и в Донибрук. Край Морхамптън Роуд цяла редица колони, украсени със спираловидни орнаменти, се издигаха от двете страни на широката централна алея, разделяща Хърбърт Парк, а по пътя към централния подиум за оркестъра трептяха пъстри знаменца. Тържествени флагове с тънки дръжки бяха закрепени на красиви декорирани поставки. Имаше изобилие от цветя и зеленина. Един журналист, който трябваше да отрази пристигането на Техни величества, писа, че хората приветствуват възторжено гостите като верни поданици. Той отбеляза, и още нещо, което би могло да се тълкува като израз на божието благоволение. Точно когато прозвуча химнът, облаците се разпръснаха, юлското слънце блесна, народът отново нададе приветствени възгласи. Преди това имаше известни съмнения относно волята на всевишния. Сега всички се усмихваха един на друг с облекчение. „Кралско време“ — отбелязваха те.

След приветствената реч стана малко произшествие, което не убегна от вниманието на присъствуващите. Като отговори на словото, Негово величество поиска сабята си. Лорд Абърдийн прошепна нещо на мистър Мърфи, председателя на организационния комитет. Той, на свой ред, бе принуден да се обърне към Негово величество, който с присъщото си самообладание заговори за друго. Неколцина проницателни зрители се досетиха, че някой няма да бъде посветен в рицарство.

Още едно облаче хвърли сянка в сърцата на онези, които бяха отговорни за доброто настроение на краля по време на краткия му престой. Пряко засегнат бе сър Артър Викарс, първи хералдик на Ълстър и пазител на кралския орден със скъпоценни камъни „Св. Патрик“. Само няколко дни преди пристигането на краля те бяха изчезнали тайнствено от Дъблинския дворец. Стойността им се оценяваше на повече от петдесет хиляди лири. Лошото беше, че английският монарх трябваше да носи този орден при официални посещения. Сега кралят бе принуден да мине без него. Мистър Бирел, главният секретар, не криеше мнението си, че самият първи хералдик на Ълстър и пазител на кралския орден ги е откраднал. Общественото мнение се раздели на две: едните мислеха като мистър Бирел, а другите осъждаха несдържаните му слова. Междувременно кралската Хазна предприе твърде практичен ход и предложи хиляда лири възнаграждение за сведения, които биха довели до разкриването на кражбата. И така кралят, позагубил своето великолепие, се отправи без скъпоценните си камъни към вицекралския дворец.

 

 

Тази сутрин Тайъраш Бекона стана почти едновременно с крал Едуард. Първо излая кучето, а сетне нечия ръка леко разтърси рамото му. В сутерена беше много тъмно. Приведената над него фигура можеше да бъде самата Смърт или някой призрак, или привидение, дошло от нощен кошмар. Бекона спеше на слама. Тя беше точно толкова чиста, колкото, можеше да бъде във влагата и мръсотията на един сутерен, останал почти без прозорци. След като най-сетне разпозна фигурата на мисис Бартли, той отметна дрипите, с които се бе завил. Не бе нужно да се прикрива от благоприличие. Беше си облечен от глава до пети.

— Сложих канче вода да кипне — каза мисис Бартли. — Ще ви трябва за чай.

Бекона се покашля, за да прочисти гърлото си от събралите се през нощта храчки и се изплю на пода.

— Да ви благослови Господ и Божията майка за добрината — рече той.

— Винаги на вашите услуги — заяви мисис Бартли. Тя огледа мизерната дупка на Бекона. Онова, което видя, я разстрои. Самата тя със съпруга и петте си деца обитаваше просторната дневна на горния етаж, къщата имаше десет стаи, в които живееха десет семейства. Никой не смяташе жилището на Бекона за част от този дом. То беше на приземния етаж. Струваше му един шилинг и три пенса седмично — и то когато можеше да плати.

— Видяхте ли моите розетки? — попита Бекона, като протегна ръка и измъкна изпод възглавницата една дъска, за да я покаже на мисис Бартли. На нея бяха забодени саморъчно направени розетки — всяка с по четири лентички.

— Великолепни са, мистър Тайърни — каза тя.

— Червено, бяло и синьо — рече Бекона, — цветовете на верноподаничеството.

— Съпругът ми не обича Англия — отбеляза мисис Бартли.

— И за туй сме се погрижили — обясни Бекона и й показа една розетка. — Зеленото е за Ирландия.

— Не е на място някак си.

— Никога не е било на място, госпожо — отговори Бекона. — Нали затуй са всички тия проклети безредици през последните седемстотин години!

— Запарете си чая. Ще ви изстине водата. — Бекона извади изпод възглавницата си една тенекиена кутия, от която взе парче хляб, кутийка кондензирано мляко и бурканче конфитюр. Измъкна и един варен картоф, но пак го прибра. Останалите неща постави на сламата до себе си.

— Донесох ви малко хляб.

— Имам едно парче — рече Бекона.

— Кораво е като камък — отбеляза мисис Бартли, след като го пипна.

— Ще го надробя в чая да омекне — обясни Бекона. — Вашето парче ще си го запазя за после.

Мисис Бартли въздъхна и му подаде лъжицата. Той я сложи в чая.

— Как е вън? — попита Бекона словоохотливо, докато пиеше. Имаше предвид времето.

— Мрачно е. Не ми се вярва да се оправи скоро.

— Да се надяваме, че няма да завали — рече Бекона. — Хората по обичат да си купуват розетки и всякакви такива дреболии, когато не вали.

— Ще вземете ли със себе си кучето?

— Та да го прегазят, нали?

— Ако го оставите, по-после ще му дам нещичко за ядене.

— Имате златно сърце.

— Стига само да не ми отхапе ръката, като му го давам.

— Кой, Рижко ли? — Той повика кучето при себе си.

— Това е мисис Бартли — обясни му Бекона — и ако досега не си я познавал, от днес нататък да ти е ясно, дяволче такова. Тя може да идва и да си отива когато поиска. — Той погали кучето и огледа голия под.

— Мисли си, че сте хвърлили око на мебелите — добави Бекона. Мисис Бартли се разсмя.

— Мъжът ви има ли някаква работа?

— Цялата минала седмица, четири дни от тая и са му обещали няколко за идната седмица.

— Виж ти — рече одобрително Бекона, — райски си живее.

Мисис Бартли каза, че децата били сами и можели да я потърсят, затова щяла да вземе лъжицата и канчето, и като слезе, щяла да донесе нещо за Рижко. Надявала се, че с божията помощ на Бекона ще му потръгне в търговийката.

— Като се прибера, в джоба ми ще дрънкат пари — рече Бекона — и най-напред ще си купя една свирка.

— Не намерихте ли старата?

— Не, сякаш вдън земя пропадна и я няма до ден-днешен.

— Добро да не види оня, дето я е намерил.

— Господ да го порази — каза Бекона. Беше изгубил свирката си след едно състезание преди около година.

— Заради пиенето стана, да ми прости господ — призна си той.

— Май доста често ви се случва — каза мисис Бартли снизходително.

— От пиенето и от слънцето. Бях обърнал няколко чашки, полегнах на слънце и съм се унесъл. Като се събудих, свирката я нямаше.

— На децата им е най-мъчно — отбеляза мисис Бартли, — така обичаха да им свирите.

— И на Рижко също. Свирех за двама ни и никога не бяхме самотни.

— Най-хубава е оная музика, дето сам си я правиш. Музиката е голяма утеха за човека.

— За всяка живинка, госпожо — съгласи се Бекона. Мисис Бартли наистина много добре разбираше тези неща.

Когато тя си отиде, той стана и взе да си обува чорапите, като мислеше за изгубената свирка. Беше я получил от мисис Молой — жената, която го бе отгледала. Със свирене припечелваше дребни монети по футболни мачове и конни надбягвания. Мечтаеше да си купи нова, щом посъбере някоя пара. Погледна чорапите си и в миг забрави за свирката. И двата имаха дупки на пръстите и петите. Помисли малко и ги свали. После си обу ботушите. Бяха корави и неудобни, а го чакаше дълго ходене. Изу ги, пак нахлузи чорапите и върху тях ботушите. Стана и се протегна. Устата му се раззина в широка прозявка, показаха се редките му прогнили зъби, които изглеждаха много големи, тъй като венците ги бяха оголили чак до корените. Измъкна палтото си от купчината дрипи, препаса се с въженце и взе дъската с розетките. Сложи едно шише и хляба в торбичката, която окачи на пояса си. Захлопна вратата под носа на скимтящото куче, изкачи се по прогнилите стъпала, мина покрай детската количка, в преддверието и излезе на улицата.

На Чандлърс Корт децата заподвикваха подигравателно подире му, но той им беше свикнал и дори не ги чуваше. Беше си наумил вече откъде да мине. Ще прекоси железния мост, после — през Ринсенд ще излезе на Странд Роуд и ще стигне до Мерионските порти. Там сигурно ще има навалица, но пътьом ще прерови кофите за смет пред големите къщи край брега. В този квартал винаги се намира по нещичко. Може да върви по страничните улички и от време на време да излиза на главния път, където се движи народът. Дълго ходене го чака. Докато се върне от вицекралския дворец, Бекона ще измине десетина-петнайсет мили. Но ако успее да продаде всичките си значки, ще спечели десет шилинга. Непрекъснато мислеше за това. Отклони се само веднъж от набелязания път, за да погледне витрината, на музикалния магазин на Макнийл. Мръсното магазинче с прашна витрина и малка, отдавна не боядисвана врата, все още бе затворено. На витрината между по-скъпите инструменти имаше табела, рекламираща тенекиените свирки. Там пишеше:

ИТАЛИАНСКИ ФЛАЖОЛЕТИ С ПРЕВЪЗХОДЕН ТОН.

ЦЕНА: ЕДИН ШИЛИНГ.

Изглеждаха великолепни и при тази чудовищна цена Бекона не се съмняваше в това. Постоя, вторачил възхитен поглед в тях. После зърна отражението на собственото си лице и на розетките. Обърна се и си тръгна.

Утринният въздух имаше дъх на сяра — смесица от речната мъгла, пушека на корабите и бавно стелещите се жълтеникави изпарения на заводите за газ. Денят беше като лицето на Бекона — гладно, мръсно и ожесточено, тъй като зад всеки ъгъл го дебнеха смъртни вратове. Брадата му бе разчорлена. Походката — неуверена. Крачка след крачка влачеше своите петдесет години по улиците на родния си град. Този град все пак не го бе лишил от единствените му оръжия, с помощта на които можеше да оцелее. Още от люлката той научи да гледа на живота като на нещо незначително, промъкнало се поради грешка през ситото на вечността, искрица абсурд, която ще засияе за миг, преди отново да я погълне вечността. Наред с безброй други като него Бекона вдишваше заедно с въздуха на този град дълбоката и непоколебима вяра, че синът божи го обича, че заради него е страдал на земята, и надеждата, че самият той редом с Исуса и Божията майка ще обитава царството небесно. Градът не му предлагаше нищо друго. Освен кофите за смет.

 

 

В сладкарничката Мери откри, че Фиц е взел бележката й и на нейно място е оставил друга.

— Намина снощи — каза мисис Бърнс и й я подаде.

— По кое време?

— Трябва да е било около девет.

Мери се опита да си спомни какво е правила в девет часа предишната вечер. Сети се, че си бяха приказвали с мис Гилкрайст на чаша какао. В съзнанието й изникна чисто избърсаната маса, тъжната сумрачна светлина, проникваща отвън, спомените на мис Гилкрайст за фенианското братство.

— Караше велосипеда си — обясни мисис Бърнс, без да изчака Мери да я попита.

— Беше ли ходил да плува?

— Сигурно. Имаше вързоп дрехи, вързан на кормилото.

— Сигурно е бил при Сийпойнт. Благодаря ви, мисис Бърнс — каза Мери и излезе на улицата. Внезапно я досрамя от мисис Бърнс. В бележката пишеше:

Мила Мери,

Застъпвам на смяна в дванайсет довечера и свършвам утре е дванайсет. Надявам се, че след това ще си свободна. Нали си спомняш какво ми каза? Ще бъда на нашето място в два. Дори да се освободиш много по-късно, не се безпокой. Ще те чакам, колкото и да закъснееш.

Как ти се струва украсата?

Фиц

П. С. Предай моите почитания на крал Ед.

Тя сгъна бележката и видя, че часовникът на градската кула показва почти един и половина. Фиц ще я чака на крайбрежната улица до река Лифи, там, където безкрайният поток от автомобили минаваше по Бът Бридж и се изливаше на Бересфордския площад. Слънцето сияеше на безоблачното юлско небе и Мери се качи на втория етаж на трамвая. Там беше топло и светло. Имаше само неколцина пътници. Трамвайната лира звънтеше и дрънчеше пред нея, сипеше искри на кръстовищата, където жиците се кръстосваха, а голямата й пружина се свиваше и разтягаше като хармоника. Мери щеше да закъснее, но Фиц нямаше да се сърди. Повече от година бе минала от първата им среща. Беше пак при Сийпойнт. Мери се разхождаше надолу към брега и мина покрай един младеж, който седеше на скалите и й се усмихна. Не му обърна внимание. На брега тя свали обувките си и зацапа из плиткото, като гледаше да не намокри полата си, но заради младия мъж внимаваше да не я вдига много. Той не сваляше поглед от нея. Макар че брегът беше безлюден, това не я тревожеше. Младежът имаше хубава усмивка. Мери бе съвсем сигурна, че няма от какво да се бои и младежът й се възхищава напълно благоприлично. Приятно беше да ти се възхищават от почтително разстояние, да усещаш хладната вода около глезените си и да се взираш през нея в набраздения пясък. Около половин час погази така покрай брега и тъкмо тръгна по пясъка, за да си обуе някъде обувките, когато стъпи върху една мидена черупка. Тя се заби дълбоко в ходилото й и като усети болката и зърна бликналата червена кръв, Мери извика и се олюля. Сълзи замъглиха очите й и когато младежът се наведе над нея, тя усети присъствието му, но едва след известно време го видя ясно.

— Лошо сте се порязали — каза той, — нека да ви помогна.

Мери се смущаваше, че седи така пред напълно непознат мъж, протегнала боси нозе на влажния пясък. Беше глупаво и неловко. Надигна се и се опита да върви сама, но видя, че е невъзможно.

— Вижте какво, аз разбирам от тези работи — рече младежът.

Мери бързо го прецени с поглед. Имаше много приятно лице и тъмни коси, очите му излъчваха доброта и загриженост. Това беше лице на добър човек. Нямаше от какво да се бои.

— Много сте любезен — каза тя.

Той сложи ръката й на рамото си, а сам я прихвана през кръста. За миг това я стресна, ала сетне разбра, че не може иначе. Той я държеше здраво и дори леко я повдигаше. Мери усещаше допира на тялото му и това й беше приятно. До скалите той я пусна и огледа раната.

— Имате ли кърпичка? — попита.

Неговата беше цветна и решиха, че може би е опасно да се слага върху раната. Мери извади своята, която обаче беше много малка. Младежът се поотдалечи и се върна с плажната си хавлия, която раздра на ивици.

— Това ще свърши работа — каза той.

Мери, която не понасяше да се унищожава каквото и да било, рече укорително:

— Хубавата ви кърпа, колко жалко.

— Няма значение — каза той небрежно и продължи да я превързва. Справи се чудесно. Мери можеше вече да си обуе обувката.

— Много хубаво го направихте — каза тя.

Той се усмихна.

— В леярната аз се грижа за аптечката ни и поназнайвам туй-онуй — обясни той.

— Че вие сте цял доктор.

— Добре е малко да ви почине кракът — посъветва я той.

Поседна безмълвно.

— Работя на смени в леярната на Морган — каза той.

— Отдавна ли сте там?

— От три години съм на постоянно място. А преди това, нали разбирате, бях временен работник.

— Временен ли?

— Всяка сутрин в осем часа заставаш на вратата, идва сменният майстор и казва: „Днес ще взема тебе, тебе, тебе и тебе.“

И той показа как майсторът посочва щастливците.

— Ами ако не те избере?

— Тогава тръгваш по доковете и гледаш да си намериш някаква работа като хамалин. Ако не успееш, прибираш се вкъщи и се надяваш следващия път да ти провърви.

— Но сега вече не стоите на вратата, нали?

— Не. Имам си постоянна работа в цех номер три — огняр съм.

Той дръпна нагоре левия ри ръкав. На ръката му имаше дълъг червен белег.

— Това ми е за спомен от пещта: Оня ден се изгорих. Ако не си отваряш очите на четири, може да те засипе с нажежени въглени.

— През ръкава ли ви изгори? — Мери просто не можеше да повярва.

Той се поколеба. После каза колкото може по-внимателно:

— Не сме много облечени, когато работим около леярната пещ.

Мери разбра, че там са почти голи.

— Е, радвам се, че днес не сте на работа — каза тя, за да замаже положението.

— Аз също — рече той.

Беше съвсем ясно какво се криеше зад думите му.

Стана й приятно, но се постара да не се издаде.

— Май че е време да се опитам да се прибера вкъщи — надигна се тя.

Той стана с нея. Кракът продължаваше да я боли, като стъпва.

— Дайте да ви помогна — предложи той.

Тя се съгласи, но този път му разреши само да я хване под ръка. Стигнаха до велосипеда му и след известни увещания Мери склони да седне на багажника. Когато навлязоха в Кингстаун, тя го помоли да я остави пред магазинчето на мисис Бърнс, където се и разделиха, след като мисис Бърнс обеща да я заведе до дома й. Той се казваше Боб Фицпатрик и много му се искаше да я види пак. Но тя се колебаеше. За нейна радост, на другия ден той й остави бележка при мисис Бърнс. На по-следващия — отново. Сладкарничката стана нещо като тяхна поща. Продължиха да си разменят бележки, виждаха се все по-често и любовта им ставаше все по-силна.

Трамваят спря недалеч от центъра на града и Мери трябваше да слезе. Кралското шествие току-що беше минало или минаваше, или щеше да мине всеки момент на път за двореца на вицекраля. Кондукторът не можеше да каже точно. Мери с мъка си проправяше път през тълпата, която ставаше все по-гъста. Накрая се оказа притисната от всички страни и не можеше да помръдне. Помисли си за Фиц, който я чакаше на Бът Бридж, и отчаяно се огледа за някакъв начин да се измъкне. Но нямаше откъде да се мине. Стисна здраво чантата си, като се сети, че вестниците предупреждаваха за джебчии. Стотици се бяха стекли в града за посрещането на краля. Край нея имаше господа с цилиндри, по-млади мъже с кепета и голфове и тук-там по някой полицай, който държеше под око тълпата. Брадат дрипльо гръмогласно и напевно предлагаше подредени на една дъска разноцветни розетки.

— Хайде на чудесните розетки, само едно пени парчето. Червеното е за краля, бялото — за дружбата, синьото за Британия, а зеленото за славния остров Ерин! Купете си почетни знаци!

Беше Тайърни Бекона. Той се приближи към Мери. Свикнал бе да се промъква и в най-голямата навалица.

— Купете си едно, мис — предложи й той.

Тя поклати глава. Мислите й бяха заети само с Фиц.

— За късмет, красавице — настоя Бекона и протегна към нея една розетка.

В изпитото му от глад лице имаше нещо, което я трогна. Тя му подаде едно пени. Той забоде розетката на дрехата й.

— Бог да ви благослови и възнагради — каза Бекона и се отдалечи.

Мери също опита да мине напред, ала напразно.

Приближаваше оркестър, който все още не се виждаше, но се чуваше. Чаткаха конски копита, знамена в стройна редица трепкаха далече напред над главите на множеството. Понесоха се приветствени възгласи, постепенно заляха улицата, достигнаха до Мери и околните ги подеха. Стана непоносимо горещо; слънчевият зной сгорещяваше още повече притиснатите едно в друго тела. Заразена от общото вълнение, Мери се надигна на пръсти. Не можеше да разбере защо мис Гилкрайст изпитва неприязън към краля. Наистина някога хвърляха ирландските патриоти в затвора и ги изпращаха на каторга, но как може да очакваш от един крал (или една кралица) да стои със скръстени ръце, когато чува открити заплахи, че ще му вземат властта? Тези патриоти произнасяха много хубави речи. Те се държаха предизвикателно със съдиите и твърдяха, че предпочитат английски вериги или дори бесилото пред управлението на английски крал в Ирландия. Но сега, след всичко, какво значение имаше дали крал Едуард, или някой друг управлява Ирландия? Биха ли се върнали в Каирдермот, за да се борят за насъщния хляб като баща й и неговите другари? Кралете бяха построили големи градове: затова там живееха аристократи и знатни господа, фабриканти, магазинери, дребни търговци, а накрая и бедни хора като Фиц и самата нея. Кой щеше да им дава работа, ако ги нямаше кралете, благородниците и другите като тях? Никой нищо не казваше за това.

Сега оркестърът беше точно пред нея и от време на време между раменете и главите на хората Мери успяваше да зърне как инструментите проблясват на слънцето. Виковете на множеството се усилиха и Мори разбра, че кралят и кралицата минават в момента. Мъжете снеха шапки, тълпата се сгъсти още повече. Мери погледна назад и видя студентите, струпали се пред колежа „Тринити“. Бяха облечени с раирани сака и подхвърляха плоските си сламени шапки. Някои от тях пускаха шеги както е обичайно за млади господа в такива случаи. Един дори беше намерил отнякъде полицейска каска. Звуците на оркестъра постепенно заглъхваха и Мери почувствува, че тълпата се разрежда, но ритмичното потракване на колела по паважа продължаваше. Приветствените викове стихнаха и хората се разприказваха. Мери пак се огледа за пролука. Притеснена и загрижена, тя прехапа устни и погълната от мисълта как да се измъкне, дори не забеляза суматохата. Усети, че тълпата се раздвижи; дрезгави викове я накараха да погледне надясно. Видя Бекона, който отново си пробиваше път към нея. Лицето му беше страшно променено. Правеше странни гримаси и размахваше възбудено ръце.

— Дръжте проклетия крадец! — крещеше. — Дръжте го, задигна ми париците!

Старецът спря недалеч от Мери и се обърна към тълпата.

— Що не го хванахте? Кво става с тоя свят, оставихте гадния крадец да се измъкне!

Хората около, него се подсмихваха. Това вбеси Бекона.

— Ами да — викаше старецът, — смейте се. Само за това ви бива. Смейте се, проклети роялисти. Ей богу, само да ми падне в ръцете тоя бандит, ще го удуша.

Побеснял, Бекона се втурна през тълпата. Сипейки проклятия, той си проправяше път. Блъсканицата и ругатните му привличаха все повече зяпачи, докато най-сетне кръгът се разтвори и се появи един полицай. Във възбудата си Бекона го сграбчи за ръкава на мундира. Полицаят освободи ръката си и го пипна за яката.

— Каква е тая врява тука? — запита той. Старецът се замята, опитваше да се освободи.

— Ограби ме един гаден крадец, дявол го взел — рече той, — докато такива като тебе зяпаха шугавия крал!

— Я тръгвай с мен — каза полицаят и го задърпа след себе си.

— Защо бе? — викна Бекона. — Щото някакъв си кучи син ме обра, така ли?

— Дръж си езика — нареди полицаят.

Бекона се изви в ръцете му и втренчи озлобен поглед в него.

— Само за това ви бива вас да тормозите злочестите бедняци.

Той се вкопчи в мундира му и едно хлабаво зашито копче се откъсна. Полицаят побесня.

— Затваряй си устата! — ревна той.

— Ти си затваряй устата! — изкрещя Бекона. Пяна излезе на устните му.

Полицаят го удари през лицето и изви ръката му. Бекона изскимтя от болка. Полицаят го заблъска напред през навалицата. Хората боязливо отстъпваха встрани. Мери ги последва. Полицаят й проправяше път: сега можеше да се добере до Фиц. От време на време успяваше да зърне стареца. С тази разкървавена уста лицето му изглеждаше още по-бледо. Очите му бяха притворени, зъбите — здраво стиснати. И все пак в извивката на челюстта му имаше нещо упорито и предизвикателно — душата можеше да изтърпи страданието, защото животът я бе научил, че в крайна сметка всичко си има край. Като се измъкна от тълпата, Мери постоя малко, загледана след полицая; искаше й се да направи нещо за Бекона, да му помогне по някакъв начин. Но не и идваше наум какво да стори. Накрая се отказа и тръгна към Бът Бридж.

Отведоха Бекона в участъка на Колидж Стрийт. Дежурният сержант го изгледа иззад купчина книжа.

— Е, какво има? — попита той полицая.

— Псува и нарушава обществения ред.

Полицаят избърса потта от лицето си. Денят беше прекалено горещ и за най-малкото усилие.

— Сигурно е пиян?

— Пиян, как не! — каза Бекона. — Един гаден джебчия ми задигна девет шилинга и четири пенса.

Сержантът погледна полицая.

— Може и тъй да е — отвърна полицаят, — но какво ще кажеш за това?

Той посочи мястото на откъснатото копче.

— Ясно — рече сержантът, — още един Джордж Хакенсшмит.

Полицаят се засмя, като чу името на известния борец.

— Точно така, господин сержант.

Сержантът беше доволен от шегата си.

— Друго има ли? — попита той.

— Бунтарски приказки.

— По-точно?

— Каза „проклети роялисти“.

— Аха, става все по-лошо — каза сержантът.

Обърна се ядосано към Бекона:

— Значи ти си републиканец отгоре на всичко.

Бекона не отговори.

— Име? — ревна сержантът.

— Тайърни.

— Собствено име?

— Бекона.

Сержантът остави писалката.

— С такива имена не кръщават — рече той.

Полицаят се намеси:

— Кажи на сержанта как си кръстен — нареди той.

— Не съм кръщаван.

— Я си помисли добре, дявол да те вземе — кресна сержантът. Беше почервенял от гняв. Обърна се към полицая и добави: — Затвори го за известно време. Може да му се поосвежи паметта.

Вкараха Бекона в килия. Имаше нар и той седна с облекчение. Чорапите бяха залепнали здраво на уморените му крака. Всичко го болеше. Няколко пъти дойдоха да го питат как се казва. Сега не смееше да им каже измислено име, за да не го обвинят, че отпърво се е инатил. Затова продължаваше да повтаря: Бекона. Те решиха на свой ред да бъдат упорити като него.

 

 

Мери видя Фиц отдалече. Беше се облегнал на парапета край реката.

— Значи все пак дойде — погледна я той.

Тя се усмихна, вдигнала глава към него, и леко докосна ръката му.

— Едва успях. Трамваят спря насред пътя и попаднах в тълпата.

Чудно защо Фиц се взираше в палтото й. Погледна надолу към розетката.

— О, това ли? — каза тя. — Купих я от един старец. Толкова гладен вид имаше горкият.

Помисли си колко ли дълго я е чакал.

— Видя ли шествието? — попита Мери.

— Останах тук, за да не се разминем. Но чух оркестъра.

— Невъзможно беше да се види нещо. Такава навалица имаше.

— Къде искаш да отидем?

— Все едно. Някъде на по-спокойно.

— Хайде на затворническия кораб, а? Съвсем близо е, до митницата.

— А, не.

— Май си променила намеренията си.

— Един полицай удари през устата стареца, който ми продаде розетката, и така му изви ръката, че едва не я счупи. Днес не искам да виждам нищо, което да ми напомня за това.

— Бедната Мери — рече Фиц и нежно я хвана за ръката. Решиха да не ходят във Феникс Парк, защото градинското увеселение във вицекралския дворец сигурно щеше да привлече много зяпачи. Фиц предложи да се разходят по брега зад „Гълъбарника“^[5]. Взеха трамвая до Айриштаун и като наближиха морето, събуха обувките си и тръгнаха ръка за ръка по оголената от отлива пясъчна ивица. До дюните имаше повече от миля. Те газеха в плитчините, където водата бе затоплена от жаркото слънце, и прескачаха вълничките, изровили дълбоки улейчета в пясъка. Къщите по крайбрежната улица изглеждаха все по-малки зад тях. Далеч напред се виждаше тънката бяла ивица на пяната, а отвъд нея — спокойната морска шир. Небето бе ясносиньо и бездънно.

— Внимавай да не стъпиш на някоя мидена черупка — рече през рамо Фиц.

Тя се усмихна, за да му покаже, че си спомня първата им среща.

Той я хвана за ръката. Щом пръстите им се докоснаха, двамата спряха. Той се притисна до нея. Слънцето грееше в гърба му и лицето му беше в сянка, но нейното сияеше в очакване, устните й полуотворени, миглите сведени. Сами на окъпания от слънцето бряг, те се целунаха. Внезапно Мери се уплаши, от силата на любовта си.

— Какво ще стане с мен, ако продължавам да те обичам така?

Той я притисна по-силно, повтаряйки името й. След малко тя се освободи внимателно от прегръдката му и продължиха напред, хванати за ръце, докато пясъкът под нозете им стана сух, после съвсем ситен, с проблясващи сребристи люспици, които полепваха по краката им. Изкачиха се по обраслите с остра и рядка трева дюни и седнаха. Тесният вълнолом отзад се вдаваше на една миля в морето, разделяше реката зад гърбовете им от брега пред тях; така водата бе достатъчно дълбока за корабите в Дъблинското пристанище. Долу пясъчната ивица, по която току-що бяха минали, бе пуста и заляна от слънцето. Наоколо нямаше жива душа.

— Дълго ли ме чака? — попита Мери.

— Немного, само се страхувах, че мис Гилкрайст може да е решила днес да си вземе почивка и ти да си останала вкъщи.

— Тя не иска да гледа краля. Поклонничка е на фенианците.

— Фенианците отдавна са се затрили от лицето на земята.

— Но не и за нея. Окачила е в стаята си снимката на едни от тях. Някои са ходили в къщата им, когато била малка и живеела в Типерари. Разказвала ми е как веднъж видяла огньове на хълма — това бил сигнал за въстание срещу англичаните.

— Де да ги бях видял и аз! — призна си Фиц.

— Няма смисъл — каза Мери.

Беше направила сандвичи с останалото от закуската месо. Фиц носеше шише мляко и портокали. Започнаха да ядат. Разходката край морето и соленият въздух бяха изострили апетита им.

— Вкусно — одобрително каза Фиц и отхапа от сандвича.

— Жалко, че утре няма да се срещнем — обади се Мери. — Довечера за гостите ще има пиле, ще дойдат отец О’Конър и мистър Иърлинг.

Както си вземаше втори сандвич, Фиц внезапно се сети за нещо.

— Ако някога решат да си наемат иконом, да ми кажеш…

Той отчупи парченце хляб и небрежно го подхвърли на една чайка, която дремеше, сгушила главица под крилото си. Тя веднага се събуди. Бавно закрачи към хляба и го закълва.

— Много е хубаво тук — каза Мери.

— А в Каирдермот?

— Там беше друго. Имаше само планини и поля. Е, и една река, разбира се, но само момчетата плуваха.

Хапнаха и тръгнаха нагоре по твърдия пясък отвъд ивицата на прилива. На едно място бе останало малко езерце, тук те коленичиха и се взряха във водата между камъчетата и водораслите. Един умрял рак, заплетен във валмо водорасли, се полюшваше леко близо до повърхността. Беше зеленикаво раче с обърнато нагоре коремче, на което се виждаше V-образната вдлъбнатинка. Фиц го посочи и каза:

— Ето там си държи паричките.

Мери видя отражението на лицето му във водата, близо до своето, сякаш бяха два образа, изрисувани върху медальон — на фона на синьо небе с едва забележими бели облачета. Фиц й говореше за нещо, в което бе вярвал като дете. Често се бе питала как е минало детството му, как е раснал сред шума и суматохата на големия град, как е работил след дрънчащи, колички, люлеещи се кранове и такива огромни пещи, че когато й разказваше за тях, тя си представяше пламъците на ада. Чудеше се как е успял след всичко туй да запази в душата си нежност и доброта. Може би това се дължеше на морето и брега — така красив през лятото; където дори най-бедните деца можеха да бродят спокойно, да търсят рачета в малките солени езерца с надеждата някой ден да намерят едно раче, което носи парички в кесийката на коремчето си. Тя опря глава на рамото му и хвана ръката му.

— Вярвал си в какви ли не смешни неща, като си бил малък. Сигурно си бил щастлив.

— Сега съм по-щастлив — каза Фиц и отмахна косите от лицето й.

Отново тръгнаха. В далечината край Мартеловата кула в Сандимаунт малки фигурки на коне се движеха напред-назад. Младите дами от школите по езда на Тритонвил Роуд яздеха по пясъка. Мери и Фиц тръгнаха отново по острата трева на дюните. След малко Фиц я притегли към себе си и двамата легнаха един до друг.

Сякаш мина цяла вечност, преди да я попита:

— Обичаш ли ме?

При тези думи той се отдръпна малко назад и тя видя лицето му. Нежният му поглед я разчувствува. Тя кимна.

— Кажи го.

Мери помълча, а после каза:

— Обичам те.

— Ще станеш ли моя жена?

— Да.

Извади нещо от джоба си и й го подаде. Беше пръстен.

— Знам, че още не можеш да го носиш в онази къща, но искам да го имаш у себе си.

Тя го сложи на пръста си.

— Не е много скъп — рече смутено той. Чувствата отново я накараха да се просълзи.

— Много е хубав — промълви Мери.

Искаше й се да му даде нещо в замяна, за спомен от този щастлив ден. Но нямаше нищо у себе си.

Останаха така, докато водата се приближи на стотина метра. Поръбен с бяла ивица морска пяна, приливът пълзеше бавно по гладкия пясък. Тук-там малки вълнички — като разузнавачи на настъпваща армия — се промъкваха напред, сякаш да проправят път. Време беше да тръгват. От дюните се изкачиха на вълнолома, доста широк, но неравен, тъй като морето беше подронило основите му и големите гранитни блокове се бяха разместили. Пролуките между тях бяха запълнени с пясък и мидени черупки, натрошени от зимния вятър и бурното море.

Спряха за малко да погледат един натоварен с въглища шлеп, който плаваше към залива. Носеше се леко, устремен към целта си. Вълните зад него, се плъзгаха към тях и накрая се разбиваха безсмислено в каменната стена на вълнолома. Чайките се стрелкаха с писък към водата и пак се издигаха, следвайки шлепа.

— Кога ще можем да се оженим, как мислиш? — попита Фиц.

Мери не знаеше. Трябваше да спестят малко пари. Каза му, че е съгласна да дели дома си с други хора, надявала се, че мистър и мисис Брадшоу ще им помогнат да си намерят някоя къщичка.

— Имам малко спестени пари — рече тя.

Фиц нямаше нищо настрана. Но беше на постоянна работа и в сравнение с повечето работници, не получаваше малко. Поговориха си още и като видя, че става късно, Мери каза разтревожено:

— Фиц, трябва да побързаме.

Тръгнаха отново. След час бяха пак в града и Фиц изпрати Мери до трамвайната спирка. Тя бе замислена; спомняше си отминалия ден.

— За какво мислиш?

— Тъжно ми е.

— Защо?

— Такъв прекрасен ден… отиде си.

— Ще имаме още много такива дни — рече Фиц.

— Ще си мислиш ли за днес… довечера, докато си на работа?

— Непрекъснато.

— Трамваят идва — каза Мери. През цялото време й се искаше да му подари нещо и сега се сети. Свали розетката, купена от Бекона, и я мушна в ръката на Фиц. Той погледна озадачен.

— За спомен — рече Мери.

Страхуваше се, че Фиц ще й се изсмее, ще си помисли, че се е побъркала. Боеше се и да не го ядоса; той не одобряваше кралската власт.

Фиц я пое сериозно и каза:

— Ще я запазя.

Сърцето на Мери заби учестено. Почувствува се безкрайно щастлива.

Фиц й помогна да се качи на трамвая, махна и изчезна от погледа й. Мери пак се настани на втория етаж, заслуша се в напевното бръмчене на плъзгащата се трамвайна лира, а вятърът брулеше страните и развяваше косата й, докато трамваят упорито пълзеше напред към Кингстаун.

 

 

В осем и четвърт сержантът, пристигнал за нощно дежурство, остави фуражката си на бюрото и се огледа наоколо, без да поздрави младия полицай, станал на крака при влизането му. Сержантът беше як мъж с червендалесто лице. Беше се запъхтял и избърса челото си с кърпа. Полицаят се обади:

— Добър вечер, господин сержант.

Другият погледна закачалката, после камината, където се търкаляха фасове и празни цигарени кутии.

— Дънлийви тръгна ли си?

— Сержант Дънлийви си тръгна точно в осем.

— Ясно.

Той разкопча горното копче на мундира си и като обърна гръб на полицая, впери поглед в прозореца, на който имаше решетка.

— Бяхте ли в болницата? — запита полицаят.

Сержантът въздъхна тежко.

— Да. И Дънлийви знаеше това.

— Тази вечер имал спешна работа.

— Можеше да ме изчака няколко минути. Колко пъти съм го чакал.

Полицаят не искаше да се меси в спора между двамата си началници.

— Как е синът ви? — попита той.

Сержантът се извърна от прозореца и го погледна.

— Както очаквахме. Менингит.

— Горкото момченце — каза полицаят, като видя как червендалестото лице се сгърчи от мъка.

— Ще ме повикат, ако има някаква промяна.

— Дай боже да е за добро.

— Не — рече сержантът. — Ще умре. От тази болест всички умират.

— Най-малкият ли ви е?

— Имам и по-малък.

— Тежко изпитание за вас, господин сержант — каза полицаят.

— Така е, но още по-страшно е за майката — отговори сержантът.

— И за двама ви не е леко.

Сержантът отиде до бюрото си. Написа „Сержант Дж. Малдун“ в книгата за дежурства и с усилие на волята започна да преглежда книжата пред себе си. Полицаят работеше мълчаливо. Не знаеше какво да каже.

— Нещо ново днес? — попита сержантът. Протоколите го затрудняваха. Полицаят му съобщи подробностите и додаде:

— Имаме си гостенин в трета килия.

— За какво е задържан?

Разказа му за Бекона.

— Откога е там?

— Доведоха го малко след пладне.

— Ще ида да го видя.

Трябваше да прави нещо. Сержантът взе тежкия ключ и тръгна по коридора. В килията беше тъмно. Бекона се беше изтегнал на нара и спеше. Сержантът се надвеси над него. Мъчителното дишане на Бекона му напомни за детето в болницата, борещо се за живота, който с всяка минута му се изплъзваше. След час-два щяха да му съобщят, че краят наближава. Щеше да стои и да чака безпомощно. За смъртта няма белезници. Не можеш да я сложиш зад решетки или да я пуснеш на свобода с предупреждение. Смъртта е най-страшният злодей.

Сержантът разтърси Бекона за рамото.

— Събуди се! — заповяда той.

Старецът се размърда и седна. Запремигва при вида на непознатия.

— Господи, сега пък друг.

— Защо не си искал да си кажеш името?

— Казах единственото име, което някога съм имал — отговори Бекона. — Да ви лъжа ли искате?

— Я го повтори.

— Тайърни Бекона.

— Кой те е кръстил Бекона?

— Първата жена, която си спомням.

— Майка ти ли?

— Нея въобще не я помня.

— Коя тогава?

— Една женица, Молой се казваше, живееше в сутерена на Чандлърс Корт, номер три. Прибрала ме е, като съм бил на четири години.

— Откъде те е взела?

— Един господ знае. Може и сам той да ме е подхвърлил в някоя кофа за смет.

— Къде живееш сега?

— На Чандлърс Корт. Като умря мисис Молой, нямаше как — трябваше да напусна къщата. Изнесоха я с краката напред. Тогава бях на петнайсетина години. И с мене ще стане същото, като ми дойде времето. — Бекона размисли върху думите си. — Абе то всички това ни чака — добави той, — и вас, и сержантът до вас, и крал Едуард, и Тайърни Бекона. Всички сме пътници.

— Я стига си дрънкал — сряза го сержантът.

— От малък съм си такъв бъбривец — призна си Бекона.

— Дадоха ли ти да ядеш?

— Нито троха.

Сержантът излезе навън и заключи вратата. След малко се върна с голяма чаша чай и дебела филия хляб.

— Вземи — каза той.

Бекона веднага започна да яде. Сержантът също седна на нара и потъна в топлия мрак на килията — затворник в душата си, — а мислите гъмжаха в главата му. Всъщност почти не можеше да мисли, само името на детето му бе повтаряно неспирно от някакъв глас, който той не успяваше да заглуши. Исус, Мария и Йосиф също се въртяха в съзнанието му и той им се молеше горещо, защото подобно на Бекона, от малък бе научен да се обръща към тях в беда. Не че очакваше чудеса. Детето му бе обречено на смърт. Но той се нуждаеше от успокоение, искаше да се надява, че има Всевисш Съд, някакъв отвъден свят без мъки, болести й смърт, където ще отиде детето. Не можеше да си представи, че то ще престане да съществува.

— Ще те пусна да си вървиш — каза той, когато Бекона свърши с яденето.

— Слава богу — рече Бекона. — Иначе старото ми куче ще се побърка.

— Имаш ли пари?

— Ограбиха ме до последното пени. Че нали затуй точно ме тикнаха тук?

Сержантът извади от джоба си един шилинг и го подаде на Бекона.

— На́, вземи.

Бекона погледна подозрително. Милостиня от полицай беше нещо невероятно в неговия свят.

— Хайде, вземай — повиши тон сержантът. Бекона пъхна монетата в джоба си.

— А сега си върви.

Бекона взе торбата и дъсчицата с останалите розетки. Трудно му беше да говори. Чорапите му се бяха втвърдили от потта. Краката му бяха изтръпнали. Измъкна няколко розетки и ги предложи на сержанта.

— Вие сте верен слуга на краля и сигурно ще ви харесат.

— Не ми трябват. По-добре се помоли за мен — отговори сержантът.

— Ще кажа за вас всичките молитви, дето ги знам — обеща Бекона.

Отидоха заедно до входната врата. Навън бе все още светло, но небето вече се забулваше в очакване на нощта. Някъде далеч отвъд хоризонта нощта се готвеше да го завладее. Бекона мушна розетките в ръката на сержанта.

— Занесете ги на някое от децата — настоя великодушно.

И закуцука надолу по улицата. Сержантът стисна здраво розетките в шепата си и впери невиждащ поглед в далечината. После се върна в стаята и пусна розетките в камината сред празните кутии и цигарените фасове, в пепелта.

 

 

— Върнаха се с автомобил — осведоми гостите мистър Белтън Иърлинг.

— Имах щастието да ги видя. Отдалеч, разбира се — добави отец О’Конър.

— На кралската яхта ли ще обядват? — запита мисис Брадшоу.

— Да. Заедно с Негово превъзходителство вицекраля и лейди Абърдийн. — В тона на мистър Иърлинг се прокрадваше леко пренебрежение.

— Какъв напрегнат ден за кралицата и младата принцеса.

— Надявам се, че няма да има повече салюти — каза кисело мистър Брадшоу. — Не мога да ги понасям.

Мисис Брадшоу се усмихна на гостите. Яденето беше превъзходно. Младият отец О’Конър, който бе умерен в пиенето, за този път прие чашка портвайн след вечеря по случай събитието и когато дойде време за концерта, мистър Иърлинг поиска най-напред да чуе „Ромола на пролетта“ от Синдинг — домакинята малко се боеше да изсвири тази песен, но въпреки това се справи изненадващо добре. Похвалите за доброто изпълнение я накараха да поруменее от удоволствие; още повече че самата тя при цялата си скромност ги смяташе за заслужени. В отговор мистър Иърлинг изсвири на виолончелото си „Крилете на песента“ от Менделсон, а тя му акомпанираше изкусно. Бе толкова хубаво, че когато свърши, дори Брадшоу не остана безразличен и каза:

— Дявол да го вземе, Белтън, тази вечер свирихте много вярно и с чувство. Надминахте себе си.

Междувременно Иърлинг си пийваше уиски.

Вечерта бе топла, но мисис Брадшоу бе запалила камината не само от любезност: самата тя се чувствуваше неспокойна в стая без огън. Обичаше да гледа трепкащите сенки на пламъците в стаята, проблясването им по стените, по чашите и ярките отражения по великолепно лакираната повърхност на виолончелото. През френския прозорец тя съзерцаваше последните отблясъци на гаснещия ден, от които тревата придобиваше тъмночервеникав оттенък, а цветята се открояваха на фона й. Златният дъжд бе обсипан с наситеножълти цветове, а и земята наоколо бе осеяна с тях. Мисис Брадшоу отбеляза, че кралската двойка е случила с хубав ден и това подтикна Иърлинг да опише точно връщането на Техни величества.

— Дано не отидат в Белфаст — добави той, като допи уискито си.

— Защо, Белтън? — учуди се Брадшоу.

— Оня Ларкин е разбунтувал целия град.

— Да, разбира се — съгласи се Брадшоу. Беше задал въпроса си без много-много да се замисля.

— По всички централни улици са струпани войници — добави отец О’Конър.

— Работата е сериозна. Онзи ден стреляха срещу стачници.

— Имаше убити — припомни свещеникът. — Много жалко наистина.

— Надявам се, че Ларкин няма да дойде в Дъблин — рече Брадшоу.

— Едва ли ще се осмели — увери го Иърлинг. — Ако полицията не се справи с него, собствените му хора ще му видят сметката. Секстън заплаши, че ще го изключи.

— Кой е Секстън? — попита отец О’Конър.

— Генералният секретар на профсъюза, чийто представител е Ларкин. Очевидно Ларкин е обявил стачката без разрешението на профсъюзното ръководство. От речите му се вижда, че действува на своя глава.

— Ще бъде жалко, ако го изключат — каза свещеникът.

Всички го изгледаха с любопитство. Отец О’Конър пламна.

Той бе съвсем млад.

— Моля, не ме разбирайте погрешно… аз съм напълно против възмутителните методи на мистър Ларкин. За мен той не е по-добър от социалистите. Но доколкото знам, в Белфаст условията на живот са много, много тежки.

За всеобщо удивление Иърлинг добави:

— И в Дъблин е същото.

— Глупости — грубо го прекъсна Брадшоу.

— Ралф! — каза мисис Брадшоу укорително.

— Съжалявам. Но вие определено ме изненадвате, Белтън.

— Фактите са такива — не отстъпваше Иърлинг.

— Хайде да посвирим малко — предложи мисис Брадшоу. Тя се усмихна на отец О’Конър. — Още нищо не сте ни изсвирили, отче.

— Точно така — присъединиха се и останалите.

Отец О’Конър отвори папката с нотите си избра една песен и подаде нотния лист на мисис Брадшоу. Тя се отправи към пианото.

— Какво е това, отче?

— „Аве Мария“ — отговори мисис Брадшоу.

— На Шуберт или на Гуно?

— Всъщност — обясни свещеникът с извинителен тон — на Локатели.

Зад гърба му Иърлинг повдигна въпросително рунтавите си вежди и погледна към Брадшоу. Той, на свой ред, сви рамене, за да покаже, че няма представа какво е това, а Иърлинг кимна съучастнически. И двамата не бяха възхитени. Според тях този избор говореше за съмнителен вкус. На един светски прием не бяха уместни църковни песнопения. А освен това Иърлинг бе протестант.

Отец О’Конър пееше приятно, макар и малко сладникаво. Гласът му леко вибрираше и той не успяваше да го овладее. И все пак свещеникът разбираше нещо от музика; можеше дори да чете нотите от пръв поглед.

— Браво — похвали го Брадшоу, когато той свърши.

— Не съм от вашето вероизповедание, отче, но мисля, че „Аве Мария“ е много хубава молитва — додаде Иърлинг.

Всички намериха думите му за израз на неговото изключително благородство и търпимост. Брадшоу отново му напълни чашата с уиски. Отец О’Конър се отказа от портвайна, а Брадшоу охотно си пийна.

— Явно някой ви е учил да пеете, отче — каза той.

— В семинарията ни разрешаваха да изучаваме музика.

— Познава се по гласа ви. Веднага щом ви чуе човек.

— Да, изучавахме музика — продължи отец О’Конър, — но нямахме инструменти. — Той се засмя. Свещеникът наистина беше много скромен човек.

— Сега вече знам какво ви задържа в Кингстаун — каза мисис Брадшоу и му се усмихна мило. — Приятно ви е да ръководите църковния ни хор.

— Всъщност вие, свещениците, имате ли право на избор? — попита мистър Иърлинг. — Искам да кажа, можете ли сами да си избирате енорията?

— О, не — обясни Брадшоу, — свещеникът трябва да отиде там, където го изпратят. Така гласи правилото за послушание.

— Но можем да помолим да ни преместят — добави отец О’Конър.

Приятелският интерес на всички се насочи към него и той неволно сподели:

— Всъщност не е чудно съвсем скоро да напусна Кингстаун.

— Не може да бъде! — възкликна мисис Брадшоу.

— Поисках да ме прехвърлят в някоя бедна енория. Бих желал да работя сред бедняци.

Едва сега усети, че на всички им стана неловко. Самият той също се смути. Впусна се да обяснява.

— Видите ли, майка ми почиташе св. Викенти Павел и ме учеше на същото.

— Затова ли са ви кръстили…?

Иърлинг, който не беше сигурен дали е прилично да се споменава собственото име на един свещеник, не довърши фразата си.

— Да. Кръстен съм Винсент — потвърди той.

— Много ще съжаляваме, ако ни напуснете — каза мисис Брадшоу.

— Може и да не се наложи — рече отец О’Конър, — ако се окаже, че не съм подходящ за новата работа.

Очевидно не беше склонен да говори повече по този въпрос. Той погледна Брадшоу.

— Няма ли сега нашият домакин да ни зарадва с нещо? — предложи той неопределено.

Мистър Брадшоу се надигна и хвърли въпросителен поглед към съпругата си.

— Защо не изпълниш песента на полицая от „Пиратите“? — обади се тя.

Мистър Иърлинг се засмя и рече:

— Да, това е твърде модерно сега. Струва ми се, че мистър Ларкин скоро ще накара и полицията в Белфаст да стачкува.

Всички харесаха шегата с изключение на мисис Брадшоу, която не я разбра. Мистър Иърлинг й обясни как Ларкин говорил пред полицаите, които поддържали ред сред стачниците, казал им, че не получават достатъчно за тежкия си труд. Така възбудил духовете, че полицаите също заплашили да обявят стачка.

— Затова главният секретар се обърна за помощ към военните — додаде мистър Брадшоу.

Мисис Брадшоу отбеляза, че Ларкин сигурно е забележителен водач. Всичко това й звучало невероятно.

— Като в операта на Гилбърт! — избоботи мистър Иърлинг, внезапно въодушевен от хрумването си. Последва смях и докато мистър Брадшоу изпълняваше „Съдбата на полицая“, настана всеобщо веселие.

— Хайде сега нещо по-сериозно — каза мисис Брадшоу накрая.

— Добре — добави отец О’Конър. — Може нещо от „Дворцовата стража“.

— Ами да — съгласи се Иърлинг, — защо и ние да не намесим войската.

Но макар да оцени остроумието му, свещеникът продължи да говори сериозно за операта, която бе предложил. Винаги имал чувството, че „Дворцовата стража“ е най-добрата опера на Съливан. Останалите се съгласиха с него. Иърлинг похвали музиката му към „Напред, християнско войнство“. Брадшоу пък се спря на музикалното съвършенство на „Изгубената струна“.

— Преди колко години умря той? — опита се да си спомни Иърлинг.

— Преди седем — отговори мисис Брадшоу.

— Сякаш не беше толкова отдавна.

— Флоранс е права — каза мистър Брадшоу. — Беше през 1900 година. Сега си спомням.

— Можем да се гордеем, че е ирландец — рече отец О’Конър.

Мистър Брадшоу обичаше точността.

— Всъщност той беше син на ирландец… Баща му свиреше в оркестър.

— Умря като сър Артър Съливан — мисис Брадшоу намираше, че е чудесно един скромен младеж да се издигне толкова.

— Той имаше божествена дарба — тържествено изрече мистър Иърлинг, — дарбата на голям музикант. А ние, останалите, сме само подражатели. Директори, собственици, чиновници, чисто и просто нищожества, които си придават важност. Умре някой от нас и какво — светът с нищо не се променя. А като умря Съливан, светът стана по-беден и така ще бъде, докато по божия воля не се появи друг гений.

Този път мистър Иърлинг си наля щедро от шишето с уиски, без да чака покана.

— Ами песента? — попита притеснено мистър Брадшоу.

Иърлинг предложи да започнат с встъплението към второто действие, което включваше чудесна партия за виолончело, но останалите от компанията едва ли щяха да се справят, тъй като гласовете им не бяха подходящи, а беше необходим и хор. Отец О’Конър надмина всички с вълнуващото си изпълнение на „Не е ли благодат животът?“ Мистър Брадшоу не се включи, но мистър Иърлинг акомпанираше на виолончелото. Като знаеше колко много обича да пее мъжът й и не искаше той да се чувства пренебрегнат, мисис Брадшоу затвори партитурата и извади „Мелодиите“ на Мур — там имаше дуети. Всички взеха участие — свещеникът и мистър Брадшоу поеха вокалните партии под акомпанимента на пианото, а мистър Иърлинг импровизираше майсторски на виолончелото. След като свършиха, мисис Брадшоу попита не е ли време за супата. Мъжете посегнаха към часовниците си. Докато отец О’Конър вадеше своя, на мистър Брадшоу се счу, че нещо падна.

— Изпуснахте ли нещо, отче?

— Не, защо? — рече отец О’Конър. Двамата внимателно огледаха килима, но не намериха нищо. Мисис Брадшоу позвъни и Мери им сервира супата. Всички насядаха около масата и се разприказваха непринудено.

— Вашето изпълнение навява приятни спомени, отче — каза натъжено мистър Иърлинг. Другите го погледнаха с вежливо внимание.

— Бях на едно от първите представления на „Дворцовата стража“ в „Савоя“. Джордж Гросмит изпълни ролята на Джак Пойнт, а Кортис Паундс беше Феърфакс. Има близо двайсет години от тогава.

— Толкова отдавна? — учуди се Брадшоу.

— Да, Ралф, беше октомври хиляда осемстотин осемдесет и осма. Бях още младок, за първи път в Лондон. Прекрасно беше. И едно хубаво момиче с мен. — Той се обърна към свещеника. — Всичко беше съвсем благоприлично, отче, никакви слободии и тем подобни.

— Не се съмнявам — побърза да каже отец О’Конър, като само с тона си намекна за присъствието на мисис Брадшоу.

— Истина е, че бях влюбен до уши в нея.

— Но защо не се оженихте тогава? — попита мисис Брадшоу, позволявайки си да прояви малко женско любопитство.

— Тя не ме искаше, госпожо — призна Иърлинг. След това се обърна към Брадшоу. — Знаете ли, Ралф, ние, ирландците, нямаме кой знае какви шансове в сравнение с тамошните ухажори. Мислим си, че сме елегантни, с добри маниери, но само за половин час и в най-непретенциозно светско общество някой англичанин като нищо може да ни сложи в джоба си.

— Не съм съвсем сигурен — възрази Брадшоу.

— Така е, Ралф. И ще ти кажа защо. Изискаността, добрите маниери, светското поведение — всичко това е част от една игра, нещо като национална игра, която в различните страни се играе по различия правила. Англичаните най-добре си играят играта, защото сами са измислили правилата й — в зависимост от английския темперамент и английския климат.

— Не виждам разликата — каза Брадшоу. Той отново бе взел гарафата и подаваше на Иърлинг пълната му чаша. Иърлинг я вдигна и обиколи с поглед всички.

— Ето част от разликата — рече той печално, показвайки златистата течност. — Но не искам да смущавам любезната ви съпруга и ще й спестя неприятните подробности.

Мисис Брадшоу му се усмихна кротко, а той отметна глава назад и пресуши чашата. Тя знаеше тази негова слабост и се досещаше, че някога може би е стигал до крайности. Едва ли не с копнеж мирис Брадшоу си помисли, че би било хубаво, ако у мъжа й имаше макар и следа от човешка слабост; той бе толкова добър, но понякога бе прекалено педантичен, а на моменти строгата му нравственост го правеше заядлив. Мисис Брадшоу позвъни и каза на Мери да прибере масата.

— Като свършиш, можеш да си лягаш. Остави всичко, което може да почака, за утре.

Гостите станаха, мистър и мисис Брадшоу тръгнаха да ги изпратят. В градината вечерният въздух беше свеж, наситен с дъх на окосена трева и цветя. Една ракета литна в небето, описа ярка дъга и с ослепителен блясък се пръсна над главите им. Всички ахнаха от учудване.

— Какво става, за бога?… — възкликна Брадшоу.

Мисис Брадшоу се сети.

— Пускат фойерверки.

— А, да — обади се Иърлинг.

Тя си спомни, че в сутрешния вестник бе публикувана програмата на тържествата.

Големи илюминации на здания и градини — дело на фирмата „Брок“. Празнични фойерверки. Портрети на Техни величества. Оркестри, гайдари, танци със саби. Факелно шествие в парка. Тържествени илюминации на флота. „Хиляда и една нощ“ в изпълнение на Ръсъл Рос и трупата му.

Останаха да погледат. Току се чуваха възторжени възклицания. Пъстри ракети чертаеха сложни зиг-заги над градината. От време на време някоя припламваше ярко и се сипваше из небето във весел искрист водопад, озаряваше градината и обърнатите лица на мъжете: младото, почти детинско лице на отец О’Конър, който така искрено се радваше, усмивката на мистър Иърлинг, дебелите му рунтави вежди, дългия врат, високата суховата фигура и сивееща, коса; и съпругът на мисис Брадшоу — слаб, не толкова висок, който също наблюдаваше с интерес, но без следа от усмивка. Имаше нещо момчешко и у тримата. В този миг мисис Брадшоу остро изживяваше всичко, усещаше припадащата нощ и уханния вечерен дъх на градината, изпитваше особена възбуда, която сякаш бе станала част от отминалия ден. Тя въздъхна. Моментът я изпълваше с потискащото съзнание за краткотрайността на човешкия живот. Искаше да напусне градината и да се прибере вкъщи, където четирите стени удобно я ограждаха от един свят, прекалено голям и равнодушен, за да запази поне за малко мимолетното щастие, което понякога й предлагаше. Мисис Брадшоу потрепера и другите забелязаха това.

— Няма да ви задържаме повече — каза мистър Иърлинг.

Сбогуваха се и гостите си тръгнаха. Мистър Брадшоу сложи тежката верига на входната врата и, както обикновено, се зае да навива часовниците.

 

 

Цял час продължи пъстроцветната игра на ракетните фойерверки в небето, а Мери ги гледаше от прозореца на стаята си, мислено разговаряше с Фиц и отново преживяваше деня, който бяха прекарали заедно. Докато ракетите пръскаха искри и изтръгваха радостни възгласи от тълпите долу, Смъртта неумолимо се приближаваше към предопределената среща с малкото момче в студеното, болнично легло. Сержантът прие вестта безмълвно. Той я очакваше още с настъпването на вечерта. Изтощен от изминалия ден, Бекона седна на сламеника си и в мрака заразказва на кучето:

— Той беше много добър, Рижко, представи си само. Днеска срещнах един добър сержант, първия добър полицай в историята.

При гласа на стопанина си кучето се надигна, сложи лапи на коленете му и като го душеше лекичко, започна да ближе засъхналата кръв по лицето му.

Глава втора

В четвъртък, единайсетия ден на юли 1907 година, крал Едуард почете с височайшето си присъствие състезанията на хиподрума в Лепардстаун и на дванайсети, петък, отплава с яхтата си, като остави след себе си възхитителен спомен за добронравие и благосклонност, засенчен само от една клюка, която в крайна сметка се оказа вярна. Мистър Уилям Мартин Мърфи, председател на комисията, подготвила изложбата, собственик на Независимите вестници, на голям манифактурен магазин и на хотел, директор на Дъблинската трамвайна компания и на още няколко солидни компании и фирми, при откриването на изложбата бе отказал предложеното му рицарско звание. Иърлинг, който винаги научаваше от първа ръка клюките, носещи се из деловите среди на града, тъй като сам бе директор на фирма, разказа тази история на отец О’Конър, когато един ден го срещна край пристанището. Иърлинг, спретнат и елегантен в сивия си костюм, с цвете в бутониерата, го потупа по рамото.

— Как вървят духовните дела, отче? — запита го той.

Отец О’Конър затвори молитвеника и с червена копринена лентичка внимателно отбеляза докъде е стигнал. Той откликна на добродушния хумор на Иърлинг.

— Трудно е да се отговори на този въпрос. Ако кажа, че всичко е наред, може да ме обвинят в прекалена дързост, а ако река, че нещата вървят зле, ще отворя вратите на Отчаянието. — Той пъхна молитвеника си под мишница. — Може би е най-добре да отговоря, че продължаваме да се уповаваме на бога.

Иърлинг размаха бастуна си и посочи към морето.

— Току-що наблюдавах онази малка лодка. Хрумна ми, че някои неща почти не са се променили за две хиляди години. Ето например лодката, рибарите, мрежите им.

Отец О’Конър проследи с поглед вдигнатия бастун. Лодката едва се полюшваше върху вълните. Зад нея коркови тапи очертаваха широк полукръг там, където бе хвърлена мрежата. Не я беше забелязал преди.

— Рибарите са най-простите хора — каза той — и все пак, когато Той ги повика, те го последваха.

Иърлинг повдигна гъстите си вежди. Беше настроен закачливо.

— Не е съвсем така, отче. Трябвало е да направи и някое и друго чудо. Нали Той е ходел по вълните?

— Да, но това е било по-късно — поправи го свещеникът.

Скептицизмът на Иърлинг не го дразнеше. В края на краищата той беше протестант.

— И все пак имаше нещо подобно — упорствуваше Иърлинг. — Чакайте, ей-сега ще се сетя.

— След като за цяла нощ рибарите не уловили нищо, той напълнил мрежите им с риба.

— Аха, точно така — рече Иърлинг. Именно това бе имал предвид.

— Не трябва да забравяме какви са били те. Бедни рибари, прости и неуки. Как иначе би могъл той да ги спечели?

— А не е ли могъл просто да им вдъхне вяра?

— Искал е да знаят своето призвание свише. Помните ли какво им е казал?

— Не, какво? — отговори Иърлинг, като напрягаше паметта си.

— „Аз ще ви направя ловци на човеци.“

Иърлинг го изгледа недоверчиво.

— Твърде нагласена история — възрази той. — Струва ми се, че някой си е съчинил всичко това.

Отец О’Конър сви устни, после, като внимателно наблягаше на всяка дума, изрече:

— Доколкото разбирам, оплаквате се, че Христос е действал направо и нагледно е доказвал правотата си. Но нима така не прави всеки водач?

— Не съм очаквал светски номера от него. А и защо ще се залавя тъкмо с рибарите? — размишляваше Иърлинг, докато вървяха. — Защо не е започнал от най-горе?

— Може би защото рибарят по-лесно ще остави мрежата си — отвърна отец О’Конър.

— Да, наистина един банкер например така лесно няма да си остави златото.

— Прав сте.

— Обикновено се смята, че бедните са по-религиозни от богатите — продължи Иърлинг, — но, разбира се, това не е вярно. Те просто са по-впечатлителни и нямат какво толкова да губят.

Свещеникът се позамисли, а после заговори с подчертано вежлив тон:

— Според вашата църква светският успех е мерило за духовната ценност на човека; вие смятате, че благосъстоянието и късметът са дадени от бога, че бог се е отрекъл от бедните?! Знаете ли притчата за Лазаря и богаташа?

— Да — отвърна уверено Иърлинг, — и смятам, че е плод на налудничавата фантазия на някой социалист.

И той избухна в смях, след което настъпи мълчание.

— Простете ми, отче — рече разкаяно Иърлинг. — Струва ми се, че прекалих.

— Винаги е по-добре да се разясни даден въпрос, вместо да мълчиш от вежливост — каза отец О’Конър.

— Нали не се обидихте?

— Кой съм аз, че да се обиждам?

— Хайде тогава, елате с мене да ви черпя едно кафе — настойчиво предложи Иърлинг.

Отец О’Конър учтиво се съгласи. Двамата тръгнаха към града; Иърлинг вървеше с бодра крачка и размахваше весело бастуна си, а източената му фигура, в костюм от туид, с цвете в бутониерата, бе в унисон със слънчевото утро. Отец О’Конър, по-нисък и по-мрачен в църковните си одежди, от време на време отговаряше на поздравите на енориашите си. Сред тях имаше старици, каруцари и разносвачи, малки момчета, които почтително вдигаха ръка за поздрав. На всички свещеникът отвръщаше, като сваляше шапка и се усмихваше.

— Не мога да не призная — отбеляза Иърлинг, — че паството наистина ви уважава и почита.

— Това трябва да ни напомня, че сме недостойни — отвърна отец О’Конър.

— Няма от какво да се срамувате — каза Иърлинг и отвори остъклената врата на кафенето, за да мине свещеникът. — Във всяко общество има йерархия. Ако не се кланят на вас, ще намерят някой друг, на когото да се кланят. А той може да е много по-недостоен.

Двамата минаха по разкошния килим и седнаха при колеги на Иърлинг. Отец О’Конър позна мистър Харисън, член на Комисията по украсата. В залятото от слънчева светлина заведение ароматът на кафе се смесваше приятно с мирис на пури и отец О’Конър се почувствува много изискан и важен. Той беше млад свещеник в богата енория, гледан с добро око от знатните хора в града заради работата и умението си да се държи в обществото. Внимателно и деликатно разбърка кафето си. А Иърлинг, чиято енергия беше неизчерпаема, не преставаше да говори. Над чашката си той се усмихна на Харисън и каза:

— Моите поздравления за прекрасно свършената работа.

— Какво имате предвид? — попита Харисън.

— Говоря за украсата. Беше направо великолепна. Нали, отче?

— Чест ви прави — потвърди отец О’Конър.

— Всеки свърши каквото можа — скромно призна Харисън.

— Тук тържествата бяха по-хубави, отколкото в Хърбърт Парк. Предполагам, че чухте…

— Знам какво ще кажете: че Мърфи отказал рицарско звание. Звучи невероятно.

— Това е самата истина. Знам цялата история от най-сигурно място. Кралят поискал сабята си, но вицекралят му пошушнал, че няма защо да си прави труда.

— И това пред очите на толкова народ!

— Пред огромна тълпа зяпачи.

— Боже господи!

— А кой е мистър Мърфи? — попита отец О’Конър.

— Едни от нашите… католик — промърмори някой.

— Не… искам да кажа какви са политическите му възгледи — побърза да обясни отец О’Конър.

— Той е конституционен националист — отговори му Иърлинг. — Ирландия — под британската корона, а Уилям Мартин — с концесии в Западна Африка.

Цялата компания избухна в смях. Иърлинг продължи:

— Но не мислете, че го е направил по политическа причина, отче. Още преди това се носеха слухове, че Мърфи е организирал изложбата и е поискал да бъде председател на комисията само за да получи рицарско звание. По правило организаторите на изложби навсякъде са били удостоявани с тази висока чест. Когато слухът достигнал до Мърфи, той казал на Абърдийн, че за нищо на света няма да приеме такава чест. Изглежда, това не е било предадено своевременно на краля и в резултат Уилям трябваше да се откаже публично. Какво мислите вие, отче?

— Според мен мистър Мърфи е принципен и решителен човек — заяви отец О’Конър.

— След случилото се изпратил писмо до Негово превъзходителство, в което го молел да обясни отказа му на краля. Писмото беше предадено по време на състезанията в Лепърдстаун. Случайно научих съдържанието му.

Всички го погледнаха с очакване. След като се увери, че е приковал вниманието им, Иърлинг тържествено заговори:

— „Не бих искал Негово величество да напусне Ирландия и да си мисли, че оставя след себе си един неблагодарник“.

Харисън изрази общото мнение:

— Добре казано.

Иърлинг направи насмешлива гримаса, но другите се съгласиха с Харисън. Като размисли върху случая, отец О’Конър изпита възхищение от човека, който едновременно бе проявил сила на волята и бе поднесъл извинението си по такъв изискан начин. Ако хора с подобни качества застанат начело на ирландската икономика, помисли си той, страната непременно ще преуспее. Изпита допълнително задоволство от факта, че въпросният човек е католик.

За да не се окаже по-неосведомен от Иърлинг по тези задкулисни въпроси, Харисън нарочно шумно остави чашата си върху чинийката, сякаш да привлече вниманието, и каза:

— Сигурно знаете какво се случи във вицекралския дворец. Имам предвид историята с Викърс и кралските скъпоценни камъни.

— Забравих, че Викърс също е бил там.

— Когато го представили на Негово величество, кралят му стиснал ръка — най-любезно предполагам — и сърдечно си поприказвал с него. Какво ли ще каже Бирел сега, а?

— Едно ръкостискане и една усмивка не означават нищо за нашия приятел Бирел — каза Иърлинг. — Абсолютно нищо, дявол го взел!

Останалите вдигнаха въпросително вежди, тъй като не одобряваха подобни изрази в присъствието на свещеника. Отец О’Конър се усмихна и махна с ръка, за да покаже, че не се смущава от по-дръзки приказки. Продължиха да разискват кражбата, за която всеки си имаше собствена теория. Когато отец О’Конър стана и помоли за разрешение да ги напусне, всички се изправиха на крака и го изпратиха с поклон. След това продължиха разговора си, вече по-свободно.

Отец О’Конър, влезе в църквата да се помоли преди обяд. Пред него имаше един старец, вързал дрипавото си палто с въже. Брадата му беше мръсна, а на изгладнялото му лице редките зъби стърчаха от устата като патрони от патрондаш. Мисълта на отец О’Конър се разсейваше. Най-вече лицето на непознатия привлече вниманието му. На пояса му висеше просешка торба. След малко странникът си тръгна. Останал сам пред олтара, отец О’Конър почувствува угризения заради гордостта, която бе изпитал преди малко. Не, той не притежаваше дара да внушава Христовото слово на делови хора, нито да живее сред тях, както е угодно богу. Не беше достатъчно умен, нито достатъчно силен, за да устои на малките съблазни на светския живот и на тщеславието, и им се поддаваше, вместо да се овладее. Не само уважението на знатните люде можеше да го поквари. Развала криеше и покорството на женските благотворителни дружества, и възхищението на посредствения органист и на хора от голямата музикална култура на свещеника, и убеждението на благовъзпитаните му енориаши, че доброто възпитание, безупречната репутация и изисканата вежливост означават да служиш на Христос така, както Той е заповядал.

Отец О’Конър се отклони от централната пътека и коленичи пред мощите на св. Антоний, за да продължи деветницата си. Надяваше се с помощта й да намери броеницата на майка си. Беше му я подарила, когато бе още ученик — голуейска броеница от кехлибар и сребро, наследена от баба му. Броеницата бе единственият спомен от майка му, скъп спомен за любовта, която бе отнесла в гроба. Може би загубата на броеницата бе божие наказание, изпитание, пратено от всевишния, за да го пречисти от суетата на префинения свят около него и чрез скръбта да го върне на правия път. Изчезването на броеницата бе доста тайнствено. Отначало предположи, че я е забравил у семейство Брадшоу, защото за първи път откри липсата й след музикалната вечер у тях. Но колкото и да търсиха, не я намериха. Нямаше я нито в стаята му, нито в ризницата. Отец О’Конър се молеше горещо и смирено. Последните си надежди възлагаше на св. Антоний.

След малко стана, излезе от църквата и с облекчение затвори след себе си вратата на енорийския дом, оставяйки слънчевата светлина на онези, които бяха в по-подходящо настроение. Стаята му се намираше на най-горния етаж — тихо пристанище, застлано с килим, с две икони, от които ликовете на Христос и Богородица гледаха към добре подвързаните томове на библиотеката му, заемаща стените отгоре до долу. На масата лежеше едно писмо, пристигнало в негово отсъствие. Отец О’Конър го прочете, остави го на масата, седна и дълго остана така, потънал в мисли. В писмото му съобщаваха, че го местят в друга енория, както бе поискал. С първите месеци на Новата година той щеше да се посвети на бедните. Сега вече бе сигурен, че бог наистина се намесва и направлява живота му. Седнал сам в тихата си усойна стая, отец О’Конър почувствува как в очите му напират сълзи на благодарност и сърцето му прелива от любов към Христа.

Глава трета

Енориашите на отец О’Конър забелязаха промяната. През следващите седмици той беше мълчалив, вглъбено се отдаваше дори на най-неблагодарните си и неприятни задължения. У дома се подложи на някои дребни лишения, например всеки петък не обядваше. Ежедневната литургия отслужваше тъй всеотдайно и разпалено, та се наложи енорийският свещеник да му напомня, че присъстващите богомолци трябва да се занимават и със земните си дела и не бива да ги задържа прекалено дълго. Само по време на проповедите си той сякаш забелязваше паството си, покорно насядало пред амвона. На втората неделя от Коледните пости така яростно заклейми светската суета и превзетост, че предизвика нападките на злите езици. Мистър Брадшоу се почувства дълбоко засегнат.

— Този О’Конър днес отново произнесе твърде необичайна проповед — каза той. — Чудя се защо енорийският свещеник не му обърне внимание.

— За какво? — учуди се мисис Брадшоу. — Нима той не говореше върху евангелския текст, определен за днешния ден? Сигурна съм, че не каза нищо излишно.

— Не е там работата — рече мистър Брадшоу. — Важното е как поднася нещата. Човек може да си помисли, че е престъпление да нямаш поне една кръпка на палтото си.

— Само ни напомни за нашия дълг — рече мисис Брадшоу — и аз съм много доволна; по Коледа това ще ни помогне при събирането на помощи за бедните.

Тя завърши писмото, което пишеше и запечата плика.

— Слава богу, и това е готово — каза мисис Брадшоу.

— До кого е?

— До бащата на Мери. Обещала съм поне два пъти годишно да му пиша как е тя. Той е строг и добър човек.

— Чудна работа. Не знаех, че може да чете — каза мистър Брадшоу и отново заби поглед във вестника си.

 

 

Мери и Фиц тръгнаха, да разглеждат празнично украсените коледни витрини. Вечерта беше студена, небето смръщено, а острият бриз откъм склоновете на планината браздеше водната повърхност в залива Лифи. Газовите лампи в претъпканите с народ магазини заливаха с мека светлина мокрия паваж. На Уестланд Роу файтонджии с изтъркани фуражки се разхождаха край файтоните си и чакаха влаковете и пътниците им, натоварени с багаж. На светлината на лампите се виждаше как от телата на конете се вдига бяла пара, сбруите подрънкваха при всяко движение на търпеливите конски глави, при потропването на подкованите копита. Мери и Фиц спряха пред една витрина. Дългите червени и жълти коледни свещи напомниха на Мери за дома й, в детството й такива свещи горяха на прозорците на всички къщи в коледната нощ. На витрината имаше глазирани торти със захарни червеношийки, кацнали на марципанени пънчета; имаше кутии със захаросани портокалови корички и стафиди, пликчета с индийско орехче и бурканчета с карамфил. Пуйки и гъски висяха, окачени за краката.

— Догодина ще прекараме Коледа заедно — каза Фиц.

— Просто не мога да повярвам — отговори Мери. Представи си как ще закачи гирлянди от гланцова хартия и ще напише с цветни букви „Весела Коледа“, или „Adeste Fideles“^[6] и „Christus Natus Est“^[7].

Изминаха главната улица и се озоваха сред високи жилищни сгради, давани под наем. На улицата и във входовете играеха деца. Всички врати бяха отворени. От тях лъхаше тежка неприятна миризма.

— Ето го! — каза Мери внезапно и посочи един брадат човечец, който куцукаше по отсрещния тротоар. В лявата си ръка държеше пет-шест балона, завързани с връвчици.

— Кой е той? — попита Фиц.

— Видях как полицая го наби. — Тя го проследи с очи. Бекона имаше характерна походка: вървеше с приведени рамене, източил врат, така че лицето и вирнатата брада му придаваха заплашителен вид. Фиц не можа да се сети веднага за кого му разправя Мери. След малко каза:

— Не му е било много трудно на полицая.

По задните улички стигнаха до къщичката, в която Фиц живееше заедно с мистър и мисис Фаръл. Те очакваха Мери и бяха подредили масата за чай. Фаръл седеше до огнището, пушеше лула и от време на време плюеше в огъня.

— Много учтиво приемаш гости — скара се жена му.

— Защо? — попита той.

— Ами седнал си там по чорапи…

— Момичето ни познава вече — каза дружелюбно Фаръл.

— Да, разбира са — съгласи се Мери.

— Хайде да ги оставим сами — предложи мисис Фаръл.

— Нещо ново в леярната? — попита Фаръл, без да й обръща внимание.

— Нищо особено — отговори Фиц. Той седна срещу Мери, а мисис Фаръл, за да прикрие поражението си, взе чайника и започна да им налива чай.

— Помислих си, че може да си чул нещо. Говори се за стачка на каруцарите.

— Те работиха до дванайсет.

— Е… значи нищо не е станало.

— Коледа наближава и вече е късно за стачка — предположи Фиц.

— Ама ако ти кажа кой е пристигнал в града, ще си промениш мнението.

Фиц го погледна въпросително.

Фаръл плю в огъня, преди да отговори.

— Джим Ларкин.^[8]

— Ларкин? — повтори Фиц.

— Събрал каруцарите и цяла тълпа от пречиствателното на Газовата компания. И пред нас каза няколко думи. — Фаръл беше докер.

— Кога това?

— Сутринта.

— Ти говори ли лично с него?

— Разправих какво ми се случи и за предприемачите, дето ни изнудват да им плащаме пиенето в кръчмата — рече Фаръл. — Той ми каза, че ще сложи край на всичко това.

След като близо година имаше постоянна работа на пристанището, Фаръл внезапно се заинати и отказа да почерпи един предприемач. Оттогава не го вземаха на работа. За мисис Фаръл беше много трудно, особено сега, когато наближаваше Коледа.

— Можеш да поговориш с Фиц и по-късно — пак подхвърли мисис Фаръл.

Този път мъжът й изръмжа и се надигна от стола.

— Добре де.

Мистър и мисис Фаръл се оттеглиха в стаята си. Това вече се разбираше от само себе си.

Мери и Фиц си изпиха чая и поседяха още малко край камината. Време беше тя да си ходи. Стана и Фиц я прегърна.

— Ужасно не ми се иска да си тръгвам — каза му тя.

Той я притисна по-силно. Тъй рядко им се случваше такова щастие, да останат сами в топла стая, край уютната камина, под меката светлина на лампата. Той я целуна. Излязоха на улицата. Въздухът беше наситен с влага. Студеният вятър имаше мирис и вкус на мъгла.

Не след дълго мъглата допъпли откъм морето, разстла се по пясъчния бряг и се плъзна по устието на реката, премина на талази над вълнолома, лениво обгърна къщите и улиците. Тя забулваше светлината на уличните лампи и ревниво я пазеше в сияйна пелена. На равни промеждутъци сирените разпращаха своите монотонни предупреждения. Бекона се върна в сутерена, изпи си чая на светлината на една свещ, като трепереше от влагата. На път за леярната Фиц непрекъснато премигваше, за да отстрани от миглите си влажния дъх на мъглата.

Преди да си легне, Мери занесе чаша топло мляко на мис Гилкрайст; бяха и разрешили да се прибере в стаята си по-рано, тъй като не се чувствуваше добре. Старицата седеше край камината, запалена от Мери преди обичайния час с позволението на господарите. Мис Гилкрайст направи знак на момичето да седне.

— Утре имаме много работа — каза тя. — Трябва да се оправи гостната, всички мебели да се разместят, за да почистим навсякъде.

— Ти няма да можеш — каза Мери.

— До утре ще се посъвзема. Това е само леко неразположение.

Но Мери усещаше, че тя няма да се съвземе лесно. Изглеждаше измъчена и бледа.

— Изпий си млякото — каза загрижено тя.

— Тъкмо си мислех, че съм жена с късмет — рече мис Гилкрайст. — Имам си стаичка, където гори огън. А колко много хора тази нощ гладуват и треперят от студ.

Мери се чудеше от какво толкова може да е доволна. Беше прекарала живота си, отдавайки на другите всичко, когато можеше да си създаде свой дом и да има деца; щеше да умре, без нито един близък човек да скърби за нея. Но замълча. Не след дълго самотната старица нямаше да е потребна никому. Какво щеше да стане тогава? Кой щеше да се погрижи за нея?

— Бъди умно момиче и не си зарязвай работата — продължи мис Гилкрайст, — така най-добре ще се опазиш от бедността.

Мери рече срамежливо:

— Някои казват, че е по-добре да се омъжиш и да създадеш дом.

— И да теглиш до гроб — додаде мис Гилкрайст. — Хората не казват нищо за теглилата. Само туй носят къщата и мъжът при нашето възпитание и потекло. Послушай съвета на една стара жена и не се отклонявай от правия път заради мечти.

Като си помисли за Фиц, Мери разбра, че ще последва мечтите си, пък каквото ще да става. Всякакви теглила бяха за предпочитане пред самотата. По-добре беше да делиш с някого студа и оскъдицата, отколкото да си сит и да живееш на топло, но в дом, който винаги ще ти е чужд. Но Мери пак си замълча. А и какво можеше да каже?

— Като бях малка — рече мис Гилкрайст, — разбрах какво е гладът. Хората ядяха тревата от канавките и листата от дърветата; веднъж на една поляна видях трупове, около устите им все още имаше от този зелен сок. Ето с това съм запомнила детството си; … и с миризмата на гнили картофи.

— Нашите са ми разправяли за тези неща — каза Мери.

— А опиташе ли се някой да вдигне народа, за да се избави от бедността, обесваха го или го пращаха в Австралия, окован във вериги.

Мери погледна към полицата над камината, където мис Гилкрайст държеше портретчето на фенианеца: красивия млад бунтовник, който се криел в дома на баща й, когато тя била младо момиче. Мис Гилкрайст проследи погледа й.

— Той беше един от тях — каза тя нежно, — най-добрият от всички.

Внезапно на Мери й хрумна, че мис Гилкрайст сигурно е била влюбена в него. Дали беше гледала как той потъва в мрака на нощта? Дали бе видяла сигналните огньове в планината, а после бе научила за жестокия погром на още едно въстание?

— Не си изпускай работата — повтори старицата. — В тази страна мъжете, които стоят със скръстени ръце, са недостойни за вниманието ти, а онези, които се борят, могат само да ти разбият сърцето.

— Трябва да си лягаш вече — напомни й Мери. — Сънят е най-доброто лекарство.

Мис Гилкрайст и подаде чашата и с мъка се надигна.

— Така и ще сторя — съгласи се тя.

 

 

Мери си легна, а корабните сирени току изпълваха стаята й с предупредителния си вой. Минаваше полунощ. Навън мъглата плъзна навсякъде и се сгъсти, обгърна добре поддържаните къщи на Кингстаун, пропълзя по пустите улици на Блекрок и Бутерстаун, прокрадна се по кейовете и покри пренаселените предградия на Дъблин, където влагата и смрадта се увеличиха, а окаяното човешко множество бе отдадено на обичайните си радости и несрети; във вонята на мизерните си жилища хората се караха, обичаха, отдаваха се на грях, спяха, блудствуваха, молеха се и умираха. Мъглата пъплеше ли пъплеше навсякъде, а градът лежеше, потънал в нея и парализиран, изцяло във властта на сирените. Цяла нощ те напомняха на щастливци и клетници, че животът е суета и само Смъртта е сигурна.

Глава четвърта

Само едно нещо накара Мери да излъже мисис Брадшоу, че има леля в града. Нямаше друг начин да се среща с Фиц. Като неопитна прислужница тя всъщност беше собственост на семейство Брадшоу и от тяхната благосклонност зависеше дали ще й дават почивка от време на време. Нямаше определен свободен ден, нито пък установено работно време. За родителите й, а и за обществото това бе нещо обичайно и се разбираше от само себе си. Мери мразеше лъжата и се чувствуваше още по-недостойна заради добротата и доверието на мисис Брадшоу. Но какво можеше да стори? Тя беше от класата на безправните и като повечето от тях бе измислила свой начин да си открадва по няколко часа свобода от време на време. Когато лъжата й бе разкрита, както можеше и да се очаква. Мери страдаше така дълбоко, че изпадна в ужас и недоумение.

Мисис Брадшоу също страдаше. Съпругът й, който често я винеше заради снизходителността й към момичето, сега се оказа прав.

— Така става, като си мекушава с прислугата — рече той. — Колко пъти съм те предупреждавал!

— Много съм разочарована — това беше всичко, което мисис Брадшоу можа да каже в своя защита.

Лъжата бе разкрита, защото мисис Брадшоу съвсем невинно спомена на няколко пъти в писмата си до бащата на Мери за посещенията й у лелята. Той отговори, че нямат никакви роднини в Дъблин и, очевидно разтревожен, поиска да узнае какво става, което макара мисис Брадшоу да съжали за непредпазливостта си. Тя обичаше Мери и дълбоко в себе си чувствуваше, че момичето не е направило нищо нередно.

— Ужасно лоша постъпка — каза тя. — Баща ти е толкова разтревожен. Сигурна съм, че според него не сме били достатъчно строги.

— Много съжалявам — рече Мери.

Нямаше какво друго да каже.

— И защо беше нужно да лъжеш? — попита мисис Брадшоу. — Никога не съм ти забранявала да излизаш.

Мери мълчеше. Невъзможно беше да излиза всяка седмица, за да се среща с Фиц. Хората гледаха с лошо око на младите прислужници, които си имаха приятели. Винаги си мислеха най-лошото. Затова Мери не бе имала друг избор освен да лъже. Като не получи отговор, мисис Брадшоу зададе въпроса, който хората от нейния кръг смятаха за неизбежен при подобни обстоятелства.

— Срещаше ли се с някого?… Искам да кажа, от другия пол?

Мери пламна, защото усети подтекста, колкото и деликатно да бе зададен въпросът. Реши повече да не лъже. По-добре беше да получи наказание, отколкото да продължава така.

— Срещах се с един младеж… само един — каза тя.

Следващият въпрос се подразбираше от само себе си, но мисис Брадшоу реши да не я пита нищо повече. Виждаше, че Мери страда. Жалостта й винаги надделяваше над гнева и раздразнението.

Мери отгатна колебанието й и каза:

— Между нас не е имало нищо нередно.

Тя се радваше, че няма защо да лъже повече.

— Вярвам ти — рече мисис Брадшоу.

Но мистър Брадшоу не се успокои толкова лесно. За себе си той вече бе взел решение и докато разговаряха по този въпрос, рязко вдигаше и сваляше любимия си вестник.

— Тя трябва да напусне — настоя той.

— Но бедното момиче не е направило нищо лошо.

— Тя така казва.

— Аз й вярвам.

Вестникът се смъкна надолу.

— Ти и на измислиците за лелята й вярваше.

Мисис Брадшоу не можа да отговори нищо. Тя промени тона и тактиката си.

— Жалко ще бъде да я уволним.

— Интересно защо.

— Мисля си за момичето. Не можем да й дадем добра препоръка, а без нея изобщо няма да си намери друга работа.

— Да е мислила за това овреме, а не да скитосва с някакъв си нехранимайко.

— Не са си позволявали волности. Сигурна съм, че отношенията им са съвсем невинни.

— Невинни — натърти мистър Брадшоу и шумно тръсна вестника на коленете си. — Да не мислиш, че тия млади момичета са като тебе. Плодят се като зайци. За бога, скъпа, нима искаш да напълни къщата с бебета?

Мирис Брадшоу се изчерпи и той забеляза това. Тълкувайки погрешно причината, съпругът й се извини.

— Прости ми, че се изразих така грубо, но трябва да погледнем истината в очите.

Ала не грубите думи бяха огорчили мисис Брадшоу. Тя промълви глухо:

— Едва ли щеше да стане така.

— Има стотици здрави, усърдни и заслужаващи доверие момичета, можеш да избираш, а ти си седнала да се тормозиш за една нищо и никаква уличница. Ние плащаме за вярна служба, скъпа. И трябва да сме сигурни, че не ни мамят.

Мисис Брадшоу каза тихо:

— Харесвах я. Допадаше ми.

— Пак започваш да се размекваш. Това ти е слабост от край време.

— Може и да съм сантиментална — призна мисис Брадшоу. — Но мисля, че желанието да простиш не е грях.

— Глупости. Тя ще се върне при родителите си. Домашните прислужници не са като обикновените работнички. Господарите им носят морална отговорност за тях.

Но уволнението на Мери бе отложено поради болестта на мис Гилкрайст. Старицата ставаше все по-зле и по-зле. Когато започнаха да чистят къщата за Коледа, Мери и помогна да разместят тежките мебели и забеляза, че тя е на края на силите си. Упорито отказваше да си почине и повтаряше, че работата трябва да се свърши. Един ден, като преместиха бюфета, който стоеше до пианото, намериха зад него броеницата на отец О’Конър — кехлибарени зърна, нанизани на сребърна верижка, сложени в протрита кесийка. Мис Гилкрайст я мушна в джоба на престилката си и каза, че лично ще му я върне по-късно. Старицата много обичаше отец О’Конър и веднага позна броеницата му. За нея той беше едва ли не светец и тя не пропускаше да се изповяда при него всеки месец.

След по-малко от час мис Гилкрайст припадна. Мери извика на помощ мисис Брадшоу и двете едва успяха да я пренесат в стаята й. Сложиха я да си легне. Мери запали лампата дръпна пердетата, зад които вече се бе спуснала мрачната декемврийска вечер. Бледото лице на мис Гилкрайст и тежкото й дишане я плашеха. Постояха край нея известно време, като я гледаха мълчаливо. После, мисис Брадшоу каза:

— Мисля, че трябва да повикаме лекар.

 

 

През следващите няколко дни Мери излизаше често по работа и успя да се свърже с Фиц. Определи му среща за следващата неделя — до градинската врата в полунощ. В този ден господарите й обикновено си лягаха рано. Все щеше да успее да се измъкне и да го види.

Стана й навик да седи край леглото на мис Гилкрайст до полунощ. Старицата се бе посъвзела, но все още бе твърде слаба, за да се вдигне на крака. В неделя вечерта я посети отец О’Конър. Мис Гилкрайст беше помолила Мери да го повика. Тя приготви каквото трябваше за свещеника и се прибра. Той с нищо не показа, че знае за предстоящото й напускане. Мис Гилкрайст се изповяда и свещеникът свали лилавия си епитрахил, целуна го и внимателно го сгъна. После огледа стаята. Мис Гилкрайст се усмихна.

— Имам си всички удобства, нали, отче? — каза тя.

— Да, наистина — съгласи се отец О’Конър. — Вие сте щастлива жена.

— Това показва колко ме ценят господарите.

— Откога работите при тях? — попита отец О’Конър.

— Повече от трийсет години.

— Е, тогава защо да не ви ценят? — с усилие се пошегува той. Трудно му беше да се държи естествено и непринудено с една прислужница.

— Но не с всички е така — каза мис Гилкрайст. — Могат да те заврат на някой влажен таван без отопление и без всякакви удобства.

— Нима има толкова безсърдечни хора? — каза отец О’Конър.

— О, има ги и още как. Със собствените си очи съм виждала такова нещо. Готови са да те натирят в приют, щом видят, че си слаба и не те бива за работа. И защо не, нали сме бедни и в жилите ни не тече кръв като тяхната.

— Мистър и мисис Брадшоу са добри хора — рече свещеникът.

— И аз това казвам, отче.

— Повечето хора са добри, но обичат да сплетничат и това не им прави чест. — Той реши, че ще бъде уместно да вмъкне няколко думи за опасностите, които носи злословието. Но тя не му даде възможност.

— Моля ви, отче, подайте ми престилката.

Той се озърна и я видя метната на един стол. Усети леко раздразнение от това, че старицата го командува, но успя да се овладее. Подаде й престилката. Тя бръкна в джоба и извади кесията му.

— Намерих я, като чистихме в гостната — каза тя и в гласа й прозвуча истинска радост.

Отец О’Конър отвори кесията и изсипа броеницата на дланта си. Беше толкова щастлив, че просто не можеше да говори.

— Броеницата ми — най-сетне успя да каже той… — не знам как да ви благодаря…

— Някой път се помолете за мен, отче.

— Тя е от майка ми. Всичко бих дал за тази броеница.

Мис Гилкрайст лежеше притихнала, поглъщаше с очи неговото щастие и се усмихваше.

— Бог да ви благослови — каза отец О’Конър.

Във внезапен порив той сложи леко ръка на главата й и едва чуто промълви благословия. Старицата затвори очи и клепачите й едва-едва трепнаха чак когато свещеникът й пожела лека нощ.

— Е, как я намирате? — попита го Брадшоу. Той нарочно пресрещна отец О’Конър в коридора.

— Надявам се, че ще се оправи — отговори той. Знаеше, че хората вярват на свещениците в такива случаи, но имаше малък опит с болни.

— Защо не влезете за малко? — покани го Брадшоу и отвори вратата на гостната. Влязоха и седнаха.

— Докторът смята — започна Брадшоу, — че може да е имала лек… удар.

Те винаги казват лек, помисли си отец О’Конър и си спомни склопените очи на старицата и умореното й лице. Винаги говореха за лека слабост, лек пристъп, леко неразположение:

— Лошото е там — внимателно продължи Брадшоу, — че, изглежда, е засегнат единият й крак.

— В какъв смисъл? — попита свещеникът.

— Парализиран е… частично. Разбира се, може би ще се оправи.

— Дай боже да се оправи.

— Но може и да не се оправи. — Брадшоу гледаше някъде към ъгъла на стаята. — А ние какво ще правим, ако се окаже, че тя повече не може да работи?

Той млъкна и зачака отговора на свещеника. С това „ние“ отец О’Конър внезапно бе въвлечен в тази история и почувствува, че трябва да отговори едно — християнското милосърдие изисква да се грижат за старицата. Но както и да формулираше отговора си, все звучеше съвсем неубедително. Реши да спечели време и ако е възможно, да изрази мисълта си по заобиколен начин.

— Тя служи при вас от много години — започна той.

— Да, платили сме й всичко до последното пени.

— Разбира се. Не исках да кажа…

— И винаги сме се отнасяли към нея с нужното внимание.

— Сам аз съм бил свидетел на това — каза отец О’Конър с примирителен тон.

— Наистина, мисис Брадшоу има един-единствен недостатък; твърде снизходителна е, имал съм възможност да се убедя в това.

Сепнат от властния тон на Брадшоу, отец О’Конър кимна мълчаливо.

— За мен няма значение, че остарява — продължи Брадшоу, — стига да може как да е да си гледа работата. Ами ако легне, какво ще справим? Нима ще трябва да наемем друга прислужница, за да се грижи за нея? Би било нелепо.

— Тази жена няма ли роднини?

— Не, никакви.

— Много сложно наистина — каза неволно отец О’Конър.

— И това много ме тревожи, много — добави Брадшоу. Той въздъхна тежко, като си помисли, че все нещо не му върви в живота; неприятностите вечно го следваха по петите.

— Бог ми е свидетел, че съм привързан към старицата, тя ни служеше всеотдайно — продължи Брадшоу. — Но ако не се вдигне на крака, ще бъдем принудени да се разделим с нея.

Отец О’Конър искаше да се застъпи за мис Гилкрайст. Няколко пъти му беше на езика да каже, че трябва да я оставят тук независимо дали ще оздравее или не. Но не можа да го изрече. Реши, че е безсмислено. Брадшоу просто щеше да го сметне за безнадежден глупак.

— Остава ни само да се молим за нея — каза отец О’Конър. — Молитвите правят чудеса.

Раздвоен и преследван от тази мисъл, той си тръгна към къщи. Струваше му се, че няма разрешение. Ако старицата станеше недъгава, само великодушието на Брадшоу можеше да я спаси от старческия приют; а отец О’Конър добре знаеше, че Брадшоу не беше способен чак на такова милосърдие. Наистина, припомни си свещеникът, бог не иска това от своите чада. Но все пак, нима при известни обстоятелства справедливостта не изискваше да се издигнем над педантичното спазване на един договор? Свети Тома бе писал нещо за това. Отец О’Конър се опита да си спомни къде точно, ала не можа.

Улиците бяха пусти, църквата се извисяваше мрачна и застрашително огромна, студеният вятър носеше потоци дъжд. Отец О’Конър мина през граничната врата, която се затвори зад него със скърцане. Не знаеше как би могъл да се застъпи за клетата старица. Знаеше само, че не го е направил. С наведена глава вървеше по тясната пътечка между дърветата и се чувствуваше като Юда.

 

 

— Колко е часът? — попита мис Гилкрайст.

— Наближава полунощ.

— Трябва да си лягаш.

— Ей сега — каза Мери, — като си изпиеш млякото и се приготвиш за сън.

Навън вятърът виеше, огъваше дърветата и плискаше потоци от дъжд върху стъклата на прозорците. От време на време лампата почти угасваше, а после пак припламваше, вятърът нахлуваше на пориви през комина и кълба дим от камината изпълваха стаята. Мери гледаше канчето с мляко, за по-удобно го бе сложила да се стопли на решетката на камината. Мис Гилкрайст отново заговори за посещението на отец О’Конър, което не излизаше от ума й.

— А на тебе той каза ли ти нещо?

— За какво?

— За твоите неприятности.

Така наричаше провинението на Мери, с което тя бе загубила благоразположението на господарите.

— Нито дума. Изглежда, не знае нищо.

— Ами, глупости — каза мис Гилкрайст, — разбира се, че знае.

Тя лежеше, вперила очи в белосания таван, по който абажурът, украсен с мъниста, хвърляше причудливи сенки. Имаха форма на човешки лица, на цветя и животни.

— Той е много добър. Ако го беше помолила, щеше да каже на господаря някоя добра дума за теб.

— Няма нужда.

— А какво смяташ да правиш?

Мери все още не знаеше. Първо трябваше да види Фиц. По ръба на канчето се появиха мехурчета и Мери го свали от огъня. Нагласи възглавниците на мис Гилкрайст, приседна на крайчеца на леглото и двете отпиха от чашите си. В стаята беше уютно, но все пак нещо неуловимо се бе променило. Струваше и се, че тук вече не е желана и харесвана. Мебелите, съдовете и лекарствата в стаята на болната, портретът на нейния бунтовник вече не бяха част от живота на Мери. Заобикаляха я като врагове. Тя вече нямаше дом. Дори навън всичко се бе променило. На неделната литургия в църквата все й се струваше, че познатите я гледат някак особено. Така ги мразеше, че на няколко пъти едва не се разплака.

— Какво мога да направя? — каза си най-сетне тя. Освен да се махне оттук. Това означаваше да се прибере при родителите си. Но и там щеше да се чувствува нежелана. А и съседите щяха да клюкарствуват за нея.

— Трябва да отидеш при отец О’Конър — повтори мис Гилкрайст сънено, докато Мери оправяше постелята й. — Той ще ти помогне.

Мери угаси лампата. Часовникът показваше полунощ. Взе чашите и излезе на пръсти, спря се за малко на стълбите да се увери, че всички в къщата спят. Трудно беше да отвори вратата на кухнята, без да се вдигне шум, но най-сетне успя. Притвори я след себе си, като се надяваше, че резето, което често падаше само, ще издържи на напора на вятъра. От студените дъждовни струи дъхът й секна, докато тичаше през градината. Отвори портата и се взря в тъмнината. Очите й още не бяха привикнали с мрака. Стресна се, когато Фиц внезапно изникна до нея.

— Мери — каза той.

Тя се обърна и той я притисна в обятията си. След миг Мери каза:

— Не тука. Ела навътре.

Влязоха в градината и се подслониха под едно дърво. То не ги пазеше кой знае колко от поройния дъжд, но поне бяха на завет и никой не можеше да ги види от пътя. Фиц отново я прегърна и тя пошепна:

— Скъпи мой, накарах те да ме чакаш дълго, намокрил си се до кости.

— Няма нищо — каза Фиц.

Мери трескаво започна да го целува по устните, страните, челото, които бяха студени и мокри от дъжда. После се разплака.

— Кажи ми какво се е случило.

И тя му разказа всичко. За първи път от много дни й предлагаха обич, а не враждебност. В мрака под дървото, пронизвана от вятър, мокра от студения декемврийски дъжд, тя имаше чувството, че си е у дома. А бе лишена от дом по-дълго, отколкото можеше да понесе. Мери се вкопчи отчаяно във Фиц и запита:

— Какво да правя?

Той мълчаливо я държеше в обятията си. После с неочаквано спокоен и твърд глас каза:

— Не бива да се връщаш при родителите си.

— Не, и аз не искам.

— Защото ако си отидеш, те може да не те пуснат вече и никога няма да се видим.

— Но къде да се дяна?

— Можеш да се настаниш на първо време у семейство Фаръл, докато намеря нещо друго.

— А те дали ще се съгласят?

— Разбира се.

Досега Мери никога не се беше сблъсквала с големи неприятности, за да ги сподели с Фиц. Неговата увереност бе възхитителна.

— Можеш да останеш у тях, докато се оженим.

— Добре, но как ще уредим това?

— Аз ще имам грижата, ти не се безпокой — каза той. — Когато всичко е готово, ще ти съобщя и ти само ще трябва да излезеш от къщи, както тази вечер.

— А баща ми?

— Пиши му, че всичко е наред. А ние ще се оженим преди родителите ти да могат да направят каквото и да било.

— Когато си до мен, всичко ми се вижда толкова лесно — каза Мери. — Но сама ще ми бъде страшно.

— Не искаш ли да дойдеш с мен?

— Как можа да ми зададеш такъв въпрос?

— Тогава няма от какво да се страхуваш. Щом си тръгнеш от тази къща, винаги ще бъда с теб.

Листата над тях се разтресоха от яростен порив на вятъра и отрониха тежки капки дъжд. Мери потръпна и каза:

— Трябва да се прибирам. Може да усетят, че ме няма.

— Ще ти се обадя — рече Фиц.

— Кажи, че ме обичаш.

— Обичам те.

— Мисли си за мен, след като се разделим, и пак си го повтаряй.

— По целия път до дома все това ще си повтарям — отговори той.

Фиц изчака, докато Мери влезе в къщата, и на прозореца й затрепка светлината на свещта. После си тръгна. Мери си представи как той бърза обратно към града, приведен срещу проливния дъжд. Неговата решителност й даде сили. Мисълта за бъдещето не я изпълваше вече със страх и несигурност.

 

 

Малко след Нова година Мери напусна семейство Брадшоу завинаги. Още веднъж се срещна с Фиц в градината и тихо затвори вратата, този път след себе си. Носеше малко куфарче с вещите си и шестнайсет лири — цялото богатство, което бе успяла да спести. Вървяха пеша до града повече от два часа. Вкъщи мисис Фаръл беше сложила масата за чай. Не ги попита нищо.

На другия ден Фиц се премести в нова квартира, а Мери написа две писма. Едното беше до баща й, уверяваше го, че е добре и няма защо да се тревожи за нея. Второто писмо, адресирано до мисис Брадшоу, завари къщата в пълна бъркотия поради липсата на прислуга — това неприятно положение продължи две седмици, докато най-накрая се намери ново попълнение. Мис Гилкрайст не се излекува от частичната парализа и мистър Брадшоу най-сетне взе окончателно решение. Преместването в старчески приют разстрои мисис Брадшоу за няколко месеца наред.

Глава пета

В Дъблин зимата беше най-неприятният сезон на годината. През есента вековните дървета по улиците на предградията изглеждаха все пак стройни; през зимата бяха като изкривени, дрипави старци, с деформирани от ревматизъм стави и кости. В големите къщи ставаше течение и трудно се отопляваха; децата от школата по балет и танци на мис Тайлър в Моулсуърт Хол нахлузваха гети върху вълнените чорапи, обличаха дебели палта върху топлите пуловери, увиваха се с шалове и отдалече ги разпознаваха, когато слизаха от трамваи и файтони, защото приличаха на огромни топки. Рано сутрин, точно по времето за закуска, бедняците усърдно ровеха в кофите за смет на богатите, търсеха недогорели въглени; носеха чували и кофи, за да съберат колкото може повече. Това обикновено бяха малки дрипльовци, измършавели и кокалести, повечето от тях — съвсем боси. Хранеха се с огризки. Всяка сутрин те изпълзяваха от претъпканите стаи на бившите богаташки къщи — елегантни сгради в георгиански стил, но вече стари и изоставени. Децата носеха дрехи, останали от родителите им, които ги бяха купили, вече износени, от вехтошарските магазинчета на Литъл Мери Стрийт или Уайнтавърн Стрийт. Ако богатите дори за малко престанеха да изхвърлят излишните си вещи, децата щяха да останат без дом, без огън, без дрехи. Но никой не се замисляше за това. То си беше в реда на нещата.

Зимата бе тежка и за каруцарите, които трябваше да стават по тъмно, зъзнеха по пътя и загрижено се питаха дали днес улиците няма да са заледени, и конете да останат в конюшните. Мъчителна бе зимата и за строителните работници, през ден времето се разваляше и те бездействуваха. И докерите мразеха зимата. Скупчваха се на кея и чакаха търпеливо и безкрайно дълго закъснелите поради лошото време кораби.

За всички зимата бе тежък сезон. Източният вятър връхлиташе откъм морето, фучеше под арките на мостовете и когато чайките се издигаха с крясък над водата, той ги понасяше отново надолу и те описваха висока, стремителна дъга. Къщата на семейство Фаръл, където живееше Мери, нощем често се тресеше от големите вълни, които яростно се удряха в брега. У семейство Брадшоу тя бе свикнала с рева на морето, но тук то беше по-близо и по-свирепо. Като се разхождаше сутрин по брега, често намираше парчета дърво и всякакви други отломки. Не след дълго и тя като другите започна да събира всичко, което можеше да послужи за гориво. Понякога, седнала до прозореца и заслушана в шума на морето и вятъра, тя мислено се връщаше в Кингстаун и се чудеше дали мисис Брадшоу пак не се оплаква, че през пролуките на двукрилите врати става течение.

 

 

През една от най-ветровитите и студени нощи големият куп въглища в леярната се запали. Фиц беше дежурен; сменният майстор, Карингтън, го повика малко след полунощ. Отначало нямаше пламъци и пушекът не се виждаше, защото бе тъмно като в рог. Но и двамата безпогрешно разпознаха миризмата, онази специфична миризма, която оставяше особен стипчив вкус в устата. След много търсене и предположения тя ги отведе в задния двор. Там пушекът бе така гъст, че и двамата се задавиха и закашляха. В тъмнината Фиц чу гласа на Карингтън:

— Въглищата горят.

Това се бе случвало и преди. Карингтън се чудеше дали да вдигне тревога, колебаеше се.

— Не знам дали е много опасно.

— Първо ще трябва да разровим купа — каза Фиц, — а дотогава може да стане късно.

— Ще повикам пожарната — реши Карингтън. — А ти събери огнярите да нагласят осветлението и гледай да намериш още хора, може да потрябват.

Малко по-късно сгушените зад влажните жилищни фасади жители се разбудиха от звъна на пожарните коли, който отекваше из пустите улици. Когато първата пожарна влетя в двора, работниците вече нагласяваха фенерите. На светлината им видяха черен облак дим, духан на една страна от вятъра.

— Защо не се случи поне през лятото, дявол да го вземе — промърмори един от мъжете.

Готови за работа, с лопата в ръце, те се бяха свили зад стойките на фенерите. Падаше лапавица — като завеса, разделяща мрака и светлината на фенерите. Пожарникарите държаха маркучите готови.

Сменният майстор размени няколко думи с началника на пожарната команда и едва тогава нареди на работниците да започнат. Като копаеха внимателно, те търсеха огнището на пожара; малки купчини въглища се образуваха около голямата камара. Не след дълго един от работниците заби лопатата си по-дълбоко от останалите и с вик отскочи. Огнено езиче се изви нагоре. Карингтън се обърна към Фиц:

— Ще ни трябва помощ. Да дойдат каруцарите, а останалите да хващат лопатите.

Фиц отиде за списъка на хората в будката на портиера, който бе задрямал и стреснато подскочи при влизането му.

— Дявол те взел — каза той, — помислих те за Карингтън.

— Трябва ми списъкът на аварийната бригада — рече Фиц. — Горят въглищата в склада.

Портиерът извади списъка от едно чекмедже.

— Обикновено викаме каруцарите на „Догет и Ко“ — каза той. — Първо трябва да говориш с Барни Мълхол.

— Знаеш ли му адреса?

— Чандлърс Корт — отговори портиерът, като го търсеше в списъка. — Ето го — номер три.

Фиц яхна велосипеда си и се понесе по улиците. Нямаше жива душа. Градът спеше като мъртъв в мрака, пронизван от вятъра. Каруцарите нямаше да стигнат. Реши да се обади на съквартиранта си Пат Банистър, с когото живееха заедно, откакто Мери се настани у семейство Фаръл. В момента Пат беше без работа, тъй като в склада на „Нолан и Кийс“ нямаха нужда от хора. Фиц реши да повика и Фаръл; предприемачите все още го пренебрегваха. И двамата щяха да имат работа поне за една нощ. Фиц пресече трамвайната линия, която лъщеше с мокър блясък, и зави по Чандлърс Корт, и след дълго лутане успя да намери номер трети. Външната врата бе затворена, но не се заключваше и той я бутна с рамо. Откъм сутерена излая куче. Фиц се изкачи на втория етаж. Невъзможно беше да върви по голите дъски, без да вдига шум и от време на време се препъваше по разкривените стъпала. На мъждивата светлина на газения фенер, който бе взел със себе си, се виждаха мръсните олющени стени. Застоялият въздух бе наситен с тежката и неприятна миризма, характерна за пренаселените жилища. Фиц почука на вратата на квартирата, която гледаше към задния двор и забеляза, че боята е напукана и шупнала като след пожар.

Скоро чу нечии стъпки и един плътен глас попита:

— Кой е?

— Пожар — отговори Фиц. — Идвам от леярната на Морган.

— Задръж малко — каза гласът.

Фиц зачака търпеливо. Някъде на горните етажи заплака бебе. Едва се чуваше, но сякаш всичко се преобрази. Тук нямаше само тъмнина, боклуци и смрад. Зад всяка олющена врата, от мазето до тавана, имаше живот. Гол до кръста мъж, който придържаше с ръка панталоните си, отвори вратата и рече:

— Влизай.

Фиц се поколеба.

— Хайде, влизай ти казвам — настоя мъжът. Очевидно беше свикнал да се разпорежда.

Фиц забеляза, че е як и едър. Но в гласа му, при все властния тон, се долавяше любезна нотка. Явно не беше грубиян.

Мълхол пропусна Фиц да мине. Вътре беше душно, но уютно. Единствената светлина идваше от червеното пламъче на лампата, поставена върху полицата над камината, пред едно изображение на Светото Сърце. Кръг жълтеникава светлина трепкаше по тавана. Докато Мълхол навличаше ризата си, в другия край на стаята някой се размърда. Припламна клечка кибрит и фитилът на газов котлон замъждука със синкаво езиче. Като сложи тирантите на широките си рамене, Мълхол запали една свещ и попита:

— Какво си намислила, дявол да те вземе?

— Шшт, по-тихо — прошепна жена.

Не беше в първа младост. Фиц позна по гласа и по прегърбената фигура, която различи на светлината от свещта и газовия котлон.

— Това е жената — каза Мълхол на Фиц, като обуваше чорапите си.

— Ще събудиш детето — обади се тя.

Мълхол се изкиска приглушено и рече на Фиц:

— Детето е ей там, в онова легло. Петнайсетгодишен дангалак, по-голям е от мене.

Фиц не видя, а по-скоро долови очертанията на едно легло в отсрещния ъгъл.

— Как се казваш? — попита Мълхол.

— Фицпатрик — отговори Фиц.

Откъм газовия котлон се чуха шумове: подрънкване на чайник, звън на чаши.

— Прави чай — съзаклятнически прошепна Мълхол.

Не можеше да нахлузи единия си ботуш.

— Само минутка и чаят е готов — каза жена му, — че после в тоя студ навънка ще се радвате, дето сте пили чай. — След това се обърна към мъжа си. — Остави човека да си поеме дъх.

Сега Фиц успя да разгледа двамата по-добре. Мълхол имаше гъста посивяла коса и широко чело. Жена му, наметнала палто, сигурно някога е била стройна. Движенията й бяха плавни. На светлината на свещта сянката й подскачаше нагоре-надолу по стените, докато тя нареждаше чашите и режеше хляб.

— Сядайте — покани ги тя.

— Боже господи — недоволно изломоти Мълхол, — проклетите въглища горят, а тя прави чай.

— Изпийте го на крак — предложи жената и като се заслуша за момент във вятъра, добави: — Навънка е кучешки студ.

Другото легло беше в ъгъла между малкия прозорец и отсрещната стена. Сега Фиц го различи по-ясно. Едно момче се раздвижи и се надигна, като премигваше. Имаше красиво лице, тъмни разрошени коси падаха върху челото му.

— Какво има? — попита то.

— Пожар — отговори Мълхол.

— Знаех си, че ще го събудиш — каза жената. После се обърна към Фиц и му обясни: — Детето работи в куриерското бюро на Трамвайната компания. Трябва да бъде там в шест.

Чаят беше сладък и горещ, направо врял. Мълхол го изля в чинийката си и го изпи така.

— Имате ли нужда от още хора?

— Можем да вземем неколцина — отговори Фиц.

— Боже мой — възкликна жена му, — да не би да си наумил да водиш детето?

Мълхол се обърна към нея:

— Виж какво, жено, не ме прекъсвай. — Изгледа я гневно през рамо, а сетне се обърна към Фиц.

— Горе живее един бедняк с жена и две деца. Той може да поработи една нощ.

— За мистър Хенеси ли говориш? — попита жена му. Кроткият й тон отново направи впечатление на Фиц.

— Да, за Хенеси — потвърди Мълхол.

— Те имат четири деца — поправи го тя.

— Господи, тая жена ги плоди като зайци.

— Ще се кача да го извикам — предложи Фиц.

Оставиха чашите и Мълхол отиде да повика каруцарите, а Фиц се качи най-горе. Намираше се на таванската площадка, която беше толкова тясна и ниска, че трябваше да се наведе. Бебето пак плачеше, когато Фиц почука на вратата. Обади се женски глас:

— Кой е?

— В леярната тази нощ има работа. Ако мистър Хенеси иска, може да дойде — извика Фиц.

Последва дълго мълчание. Отвътре се чуваше шепот. След това женският глас попита високо:

— Той иска да знае за каква работа става дума.

Фиц обясни, след което отново настъпи мълчание. После вратата се отвори и един дребен, мършав човечец вдигна очи към Фиц.

— Извинявайте, че ви разпитвам, но трябва да знам в какво се състои работата — каза много любезно човекът.

— Трябва да се разкопаят едни въглища — отговори му Фиц.

— Господи, ами сега! Нямам лопата. — На Фиц му се стори, че долови нотка на облекчение в гласа му.

— Там ще ти дадат лопата! — викна жената. — Нали тъй, мистър?

— Да, разбира се — каза Фиц, — имаме лопати.

Мъжът помисли малко. После запита предпазливо:

— А трябва ли да се качвам нависоко?

— Защо, откъде накъде? — удиви се Фиц.

— Вие ми се свят от високото — каза Хенеси.

— Не го слушайте какви ги плещи, мистър — пронизително викна жената, — само се прави на инвалид от войната.

— Няма да се качвате нависоко — каза Фиц.

Като прие без капка ентусиазъм тази възможност да работи в студената нощ, Хенеси вдигна яката на палтото си и хвърли последен отчаян поглед на стаята.

— Добре… ще ида — примири се той.

Излезе на улицата заедно с Фиц и двамата се отправиха към леярната. Хенеси вървеше неохотно, свит на шушулка от студа. Фиц мина покрай квартирата си, за да събуди Пат Банистър, а после отиде у Фаръл. Почака в кухнята, докато Фаръл се облече, като през цялото време си мислеше за Мери, която спеше зад вратата вляво от камината. Изгаряше от желание да я види, но не смееше да я събуди. Докато реши как да постъпи, Фаръл се приготви и двамата потеглиха към леярната.

По пътя Фаръл каза:

— Никога няма да забравя, че дойде да ме вземеш.

— Че кого другиго да повикам? — рече Фиц непринудено.

Но той бе поразен от промяната у Фаръл. Почти не беше го виждал, откакто отстъпи квартирата си на Мери. През по-голямата част от деня Фаръл беше навън и търсеше работа. Ако ли пък си беше у дома, почти не излизаше от стаята си. Фаръл не бе като другите безработни. Той беше белязан, преднамерено го пренебрегваха всички предприемачи, защото се бе опитал да се опълчи срещу една установена организирана система на дребно изнудване.

— Не върви ли? — попита го Фиц.

— Няма и да ми провърви — рече Фаръл.

— За Ларкин чува ли се нещо?

— Ни вест, ни кост.

— Може би скоро ще има нещо.

— Какво ще направи Ларкин, след като останалите не ме подкрепиха?

Почти нищо, помисли си Фиц. По договор собствениците на кораби предоставяха цялата работа по разтоварването на предприемачите. Те не се интересуваха кого наемат предприемачите, нито как плашат. От години вече беше прието те да се разплащат с докерите в кръчмите. Фиц не можеше да си представи, че този застарял, самотен човек до него ще успее да промени нещо. Имаше толкова много безработни, готови да заемат мястото му. И Фаръл започваше да съзнава това. Фиц с болка видя как очите на Фаръл грейнаха от щастие, като чу за тази временна работа.

Известно време Фаръл вървя мълчаливо. После попита със слаба надежда в гласа:

— Що за човек е сменният ви майстор?

— Казва се Карингтън. Много е строг, но не покровителствува никого. Само гледа хората да си вършат работата както трябва.

— А взема ли често временни работници?

— Два-три пъти седмично, обикновено за един ден.

— Тази нощ ще работя като фурия, за да ме забележи — каза Фаръл. — Тъй или иначе ясно е, че като докер с мене е свършено.

 

 

Цяла нощ работиха без почивка в лапавицата; работниците копаеха и струпваха въглищата встрани, каруцарите ги товареха на количките, откарваха ги и пак товареха. Гъсти облаци дим се надигаха под струите на пожарникарските маркучи, изпълваха двора и дори снегът имаше вкус на сажди и пепел, а дрехите на работниците се просмукаха с остра и кисела миризма. Накрая димът стана толкова гъст, че онези, които бяха на подветрената страна на купа, не можеха да работят повече. Невъзможно беше да се диша, тъй като вятърът притискаме пушилката надолу и образуваше непроницаема пелена.

Карингтън, който даваше указания на каруцарите, ги остави и отиде при Фиц. Той често се съветваше с него. Фиц му беше вещо като неофициален помощник.

— Е, ами сега? — попита той.

Фиц напрегнато мислеше какво може да се направи. Бяха пробвали да спират водата за известно време и да копаят, когато димът се поразсее. Но щом махнеха маркучите, силният вятър отново раздухваше огъня.

— Да се опитаме да направим заслон на огъня и да изкопаем горящите въглища.

Във втори цех имаше подвижни прегради, които през лятото се използуваха срещу течението, тъй като и двете врати на цеха стояха отворени заради жегата.

Карингтън се съгласи, че си струва да опитат.

Фиц взе със себе си няколко работници и пет-шест каруцари, единият от които беше Мълхол. Каза на огнярите да разглобят преградите, за да могат да ги отнесат в двора. Докато те работеха, Мълхол се обърна към него:

— Ти да не си заместник на шефа?

— Не, просто имам опит.

— В съюза ли си?

— Да, в Националния профсъюз на докерите — отговори Фиц.

— Като нас значи. Всички ли са профсъюзни членове?

— Горе-долу половината.

— Виждал ли си някога Ларкин?

— Не — каза Фиц.

— Преди време той определи надницата за извънреден труд — девет пенса на час. Такива са условията на каруцарите.

— Не знаех това — рече Фиц. Той беше леяр.

Каруцарите работеха при други условия. Напоследък ту тук, ту там те все забъркваха някоя каша.

— Можеш да питаш главния шеф — каза Мълхол, даде малко назад и подкара количката.

Нагласиха преградите и след малко спряха водата. Сега вятърът не можеше да достигне основата на купа, но огънят вече беше обхванал горния му край. Димът в подножието му се разсея и работниците можеха да копаят откъм подветрената му страна. Товареха количките без отдих. И други работници стигнаха до горящата маса. Между тях Фиц видя Фаръл, който работеше упорито и с лекота, умелите му движения издаваха опитния докер. Той бе един от малцината, които Карингтън избра и натовари със специална задача. Фиц се радваше за него. Това щеше да му вдъхне надежда, а в момента той имаше отчаяна нужда именно от надежда. И Пат Банистър беше в групата, копаеше усърдно, изцяло погълнат от работата, както обикновено. По-нататък, сред останалите стоеше Хенеси, без да прави нищо, хванал огнярска лопата с дълга дръжка, висока почти колкото него.

— Не се пресилвай — каза му Фиц мимоходом.

— Аз съм човек с крехко здраве — рече Хенеси, — гърбът ми е скован от ревматизъм.

— Прави се, че работиш — посъветва го Фиц. — Ако Карингтън те забележи, ще те изгони веднага.

Хенеси въздъхна и заби лопатата във въглищата.

Нощта се точеше бавно. Постепенно хората се изтощиха и започнаха да се движат като насън; приведените фигури на работниците се мяркаха в светлината на фенерите; примесеният със сняг дъжд ту се засилваше, ту отслабваше, спираше и пак продължаваше с нова сила; непрестанното стържене на лопатите и скърцането на количките отекваше в тъмнината, Фиц се озова до Карингтън и се сети за разговора си с Мълхол.

— Каруцарите искат да знаят колко ще им се плати.

Карингтън помисли за миг и каза:

— Сигурно по шест пенса на час.

— Те, изглежда, очакват нещо за извънреден труд.

— Колко?

— Девет пенса.

— Няма да го бъде — отряза Карингтън.

Тонът му подразни Фиц, но явно сега не беше време да спори. В другия край на двора вече растеше нова купчина, а мъжете трупаха още въглища.

— Ще трябва да заливаме с вода и новия куп — каза Карингтън, — иначе огънят може да се пренесе и там.

— Ще ни трябва резервоара — рече Фиц.

— Правилно. Иди да пуснеш крана.

— Кой ще надзирава пожарникарите?

— Има там двама от временните, струват ми се подходящи. Ще извикам някой от тях.

Кариннтън затърси с очи из двора. Приближи се към най-близката група работници и посочи Фаръл.

— Ей, ти — каза той, — какво си работил?

— Докер — отговори Фаръл.

— Името ти?

— Джим Фаръл.

— Безработен ли си?

— Да, от няколко месеца.

Кариннтън поразмисли малко. После махна с ръка и каза:

— Добре, продължавай да работиш.

Когато Фаръл се отдалечи, Карингтън се обърна към Фиц.

— Сега знам кой е той. Не ми трябва.

— Защо?

— Опасен е. Този човек си имаше някакви неприятности с предприемачите.

Карингтън отново се провикна:

— Ей, ти! — И към него се приближи друг работник.

— Отивам да пусна резервоара — каза Фиц.

Той се изкачи в най-горната галерия на четвърти цех, където над самата река се намираше резервната помпа. Допирът на студения метал беше болезнен и през неостъклените отверстия вятърът духаше така яростно, че почти всичкият въглищен прах беше пометен от пода. Фиц натисна с цялата си тежест крана. Съоръжението беше безнадеждно остаряло и несигурно.

Пред очите му беше образът на Фаръл, а в ушите му звучаха думите на Карингтън. Слухът за малкия бунт на Фаръл беше плъзнал из цялото пристанище. Сега щяха да го преследват всички, дори хора като Карингтън, които го правеха без зла умисъл. В този град нямаше спокойствие.

Долу, под стоманените греди и тънките като паяжина стълбички, дежурните работници се обливаха в пот пред пещите. А тук, горе, цареше пустота, смразяващ студ и сумрак. Вдясно реката бе сива, набраздена от вятъра, силуетите на чакащите кораби все още не се различаваха ясно. Фиц с изненада забеляза, че вече се зазорява. Стори му се, че усеща мириса на настъпващия ден: специфичния мирис на метал, на река и на всякакви стоки, струпани на кея — това бе дъхът на пристанището, където цареше студ и глад. Прозвуча сирената на потеглящ кораб. Това означаваше, че скоро ще започне приливът. Воят на сирената се блъсна в металния покрив над Фиц, отекна по улици и пресечки, стресна сънените чайки и бездомните котки. Звукът едва бе замрял и тръбите наоколо внезапно потрепераха и се затресоха. Помпата работеше. Фиц заслиза бавно по стълбичките. Бяха тесни и опасни за човек, работил непрекъснато осемнайсет часа.

Когато се върна при Карингтън, вече бе съмнало. Угасиха фенерите, хората изнемогваха от умора и глад. Като ги гледаше, Фиц изведнъж ги съжали. Вятърът и студът бяха тежко изпитание; към него се прибавяше и друго мъчение — от дима и пепелта очите смъдяха. Но с изключение на Мълхол никой не питаше колко ще получат накрая; продължаваха да работят мълчаливо. Така или иначе за повечето от тях всяко спечелено пени щеше да бъде дар божи.

— Как ще стане плащането? — обърна се Фиц към Карингтън.

— Ще оставя списъка при касиера, преди да си тръгна. Съобщи на хората да дойдат към четири часа.

— А какво да им кажа за заплащането на извънредния труд?

— Да имат да вземат — отговори Карингтън.

— Чакат ни неприятности.

— Хич не ме е грижа за временните — ще приемат каквото им дадем. По-опасни са каруцарите, но и те нямат друг изход. Имат право на нещо допълнително само ако са работили за нас и през деня. А тези не са. Тази нощ те работиха за „Догет и Ко“.

— Да се надяваме, че ще схванат разсъжденията ти — рече Фиц.

— Все едно, няма какво да правят — отбеляза Карингтън. — Не са на редовна работа при нас, та не могат да обявят и стачка.

Фиц се прибра вкъщи заедно с Пат Банистър. Направиха си чай, измиха се и легнаха. А градът вече навлизаше в ритъма на новия ден.

 

 

— Искали сте да ме видите? — попита отец О’Конър.

Новият му предстоятел, отец Гифли, го погледна и каза раздразнено:

— Моля ви не стойте на вратата и пуснете дръжката. Не мога да понасям това.

Видя как отец О’Конър пламна от смущение и добави:

— Става студено. Влезте и седнете.

Самият той седеше в кожено кресло, протегнал крака към камината. На една масичка, която за по-удобно бе приближил до себе си, се виждаха останките от закуската му: портокалови кори, купичка от овесена каша с млечнобяла утайка на дъното, чиния със следи от пържени яйца и жилави кожички от бекон.

Отец О’Конър седна срещу него. През високия прозорец се виждаше ограденият със зид заден двор на църквата и релси. Църквата „Св. Бригита“ се намираше близо до железопътната линия и канала. Гледката и без това беше непривлекателна, а схлупеното небе и мокрият сняг с нищо не я разкрасяваха. Стъклата на прозорците бяха покрити с дебел слой мръсотия, мръсотията на квартала, от която нямаше спасение.

— Да — каза отец Гифли, — исках да ви видя. Какво ще кажете за чаша уиски?

— Не, благодаря — отговори отец О’Конър.

— Да не сте въздържател?

— Не, отче.

Той се канеше да добави, че в единайсет часа сутринта е раничко за алкохол, но навреме се усети, че думите му могат да се изтълкуват като порицание на неговия предстоятел. А тези навици наистина го тревожеха.

— Тогава налейте на мен малко — нареди отец Гифли. — Бутилката е до вас.

Той имаше сива, остра коса и червендалесто лице, лъснало в пот от топлината на огъня. Отец О’Конър му наля уиски и потръпна от миризмата на алкохола. През последните няколко седмици свикна да свързва миризмата на уиски с дъха на ментови бонбони. От предстоятеля му винаги лъхаше на спирт или на мента, а понякога — и на двете.

— Е, не се скъпете толкова де — избоботи отец Гифли недоволно. — По-щедро, драги. Не го цедете така.

Отец О’Конър, който тъкмо подаваше чашата на своя предстоятел, отново я постави на масичката и доля.

— Така е по-добре — каза отец Гифли. — Това ще ми даде сили да се преборя със студа.

Той присви очи и одобрително погледна питието си. До него имаше вода, с която разреди щедрата доза в чашата си. После отпи, примлясна и продължи:

— Вие сте при мен вече няколко седмици, отец…

— Шест седмици — уточни отец О’Конър.

— Шест седмици — повтори отец Гифли. Точният им брой, изглежда, го наведе на размишления. Поседя така, втренчил в огъня изпъкналите си, кръвясали очи. Когато мислеше, отец Гифли имаше навика да мърмори под носа си и да сумти.

— Има нещо, което ме озадачава — и то е как попаднахте тук.

— По собствено желание, отче.

— Така ми казаха, по защо все пак?

— Животът в една богата енория ми се струваше прекалено лесен. А господ не за това ме е призовал да стана свещеник.

— Значи според вас работата тук е по-… възвишена?

— По-тежка е. Изисква по-голямо смирение.

Отец Гифли го изгледа над ръба на чашата си и я остави на масичката, без да отпие.

— А-ха… ясно. Смирение. Значи това е лелеяната добродетел.

— Не ви разбрах, отче.

Отец Гифли нетърпеливо изсумтя. Този път за компенсация той пресуши чашата си.

— От устата ви се леят вежливи фразички. Извинявате ми се, искате разрешение да влезете; предлагам ви уиски, а вие се държите така, сякаш съм ви разказал някаква неприлична историйка. Поисках да ви видя тази сутрин, защото, честно казано, наистина не проумявам какво ви е довело тук.

— Не ви разбирам, отче.

Отец О’Конър цял трепереше, но не от гняв, а от слисване. Предстоятелят му го ужасяваше.

— Трябва да ви кажа едно: ако си мислите, че тази енория е най-подходящото място да изпълнявате свещеническия си дълг, това е идиотска грешка. Мое задължение като ваш предстоятел е да ви върна на пътя на истината.

— Не предполагах, че сте недоволен от мен — промълви отец О’Конър.

— Да съм недоволен ли? Ни най-малко. Слава богу, сменил съм толкова смърдящи енории в бордеите, че съм се научил как да се пазя от всякаква мръсотия. Просто ви предупреждавам какво е положението. Запознахте ли се с отец О’Съливан?

Отец О’Конър го познаваше. Именно отец О’Съливан, а не отец Гифли, го въведе в ежедневните дела на енорията, показа му къде стоят църковните одежди и съдове, пожела му успех и изрази надежда, че той ще хареса предстоятеля си. Последното каза с печална, плаха усмивка, която издаваше, че намира отец Гифли за малко странен. Самият отец О’Съливан бе снажен мъж с посребрени коси, който често прекарваше нощите си в бдение пред олтара на Непорочната Света Дева Мария. След онова първо въвеждане в делата на енорията, двамата рядко разменяха по някоя дума, но винаги се държаха приятелски, любезно.

— Трябва да се учите от отец О’Съливан — каза отец Гифли. — Докато сте тук, взимайте пример от него, а не от предстоятеля си.

Отец О’Конър едва успяваше да скрие смущението си.

— Извинете… отче… — успя да изрече той.

— Опитвам се да ви помогна.

Като събра смелост, отец О’Конър погледна предстоятеля си право в очите и каза:

— Има един начин да ми помогнете много.

— И какъв е той?

— Ако се опитате да ме приемете такъв, какъвто съм — каза отец О’Конър. — Така се чувствам безполезен и нежелан.

Щом той изрече тези думи, отец О’Конър осъзна, че това е самата истина. Отец Гифли се отнасяше презрително към него още от първия ден. Беше и несправедлив; всеки път му поверяваше ранната служба, от седем часа, а за себе си оставяше другата — в десет. В пристъп на послушание и самоунижение отец О’Конър се подчини. Всяка сутрин, когато се събуждаше в студената си неуютна стая, той черпеше сили от съзнателно наложеното си смирение.

— Само за вежливост ли става дума? Работата тук изисква малко по-други маниери.

— Надявах се на вашите напътствия.

— Напътствия — повтори отец Гифли. Той отново се бе облегнал в креслото си и сякаш говореше не на отец О’Конър, а на камината.

— Да, надявах се.

— Вие сте лицемер, отче.

Задавайки си за кой ли път въпроса дали предстоятелят му не е побъркан, отец О’Конър рече:

— Не разбирам защо говорите така.

— Защото ме смятате за пияница.

— О, не, не е вярно, отче.

— Точно така е, отче.

Отец Гифли премести чашата си по-близо до бутилката и си наля уиски.

— Преди близо трийсет години попаднах за първи път в бордеите. Не съм търсил като вас черна работа; така ми наредиха. На всички бе известно, че обичам доброто общество, приятните разговори. Сигурно бяха решили да ме излекуват от тази слабост, като ме накарат да се успокоявам, гледайки лицата на нещастните бедняци, и да се развличам в разговори с невежите. И да пия чая си в техните мизерни жилища. Знаете ли, отче, колко такива мизерни жилища има в този милосърден град?

— Твърде много са, отче, разбирам.

— „Твърде много“ е обобщение, което можеш да използваш в проповедите от амвона, за да внушиш на паството благочестив ужас. А всъщност те са почти шест хиляди и в тях са наблъскани около осемдесет и седем хиляди души. Живея в центъра на тази помийна яма вече трийсет години.

Отец Гифли приседна на края на масата и се усмихна тържествуващо.

— И мога да кажа, че съм проповядвал, без да изпитвам „благочестиво“ високомерие.

— Искате да кажете, че аз…

— Искам да ви обърна внимание върху една възможност и да ви припомня, че ваш дълг е да служите еднакво на всички, до последния неграмотен клетник в моята църква.

След като натърти съвсем преднамерено на притежателното местоимение, отец Гифли позвъни на икономката и й нареди да вдигне масата.

— Това е всичко, което исках да ви кажа.

После отиде до прозореца и насочи вниманието си към семафорите на железопътната линия.

 

 

В четири часа следобед вече се здрачаваше. Зад прозореца на стаята, където живееха Фиц и Пат Банистър, небето бе притъмняло. В полумрака Фиц различи рамото на Пат над завивките. Стана и го разтърси.

— Четири часът е.

Пат примигна и разбра веднага за какво става дума.

— Слава богу — каза той най-сетне и отметна одеялото. — Май ще вземем някоя пара.

Когато стигнаха до леярната, пред вратата чакаха Хенеси и Фаръл. Спореха за нещо. Бяха им платили по шест пенса на час. Мълхол бе вътре и настояваше за девет пенса. Пат отиде в касата и получи шест шилинга за дванайсетчасовата си работа. Фиц, който беше постоянен работник, можеше да си вземе надницата чак на следващия ден.

— За извънреден труд ще платим само на постоянните ни работници — говореше касиерът. — На временните не се полага.

— Ние се разбрахме за девет пенса — рече Мълхол.

— Вече казах — отсече чиновникът.

— Но Джим Ларкин разправя друго — настоя Мълхол. — Той е преговарял за девет пенса на час. Ще се оплача.

— Хич не ме заплашвайте с мистър Ларкин. Няма за какво да се разправяме с него.

— Може би той ще има какво да ви каже — отвърна Мълхол. После взе шестте шилинга, които касиерът бе сложил пред него, и излезе.

— Да идем да пийнем, а? — предложи Пат, докато те все още спореха на вратата.

— Без мен — каза Фаръл.

Фиц се обърна към него.

— Хайде де, ела. Имам да ти връщам.

— А ти? — обърна се Пат към Мълхол.

— Мисля да кажа на Ларкин… — отговори другият, борейки се с изкушението.

— Пийни едно, пък после иди при него.

— Ларкин не понася миризмата на алкохол — рече Пат. — Веднъж ми каза, че ще доживея деня, когато над развалините на пивоварната „Гинес“ ще поникне трева.

Тази мисъл, изглежда, разстрои Хенеси.

— Едно малко питие просто ни се полага за труда, господа — настоя той.

Тръгнаха всички с ясното съзнание, че този път имат достатъчно пари да се почерпят, крачеха важно по улиците, огласяни от грохота на трамваите. Единствен Хенеси изоставаше от групата.

— Господа — подвикна той, — почакайте малко, имайте милост към скования от ревматизъм човек!

Другите забавиха крачка. Мълхол му каза през смях:

— Ако пооставиш малко нощем жената на мира, тогава ще ходиш по-леко.

— Това е единствената утеха за бедняка — добродушно отвърна Хенеси.

Като свиха от главната улица, Фиц мушка в джоба на Фаръл няколко монети, за да може, като му дойде редът, и той да почерпи, без да се притеснява. Вървяха между високи, полуразрушени къщи. През прозорците мъждееше слабата светлина на свещи или петромаксови лампи, само тук-там се открояваше яркобялото газово осветление. Пред тях един фенерджия се спираше до всеки стълб, със заучено движение вдигаше високо дългата си тънка факла и оставяше след себе си низ от запалени фенери. Железните огради на къщите лъщяха с влажен блясък. Фиц наблюдаваше фенерджията. Паленето на фенери винаги го хипнотизираше. Той каза сякаш на себе си:

— Като малък исках да стана фенерджия.

— Този от Газовата компания ли е? — запита Пат.

— Не е компания, а корпорация — отговори всезнаещият Хенеси. — Там имат право на пенсия. Веднъж този тука за малко не си загуби мястото.

— Кой е той? — попита Мълхол.

— Баги Конлън — отвърна Хенеси. — Доста обича чашката и една вечер, след като запалил фенерите, влязъл в кръчмата и попаднал на добра компания. След няколко часа така се натряскал, че забравил за фенерите. Все повтарял, че има работа и не трябва да го задържат. Най-сетне излязъл и видял, че фенерите са запалени; решил, че трябва да ги угаси. Захванал се, значи, да ги гаси и половината град потънал в пълна тъмнина, докато не го арестували за нарушаване на обществения ред.

Работниците влязоха в кръчмата на Котър и си поръчаха греяно уиски.

 

 

Дрипите и брадата привлякоха вниманието на отец О’Конър. С преметнатата си на рамо торба и вързаното през кръста въже този човек му напомняше рисунките на странствуващи богомолци от детските книжки. Свещеникът го докосна леко по рамото. Бекона, който съсредоточено ровеше в една голяма кофа за смет, бавно се изправи и се обърна. При вида на свещеника той свали шапка. Отец О’Конър бръкна в джоба си и му подаде един шилинг.

— Да ви благослови господ и света Дева Мария — каза Бекона.

— И вас също — отвърна отец О’Конър.

Той погледна към градския часовник. Видя, че е още рано да се връща в църквата и няма закъде да бърза.

— Намерихте ли нещо ценно? — попита той. — Някаква дреха или нещо такова?

— Не, тук не — отвърна Бекона. — Тук дрехи не могат да се намерят.

— Да не би да търсите… храна? — попита отец О’Конър, ужасен от тази мисъл.

— Намира се и по някоя огризка — каза Бекона, — ама много рядко.

— А защо?

Тази липса на въображение слиса Бекона, но шилингът налагаше да бъде по-снизходителен.

— Защото това е театрална кофа за смет — обясни той.

В първия момент отец О’Конър не проумя за какво става дума. После се сети, че сляпата стена зад него принадлежеше на Кралския театър, значи кофата не бе градска собственост.

— Разбирам — каза той и вдигна очи към небето, за да скрие усмивката си.

Сивото небе го погледна навъсено отгоре. Над тясната улица се виждаше само една ивица от него, но и тя бе достатъчна да побере цялото отчаяние на зимния град. Отец О’Конър бързо сведе очи. Мрачното небе, дългата мокра, унила стена, тясната уличка, изровената настилка — всичко около тази дрипава фигура внезапно я превърна в отрицание на Бога. Нима човекът трябва да вони на мръсотия и да рови в кофите за смет?

— А какво може да се намери в една театрална кофа? — попита той.

— Фасове от пури и цигари, недопушени през антракта — отвърна Бекона. — Хората тъкмо запалят, а звънецът звънне и те ги захвърлят след няколко дръпвания. Въобще около театрите доста нещо за пушене може да се намери.

Той бръкна в джобовете си.

— Ето например какво съм събрал — рече Бекона и показа трофеите си.

Отец О’Конър си даде вид, че гледа с интерес. Усети как мускулите около устата му потръпнаха и бързо обърна глава встрани. Може би отец Гифли беше прав. Може би той не трябваше да гледа твърде отблизо такива неща, преди да се е научил да владее изражението на лицето си.

— Както виждам, провървяло ви е — каза той.

— Наистина ми провървя, отче — добави Бекона. Порови в джоба си и извади друга находка.

— Какво е това? — попита отец О’Конър.

— Скъсана струна от чело — отговори Бекона. — Това е вид музикален инструмент.

В съзнанието на отец О’Конър изплува образът на Иърлинг, зачервен и лъхащ на уиски. Спомни си светски разговори и усмихнати хора с изискани маниери. Опита се да прогони тези образи и мисли. Завинаги бе обърнал гръб на техния свят.

— За какво служи? — попита той.

Бекона опъна струната в цялата й дължина.

— Няма по-добро средство срещу ревматизъм — каза той. — Познавам много каруцари, които ще ми дадат два пенса за нея. Разгледайте я, ако искате.

Но отец О’Конър отказа и дори отстъпи малко назад. Струната бе намерена в кофа за смет, а ръцете, които му я подаваха, бяха мръсни. Бекона реши да не настоява и продължи:

— Седмично каруцарите пренасят на гръб по трийсет и пет тона въглища нагоре-надолу по стълбите, в студ и дъжд. От мокрите торби гърбовете им бързо се сковават от ревматизъм. И единственият лек е струна от чело около кръста, опасана на голо.

Някой по-възрастен човек би се засмял. Но отец О’Конър остана сериозен.

— Как може да вярват в подобно нещо! — каза той укорително.

— Струната помага, ще знаете — настоя Бекона. — Като е нова, не върши работа, но щом потта от пръстите проникне в нея, тя придобива целебна сила и извлича отровата. Затова само старите струни помагат срещу ревматизъм.

— Глупости — рече отец О’Конър.

Бекона не каза нищо. Но внимателно прибра струната в джоба си. Внезапен порив на вятъра развя дрипавото му палто, а отец О’Конър сграбчи шапката си да не литне.

— И двамата ще хванем ревматизъм, ако продължим да стоим тук — рече свещеникът.

Бекона разбра, че разговорът е приключен, докосна почтително шапката си и се затътри напред.

Отец О’Конър пое по посока на главната улица, разстроен от нищетата, която го обграждаше отвсякъде и преследван отново от въпроса как да облекчи страданията на бедняците. Очевидно трябваше да се създаде благотворително дружество. Отец Гифли не бе направил нищо по този въпрос — трудно беше да проумее защо. Нямаше да е леко да се разбере с него. А се налагаше да го моли за разрешение.

Реши да не се спира пред нищо. Няма да се остави да бъде разколебан поради собствената си гордост; трябва да изтърпи обидите в пълно смирение. Ала все пак имаше нужда от помощ и съвет. Отец О’Конър се сети, че може да получи помощ от семейство Брадшоу. Внимателно обмисли въпроса: от една страна, бе си дал дума да обърне гръб на удобствата и светските компании, а от друга, нужни му бяха съвет и напътствие; при това в душата му се прокрадна опасението, че може би просто търси оправдание за едно приятно и ободрително посещение. Отец О’Конър повървя с тези мисли в главата, докато, без да се усети, се озова в трамвая за Кингстаун.

— А сега, за нашите девет пенса на час — рече Мълхол, когато пиеха второто уиски.

— Карингтън вика, че нищо не можете да направите — обади се Фиц.

— И ние също — каза Фаръл. — Нали не работим в леярната. Няма къде да мърдаме.

— Имам предложение — рече Мълхол и понижи глас. — Това вече са го опитвали в Белфаст.

— Хич не ми се захваща с неща, дето са ги правили в Белфаст — намеси се Хенеси.

От греяното уиски страните му бяха пламнали. Погледът му блестеше. Докато говореше, хитрите му очички шареха из кръчмата и поглъщаха и кавги, и сладки приказки.

— Чух веднъж за някаква лотария — обясни Хенеси. — Първата награда била една седмица безплатна почивка в Белфаст. А знаете ли каква била втората награда?

Той помълча, за да прикове вниманието им. После каза:

— Втората награда била две седмици безплатна почивка в Белфаст.

Всички избухнаха в смях, с изключение на Фаръл, който се обърна към Мълхол:

— Как предлагаш да си вземем деветте пенса?

— Ето как. Леярната си доставя въглища от „Догет и Ко“. Добре. Следващия път, като ми рекат да карам за леярната, отказвам.

— И каква полза от това? — възрази Хенеси. — Само ще те уволнят.

— Няма да ме уволнят, ако всички от „Догет и Ко“ ме подкрепят.

— Тогава могат да си го изкарат от нас — намеси се Пат.

— Няма да стане, ако и работниците от „Нолан и Кийс“ също ни последват — каза Мълхол.

Всички се замислиха. В първия момент предложението им се стори неосъществимо, но малко по малко започнаха да прозират смисъла му.

— Вие ни подкрепете и ние ще ви подкрепим, така ли? — запита Пат. Той вече обмисляше възможностите.

— Точно тъй — потвърди Мълхол.

— Ами ако уволнят някого — предположи Пат. — Да речем, че наредят на някой каруцар да извози въглища, а той откаже и го уволнят. Тогава какво?

— Всички спираме работа — отвърна Мълхол.

— Но част от въглищата ние си доставяме направо от нашите кораби — отбеляза Фиц.

— Като започнат да товарят, ще кажем на нашите да не разтоварват — продължи Мълхол.

— Но така само за седмица целият град ще бъде парализиран — разтревожено се обади Пат.

— А защо не? — настоя Мълхол. — Така направиха и в Белфаст.

— За три шилинга? — скептично запита Хенеси.

Изведнъж Фаръл удари по масата и изръмжа:

— За принципа!

Лицето му бе потъмняло от гняв. Хенеси се сви уплашено.

— Не исках да обидя никого — стреснато каза той.

— Ето къде е бедата — рече Фаръл. — В тоя град няма нито един принципен човек. Имах постоянна работа на пристанището, докато отказах да платя пиенето на един предприемач, който ни беше завел в кръчмата на брат си да ни даде надниците. И оттогава съм без работа.

Фиц сложи ръка на рамото му.

— Все пак Хенеси има право — каза той. — Става въпрос само за три шилинга. Никой профсъюз няма да затвори цяло пристанище заради това.

— Ларкин ще го направи. Разбрали сме се с него — продължи да настоява Мълхол.

— Да, но с транспортните фирми, не и с леярната.

— Ларкин определи надницата на каруцарите. Тя важи за всички.

— Той може да рискува да затвори пристанищата, както предполагаш — рече Фиц, — но Секстън и Британският изпълнителен комитет няма да се съгласят. Много скъпо ще излезе.

— Ако Ларкин реши да го направи — упорствуваше Мълхол, — пет пари не давам какво ще кажат или ще си помислят в Изпълнителния комитет. Още утре след работа ще отида да говоря с него.

— Ще дойда с тебе — каза Пат.

— А ти? — обърна се Мълхол към Фиц.

Пат се намеси:

— Фиц не може да дойде. Утре е на смяна по това време.

— Можете да кажете на Ларкин, че ще ви подкрепим, ако стане нужда — рече Фиц, — но е истинска лудост.

— Ето това исках да чуя — доволно каза Мълхол.

— Ами ти? — обърна се Пат към Хенеси.

Хенеси отговори с въздишка:

— За беда никога не съм имал постоянна работа, че да стана член на профсъюз.

През затворената врата на кръчмата се чу песен — дрезгав, но мелодичен глас, който привлече вниманието на Мълхол.

— Знам кой е — каза той.

На стъклената врата се появи сянка, после някой дълго време се бори с дръжката и накрая се вмъкна вътре. Беше Бекона. Запремигва от светлината. Кучето му първо позна Мълхол и излая за поздрав.

— Какво искаш — пари или нещо за пиене? — попита го Мълхол.

— Едното или другото, а може и двете — добродушно рече Бекона.

По брадата му имаше ситни капчици, а просмуканите му от влагата дрипи започнаха да издават неприятна миризма. Мълхол го представи на другите и го покани да седне. Бекона с благодарност се настани между тях.

— Какво те води насам? — попита го Хенеси.

— Ами, квото се намери — пари или пиене — отвърна старецът.

Мълхол поръча халба бира. Бекона изсипа пясъка от плювалника и наля в него на кучето. То лакомо започна да лочи. Бекона вдигна тост за присъствуващите.

— Господ здраве да ви дава — каза той.

— Пий си пиенето и запази благословиите за себе си — рече Мълхол. — Един бог знае какво може да ти донесе благословията на Бекона.

— Няма да е за лошо — каза старецът. — Днес моята благословия е особено ценна.

Той остави чашата и се обърна към всички:

— Имах небивал късмет. Един млад свещеник ми даде цял шилинг. Та ядох супа и картофи в благотворителната кухня на „Св. Франциск“, взех си дори чаша какао и филия хляб. Така се надумках, че едва се довлякох дотука.

Той затърси нещо под палтото си.

— Иска ли някой от вас, господа, да прегледа днешния вестник?

Хенеси протегна ръка.

— Откъде го взе?

— Намерих го в една кофа за смет.

— Не е пострадал от влагата — каза Хенеси, който разлисти с критичен поглед страниците и забеляза, че са съвсем сухи.

— Много специална кофа, с капак. И беше толкова голяма, че цял можеш да влезеш вътре и да се скриеш от дъжда. Така казах и на свещеника, дето ми даде шилинга.

Хенеси, който вече си бе сложил очилата, свали вестника и се обърна към останалите:

— Тук пише, че се предлагат хиляда лири награда на онзи, който знае нещо за изчезналите кралски скъпоценности или има сведения за тях.

Мълхол отбелязал:

— Сега вече знаем защо Бекона по цял ден рови из кофите за смет.

— Ще ви кажа още нещо, за да ви спестя труда да четете вестника — рече Бекона. — Вече няма да плащате пиенето на предприемачите.

Забеляза, че всички го гледаха с интерес.

Хенеси свали вестника; Мълхол остави чашата си; Фиц погледна първо Бекона, после Фаръл. Фаръл се облакъти на масата.

— Какво, какво? — попита той.

Удивен от интереса, който бе събудил, Бекона обясни:

— Снощи Ларкин се споразумял с корабовладелците да се забрани на предприемачите да викат докерите в кръчмите и там да им плащат надниците.

Всички погледнаха към Фаръл.

— Трябва да отидеш в съюза — каза му Мълхол.

— На твое място бих тръгнал веднага — настоя Пат.

Мълхол изглеждаше щастлив. Не бе очаквал, че вярата му в Ларкин толкова скоро ще се оправдае. Фаръл се надигна колебливо.

— Ако ме извините… — започна той.

Въпреки важната вест беше му съвестно да тръгне, преди да почерпи на свой ред.

— Хайде, тръгвай — подкани го Фиц — стига с тия церемонии.

Фаръл излезе, а Бекона го проследи с поглед, почеса се по главата и попита смутено:

— Кво, по дяволите, сторих на вашия приятел?

— Нищо, Бекон, ни напълно заслужи бирата си — отговоря Мълхол.

Фиц се усмихна. Той също усещаше трепета на нова, смътна надежда.

 

 

Хенеси и Бекона си тръгнаха последни. И двамата леко залитаха. На Чандлърс Корт Бекона седна на мокрите стъпала, изкашля се, за да си пречисти гърлото и запя. Хенеси се сети за жена си.

— За бога, млъкни — жално каза той.

— Добре — съгласи се Бекона, — ама ела седни до мене да си побъбрим.

— Не смея… с тоя ревматизъм.

— Нали ти предложих лек.

— Не мога да ти дам два пенса. И без това вече достатъчно изхарчих.

— Както искаш. Всеки каруцар с радост ще ми даде два пенса за струна от чело.

Внезапно Бекона се сети нещо.

— Кой беше оня младия, дето седеше с вас в кръчмата?

— Тъмнокосия ли?

— Да, той същия.

— Фицпатрик. Решил е да си сложи хомота.

— Аха, ще се жени, значи. Щом го е хванала тая зараза, отърване няма.

— Работи в леярната.

— Той ме черпи една бира, господ здраве да му дава.

— И знаеш ли къде се гласи да живее, като се ожени?

— Не, кажи ми.

Хенеси посочи с палец през рамото си към Чандлърс Корт номер трети. Бекона го изгледа недоверчиво.

— Не може да бъде! — възрази той.

— Да бе, когато семейство Кени напусне квартирата си.

Това беше новина.

— След две седмици заминават за Америка. И аз бих искал да отида там.

Но Бекона пак се сети нещо.

— Ами ако намериш кралските скъпоценности или въобще забогатееш, ще идеш ли в Америка?

— Отдавна ми се ще да ида във Франция.

— Французите живеят доста особено — каза Бекона. — Много разпуснато, във всеки случай.

— Иска ми се да видя лозята им.

— Не ти ли стига тукашният портър?

— Говоря ти за гроздето. За чудесните бели гроздове.

— Има и черно грозде.

— Вкусвал ли си някога такова нещо?

— Е, как, всяка сутрин на закуска — каза Бекона, придавайки си важност — и по два пъти на ден в неделя.

— Гроздето е най-вкусното нещо на света — рече Хенеси.

— Да де, нали само с него са ме отхранили — продължи Бекона със същия тон.

— Като работех в една кухня на Мериън Скуеър — обясни Хенеси, — старецът там непрекъснато грозде ядеше. Цели две седмици всеки ден си хапвах грозде, защото все задигах по някоя чепка. Оттогава го обичам.

— Какво беше, черно или бяло?

— Черно.

— Дават го на болните — рече Бекона с тон на познавач.

— Хайде, аз да тръгвам — каза Хенеси.

Но на Бекона очевидно му се приказваше.

— Поседни малко, де — помоли той приятеля си.

— Не мога, опасно е. Ще ме стегне ревматизмът, а болката не се търпи.

Бекона мушна ръка под палтото си и извади струната от виолончело. Намръщи се така, че се виждаше само брадата му и във внезапен порив на човеколюбие каза:

— Ето, вземи я.

— Не, не мога — отвърна Хенеси.

— Нищо не ти искам.

— Не, не мога.

Бекона ядно изруга:

— Проклет инат! — развика се той. — Предложих ти я за два пенса, досвидяха ти се. Сега ти я давам просто така, като на съсед и приятел, а ти, дявол те взел, пак не я искаш. Може би въобще не си болен от ревматизъм, а?

Хенеси се огледа неспокойно.

— Не викай толкова — каза умолително той.

— Ако не се беше тъпкал с проклетото грозде — съвсем се разлюти Бекона, — нямаше да те хване ревматизъм.

Обзет от паника, Хенеси се примири.

— Добре, добре. Ще седна, щом толкова искаш.

Стъпалата бяха мокри. Хенеси потрепера и се загърна по-плътно с палтото си. Двамата седяха и тихо разговаряха — Хенеси, за да поизтрезнее, преди да се прибере при жена си, а Бекона, защото в сутерена не беше кой знае колко по-уютно; сега поне си имаше компания. Кучето клечеше до тях и обръщаше глава, наостряйки уши при стъпките на случаен минувач.

— Значи, ако намериш кралските скъпоценности, първата ти работа ще е да си купиш грозде, а? — попита Бекона.

— И ще ида във Франция — добави Хенеси.

— А пък аз бих си купил свирка — каза Бекона — и ще си остана тука, ще си свиря.

Войнствената нотка в гласа му изчезна. Токът му стана печален.

— Не искам много, нали? — добави той.

Помълчаха малко. После Бекона вдигна очи и се взря през дъжда в мрачното небе.

— Как мислиш, дали Исус Христос е там горе? — попита той.

— Да, и Света Богородица също — потвърди Хенеси и побутна шапката си.

— А дали ни вижда?

— Така пише в катехизиса.

— И през дъжда ли ни вижда?

— Мисля, че дъждът не му пречи.

Станаха и се отправиха към входа. Над тях всички прозорци по сивата фасада светеха в късния час. Тъкмо преди да влязат, кучето изведнъж наостри уши и излая. Огледаха се. Един висок мъж се приближи, спря, погали Рижко и каза:

— Добър вечер.

И двамата отвърнаха на поздрава. Мъжът отмина. Хенеси, чиито любопитни като на сврака очи отново светнаха всезнаещо, се вторачи в отдалечаващата се фигура. Той се обърна към Бекона.

— Знаеш ли кой беше това?

— Не го знам, ама се вижда, че е любезен човек — рече приятелят му, доволен заради кучето.

— Джим Ларкин — каза Хенеси, щастлив, че веднага е разпознал човека, за когото говореше цял Дъблин.

Глава шеста

Градът се справяше със зимата както можеше. Имаше хубави, необичайни за сезона дни — капризи на времето, които изненадваха, сякаш частица от лятото изневиделица грейваше в небето, дни, когато чайките изглеждаха по-бели, а реката придобиваше ясносин, леден блясък.

В един такъв ден Фиц заведе Мери да разгледа квартирата на Чандлърс Корт. Не беше сигурен дали тя ще я хареса. Мери така мечтаеше да си имат свой дом. Но тя съзнаваше, че нямат много време и трябва да решават колкото може по-скоро. Собствените й малки спестявания почти бяха свършили.

Въпреки хубавата утрин, предверието изглеждаше мрачно. Стъпалата се огъваха и скърцаха под краката им. Но самата квартира не беше лоша. От големия прозорец с изглед към улицата се виждаше планината, сега синкава и гола, а през стъклата щедро нахлуваше слънчева светлина. На улицата играеха деца и се носеше весела глъч, приятно приглушена от разстоянието. Голямата облицована с мрамор камина, останала от по-добри времена, можеше да се използува и за готвене. Имаше още спалня и кухничка; наемът от четири шилинга и три пенса седмично не беше малък, но и жилището бе сравнително голямо. Семейство Кени щяха да напуснат след седмица. На улицата Мери каза:

— Е, какво мислиш?

— Струва ми се подходящо.

Тя стисна по-здраво ръката му и рече:

— Квартирата е хубава, но се чудя какви хора живеят в къщата.

— Съседите на етажа са свестни.

— А на горния етаж?

— Не ги познавам.

Мери помисли малко.

— Да я вземем, Фиц — предложи тя.

— Добре — отговори той, — от идната седмица е наша.

— Как ще стане това?

— Мога да се нанеса заедно с Пат — каза Фиц.

— Той няма ли да има нищо против?

— Едва ли. Малко по-скъпа е от сегашната, но той и без това не я харесва.

Пат беше с Джон Съмървил, когато Фиц му предложи да се преместят. Пат бе запалил камината и сушеше на огъня чифт долни гащи.

— Квартирата е по-скъпа — обясни му той, — но аз ще поема допълнителните разходи.

— Защо не се нанесеш направо с момичето? — попита Пат.

Фиц се усмихна и отговори:

— Някои смятат това за неморално.

— Аз на твое място не бих се замислил — каза Пат.

— Всички знаем твоите възгледи по въпроса — кисело отбеляза Джо.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа за това, дето живееш с Лили Максуел на Мабът Стрийт.

— Въобще не е на Мабър Стрийт.

— Където и да е. Фиц се грижи повече за доброто си име.

— Не виждам какво й има на Лили Максуел.

— Ходи по вертепите — каза Джо, — може да ти навлече някоя беля.

— Е, божа работа.

— Не е християнско — каза Джо.

— Никога не съм претендирал, че съм християнин — възрази Пат сдържано.

От ръцете му се издигаше пара, отиваше нагоре към лицето и към газената лампа, поставена на една кутия до него.

— Шишето на лампата ще се пръсне! — викна Джо.

Той беше набит, дребен на ръст и заедно с Пат работеше в „Нолан и Кийс“. Пат премести лампата.

— Като социалист — обясни той, — аз смятам, че венчавката не е необходима.

— Брачният съюз на порядъчните християни трябва да бъде благословен от свещеник — настоя Джо.

— А кой според тебе е благословил съюза между Адам и Ева? — запита Пат. — Хич не ме убеждавай, че е имало свещеник.

— Сам бог ги е благословил.

— Чудесно — каза Пат, — нека тогава Фиц да помоли Господ да благослови връзката им и да си кара както си знае. Хем няма нищо лошо в това, хем ще спести някоя и друга пара.

— С Адам и Ева е било друго — отбеляза Джо, — но сега тайнството на брака е работа на църквата.

— Това е нещо като модерно изобретение — рече Пат, — също като електрическите трамваи. Ако искате да знаете, бракът е измислен от капиталистите, които по този начин си осигуряват правото на наследство.

— Говориш много остро срещу религията — каза Джо.

— А според тебе може би трябва да правя като Кийвър; той иска от чиновника да му дава марките, с които се събират средства за негърчетата.

— Сигурно ако събираше марки за Карл Маркс щеше да го обявиш за герой — изръмжа Джо.

— Би могъл поне да започне да си плаща профсъюзния членски внос.

— Той просто се опитва да помогне на мисионерите.

— Тия мисионери вършат повече зло, отколкото добро.

Раздразнен, Джо се обърна умолително към Фиц:

— У този човек няма капка милосърдие — каза той и в гласа му прозвуча укор.

— Човек трябва да се грижи преди всичко за собствената си класа — упорствуваше Пат.

— А Кийвър не е ли от твоята класа? — викна Джо.

— Не! — кресна Пат на своя ред. — Защото е срещу нас. Който не е с мен, е против мен.

— Сега пък има нахалството да ми цитира библията — възрази Джо.

— За бога, стига сте се препирали като на събрание — каза Фиц.

Пат и Джо се гледаха свирепо и мълчаливо.

— По Великден ще се женя — обърна се Фиц към Пат — и те питам ще се нанесеш ли заедно с мене в квартирата, за да мога да задържа жилището, като се опразни. Ако не искаш, кажи си.

— Разбира се, че ще дойда с теб — отвърна Пат, — щом като нямаш достатъчно смелост да се опълчиш срещу институциите на капиталистическото общество.

— Не, нямам. Сега доволен ли си?

— Не съм доволен — каза Пат, — но ще трябва да се примиря с това, какво да правя.

Той попипа гащите, реши, че са поизсъхнали и ги просна на въжето, единият край на което бе вързан за таблата на леглото, а другият за камината. Дръпна силно крачолите надолу и те провиснаха в цялата си дължина.

— Кийвър е почти толкова благочестив, колкото тези гащи — отбеляза той.

Джо отвори уста да му възрази, но се отказа. Не можа да измисли нищо.

 

 

Зимата взе много жертви в енорията на „Св. Бригита“, обичайните болести покосиха много стари хора. Отец О’Конър нямаше нито минута отдих. Хората го търсеха, той даваше причастие на болни и умиращи и те се преселваха от мизерните си жилища на мястото, предопределено им от бога и от положението им приживе. Свещеникът все още не можеше да свикне с мръсотията и беднотията около себе си. Дори собствената му стая сякаш се съюзи с времето и влезе в сговор с бедняшкия квартал. По стената се появиха мокри петна, влага просмука и картината, изобразяваща Св. Богородица на скърбите. Когато прозорецът беше отворен, влаковете и шумът на уличното движение ставаха непоносими; затвореше ли го, в стаята бе душно и неприятно. Желязното легло бе двойно, неподходящо за свещеник и му създаваше усещане за самота. Отец Гифли продължаваше да се държи грубо и враждебно.

— Благотворително дружество ли — повтори той, след като изслуша молбата на отец О’Конър, — я по-добре намерете нов огняр.

Човекът, който се грижеше за котела на парното отопление в църквата — едно остаряло и твърде несигурно съоръжение — стана жертва на суровата зима. Същата вечер тленните му останки щяха да бъдат докарани в църквата за опело.

— Вече търся подходящ човек — каза отец О’Конър.

— Искате благотворително дружество — изсумтя отец Гифли, — а не можете да намерите толкова необходимия за църквата огняр.

— Но бедният старец се помина само преди два дни.

— В енорията на „Св. Бригита“ е пълно с бедняци — игла да хвърлиш, няма къде да падне от тях.

— Трябва да се намери сигурен човек.

— За десет шилинга на седмица, това е невъзможно.

— Ще направя всичко, каквото мога — смирено отстъпи по-младият свещеник.

Ако неговият предстоятел изпълняваше добросъвестно собствените си задължения, то и самият отец О’Конър щеше да има повече време да се занимава с това, от което отец Гифли се оплакваше. Отец О’Конър едва се стърпя да не изрази гласно мислите си.

— Клетият старец Ханлон едва се държеше на краката си — рече предстоятелят му.

— Боляха го гърдите, доколкото знам.

— Тъй или иначе, нещастникът не умря от прекомерно благочестие.

— Да, понякога се изразяваше твърде непристойно.

Отец Гифли прояви учудваща снизходителност.

— За тях това е цяр срещу болестите — каза той — А що се отнася до благотворителните дружества — оставете тази работа на протестантите. Те имат пари. А ние нямаме.

— Цяло семейство от енорията ни премина към тях миналата седмица — каза отец О’Конър, сигурен, че отец Гифли няма да пренебрегне този аргумент. Но предстоятелят му го възприе като логично продължение на мисълта си.

— Канче супа, гореща баня — и после ги окъпват в Кръвта на Агнеца — каза той. — Знаете ли, чувал съм ги да пеят по улиците „Край Реката ний ще се съберем“. Това е невъобразимо, възрастни хора да грачат за някакво си сборище край реката.

— Мисля, че за реката се споменава в преносен смисъл, тя е символ на божията благодат…

Отец Гифли се изправи в стола си.

— Няма защо да ми обяснявате очевидни и елементарни неща.

Той остави чашата си на масата.

— Кое е семейството на вероотстъпниците?

Думата стресна отец О’Конър. Тя прозвуча зловещо и страшно в стаята.

— Казват се Конлан. Така ми съобщи Кийвър. Той е член на църковното настоятелство. Опитах се да ги намеря, но, изглежда, са се преместили в друга енория.

— Все така става — каза отец Гифли.

— Значи това се случва често, така ли…?

— Не, не често. Нашите енориаши държат на вярата. Повечето от тях не притежават нищо друго.

— Именно затова искам да създам някакъв фонд за подпомагане на бедните.

— Без пари?

— Дамите в енорията…

— В енорията на „Св. Бригита“ няма дами, ако не смятаме няколкото леки жени. И те едвам свързват двата края.

— Исках да кажа… богатите дами от енорията в Кингстаун. Някои от тях проявяват подчертан интерес.

— Говорили ли сте с тях?

— Разказвал съм им при какви условия живеят хората тук. Те, изглежда, имат желание да помогнат.

Присвил очи, смръщил подпухналото си лице, покрито с мрежа от червени жилчици, отец Гифли изгледа замислено по-младия свещеник. Той ненавиждаше тези руси коси и бледото гладко лице на отец О’Конър, противни му бяха смиреното поведение и ниско сведената глава, усърдието му да върши добри дела, в които — той бе убеден — другият намираше отдушник за своеобразния си снобизъм. Докато отец О’Конър търпеливо чакаше отговор, предстоятелят му се върна мислено към дългите самотни години, които бе прекарал в тази енория. Той я мразеше и не полагаше никакви усилия да преодолее това чувство. По своему изпитваше съжаление към хората тук. Но не ги презираше. Не бяха виновни, че са се родили в нищета и живеят в претъпкани жилища. Обречени бяха да тънат в калта. А този самолюбив глупчо насреща му се плъзгаше по повърхността.

Отец Гифли каза:

— Благотворителен фонд значи? Е, какво. Много добре. Имате моето разрешение, отче.

Вдигна чашата си и погледна през нея с присвити очи. Щяха да последват слова на благодарност.

— Благодаря ви от цялата си душа, отче.

Именно тези думи очакваше отец Гифли. Той се усмихна на чашата си, сякаш и тя като него беше отгатнала правилно.

— Кога смятате да започнете?

— Колкото е възможно по-скоро… с ваше позволение.

Ето го пак. „Благодаря ви от цялата си душа.“ „С ваше позволение.“

— Как мислите, отче, дали вдовицата, която даде лептата си в църквата, не я е взела от дамите в Кингстаун?

Отец О’Конър пламна. Не му беше ясно какво точно иска да каже предстоятелят му, но усещаше, че е нещо обидно.

— Не ви разбирам, отче.

Беше смутен и жалък.

— Вашата благотворителна дейност ще бъде само параван на лицемерието; вие много добре знаете, че в действителност няма да помогнете на тези хора, като им подхвърлите някое одеяло или канче топла супа.

— Едно семейство изостави нашата църква точно заради това.

— Ето, виждате ли? Вие се тревожите преди всичко за душите, отче. А не е лошо от време на време да мислите и за човешките същества. Помолете дамите от Кингстаун и техните съпрузи да върнат на бедните онова, което са им взели.

Отец Гифли се разсмя. Това не беше добродушен смях. Отец О’Конър мълчеше. Фактът, че човек със свещенически сан е пияница, го измъчваше непоносимо. Нарочно погледна часовника си.

— Трябва да вървя, време е за опелото — каза той и се надигна от стола си.

Отец Гифли прикова очи върху младото, разстроено и възмутено лице.

— Искам да ви кажа нещо, преди да тръгнете — рече той, вече по-меко. — Може да ви бъде от полза.

Отец О’Конър отново седна.

— В нашата енория има една мисис Бартли. Познавате ли я?

Отец О’Конър я знаеше. Беше я виждал рано сутрин преди първата служба и късно вечер да търка, коленичила, пода на църквата, да чегърта с острието на счупен нож восъка от свещите, накапал по килимчето пред олтара. Тя бе една от няколкото временни чистачки.

— Мисис Бартли имаше дете, което веднъж се разболя тежко. Беше на прага на смъртта — продължи отец Гифли. — Тогава отидох у тях и прекарах цяла една зимна нощ край леглото на детето. Не зная защо го направих. От време на време се молех. Бършех потта от челото на малкото. И майката, бащата седяха с мен. Няколко пъти тя ми прави чай, но и двамата почти не разговаряха с мен. Никога не бяха чували някой свещеник да е седял цяла нощ край леглото на дете. Когато на сутринта си тръгнах, то беше още живо. Вече спеше по-леко и на следващия ден стана ясно, че ще оживее.

Отец Гифли въздъхна и добави:

— Няколко месеца се чувствувах възвисен от достойното си за служител на бога поведение. Мисис Бартли вярваше, че се е случило чудо. Всъщност тя единствена в цялата енория поздравява стария пиян чудак с чувството, че се покланя на светец. Представете си само — тя си мисли, че аз съм един безобиден любител на ментови бонбонки.

— Отче, моля ви…

— И колкото и да е странно, не бих искал тя да научи истината.

— Мислите, че е станало чудо?

— С детето ли? Не. Но с мен стана. През тази нощ, за пръв и последен път в живота си, аз намерих истинското си призвание и дори детето да бе умряло, моето присъствие пак щеше да бъде утеха за родителите му.

— Това чувство се дава на избраници.

— Вашите кингстаунски дами никога няма да ви помогнат да го изпитате. Нещо по-лошо. Те ще ви увлекат в самодоволно раздаване на милостиня. Но ако сам успеете да преживеете това чувство, тогава ще носите утеха на отчаяните, дори когато джобовете и стомахът ви са празни като техните.

Отец О’Конър не знаеше какво да каже. Погледна замреженото с морави жилчици лице, изпъкналите очи, големия нос, от чиито ноздри стърчаха косми. Този пъхтящ грубиян се опитваше да го учи как да стане светец. Най-сетне рече:

— Признателен съм ви за съвета.

— Това е единствената истина, която някога съм научил — каза отец Гифли.

Отец О’Конър усети предизвикателството в думите му. Ако наистина бе така, то благотворителната дейност, с която възнамеряваше да се заеме, щеше да е чудесно начало. Поне някои от бедните можеха да получат храна. Не всички, разбира се, защото бяха твърде много. Първи щяха да бъдат най-нуждаещите се. И разбира се, онези, които изглеждаха най-близо до съблазънта да се откажат от религията си, макар че вероотстъпниците едва ли заслужаваха това.

— Ще помисля върху думите ви, отче — каза той.

 

 

В ризницата клисарят беше приготвил черното расо и шапката на отец О’Конър, месинговия съд със светена вода и ръсилото. Той разтриваше измръзналите си ръце. Макар че Ханлон бе гледал на работата си малко през пръсти, отсъствието му се чувствуваше. Откакто огнярят умря, тръбите на парното бяха студени. Мразовита влага проникваше във всяко ъгълче на църквата.

— Така внезапно ни напусна той, отче — каза клисарят.

— Да, клетия човек, лека му пръст.

— Нещо, казват, хич не бил добре с гърдите — добави клисарят.

Отец О’Конър взе требника и си отбеляза необходимия пасаж с една виолетова лентичка. Не отвърна на клисаря. Като разбра, че свещеникът няма желание да разговаря за покойния огняр, той рече делово:

— Навън ви чакат двама души.

— Ще трябва да почакат — отвърна отец О’Конър.

Облече се неохотно и прекоси църквата; на прага се спря, видя, че катафалката вече е пристигнала и хората са се струпали на отсрещния тротоар. Конете търпеливо чакаха, на светлината на газовите фенери дългите черни пера на главите им стърчаха. От двете страни на катафалката горяха свещи, две треперливи пламъчета, като че ли погребани под стъклени похлупаци. Отзад стояха опечалените — жените, загърнати в шалове, мъжете — тъй като вече бяха стигнали вратата на църквата — гологлави. Минаващите от тук файтони намаляваха ход в знак на уважение към паметта на покойника, когато катафалката и хората започнаха да пресичат улицата, спряха съвсем. Задържаха за миг ковчега на прага на църквата и отец О’Конър го поръси със светена вода, благославяйки тленните останки на Ханлон, който се връщаше отново там, където бе работил няколко зими. Вдигнал високо ръка, свещеникът осея с капчици светена вода погребалния саван. Жените, които бяха най-отпред, се разридаха. Един от мъжете, побелял и окъсан, кимна на отец О’Конър, който не го позна, но реши, че е брат на Ханлон, тъй като двамата си приличаха. Без да отвърне на поздрава, свещеникът се обърна и влезе в кънтящата църква. Ехото усилваше риданията и тропотът на груби обувки по мраморния под. В параклиса той отново застана до главата на мъртвеца и прочете молитвите на светлината на четирите свещи. Близките на покойника бяха бедни хора, ала ковчегът бе хубав. За тях беше въпрос на чест да погребат мъртвия както подобава. Без да бърза, съвсем съвестно, свещеникът поде Св. Броеница и те го последваха; мислите му бяха далеч от църквата. Не беше в състояние да изпитва никакви чувства към енориашите си. В мрачния и зловещо студен параклис, където се носеше неприятна миризма на труп и на много хора, събрани на едно място, още един смъртен от хилядите подобни нему беше на път от безименния си живот към безизвестния гроб. Ден след ден свещеникът повтаряше едни и същи молитви и извършваше едни и същи обреди. Сякаш вече не умираха отделни хора — имаше само една вездесъща Смърт.

Когато свърши, към него се приближи белокосият мъж.

— Аз съм негов брат — рече той шепнешком.

Отец О’Конър разбра, че от него се очаква да изрази съчувствие.

— Разбирам — каза той и подаде ръсилото на клисаря.

— Здравей, Анди! — обърна се мъжът към клисаря.

— Моите съболезнования, Пат — каза клисарят.

— Ти му беше добър приятел, Анди.

Отец О’Конър стисна ръката на мъжа.

— Ще се моля за брат ви — рече той.

— Благодаря ви за добрината, отче!

Реши, че това е достатъчно. За миг братът на покойника стисна по-силно подадената му ръка, после я пусна и отец О’Конър се оттегли в ризницата.

Свали църковните одежди. В душата му бе празно, сякаш самият Исус Христос никога не беше съществувал, сякаш нямаше Църква, нямаше Вяра, нямаше нищо, освен царството на мрака и смъртта. Питаше се дали изобщо трябва да помага на когото и да било, камо ли на бедните. Те само носеха в църквата вонящи трупове, за да ги опее и изпрати на оня свят. Бяха недодялани и дрипави, езикът им бе груб. В лицата и в движенията им имаше нещо животинско. Клисарят каза шепнешком:

— Онези двамата още чакат, отче. Млада двойка. Искат да се венчаят.

Да се венчаят. Да спят и да се потят в едно легло и след време да народят още няколко животински муцуни, които да живеят в кал и разруха.

— Трябва да почакат — отсече отец О’Конър и се извърна.

Чувствуваше нужда да бъде чист, да се преоблече, да се измие. Спомни си за майка си, жадуваше да чуе гласа й, който му носеше утеха, да усети ласкавите й пръсти. Извади от джоба си голуейската броеница, отиде до молитвеното столче и дълго остана там коленичил, отдаден не толкова на молитви, колкото на мисли; в съзнанието му оживяха образи от детството, любими спомени, които ревностно пазеше да не избледнеят. Както винаги, от тях му олекна.

Клисарят се появи отново и като видя, че свещеникът е коленичил, понечи да се оттегли, но отец О’Конър се изправи и рече с глас, който издаваше умората му:

— Кажи, моля, на онези двамата, че ей-сега идвам.

— Вече не е нужно — отвърна клисарят. — Отец Гифли е там.

— Мислех, че отец Гифли е в стаята си.

— Преди малко слезе долу и като ги видя да чакат, каза, че сам ще ги венчае.

— Благодаря ви — рече отец О’Конър, изпитвайки горчиви съмнения дали отец Гифли изобщо беше в състояние да говори. Реши, че това не е негова грижа и отново влезе в параклиса. На ковчега пишеше „Едуард Ханлон“; по него все още имаше капчици светена вода. Собственото име беше някак не на място тук. Докато Ханлон работеше в църквата, никой не го наричаше така. В нишата пред малкия олтар горяха свещите, запалени от близките на покойния. За всяка една от тях те бяха пуснали по половин пени в кутията за дарения, сума, наистина малка, но означаваща саможертва за бедните. За тях смъртта бе събитие, даваха и последните си пари за свещи и хубави ковчези.

Отец О’Конър отиде до големия олтар и опита отново да се помоли, но усещането за празнота не го напускаше, чувствуваше се още по-потиснат и по-остро съзнаваше колко е безсмислено онова, което върши. След малко се отказа, прекоси почти празната църква, спря се на прага и с ръце зад гърба се загледа мрачно в уличното движение. Знаеше какво му е най-нужно — човешка близост. Можеше да се облече топло, да премине бързо покрай кокетните къщи на Кингстаун и да стигне до крайбрежната улица, та с разходка да разсее лошото си настроение; там въздухът бе винаги свеж и ободрителен. Или да посети някой от енориашите си и да прекара час-два в приятен разговор. А тук нямаше с кого да обели една дума.

— Добър вечер, отче — каза някой до него.

Беше Тайърни Бекона. Отец О’Конър се канеше само да му кимне за поздрав, но нещо му хрумна.

— Почакайте малко — рече той.

Бекона, който вече бе нахлупил шапката си, сега я свали отново. Отец О’Конър огледа дрипите и изгладнялото му лице. Защо пък не? Очевидно човекът пред него заслужаваше помощ, той беше от беден по-беден.

— Бяхте ли в църквата?

— Да, доведох тук двама млади. А после влязох да кажа една-две молитви за успокоение на душата на покойния.

— Познавахте ли Ханлон?

— Да, свестен дрипльо беше.

— А вие бихте ли могли да вършите неговата работа?

— Ми струва ми се, че да запаля един котел не е кой знай ква сложнотия. Не е ли тъй, отче?

— Ако сте свободен утре, обадете ми се след службата в осем. Ще ви дам една седмица пробен срок.

— Като огняр ли? — запита Бекона, който не можеше да повярва на ушите си.

— Като огняр, но временно — уточни отец О’Конър.

Свещеникът се върна в църквата. Със задоволство си мислеше как ще каже на отец Гифли, че е намерил огняр. Ако пък старецът не бе подходящ, нямаше по-лесно от това да го сменят. Поне засега бе отхвърлил едно бреме. Все още неспокоен, той се изкачи към галерията, предвидена за орган. Долу пейките образуваха геометрични фигури, разделени от централната и страничните пътеки, и редиците им достигаха до олтара. Над него висеше кандило и пламъчето му трепкаше през червеното стъкло. Отец О’Конър седна на столчето пред големия хармониум, който заменяше органа и се облакъти на клавиатурата. Клавишите бяха пожълтели и напукани от старост, както почти всичко друго в енорията на „Св. Бригита“. Сложи крак върху един от педалите и внезапно прозвуча жаловит тон. Стреснат, отец О’Конър се изправи. Разбра, че някой клавиш е заял и с труд го напипа в полумрака. Внимателно го намести с нокът и звукът замлъкна. После отново натисна педала и удари същия тон. Този път, щом вдигна пръста си, клавишът зае нормалното си положение. Пак натисна там, ослуша се, взе един акорд, после друг и се получи музикална фраза, която му напомни за „Аве верум“. Той засвири, отначало тихо, после, увлечен в музиката, по-силно и по-уверено. Неволно премина към една светска мелодия, а след това подхвана марш на Хендел, който знаеше още от времето, когато учеше в семинарията. Църквата се огласи от звуците на марша, дрезгави, но величествени, и неколцината богомолци, насядали тук-там по скамейките, учудено вдигнаха глави. Отец О’Конър посвири малко, а после вратата на галерията се отвори и на прага й застана клисарят.

— Какво има пък сега? — попита отец О’Конър.

В малкото огледалце, което помагаше на органиста да следи богослужението, без да извръща глава, се отразяваше червеникавата светлина на кандилото и слабото сияние на невидимите свещи в кадифеночерния мрак.

— Отец Гифли ме праща. Каза да идете при него веднага.

Като се питаше с каква ли спешна дреболия се е захванал предстоятелят му, отец О’Конър последва клисаря в ризницата. Точно в този момент оттам излезе младата двойка; той веднага позна момичето.

— Тези ли бяха младите, които искаха да се венчаят? — попита той клисаря.

— Същите, отче.

— Струва ми се, че се досещам защо ме търси отец Гифли. Къде е той?

— Прибра се горе.

Това бе напълно в стила на отец Гифли — изпрати да повикат някого, а после се качи в стаята си и чака там.

— Отивам веднага — рече отец О’Конър, като се опита да скрие раздразнението си.

Прекоси двора, където на високата каменна ограда висеше старо, опушено разпятие и се изкачи по стълбите. Отец Гифли пишеше нещо в една черна тетрадка.

— При вас е била една жена от бившата ми енория — каза отец О’Конър.

— Познахте ли я?

— Тя беше прислужница у едни мои приятели, семейство Брадшоу.

— Какво знаете за нея?

— Напуснала е доколкото разбрах, за да може да се среща с някакъв младеж.

— Да, двамата бяха при мене. Обясниха ми всичко.

— Надявам се, не е изпаднала в беда. Мисис Брадшоу би се чувствала виновна.

Отец Гифли остави писалката и впи поглед в младия свещеник.

— Понякога ме удивлявате, дори мен — каза той най-сетне.

— Не ви разбирам — възрази отец О’Конър.

— Ако бедното момиче наистина е в беда, както се изразихте вие, не мислите ли, че по-скоро нейното положение заслужава вашето съчувствие, отколкото деликатните чувства на мисис Брадшоу?

— Не исках да кажа това.

— Момичето не е изпаднало в беда, освен ако не смятате за беда желанието й да са омъжи за един свестен младеж.

— Съжалявам. Помислих си, че може би искате да ви разкажа нещо за миналото й.

— Не говорете глупости — рече отец Гифли и пак се залови да пише.

Отец О’Конър впери поглед в наведената му глава и едва се сдържаше да не избухне. Най-накрая каза:

— Не ми говорете с такъв тон.

Отец Гифли вдигна очи, сякаш учуден, че го вижда още в стаята.

— Не ми говорете като на слуга.

— Аха — рече отец Гифли.

Той остави писалката и скръсти ръце на гърдите си.

— А кой сте вие всъщност, ако не слуга?

— Аз съм свещеник.

— Свещеник значи. А какво е свещеникът според вас?

— Той е божи служител, а не псе — рече отец О’Конър.

— Нима оспорвате властта ми?

— Не властта ви. А поведението ви. Жестокостта ви.

— Искате да се оплачете ли?

— Да, непременно.

— Тогава оплаквайте се, където щете — каза отец Гифли предизвикателно. — А колкото до мене, аз и занапред ще продължавам да се отнасям към вас, както сте си заслужили.

— Нямате право да ме унижавате.

— Аз се опитвам да ви внуша, че недъзите на обществото не се лекуват с кифлички и какао. Докато не благоволите да слезете на земята, аз ще бичувам гордостта ви.

— Предупредих ви — заяви отец О’Конър — и засега оставям нещата така.

Хвана дръжката на вратата и тъкмо щеше да излезе, когато отец Гифли извика грубо:

— Почакайте, отче.

Той се обърна.

— Не ме изслушахте до края.

— Съжалявам — рече отец О’Конър — помислих, че свършихте.

— Преди малко свирехте на онзи противен инструмент в галерията.

— И това ли е забранено? — попита горчиво отец О’Конър.

— Тази вечер това бе съвсем неуместно.

— Мога ли да знам защо?

— Всеки един от моите почтени енориаши ще ви отговори защо. Тялото на клетия огняр, който ви служи добре, все още се намира в църквата. Или може би той е недостоен за вашето уважение?

Лицето на отец О’Конър се изопна.

— Сигурно сте забравили за него? — предположи отец Гифли.

Отец О’Конър не каза нищо. Хванаха го натясно. Вярно беше. Той, наистина бе забравил за Ханлон.

— Ето това исках да ви кажа — завърши отец Гифли.

Глава седма

Във вторник вечерта преди Великден Мери и Фиц се нанесоха на Чандлърс Корт номер три. Стъпките им отекваха по непознатите стълби, докато те се изкачваха едва ли не пипнешком, но изведнъж на площадката над тях изникна една жена с газена лампа в ръка и за първи път нарече Мери „Мисис Фицпатрик“.

— Това е мисис Мълхол — представи я Фиц.

— Позволих си да запаля камината — обясни мисис Мълхол. — Помислих, че така ще ви бъде по-уютно.

Възрастната жена изглеждаше кротка и добросърдечна. На Мери й предстоеше нов живот, с нови приятели.

— Наминете по-късно — покани я Мери.

— Ще дойда за малко — съгласи се мисис Мълхол, — първо си починете.

В дневната им имаше само маса, бюфет, няколко стола и една дълга кушетка, която Фиц бе купил и поправил сам в свободните си вечери.

Преместиха я до огъня.

— Малко е гола стаята, нали? — каза Фиц.

— Това е нашият дом:

Седнаха. В полумрака огънят хвърляше приветливи сенки по стените. Тук поне всичко си беше тяхно. Вече нямаше да има раздели, мъчителни сбогувания, бездънна самота. Мери така внезапно целуна Фиц, че той се учуди. Разбра, че е дълбоко развълнувана от нещо и попита!

— Какво има, мила?

— Спомних си за една самотна старица.

— Коя е тя?

— Мис Гилкрайст. Питам се дали все още е у семейство Брадшоу.

— Как се сети за нея?

— Малко преди да напусна, тя се разболя и аз често сядах край камината в нейната стая. Съветваше ме да не си напускам работата.

— Защо ти говореше така?

Мери се усмихна.

— Мисля, че преди много, много години тя е обичала някого. И понеже не е могла да се омъжи за него, утешавала се е с мисълта, че да служиш в една хубава къща е най-доброто нещо на света.

— Липсва ли ти сега?

— Какво да ми липсва?

— Ами всичко онова, за което хората се борят с нокти и зъби: хубава храна и удобна къща.

Мери огледа стаята.

— Тук ми харесва повече.

— Само дето наемът не е толкова хубав — рече Фиц.

Мери се засмя и каза:

— Затова пък задълженията ми ще са по-малко.

— Да, права си. И по-малко сребро ще лъскаш.

— А и с яденето няма да имам много грижи.

— Вярно е.

— Да, затова пък всяка сутрин ще ти четкам дрехите.

— Не е сложна работа.

— И ще ти кърпя чорапите.

— Е, туй ще ти отнема повечко време.

— И ще отварям, като идват гости.

— Това вече оправя нещата.

— Доволен ли си?

Той я прегърна.

— Колко време ще останеш при мен?

— Докато остарея като мис Гилкрайст — отговори Мери.

Когато я пусна от обятията си, тя стана и усука дълга ивица хартия, за да запали лампата. Фиц я наблюдаваше. Мери свали шишето, почисти фитила и поднесе пламъчето към него. После постави отново шишето. Когато се наведе и сложи лампата на масата, Фиц си помисли колко ли пъти още в съвместния им живот тази сцена ще се повтаря. Колко ли пъти той ще седи и ще се любува безмълвно на лъскавите й тъмни коси в светлината на лампата, на изящното й красиво лице. Натъжи се при мисълта, че може да й даде толкова малко в замяна, а и то бе съвсем несигурно.

— Твоят приятел Пат е голям чудак — чу я да казва.

Фиц забеляза, че двамата бяха изпаднали пак в противоположни настроения и си спомни за двете фигурки на един часовник, който бе видял на витрината на Муър Стрийт. Когато едната от тях се показваше, другата се скриваше; от дете помнеше поговорката: „Слънчо пекне — дъжд пресекне; дъжд лее — слънчо пък не грее.“

— Той има добро сърце — рече Фиц.

Пат им беше кум. Плати на един файтон да ги откара от църквата до къщата на Фаръл и след закуската мушна почти насила една лира в ръката на Фиц. Учуден от внезапното забогатяване на Пат, Фиц реши, че като никога трябва да е имал рядък късмет на конните надбягвания.

— Малко дръпнат ми се струва — отбеляза Мери.

— Просто е ерген и не е влюбен.

— Изглежда има много пари.

— Трябва да е някакъв неочакван късмет — обясни й Фиц, — а то иначе не му стигат дори за цигари.

— Нужна му е женска ръка — рече Мери. — Сигурно си има приятелка.

— Да, има — отговори Фиц. После сякаш размисли и добави: — Нещо като приятелка.

— Коя е тя?

— Лили Максуел се казва. Като се олее на някой гуляй, Пат обикновено отива при нея. Тя се грижи за него.

 

 

В осем часа пристигна семейство Мълхол, а към девет — мистър и мисис Фаръл. След тях дойде Джо, а още по-късно се появи Пат и предизвика всеобща изненада с напълно приличното си облекло. Носеше голям пакет, който остави в ъгъла, а в ръцете на Фиц мушна бутилка уиски.

— Това е за добре дошли — пошепна му той.

Фиц бе взел чаши назаем от местната кръчма. На жените предложи портвайн. Както се полага, мъжете се заеха да ги убеждават и уговарят да пийнат. Първа се предаде мисис Фаръл, като предупреди, че сигурно ще се напие. Мисис Мълхол също прие, но с уговорката, че и Мери ще се съгласи. Когато всички чаши бяха пълни, Пат вдигна тост за младоженците и след това никой вече не се отказваше от пиенето.

Час по-късно Бекона спря пред входа на къщата и погледна нагоре към осветените прозорци. Гласът на Пат се носеше из тъмната улица, песента му летеше над фенерите, постепенно глъхнеше и се губеше в шумовете на града.

Бяхме всички ний другари от най-ранната си младост —

заедно в игри и болки, заедно в тъги и радост.

Бекона изведнъж усети колко е пуста улицата, погледна тъжно кучето си и го погали, преди да влезе в къщата. Разчувствана от тъжни спомени, мисис Мълхол си поплака, докато слушаше песента на Пат.

— Чудесно беше — каза тя, когато той свърши.

— Наистина прекрасен глас — отбеляза мисис Фаръл.

— Може да просълзи и човек с каменно сърце — обади се Джо.

— Хайде сега и вие да ни попеете нещо, госпожо — обърна се Пат към мисис Мълхол. Но тя отговори, че няма глас.

— А имаш глас да ме хокаш, нали? — рече й Мълхол.

Всички се заловиха да я увещават и най-сетне тя се съгласи да изпее „Ако бях волна птичка“. Гласът й бе слабичък и треперлив, но Мълхол я гледаше с гордост. Каква хубава двойка, помисли си Фиц, несломена от несгодите. Де да можеше и той да доживее възрастта на Мълхол, като запази непокътнати смелостта и душевния си мир.

Щом песента свърши, Фиц вдигна чаша и каза:

— А сега да пием за деветте пенса на час.

Видимо доволен, Мълхол повтори:

— За деветте пенса! — и отпи от чашата си.

— Има ли нещо ново? — попита Фаръл.

— Печелят време — каза Пат. Изглеждаше пресилено спокоен.

— Ларкин писа, че няма да работим за леярната — обясни Мълхол. — Но оттогава от него ни вест, ни кост.

— И не са ни платили — вметна Джо.

— Всеки момент може да ни наредят да караме въглища за леярната. Но всички ще откажем.

— Амин — обади се Пат.

— Ако обявят локаут, ние от пристанището ще ви подкрепим — рече Фаръл.

— Не ми се вярва — предизвикателно каза Мълхол.

— Бетон сме — увери го Фаръл.

— Да пием за това — предложи Пат.

— Сигурна съм, че мисис Фицпатрик не иска да започне семейния си живот с разговори за стачки — възрази мисис Фаръл.

— Аз не ви слушам — каза невинно Мери.

Тя приготвяше чай. Имаше нещо, което я отличаваше от другите — движенията й, маниерите й, изражението й, интонацията.

— Точно така — съгласи се мисис Фаръл. — По-добре хич не ги слушай.

Жените пиеха чай и хапваха сладкиши, когато на вратата неочаквано почука Хенеси. Фиц го покани да влезе. Той колебливо се обърна към мисис Мълхол.

— Почуках у вас, госпожо. Но никой не ми отвори, чух гласове и реших, че сигурно сте тука.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Моята половинка се чудеше дали ще й услужите с чаша захар.

Мисис Мълхол се надигна, но Фиц погледна към Мери, която стана и отиде до бюфета.

— Не искам да ви притеснявам… — понечи да я спре Хенеси.

— Имаме достатъчно — увери го Мери.

Фиц го покани на чашка и той седна.

— Честито, пожелавам ви дълъг и щастлив живот — вдигна тост Хенеси.

— Как вървят работите? — попита го Мълхол.

— Горе-долу — рече Хенеси — Уредих се като нощен пазач. Три пъти седмично.

— Бива те за тая работа.

— То си ми е по рождение — каза Хенеси. Замълча и добави: — А чухте ли как му провървяло на Бекона?

— Не, какво е станало?

— Вика, че само на вас дължи всичко, госпожо.

Мери разбра, че Хенеси говори на нея и остави купичката със захарта.

— Вечерта, когато беше погребението на Ханлон, Бекона ви завел до олтара и на излизане спрял да се помоли. Там го срещнал младият свещеник и му предложил да работи в църквата като огняр. Десет шилинга седмично. Голям късмет, а?

— Да, ама това е само за зимата.

— Поне през зимата ще има какво да яде.

— Десет шилинга седмично плащат на стачкоизменниците — презрително отбеляза Пат.

— Младият свещеник е отец О’Конър — обади се Мери. — Познавам го от Кингстаун.

— Тъй ли? — възкликна Хенеси, доволен, че е научил нещо ново.

С явно злорадство Пат отбеляза:

— В „Св. Бригита“ ще му се види доста по-нанагорно.

— Той се премести по собствено желание — каза Мери.

— Я виж ти — Хенеси бе поразен.

— Само светец може да се реши на такова нещо — рече мисис Мълхол.

— Разни хора — разни вкусове — каза Пат.

Хенеси видя, че трапезата е богата и реши да поостане. Пийна още малко и се съгласи да изпее нещо. По-късно издекламира баладата за момъка, който пропилял наследството си на хазарт и умрял съвсем самотен в пущинаците на Австралия; когато го намерили, в ръката си стискал медальон със златна къдрица. Дали е била негова, спомен от изгубената невинност на детството, или на златокосата любима от времето преди грехът да оскверни надеждите на младостта? А може да е бил кичур от косите на любяща майка, който блудният син е носил до сърцето си из чужди земи и е милвал с разкаяние в мига, когато Смъртта положила студена ръка на челото му? Поетът не даваше отговор на тези въпроси и Хенеси, след като ги постави и развълнува всички с малко гъгнивото си изпълнение, изведнъж видя чашата захар и се сети за жена си.

— Боже, тя ще си помисли, че съм пропаднал някъде — каза той и скочи.

— Няма по-голям чудак от него в Дъблин — рече Мълхол.

— Ама бива си го, да знаете — обади се Джо.

На всички останали Хенеси също бе направил впечатление и те се съгласиха с Пат.

Мисис Мълхол все още виждаше изпитото лице на Хенеси, с къси мустаци, остра брадичка и унесен поглед.

— Бедничкият — въздъхна тя.

— Май е време всички да ставаме — предложи Фаръл.

Той живееше далече, а на другия ден беше на работа от шест.

— Така си е — съгласи се Джо.

Гостите станаха и на тръгване отново пожелаха на младоженците щастие и късмет. Бяха на половината път надолу по стълбите, когато Мери, която бе започнала да разтребва, видя пакета в ъгъла и го показа на Фиц.

Фиц се провикна, от горната площадка на стълбището:

— Пат! Пакетът ти остана!

— Нищо, нищо.

— Забравил си го.

Пат каза на другите да слизат и се върна малко назад.

— За жена ти е… малък сватбен подарък. Няма защо да будиш цялата къща.

Беше смутен и говореше грубовато.

— Да не си ограбил някоя банка, а? — попита го Фиц с усмивка.

— Ограбил-неограбил, моя си работа — рече Пат.

После се обърна и тръгна да догони останалите.

— Благодаря ти! — извика Фиц след него, но като не получи отговор, влезе и затвори вратата.

Мери оправяше стаята. Той забеляза, че вече е успяла да й придаде домашен уют.

— Какво беше това за деветте пенса на час? — попита Мери, докато пъргаво подреждаше и разчистваше.

— Нали ти казах. За тази работа повиках Фаръл.

— През нощта, когато не си искал да ме събудиш ли?

Нещо се бе случило тогава с него, но то не бе свързано с любовта им. Фиц си спомни пронизващия предутринен вятър и далечните викове на мъжете. Сам горе в галерията на цеха, малко преди водата да заклокочи в старите тръби, той бе обладан от прилив на състрадание и чувство на отговорност, което го свърза завинаги с хората долу. В този миг част от него им принадлежеше. Това чувство той не можеше да обясни никому, дори и на Мери.

— Може да си имаме неприятности — каза той.

— Но то беше отдавна!

— Засега в леярната сме на въглища от запасите. Но откажат ли каруцарите да работят за нас, скоро ще се наложи да спрем производството. А ако ония работници, които не членуват в профсъюза, продължат да ни карат въглища, ние ще трябва да откажем да ги приемем.

— Маже би управата ще отстъпи и ще им плати както искат.

— И ние на това се надяваме.

Мери свърши с разтребването и свали престилката си. Фиц се сети за подаръка.

— Пакетът на Пат се оказа сватбен подарък за теб.

Фиц го взе и го сложи на масата. Беше тежък. Разви хартията. Вътре имаше мраморен часовник, украсен с две кученца отстрани. Позлатата на стрелките се бе поизтрила, но като го навиха и нагласиха, разнесе се приятен мелодичен звън.

— Чудесен е! — възкликна Мери.

Поставиха го на полицата над камината и отстъпиха назад да му се полюбуват.

— Малко прекалено изискан за тази стая — отбеляза Фиц.

— Толкова е хубав!

Радостта й трогна Фиц.

— Всеки ден ще се възхищавам на две хубави неща тук — каза той.

— Сигурно Пат е дал цяло състояние за него. Прекалено скъп подарък.

— И по-добре — отвърна Фиц. — Стига се е правил на паралия.

— Не се ли е опитвал да спести нещичко?

— Ами, предпочита да раздава наляно и надясно.

— Имаш щедри приятели — каза Мери.

Тя се отдръпна назад и погледна отново часовника.

— Иска ми се пак да чуя как звъни — помоли тя.

Фиц премести стрелките и се разнесе звън.

— Тъй щастливо звъни — промълви Мери.

Фиц взе лампата и двамата отидоха в спалнята. Съблякоха се. Всичко беше минало добре: венчавката, закуската, следобедната разходка до нос Хаут, сватбената вечеря. Легнаха един до друг, двама влюбени в тъмнината на този рухнал свят, които се любеха за първи път. Откъм реката долетя слабият вой на корабна сирена. Постепенно градът притихна. Преди да заспят, часовникът в дневната иззвъня отново.

— Слушай — прошепна Мери.

Двамата се заслушаха. Фиц притисна устни в нейните. И те забравиха за часовника, и за жалния вой на сирената, и за къщата, натъпкана от горе до долу с хора.

 

 

Пат се сбогува с приятелите си на Рингсенд Бридж и ги проследи с поглед, докато минаха покрай католическата църква. Задната й стена бе на самия бряг на река Додер. От моста видя мачтите на платноходите, акостирали съвсем близо до църквата. Изглеждаха напълно изоставени. Водата край тях проблясваше на светлината на няколкото пръснати по небето звезди. Те трепкаха с мъждива светлина, предвещаваща дъжд. Придошлата река течеше под високата гърбица на моста и през сложния лабиринт от докове и канали се отправяше към Лифи, а оттам — в морето. Бризът носеше тежък дъх на море, навяващ тъга.

Пат тръгна към града и скоро заваля дъжд. Беше късно. Последните трамваи вече се прибираха в Рингсендското депо. Със силен звън и трясък те спираха под навесите, лирите им свистяха и пръскаха искри. Улицата миришеше на горещ метал. Зад сивите стени на мелницата на Боланд бучаха машини, малката осветена кабинка на крана описваше кръгове над двора на леярната и току се скриваше зад покрива на някой от цеховете. Пат зави по Таунсенд Стрийт и прекоси Бът Бридж. Дъждът го измокри до кости. Досега бяха живели заедно с Фиц и ето че бе забравил да си осигури нова квартира. Нищо, ще пийне още малко. Знаеше какво да направи.

Под моста в края на Амиен Стрийт той отвори бутилка уиски, отпи и продължи пътя си. Уличната настилка бе неравна и на места вече се бяха образували локви. Тук-там още светеха прозорци и отнякъде Пат чу пиано:

О, зла прокоба:

да влезе в гроба

Тим Кели млад-зелен.

Един полицай със закопчана догоре пелерина и вдигната до ушите яка се обърна и изгледа подозрително младия мъж. Ала Пат подхвана друга песен:

Няма любов да премине!…

Любима Моро,

вярна изгоро,

ще ли ме чакаш с години?

Сви по една още по-тясна и разкаляна уличка, влезе в някаква къща и се заизкачва по стълбите, като трополеше и пееше така гръмогласно, че стените се тресяха. Някой рязко отвори врата.

— Така си и знаех! — викна Лили Максуел.

— Лили, любима моя.

— Влизай и стига с тия глупости — тросна се тя.

— Лили, изгоро моя.

— Да не искаш да събереш цялата градска полиция? — кресна му тя.

Пат протегна ръце към нея и умолително каза:

— Ще ли ме чакаш с години?

Тя го дръпна вътре и затвори вратата.

— Ето, полюбувайте му се как се е подредил само — каза тя, като се обърна към една от картините на стената.

От шапката му капеше вода. Палтото му бе подгизнало и безформено. Лили му помогна да го свали. Настани го да седне до камината. Стаята й беше малка. Огромно желязно легло с бронзови пръчки и топки заемаше по-голямата й част. В голямата камина гореше буен огън, въпреки че в града имаше недостиг на въглища. Лили намираше приятели сред по-простите хора. Бельо беше разхвърляно из цялата стая, като че ли тя се бе чудила какво да облече и накрая така и нищо не бе избрала.

— Бях на сватба — обясни Пат.

— Не е нужно да ми го казваш. Сама усещам миризмата на конфетите — каза Лили!

— Хайде да пийнем нещо.

— От мене няма да получиш нито капка — увери го тя, — пиенето ми е само за гости, дето си плащат.

Пат извади бутилката уиски.

— Налей от това, Лили, любима моя.

Тя пое бутилката.

— Откъде си я взел?

— Купих я.

Лили го изгледа учудена.

— Брей, не може да бъде.

— Я налей и стига си мърморила — рече Пат.

От панталоните му се вдигаше пара.

— По-добре ги сваляй — посъветва го Лили.

— Чакай де, много си се разбързала.

— А, ти пък правиш, струваш, все си така остроумен.

— Нали ти казах, че бях на сватба.

— Сигур са ти дали това пиене, та да им се махнеш от главата — каза Лили, докато отпушваше бутилката.

— Ей, добра дума от тебе не съм чул — оплака се Пат. — Все ме хокаш.

Той взе да си изува панталоните.

— Дръж — каза тя и му хвърли една кърпа. Пат започна да бърше краката си.

— У-уъф, само ми мелеш на главата.

— То поне да имаше някаква полза. Я се виж на кво приличаш.

Тя окачи мокрите панталони до камината и му подаде една чаша.

— Все пак ти не си лоша жена — рече Пат, като отпи от уискито. — Как върви работата ти?

— От лошо по-лошо — отвърна Лили. — И как иначе, като е вторник пред Великден. Всички са заети с празничните си задължения. Разкрасяват семейното гнезденце и се молят за спасението на душите си.

— Ами протестантите?

— Тук наоколо, изглежда, живеят само католици.

— А военните?

— Пуснали са ги в отпуск. Или пък са профукали всичко още вчера.

— А със студентите как е?

— Можеш само да си ги сложиш в рамка.

— Лили… не бива да се занимаваш повече с тая работа. Колко пъти съм ти казвал.

— Мейзи ми се кълнеше, че падали много пари. Попреувеличи малко, тая Мейзи.

— Тогава зарежи всичко.

— И после кво? Пак да пека бисквити или нещо такова за пет шилинга седмично? Стига ми толкоз, мерси!

— Ще бъдеш по-щастлива.

— Нищо подобно. Ако искаш да знаеш, винаги съм била адски нещастна.

И Лили се утеши с голяма глътка уиски. Беше седнала срещу него, нежна, тъмнокоса девойка, с крехка фигура. Имаше дребни черти на лицето и хубави ръце, които Пат обичаше да докосва. Неговите бяха загрубели, с изпочупени нокти от тежките чували, които мъкнеше всеки ден и черни от въглищния прах, набит в порите на кожата му. Лили стана и взе да изстисква крачолите на панталона му. От тях потече вода.

— Ще си докараш някоя пневмония — каза тя.

— Аз имам пари, Лили.

— Изненада след изненада.

— От залаганията — каза Пат. — Налей ми още и ще ти разкажа как стана.

— Просто изгарям от нетърпение — рече Лили. Но му напълни чашата. Продължи да изстисква панталона и попита: — Оставаш ли при мен?

Пат тъкмо се канеше да й разкаже за късмета си. Думите й го бяха изненадали.

— Че къде да ходя?

— Можеше поне да си свалиш шапката — каза тя.

Той пипна главата си и с изненада установи, че шапката стърчи на тила му. Пусна я в краката си.

— Заложих по шест пенса на трите тура във Феърнхаус: седем към едно за Ексъл Пин за Фермерската купа, после десет към едно за Лорд Ривърс — Ирландската национална награда — и накрая всичко за Литъл Хак на състезанието за Кралската купа.

— И колко спечели?

— Петнайсет лири и осем шилинга — отговори Пат.

— И заложи шест пенса? — учуди се Лили.

— Само една малка изтъркана монета.

Той не можеше да повярва на късмета си. Вдигна чашата пред себе си и поклати няколко пъти глава.

— И какво ти остана? — попита Лили.

— Виж сама — каза й Пат. — Всичко е в задния джоб на панталона ми.

Лили обърна джоба му и изсипа парите на масата.

— Боже господи! — извика тя.

Преброи само осем лири и няколко шилинга.

— А какво направи с другите?

— Купих сватбен подарък за пет лири. Часовник.

— С тия пари иди на лекар да се прегледаш, че май си се побъркал — ядосано каза Лили.

— Един приятел се ожени — рече Пат.

— Кой приятел?

— Боб Фицпатрик. Ожениха се тая сутрин и след закуската отидохме на разходка до нос Хаут.

Неочаквано му хрумна нещо.

— Ти била ли си някога там, Лили?

— Кво да търся там? — отговори Лили.

— Мястото е много красиво. Носът се врязва навътре в морето. От скалите се вижда целия залив и Дъблинскнте планини наоколо.

— Била съм там един-два пъти — каза Лили. — От високите скали ми се завива свят.

— Ами паркът какъв е — продължи Пат, — с додорендрони, или родорендрони, как се викаха… цветята, де.

— Виждала съм ги — рече Лили, — ама сигурно има години оттогава.

— Хайде утре да те заведа там.

— Ти какво, да не си решил да напускаш работа?

— Утре сигурно ще обявят локаут.

— По-добре изчакай да разбереш — посъветва го благоразумно Лили.

— Тогава да идем вдругиден, или по-късно.

— Или идната Коледа — подсказа му Лили.

Виждаше го, че е съвсем пиян.

— Ето кво ще направим — рече Пат. — Вземи четири лири и ги пази, ще идем до Хаут в неделя.

Лили взе четирите лири.

— Ще ти ги пазя — каза тя.

— Ако искаш да си купиш нещо, не се притеснявай. А сега ми налей още малко.

— Както те гледам вече, добри си се подредил.

Но все пак му наля.

— Няма къде да спя тая нощ.

— Можеш да останеш тук. Но без номера.

— Ти не ме обичаш вече — обидено каза Пат.

— Никого не обичам вече — отвърна Лили унило. — Всичко ми е опротивяло.

— Що не си пийнеш още малко.

— Две чашки ми стигат. Повече не мога.

Това беше нещо необичайно. Пат я погледна удивено. После сви рамене и каза:

— Както искаш.

И продължи да пие. От топлината на огъня главата му се замая още повече. Лили пак седна срещу него. Пат взе да се унася; виждаше Лили като в мъгла. Двамата бяха израснали заедно, бяха играли заедно, бяха опознали живота заедно. Момчетата харесваха Лили. Тя скиташе и играеше с тях, а предизвикваха ли я, не се поколебаваше да направи стойка на ръце. Рокличката й се запретваше и момчетата викаха „Снимки без пари, снимки без пари“, а момичетата се правеха на засрамени. И двамата принадлежаха на един свят, в който за дванайсет-тринайсетгодишните вече нямаше почти никакви тайни.

— За какво ще е тая стачка? — попита Лили.

— За да ни платят както трябва, за три шилинга се стискат.

— Три шилинга на седмица ли?

— Не, дължат по три шилинга на всеки за извънреден труд.

— Значи стачката е за три шилинга?

— За принципа е.

— Принципът нито се яде, нито се пие — рече Лили.

— Ти никога не се замисляш в какъв свят живееш, Лили, — каза Пат. — Там ти е бедата.

— Аз си знам — отвърна Лили, — но не си прав.

— Ти никога не си задаваш въпроса защо бедните са бедни. Гледаш как богаташите ходят на балове в Двореца и на приеми в Парка. Ще идеш ли някога ти, Лили Максуел, на такъв бал?

— Как си ме представяш там, а?

— Ще изглеждаш не по-зле от другите, дори по-добре, ако имаше техните възможности.

— Господ така е сътворил света — каза Лили. — Ако имаш нещо против, можеш да се обърнеш към него. Аз си имам достатъчно неприятности.

— Всичко това ще се промени. Ще направим революция.

Очите на Пат се затваряха. Като видя как алкохолът постепенно сковава тялото и мислите му, Лили ласкаво попита:

— И кога точно ще стане това?

Пат отвори очи и погледна с недоумение.

— Какво кога?

— Кога ще променяте света?

— Управата сигурно ще обяви локаут и това ще бъде началото.

— Все старата песен — каза Лили, спомняйки си за предишни стачки.

— Сега ще бъде по-иначе. Еспроприаторите ще бъдат експроприирани. Чувала ли си как говори Конъли?

— Кой е пък той?

— А, сега се сещам — рече Пат, — че аз не съм го виждал от две години. Той настоява за избирателни права за жените. Това е интересно за теб.

— И за какво ми са тези права? — запита Лили.

— Ще гласуваш за социалистите. Аз съм радикален социалист. Според мен всичко трябва да е общо, дори и жените ни.

— Твоят приятел Фицпатрик социалист ли е?

— Фиц е голяма работа. Той ще ни подкрепи.

— За мизерните ви три шилинга ли? Трябва да е луд, за да го стори.

— Той е един път момче, нашата гордост.

— Само се опитайте да направите жена му обща и ела да видиш какво ще стане — предизвикателно рече Лили. — Боже, каква картинка ще бъде!

— Дай да пийна още едно — рече Пат.

— Ако обещаеш да си легнеш.

Той се съгласи. Лили му помогна да се съблече. Когато Пат се настани под одеялото, тя се престори, че налива уиски в чашата му. Но не му я подаде, а приседна на леглото до него.

— В гаден град живеем, Лили — каза Пат.

— Не е кой знае какво — съгласи се Лили.

— В Дъблин умират повече деца, отколкото навсякъде другаде в Европа. Знаеш ли това, Лили?

— Всички деца умират, ако им е писано — отвърна тя.

— И мъже, и жени умират повече. И кой го е грижа за това? Да не би вицекраля? Не. Или правителството? Не. Или работодателите? Или господ?

— Господ няма нищо общо с това — каза Лили.

— Добре. Така да е. Ами другите?

— По-хубаво, заспивай.

— Ако си легнеш до мене.

— Казах ти, че не ми е добре! — почти му кресна Лили в отговор.

— Къде ми е уискито?

— Ето го, у мен.

Но не му даде чашата.

— Вземи например лорд Абърдийн. Да не би да му пука?

— Ще го питам, като го срещна следващия път — каза тя.

— Още не си си легнала, Лили.

— Спокойно де, не бързай.

Тя виждаше как той се унася в дрямка. Очакваше да потъне в дълбок сън. Езикът му съвсем надебеля и думите едва се разбираха.

— Сичко шъ сринем — каза той, — сичко, ей така…

Той понечи да махне с ръка. Но едва я помръдна. Лили го погледна нежно и печално.

— Ти пръста си не можеш да помръднеш, та света ще сринеш… — каза тя.

Пат вече спеше. Сънят го надви. Лежеше проснат, с отворена уста. Лили придърпа завивките до брадата му и сложи глава на гърдите му.

— Господи, помогни ми. Помогни ми, господи.

Тя заплака.

Глава осма

Мистър Догет от „Догет и Ко“ не знаеше как да постъпи. Беше получил писмо, подписано от Джеймс Ларкин, основател на Ирландския клон на профсъюза на пристанищните работници, в което го предупреждаваха, че ако нареди на каруцарите си да доставят въглища в леярната на Морган, ще има стачка. В друго писмо от „Морган и Ко“ настояваха за незабавната доставка на въглища и го предупреждаваха, че в противен случай дългосрочният им общ договор с „Догет и Ко“ и „Нолан и Кийс“ ще бъде анулиран и всички поръчки ще бъдат възлагани само на „Нолан и Кийс“. Съвсем правилно Догет предположи, че подобно писмо са получили и съперниците му, но нямаше как да разбере какви са намеренията им. Никак не му се искаше да се стига до стачка. Не му харесваше и перспективата да загуби договора.

Очевидно в „Нолан и Кийс“ бяха изправени пред същата дилема. Минаха няколко седмици, но нито една от двете фирми не се осмели, да пристъпи към доставки.

Това положение на нещата безпокоеше и Тимъти Кийвър, но по друга причина. Той работеше за „Нолан и Кийс“ и намираше, че проблемът има и морална страна. Реши да сподели тревогите си с отец О’Конър. Удобният случай му се представи, когато свещеникът го посети, изпълнявайки обичайните си енорийски задължения. Мисис Кийвър похарчи много повече, отколкото позволяваха скромните й средства и го покани на чай. След като се почерпиха, Кийвър отведе отец О’Конър в двора зад къщата, за да му покаже параклисчето, посветено на Св. Финбар, което бе построил сам в свободното си време. Отец О’Конър изглеждаше поразен.

— Много е хубав — каза той.

Параклисчето се намираше в десния заден ъгъл на двора. Статуята вътре беше малка, тясната ивица трева отпред побираше само три буркана с изкуствени цветя. Кийвър бе боядисал стените на параклиса в жълто и бяло, а едно празно сандъче бе приспособил за коленичене.

— Може би искате да се помолите — предложи смутено Кийвър.

При мисълта да коленичи в подобна обстановка отец О’Конър се ужаси. Самото пиене на чай със семейство Кийвър вече бе нещо като изпитание.

— Някой друг път може би — отговори той уклончиво.

В дворчето видя капак на изба и пътечка, водеща към клозета. Имаше и нещо като голяма кутия.

— Какво е това? — попита той, за да смени темата.

— Къщичка за кучето — обясни Кийвър. — Гони котките. Особено нощем.

— Аха — рече отец О’Конър.

Задната стена на двора беше много висока и свещеникът се озадачи, но после забеляза, че това е част от железопътния насип. Като че ли няма кътче в цялата енория на „Св. Бригита“, през което да не минава тази линия.

— Имате хубав дом — рече отец О’Конър.

Сега, след като вече бе видял параклиса, той се питаше какво още се очаква от него.

— Това е къщата на баща ми — каза Кийвър, — той беше дърводелец.

— Така ли?

— Навремето беше председател на настоятелството. Открай време майсторите-занаятчии се ползуваха с уважение в енорията.

— Не е ли и сегашният ни председател дърводелец?

— Не, отче, мистър Хегарти е зидар.

— О, да, наистина — каза отец О’Конър.

— Баща ми искаше да изуча занаят — обясни Кийвър, но господ го прибра твърде рано и аз станах каруцар. А ето сега имам неприятности и мистър Хегарти ми каза да се посъветвам с вас.

— Разбира се — съгласи се отец О’Конър.

Той надзърна в кутията и като видя, че няма куче, седна отгоре й.

Докато Кийвър обясняваше какво е положението в „Нолан и Кийс“, свещеникът го слушаше разсеяно. Човекът пред него бе образец за божи служител, който смирено приема социалното си положение и като компенсация за неграмотността си, усърдно върши разни добри дела. Молеше чиновниците в „Нолан и Кийс“ да му дават използувани марки за благотворителните дружества в предградията и пак със същата цел събираше по половин пени от каруцарите в дните, когато получаваха заплата. Носеше със себе си един тефтер, в който прилежно вписваше кой колко е дал и всяка седмица предаваше парите на отец О’Конър. Неуморно търсеше доброволци за християнското братство сред хората, с които работеше.

— Значи от вас искат да пренебрегнете нарежданията на вашия работодател, за да се наложат над друг работодател, така ли? — обобщи свещеникът, като изслуша Кийвър.

— Точно това искат от мен, отче.

— А вие лично нямате никакви оплаквания срещу вашия работодател, тъй ли?

— Никакви, отче.

— Струва ми се — каза отец О’Конър, — че нямате морално оправдание да причините вреда на вашия работодател само заради предполагаемите прегрешения на другия.

— Така казва и мистър Хегарти.

— Мистър Хегарти е съвсем прав.

— Планина смъкнахте от плещите ми, отче — увери го Кийвър.

Той се обърна отново към статуята на Св. Финбар, после погледна въпросително отец О’Конър, който се колебаеше. Очевидно Кийвър много се гордееше с параклисчето си и дъската за коленичене. Отец О’Конър се прекръсти. Въпреки кучешката колибка, клозета на двора и чудовищната мръсна стена, той направи опит да се помоли. Искаше му се да изпълни желанието на Кийвър, но волята му се бунтуваше срещу мисълта да коленичи на това място. Той се прекръсти, но остана прав. След малко се прекръсти пак и последва Кийвър в кухнята, като се утешаваше с мисълта, че посещавайки енориашите си, често се е озовавал в такива вонящи дупки, в сравнение с които кухнята на Кийвър бе истински дворец. Тъкмо влизаха, когато отвъд стената с грохот и тътен премина влак и къщата се затресе така, сякаш всеки момент щеше да рухне.

 

 

Пиха по халба бира в барчето на Мълиган. Наближаваше пладне. Един слънчев лъч падна върху ръба на масата. Повърхността й бе изтъркана от безброй лакти. До чашата на Лили някой се бе опитал да издълбае инициалите си, но бяха съвсем нечетливи.

— Не трябваше да се захващаш с тая работа, миличка — каза Мейзи. — Липсва ти темперамент.

— Чак сега го разбрах — призна Лили.

— А този, за когото ти разправям — рече Мейзи, — да знаеш, че няма да се захване с коя да е, щото го е страх от клюки. Но мисля, че мога да го убедя да те прегледа.

— Три лири са много пари.

— Три гвинеи, душице, той си има професионална гордост.

— Може би ми няма нищо, а?

— А може да е обратното. Нали не искаш да ти се развалят зъбите и хубавата ти коса да…

— Стига, моля ти се, за бога.

Лили премести чашата си така, че закри с нея нечетливите инициали.

— Направо ще се побъркам, Мейзи.

Мейзи пресуши чашата си и натисна звънчето зад себе си.

— Може би искаш да те вземат в болницата на Лок, а? Там приемат всички от занаята.

— Боже опази! — рече Лили.

— Как си с парите?

— Зле, но имам четири лири…

— На това зле ли му викаш — каза Мейзи.

— … които не са мои.

— По дяволите, на кого са?

— Пазя ги за един човек.

— Помисли за себе си, момиче.

Едно прозорче зад тях се отвори и плешив мъж кимна на Мейзи, която му направи знак да донесе още за пиене. Двете зачакаха мълчаливо. След малко мъжът надникна пак и постави още две чаши на перваза. Мейзи му плати и занесе питиетата на масата.

— Е? — обърна се тя към Лили.

— Дай ми адреса.

— Ето, това е вече друго! — с облекчение се усмихна Мензи. — Този няма диплома, защото си пада по чашката и ще се почерпи с твойте три гвинеи, щом затвориш вратата след себе си. Но ако имаш нужда от лечение, няма да те остави.

— Господ да ми е на помощ, дано да е добър с мен.

— Лиз и Агнес Бенсън му имат пълно доверие. А и много други също.

Мейзи затършува в чантата си. Най-сетне намери молив, но листче нямаха.

— По дяволите — каза Мейзи. — Сама ще те заведа при него.

— Ти си ангел — рече Лили. — Кога ще отидем?

— Още довечера.

И двете отпиха.

— Пием за надеждата — каза Мейзи и й се усмихна окуражително.

Ясно беше за каква надежда говори Мейзи. Но Лили продължаваше да гледа унило.

— Жал ми е за тия четири лири — обясни тя. — Те са на един приятел, не ми е клиент.

Мейзи й отговори, че е странно момиче.

 

 

Догет научи по частни канали новината, че в „Нолан и Кийс“ все пак са се решили да доставят въглища за леярната на Морган. Нямаше друг избор, освен сам да пристъпи към действие. Още щом отидоха на работа, подчинените му разбраха, че е там. И те си имаха свои канали за информация.

— Догет е дошъл — пошушна на Мълхол каруцарят до него.

Двамата впрягаха конете, но веднага прекъснаха заниманието си и погледнаха към стаята на директора. Прозорецът беше голям и гледаше към двора. В острия утринен въздух се стелеше тънка мъглица и предвещаваше променливо време.

— Едва ли е дошъл толкова рано току-така — предположи Мълхол.

А Догет, който следеше как върви работата в двора, видя просто двама каруцари досущ като другите наоколо. Той пушеше, без да сваля очи от прозореца.

— Предупредихте ли сменния? — попита Догет.

— Да, сър. Те получават поръчките си, като, минават през кантара.

Надзирателят беше нервен.

— Всичките поръчки ли са за леярната на Морган?

— Всички до една, сър.

— Добре — каза Догет. — Някакви вести от „Нолан и Кийс“?

— Засега нищо, сър.

Догет пристъпи по-близо до прозореца. После каза, сякаш между другото.

— Много поръчки имаме, знаете, много.

— Работата скоро ще понамалее, сър, лятото наближава.

— Да, зависи от сезона. Все пак смятам, че ще се справим дори по-добре от обикновено.

— Надявам се, сър.

— Всички се надяваме — каза Догет.

От вниманието му не убягваше нищо, мисълта му работеше трезво и ясно. Каруците вече бяха натоварени и сега започваше разпределянето на поръчките.

Мълхолм беше дванайсти в редицата. Запали лулата си и плю от дървената седалка. Не сваляше поглед от първите, които бяха най-близо до кантара. Предварително бяха уговорили всичко, но все пак не се знаеше какво може да стане. Ако нещата вървяха по план, щеше да започне стачка, каквато досега не е имало. Първият каруцар се приближи до кантара и изчака, докато претеглят товара му. После пое квитанцията, прочете я внимателно и я пъхна в джоба си. Сложил ръце зад гърба си, Догет гледаше от прозореца. Знаеше, че сега наближава решителната минута. Всички в редицата също наблюдаваха. Първият каруцар подкара колата си към вратата. Всички чакаха, затаили дъх. Видяха как опъна поводите, като наближи тясната порта. В следващия момент рязко дръпна юздата. Преди да мине през вратата, конят зави надясно и каруцарят слезе. Вторият го последва и направи същото, само че по-решително. Така постъпиха и останалите, докато цялата върволица от каруци спря на място, тъй като вече нямаше достъп до кантара. Мълхол видя, че сменният майстор се приближава, пусна поводите и също се отправи натам. Взе квитанцията на един от каруцарите, който беше минал през кантара, прочете я и направи знак на другите. Всички слязоха от каруците, някои скочиха пъргаво, други бавно и неохотно. Догет видя как мъжете застанаха в кръг и започнаха да се съветват. След малко сменният майстор влезе да докладва на надзирателя, който съобщи на Догет решението на каруцарите.

— Отказват да карат въглища в „Морган и Ко“, сър.

Догет вече беше говорил с него как да постъпят.

— Добре — каза той, — напишете нови квитанции, както решихме. И се опитайте да проучите какво става в „Нолан и Кийс“.

— Ще е нужно известно време, сър. Къде мога да ви намеря?

— Пак тук — отвърна Догет с тон, от който надзирателят потръпна.

Догет остана до прозореца, докато каруцарите един след друг потеглиха, всеки към новото си предназначение. Това ставаше бавно, защото товарите трябваше да се преразпределят. Но всичко мина гладко.

От „Нолан и Кийс“ дойде вестта, че сред работниците е настъпило разцепление. Отначало всички единодушно отказали да изпълнят нарежданията, но след като поспорил с колегите си, Тимъти Кийвър, насърчен от съвета на отец О’Конър, се вслушал в съвестта си и убедил още няколко души да го последват. Така че неколцина каруцари откараха въглища в леярната. Останалите не се подчиниха на заповедта. Управата веднага обяви локаут за непокорните. Догет прие новината хладнокръвно, макар че сега изпадаше в твърде опасно положение. Ако Морган научеше, че той се е огънал пред заплахата на каруцарите, а „Нолан и Кийс“ са проявили твърдост, можеше да изгуби договора си. Но Догет вече беше решил как да постъпи. Щом като „Нолан и Кийс“ започнаха доставките, за него имаше само един път на действие.

— Следобед пригответе доставка за Морган — нареди той на надзирателя. — Лично вие ще следите за товаренето и ако пак откажат да карат въглища за леярната, незабавно обявявате локаут.

— Разбрано, сър.

Както си мислеше Догет, имаше известна надежда при повторното нареждане каруцарите да отстъпят. Междувременно трябваше да вземе още една предпазна мярка в случай, че се разбере за неговото отстъпление сутринта.

— Забравих как се казва сменният.

— О’Конър, сър.

— Изпратете го при мене.

Сменният майстор бе дребен, около петдесет годишен човечец. Въглищният прах бе проникнал дълбоко в порите на лицето му. Черни капки пот покриваха челото му и се стичаха на струйки по слепоочията му.

— Вие сте О’Конър, нали?

— Да, сър.

— Тази сутрин хората не се подчиниха на нарежданията ви, така ли?

— Точно така, сър. Казаха, че такова било споразумението им с Ларкин.

— А вие членувате ли в организацията на този Ларкин?

— Не, сър.

— А знаете ли нещо за нея?

— Само каквото съм чувал да говорят хората.

— И какво например?

— Ами това е Националният профсъюз на пристанищните работници, сър. Мистър Секстън е генерален секретар, но мистър Ларкин оглавява ирландския клон. Секстън не го обича. Той не признава стачките, организирани от мистър Ларкин, и може да спре помощите за стачниците.

— Откъде тогава ще си намерят средства?

— Ще събират пари от пристанищните работници и въобще из страната. В момента Ларкин прави това в Корк.

— Доста нещо знаете за мистър Ларкин.

— Само онова, което съм дочул, сър. Хората много си говорят за него.

— Дори прекалено много, струва ми се — каза Догет. Той стана и се отдалечи от бюрото.

— Откога работите за нас?

— От около трийсет години, сър, … от времето на мистър Уотървил.

— А откога сте сменен майстор?

— От петнайсет години, сър.

— Петнайсет години са много време.

— Да, сър. — За миг лицето на О’Конър засия от гордост.

— Достатъчно дълго — продължи Догет, — за да се научите как да държите хората в подчинение.

О’Конър се смути. Догет рязко промени тона си и това го обърка.

— Напоследък не е лесно, сър, духовете са разбунтувани.

— Сутринта получихме доказателства за това, нали?

— Да, сър.

— Можете да си вървите — каза Догет. Той повика надзирателя.

— Говорих с О’Конър.

— Да, сър.

Догет го изгледа строго.

— О’Конър не се справя със задълженията си както трябва — каза той. — Довечера се разплатете с него.

В първия момент надзирателят не проумя какво става.

— Искате… да го уволните ли, сър?

— Да. Сменните майстори трябва да си тежат на мястото.

 

 

На другия ден работниците в леярната удържаха на думата си и отказаха да докоснат въглищата, доставени от Кийвър и последователите му. Членовете на управата се събраха на кратко заседание и решиха да обявят локаут. Само Иърлинг прояви известно колебание.

— От подобни мерки никога не сме имали голяма полза, нали? — отбеляза той.

— А вие какво предлагате? — попита го председателят.

На този въпрос Иърлинг бе отговарял безброй пъти. Сега само сви рамене.

— Нямаме друг избор — настоя председателят, — ако отстъпим, само ще насърчим тази анархия.

— Мислех, че Догет може да ни изиграе — обади се някой. — Напоследък все прави разни номера.

— Но не и този път — каза председателят.

— Казаха ми, че каруцарите му не са ни доставили сутрешната партида въглища.

— Аз разбрах защо — отвърна председателят. — Имал си неприятности с един от сменните. Изглежда, той е бил платен агент на Ларкин и самоволно е отклонил доставките. Догет ми каза, че го е уволнил.

— Ето така трябва — рече някой одобрително. — Браво на Догет.

През май всички каруцари в Дъблин подкрепиха другарите си от „Нолан и Кийс“ и „Догет и Ко“ и обявиха стачка поради отказа на работодателите да увеличат надниците. Броят на стачните постове по улиците растеше. Доставките на въглища спряха напълно. Отец О’Конър плати на Бекона и парното отопление на църквата бе спряно до есента. Свещеникът се питаше дали съветът, който бе дал на Кийвър, имаше някакво отношение към прекратяването на работата в леярната. Минеше ли покрай стачен пост през юни и юли, тази мисъл все го глождеше. Съвета си той бе дал от чувство за справедливост и все пак имаше нещо, което го тревожеше, нещо в лицата на тези мъже: умората, тъмните сенки на глада, мрачните поздрави, замислените им погледи. Свещеникът продължаваше да посещава своите енориаши и виждаше гладни деца в домовете на стачниците. Вярно, че мизерията го отблъскваше, но колкото и да се опитваше, не можеше да преодолее това чувство. И все пак съжаляваше бедняците.

— Мислите ли, че щяха да обявят локаут, ако всички бяхте отказали да товарите въглищата? — попита той Кийвър.

— Не знам, отче. В Догет отначало им отстъпили, защото всички отказали.

— Разбирам — каза отец О’Конър.

— А сега хората ме обвиняват.

— Кажете им… — заговори свещеникът и щеше да добави, „че отец О’Конър ви е посъветвал така“. Но като размисли, се отказа. Църквата имаше особени задължения. И като божи служител той трябваше да стои настрана от светските конфликти, които всъщност не разбираше. Бяха го помолили за съвет. Той го даде. Останалото не беше негова работа. — Кажете им, че има принципи, които труженикът християнин трябва всякога да поставя над изискванията на създадените от човека организации.

Кийвър реши да премълчи, че точно така беше и направил. Казаха му да върви по дяволите с принципите си. Беше му станало болно, но тъй или иначе той не промени мнението си. Кийвър не можеше да намери на земята нито отдушник за честолюбието си, нито източник на надежда и отдавна бе обърнал пълен с упование поглед към царството небесно.

— Въпреки това наш дълг е да помогнем на жените и децата — рече отец О’Конър. — Искам от вас да съставите списък с имената на онези семейства — засега да не бъдат повече от десет, — които според вас имат най-голяма нужда от помощ. Заедно с мистър Хегарти и членовете на църковното настоятелство направете пакети с храна и ги раздайте.

— Както кажете, отче.

Отец О’Конър забеляза, че Кийвър е смутен.

— Съгласен ли сте?

— Да, отче, разбира се — отвърна Кийвър.

— Много добре. Направете списъка колкото може по-скоро.

В стаята на отец О’Конър имаше голям вграден шкаф, който бе почти празен. Той реши, че най-лесно се съхранява какао в тенекиени кутии, а освен това то бе по-хранително от чая. Със захарта и кондензираното мляко също нямаше да има проблеми. Поръча големи количества от тези продукти. Сети се, че може да се закупят и одеяла. В началото на лятото те бяха по-евтини и сега беше моментът да се набавят за зимата. Намери място и за тях в шкафа. Макар да нямаше нито минута свободна, свещеникът беше доволен, теглеше пари, ходеше по магазини, съветваше се с двамата председатели на църковното настоятелство. Три вечери подред разпределяха продуктите и ги опаковаха. Във всеки пакет имаше торбичка брашно, кутийка какао и кутия кондензирано мляко. Приятно беше да се грижиш смирено за благото на другите.

 

 

Слухове за разногласията между Секстън и Ларкин упорито се носеха в града. Фиц беше сигурен, че рано или късно изпълнителният комитет в Ливърпул ще спре помощите за стачниците.

— Нали Ларкин събира средства в Корк? — попита Джо.

— Щях да съм по-спокоен, ако имах малко пари настрана — каза Фиц.

Бяха приседнали да си починат на едно запустяло място край реката, където децата обичаха да играят на ези-тура. Коприва и бурени се бореха за тези няколко стъпки земя. Сноп лъскавозелена трева бе избуял през счупеното дъно на една обърната наопаки кофа.

— Ако ти трябват спешно пари, мога да ти намеря няколко лири — предложи му Пат.

— Откъде ще ги вземеш?

— От Лили.

— А, от проститутката — подхвърли Джо.

— Това са си мои пари — добави, без да му обърне внимание. — Дал съм й четири лири да ми ги пази.

Джо обърна очи към безоблачното небе и сплете ръце на гърдите си.

— Намерил на кого да ги даде — рече той скептично, сякаш говореше за всевишния.

— За кога ти трябват? — попита Пат.

Джо все така общуваше с небесните сили.

— Не е бързо — отговори Фиц.

От близката църква се понесе звън на камбани, зовящи за молитва. Свалиха шапки и се прекръстиха.

— Разбрахте ли, че младият свещеник от „Св. Бригита“ посъветвал Кийвър да продължи работа? — попита Джо.

— Не, за пръв път чувам — отвърна Фиц.

— Тоя свят гъмжи от свещеници — рече Пат, — но ще се отървем от тях.

— И кога ще стане това? — попита Джо.

— Когато се организираме и създадем Работническа република.

— С Лили Максуел начело.

— Я остави Лили Максуел на мира.

— Не аз, а ти трябва да я оставиш — подразни го Джо.

— Утре ще имаш парите — обеща Пат на Фиц.

Ала всичките му опити да намери Лили през седмицата оставаха напразни; сякаш бе изчезнала безследно. Никой не му отговаряше, когато чукаше на вратата на стаята й. Веднъж срещна Мейзи, която заяви, че няма представа къде може да е Лили. След няколко дни я видя повторно и тя пак му каза същото. Втория път му се стори, че го лъже.

 

 

В летните вечери Чандлърс Корт живееше в очакване на онова, което му готвеше съдбата. По улиците сякаш пулсираше напрежение и предвещаваше нещо, което можеше да се случи всеки момент, ала всичко продължаваше по старому. Времето милостиво се затопляше от ден на ден и вече нямаше нужда да се палят камините, но трябваше огън за готвене. Обитателите на номер трети измислиха как да икономисват горивото. Събраха на едно място дървата и въглищата си и всеки ден жените се изреждаха да готвят у някоя от тях. Мери постепенно опознаваше съседите си. Най-добре живееха семейство Мълхол. Имаха маса с покривка, хубави столове, бюфет, пълен с всякакви съдове. Мисис Мълхол непрекъснато бършеше прах и чистеше. Под тях беше настанено семейство Бартли, чиито стаи също бяха винаги чисти и подредени, но мебелировката им бе твърде оскъдна, защото мистър Бартли все нямаше постоянна работа. Момченцето, край чието легло преди години бе бдял отец Гифли, сега беше разносвач в бакалски магазин. Изкарваше по половин крона седмично, с която плащаха част от наема за жилището. Най-тягостни за Мери бяха посещенията у съпрузите Хенеси, които живееха в голяма нищета. Пиеха чай от празни консервени кутии и бурканчета, а вечер постилаха на пода за многобройната си челяд.

 

 

Първите десет семейства от списъка на Кийвър получиха пакети с продукти и приеха помощта с дълбока благодарност. Всички те бяха малко или повече негови близки хора. Но със следващите десет започнаха неприятностите. След като цяла вечер обикаляха по къщите, Кийвър и Хегарти отидоха при отец О’Конър. Оставиха пакетите на масата.

— Какво се е случило? — попита ги свещеникът.

— Неприятности — каза Кийвър.

— Отказват да вземат пакетите — обясни Хегарти.

— Отказват ли?…

— Викат ми стачкоизменник — рече Кийвър.

— А и вашето име споменават, отче — добави Хегарти.

Отец О’Конър пламна.

— Всички ли отказаха?

— Всички.

— А едни дори се опитаха да ни залеят с вода от прозореца.

— Безобразие — възмути се свещеникът.

— Това е работа на Ларкин и на профсъюза, отче. Те карат хората да ни бойкотират.

— Разбирам — рече отец О’Конър. Не можа да прикрие гнева си. Усети, че направи грешка. Трябваше да запази спокойствие и да изслуша всичко сякаш му беше все едно. — Ами, оставете пакетите отзад в шкафа. Утре вечер ще имаме заседание на църковното настоятелство.

Но на следващата вечер дойдоха само Кийвър, Хегарти и един старик.

— Ако бяхте изпратили някой друг да раздава пакетите, сигурно щяха да ги приемат — предложи Кийвър. Говореше смирено. Не искаше да издаде чувствата си.

— В никакъв случай. Няма да позволим да ни се налагат.

Пакетите така си и останаха в шкафа. Отец О’Конър се чувствуваше морално задължен към Кийвър. И преди всичко към себе си. А още по-точно, към своя сан и църквата, на които бе нанесена безочлива обида. Това бе проява на злите сили, които печелеха победа дори сред простите и невежите.

Бекона също водеше всекидневна борба за оцеляване, като използуваше изпитаното си оръжие. Наистина, при сегашните обстоятелства това не беше лесно. Гражданите вече не бяха толкова щедри на милостиня, може би се надяваха, че така ще задушат желанието на по-низшите съсловия да стачкуват, или дори да вършат по-лоши неща, или пък пазеха пенитата си за кутиите, в които се събираха помощи за стачниците. При тези нови отношения Бекона не виждаше място за себе си. Хрумна му, че може да се възползува от благоразположението към стачниците и написа на едно дървено сандъче: „Помогнете на жертвите от локаута“. Но докато чакаше боята да изсъхне, намисли нещо друго. Съвестта му подсказа, че ще постъпи зле и той отстъпи пред угризенията. Бекона имаше по-добра идея — да напише балада за стачките. И така един следобед Хенеси го завари седнал на стълбите да твори. Вече бе написал първите два реда върху един пакет цигари, но стихоплетството се оказа трудна работа. Той се зарадва, че прекъснаха заниманията му.

— Горе ли е Фицпатрик? — попита го Хенеси.

— Излезе преди двайсетина минути — отвърна Бекона.

— Много жалко — рече Хенеси.

Той погледна любопитно към написаното на пакета.

— Какво пишеш там?

— Балада за стачката.

Бекона му го подаде. Присвил очи, Хенеси зачете:

„Да дойде всеки дъблинец,

от мен да чуе той:

Работници, работнички,

с неправдата — на бой!“

— И после какво?

— Бог да ме убие ако знам — призна си Бекона, — нещо съвсем се закучи.

— И какво ще правиш с тая балада?

— Ще я пея на митингите и пред кръчмите.

— За да изкараш някоя пара ли?

— Ами ти кво мислиш?

— Май няма да ти провърви много сега — каза Хенеси.

— Че защо?

— Нещата се обърнаха, старче. Точно затова Мълхол ме изпрати да търся Фицпатрик.

Хенеси му подаде пакетчето.

— Тази сутрин Изпълнителният комитет в Ливърпул спря помощите за стачниците.

През това време Фиц вече беше отишъл до местния профсъюзен комитет, където Мълхол го чакаше нетърпеливо. Все още беше заключено и докато двамата разговаряха, тълпата отпред растеше. Хората, които обикновено идваха по-късно, бяха подранили, тъй като вестта за спирането на помощите бе плъзнала мигновено из града. Надошли бяха каруцари, докери, работници от фабриките, които също бяха засегнати от стачката. Понесе се слух, че занапред никой няма да получи нито пени. Само Мълхол не падаше духом.

— Ларкин все е събрал нещичко в Корк — каза той, — а освен това стачният комитет разпрати хора из града и от волните пожертвувания ще образуваме фонд за безработните. Ще се справим някак.

— Ще ни трябват много пари — отбеляза Фиц, като гледаше тълпата, — за да стигнат за всички.

След малко дойде Джо, а след час се появи и Пат.

— Лоши работи стават в нашия град — каза той.

— Да, спрели са помощите — потвърди Фиц.

Вратата все още беше затворена и четиримата се отправиха към крайбрежната улица. Долу, при устието на реката до Южната стена кранове разтоварваха кораби.

— В такива моменти ми се иска да бъда докер — каза Фиц.

— Или моряк — обади се Пат. — С много парички в джоба и с по една жена на всяко пристанище.

Джо, който досега мълчеше и размишляваше върху настъпилия обрат, не пропусна случая да се намеси:

— Впрочем, какво стана с четирите лири, дето ги беше оставил у Лили Максуел?

Мълхол извърна глава към Пат със сдържано любопитство. Фиц стрелна с поглед приятеля си и разбра, че Джо е прекалил. Такива неща не се казват.

— Не успях да я намеря — отвърна Пат.

Джо се обърна към Мълхол и започна да му обяснява:

— Представяш ли си, да даде четири лири на една…

Но Фиц го прекъсна рязко и гневно:

— Затваряй си устата.

Пат, който стоеше облегнат на каменния парапет, се изправи и каза:

— Обещал съм на Фиц две лири и той ще ги има. Само да намеря Лили.

— Момичето може да има нужда от парите — каза Фиц, — недей да я преследваш.

Стана му мъчно за Пат, чието лице се беше изкривило от болка и унижение.

— Няма да я преследвам — рече Пат, — тя никога не е вземала от мен и пени. Довечера ще имаш двете лири.

Той бързо се отдалечи, а Мълхол погледна след него и попита:

— Какво му стана?

— Любовницата му го е изоставила — отговори Джо и се захили.

— Стига вече, прекаляваш — приключи въпроса Фиц.

Върнаха се обратно и видяха, че вратата на комитета е вече отворена, но тълпата отвън не беше оредяла. Някакъв познат на Мълхол съобщи:

— Вътре раздават пари.

— По колко?

— Намалили са помощта на пет шилинга.

— Почти нищо — отбеляза Мълхол.

Той започна да си проправя път към вратата, като си помагаше с лакти. Фиц и Джо го последваха. Вътре показаха картите си на първия от тримата мъже, които седяха зад една маса. Фиц направо се стъписа от изненада, когато видя пред себе си самия Джим Ларкин.

Беше по-едър, отколкото си го представяше и пушеше черна пура, пъхнал палеца на лявата си ръка в хлабаво закопчания си колан на докер. Мъжът до него бързо си записа нещо в някаква книга, а третият преброи пет шилинга и ги подаде на Фиц, заедно с едно листче, на което бе напечатано:

„ДОВЕЧЕРА МИТИНГ НА ПЛОЩАД ПАРНЕЛ —

ТОЧНО В 5 ЧАСА. ЩЕ ГОВОРИ ДЖИМ ЛАРКИН.

ОЧАКВАТ СЕ СТАЧКОИЗМЕННИЦИ.

ГОТВЕТЕ СЕ ЗА РЕШИТЕЛНИ ДЕЙСТВИЯ.

В ЕДИНСТВОТО Е СИЛАТА.“

Излязоха отново на слънчева светлина.

— Това беше Джим Ларкин — каза Фиц.

Срещата с Ларкин го развълнува. Сякаш бе видял живото въплъщение на всички лозунги и не съвсем ясни идеи, за които през последните два месеца говореше целият град. На Мълхол, който беше по-опитен в тези работи, срещата не направи особено впечатление.

— Колко е часът?

— Нямам представа.

Тръгнаха към центъра, за да погледнат някой градски часовник. Беше четири и половина. И тримата бяха изгладнели, но минаваха покрай хлебарниците и ресторантите, без да усетят апетитните миризми, които се носеха от тях.

— Какво значи това, че ще има стачкоизменници? — попита Джо и препрочете неясно напечатания текст.

— Пак мръсните им номера.

— Така беше и в Белфаст, нали? — припомни им Мълхол.

Излязоха на площада, където неколцина мъже подреждаха знамена и строяха временна трибуна до красивия парапет. Близо петстотин души стояха наоколо на групички и чакаха. От прозорците на хотел „Вор“ надничаха любопитни лица.

— Някой има ли цигара? — допита Фиц.

Продължаваха да прииждат хора, отделните групички започнаха да се придвижват напред и да се сливат в гъста тълпа. Не след дълго Фиц се оказа притиснат от двете страни, после хората изведнъж се устремиха напред и той се залепи до Мълхол. Погледна към трибуната и видя, че Ларкин вече е там. Той започна речта си.

Отначало говорът му прозвуча необичайно. Ливърпулският акцент се смесваше с ирландски и тълпата мигновено притихна. Фиц бе поразен от силния глас на Ларкин, който изпълваше целия площад и отекваше край високите фасади на къщите отсреща. От време на време ръцете на оратора сякаш неволно правеха красноречиви жестове. Помощта за стачниците е спряна, каза Ларкин, защото британският Изпълнителен комитет е равнодушен към страданията на работниците в Дъблин. Два месеца комитетът им помагаше неохотно, но сега борбата се оказа прекалено опасна. Изпълнителният комитет просто се страхува. Смешно е, продължи Ларкин, че профсъюзните лидери чак от другата страна на Ирландско море проявяват малодушие, а дъблинските работници не губят мъжество и воля за борба. Ако са имали намерение да спират помощите, защо не предупредиха още в самото начало на стачката, преди хората да се решат да подложат и себе си, и семействата си на тежки и продължителни лишения?

Тълпата посрещна тези думи с одобрителни възгласи. Неочаквано за себе си Фиц се присъедини към тях. Видя как Ларкин вдигна ръка да ги укроти и млъкна. Стачката ще продължи, заяви той, независимо от това дали ще има помощи, или не. Събрана е известна сума, която ще стигне за известно време. Не след дълго седмичната помощ ще намалее още повече, но нека всички знаят, че са като войници на бойното поле, заобиколени от превъзхождащ ги противник, готови да се бият и при най-оскъдни дажби. Съобщили му бяха, че същата вечер на пристана до Южната стена ще пристигне кораб с безработни от Англия. В отговор на това докерите също трябваше да се включат в акцията. Той ще говори на митинги край Южната и Северната стена и се надява, че и там всички ще прекратят работа. Така Дъблинското пристанище ще бъде парализирано. Тогава правителството може да се опита да вразуми работодателите.

Митингът продължи почти час. А после, сякаш без да се усети, Фиц пое с колоната мъже, водена от Ларкин. На ъгъла на площада, където завиха, той погледна назад. Няколкостотин души, в редици по четирима, вървяха след тях. Минаха покрай Ротондата и излязоха на оживена улица. Файтоните отбиваха встрани, трамваите спираха, хората по тротоарите зяпаха любопитно. След двуседмични съмнения и бездействие сега стачниците владееха, макар и за кратко, една от централните улици на града и ликуваха. С уверена крачка колоната зави наляво и кина по О’Конел Бридж. Полицейски кордон беше преградил пътя към северните докове, но работниците свиха вдясно, прекосиха Бът Бридж и пак поеха наляво по южния бряг на реката. Като минаваха край затворените врати на складовете, хората, които бяха работили там преди стачката, задюдюкаха. Мълхол посочи на Фиц „Догет и Ко“. Вратата беше боядисана в червено, а името на фирмата бе изписано с бели букви. На около двеста метра по-надолу пътят им бе преграден от втори полицейски кордон и те спряха. На известно разстояние зад полицаите се виждаше как група докери разтоварва един кораб, а още по-нататък се открояваха мачтите на други кораби и дългите стрели на крановете, които се люшкаха на фона на небето.

Полицейският инспектор пристъпи напред и Ларкин тръгна да го пресрещне. В средата на празното място, разделящо полицаите от стачниците, те преговаряха няколко минути. Полицаите бяха около шестдесет души и Фиц разбра, че работниците са се приближили твърде много до тях. Сега и най-малката дреболия можеше да предизвика сблъсък.

— Няма да ни пуснат да минем — предположи Мълхол, докато всички чакаха да разберат резултата от преговорите.

— Изключено е — съгласи се Фиц.

— Можем да пробием кордона — каза Джо.

— Аз съм за — подкрепи го Мълхол.

— По-добре да видим какво ще реши Ларкин — посъветва ги Фиц.

Плътно притиснатите едно до друго тела сякаш създаваха опасно високо напрежение, което предразполагаше към безразсъдни действия. Полицейският инспектор се върна при хората си, Ларкин също. Няколко минути не се случи нищо. После полицаите се обърнаха кръгом, отдалечиха се на няколко метра и пак застанаха с лице към колоната. Този път в ръцете си държаха палки. Ларкин си проби път между работниците, изкачи се на една подемна платформа и заговори.

Полицаите, заяви той, са блокирали пристанището. Казват, че искат да предотвратят безредиците, но това не е вярно. Целта им е друга — да съдействуват на работодателите и да ги поощряват да използуват чужд труд. Правителството е превърнало полицаите в оръдие на работодателите, а тяхната задача е да служат на всички граждани. В отговор на това трябва да се спре работата в цялото пристанище, и не за ден-два, а докато не бъдат изпълнени исканията на стачниците. Няма да мине и час, и той, Ларкин, ще произнесе реч пред докерите, въпреки пречките, създавани от работодателите, властите и полицията. През това време моли всички да му имат доверие и да обещаят, че в негово отсъствие ще спазват ред и дисциплина. Помогнаха на Ларкин да слезе и той изчезна в тълпата.

— Какво ще правим сега? — попита Джо.

— Как ще успее да говори пред докерите — чудеше се Мълхол, — като и от двете страни на реката има полицейски кордони?

— Може да се промъкне по северния бряг.

Редиците се разпокъсаха и наоколо се образува тълпа. Ларкин си беше отишъл и нямаше кой да ги обедини. Някои се облегнаха на вратите на складовете и запалиха цигари. Като видяха, че напрежението намаля, полицаите прибраха палките.

— Да мръднем нататък — каза Мълхол.

Фиц и Джо го последваха и тримата се подпряха на каменния парапет с гръб към вратите на „Догет и Ко“.

— Ако има вълнения, като нищо може да се озовем във водата — рече Мълхол и посочи кея.

Край реката продължаваше да кипи работа. Стрелите на крановете се люшкаха напред-назад, скрибуцаха салове, долитаха приглушени от разстоянието викове; това бяха обичайните шумове на пристанището. Един познат на Мълхол се приближи и попита:

— Е, а сега, какво да правим?

— Според мен трябва да действуваме заедно, като един, но нека Мълхол каже как да постъпим — отвърна Фиц.

Мълхол погледна към полицаите.

— Че можем да пробием кордона, можем — рече той, — те дори няма да ни попречат особено. Но да знаете, че всички улици наоколо са завардени от полиция. И като ни притиснат, тогава ще видим зор.

— Аз мисля, че няма защо да се страхуваме от полицията — възрази познатият на Мълхол.

— Я вижте там — рече Фиц и посочи към кордона.

Втори полицейски отряд се приближаваше отзад в разгънат строй.

— Ето какво исках да кажа — обади се Мълхол.

Зад гърба им се разнесоха викове. Отначало те помислиха, че хората освиркват новодошлите полицаи, но след малко забелязаха, че всички глави са обърнати към реката. Тълпата им пречеше да видят какво става.

— Дайте да се качим тука — рече Мълхол и се обърна към стената.

Един след друг и тримата се качиха.

Фиц, който се покатери пръв, извика „Гледайте!“ и посочи с ръка.

Една лодка с четирима гребци се носеше надолу по реката. По средата се бе изправил Ларкин и махаше на хората, които се тълпяха по брега. Лодката се изравни с полицейския кордон, отмина го и се отправи към доковете, където разтоварваха корабите. Няколко полицаи се отделиха от основната група и забързаха по брега, без да изостават от лодката.

Мълхол каза унило:

— Щом слезе на брега, ще го пипнат.

Но Фиц внезапно отгатна намерението на Ларкин. Стисна Мълхол за ръката и викна:

— Той въобще не мисли да слиза! Ще говори от лодката!

Тълпата притихна и сякаш мина цяла вечност, преди да доловят далечния, но познат глас. Думите не се различаваха, затова пък въздействието им скоро пролича съвсем ясно. Стрелата на най-близкия кран описа последен полукръг и застина неподвижно. След него спря и вторият. Думите на Ларкин се предаваха от уста на уста, и един след друг крановете прекратяваха работа. Хората мълчаливо наблюдаваха как пристанището лека-полека бе парализирано. Вцепенението обхващаше док след док, кораб след кораб. Полицаите отстъпиха, образува се тесен проход и през него премина първата група стачкуващи докери, които се присъединиха към демонстрантите. При появата им тълпата се раздвижи, сякаш бърза тръпка премина през нея.

— Да слизаме — каза Фиц.

— Чакай малко — спря го Мълхол.

Виковете се усилиха, вълнението постепенно обхвана всички, замря за момент и после хората отзад започнаха да напират. Онези, които бяха най-отпред, се притиснаха към полицейския кордон, поколебаха се за миг и се люшнаха напред. Полицаите решиха, че е време да действуват, извадиха палките и се нахвърлиха срещу демонстрантите.

Тълпата се огъна малко под натиска им, но не отстъпи. Фиц погледна люлеещото се море от човешки тела и се удиви от глупостта на полицаите. Притисната между стената и реката, тълпата се сгъсти и стана непробиваема като едно цяло. Всички пътища за отстъпление бяха отрязани и те трябваше да се държат. В блъсканицата вече няколко души скочиха във водата. Няколко полицаи се спуснаха след тях, а тълпата бавно отстъпваше като плътна стена. Те продължиха да се движат така покрай реката до първата спасителна уличка, по която рукна поток от хора. Фиц видя как тълпата оредява, а полицаите, като усетиха, че натискът намаля, спряха, за да се прегрупират. На пътя им останаха трима-четирима ранени, които лежаха там, откъдето бе минал кордонът. Фиц слезе и се приближи до тях. Единият от мъжете имаше дълбока рана на слепоочието и се нуждаеше от спешна помощ. Фиц се обърна и извика Мълхол.

— Я виж този.

Мъжът губеше съзнание. Ризата и яката на палтото му бяха напоени с кръв.

— Дали да го вдигнем? — попита Мълхол, като се приближи към тях.

— Струва ми се, че не бива.

— В санитарния пункт на „Догет“ има носилка — сети се Мълхол.

— Ще дойда с тебе — предложи Джо.

— Ще намерим ли някой там сега?

— Трябва да има пазач — рече Мълхол.

Най-добре беше да постъпят така. Складът на Догет не бе далеч. Фиц се съгласи.

— Този пазач може ли да говори по телефона?

— Сигурно.

— Кажете му веднага да повика линейка.

Когато те тръгнаха, Фиц повдигна внимателно ранения и постави ръка под главата му. Кръвта поспря малко. Нямаше какво повече да стори. Наоколо не беше останала жива душа, но по-надолу край реката все още се виждаха групички мъже. Фиц неспокойно се питаше къде са се дянали полицаите и му се искаше Мълхол и Джо да се върнат по-скоро. Човекът в ръцете му вече бе изгубил съзнание и дишаше тежко, раната му зееше грозно, ярко боядисаните врати и чакълената настилка наоколо сякаш таяха заплаха. Фиц се огледа зад себе си, но отникъде не идваше помощ.

— Мълхол! — извика той, макар да знаеше, че е безсмислено.

Никой не му отговори. Раненият застена. На Фиц му се струваше, че другите ги няма вече цял час. Ръката, с която подпираше главата на ранения, започна да го боли непоносимо, последните лъчи на слънцето обляха чакъла наоколо — потискаща светлина, която сякаш му действуваше на нервите. Най-сетне зърна Мълхол и Джо. Те се приближаваха, но изведнъж спряха. Със свободната си ръка той им махна да побързат, но те започнаха да му правят отчаяни знаци и да викат нещо неразбрано. Фиц погледна надолу към реката и се вцепени. Отделните групички отново се бяха събрали на тълпа, която се носеше към него. Полицаите пак бяха извадили палките, но сега вече напълно контролираха положението. Чу как Мълхол му викна да бяга, ала с окървавената и безпомощна глава върху ръката си не можеше да помръдне. Обгърна плътно ранения, прикривайки го с тялото си, после вихърът от крака и тела връхлетя отгоре му, удави светлината, смачка го, захвърли го на земята, а обезобразеният му товар остана под него. Един тежък ботуш улучи челото му и той изгуби съзнание.

Дойде на себе си в стаичката на пазача. По стената бяха окачени ключове, над всяка кукичка с тебешир бе написан номер. Мълхол и Джо пиеха чай с пазача.

— Чакаме те да се съвземеш — рече Мълхол, като го видя, че седна в леглото.

Фиц попипа главата си.

— Нищо, че имаш превръзка — успокои го Мълхол, — санитарят каза, че ще ти мине като на кученце.

Фиц си спомни случилото се.

— Какво стана с ранения?

— Откараха го — отвърна Джо.

— Много ли е зле?

— Казаха, че сигурно има спукване на черепа. Изглежда, ти си му спасил живота.

— Дайте ми малко чай — помоли Фиц.

Мълхол взе едно канче от газовия котлон в ъгъла на стаята в му наля.

— Държахме го горещ за тебе — каза той.

И се усмихна така ласкаво и ободряващо, че Фиц се почувствува щастлив. Отпи от чая и внезапно усети страшен глад.

 

 

Пат дълго обикаля улиците да търси Лили, докато най-сетне спря, изтощен от жегата и задуха. Облегна се на един фенерен стълб и се замисли какво да прави по-нататък. Беше чакал близо час на тясната площадка пред вратата й с надеждата, че тя ще се върне да яде. Камбаните удариха за молитва, край него нагоре-надолу по стълбите минаваха наематели, той кимваше на познатите, но накрая му стана неудобно да стърчи толкова дълго на едно и също място. Отново излезе на улицата, обиколи доста кръчми и магазини, и за втори път тази вечер срещна Мейзи. Тя се държа с него сякаш беше безопасен луд.

— Лили като че ли е пропаднала вдън земя — каза той.

— Може да е забягнала с някой войник — отвърна му тя през смях.

— Трябва ми спешно.

— Да не си закъсал нещо, а? — уж съчувствено му каза Мейзи. — Още е шест и половина.

— Знаеш ли къде е?

— Знам къде можеш да намериш други, не по-лоши от нея.

— Много е важно, Мейзи, не ми е до шеги — примоли се Пат.

— Нито съм я виждала, нито съм я чувала — каза Мейзи, — бог ми е свидетел.

Явно лъжеше. Пат беше напълно сигурен. Неизвестно защо Лили очевидно се криеше от него.

Гладът и жаждата го накараха да съжалява, че не остана да види дали все пак няма да раздадат някакви помощи за стачкуващите. Смущаващото подозрение, че Лили не иска да го види, вече се превръщаше в мъчителна болка. Двамата бяха близки от толкова отдавна.

Реши временно да се откаже от търсенето. Сега имаше нужда да пийне нещо. Тръгна уверено и спря пред един магазин над вратата на който висяха три месингови топки.

— По работа ли, Патрик? — запита го любезно мистър Донеган.

Той вписваше нещо в счетоводната си книга. Пат съблече куртката си.

— Ето — каза той и я сложи на щанда.

Мистър Донеган намести очилата на носа си и взе куртката да я разгледа.

— Твоя ли е? — попита той.

— Колко давате? — запита Пат.

— Ти колко й искаш?

— Половин крона.

Донеган цъкна с език. Познаваше добре Пат — беше му стар клиент, на когото можеше да се има доверие. Но той обичаше да се пазари.

— Не струва и четвърт — каза той.

— Два шилинга — съгласи се Пат.

Донеган написа квитанция и му подаде половин крона.

— Нека бъде половин крона — каза той. — Какво са чува, започвате ли работа?

— Засега не — отговори Пат, — но рано или късно ще ви върна парите.

— Не се съмнявам — каза Донеган. — Да няма нещо по джобовете? — изведнъж се сети той и затърси разсеяно.

— Най-многото да има няколко дупки.

— За проветряване — засмя се Донеган. После смръщи вежди.

— И сега да не вземеш да се напиеш. С бира не можеш да се нахраниш.

— Но може да ми олекне — подхвърли Пат.

— Ами — възрази Донеган. — И пиенето като жените е вятър и мъгла. Боже опази.

— Боже опази всички ни — каза Пат.

На улицата той срещна Бекона; позна го първо по гласа, а после по брадата; седеше, подпрял глава на едната си ръка, а краката му висяха в канавката. До него, търпеливо като съдник, бе приклекнало кучето му.

Да дойде всеки мой съсед,

от мен да чуе той:

Работници, работнички,

с неправдата — на бой!

В каква беда сме всички, да,

след този произвол —

премаза ни, погази ни

британският престол.

Не сгъвай крак пред злия враг —

британския престол.

Пат тупна Бекона по рамото.

— Ей, ела да те черпя една бира.

— По-добре се бръкни за един-два пенса.

— Дадено. Хайде, ставай.

— Ти си истински християнин и джентълмен — рече Бекона и се надигна, — да ти даде господ райски живот и богато погребение.

Той подръпна каишката на кучето, което неохотно се надигна.

Влязоха в една кръчма и си поръчаха пиене. Коси слънчеви лъчи проникваха през прозореца, беше топло и понамирисваше на клозет.

— Каква е тая балада, дето я пееше?

— Сам съм я съчинил.

— Как ти дойде на ума?

— От сърцето ми дойде — отвърна Бекона. — Балада, родена от ума, нищо не струва. За твое здраве.

Той вдигна халбата си.

— Весела Коледа — каза Пат.

— И за нас ще бъде весела — предрече Бекона, — един ден, когато работниците станат господари на съдбата си.

— Тогава ще ти издигнем паметник — обеща му Пат, — и хора от близо и далеч ще идват да прочетат думите, изписани със златни букви: „На Тайърни Бекона. Певец на революцията.“

Двамата се умълчаха и си представяха каменния символ на народното преклонение, роден от въображението на Пат.

— Лошото е само едно — рече Пат, — старото ти псе няма да бъде споменато там.

— Аз пък веднъж видях паметник на куче — подхвана Бекона. — Една богата дъртофелница решила да го издигне в памет на любимия си териер.

— Що пък не?

— Ами някак си не изглеждаше както трябва. Често съм се питал дали тя е извикала свещеник да каже няколко думи да го поръси със светена вода за вечна му памет, in secula seculorum^[9].

— Може би тя е вярвала в тия работи за душите.

— Какво за душите?

— Ами, като умреш, душата ти се вселява в някое животно и продължава да живее.

— Значи Рижко може би съвсем не е куче, така ли? Може да е някой си, който сега живее в тялото му?

— Рижко може да е Наполеон. Или Юлий Цезар.

Бекона погледна кучето. То вдигна глава, може би усети, че стопанинът му се готви да тръгва.

— Бедни ми Рижко — рече Бекона, — който и да си, по дяволите, този живот е падение за тебе.

Той погали животното по главата. Пат погледна към часовника на стената и видя, че е осем и половина.

— Ето ти двата пенса — каза той. — Аз трябва да потеглям.

Допи си бирата и излезе. Едва ли имаше смисъл пак да търси Лили, затова реши да си убие времето, като се поразходи към пристанището. По всички улици на групички се движеха полицаи. Пат се отказа от намерението си и влезе в друга кръчма; попадна на някакъв бъбривец, който говореше само за вълненията в града. Тръгна си към девет и половина. Късната вечер миришеше на прах, един старец в дълго черно расо затваряше вратите на катедралата. Едното крило на портата застърга каменния праг, другото се затръшна върху него и трясъкът отекна из цялата улица. Алкохолът се разливаше в жилите на Пат и той ускори крачка, забърза право към любимото заведение на Лили; там съдържателят му каза, че идвала понякога. Изразът на лицето му издаваше, че е наясно защо Пат търси Лили, но мълчаливо продължи да бърше една чаша и да си подсвирква. Не се бъркаше в работите на клиентите си, стига да се държаха прилично. Пат си поръча пиене и седна да чака.

Позабравената болка се пробуди и го прободе още по-силно сега, когато беше сам. Погледна оплютото от мухи огледало, на което имаше някакъв рекламен надпис и си спомни как една вечер Лили го бе помолила да й го занесе в сепарето, за да си оправи косата. Съдържателят го донесе; за друга не би го направил. Пат си спомни дребничкото и хубаво лице, любимите ръце, които нагласяха прическата. Онази вечер той имаше пари, провървяло му беше на залаганията и след това двамата отидоха в „Емпайър Палас“ да гледат комика Джеймс Фон.

Пат се отърси от спомените и тъкмо надигна чашата си, когато чу познат глас от сепарето. Взе си бирата и тръгна натам.

— Лили — повика я той.

Тя се сепна, като го видя на вратата. И той забеляза това. Смути се. Тя чакаше да й донесат пиенето и нервно барабанеше с пръсти по дървения перваз, без да може да намери няколко обикновени думи за поздрав. Най-сетне успя да изрече:

— Здрасти, Пат.

Взе си чашата и седна. Той се настани до нея.

— Лили, искам да те питам нещо.

— Хубаво де, няма нужда да говориш като на погребение.

— Защо ме отбягваш?

Тя се изсмя пресилено и каза:

— Ти май нещо си въобразяваш.

— От няколко седмици те търся. Дори Мейзи си накарала да ме будалка.

Лили пламна от гняв и Пат усети, че и гневът й е пресилен. Очевидно това бе средство за самозащита.

— Нека да се разберем, Пат Банистър. Преследваш ме и разпитваш под път и над път за мене, хората взеха да говорят какво ли не, правиш ме за смях. Какво по дяволите ти става?

— Исках да те видя. За ония лири, дето ти оставих.

— За четирите жалки лири значи. Това ли било?

— Похарчи ли ги?

Попита я съвсем небрежно, тъй като вече знаеше какво ще му отговори.

— Ти ми каза да ги похарча, ако искам.

— Всичките ли похарчи?

— Всичките! — натърти тя презрително — Четири жалки лири.

Яростта й го изненада. Лили наглеждаше уморена и измъчена. Очите й говореха за дългите месеци на мъка и страх. Това го озадачи и трогна. Сложи ръка върху нейната.

— Нищо, че си ги изхарчила, Лили, щом са ти трябвали.

— Трябваха ми — каза Лили — и още как, дявол го взел.

В гласа й имаше горчивина, но сега той прозвуча по-естествено. Това беше онази Лили, която Пат познаваше.

— Добре — каза той, — ще ти поръчам още нещо за пиене и ще си поговорим.

Той почука по перваза.

— Какъв смисъл има да говорим?

— За какво ти трябваха парите?

Тя сякаш се вкамени и каза троснато:

— Не е твоя работа.

— Добре, няма значение — рече Пат, стараейки се да я успокои. — Не знаех, че си ги изхарчила всичките. — Помълча и добави: — Никога не си правила такова нещо.

Той искаше само да й обясни, но Лили взе думите му за упрек. Обърна се рязко към него:

— Парите ми трябваха. Вече ти казах.

— Добре и аз ти казах, няма значение. Но не трябваше да се криеш от мен.

— Кой се е крил от теб? — повиши тон тя.

Кръчмарят, който дойде за поръчката каза успокоително:

— Хайде, хайде, госпожице, по-кротко и без скандали.

— Ти не се обаждай — тросна се Лили.

Той й се ухили и отиде за напитките. Подтикван от болка и обида Пат продължи:

— През всичките тези седмици ти се криеше от мене. Караше Мейзи и другите там да ми се присмиват.

— Да не си мислиш, че на мен не са се присмивали?

Пат отново докосна нежно ръката й, но тя бързо я дръпна. Най-много го болеше от враждебността й. До този момент той не беше осъзнал колко много държи на нея и колко обича не само тялото й, което тя не му отдаде при последната им среща, а самата Лили — хаплива, с остро езиче, което не млъкваше, но ласкава, когато го успокояваше и щедра, когато даваше; Лили, която с едно докосване можеше да извика у него спомени от детството.

— Да не те е сполетяла беда, Лили? — с мъка попита той.

Топлотата и грижата в гласа му смекчиха гнева й.

— Нима не е било винаги така? — горчиво каза тя, горната й устна затрепера, а очите й плувнаха в сълзи, — от деня, когато съм се появила на този свят, все съм в беда.

— Защо не ми кажеш какво се е случило?

— Моля те, не ме питай, Пат — рече тя. — Имах нужда от твоите няколко лири и ги изхарчих. А те ми помогнаха точно толкова, колкото ако ги бях хвърлила в Лифи. — Тя го погледна в очите, в гласа й звучеше искрено отчаяние. — Винаги съм била честна с тебе, нали? Доверявал си ми толкова много неща и нито веднъж не съм те измамила. Но този път просто не можех да постъпя другояче.

— Не е нужно да ми обясняваш нищо, Лили.

— И аз така си мислех. Но ти все ме преследваше.

— Какво лошо има в това? Не трябва ли да те търся?

— Разпитвал си за мене всички наред. Разбрах, че си искаш парите.

— Заради другите ми беше неудобно. Обещах да намеря две лири и като им казах откъде; един ме взе на подбив, все едно, че съм последния глупак.

Той видя как Лили настръхна, но не можа да проумее каква става.

— Кои са тия другите? — попита тя с напрегнат, измъчен глас.

— Ами Джо… Фиц. Казах им, че мога да намеря две лири.

Кръчмарят остави чашите на масата. Лили въобще не го забеляза.

— Значи ти си им разправял за мене…

— На никого нищо не съм разправял.

— Проглушил си ушите на всичко живо, че Лили Максуел е изхарчила четири чужди лири.

— Не, Лили, ти не ме разбра…

Той почти се бе изправил на крака в желанието да й обясни, но Лили профуча край съдържателя и се спря на вратата.

— Можеш сам да си пиеш пиенето. Щото после ще разтръбиш из целия град, че освен дето съм ти изхарчила състоянието, пия за твоя сметка.

Пат скочи на крака. Лили го бе разбрала погрешно. Той трескаво търсеше други думи, точните думи. Но не можеше да ги измисли и му се струваше, че ще се пръсне от напрежение.

— Лили! — извика Пат.

Той я обичаше. Искаше и това да извика. Но до него стоеше кръчмарят, хилеше се и не пропускаше нито дума. Лили блъсна вратата и излезе. Тя се затръшна след нея и от покрития с дървени стърготини под се вдигна облаче прах. Съдържателят, едър, червендалест и добродушен човек, се обърна към Пат:

— Такива са жените, никога не знаеш какво ще ти поднесат. — Очевидно му беше забавно.

— Да върна ли втората чаша?

— Остави я — рече Пат.

Опита се да влезе в тон — даде си вид, че нехае, че не е засегнат. Но това бе мъчително; целият му свят сякаш изведнъж се бе сринал из основи.

Лили си беше отишла. Той дълго стоя на оставената от нея чаша, докато най-сетне самотата стана непоносима. Излезе на улицата и се чудеше накъде да тръгне; хрумна му да иде при мистър Донеган. Нямаше какво да заложи, а и мистър Донеган сигурно вече беше спуснал ролетките на магазинчето за през нощта, но Пат все пак реши да си опита късмета.

Беше съвсем тъмно. Газовите фенери по улицата, където живееше мистър Донеган, хвърляха кръгове мека светлина. Тя се отразяваше едва-едва по ролетките на магазинчето, а трите месингови топки слабо проблясваха в мрака. Ивица светлина се процеждаше през една пролука в жалузите на прозореца, над който със златни букви бе изписано името на собственика. Пат почука на вратата и звукът стресна пустата улица. След малко по стълбите се зачуха стъпките на мистър Донеган и той отвори вратата, очевидно недоволен от късното посещение.

— Какво има? — попита той, като подаде глава.

— Аз съм — рече Пат.

— Е да, виждам, че си ти, ако не е твоят брат близнак — промърмори мистър Донеган.

— Искам да говоря нещо с вас.

— Магазинът ще бъде отворен утре сутринта — троснато отвърна мистър Донеган.

— За бога, мистър Донеган, аз съм ви стар, постоянен клиент.

Другият въздъхна.

— Влизай.

Поведе го по тесен коридор и през една странична врата влязоха в магазина. Беше тъмно. Мистър Донеган напипа подвижната стълба, драсна клечка кибрит и като пухтеше силно, се пресегна да запали газовата лампа.

— Виж какво направих.

Беше допрял клечката до отвора за газта. Лумна син пламък, който се опита да близне стъклото на лампата.

— Искам да ви помоля за една услуга — започна Пат, когато мистър Донеган слезе от стълбата.

— Така си и знаех.

Той погледна към лампата, сякаш тя беше виновна.

— Трябват ми две лири.

— Сега ли?

— Веднага, ако е възможно.

— Неприятности ли имаш?

— Да, донякъде.

— Ако ще подкупваш някой полицай, не върши глупости. Той или ще прибави и подкупа към другите обвинения, или ще си сложи парите в джоба и ще намекне на някой свой колега да те прибере още утре.

— Не, не е за това.

— Какво можеш да заложиш?

— Нищо — каза Пат.

От изненада мистър Донеган за миг изгуби дар слово.

— Нищо — повтори той накрая.

— Ако ми дадете две лири сега, ще ви ги върна утре до три часа.

— Откъде ще ги вземеш? — попита мистър Донеган, като се облегна на тезгяха и се наведе към него, уверен, че няма да получи задоволителен отговор.

— От един лихвар, който ме познава добре.

— А къде е гаранцията, че няма да изчезнеш?

— Доброто ми име.

— Вярно е, че имаш добро име — съгласи се мистър Донеган, — но в бизнеса то не струва нищо. Нека бъдем разумни.

Пат се наведе. Мистър Донеган протегна врат и с удивление видя, че той си развързва обувките. Събу ги с усилие и ги постави на тезгяха под носа на мистър Донеган.

— Ето, вземете — рече той.

Мистър Донеган вдигна едната обувка и като огледа внимателно подметката, каза откровено:

— Това ли да взема…?

— Ъ-хъ.

— Ми то за две лири можеш да си купиш поне пет такива чифта.

— Мога, ама нямам такова намерение — каза Пат.

— Е, да, сигурно — съгласи се мистър Донеган. — Познавам те достатъчно добре и ти вярвам.

— Тогава вземете обувките. Човек не може да изкара дълго без обувки, затова бъдете сигурен, че ще се върна при вас с парите.

Мистър Донеган мислеше напрегнато. После отиде в задната част на магазина. Върна се с две лири, които подаде на Пат.

— Става ли така? — попита го Пат, преди да поеме парите.

— Става — отговори мистър Донеган, — но искам да си вземеш обувките. Не мога да те оставя да ходиш бос.

— Сделката си е сделка — упорито каза Пат.

Мистър Донеган изгледа босия и полуоблечен твърдоглав чудак и реши да не настоява повече. Беше оценил клиента си правилно. Противно на професионалните си принципи му оказа пълно доверие.

— Добре — каза той и сви рамене, — щом искаш тъй, твоя си работа.

Пат сложи парите в джоба си и веднага се запъти към Чандлърс Корт. Не можеше да понася мисълта, че приятелите му смятат Лили за обикновена проститутка, която само гледа да докопа нещо. Вечерта беше топла, но крайните улици бяха почти пусти, изящният лунен сърп посребряваше върховете на покривите. Изкачи стълбите и почука на вратата. Фиц не можа да познае веднага среднощния гост.

— Къде се губиш цял ден? — попита го той.

— Ходих при Лили — каза Пат.

Мушна ръка в джоба си. Фиц усети на дланта си нищожната тежест на двете лири. Трогна се от предаността и щедростта на приятеля си, от възвишената му любов към хората, това негово загадъчно качество.

— Толкова си щедър, Пат. Нали ти казах, че не е спешно.

— У теб ще са на по-сигурно място, отколкото у Лили? — каза Пат с подчертано нехаен вид.

— Ти си истински приятел, винаги си готов да помогнеш в беда — каза му Фиц развълнувано.

— Хайде, хайде — каза Пат.

— Няма ли да влезеш за малко?

— Не… вече е доста късно. Какво стана днес?

— Ларкин говори пред докерите. Мисля, че пристанището е затворено. Но все пак утре ще видим.

— Чух, че сте имали неприятности.

— Да, и аз пострадах малко.

— Виждам — рече Пат, като погледна превръзката. — Съжалявам, че не бях там.

Фиц се изненада от явното му безразличие.

— Влез вътре да си поговорим.

— Не мога — каза Пат. — Трябва да тръгвам. Ще се видим утре.

Обърна се към стълбите, но спря.

— Искам да те помоля за една малка услуга.

— Да, разбира се — каза Фиц.

— Не ми харесаха днешните приказки на Джо.

— И на мен не ми харесаха. Наругах го.

— Като го видиш, кажи му, че с Лили всичко е наред.

Фиц разбра за какво става дума. Обеща да изпълни молбата му.

— А на Мълхол?

— Ще кажа и на двамата.

— Благодаря ти — рече Пат. — Тя е честно момиче… и искам те да знаят това. Хайде, всичко хубаво.

— Благодаря — каза Фиц.

Пат го изчака да затвори вратата. После тръгна надолу и излезе на улицата. Мина под един газов фенер и потъна в тъмнината. Някакъв минувач се загледа след него, озадачен от безшумните му стъпки, но нощта скри босоногия и остави странника в недоумение.

 

 

На другия ден докерите продължиха стачката си. Предприемачите извикваха имена едно след друго пред мъжете, събрани на групички, които ги изслушваха в мълчание и се разотиваха, а корабите стояха на котва и бездействуваха, недокоснати от човешка ръка в тихите, води под лъчите на ленивото слънце. Повече от седмица пристанището беше като мъртво. Навсякъде шареха полицаи, или поне така изглеждаше, движеха се на групи, гледаха мрачно и си придаваха вид на заети, но всъщност нямаше какво да правят. Дори на масовия митинг на докерите, на който те дадоха дума, че няма да възобновят работа, докато исканията на каруцарите не бъдат изпълнени, безредици нямаше. Същата вечер Фиц отново слуша реч на Ларкин и се удиви от обаянието на този мъж; тълпата го приветствуваше възторжено, а факлите пламтяха ярко пред трибуната и хвърляха сенки върху изгладнелите лица под козирките на каскетите. Джобовете на повечето от тях бяха празни, очакваха ги голи стаи, сух хляб и чай, с които да залъжат глада си, и никаква надежда за каквато и да е помощ. Въпреки това всички посрещнаха с одобрителни викове думите на Ларкин, че не може да им обещае нищо друго освен лишения и надеждата, че някъде в края на пътя след изпитанията ги чака един по-добър свят. Този свят бе като рая — много далечен и също тъй трудно достижим. Но все пак, ако преди това бъдещето им обещаваше само неизвестност и нищета, сега поне проблясваше искрица надежда. Надежда, но за какво — Фиц не можеше да си спомни ясно в тишината след речта на Ларкин. Той само усещаше следата от някакво чувство, заразило и него, и хилядите други, които се блъскаха и бутаха, за да чуят Ларкин; може би това бе чувството за началото на някакво движение, за първите стъпки към някаква смътна, но сигурна цел.

Тъй или иначе Бекона добре се възползува от всеобщото настроение. Хората с готовност му даваха кой половин пени, кой едно, когато с пресипнал глас пееше своята балада, а ораторите на трибуната се сменяха. Цели две седмици имаше небивал късмет. А после правителството, силно разтревожено от това незапомнено положение, реши да се намеси и свика заседание на заинтересуваните страни в Дъблинския дворец; създадена бе помирителна комисия, която да разгледа и препоръча промени на надниците и работното време. Мистър Секстън прецени, че е дошъл моментът да възстанови авторитета си и пристигна от Ливърпул в качеството си на генерален секретар и представител на профсъюза. Дъблинчани последваха призива му да се върнат на работа и да изчакат уреждането на конфликта. Баладата продължаваше да носи на Бекона по някое и друго пени в съботните вечери, докато най-накрая слушателите му разбраха, че в преговорите ще участвува не Ларкин, а Секстън. Всеобщото разочарование се отрази на доходите на Бекона и баладата, макар все още полезна, вече не му носеше предишните печалби.

След като изпълни в общи линии исканията за повишаване на надниците, мистър Догет побърза да си разчисти и някои други сметки. Той уведоми леярната, че е готов да изплати няколко шилинга за извънреден труд, които бяха предизвикали спора. „Нолан и Кийс“ го последваха. Цялата сума възлезе на по-малко от пет лири и всички, които бяха работили извънредно, получиха по три шилинга. Мълхол срещна Фиц на стълбите и му предложи да пийнат нещо по този случай.

— Искам да говоря с тебе — каза той.

Беше август. Трамваите бяха препълнени с хора, които се връщаха от изложбата на коне в Болсбридж, по улиците отново можеше да се диша след жаркия летен ден.

В кръчмата Мълхол плати и веднага започна:

— Сигурно знаеш, че Секстън ще представя профсъюза на преговорите. А повечето от нас смятат, че Ларкин трябваше да продължи тази работа.

И Фиц мислеше така, но разбираше, че едва ли са в състояние да променят нещо.

— Секстън е генерален секретар. Може да отстрани Ларкин, когато поиска. Но все пак се чудя защо се намесва сега.

— Защото тактиката на Ларкин не му изнася — рече Мълхол — излиза му много скъпо. И ние ще бъдем безсилни докато не се отцепим и не образуваме наш собствен профсъюз.

— Чух вече да се говори за това — каза Фиц.

— Ларкин ще ни бъде генерален секретар — добави Мълхол. Той замълча и отпи от чашата си. — Ти какво ще кажеш?

Фиц се поколеба.

— Съгласен съм, че трябва да се справяме сами — подхвана той внимателно, — но още е рано. Ще имаме нужда от пари. След всичко, което преживяхме през последните месеци, необходимо ни е време да стъпим здраво на краката си.

— Знам, но все пак можем да започнем. Ти съгласен ли си да помогнеш за организационната работа?

— В леярната, да.

— За начало това е достатъчно. Аз и още няколко души ще се заемем с общите въпроси. Нищо чудно да се наложи да сме готови по-рано отколкото си мислиш. И ще ти кажа защо. Профсъюзното ръководство може да заведе дело срещу Ларкин за злоупотреба с пари.

Фиц не можа да схване веднага за какво става дума.

— Какви пари?

— Онези, които събра в Корк.

— Но нали те ни бяха раздадени като помощи.

— Да, но ги дадоха на нас, в Дъблин. Доводите им са, че парите са били събрани за Националния профсъюз на пристанищните работници и е трябвало първо да бъдат изпратени в Ливърпул. Имат законно право да протестират, но по-важното е, че са се оплакали на Изпълнителния комитет.

— И защо го правят?

— На мене ми е съвсем ясно — отвърна Мълхол. — Ларкин организира много стачки, без да се съветва с тях. И сега света ще преобърнат, само и само да го отстранят.

Мълхол допи бирата си.

— Затова ни трябва наш собствен профсъюз. Ти с нас ли си? — Фиц си спомни за митингите и като потисна съмненията си, каза:

— Аз съм с Ларкин… каквото и да стане.

— Много добре — зарадва се Мълхол.

После посочи празните чаши.

— Хайде да пием още по едно.

— Не, благодаря — отказа Фиц. — Смяната ми започва в дванайсет. Но пак ще говорим.

— Много се радвам, че си с нас — рече Мълхол. — Това е важно.

Той му подаде ръка. Фиц не беше очаквал от него такива официалности.

— Благодаря — каза той и сърдечно я стисна.

 

 

— Ако не възразявате, отче.

Вестникът лежеше по средата на масата. На отец О’Съливан се полагаше да го вземе пръв, но заглавията, набрани с големи букви, възбудиха любопитството на отец О’Конър. Той протегна ръка към вестника.

— Вземете, вземете — прикани го отец О’Съливан.

Той имаше едро, добродушно лице.

— Само да хвърля един поглед на заглавията.

Отец О’Съливан махна благосклонно с ръка.

„Стачки в Корк и Дери: Ларкин отговаря на помирителната комисия, която разглежда въпроса за отстраняването му. Изключването е неминуемо, твърди Секстън.“

Наистина навсякъде се чувствуваше това брожение, симптом на материалистическото мислене, което проникваше сред цялото ирландско общество. Трябваше да отправи предупреждение от амвона.

— Благодаря ви, отче — каза отец О’Конър, като не си даде труд да чете по-нататък.

Сега разбра, че щяха да сгрешат, ако бяха раздали продуктите на стачниците. За щастие, те сами се бяха отказали. Помощта щеше да удължи страданията им и да заздрави позициите на техните водачи. Други имаха нужда от помощ, онези забравени и безопасни същества, които също гладуваха. Старците. Трябваше да помислят преди всичко за тях.

Като наближи Коледа, отец О’Конър каза на Хегарти и Кийвър да раздадат пакетите на старците в енорията, но само на онези, които нямат нищо общо със смутителите на реда. Кийвър направи нов списък. Този път беше по-благоразумен. Пакетите бяха приети с благодарности. С цената на страдания човек се учи, размишляваше отец О’Конър, да отделя овцете от козите. Преди няколко месеца истинското значение на тези думи не му беше ясно. Сега разбра, че те се отнасят дори за благотворителността. Печално наистина. И мъчително. Но беше истина.

Глава девета

Те се подслониха в един вход; източният вятър, бушуващ по течението на реката, внезапно се превърна в снежна буря. Много от вратите, обърнати към реката, бяха плътно затворени. На всеки стотина метра се виждаха стачни постове на каруцарите.

— Бяла Коледа — насмешливо каза Фиц.

Мълхол погледна студената бяла вихрушка, която се носеше над водата и добави:

— И гладна.

Беше им трудно; стачкуваха за втори път от няколко месеца. Но каруцарите бяха издръжливи. Изключването на Ларкин от ливърпулския профсъюз му даде възможност да образува свой, независим профсъюз. И той се възползува от нея. Каруцарите бяха първите членове.

— Получавате ли редовно помощи?

— Да, засега всичко е наред.

— А Ларкин откъде взема парите?

— Тайна — призна Мълхол, — но ги изнамира отнякъде. Може би свещениците са прави. Той се е съюзил с нечестивия.

— Снощи имахме митинг в леярната — каза му Фиц. — Всички решиха да преминем в новия съюз.

— Виждам, че добре си поработил.

— Нали ти обещах.

— Точно това имах предвид — потвърди Мълхол.

— Не ми беше трудно. Всички искат да влязат в профсъюза на Ларкин.

— И кога ще стане това?

— Утре вечер. Ще дойдем до един.

— Много се радвам — рече Мълхол, — отново ще бъдем заедно.

— Можем да започнем веднага да събираме пари за стачния фонд, та да помогнем на твоите хора.

Мълхол кимна. Снежната завеса постепенно изтъня. Въздухът стана прозрачен. Двамата си тръгнаха към къщи. Тъжно пътешествие — пронизващият източен вятър смразяваше ръцете и краката им и изостряше глада, който нямаше с какво да утолят. Улиците бяха разкаляни и пълни с локви. На едно място пред тях се изпречи истинско езеро. Мълхол прецапа през него, но Фиц го заобиколи. Обувките му течаха.

Мери беше почти сигурна, че ще има дете. Още една причина да се избягват всякакви неприятности. Войнствеността на новия профсъюз безпокоеше Фиц през цялата есен. Много пъти, когато градът спеше, той прекъсваше работата си около пещта, за да хапне приготвената от Мери вечеря и загледан в зейналите, пламтящи отвори на пещите във втори цех, той се усещаше свързан с тази редица от лумнали огньове. Той пълнеше пещите и те на свой ред го хранеха, ала оставеше ли ги да изгаснат, щеше да лиши и себе си, и близките си от препитание. Рано или късно обаче той щеше да последва призива на Ларкин и да ги остави празни, а това щеше да опразни собствения му джоб. Когато се сбогуваше с жена си вечер, понякога виждаше през големия прозорец зад гърба й покривите на къщите с изпочупени плочи, тъмносинкави в здрача на бавно спускащата се вечер и Мери му се струваше така самотна и беззащитна, че се чувствуваше като предател, задето не се бе вкопчил здраво в скромното, но все пак сигурно спокойствие. Ала той беше разбрал, че това спокойствие е измамно; хора, които не познаваше и никога нямаше да види, решаваха докъде да се простира то и колко да трае, водени от чисто лични съображения. Той и другите като него не влизаха в сметките им.

На Коледа Мери раздели каквото имаха със семейство Мълхол; мисис Бартли не забрави Бекона и запази за него парче сладкиш; а Бекона, от своя страна, на Богоявление покани Хенеси в котелното на църквата „Св. Бригита“. Отец О’Конър отново го бе наел като огняр, а икономката обеща да го вика на закуска в кухнята — това право огнярите в енорията имаха по традиция. Хенеси чакаше Бекона в котелното. То се намираше отзад в приземието на църквата и до него се стигаше по каменно стълбище с железни перила. В средата на помещението се виждаше малка пещ и имаше достатъчно място за двата счупени стола, поставени между нея и купчината кокс, с който Бекона поддържаше огъня. Хенеси отвори вратичката на пещта и протегна ръце да се сгрее. После запали свещта, залепена в една вдлъбнатина на каменната стена. Трепкащата светлинка на пламъка заигра по стените, покрити с дебел слой черен прах и паяжини от незапомнени времена, толкова гъсти, че висяха в ъглите като парцали. Бекона влезе внезапно и Хенеси подскочи от мястото си.

— Стресна ме — рече той.

— Спокойно — отвърна Бекона.

Котелното не беше нищо повече от една мръсна дупка, но беше топло и сухо и тук той се чувствуваше господар, макар и само за през зимата. Държеше се като стопанин.

— Чу ли камбаната?

— Чух я, ами как. Да не съм глух.

Бронзовата камбана на „Св. Бригита“ висеше в двора на църквата върху дървени подпори, забити в каменна плоча.

— Аз ударих камбаната — рече Бекона скромно.

— Ти ли?

— Клисарят каза, че може. Ханлон често е вършил тая работа вместо него в неделя.

— И сега тая чест се пада на тебе, а? — удиви се Хенеси. — Ама това наистина е много висока чест — да призоваваш хората от цялата околност в божия храм!

— И само какъв звън изтръгнах от нея, кво ще кажеш — похвали се Бекона. — Застанах ей така на плочата, хванах въжето с две ръце и като задърпах!

И той показа нагледно как го е направил.

— Наистина, страхотно беше — потвърди Хенеси. — От всеки удар гърлото ми се свиваше.

— Ето ти още нещо за гърлото — рече Бекона и като разтвори един увит във вестник пакет, извади парчета пилешко месо и шунка, които бе успял да скрие от закуската. Раздели всичко по равно, измъкна от джоба си бутилка, отпуши я и я поднесе под носа на приятеля си.

— Портвайн! — удиви се Хенеси.

— Отлях си от една бутилка, която беше на бюфета.

— Ще те усетят и ще си имаш неприятности.

— Там видях три наченати шишета. Хич няма да разберат, че нещо липсва.

— Някой тука сигурно си пада по чашката.

— Мисля, че е отец Гифли. Другият свещеник нещо страда от предразсъдъци. Дори миризмата на алкохол не понася.

— Добре, че ти е дошло на ума, бог да те благослови за това — рече Хенеси и отпи голяма глътка.

— Какво ще кажеш за моето леговище? — попита го Бекона, когато двамата започнаха угощението си.

— Ако бях на твое място, щях съвсем да се преместя тука, вместо да спя в онуй влажно мазе на Чандлърс Корт.

— Ако не беше кучето. Не ми се ще да го оставям само.

— Ми вземи го със себе си — предложи Хенеси.

— Но туй ще е светотатство — възрази Бекона. — Да вкарам едно некръщавано животно в църква.

— Ама това тук не е църквата.

— Може да не е, но мястото е свято.

— Не и котелното — настояваше на своето Хенеси. — Само ирландци могат да разправят, че котелното е свято място. По тая логика излиза, че и нужникът зад ризницата също е свято място.

Този довод направи впечатление на Бекона.

— Може и да си прав — отстъпи той.

— Разбира се, че съм прав.

— Ще взема да го доведа тука някоя вечер — съгласи се той. После пак подаде бутилката на Хенеси и за известно време се умълча.

— А сега какво ще кажеш за малко музика?

— Каква музика?

— Ей такава — рече Бекона.

Бръкна във вътрешния си джоб и измъкна една тенекиена свирка. Беше „италиански флажолет с мелодичен тон“.

— На Коледа отец Гифли ми подари един шилинг — обясни той — и аз си купих това.

— Не те ли е страх, че ще те чуят горе?

— Да вървят по дяволите. — Той поднесе свирката към Хенеси. — Харесва ли ти?

Тънката свирка отразяваше светлината на огъня. И двамата впериха поглед в нея: Бекона с любов, Хенеси, чиято уста бе пълна — с любопитство.

— И си дал цял шилинг за това? — попита той, като преглътна.

Бекона, който въртеше свирката ту на една, ту на друга страна, каза:

— Често съм давал по шилинг и за по-лоши неща.

Той пи от бутилката и я подаде на Хенеси.

— Ама райски си прекарваме, а? — възкликна Хенеси.

Двамата се наведоха напред, по-близо до огъня, без да забелязват огромните си уродливи сенки, които трепкаха по стената на светлината на свещта.

— Знаех си, че ще харесаш винцето — рече Бекона. — От грозде е направено.

— Я посвири малко на тая свирка — прикани го Хенеси, разположи се по-удобно и се приготви да слуша.

Бекона засвири. Звуците се лееха тихо и нежно. Хенеси го слушаше вежливо и от време на време събираше трохички от вестника на коленете си, но много внимателно, за да не шумоли. Вирнал брада, Бекона отново изпитваше простото щастие, от което се бе лишил преди месеци, когато на пияна глава изгуби свирката си сред тълпата на конните надбягвания.

 

 

По време на вечерната служба в църквата над тях отец Гифли се наведе пред олтара и шепнешком прочете „Domine Non Sum Dignus“^[10]. При това движение остра болка го прониза от врата до пулсиращите от умора очи. Църковният прислужник удари три пъти гонга до олтара с плъстеното чукче, а богомолците сведоха ниско глави, притиснали ръце до гърдите си.

Глава първа

Петнайсет минути преди полунощ на шести май 1910 година Едуард VII предаде богу дух в присъствието на нейно величество кралица Александра, на Уелския принц и принцесата, на най-голямата си дъщеря и на Файфския херцог, на принцеса Виктория, принцеса Луиза и Аргайлската херцогиня.

Архиепископът на Дъблин беше призовал всички да се молят за изцелението на краля. Когато тези молитви останаха нечути, градът направи единственото възможно нещо — потъна в дълбок траур. Фирмата за чистене и боядисване на дрехи „Прескотс“, която рекламираше огромните си възможности, предложи в най-кратки срокове да боядиса в черно дрехите на всички. Мисис Брадшоу се възползва от услугите й и докато тялото на краля бе изложено за поклонение, тя четеше вестниците и осведомяваше подробно съпруга си за последните събития. Съобщението за бурята грабна вниманието й. Бурята придаде на историческата сцена в Уестминстър мрачно великолепие. Небето се продъни над главите на верноподаниците, които часове наред чакаха, за да отдадат последна почит на краля. Ослепителни светкавици прорязваха небосвода, гръмотевици разтърсваха стените на залата, където бяха тленните останки на монарха, охранявани от безмълвната и неподвижна почетна стража. Само покойникът остана напълно безразличен към бурята. Либералите бяха заплашили, че ще премахнат Камарата на лордовете; сега вече можеха да направят това, без да го засегнат ни най-малко. Джон Редмънд^[11] беше призовал привържениците си в Ирландия да подкрепят политиката на либералите, за да ускорят по този начин установяването на самоуправление: сега, стига да искаше, той можеше да се наведе и да извика призива си право в ухото на краля; клепачите му нямаше да трепнат в знак на укор или порицание. Месеци наред поданиците се бяха питали дали в случай на такава криза кралят ще остане настрана от политиката. С този си неочакван жест смъртта разреши съмненията им.

 

 

— Каква ужасна буря е имало снощи! — каза мисис Брадшоу на съпруга си, който току-що бе се върнал от сутрешната си разходка край брега.

— Мъгла беше — поправи я той. — Едва ли може да се нарече буря.

— За Лондон говоря.

— А… да.

— Пише във вестника.

— Не се учудвам — рече мистър Брадшоу, — сирената на фара виеше цяла нощ.

И мисис Брадшоу я беше чула. Цяла нощ сирената на пристанището бе смущавала съня й с неспирния си призрачен вой.

— Над морето е паднала гъста мъгла — съобщи той.

— Така си и мислех. Жал ми е за горките моряци.

— Но мъглата не попречи на корабите от кралския флот. Някои от тях са хвърлили котва в пристанището — успях да видя „Лорд Нелсън“.

Брадшоу беше специалист по корабите. Знаеше имената им и можеше да обясни разликата между линейните кораби и крайцерите, канонерките и ескадрените миноносци. Мъжете в Кингстаун, разбира се, особено се гордееха с подобни познания. И това беше напълно естествено.

— Много хубаво е казано — Миротворец.

Брадшоу я погледна учудено. После се сети.

— За краля ли говориш?

— Разбира се. Така го наричат.

— А, да. За момент си помислих, че говориш за един от бойните кораби — обясни той.

На следващия ден всички държавни учреждения, банки, фирми и компании бяха затворени. Негово преподобие доктор Уолш, Дъблинският архиепископ, лично отслужи литургия в катедралата.

 

 

Иърлинг живееше в един отдалечен малък хотел в Конемара, където беше отишъл на риболов с изкуствени мухи, и чак късно вечерта се сети какъв значителен ден бе отминал. Пиеше уиски, но не в хотела си, а за по-дискретно в една невзрачна кръчмица. Някакъв местен музикант свиреше на цигулка и Иърлинг се беше настанил край камината. От тавана висеше газена лампа и на мъждивата й светлина стаичката изглеждаше още по-малка; за голямо удоволствие на Иърлинг мъжете около него разговаряха тихо на ирландски. Необяснимо защо гласовете им му напомниха, че днес е погребението на краля. Той се сети за Уилям Мартин Мърфи и с едва забележима усмивка си представи как той не бе пожелал кралят да го посвети в рицарство, като го докосне по рамото със сабята си.

 

 

Високите сиви стени почти напълно изолираха старческия приют от външния свят; те го превръщаха в крепост, недостъпна за градския живот и в преграда срещу времето, което тук минаваше сякаш съвсем незабелязано. Един път в седмицата идваха неколцина посетители; а обитателите на дома бяха много. В определени дни в двора влизаха и излизаха файтони, сбруите на конете подрънкваха, колелата скърцаха, подкованите конски копита трополяха по неравния калдъръм, но всичко това беше почти безразлично за старците, които куцукаха из двора в безформените си сиви облекла и съвсем не интересуваше онези, които лежаха безмълвни в претъпканите стаи, с часове наред приковали неподвижен поглед в тавана. И тук Смъртта идваше много често и съвсем безшумно. А откъде се промъкваше мис Гилкрайст така и не проумя: дали през високата сводеста порта, дали излизаше из дълбините на земята или се спускаше от нематериалните небеса? За три години тя беше идвала три пъти за нея: веднъж през деня — по гласовете зад паравана и по дрънкането на чаши разбра, че е време за чай; втори път в малките часове, когато свещта в ръката на сестрата освети лицето на свещеника, надвесен над леглото й, и накрая, когато един гигантски палец се протегна да я миропомаже от някаква бездънна тъмна или светла вечност. Но и тогава тя успя да се вкопчи в белия свят и на закуска старицата, дежурна по стая, й каза:

— Вчера си помислихме, че си предала богу дух, Гилкрайст.

Езикът й сякаш се бе схванал. Но постепенно всичко около нея дойде на мястото си; ръждясалите железни легла, високият прозорец, голите неравни дъски.

— Тоя път вече не ще се изправиш на крака, Гилкрайст — рече старицата, като се върна, — ама блазе ти. Поне няма да изхвърляш тия вонящи гърнета.

Мис Гилкрайст се усмихна. Тя имаше остър език и не пропускаше случай да ухапе. Но сега си замълча. Вече не си струваше да се заяжда. След някой и друг ден или след седмица всичко речено и преглътнато нямаше да има никакво значение.

Беше доволна, че може да лежи така спокойно, без да се интересува какво става из външния свят. Знаеше, че никога повече няма да дойде нейният ред да изхвърля помията и гърнетата, да търка мръсотията по стените, да мете пода или да помага в моргата, където Смъртта излагаше завоеванията си, преди да бъдат откарани на гробището. Неведнъж мис Гилкрайст бе мила трупове, преди да се отправят в последния си земен път. Един зимен ден тя влезе да изпълни задълженията си и изпищя от ужас, защото върху една от масите видя седем мъртви бебета. Бе смъмрена сурово за поведението си, но други наказания не последваха, защото на следващия ден на разсъмване получи втори удар. След като се посъвзе и дълго размишлява върху случилото се, мис Гилкрайст реши да говори с отец О’Конър, който я посещаваше от време на време. Първия път свещеникът дойде по молба на мисис Брадшоу; съвестта я мъчеше заради старата й прислужница, към която беше много привързана. А после, виждайки ново поле за християнската добродетел, отец О’Конър продължи посещенията си; защото той страдаше, щом влезеше в приюта и попадаше сред злочестите, бездомни създания и чрез това изпитание се стараеше да измоли спасение за душата си — за собствената си душа и за душата на предстоятеля си. Така се надяваше да избави отец Гифли от пиянството; пък и трябваше да изпълнява дълга си и милосърдно да облекчава земните страдания на паството — да облича голите, да храни гладните, да посещава болните и изоставените и да погребва мъртвите.

Мисълта за седемте голи бебета, наредени едно до друго на каменните маси, бе ужасна. Но не беше ли всичко в старопиталището ужасно: мизерията, болестта, самотата, старостта — това бяха неговите четири ангели-пазители.

— Мислете за тях като за седем невинни души — каза свещеникът на мис Гилкрайст, — седем нови ангелчета, които славят господ бог там горе.

Без да променя изражението си, старицата рече:

— Искам да поговорите на мисис Брадшоу за мене.

— Разбира се.

— Нека тя знае какво ще стане с мене, като умра тук.

— Защо се терзаете… — промълви отец О’Конър.

— Ще ме отнесат заедно с другите и ще ме заровят в общ гроб за бедняци. Искам тя да вземе тялото ми и да ме спаси от тази участ.

Той пожела да каже нещо, но не намери думи. Лицето пред него беше сиво и изпито, устните, безкръвни, а в ъгълчетата се бе вкоравила засъхнала слюнка, която се напука, щом тя заговори. Старицата упорито продължаваше да нарежда онова, което си бе наумила.

— Толкова много съм ги видяла, отче, положени там, без да няма някой близък да пророни една сълза за тях, нито жива душа да им каже последно сбогом. Знаете ли какво стана веднъж?

Тя извърна глава и за миг той си помисли, че старината отново си спомня за мъртвите бебета. Но не беше така.

— Понякога забравят да заключат задната врата на моргата, онази, дето води към алеята. Веднъж влизам аз вътре и кво да видя — сюрия момчетии. И знаете ли какво правеха те, отче? Крадяха пенитата, с които затварят очите на мъртъвците.

През последните няколко години отец О’Конър бе станал свидетел на такива неща, че почувствува само съжаление. Децата, растящи в нужда, бяха способни и на по-лошо.

— Бих искала да се надявам, че като умра, някой ще се погрижи за бедното ми тяло.

— Ще говоря с мисис Брадшоу — обеща свещеникът.

Както обикновено, изкушението да избяга от това място бе толкова силно, че почти надделяваше над желанието да помогне. Но той успя да се пребори със съблазънта; повече от две години водеше една и съща битка със себе си, опитвайки се да преодолее отвращението.

— Не бива да се отдавате на мрачни мисли — настойчиво я посъветва той. — Повярвайте ми, вие ще живеете още много години.

Отец О’Конър погледна през високия прозорец. В далечината се виждаха Дъблинските планини. Изглеждаха свежи в красиви както винаги. Някъде, сред тези поля и хълмове, се беше родила старицата, която сега лежеше тук. Той погледна към леглото. Мис Гилкрайст безмълвно поклащаше глава, отричайки нещо, което бе казал преди малко и бе забравил.

Заради мис Гилкрайст отец О’Конър посети Мери. Искаше да я помоли да отиде да види старицата. В първия момент на срещата и двамата се смутиха. Вече две години Мери беше в неговата енория, но досега той не се беше опитвал да й се обади, донякъде поради неудобство от случилото се онази нощ, когато тя го бе потърсила да уреди венчавката й с Фиц, донякъде защото щеше да е трудно да не споменават нищо за света, в който се бяха срещнали за първи път. Мери му предложи чай, но той отказа.

— Имате ли деца? — попита свещеникът, оглеждайки обстановката. Видя маса, бюфет и няколко празни сандъчета. Часовникът върху полицата над камината изглеждаше някак не на място.

— Две, отче.

Той не можа да се сети веднага какво я беше попитал.

— И двете ли са момчета? — додаде с облекчение, след като си спомни въпроса.

— Не, едно момче и едно момиче. Момиченцето е само на четири седмици.

Отец О’Конър забеляза, че Мери не изглежда добре, но си го обясни с бедността. Позната картина — така изглеждаха родилките, страдащи от недохранване. Наистина времената бяха тежки за жените. За да разсее възникналата неловкост, той каза:

— Бих искал да видя децата.

Беше сутрин. Мери го заведе в спалнята. Всичко бе съвсем чисто. Имаха две стаи. Това се случваше рядко.

— Съпругът ви работи ли?

— Да, в леярната.

— Какво щастие — одобрително каза отец О’Конър.

Трудно му беше да разбере защо тогава това семейство живее в крайна бедност. Докато разговаряха, свещеникът се опитваше да си отговори на този въпрос и намери едно обяснение. Мистър Ларкин. Дали и в този дом бяха отказали да приемат пакетите с храна?

Децата изглеждаха здрави и спретнати. Реши, че това е благотворното влияние на времето, което Мери бе прекарала като прислужница в една прилична къща. Бебето спеше, а по-голямото детенце му се усмихна. Отец О’Конър пристъпи към леглото и по навик мрачно благослови двете деца, като ги докосна леко по челцата и едва чуто, но ясно промълви съответните слова. Мери мина встрани, коленичи и се прекръсти.

— Ще кажа на мисис Брадшоу какво хубаво семейство имате — рече той с усмивка и й подаде ръка да стане. Изведнъж неловкостта между двамата изчезна.

— Предайте й моите почитания — каза Мери.

Гласът й трепереше. В момента, когато свещеникът даваше благословията си на децата, цялата й душа бе разтърсена, изпита необяснимо щастие. След дългата безизходица пред нея проблясна слаба надежда.

— Разбира се.

Признателността й беше трогателна.

— Ще отида при мис Гилкрайст в неделя.

— Тя ще бъде щастлива да ви види, сигурен съм.

Мери понечи да го изпрати до вратата, но той с жест я накара да си остане на мястото.

Отец О’Конър заслиза по каменните стълби и излезе на обляната в слънце улица. Това бяха познати места; изпитваше задоволство, че може да назове имената на пресечките, спомняше си къде живеят отделни семейства, на които бе помагал лично.

Спря, за да си купи вестник, и направи знак на момчето да задържи рестото; то повдигна леко шапката си и каза:

— Бог да ви поживи, отче.

Мушна вестника в джоба си. Мери наистина не изглеждаше добре. Той вървеше и се питаше какъв беше този подтик на плътта, накарал девойката да се откаже от службата си в едно добро семейство заради две полупразни стаи с няколко сандъчета вместо столове. Някой му беше говорил за Фицпатрик. Дали не беше Тимоти Кийвър? Но какво точно отец О’Конър не можеше да си спомни.

По време на обеда той се обърна към отец О’Съливан:

— Мога ли да ви помоля за една услуга, отче?

Отец О’Съливан се хранеше мълчаливо, като почти не откъсваше поглед от някаква религиозна брошура пред себе си. Имаше навика да чете, докато яде. В първия момент не разбра какво го питат, но щом думите стигнаха до съзнанието му, вдигна поглед и се усмихна любезно:

— Да, разбира се.

— Искаше ми се и отец Гифли да е тук… Всъщност би трябвало да питам него, но въпросът не търпи отлагане и е много важен.

— Отец Гифли все още не е много добре.

Отец О’Конър веднага застана нащрек и впери поглед в другия. После вметна нехайно:

— Така ли? Още ли е болен?

— Ходих да видя как е, но ме отпрати; каза, че предпочитал да го оставят на мира.

— Заключена ли беше вратата? — запита отец О’Конър.

— Не обърнах внимание — отвърна О’Съливан, учуден от въпроса.

Отец О’Конър помълча малко. После каза поверително:

— Може би трябва да проверите.

— Попитах го дали иска да повикаме лекар, но той ме увери, че няма нужда.

Като си припомни други такива диалози през затворените врати и случаи, когато неговият предстоятел бе отказвал да излезе от своята стая, отец О’Конър рязко отмести чинията си.

— Нима сте толкова сляп, отче — рече той, — та не виждате какво става с нашия енорийски свещеник?

— Здравето му е поразклатено, ясно е — каза отец О’Съливан. И веднага продължи най-спокойно: — Но вие искахте да ме помолите за нещо, отче?

Този едър, добродушен на вид човек беше или светец, или голям мошеник, както реши отец О’Конър.

— Бихте ли могли да поемете вечерната служба вместо мене — каза отец О’Конър, като се овладя, — имам да свърша една лична работа.

— С удоволствие, отче.

Отец О’Съливан се усмихна. Навярно беше с всекидневното си расо, избеляло, със зеленикав оттенък, с оръфани ръкави и разширени илици; с него той вършеше най-мръсната работа, а после остъргваше с нож накапалия восък от свещите. Брошурата, която отец О’Съливан бе подпрял на захарницата, също дразнеше отец О’Конър. Обложката й бе в крещящи цветове и очевидно беше посветена на Пресветото Сърце. Все пак любопитството му се събуди.

— Мога ли да взема захарта, отче?

— О, разбира се, извинете… колко съм несъобразителен.

„Вярата и семейството: поредица за просвещаване на верующите, съставена от католически свещеник, с благословията на…“

Както и предполагаше, някакво популярно изданийце, предназначено за невежите. А може би отец О’Съливан просто подготвяше проповед. Или пък… — при тази неочаквана догадка отец О’Конър едва не събори захарницата — или пък неизвестният автор беше именно отец О’Съливан?

 

 

Иърлинг остави багажа си на гарата Уестланд Роу, пресече улицата и влезе в хотел „Гровнър“. Там в бара работеше едно момиче, което той харесваше. Носеше двете си въдици, едната от зелен абанос, другата тръстикова, които бяха твърде ценни, за да ги остави далеч от погледа си. След безметежното спокойствие на Конемара, с огледално гладките й езера, обраслите с тръстика брегове и далечните сини планини, улиците тук му се струваха нетърпимо задушни. В последния момент едва успя да избегне един преминаващ файтон, стресна се от грохота на трамваите и скочи на тротоара. Веднага бе нападнат от някакъв голтак, който пъхна под носа му кутия за събиране на помощи. На нея беше написано: „Фонд за защита на Джим Ларкин“. С великодушен жест Иърлинг пусна вътре един шилинг. Мъжът вдигна шапка в знак на благодарност и той му кимна в отговор.

Иърлинг влезе с облекчение в хотела и натисна звънеца. На повикването му се отзова непозната жена. Разочарован, той си поръча едно голямо уиски.

— Да, господине. Ще искате ли сода?

Видя му се прекалено едра и непривлекателна.

— За бога, в никакъв случай.

Момичето се отдръпна стреснато. След малко се върна, като носеше чаша уиски и гледжосана каничка с вода.

— Къде е Роуз? — попита Иърлинг и внимателно премери количеството вода, което наля в чашата си.

— Няма я, сър.

— Какво значи „няма я“? Напуснала ли е?

— Ами, може и така да се каже, сър.

Този отговор никак не го задоволи.

— В какъв смисъл „може и така да се каже“? — рязко пита той.

— Не ви разбирам, сър?

— Уволнена ли е? — викна Иърлинг.

Момичето подскочи и каза:

— Да, сър.

— И защо?

Той смръщи рунтавите си вежди така, че тя се уплаши.

— Мис Хариган смяташе, че тя се държи прекалено свободно с господата, сър.

— Това едва ли може да се нарече провинение, а вие какво ще кажете?

— Не зная, сър.

Иърлинг въздъхна.

— Както и да е. Донесете ми сутрешния вестник. И още едно уиски.

— Да, сър.

Момичето се отдалечи. Иърлинг отпи малко и натъжено се заслуша в непрестанния тропот на конски копита зад големия прозорец без пердета; липсваше му хубавото лице на Роуз и удоволствието да гледа как се смее на шегите му. Разтвори вестника и го прегледа, докато пиеше второто си уиски. Най-сетне стана време да тръгне за гарата, та да хване влака за Кингстаун. Извика сервитьорката да плати и я попита как се казва.

— Алис, сър.

— Има една такава песничка — рече Иърлинг. — „… Алис, къде си ти“. Хубава мелодия. Надявам се, че вие няма да разочаровате почтената мис Хариган.

Тя се засмя и за негово удоволствие се осмели да каже срамежливо:

— Е, че грях ли е да побъбри малко човек, сър?

— Ето това е! — избоботи той.

И двамата се разсмяха и едва сега той видя, че тя всъщност е хубавичка. Възнагради я за храбростта с бакшиш от един шилинг и излезе навън вече в по-добро настроение.

На входа на гарата той отстъпи встрани, за да даде път на някакъв свещеник, но изведнъж видя, че това е отец О’Конър и радостно възкликна:

— Здравейте, драги!

Стреснат от гръмогласния поздрав, отец О’Конър извърна глава и се закова на място.

— Каква неочаквана… — започна той.

Иърлинг силно разтърси подадената му ръка и попита:

— В Кингстаун ли отивате?

Така беше.

— Чудесно — рече Иърлинг, — ще пътуваме заедно.

Отец О’Конър реши, че трябва да се извини, за да отиде до гишето за билети. После контрольорът провери билетите им и почтително се поклони на свещеника; след като намериха празно купе, двамата седнаха. Разговорът вървеше трудно. Гъсти облаци пара със свистене се издигаха от локомотива и се кълбяха под остъкления навес на перона. Отец О’Конър видя, че устните на Иърлинг се раздвижиха, но не можеше да го разбере какво казва. Трябваше да повиши глас, както правеше по време на проповед:

— Моля?

— Гюмове за мляко! — извика Иърлинг.

Отец О’Конър го погледна в недоумение.

Иърлинг продължи да вика:

— Казвам, че никога не съм бил на тази гара, но вие не ме чувате, защото товарят гюмове за мляко — цели камари, дявол го взел!

Отец О’Конър погледна през прозореца, усмихна се и кимна. Носачи търкаляха празните гюмове от единия край на перона до другия. Трясъкът беше оглушителен. Накрая въздъхнаха с облекчение, когато вагоните се люшнаха, блъснаха се един в друг и влакът бавно потегли от гарата. Слънце плисна в купето, през прозорците се мяркаха задни дворове, белна се пране, равномерното потракване на колелата действаше успокоително. В залива до мелницата на Боланд бе закотвена стара шхуна. Край брега, където тънки снопчета нежнозелена тръстика се отразяваха в тихата вода, три лебеда си почиваха.

— Каква красота — възхити се отец О’Конър.

— Измамливо спокойствие — отвърна Иърлинг.

Свещеникът го погледна учудено. Внезапно помръкнал, Иърлинг продължи:

— Понякога нашият град ме хвърля в отчаяние.

— С мизерията си ли?

— С противоречията си.

— Работя в най-бедните му квартали всеки ден и като си легна вечер, имам чувството, че мизерията е на прага ми. Но никога не изпадам в отчаяние.

— Вие винаги гледате с едното око към всевишния — каза Иърлинг, — опитайте някога да видите града ни с двете си очи.

— Уверявам ви, че го наблюдавам много внимателно.

Отец О’Конър беше искрен. Той не изпадаше в отчаяние. Но дни наред бе обладан от униние и живееше като в кошмар. От време на време посещаваше семейство Брадшоу и се оправдаваше пред себе си, че го прави по работа или просто от вежливост. Това бяха приятни антракти.

— Какво мислите за присъдата на Ларкин?

Малко смутен от внезапния обрат в разговора, отец О’Конър се поколеба, преди да попита:

— А осъден ли е?

— Да, на една година каторга, пише в днешните вестници.

Иърлинг му подаде вестника, който бе прегледал в бара.

Отец О’Конър си спомни, че си беше купил вестник, разсеяно затърси и го намери в джоба си, сгънат така, както го бе взел.

— Не съм го поглеждал още — обясни той.

— Това е жестоко — процеди Иърлинг.

Свещеникът разпери ръце.

— Но ако е мошеник… — започна той.

— Ларкин събра пари в един град и ги даде на гладуващите стачници в друг град. Единственото обвинение срещу него е, че първо трябвало да изпрати сумата в Ливърпул. Какво мошеничество има тук?

— Сигурно е било неправилно… — несмело предположи свещеникът.

— И да е така, сега кой събира пари за защитата му? Същите хора, които той уж бил измамил. Само преди час един от тях пъхна под носа ми кутия за помощи.

Ето какво му беше казал Тимоти Кийвър. Фицпатрик беше събирал средства за Ларкин, чак сега си спомни отец О’Конър.

— Не съм следил процеса внимателно.

Като каза това, свещеникът се сети за една подробност, която му бе направила впечатление преди време. В интервю за някакъв вестник мистър Секстън, генералният секретар, дошъл от Ливърпул да даде показания срещу Ларкин, бе признал, че е принуден да се движи по улиците с револвер.

— Оплескаха цялата работа — рече Иърлинг, — здравата я оплескаха. Отначало отложиха процеса с две години. А сега го осъдиха заради една формалност на цели дванайсет месеца каторга. Това е най-опасният човек на нашето време, а те май са решили да го направят герой. Скоро цялата измет на Дъблин ще се събере около него.

— Вече се тълпят около него — каза отец О’Конър.

— И не разбирам как така законът му вербува привърженици.

— Това ли имахте предвид, като казахте, че градът ви хвърля в отчаяние?

— Отчаян съм от правосъдието и от правителството — призна Иърлинг, — и от моите така наречени колеги от бизнеса. Те са абсолютни глупаци, всички до един.

Влакът бе спрял в Бутерстаун. Отляво се виждаше приливът, поръбен с тънка ивица пяна. Лек ветрец нахлу през отворения прозорец на вагона. Имаше солен вкус. Отец О’Конър погледна към хълма Хаут и каза:

— Понякога хората се объркват и правят грешки. Но не може да не се съгласите, че градът е красив.

— Зависи от това къде живеете и колко печелите, не е ли така?

— Сякаш говорим за различни неща.

— Как се борите вие срещу нищетата? — предизвикателно попита Иърлинг. Все още не искаше да прекратят разговора.

Отец О’Конър въздъхна, помисли малко и каза:

— Богатите призоваваме към милосърдие в името на бога, а от онези, които страдат в бедност, искаме смирение пак в името господне.

— Маркс предлага друго средство. Той призовава към експроприиране на експроприаторите. И аз съм един от експроприаторите — натърти той.

— Ние, разбира се, осъждаме социализма.

— Чел съм вашите осъдителни писания, отче. Но макар да ви свалят шапка, честно казано, започвам да се съмнявам, че хората винаги ще ви слушат. Нали не ви обидих?

— Съвсем не. Ние вече изтъкнахме, че Ларкин е опасен човек; той е един самозван социалист. Не се колебае да критикува и духовниците и въпреки това хората му помагат и го слушат.

— И вие ще се примирите с това положение?

— Аз съм най-долното стъпало в йерархията — отвърна отец О’Конър, като се усмихна скромно. — Мой дълг е да се подчинявам.

— Но вие отрекохте Парнел^[12] — припомни му Иърлинг.

— Ние ли? — рече отец О’Конър. — Не мислите ли, че собствената му партия се отрече от него? И в крайна сметка много хора му останаха верни.

— Вие го заклеймихте — упорствуваше Иърлинг. — И въпреки това мнозина, както казахте, му останаха верни. Те не ви послушаха, ето това исках да кажа.

Дали Иърлинг не говореше със симпатия за Парнел, защото и той, като сваления водач, беше протестант? Защо го разпитваше за Ларкин? Може би искаше църквата да съди открито и веднага? Или пък одобряваше методите на Ларкин? Невъзможно. Ако църквата повеляваше безпрекословно подчинение, Иърлинг твърдеше, че страната гъмжи от свещеници; в противен случай той се надсмиваше над безсилието й. Малко печално отец О’Конър каза:

— Има и по-важни неща, за които също не ни се подчиняват. Затова отделяме толкова време на изповедите.

За негово учудване Иърлинг се разсмя.

— Нима казах нещо смешно?

— И вие сте като другите свещеници — отвърна Иърлинг. — Аз ви посочвам реалната заплаха от социална революция, а вие се интересувате от нея само защото може да е грях.

— Да, така е — каза сериозно отец О’Конър, — това е единственото нещо, от което си струва да се интересуваме.

Когато стигнаха в Кингстаун, Иърлинг убеди отец О’Конър да се отбие у тях, след като посети семейство Брадшоу. Като се разделиха, свещеникът си позволи удоволствието да походи пеша по крайбрежната улица. Приятно му беше да гледа красивите къщи, потока от файтони, различните прояви на светския живот. До неотдавна той бе заемал почтено място в този свят. Свърна по една от тесните задни улички, които изминалите две години бяха променили към по-лошо. Отец О’Конър видя, че къщите на мистър Брадшоу, които се намираха близо до пристанището, имаха нужда от ремонт, фасадите им бяха укрепени с дебели греди. Но тук бедността не биеше толкова на очи както в Дъблин; мизерията съществуваше сякаш отделно, сама за себе си. Като цяло Кингстаун си беше елегантно предградие.

Отец О’Конър отклони поканата на мисис Брадшоу да остане за вечеря и обясни, че вече е поел друг ангажимент. Но прие чаша чай и кифлички. Домакинята се надяваше, че той е доволен от работата си в новата енория и запита защо е изоставил идеята за благотворителния фонд. Тя смяташе, че това е чудесна идея. Свещеникът й обясни, че работата съвсем не била толкова лесна, както му се струвало отначало. Но нямало нужда да я отегчава с подробности. Мисис Брадшоу изтълкува неудобството му като знак, че очакванията му не са се оправдали. Той я увери, че нещата съвсем не стоят така.

— Сигурно помощта ни беше много малка и не си струваше труда — предположи тя.

— Всяко нещо си струва труда, дори и най-малкото, което правим — възрази отец О’Конър.

— Много пъти съм си мислила сама да тръгна по къщите — довери му мисис Брадшоу, — но мъжът ми е категорично против.

— Той е напълно прав — рече отец О’Конър.

— И за мис Гилкрайст си мисля. Иска ми се да я видя макар и за половин час.

Отец О’Конър й обясни, че това е немислимо. Отново й разказа какво представлява старческият приют, обитателите му, тяхната грубост, този тягостен съюз на старостта, невежеството и болестите. Всичко това неминуемо щяло да разстрои мисис Брадшоу.

— Много ли е болна? — попита тя.

— Миналата седмица почти нямаше надежда да оживее. Не в неделя изглеждаше, сякаш нищо не е било.

— Тя винаги се е радвала на добро здраве — рече мисис Брадшоу.

След това се замисли за нещо. За да не й пречи, отец О’Конър се залови да сипва мляко и захар в чая си, разбърка го бавно, после отпи. И остана доволен от съобразителността си. Мисис Брадшоу сама му даде възможност да премине съвсем непринудено към въпроса, заради който бе дошъл.

— Когато умре някой там — попита мисис Брадшоу, — какъв е редът после?

Той отговори, като внимателно подбираше думите си.

— Уведомяват роднините, ако има такива. Тогава те могат да поискат тялото и погребението се урежда по нормалния път… за сметка на близките, разбира се.

— А ако няма роднини?

— В такъв случай, страхувам се, че погребението е за сметка на държавата, в бедняшки гроб.

— Не бих искала това да се случи на мис Гилкрайст — каза мисис Брадшоу.

Отец О’Конър усети, че сега е моментът да бъде напълно откровен.

— Точно за това ми говори тя в неделя. Изглежда, че тази мисъл не й дава покой. Толкова се измъчва, толкова страда, че ме помоли да й направя услуга и да ви кажа.

Мисис Брадшоу бе така потресена, че отец О’Конър за момент се уплаши да не би да се е изразил прекалено грубо и нетактично и да я е наскърбил, вместо да събуди състраданието й. В следващия миг тя разсея опасенията му.

— Добре, че ми казахте. Моля ви, съобщете на мис Гилкрайст, че може да съм я изоставила приживе, но поне след смъртта й ще изпълня дълга си.

Тя се разрида. Това бяха сълзи на жена с добро сърце и той се разстрои. В края на краищата тя не беше виновна за участта на мис Гилкрайст.

— Толкова сте великодушна — каза той.

Не можа да измисли нищо повече.

— Трябваше да се погрижим за нея. Такава предана душичка… и така дълго ни служи.

— Съпругът ви бе длъжен да прояви благоразумие.

— Можем ли да изпълняваме дълга си, като цял живот сме благоразумни? — запита тя.

Този горчив въпрос го свари неподготвен. Той искаше само да я успокои, а не да се впуска в разговор за моралната страна на тази печална история. Важното беше, че мисис Брадшоу бе готова да изпълни желанието на мис Гилкрайст.

— Ще предам на мис Гилкрайст. Сигурен съм, че това ще я направи щастлива. И ще ви бъде много благодарна.

— За такава дреболия?

— В никакъв случай не е дреболия — каза той сериозно.

— На мен поне така ми се струва.

— Уверявам ви, вие сте великодушна жена. И не бива да се упреквате повече. Нито пък да осъждате съпруга си.

— Той не трябва да научи за това — бързо го прекъсна тя. — Моля ви да не му казвате нищо.

Тази кротка жена го изненадваше. Винаги беше смятал, че е неспособна да изпита огорчение, струваше му се неуязвима в своя малък, покрит с глазура свят. А ето че тя критикуваше мъжа си и дори бе готова да се опълчи срещу него, защото сърцето й бе разтърсено от други, по-мощни чувства. Той знаеше колко много и струва това; от главата до петите бе изтъкана от условностите на класата си.

— Не се тревожете — каза й отец О’Конър с най-спокоен, убедителен тон.

После, за да я отвлече от мрачните мисли, свещеникът й разказа за посещението си у Мери. Тя го разпита как живее Мери, за мъжа й, за децата й. Едва сега отец О’Конър започна да разбира колко нещастна и самотна е тази бездетна жена, която вземаше присърце бедите на хората около себе си. Тъй като не й се случваше често да се сблъсква със суровата действителност, тя не знаеше, че това са всекидневни житейски несгоди. Доколкото виждаше той, нищо не можеше да се направи, човек трябваше да понася търпеливо и когато е възможно да предлага макар и нищожна утеха, но от сърце. Добротата на мисис Брадшоу го развълнува, ала все пак с известно облекчение той погледна часовника си; нямаше нужда да лъже, че трябва да тръгва, за да може да отдели малко време и на мистър Иърлинг, преди да се върне към енорийските си задължения.

 

 

Хенеси тъкмо се канеше да влезе във входа на Чандлърс Корт номер три, когато чу свирката и се заслуша. Бавната, едва чута мелодия долиташе откъм сутерена, въпреки че на улицата цареше необичайна тишина. Къде ли бяха отишли мъжете? Къде бяха жените, децата и дори кучетата, които се ровеха из канавките и душеха със слабата надежда да намерят нещо за ядене? Може би всички бяха отишли да позяпат нещо, бяха тръгнали след някой германски оркестър или след отряд войници, минали оттук на път за пристанището. Той бе разочарован. Нямаше на кого да съобщи новината, никой не стърчеше на прага, не подпираше стълбовете на фенерите; една безлюдна улица в привечерния сумрак и само тъжната мелодия се носеше в тишината. Прозорецът на сутерена нямаше стъкло. Вместо това в рамката бяха нагласени парчета картон, а най-отгоре бе оставен тесен процеп, за да влиза въздух и светлина.

— Хей, Бекон! — извика Хенеси.

Мелодията не секна. Беше бавна, звуците се лееха леко, направо от сърцето и сякаш нямаше да имат край. Хенеси се наведе, взе едно камъче и го хвърли. То изтрака върху картона. За миг свирката замлъкна, но после поде отново песента си. Ядосан, Хенеси потърси друго камъче. Намери едно по-голямо; то отскочи от прозореца и тупна долу. Музиката спря отведнъж и някой викна ядосано отвътре:

— Кой хвърли това?

— Ей, Бекон! — обади се отново Хенеси.

— Я се разкарай, проклетнико! Ще хвърляш камъни по прозореца на един почтен човек? Знам те аз тебе. И ще кажа на майка ти, да му мислиш!

— Аз съм, Хенеси!

— Кой е?

— Мислех си, че на тия години трябва да имаш повече пипе! — провикна се Бекона отвътре.

— Искам да ти кажа нещо.

— Можеше да почукаш на вратата…

— Нося новини.

— … както подобава на добър християнин. За тоя картон пари съм давал.

— Излез де — рече Хенеси, — трябва да ти кажа нещо.

Той седна на стъпалата. Камъкът под костеливия му задник беше топъл. Отминаваше един хубав ден. А той го бе прекарал, сновейки между кантората на предприемаческата компания „Бейтс и синове“ на Мърчантс Лейн и група мъже, които работеха във Феникс Парк. Два пъти бе прекосил целия град, бутайки натоварена с провизии ръчна количка. Но не се престараваше особено, спираше от време на време да погледа нещо интересно, да се порадва на слънцето и беше щастлив от възможността да работи няколко седмици като разносвач. Двете розови петна на хлътналите му страни показваха колко добре му се бяха отразили хубавото време и физическият труд. Извади цигара от джоба на жилетката си, запали я, дръпна блажено и зачака. След малко Бекона излезе със свирката в ръка.

— За кво вдигаш толкова шум? — попита той и седна до него.

— Къде са се дянали всички?

— В Пъклото, ако питаш мене.

— Нямаш дори бездомните котки…

— Или пък съвсем са се побъркали, то и без това нямат много ум.

Бекона разсеяно повдигна свирката към устните си.

— Чакай, недей да почваш пак — помоли го Хенеси.

— Хем не си музикален, хем си и проклет — рече Бекона.

— Много тъжна мелодия свиреше.

— Мислех си нещо — каза Бекона.

Остави свирката настрана.

— Вземи си една — предложи му Хенеси.

Той извади пакет „Удбайнс“ и подаде цигара на Бекона.

— Слава богу, че някои все пак печелят по нещо — каза Бекона и запали.

— Ти да не си закъсал?

— Направо съм затънал.

— Ще помоля мойта да прати долу едно от децата да ти донесе филия хляб и чаша чай — обеща му Хенеси.

— Значи си намерил работа, а?

— Да, за няколко седмици.

— Е, това е важното — рече Бекона.

Лятото беше лош сезон за него. В църквата „Св. Бригита“ нямаха нужда от огняр. На всяка крачка се срещаха просяци. И „Ирландската лига“^[13], и „Привържениците на Ларкин“, и „Хокеен и футболен отбор на Св. Финбар“, и благотворителките дружества — всички се състезаваха кой ще събере повече пари за своите си цели. Освен това все по-трудно му беше да ходи дълго време. Нещо в гърдите му не беше в ред. Понякога в жегата просто нямаше сили да си поеме дъх. Често се подпираше с една ръка на някоя стена, за да си почине малко.

— Ето за туй си мислех — каза Бекона, без да съзнава, че всъщност не е споделил мислите си с Хенеси.

— За какво?

— Ами нещо кашлицата ми се влошава.

— Като се оправи времето и ти ще се оправиш.

— Не съм много сигурен. Я виж кво стана с крал Едуард. Времето такова-онакова, умря си човекът.

— Той имаше слабо сърце — опита се да го успокои Хенеси.

— То и мойто сърце не го бива — рече Бекона сериозно. Видя, че Хенеси се чуди какво да каже, дръпна от цигарата си и смени темата:

— Бе то ако човек има малко пари, може да си подреди живота прилично.

— Вярно е — съгласи се Хенеси. — Често съм си мислил, че ако мога да си купя едно магаренце и една каручка, няма да ми е зле.

— И какво ще правиш с тях?

— Ще превозвам туй-онуй. Или ще продавам брикети — от тях се печели добре.

— Ще трябва да мъкнеш тежките чували по стълбите. Нагоре-надолу по цял ден. Аз пък бих си купил латерна и маймунка — каза Бекона. — Хем добри пари се изкарват, хем не си даваш много труд.

— Маймуната иска много грижи. Познавам един, дето маймуните му опропастиха живота. Три му умряха една след друга.

Мери, която седеше до отворения прозорец над тях, чу разговора и се наведе да види кой е долу. Първо позна Бекона. Той излизаше и се прибираше по никое време или пък си седеше затворен у дома, та тя рядко го виждаше. Но щом се случеше да го зърне, все се сещаше за трицветните розетки и за разкървавената му уста.

— Абе то всичко си иска майстор — рече Бекона, след като размисли върху тройната трагедия.

Все нищо не излизаше от неговите начинания. Отидеш със свирка в парка, където ще се играе поло, очакваш там тълпи от хора, а откриваш, че има прием в двореца или крикет-мач в колежа Тринити. А за опашките пред театрите да не говорим — там конкуренцията беше голяма и още по-лошо, винаги имаше полицаи.

— В тоя злочест град само просяци останаха — оплака се Бекона — и на всичко отгоре половината от тях се подвизават незаконно, като разните му там аматьори, дето разнасят кутии и събират пари за „Фонда в защита на Джим Ларкин“. А туй се отразява много зле върху „Фонда на Тайърни Бекона“.

— Тия, за които разправяш, вече няма да ти се бъркат в работите — каза му Хенеси. — Ларкин днес бе осъден на една година каторга. Ето туй бързах да ти съобщя.

— Не може да бъде! Нещо ме будалкаш.

— А ето кой ще ти каже.

Откъм ъгъла се зададе Фиц. И двамата го проследиха с поглед как се приближава, изравни се с тях и като им кимна, заизкачва се по стълбите. Под мишницата си стискаше кутия за помощи.

— Значи и той е от ония с кутиите — промърмори Бекона.

— Ако бях на твое място — посъветва го Хенеси, — щях да съчиня нова балада. За това как Ларкин са го осъдили на каторга.

— Дали ще се хареса?

— Ами разбира се, сега всички са полудели по Ларкин — увери го Хенеси, — направо на колене ще паднат, като я чуят. Ето туй исках да ти предложа.

— Ти си наистина един необикновено мъдър човек — отбеляза Бекона с възхищение.

Отново посегна към свирката. Мисълта му трескаво работеше. А Хенеси видя в далечината Мълхол и Пат Банистър, стана и тръгна към тях.

Мери сложи на масата хляб и задушено месо, а Фиц остави кутията си на бюфета и отиде в кухнята да се измие. Когато Фиц работеше, тя все някак успяваше да осигурява по три яденета на ден. Закусваха и вечеряха с хляб и чай. Основното ядене разнообразяваше така, както се беше научила от по-възрастните и по-опитни домакини — в неделя готвено, в понеделник — студените остатъци, във вторник — задушено от кокалите. В сряда и петък купуваше евтина херинга. Обикновено намираше пари и за хляб и картофи. Но за малкото години след женитбата им вече няколко пъти си бяха лягали гладни. След стачката дълго време не можаха да се оправят, да изплатят дълговете си на бакали и лихвари. Мери винаги първа се отказваше от храна, но с раждането на децата стана още по-трудно. Полагаше за тях всички необходими грижи. С цената на много жертви се опитваше да им осигури всеки ден прясно мляко, по един-два пъти се наложи да им даде от кондензираното, разредено с вода, въпреки съветите на лекаря. Съветите бяха едно, а да се намерят пари — съвсем друго нещо. Когато Фиц се върна от кухнята и седна на масата, Мери си сипа малко от яденето и каза:

— Днес имах гости.

— Пак ли мисис Хенеси?

Почти през ден мисис Хенеси идваше у тях да вземе нещо назаем — щипка сол, някоя лъжичка чай или захар.

— Не можеш да познаеш — рече тя предизвикателно.

Много рядко Мери го посрещаше с новини. Тя се усмихна, очаквайки Фиц да я разпитва.

— Сигурно негово превъзходителство, вицекралят на Ирландия — каза той, като помисли малко.

— Ти дори не се опитваш да отгатнеш.

Понеже не искаше да я огорчава, той помисли малко, но най-сетне каза:

— Предавам се.

— Отец О’Конър.

Това беше наистина неочаквано. Доволна от ефекта, Мери видя, че той остави ножа и вилицата на масата. После се намръщи и каза:

— Много време му трябваше, за да се накани да дойде.

Фиц не можеше да забрави какъв съвет бе дал свещеникът на Кийвър.

— Дойде заради мис Гилкрайст. Тя е в старопиталището.

— Ето значи къде са я пратили — рече той мрачно.

Двамата с Мери често се бяха питали какво ли става с нея.

— Откога е там?

— Повече от две години, така ми каза. Иска да ида да я видя. Мисля да ида в неделя.

— Разбира се, че ще идеш — каза той. — Аз ще гледам децата.

— Да няма митинг или нещо друго?

— Ще ги гледам — обеща той.

— Тя обичаше да си смръква енфие — спомни си Мери, — ще й занеса малко.

Той кимна. Мери се питаше какво ли е правил цял ден. Сигурно е обикалял по улиците с кутия в ръка, пъхал я е под носовете на минувачите, а полицаите, които само се чудят как да ти създадат неприятности, са го приканвали да не се задържа много на едно място. Тя просто не можеше да разбере с какво го привличат тези речи и безредици и не виждаше каква полза има от стачките, които винаги продължаваха твърде дълго и не водеха почти до нищо. Много по-разумно й се струваше да работи, като си има работа, а другите нека стачкуват. И децата страдаха от това. Но тя не му каза нищо. Фиц знаеше какво да прави и тя му вярваше. Не искаше да му се бърка. Мери занесе празната си чиния на бюфета и като отмести кутията с парите, забеляза колко е тежка.

— Днес ти е провървяло — рече тя.

— Тази сутрин осъдиха Ларкин на една година каторга — каза той. — Щом хората научиха за това, целия град мина на наша страна, дори господата с цилиндрите. Довечера ще има протестна демонстрация.

Тя чу как Фиц шумно отмести чинията си и отиде да я вземе.

— Тръгваш ли?

— Не мога да не отида.

Това значеше, че после направо ще върви на работа. Беше нощна смяна.

— Сега ще ти приготвя нещо за вечеря, а после ще измия чиниите — каза тя, приемайки безропотно решението му.

Фиц седна за малко до отворения прозорец. В летните вечери те често седяха там един до друг, гледаха как небето постепенно тъмнее, вслушваха се в уличния шум. Заради децата се бяха простили с разходките край брега и къпането в морето. Отдавна искаха да си вземат количка, но винаги имаше да се купува нещо по-важно. Мери се опитваше да не обръща внимание на това. Така бяха по-близки. Докато тя увиваше вечерята му, Фиц я попита:

— Като се прибирах, наоколо нямаше жива душа. Къде са се дянали всички?

— Двама полицаи отведоха един пиян моряк към пристанището. Всички отидоха да зяпат след тях.

— Чудно как не е тръгнал и Хенеси.

— Позакъсня човекът — отвърна Мери през смях.

Фиц стана и влезе в спалнята, като отвори вратата много внимателно, за да не събуди децата. Без него стаята сякаш изведнъж опустя. Беше оставил каскета си до кутията с парите и Мери несъзнателно го погали. Надяваше се, че Мълхол също ще отиде на протестната демонстрация. Мълхол беше силен и опитен. Ако бяха заедно, тя нямаше да се безпокои за Фиц. Той се върна в стаята и я видя, че държи каскета му в ръка. Стана му забавно.

— Да не си решила да излезеш да се поразходиш? — попита я той.

— Не му е мястото тука — каза тя, уж ядосано.

Той взе каскета от ръцете й и го мушна в джоба си.

— И там не му е мястото — рече Мери.

Фиц го извади и тържествено го сложи на главата си.

— Може би искаш ти да го поносиш?

Целуна я леко и я притегли към прозореца.

— Съжалявам, че тази вечер трябва да изляза — каза той нежно.

— Мълхол ще бъде ли с тебе.

— Ще мине да ме вземе.

Тя каза, че няма нищо против.

Половин час прекараха сами, после Мълхол почука на вратата. С него беше и Пат. Носеха лозунги, написани на парчета картон и заковани на летвички. На този, който носеше Мълхол, пишеше: „Освободете Ларкин.“ Лозунгът на Пат беше: „На крак, о парии презрени.“

— Какво ще кажеш за това? — попита той и го повдигна, за да се види по-добре.

— Намирисва на Армията на спасението — отвърна Фиц критично.

— Трябва да побързаме — подкани го Мълхол.

— „Напред християнско войнство“ — издекламира Пат.

— Ей сега ще ви догоня — рече Фиц.

Те излязоха, Мери му подаде пакетчето с вечерята и притисна буза в неговата.

— Пази се — каза му тя сериозно, — не ходи там, където има опасност.

Застана до прозореца и изпроводи с поглед тримата мъже. Крачеха рамо до рамо и по пътя към тях се присъедини още един съсед. С лозунгите, които носеха, те й се виждаха като непознати. Мери имаше чувството, че разстоянието между тях се увеличава и става по-голямо от дължината на улицата. Тя продължаваше да стои изправена до прозореца, а самотата се беше притаила във всеки ъгъл на стаята. На горния етаж се затръшна врата и дъските на пода потрепераха. В спалнята бебето се разплака и тя отиде при него.

 

 

— Нищо няма да ви стане — увери го Иърлинг.

Той остави виолончелото настрана и внимателно подпря лъка до него.

— Ами добре…, но съвсем малко.

Това беше третата му чаша портвайн — такава неутолима жажда отец О’Конър изпитваше за първи път. Но Иърлинг така любезно го увещаваше, а и цялата вечер бе много приятно. Свещеникът стана от пианото и се приближи до прозореца, докато Иърлинг донесе бутилката. Прозорците гледаха към голяма, грижливо поддържана градина.

— Аз лично ще пия уиски — каза домакинът зад гърба му. — Няма нищо по-добро от него в края на деня. После добави: — Седнете, моля.

— Няма да се застоявам много — отговори отец О’Конър.

Все пак седна. Пианото на Иърлинг бе чудесно. Истинско удоволствие беше за него да посвири на този инструмент. В „Св. Бригита“ нямаше пиано, а до хармониума той не се беше приближавал след онзи разговор с отец Гифли. А и изпълнението на Иърлинг беше прекрасно.

— Свирите много хубаво — каза отец О’Конър, без да откъсва поглед от градината. Там вече се стелеха сенки и падаше вечерната роса. Ако сега се разходеше, в тревата щяха да останат следи. Вкусна вечеря, един час музика, малко вино. Беше далеч от враждебността на отец Гифли, от оръфаното расо на отец О’Съливан и изтърканите му приказки, от сламените рогозки по пода и закрепените в шишета свещи. Тук лятото идваше, за да сее красота и очарование, и къщите и градините го срещаха снизходително, като любим. По прозорците имаше перденца с пискюли, над вратите бяха поставени пъстри сенници, за да предпазват боята от слънцето; дами с чадърчета се разхождаха по крайбрежната улица и се радваха на лятото. Отец О’Конър, поразгорещен от виното, си припомни предишния им разговор и изрази чувствата си с въпроса:

— Не ви попитах какво средство препоръчвате вие срещу нищетата?

Чу се звън на чаша, после се разля добродушният смях на Иърлинг.

— Човек може да победи нищетата така, както побеждава болестите и войните — със собствената си воля и разум.

— Без помощта на християнството?

— Не знам какво разбирате под християнство — каза Иърлинг, — то има твърде много разновидности.

— Да кажем, без вяра в бога.

— Духът на просвещението може би идва от бога, и сигурно е така; но от кой бог, не знам. — Иърлинг му подаде чашата с виното и седна срещу него. — А вие знаете ли?

— Да, и то без капчица съмнение.

— Това май не ви прави по-щастлив?

— Не съм щастлив заради онова, което виждам край себе си — призна внезапно отец О’Конър.

Каза го съвсем неволно. Сам остана изненадан от силата на чувствата си. Може би то се дължеше на изпитото вино; на сенчестата градина, притаила в себе си цялата тъга на гаснещия ден; на нежното „Ариозо“ от Бах, изпълнено от Иърлинг и на проникновения акомпанимент на превъзходното пиано.

— Да, животът ви не е лек — каза Иърлинг, проявявайки необичайно за него съчувствие.

— В този момент една умираща старица е нещастна, защото не знае как ще бъде погребана. Утре, слава богу, ще мога да я успокоя.

— Е, това поне може да ви радва.

— Но тя е само една от многото. А другите?

Иърлинг сви рамене и рече:

— Хич не ме е грижа кой и как ще ме погребе.

— Вие никога няма да разберете онези, които не притежават нищо друго освен собственото си тяло.

— След смъртта — отвърна Иърлинг — ще отида там, където тялото ми няма да има нужда от никакви грижи. Честно казано, предпочитам да не знам кой ще ме погребе, отколкото да живея в страх за утрешния ден.

— И такива хора има много.

— Вие ги съжалявате?

— А вие?

Съчувствието на Иърлинг бе мимолетно.

— Щом се сетя за тях — каза той, — а то става средно веднъж на две години.

— Днес вие се сетихте за тези хора.

— Времената са такива, смутни. Може сега да изпълзят от бордеите си, за да търсят по-добра участ — като нашествие на скакалци.

— След присъдата на Ларкин, може би?

— Сигурно, ако днешната присъда е един от цяровете, с които нашето правосъдие възнамерява да лекува обществото и занапред.

— И аз поразмислих за това.

Иърлинг явно бе доволен.

— Ето на. И вие виждате опасността — искам да кажа за обществото, не за религията.

— Впрочем днес минах край къщите на мистър Брадшоу. Подпрял е стените с дървени греди.

— Не трябва да го съдите строго — каза Иърлинг. — Наемателите му са бедни хора и той е принуден да натъпче по шест души в стая, за да получи все пак нещичко. А дори и така не му остава кой знае колко за основни ремонти.

— Далеч съм от мисълта да го осъждам — рече отец О’Конър, — той не е изключение.

Иърлинг отпи от уискито си и в сгъстяващия се полумрак се загледа в тъжното бледо лице на човека, с когото току-що бяха свирили. Въпреки бръчките на умората, то бе някак нелепо младо. Дали не се дължеше на безбрачието? Или може на благочестието? Служителите на бога четат всякакви интелектуални писания, от които погледът им сигурно става по-дълбокомислен. Но поне на отец О’Конър не му личеше. И музиката не бе оставила своя отпечатък. А той несъмнено беше музикален. Утре сутринта същите тези бели пръсти, които така изкусно се бяха плъзгали по клавишите, а сега стискаха столчето на чашата с вино, щяха да разчупят нафората, представляваща според религията тялото господне. Ако наистина беше така, как можеха да го разкъсват всяка година. Хррррас! Съвсем просто. Иърлинг знаеше как. Онова момиче в Лондон беше католичка. Сам го беше изпитал.

— Ще посвирим ли още малко?

— С най-голямо удоволствие, но времето тече.

— Не сте си изпили виното.

— Не съм свикнал.

— Не посягате ли към него всяка сутрин?

Думите стигнаха бавно до съзнанието на отец О’Конър.

— Онова е друго — каза той.

Изрече тези думи с голямо усилие. Между двамата вече имаше дълбока пропаст, но само той чувстваше това: Иърлинг, леко усмихнат в здрача, се наслаждаваше на уискито си. Значи, самота. И то завинаги. Не можеше да намери близост нито у семейство Брадшоу, на които се възхищаваше единствено заради добрия вкус и изисканите маниери, нито у отец Гифли, презрението си към когото едва потискаше, нито у отец О’Съливан с неговото скудоумие, нито у енориашите си, тази измет на обществото, които бе длъжен да обича, но изпитваше погнуса при най-малкия физически досег с тях. А и Иърлинг не му беше близък, сега вече съзнаваше това. Не можеше да има истинска близост между него и бедните, нито между света на нищетата и света на благополучието. Той бе изоставил приятния си начин на живот, за да се вслуша в зова на сърцето си, уверен, че такава е божията воля, но досега бе срещнал само непочтителност, унижение и скрита неприязън. Дяволът си вършеше работата по-добре от него и хората разчитаха на разни агитатори за спасението си. Преди малко отец О’Конър беше готов да сподели това с Иърлинг, да му каже нещо за самотата и разочарованието си. Но сега бе невъзможно. Мъката му растеше, докато накрая започна да я усеща физически, като рана.

— Хайде да посвирим още половин час — каза той.

Това щеше да притъпи болката; музиката бе временно лекарство. Без да се замисли, той пресуши третата си чаша вино.

— Чудесно — отвърна Иърлинг и стана, за да вземе виолончелото си. Пътьом позвъни на прислугата да донесе свещници. Газовото осветление го изнервяше, а за електрическо все още не бе мислил.

 

 

Цялата улица пред гарата бе изпълнена с народ — живо море от факли, лозунги и плътно притиснати тела, сплотени от общ дух и задвижвани от общ разум, готови да се поддават само на най-примитивни пориви, да се движат, да викат, да се люшкат наляво-надясно, да замират на място. Бяха надошли en masse^[14] от бордеите и квартирите под наем, като пречеха на движението по улиците и прогонваха порядъчните граждани от тротоарите. Внезапната им дързост бе удивителна. Отец О’Конър разпозна тук-там по някое лице. Той стоеше на стъпалата пред гарата и виждаше, че е безсмислено да се опитва да си пробие път през тълпата. Отново му се зави свят както във влака. Беше се стъмнило, но на необичайната светлина на факлите някои лица изглеждаха по-големи от другите. Той видя Фицпатрик, когото знаеше отдавна, макар да се преструваше, че не е така; знаеше и едрия мъж, с когото вървеше той; знаеше и Бекона, и дребния човечец с болнав вид, който стоеше до него. „Освободете Ларкин“, пишеше на лозунгите. „На крак, о парии презрени“. Знамената се полюшваха безразборно над главите на хората. В пламтящите факли имаше нещо мелодраматично, но и опасно, както си помисли. Чудеше се как ли ги бяха направили. Свещеникът стоеше заедно с другите пътници на стъпалата зад него бе гарата, където газови фенери, окачени на железни синджири, хвърляха слаба светлина между перона и покрития със сажди остъклен навес; отпред бушуваше тълпата с факлите, лозунгите.

 

 

— Стой плътно до мене — рече Бекона.

Хенеси изруга. Той и без това бе притиснат здраво от тълпата, ребрата му пукаха, ръцете му бяха като вързани, а шапката му бе паднала над очите. Подобни думи нализаха от устата му много рядко.

— Охо, какво чуват ушите ми — удиви се Бекона.

В пазвата си беше скрил свирката, увита в лист хартия, на който бе написал новата си балада.

— Чакай, сега ще им изпея песента си — каза той.

— Нищо няма да можеш да изпееш в тая тълпа.

— И двамата сме пас.

— Ами тогава защо по дяволите се блъскаме тука?

— За да сме готови, като стигнат на Бересфордския площад и преди да започнат разните там речи.

— Видя ли кой стоеше на стъпалата пред гарата?

— Стига си дърдорил. Повтарям си наум думите на баладата.

— Отец О’Конър.

Сепнат, Бекона се спря за момент и веднага някой го настъпи. Като изля чувствата си в поток от ругатни, той попита:

— Видя ли ни?

— Откъде да знам?

— Ако ни е видял — край, вече няма да ме вземе на работа.

— Що пък да не те вземе?

— Свещениците никога не прощават на нас, социалистите.

Хенеси искрено се удиви.

— Не знаех, че си за социалистите.

— В решителни моменти — рече Бекона — твърдо ги подкрепям.

— Когато може да паднат парички от нещастията и бедите на другите, а?

— Аз съм певец на революцията — каза Бекона, като се сети за думите на Пат.

Стигнаха до едно кръстовище и тълпата се поразреди. Някои изостанаха и образуваха редици от по пет-шест души зад основната група.

— Виж колко много хора надойдоха — каза Мълхол на Фиц. Целият сияеше от задоволство.

— Половината са зяпачи.

— Някои от тях ще се присъединят към нас.

— Колко според тебе?

— Достатъчно.

В общественото мнение бе настъпила известна промяна. Доказателство за това бяха и внезапно увеличилите се пари в кутиите за помощи.

— Може би си прав — рече Фиц.

А Мери сигурно стоеше сама до прозореца, вперила поглед в пустата улица, в стаята цареше полумрак, защото трябваше да се пести газта. Поради всекидневните вълнения тревогите му оставаха на заден план. През нощта, когато стискаше тежката лопата и струйките пот се стичаха по тялото му, той чуваше бумтенето на пещите, а в минутите за отдих разменяше и по някоя дума с приятели. А тя щеше да стои сама у дома, с двете им деца, които събуждаха съмнения и страх в душата й.

— Много се бавиха, докато се присъединят към нас — добави Фиц.

— Сега вече е сигурно, че ще се стичат на тълпи — каза Мълхол. Той се усмихваше, изпълнен с увереност.

На Бересфордския площад те спряха пред изоставените сгради, където някога се намираше хотел „Нортъмбърланд“. Една по една факлите угаснаха, нощта пропълзя откъм реката и се спусна над града. Пътниците във влаковете, които минаваха от време на време по моста, се надвесваха от прозорците да погледнат претъпканата улица, а поредният оратор жестикулираше, но тракането на колелата заглушаваше думите му. В единайсет и половина Фиц каза на Мълхол:

— Трябва да тръгвам. На работа съм от дванайсет.

Мълхол кимна.

Фиц бавно си запробива път през все още гъстата тълпа. Изкушаваше се да си отиде у дома и да се наспи, тъй като цял ден беше обикалял улиците с кутията за помощи, но не можеше да си позволи да загуби една надница.

Попипа джоба си, за да види дали пакетчето с вечерята му е там, и закрачи по моста. Вляво от него закотвените кораби, неподвижни и безлюдни, изчакваха прилива. В другия край на моста някой се бе облегнал на парапета. Отначало Фиц не му обърна внимание, защото помисли, че е просяк или пияница, който се е подпрял да си почине, но като се изравни с него, видя, че е свещеник. Приближи се и го докосна по рамото.

— Да ви помогна с нещо, отче?

Свещеникът вдигна глава и го погледна.

— Не се безпокойте — каза отец О’Конър, — малко ми се вие свят.

Фиц никога не бе разговарял с него. Стори му се странно, че го среща точно в деня, когато свещеникът беше посетил Мери.

— Мога да спра някой файтон.

— Не… няма нужда. — Той се поколеба и рече: — Аз ви познавам, мисля, че сте от моята енория.

— Казвам се Фицпатрик, отче.

— Точно така. Жена ви, струва ми се…

Фиц не каза нищо и настъпи неловко мълчание.

— Вървях след манифестацията и слушах някои от речите. Но нещо ми стана лошо… сигурно от жегата.

— Нека да повикам файтон.

— Не… на въздух ми е по-добре.

Фий се поколеба.

— Тогава позволете ми да ви изпратя до църквата.

Това значеше да закъснее за работа и той почти се надяваше свещеникът да му откаже. Но отец О’Конър прие.

— Благодаря ви, много сте любезен.

Фиц леко го подхвана за лакътя. Вървяха мълчаливо, докато реката остана зад тях и отново излязоха на главната улица. Отец О’Конър освободи ръката си и каза, че се чувства много по-добре. Но лицето му беше все така бледо, а походката му несигурна.

— Тръгнах след вас, защото се надявах да зърна мистър Ларкин.

— Той е в затвора, отче.

— Да, знам — рече отец О’Конър и се опита да се усмихне. — Странното е, че го знам още от обед.

— Ние настояваме той да бъде освободен.

— Странно, наистина — повтори отец О’Конър. — Знаех го и все пак се надявах… — той ме довърши. — Не съм добре, сигурно затова. Направих го несъзнателно. Но сега се посъвзех… благодарение на вас.

— Няма защо да ми благодарите, отче — каза Фиц.

Бяха стигнали до желязната ограда, която отделяше двора на църквата от уличката. Фиц бутна задната врата и видя, че е отворена. Задържа я така, за да мине свещеникът.

— Заради мен ще се приберете толкова късно.

— Няма нищо, отче — рече Фиц.

— Често ли ходите на такива митинги?

— Когато мога.

Отец О’Конър заговори, очевидно с голямо усилие на волята.

— Трябва да внимавате — каза той. — Има хора, които само привидно подкрепят трудещите се и безработните, за да спечелят властта за себе си… за социалистите.

— Не ги разбирам много тези неща, отче — рече Фиц. Не искаше да влиза в спор.

— Социализмът е пагубно учение. Внимавайте добре какви хора ви ръководят.

— Не е трудно да ги избираме, отче. Нямаме кой знае какъв избор — отвърна Фиц.

Той вече бе закъснял за работа. Закъснението щеше да му струва четвърт лира — колкото изкарваше за три часа.

— Бранете вярата и слушайте само онези, които почитат бога — каза отец О’Конър.

Свещеникът говореше тихо и, както се струваше на Фиц, бе като замаян. Изглеждаше много зле.

— Трябва да се приберете, отче — настоя Фиц.

— Благодаря ви — каза отец О’Конър. В гласа му се усещаше топлота. — Много ви благодаря.

Фиц повдигна каскета си на сбогуване. Закрачи по улицата и стъпките му отекнаха в тишината. Минаваше полунощ.

Пристигнаха на Чандлърс Корт почти едновременно — първо Бекона и Хенеси, а след тях — Мълхол, сам.

— Славно се потруди тая вечер — каза Хенеси, когато влязоха във входа, — браво на тебе.

— Един шилинг и три пенса — съгласи се Бекона скромно.

— За баладата говоря — уточни Хенеси. — Голям успех имаше.

— Успехът е едно, а парите съвсем друго нещо — напомни му Бекона.

— Ти спечели и двете.

— Като никога — съгласи се Бекона. Той затършува из джоба си. — Вземи си цигара.

— Много е късно.

— Аз как си взех от твойте. Сега и ти се почерпи.

— Ще си я занеса горе.

— Ако щеш и в леглото си я занеси.

Хенеси сложи цигарата зад ухото си. Във входа беше тъмно като в рог и миришеше на лошо. Хенеси сбърчи нос и подуши.

— Някой негодник си е свършил работата тука — каза жално той.

Бекона не беше гнуслив.

— Това е стар дъблински обичай, кой знае ква опашка е била пред нужниците.

— Не мога да понасям — каза приятелят му. — Ей тия работи не мога да ги търпя.

— Така е, щото си работил в разни богаташки къщи… и си ял грозде и други такива деликатеси.

— Право казаха тая вечер на митинга. Живеем и умираме като говеда. Хайде, аз се качвам. Не мога да дишам тая воня.

Бекона се захили и подхвърли зад гърба на Хенеси:

— Гледай да не стъпиш право там.

Хенеси, който търсеше с крак първото стъпало, замръзна на място. После внимателно се заизкачва нагоре.

 

 

Вратата се отвори и отец Гифли се обади отвътре:

— Отец О’Съливан…

Коридорът му се струваше необикновено дълъг. Една газова лампа в другия му край мъждукаше със синкав пламък. Отец О’Конър спря.

— Аз съм, отец О’Конър — успя да каже той най-после.

— О, вие ли сте… — Гласът се промени. — Не е ли доста късно?

С голямо усилие на волята отец О’Конър устоя на изкушението да се направи, че не е чул въпроса, да се прибере в стаята си и да остави предстоятеля си без отговор. Усещаше, че няма физически сили да изтърпи укорите му.

— Задържаха ме.

— Елате, ако обичате, в стаята ми.

Отец Гифли бе наметнал халат върху нощната си риза, а квадратната шапчица бе кацнала нелепо на главата му. Очевидно досега беше чел. Една книга с черна подвързия лежеше наопаки на стола край леглото му.

— Повикаха отец О’Съливан при един болен — укорително каза той. Всъщност отец О’Конър не трябваше да излиза, защото бе негов ред да посещава болни.

— Като слязох от влака, ми стана зле и направих нещо съвсем необяснимо.

— Виж ти?

— Имаше протестен митинг… знамена, лозунги, факли. Цялата улица пред гарата беше задръстена.

— До това време? — запита отец Гифли и се усмихна мрачно.

— Настояваха Ларкин да бъде освободен. Вървях след тях до площада, където започна митингът. Изказваха се социалисти и всички ги слушаха внимателно и им ръкопляскаха. Един от тях бълваше нападки срещу църквата. И на него ръкопляскаха. После, не си спомням как, се озовах на Бът Бридж.

Отец Гифли го изгледа изпитателно и като смръщи вежди, попита:

— Да не сте пили?

— Нямам такъв навик — отвърна отец О’Конър.

Презрителните думи неволно се изплъзнаха от устните му.

Веднага му стана съвестно. На всичкото отгоре, беше излъгал. Напрегна си мозъка да измисли някакъв начин да се поправи, да каже, че е пийнал малко вино, но не се налива, както намеква отец Гифли. Беше му невъзможно. И стаята, и коридорът бяха боядисани в синкав цвят, от който взе да му се повдига. Присви очи, за да не го дразни боята. Усети, че ей сега ще повърне и потръпна.

— Може ли да седна? — попита той.

Отец Гифли, който забеляза потреперването, посочи един стол и впери поглед в него.

— Болна жлъчка. Имате много лош цвят — каза той.

— Простете отче, ако…

— Една глътчица бренди ще ви помогне.

Отец О’Конър поклати глава.

— Струва ми се, че точно от това имате нужда.

Тонът му стана малко по-любезен.

— Не… мисля, че ако полегна…

— Както искате.

И отец Гифли му обърна гръб хладно и официално.

— Значи тръгнахте след тълпата. Интересно. И съвсем не е стила ви.

Тонът му вече не беше любезен. Застанал пред един остъклен библиотечен шкаф, той бе вперил поглед в него, сякаш търсеше нещо. Отец О’Конър мълчеше.

— И защо тръгнахте след тях? — попита отец Гифли.

Отец О’Конър отново бе обзет от предишното вълнение и каза тихо:

— Други ги отклоняват от правия път.

— Дори да е така. Да не би да се надявате да ги върнете?

— Простете — промълви отец О’Конър. — Трябва да си легна.

— Като ги заплашите, че ще се превърнат в кози^[15], така ли? Късно е вече. И знаете ли чия е вината за това?

— Не съм добре, за да обсъждам с вас…

— Наша — отговори си сам отец Гифли и рязко се обърна, — защото наблюдаваме мълчаливо как ги превръщат в животни.

— Това е работа на дявола.

— Дяволът има пръст навсякъде, винаги. И тук поработи днес. — Отец Гифли замълча. После добави: — Но усилията му останаха безплодни.

Отец О’Конър се запита дали предстоятелят му не говори за себе си. Но се чувстваше толкова зле, че му беше безразлично.

— Мога ли да си легна? — попита той.

— Не смея да ви задържам — отвърна отец Гифли, взе черната книга от стола и седна.

Отец О’Конър вече затваряше вратата, когато той се обади:

— Ако през нощта имате нужда от помощ, извикайте ме.

Като пристъпи в стаята си, отец О’Конър изпита огромно облекчение, но щом затвори вратата зад себе си, внезапно започна да се чувства така, сякаш бе влязъл в гроб. Пердетата бяха спуснати, прозорците затворени, бе съвсем тъмно. Той прекоси стаята и отвори един шкаф, но сбърка. Няколко кутии с какао изпадаха на пода. Остави ги така. Нямаше сили да се наведе. Трябваше да застане неподвижно на едно място, за да се съсредоточи и осъзнае къде се намира. Пред очите му се люшкаха лозунги, бели петна в тъмнината наоколо, привиждаха му се факли, пламтящи и зловещо червени, пръскаха искри в черния мрак. Блъсна се в леглото, облегна се тежко на него, чу как пружините изскърцаха и зашари с една ръка по пода. Намери нощното гърне тъкмо навреме и заповръща в него. После коленичи, притиснал лице в завивките и остана така, докато тялото му престана да трепери.

Като се почувствува по-добре, той махна яката си, стана, дръпна пердетата и отвори прозореца. Небето се простираше над църквата като непрогледно синьо поле, цялото осеяно с бясно трепкащи звезди, а лекият ветрец го обля с целебния си хлад. Беше мека юнска нощ, наближаваше празникът на Пресветото Сърце. В този час градините на Кингстаун сигурно ухаеха, пълни с цветя и тъмнозелен покой. А по безкрайния бряг, застлан с мокри камъчета, по обраслите с корав мъх скали и дървените подпори на кейовете, морето разливаше нощните си звуци, приливите се сменяха с отливи, следвайки законите на бога, твореца и властелина на цялата природа. Отец О’Конър почувства тежестта на греха. Помисли за отминалия ден и си спомни как не беше проявил смирение към младата жена, някогашна прислужница; как нетърпението го бе накарало да отхвърли гостоприемството на мисис Брадшоу; спомни си трите чаши вино, проява на невъздържаност; и накрая, удоволствието от похвалата на Иърлинг за изпълнението му на прекрасното пиано.

Разстроен, свещеникът взе броеницата си, облегна се на перваза на прозореца, впери очи в нощното небе и започна да се моли за душата на майка си, за мис Гилкрайст, за всички онези, чиито лица изплуваха в съзнанието му сега, докато отново преживяваше изминалия ден. Остана така почти половин час, докато не се разсея и не усети тежката миризма от стаята. Вонеше на повърнато, на полусмляна храна и на кисело вино. Вътре, далеч от прозореца, беше още по-лошо — задушливото зловоние на слабостта, падението, покварата. Значи, беше му станало зле от виното.

Стомахът му се сви при мисълта да вдигне и да изхвърли гърнето, но трябваше да се подложи на това изпитание. Отвори тихичко вратата, прокрадна се покрай стаята на отец Гифли и се добра до тоалетната на горния етаж. Догади му се, но все пак изпразни гърнето и изми останалите нечистотии. Върна се в стаята си и легна успокоен, че благополучно е успял да свърши тази неприятна работа, че отец Гифли за щастие не надникна в коридора да установи кой снове нагоре-надолу посред нощ. Сети се, че на земята се въргалят някакви кутии. Да си стоят там.

Отец О’Конър лежеше изтощен, но не можеше да заспи. Резкият отговор, който бе дал на отец Гифли, непрестанно се натрапваше в съзнанието му: „Нямам такъв навик, отче.“ Съжаляваше, че каза това. Искаше му се да си вземе думите назад. По-раншните подозрения за заключената врата на отец Гифли също се оказаха несправедливи. Предстоятелят му беше напълно трезвен. Отец О’Конър се взираше в тясната ивица небе между спуснатите пердета, самообвиняваше се, молеше се за опрощение на греха си и внезапно прозря смисъла на онази фраза за безплодните усилия на дявола, казана от отец Гифли. Може би той заключваше вратата на стаята си, за да не допусне изкушението? Дали не бе искал да види отец О’Съливан, защото в края на дългия ден имаше нужда да почерпи утешение от този обикновен, безхитростен човек? „Нямам такъв навик, отче.“ Дали отец Гифли не бе поискал хляб, а вместо това бе получил камък?

Отец О’Конър стисна очи, но не за да заспи, а за да понесе по-леко самообвиненията, които не даваха покой на душата му.

Глава втора

Когато Иърлинг минаваше по Вико Роуд през октомври, хълмовете извън града му напомняха за Конемара. Сега те придобиваха кафеникав оттенък през дългите, златисти залези. Често пъти зеленото море пред него му навяваше мисли за безбрежна и пуста водна шир, за Англия, за безвъзвратно отминалите години на младостта. Един ден, като се разхождаше с отец О’Конър, той каза:

— Изглежда, остарявам.

Спря и се облегна на бастуна си. Мръкваше. От морето се носеше остър есенен мирис на сол. Въздухът беше влажен.

— Всеки остарява — каза отец О’Конър любезно.

— Започвам да си мисля, че времената се менят и скоро светът, които познаваме, ще рухне и ще изчезне завинаги.

— В чужбина се разпространяват нови, опасни идеи — съгласи се отец О’Конър. — И аз усещам същото, а съм по-млад от вас.

— Освен това започвам да обръщам поглед назад, към спомените… Това е лош признак. — Иърлинг сви вежди, я погледна внимателно отец О’Конър. — Как мислите, дали не трябваше да се оженя? — попита той.

— Все още има време.

— О, не, не е така.

Иърлинг въздъхна и тръгна отново.

— Тъй или иначе — подхвана той след малко — безбрачието не е за мен. Чудя се как издържате вие свещениците.

— Намираме сили. За някои е лесно, за други — много мъчително.

— И с пиенето ли е така?

— Вие смесвате две различни неща: едното е грях, другото е непристойно.

— Да — съгласи се Иърлинг, — що се отнася до пиенето, вие проявявате повече търпимост от нашите свещеници. Но мене ме зарязаха заради пиенето… разказвал ли съм ви? И тя беше католичка.

— Веднъж, когато свирехме с мистър и мисис Брадшоу, споменахте нещо. Случило се е в Англия, нали?

— Да, много, много отдавна. Морето ме върна отново към онова време. Някой друг път ще ви разкажа.

— Ако се чувствувате нещастен понякога, опитайте се да погледнете на живота другояче. Може би има някакъв разум или смисъл…

Иърлинг се обърна към него сърдито.

— Да не би да се опитвате да ме привлечете във вашата църква?

Отец О’Конър не отвърна на погледа му. Но каза:

— Ако смятах, че мога да го направя, не бих се поколебал.

— А колебаете ли се?

— Само Бог може да промени вярата… не нищожества като мен.

След малко отец О’Конър добави:

— Когато ви казах, че да се пие е непристойно, не исках да кажа, че понякога това не е грях. Напротив. Сам съм виждал до какви човешки трагедии може да доведе пиенето.

Той говореше най-общо. Но си мислеше за отец Гифли.

 

 

През октомври Бекона отново получи работа. Той натрупа хартия върху студената решетка на пещта, подреди съчки и нахвърля отгоре въглища. После запали първия огън за тази есен — слаб, за да може да го поддържа така. Първата седмица трябваше много да се внимава, особено нощем, затова той реши да спи в котелното. В събота вечерта, когато в параклиса за покойници имаше мъртвец, Бекона доведе Рижко и си посвири малко на свирката, за да не се чувствува самотен. Но с кучето допусна грешка. На сутринта, когато отец Гифли мина покрай котелното, животното излая предупредително.

— През първата седмица трябва да съм тук денонощно, отче — обясни Бекона. — Поддържам огъня по-слаб, за да не се повредят тръбите.

— А това куче… то за какво е?

— Ами, да ми е дружинка, отче.

— Виждам, че добре бихте се спогодили със Св. Франциск.

Отец Гифли надникна в ъглите на мазето, където светлината от свещта не достигаше. Бяха черни от прах и сажди. Паяжините бяха толкова гъсти, че изглеждаха като плътна мрежа.

— На въглищата ли спиш?

— Да, подлагам си един чувал.

— И удобно ли ти е?

— Можеше и по-лошо да е.

Отец Гифли отново чуваше познатите думи. Всичко можеше да бъде и по-лошо.

— Да, наистина.

— Само дето кашлицата взе да ме мъчи.

— Това е от праха — рече отец Гифли.

— Надявам се, че не се сърдите заради кучето, отче.

— Може да ти удържим нещо за храната и леглото му — пошегува се отец Гифли, като се усмихна на себе си. — Как се казва?

— Рижко, отче.

Отец Гифли се наведе към кучето и каза:

— Хей, Рижко, добро куче, умно кученце.

Животното размаха опашка. И то е кльощаво като стопанина си, рече си свещеникът. После замислено сбърчи чело. Някъде бе виждал една картина с религиозен сюжет, изобразяваща светец, който оплаква вола си. Споменът беше съвсем ясен — едро, брадато човешко лице, притиснато с любов към косматата глава на животното — само не можеше да се сети за името на светеца. Дали пък картината не се казваше „Селянин, оплакващ вола си“? Отец Гифли не беше сигурен. Той погали кучето по главата. После се изправи и рече:

— Не трябва да седиш непрекъснато тук. Въздухът е много лош. Намини по-късно при икономката — ще й кажа да ти даде закуска, и да събере туй-онуй за Рижко. Пиеш ли?

— Ами като падне някоя глътка, не се отказвам.

— Ще й кажа да ти отдели и нещо за пиене.

— Господ да ви благослови, отче.

— Сам разбираш, че това е лекарство за кашлицата ти — добави отец Гифли.

Той се изкачи по стълбите и излезе навън. Времето бе меко. Обади се на икономката, после се върна, обиколи два пъти двора и излезе на улицата. Сложил ръце зад гърба си, навел глава, отец Гифли вървеше срещу потока от хора, които отиваха на църква. Те му правеха път. Някои го поздравяваха и той им кимваше, други не забелязваше. Мина под железопътния мост и навлезе в толкова отдалечени от църквата улички, че минувачите с учудване гледаха свещеника, тръгнал гологлав, само по расо. На няколко пъти спря да поприказва с разни дечица, които играеха на дама или просто подскачаха край бедняшките жилища, толкова многочислени в неговата енория. Най-после стигна до реката, облегна се на каменния парапет и остана така. Вдясно и вляво имаше закотвени кораби. Неделни порядки, човек можеше да си помисли, че са изоставени, ако не беше парата, която се издигаше от комините. Крановете бяха неподвижни. Неделният звън на камбаните огласяше целия град на всеки половин час. Край него минаваха хора и го поздравяваха. Един от тях, млад човек, среден на ръст и добре сложен, имаше необичайно мръсно за неделния ден лице.

— Добро утро — поздрави от Гифли.

— Добро утро, отче.

— На работа ли сте били?

— През цялата нощ, отче — отвърна Фиц.

Той се спря, бутна каскета на тила си и се загледа във водата, чак до там, където Северната и Южната стена се раздалечаваха и се губеха от погледа, а реката се вливаше в морето. Течеше ленива и мътна, но на места проблясваше на слънцето.

— Сигурно работите на смени? — попита го отец Гифли.

— Да, отче, в леярната.

— Как успявате да ходите на неделната литургия?

— В неделя сутрешната смяна идва един час по-рано. И ние правим същото като ни дойде редът.

— Съвестни хора сте се събрали там — рече отец Гифли. — А след обяд ще ходите ли на футбол?

Фиц се усмихна и отвърна:

— Не, днес няма да имам този късмет — ще гледам децата.

— Значи, жената ще излиза?

— Малко разнообразие — нехайно каза Фиц.

Ясно беше, че отец Гифли не го позна.

— Каква е тази значка? — рече отец Гифли. — Не съм виждал такива.

Фиц му обясни, че това е значката на профсъюза.

— Ще освободят ли Ларкин, как мислите?

— Само за това се говори, отче.

— Значи трябва да го освободят — каза отец Гифли. — Вие стачкували ли сте?

— Че кой от нас не е стачкувал?

— Разбира се — рече отец Гифли. — Сигурно всичките ми енориаши са стачкували. Не се отнасят справедливо към вас, нали?

Подобен въпрос не се нуждае от отговор. Отец Гифли се изправи и отново сложи ръце зад гърба си.

— Да, разбира се — каза той на тръгване, — така е.

Отец Гифли закрачи обратно по крайните улички. За хората, които го познаваха, това беше странно, не защото той беше само по расо — свещеникът си беше чудак и склонен към необичайни постъпки, а понеже рядко се разхождаше из енорията си.

 

 

Следобедното слънце нахлуваше през високите прозорци и огряваше гърба на младата жена, седнала до леглото; гладката й черна коса блестеше, а лицето й оставаше в сянка. Това бе младата жена с две деца, която често носеше енфие; току-що й беше дала едно пакетче, то бе тук някъде, под възглавницата, стига да го намери. Болната размърда леко пръстите на едната си ръка.

— Чакайте, аз ще ви го дам.

Светлината изгасна в косите на младата жена, която някога бе напуснала хубавата си работа, за да се омъжи за някакъв бедняк, а сега се навеждаше над леглото. Мери… най-сетне успя да си спомни името й.

— Какво каза, миличка? — попита мис Гилкрайст.

— Казах, че ще ви го подам.

Младото лице се усмихна. Мило момиче, винаги й носи енфие. Мери.

— Не, преди това какво рече.

— Казах, че дните стават все по-къси.

— Какъв ден сме днеска?

— Неделя.

Разбира се, че е неделя. В неделя тя получаваше енфието. Ако си вземаше по малко и внимаваше да не й го откраднат, щеше да й стигне за цялата седмица. Почти до края.

— Когато бях младичка и попаднах в Дъблин, отначало никак не обичах неделите.

— Защо?

— Заради камбаните. Никога не съм обичала звъна им.

— Да. Когато си сам, ти става още по-самотно.

— Цяла сутрин бият нашите камбани. След обед започват протестантските. А после към седем или осем пак звънят за вечерна служба. От сутрин до вечер вдигат такъв шум, че се радваш на понеделниците.

— И аз отпърво не можех да свикна.

— А като погледнеш през прозореца — навънка народ, всички се докарали и се пъчат.

— Срещат се, ходят си на гости.

— Да, така беше.

Да, тя беше самотна. През зимата не бе толкова страшно. По-често уреждаха музикални вечери. Свикваш лека-полека. Понякога дори ти е приятно. Гостите и те свикват с тебе постоянно. Питат как си със здравето. Казват: „Мис Гилкрайст, вие сте съкровище, истинско съкровище.“

— Топло ли е навън?

— Чудесно е… за октомври.

— Октомври ли е вече? Виж ти.

Тя изсумтя недоверчиво.

— И аз това казвах. Дните стават все по-къси.

Дните винаги намаляват през октомври, така си е. Листата започват да се сипят по моравата пред къщата; вятър да подухне и после цял ден мети, освен ако мисис Брадшоу не каже остави; чудна жена, обичаше нападалите листа, красивите им цветове, шумоленето им под краката, когато се разхождаш, сантиментална жена наистина. Стига малко дъжд да падне и става толкова хлъзгаво, че като нищо можеш да си изкълчиш глезена. Иди тогава се утешаван с шумоленето на листата и красивите им цветове.

Мери й подаде пакетчето и каза:

— Ето, да си смръкнете малко.

От него очите й се насълзяваха и околният свят се замъгляваше, дробовете й сякаш се разширяваха и въздухът, който вдишваше, беше упойващ и укрепителен. Тя внимателно пъхна пакетчето под възглавницата си.

— Крадат ми го, докато спя — поверително рече мис Гилкрайст, — или сестрите, или някоя от болните.

— Може би не помните къде го слагате — меко възрази Мери.

— Не, не, крадат го. Само да открия коя е, не знам кво ще я направя. Бъркам под възглавницата, бъркам — нищо!… Сякаш се е изпарило, яко дим!

— Как не ги е срам — рече Мери.

В този момент от съседното отделение се чу звънецът, известяваш за края на посещението. Звънът се приближи. Мери стана и обеща, че идната неделя ще дойде пак.

— Ако съм още тук — каза мис Гилкрайст.

— Разбира се, че ще бъдете тук.

Мис Гилкрайст се усмихна лекичко и затвори очи.

Унесе се и проспа вечерята. Когато се събуди, веднага посегна за енфието. Пакетчето беше изчезнало. С върховно усилие на волята мис Гилкрайст се надигна и огледа стаята.

— Кой ми е взел енфието? — викна тя. — Коя крадла, грях й на душата, ми го взе?

Никой не отговори. Тя извика отново и една сестра влезе да я успокои.

— Къде го бяхте сложили? — попита сестрата.

— Ето тука… под възглавницата.

Сестрата пъхна ръка.

— Няма нищо — рече тя, — сигурно сте сънували.

— Отде накъде! Донесоха ми го днес.

Сестрата оправи възглавницата и завивките. Лицето й беше сурово.

— Хайде, хайде, успокойте се — каза тя строго.

 

 

Отец Гифли пое следобедното богослужение. То се състоеше от броеница, проповед и благослов. Докато отец О’Съливан казваше проповедта, той седна до олтара, сложи ръце върху коленете си и наведе глава, но все пак видя рижото клисарче да клюма и дреме, както обикновено. По-късно, след чая, двамата с отец О’Съливан седнаха в една стая на долния етаж, където понякога се събираха тримата свещеници. Отец О’Съливан пишеше нещо на масата. Очевидно му, се виждаше трудно, защото често бърчеше чело и хапеше дръжката на писалката си. Седнал край камината, отец Гифли беше поставил на коленете си дебелата черна книга. Пишеше с лекота, но бавно, като често спираше, напрягайки паметта си. Написа: „Тома Кемпийски^[16] ни учи: «Предпочитам да изпитвам угризението на съвестта, отколкото да знам дефиницията на това явление.»“ Отец О’Съливан — който, ако не се лъжа, а вече би трябвало да знам добре, се опитва да напише някакъв религиозен трактат — е жив пример за това. „Дори да знаеш цялата Библия наизуст и всички мъдрости на философите, какво ще те ползува всичко това без любов към бога и без божията благодат?“

Това е камък в моята градина, разбира се. Само дето не зная толкова много неща наизуст.

„Суета е да желаем дълъг живот, без да ни е грижа дали живеем добре.“

Бедата е, че искам да живея твърде добре. Тома Кемпийски има предвид нещо съвсем друго. Ето къде е трудното — как да се изразиш точно. Не искаш да живееш добре. Искаш единствено да живееш добре.

„Припомняйте си често думите на мъдреца: Око се не насища с гледане, ухо се не напълня от слушане.“

Това е най-хубавото, което е казал. Ние виждаме и чуваме. Но винаги искаме да видим отвъд видимото. Ние чуваме, ала винаги има нещо недоловимо за слуха. И тъкмо то ни тласка да се стремим към по-голямо съвършенство. Но какво съвършенство? Обществено положение, власт, слава — какво? Не зная. Тъй или иначе, ние се стремим към него. Разбира се, то не съществува, това СЪВЪРШЕНСТВО. Съществува само стремежът към него. Естествено, от една капка той секва. Временно.

„Защото ония, които се водят по своите похоти, петнят съвестта си и губят божията благодат.“

Това също се отнася до мен. Капката. Алчността на Благоутробието. Отец Гифли затвори тетрадката.

— Много сте мълчалив, отче — каза той.

Отец О’Съливан вдигна глава и погледна разсеяно. Сбърчи силно вежди и с мъчително усилие съобрази, че думите се отнасят до него.

— Да, наистина — рече той.

— За какво пишете този път?

Отец О’Съливан остави писалката. Изглеждаше смутен.

— „Светото семейство като модел за скромно и смирено католическо семейство.“

— Винаги се осмеляваме да поучаваме само смиреното католическо семейство, не е ли тъй? — отбеляза отец Гифли. — Но все пак добре е, че продължавате опитите си.

— Вече не храня големи надежди за успех — призна отец О’Съливан.

— О, не зная. Чувал съм, че в света на… ъ-ъ… литературата — отец Гифли неволно се запъна на думата, — честите неуспехи са нещо обичайно.

Отец О’Съливан се усмихна стеснително.

— Не наричайте моите опити литература — това ме плаши.

— Но защо, нали все някой трябва да пише и памфлети, трактати, религиозни книжки? Макар че, да си призная, начел съм се на такива и все се питам за какво служат.

— Служат на една велика цел.

— Така ли мислите?

— Напълно съм убеден. Затова и се опитвам да ги пиша.

— Има хиляди подобни книжлета. Не са ли достатъчно? Защо искате да увеличите броя им?

— И аз си задавам този въпрос, но никога не мога да си отговоря. Когато се заловя да пиша, струва ми се толкова трудно, че се чувствам направо безсилен. Но оставя ли работата, обзема ме пълно отчаяние.

Отец Гифли изсумтя недоволно. Ала той гледаше отец О’Съливан право в очите дружелюбно и с разбиране.

— Не се безпокойте, един ден вие ще напишете книга, която ще получи всеобщо признание. Ще я видите изложена за продан наред с другите пред вратите на църквата. „Светото семейство, благочестиво четиво за всяко католическо семейство.“ С красива цветна обложка. Заветната ви мечта, достъпна за всички, и то на сносната цена от половин пени. Тази мисъл не ви ли прави щастлив?

Отец О’Съливан се замисли. После каза:

— Чудя се, отче, дали говорите така, за да ме насърчите, или само се забавлявате.

— И двете — призна отец Гифли.

Той се загледа в огъня. Шеговитото му настроение изчезна.

— Откога сте в тази енория, Джон?

Той рядко се обръщаше на малко име. Сега го направи съвсем неволно.

— Дойдох тук три години след вас.

— Доволен ли сте от „Св. Бригита“?

— И тук е като навсякъде другаде.

— В известен смисъл сте прав. Ние кръщаваме, венчаваме, навестяваме болните, опяваме покойниците. И струва ми се, това е всичко.

— Да, така е.

— Кажете ми, Джон, не ви ли тревожи мисълта, че има енории, където лицата на хората не са изпити от глад, стаите не са голи и децата не са мръсни? Не ви ли се иска понякога в изповедалнята да не мирише на мизерия?

— Никога не съм мислил за това.

— Никога?

Отец О’Съливан сбърчи чело, опитвайки се да отговори точно.

— Може би понякога съм забелязвал… повярвайте, трудно ми е да кажа.

— Разберете ме правилно — рече отец Гифли. — Аз не обвинявам хората. Осъждам онези, които са виновни за това плачевно положение: лицемерите и лъжците, — всичките са уж благочестиви, а нямат капка милосърдие.

— Значи, вие сте съгласен с мистър Ларкин?

Отец Гифли удари с длан по тетрадката на коленете си.

— Да, дявол да го вземе! Той ще успее да направи онова, за което нашите почитаеми събратя нямат смелост — той ще внуши страх от бога на всички тях.

И свещеникът устреми поглед към отсрещната стена. Отец О’Съливан, който го наблюдаваше, се изплаши за него. Очите на предстоятеля му блестяха трескаво, устните му бяха сурово стиснати. Той отново се обърна към отец О’Съливан.

— Днес отец, О’Конър ни е лишил от своето приятно присъствие.

Нотки на нерешителност и тревога се прокрадваха в глас на отец О’Съливан.

— Той има свободна вечер.

— Известно ми е. Може би е решил да посети някой от енориашите си?

— Не. Отиде в Кингстаун, струва ми се. Там има приятели.

— Ах, да, такива едни благоудобни приятели. Аз пък си мислех, че се е отказал от тях заради работата си сред бедняците.

Отец О’Съливан се опита да обясни.

— Доколкото знам, те му дават пари от време на време в той ги разпределя чрез настоятелството.

— Х-м. Не ги разпределя сам, нали?

— Не желае да му приписват тази заслуга.

— Искате да кажете, че не му стига смелост — каза отец Гафли. — Аз може да не съм изчел мислите на всички философи, но познавам човешкия характер. В „Св. Бригита“ се научих на това.

Отец О’Съливан сконфузено сведе очи.

— Сигурно си мислите, че трябва да си държа езика зад зъбите, а, отче?

Отец О’Съливан не отговори.

— Езикът е даден на човека, за да говори истината и да се бори за нея — натърти отец Гифли. — Понякога си позволявам да не бъда състрадателен, макар да е грях.

Той бързо отиде до масата, порови наоколо. Започна да съчинява стихотворение. Това беше старо изпитано средство. Понякога помагаше. Започна да нахвърля строфи на един лист я щом някоя му се харесваше, преписваше я в тетрадката. Бореше се със строфите, докато настъпи нощта. Мина час, после друг. Отец О’Съливан завърши работата си, събра записките си, извини се и отиде в стаята си. Прислужникът два пъти добави въглища в камината. Най-накрая отец Гифли прочете написаното:

Речното слънце мир пръска в светата неделя

пак подир делници трудови, пак подир мъки житейски;

пак гръб изправят чадата на болки и горест,

дирят разтуха от тежкото робство на дока.

Чайка лети над море — гроб на кораби стари,

бяга от знака, петнящ на водите лицето.

Всички родени, подвластни на силата висша,

носят тоз знак и живеят под същата сянка.

Ти научи ме, о, символ на Духа Светаго,

как да отбягна на тъмната сянка петното.

Ти въведи ме във божето свято присъствие,

нека в нозете Исусови ничком да падна,

дето те газят росата в поляните райски.

Остана разочарован. Стихотворението не му хареса много, въпреки че стоически се бе борил за всяка строфа, и то дълго, толкова дълго, че очите му смъдяха от умора. И все пак то му беше помогнало. Прибра се в стаята си, съблече се със сетни, сили и си легна. Чувствуваше се уморен до затъпяване, всичко му беше безразлично. Не беше поет, но бе успял да съчини нещо по-добро от стихотворение. Потисна желанието да отвори шкафа и с трепереща ръка да напипа гърлото на бутилката. Удържа още една победа. Беше само временна, той съзнаваше това. Но всяка, макар и временна победа, отдалечаваше крайното падение. А падението беше неизбежно. Отец Гифли не искаше да се заблуждава. Страстта му към алкохола беше истинска болест. Виждал бе и други като него. Само божие чудо би могло… но той беше недостоен.

Прозорците на Чандлърс Корт светваха един след друг. Децата все още играеха на улицата. Вече бяха свикнали с Бекона и кучето му и не ги изпроводиха с обичайните подигравателни подсвирквания. Бекона също не им обърна внимание. Беше уморен и не се чувствуваше добре. Но в торбичката си имаше храна и уиски, за което се бе погрижил отец Гифли. Икономката бе наляла щедро — почти половин бутилка. Не беше малко. Жената с удоволствие му бе дала колкото можеше. Така щеше да остане по-малко за енорийския свещеник, господ да му е на помощ. Не беше редно за един свещеник да… И лицето му, все едно такова моравочервено. А дъхът му — все на ментови бонбони мирише. Беше видяла със собствените си очи как бе започнало всичко, как се бе превърнало в навик и после в нещо по-силно от навика. Беше видяла… Въобще, странни неща стават на тоя свят, но я си представи, че всички хора са еднакви, колко скучен ще е животът. Невинаги добродетелните и умерените са най-снизходителни и внимателни към нисшите. Така си е. А отец Гифли е еднакво суров с равните нему и с ония над него, но рядко излива гнева си пред по-нисшестоящите. Приема ги такива, каквито са. Сега се появиха едни други… но без имена — да не си навличаме неприятности.

Бекона се надяваше да срещне Хенеси, ала от него нямаше и следа. Хубаво ще е да пийнат заедно, и да си побъбрят. Хенеси знаеше полезни работи. Той го беше посъветвал да спи в котелното. От това ревматизмът му се пооправи, но не и кашлицата. Искаше да му го каже. Сигурно щеше да му е интересно. А сега трябваше да влезе в тъмното преддверие, да слезе по разнебитените стъпала и да отвори вратата на сутерена, откъдето го лъхна студен, влажен въздух и миризма на глина.

— Все едно че сме в гроб, Рижко — рече той и заопипва в тъмното за бутилката с недогорялата свещ.

Пламъчето затрептя. Сламената му постеля си стоеше така, както я бе оставил, със скупчените в единия край дрипи. Кутията от бисквити се бе покрила с нов слой ръжда, в бурканчетата имаше недопит вкиснат чай.

— Тая вечер, Рижко, няма на какво да посгрееш задника си — каза Бекона.

Кучето седна на глинения под, почеса се, после започна да души застоялите миризми, оставени от неканените гости през изминалата седмица.

— Пак ли са се навъртали тука? — попита Бекона и започна да се съблича. — Само да не вземеш да ги ядеш — предупреди го той. — Лови ги, ако щеш, избий ги — давам ти пълна свобода на действие, — но не ги яж. Хич и не ги вкусвай дори. Тук пъкат такива плъхове, че ще вземеш да се отровиш.

Той се изтегна на сламеника и се покри с дрипите.

— Е, добре че си имаме някои лакомства тука.

Избра нещо за ядене от торбата и даде малко на кучето. Двамата започнаха да ядат. Поне за тази вечер имаха предостатъчно. Бекона отдели малко месо за мисис Бартли и децата. Полезна храна, а освен това щеше да им донесе късмет, нали беше от масата на свещеник. Добрият и лошият късмет се скитат невидими ръка за ръка из улиците, но чак по-късно разбираш кого си срещнал. А над всички, високо горе, гледат господ и света Богородица, светците и ангелите. Понякога, ако имаш все лош късмет, някой от онези горе може да се намеси и да те измъкне от бедата. Така се бе случило и с Бекона. Той изтърси трохите от брадата си и благодари на бога. Тъкмо протягаше ръка да изгаси свещта, когато някой почука на вратата.

— Кой е?

— Хенеси.

— Влизай.

Хенеси беше с някакво ново за Бекона бомбе и с твърде широко палто.

— Я гледай ти — кви са тия красоти! — отбелязва Бекона.

— Подариха ми ги в една къща на Натли Лейн — обясни Хенеси. — А ти кво правиш в леглото?

— Ами, каня се да спя, като всеки порядъчен човек.

— По това време трябва да си в града, да пееш балади. Всичко кипи. Не видя ли? Народ, тълпи, речи.

— Господи, сигурно има парад по случай годишнината на Парнел! Съвсем ми е изхвръкнало от главата.

— Не, тя се пада идната седмица.

— Все едно — каза Бекона, — хората нещо много се стискат, не им се дават пари.

— Освободили са Ларкин — обясни Хенеси. — Лично вицекралят наредил. Ирландското знаме се развява на Бересдорфския площад номер десет и от час вече има митинг. Дигай се и бягай натам с баладата си.

Бекона поклати глава. Беше сит; бяха му платили и десетте шилинга надница. А освен това не се чувствуваше добре.

— Нещо хич ме няма — каза той. — Пак старата кашлица се обажда. А и кракът дяволски ме боли.

Бомбето на Хенеси беше прекомерно голямо. Той го килна назад.

— Друг такъв случай няма да имаш в живота.

— Не — рече Бекона, — ако искаш, ти иди да им пееш.

Хенеси сериозно се замисли над това. Щеше да спечели някоя пара. Хиляди хора се тълпяха на улицата пред сградата на профсъюза. Щяха да останат там поне още един час, а и повече, ако Ларкин решеше да произнесе нова реч. Но никога досега, дори в най-окаяно положение, той не се беше опитвал да пее за пари. Оттам до просията има само една крачка. С удивление откри, че от най-ниското стъпало все още го дели една крачка. Готов беше да работи каквото и да е, да отмъкне туй-онуй, да взема назаем, но нямаше да застане на улицата и да пее. После каза тактично:

— Нямам глас.

— Пък аз съм чувал точно обратното — бил си голям талант в пеенето и рецитирането.

— Нямам глас, за да пея на улицата.

— Опитай по кръчмите.

— Не — отвърна Хенеси, — баладата си е твоя. Не мога да ти я взема.

— Както искаш — рече Бекона.

Разочарован, Хенеси се отправи към вратата.

— Преди да си тръгнеш — спря го Бекона, сръбни си от това.

— Слава тебе, господи! — извика Хенеси, като видя бутилката. Отпуши я и отпи.

— Половината е за тебе, ако поостанеш.

При такова изкушение Хенеси започна да се колебае. Но си помисли за тълпите, за речите, за вълнението. Нещо можеше да се случи, нещо небивало досега, което да не се повтори никога.

— Не. Ще се върна там. Искам да видя какво става.

— Твоя работа — рече Бекона.

— Е… надявам се кашлицата ти да мине по-бързо. Хубавият сън върши чудеса.

Вратата се затвори. Разочарован на свой ред, Бекона посегна отново към свещта и угаси пламъка с пръста. Рижко изскимтя. Какво пък, поне той щеше да остане с него.

Бекона легна и веднага заспа, но след около час се събуди от пристъп на кашлица. Затърси в тъмнината уискито. От първата глътка кашлицата се усили. От втората спря. Сега той знаеше къде икономката държи пиенето и винаги можеше да се снабди с мъничко. Често го изпращаха в кухнята с някаква поръчка. А там много пъти нямаше никой. Не би било зле от време на време да си глътне по някоя и друга капка като лекарство, за да може да спи. Няма да му навреди.

— Ще видим, ще видим — каза той гласно на кучето.

За всеки случай сръбна за трети път. После си легна и спа непробудно до сутринта.

А през това време бедняците на града продължаваха да се стичат на Бересдорфския площад. Отново бяха наизлезли en masse, както ги бе видял отец О’Конър преди няколко месеца, идваха от бордеите и евтините стаи под наем, извадили на показ парцаливите дрехи и мизерията си, пречеха на движението и прогонваха порядъчните граждани от тротоарите. И отново печатът, поразен от дързостта им, изнесе всичко на страниците си, откъдето отец О’Конър го научи на закуска следващата сутрин. Той се разтревожи, защото този път дори някои по-заможни хора бяха говорили от трибуната и бяха поздравили Ларкин, като нарекли освобождаването му победа за дъблинските работници.

— Знаете ли коя е графиня Маркевич^[17], отче? — попита той, като откъсна поглед от вестника.

Отец Съливан положи много усилия да си спомни, но накрая каза, че не знае. Не се интересуваше много от такива неща. Отец Гифли, който също беше на масата, знаеше коя е графинята. Но не чувствуваше особено желание да осведоми отец О’Конър; вместо това той му подаде чашата си и поиска още чай, като безучастно повдигна вежди.

 

 

В отделни мигове на безкрайния ден тя виждаше ту железните пръчки на леглото, грубите дъски на пода, някоя сестра, старица с безформена сива роба. Едно лице, наведено над нея, изпълваше полезрението. Но по-често й се мержелееха пътеката към дома, виеща се между ясени и кленове, бели облаци и синьо небе, толкова ослепително ярко, че ако се взреш за дълго в него, сякаш всичко се обръща наопаки и ти пропадаш като в бездна. Тя е вкъщи, вечер е, сенки са полегнали в ъглите и огънят гори буйно в огнището. Слага вечерята на една табла и я отнася на тавана, където между чувалите и непотребните вещи две брадати мъжки лица се обръщат към нея при влизането й. Вземат храната и казват много сърдечно: „Благодаря“. Веднъж по-младият от тях, мъжествен и красив, я попита:

— На колко години си, Сара?

— На седемнайсет, сър.

— Не ме наричай „сър“, аз съм само на двайсет. Как мислиш, ще успеем ли да се спасим?

— Моля се за това, непрекъснато се моля.

— Много си мила, Сара. И толкова си хубава.

— О, не.

— Така е, Сара. Нали не ми се сърдиш, че ти го казвам?

— Не, няма нищо.

Защо да се сърди? Беше дръзко, но не и за един младеж, който сигурно щеше да бъде заловен и може би щеше да загине, не, тя не можеше да му се сърди за това. Нито за вечерта, когато той слезе в кухнята и попита дали може да си поговори малко с нея. Нито за погледа в очите му оная сутрин, когато дойдоха и го отведоха. И ето пак върви между ясените и кленовете в ужасната тишина, която никога няма да бъде нарушена и си спомня само този поглед. Ирландия никога повече няма да роди такива мъже, Ирландия на героите, на песните и на великите подвизи. Странно как паметта запазва завинаги едно младо лице и едни силни ръце, които посягат да вземат хляба от подноса, и един глас, който казва „Толкова си хубава“, и прощалния поглед.

Ясени и кленове, сенки и огън, голи дъски и една сестра, в железните пръчки на леглото.

Тя се поразмърда, искаше да седне. Само още веднъж, преди изтощението и болестта да я повалят окончателно. Но беше трудно да преодолее слабостта. На няколко пъти напрегна мускули, надигна се на лакти и дори си помисли, че е седнала в леглото, но като тръсна глава да проясни съзнанието си, усети, че лежи и въобще не се е поместила. Значи, беше съвсем неподвижна? Завинаги? Тя опита отново и отново да се привдигне, докато най-сетне осъзна, че всъщност е отделила гърба си от постелята. Не седеше, а се бе надигнала, подпряна на лакти, виждаше леглата около себе си, някои от тях празни. Сутрин е, помисли си тя. Онези, които не бяха в леглата си, се суетяха наоколо. Изглежда никоя от тях не я забелязваше. Опита се да заговори на жената от съседното легло, но издаде само нечленоразделни звуци. Тя упорито търсеше думи, докато най-сетне жената обърна глава. Очите се вторачиха в нея и един глас извика:

— Сестра!… Сестра!… Елате бързо!

Останалите спряха и я загледаха с опулени очи. В този момент тя ясно видя лицето на съседката си, посивяло, разтревожено, а една кафеникава струйка се стичаше от ноздрата към устата. Сети се за енфието си и в същия миг вече знаеше истината. От негодувание и гняв говорът й внезапно се възвърна.

— Значи ти си била, кучко — изпищя тя, — ти си ме окрала!

Сестрата я хвана и понечи да я натисне отново в леглото.

Но не беше необходимо. Лактите й сами се подгънаха под нея, тялото й се свлече възнак на леглото. Лицето й застина и когато сестрата взе китката й, пулсът също бе угаснал. Отиде да повика лекаря. Той се забави. Когато пристигна, оставаше му само да покрие лицето на мис Гилкрайст с грубия чаршаф.

Глава трета

Утринта бе ясна, небето ведро и синьо, по още недокоснатите от слънчевите лъчи огради на градините сребрееше скреж. Полюшвайки се по калдъръмената настилка, файтонът мина край колежа „Блекрок“ и вдясно се откри морето, просторна водна шир, искряща със студен блясък. Мисис Брадшоу потрепера. Загърна се по-плътно с кожите си и се замисли какво й предстои. Първо ще отиде при отец О’Конър да му каже за намеренията си. Той й беше съобщил вестта незабавно и я питаше какво да предприеме. Предлагаше й, разбира се, да уреди всичко от начало докрай. Но тя не искаше. За някои неща човек трябваше да се погрижи сам. Случаят беше именно такъв, въпрос на лична отговорност и на съвест. Ако мистър Брадшоу разбере какво е намислила, ще се вбеси. Но какво пък, щом е необходимо, ще понесе всичко. Мисълта за съдбата на някогашната й прислужница толкова дълго не й бе давала мира. Сега нищо нямаше да я спре да направи за мис Гилкрайст последната дребна услуга.

Когато повикаха отец О’Конър в чакалнята, той не можа да скрие изненадата си. Беше рано. Навън камбаната зовеше за службата в десет часа. На влизане в църквата мисис Брадшоу бе видяла един уродлив брадат старец, който яростно дърпаше въжето. Тя предварително си бе наумила как ще отвърне на възраженията на отец О’Конър — а той несъмнено щеше да протестира. Едва ли щеше да намери за подходящо заплануваното й посещение у Мери Фицпатрик. Тя реши да бъде непоколебима.

— Мисис Брадшоу… — каза отец О’Конър, пристъпвайки да я поздрави.

— Не ме очаквахте, нали, отче?

— Мислех да намина тази сутрин. Не трябваше да си правите труд да идвате чак дотук…

— Вече реших. Мис Гилкрайст ще бъде погребана, както е редно.

— Но, разбира се, аз уведомих властите, че и дума не може да става за бедняшки гроб.

— Говоря за истинско погребение, с няколко файтона след катафалката.

— Файтони ли? — удивено запита той. — Необходимо ли е?

— Струва ми се.

— Но… кой ще пътува в тях?

— Тя имаше една приятелка — Мери Фицпатрик. Ако Мери и съпругът й, и някои техни приятели дойдат, ще бъде чудесно.

— Но… това не е необходимо, нали?

— За мене — каза мисис Брадшоу — е абсолютно необходимо, тъй като искам да изпълня последната воля на мис Гилкрайст. Затова… дайте ми адреса на Мери Фицпатрик.

— И ще отидете у тях?

— Да.

Отец О’Конър онемя от удивление. До този момент той бе стоял прав. Сега отиде в ъгъла на стаята, взе един стол, занесе го до масата и седна.

— Имате ли някаква представа къде ще попаднете?

— В някаква квартира под наем — каза мисис Брадшоу. — Съпругът ми е собственик на няколко такива къщи. И изобщо сигурно ги има с хиляди. Нали и те са част от нашия град?

— Те са част от нашия град, но не е нужно непременно да ходите там.

Мисис Брадшоу сведе глава. Мълчаливо заразглежда ръцете си в тънки кожени ръкавици, скръстени в скута й.

— Вие единствен от всички мои познати можете да разберете това чувство, да разберете, че трябва да го направя…

Гласът й секна и тя внезапно вдигна поглед към него. Очите й молеха за разбиране. И отец О’Конър разбра всичко. С никакви думи нямаше да може да облекчи бремето на вината й. Тя можеше да изкупи тази вина само с дела.

— Вие не сте виновна — каза й той. — Решението не зависеше от вас. И освен това, при онези обстоятелства… какво друго можеше да се направи?

— Много пъти съм си задавала този въпрос.

— И все още не намирате отговора, нали?

— Затова пък зная какво трябва да сторя сега — отвърна тя твърдо. — За момента това е напълно достатъчно.

Решителността й го порази.

— Добре. Ще ви дам адреса. А сега разрешете ми да ви предложа чай.

 

 

Файтонът я понесе обратно покрай гарата, под мрачния свод на железния мост, край една пивница, където група мъже разговаряха, плюеха на земята и чакаха нещо да се случи — някоя каруца да мине, дето ще има нужда от товарачи, някой познат да се появи и да почерпи, слънцето да се издигне по-високо в небето, времето да се постопли.

— Чандлърс Корт три — повтори тя на кочияша и повдигна кожената преграда, за да я чуе по-добре.

Минаха по една дълга улица, завиха надясно и файтонът се приближи до тротоара.

— Чандлърс Корт, госпожо! — извика кочияшът. — Трети номер.

Той дръпна юздата и файтонът спря. Слезе и отвори вратата.

— Чакайте ме тук — нареди мисис Брадшоу.

Той кимна. Стъпалата към входа бяха неравни, кръглото прозорче в преддверието бе счупено, вратата зееше широко отворена. На един от прозорците в сутерена вместо стъкло имаше картон. От всички други прозорци на четириетажната сграда стърчаха прътове с опънати на тях въжета, на които съхнеха дрехи. Личеше си, че е ден за пране. Тя влезе неуверено в мрачното преддверие, изкачи се на първия етаж и почука.

Отначало Мери не я позна. Стоеше вторачила поглед в нея, докато най-сетне мисис Брадшоу попита внимателно:

— Мога ли да вляза за малко, Мери?

— Мисис Брадшоу…

Мери отвори широко вратата и гостенката влезе. В стаята беше чисто, както отбеляза за себе си мисис Брадшоу. Мебели почти нямаше. Маса и два груби кухненски стола, нещо като бюфет, дълга кушетка, направена сякаш с подръчни материали и голям стенен часовник с орнаменти на полицата над камината, съвсем не на място в тази обстановка.

— Моля, седнете — покани я Мери.

Мисис Брадшоу седна на единия от кухненските столове. В камината гореше слаб огън, колкото да закъкри яденето в тенджерката и водата в чайника, но от него голямата стая не можеше да се стопли. Вляво мисис Брадшоу видя друга врата я предположи, че води към спалнята. Мери се настани срещу нея. За първи път сядаше в присъствието на мисис Брадшоу. Изправила гръб, седеше и чакаше гостенката си да заговори.

— Сигурно се чудиш защо съм дошла — подхвана мисис Брадшоу. — Заради мис Гилкрайст идвам. Тя… умря вчера.

— О! — извика Мери.

Вестта я порази. Смъртта винаги поразява. Седмица след седмица тя я виждаше в очите на старицата, но всеки път тези очи се отваряха, щом стъпките й отекнеха по дъсчения под на отделението. Тя я познаваше, усмихваше се. Започна да й се струва, че така ще продължава цял живот, че това е част от всекидневието, както приготвянето на бутилката с мляко за бебето, прането в понеделник и пазаруването в събота. Мери кимна и каза:

— Бедната мис Гилкрайст.

— Ти беше много добра с нея.

— Та аз не направих почти нищо.

— Посещаваше я… — продължи мисис Брадшоу.

— Почти нищо… — повтори Мери, без да я чува и сълзи бликнаха от очите й.

Мисис Брадшоу позамълча, а после рече:

— Дойдох, за да те помоля да й направиш една последна услуга.

— Сега?

— Мис Гилкрайст ще бъде изнесена от онова ужасно място. Ще я погребем както е редно, достойно, в присъствието на онези, които я познаваха. Отец О’Конър ще уреди формалностите около погребението. Бих искала да дойдете вие двамата. Бива ли?

— Бих искала — отвърна Мери, — но нямаме…

— Къде работи съпругът ти?

— В леярната на Морган.

— Ще изпратя файтон да ви вземе. Ако мъжът ти не успее да се освободи, някоя съседка може да те придружи.

— Кога е погребението?

— Утре сутринта, в Гласневинското гробище. Аз ще отида с отец О’Конър.

— Ще дойдем непременно — каза Мери.

— Ти си добро момиче — каза мисис Брадшоу и стана.

Чак сега Мери се сети, че гостоприемството изискваше да я почерпи с нещо.

— Да ви направя ли чай?

— Остави, гледай си децата…

— И двете спят. Нищо не ми струва.

Мисис Брадшоу се замисли как да постъпи. Какво можеха да й предложат в този беден дом, без обитателите му да откъснат от залъка си? Бледата чернокоса жена с миловидно лице чакаше неуверено отговора й.

— С удоволствие бих изпила чаша чай — реши най-накрая мисис Брадшоу, — но просто така, на крак и моля те — нищо друго!

Мери отиде да разпали огъня под чайника, а мисис Брадшоу се запита какво ли би казал мъжът й ако видеше, че се готви да пие чай в такъв бедняшки дом. И то с бившата си прислужница, която сам той бе изгонил от дома си. Но Мери беше толкова вежлива и сърдечна. И чиста. Всичко в дома й блестеше от чистота. Мисис Брадшоу винаги държеше на това, когато подбираше прислугата си.

Мери й подаде чашка и чинийка. Мисис Брадшоу си сложи лъжичка захар и зачака. Мери се поколеба и след миг каза:

— Ах, извинете, съвсем забравих за млякото.

Отиде до бюфета. Започна да рови, но очевидно не намираше, каквото търсеше. Предчувствувайки нещо нередно, мисис Брадшоу я наблюдаваше. С ужас видя, че Мери отлива малко мляко от бебешкото шише в една каничка. Младата жена се върна, усмихна се и рече:

— Заповядайте.

Мисис Брадшоу се престори, че не е забелязала нищо. Но си сипа само няколко капки.

Мери взе кутийка с кондензирано мляко от масата и извинително каза:

— Аз ще си взема от това.

— Разбира се — рече мисис Брадшоу.

Няколко минути двете пиха мълчаливо. Накрая мисис Брадшоу заговори:

— Много добре се грижиш за къщата си, Мери.

— То, ние нямаме кой знай какво тука.

— Имаш две малки деца. Нима това е малко?

— Да — каза Мери. — Децата са дар божи.

— Наистина, така е. Значи, мъжът ти работи в леярната на Морган. Доколкото си спомням, мистър Иърлинг е директор там. Как се казва мъжът ти?

— Робърт — отвърна Мери — работи на смени.

— Разбирам — рече мисис Брадшоу. — При случай може да поговоря за него с мистър Иърлинг… затова питам как се казва.

— Много сте любезна — промълви Мери.

Мисис Брадшоу остави чашата си и заяви, че е време да си отива. Но преди да тръгне, тя отвори чантата си и порови вътре. Извади една лира и я сложи на масата. Мери се притесни.

— Моля ви, мисис Брадшоу, не трябва… не мога.

— Утре може да ви се наложи да направите някои малки разходи, които ние с отец О’Конър едва ли можем да поемем. Мъжът ти трябва да има у себе си пари.

Мери отвори вратата и я изпрати. Долу на улицата група деца бяха наобиколили файтона. Мисис Брадшоу забеляза, че много от тях са облечени в дрипи. Повечето бяха боси. Отдръпнаха се да мине и дълго зяпаха след файтона, който направи широк завой и се скри от погледите им. От прозореца си Мери също гледаше след него. После взе каничката от масата и зърна останалото мляко в шишето. Това беше всичкото прясно мляко вкъщи. Но сега нямаше за какво да се тревожи. Лирата на масата се равняваше почти на едноседмичната надница на Фиц. Часовникът на полицата удари дванадесет и й напомни, че Фиц скоро ще се върне за обед. „Как се казва мъжът ти?“ Ако мисис Брадшоу проявеше поне малко интерес към съдбата им, само господ знае колко можеше да им помогне тя.

 

 

Файтонът ги носеше бързо към старческия приют. Утрото беше ясно, както и предишния ден, но времето бе по-меко. Мери реши, че не би било зле да отворят прозореца.

— Съвсем мъничко — помоли тя Фиц.

Той откачи коженото ремъче от куката, свали малко рамката и отново го закачи. Беше с колосана яка и вратовръзка. Така изглеждаше някак си по-солиден, но много красив, помисли си Мери. Пат, който днес не беше на работа, предложи да ги придружи. Мери много се зарадва. Децата от квартала се струпаха около файтона, който дойде да ги вземе. Не беше толкова неудобно да се качат, като бяха трима. Пат, помисли си Мери, също изглеждаше много спретнат в шевиотения си костюм, с папионка и бомбе. Жалко наистина, че понякога беше груб, иначе имаше добра, отзивчива душа. Мисис Мълхол, която остана да гледа децата, им махна от прозореца и за момент Мери изпита чувството, че са тръгнали на екскурзия. Но веднага си припомни, че всъщност отиват да кажат последно сбогом на мис Гилкрайст, която беше толкова добра с нея, когато Мери още бе сама, без Фиц и децата. Беше непристойно да мисли за разходка в този момент.

В параклиса за покойници постояха малко до ковчега и се помолиха. Мисис Брадшоу беше наблизо, но не влезе вътре. Това не беше прието за заможните дами. Появи се отец О’Конър, извади епитрахила от джоба си, целуна го, нагласи го на раменете си и поде заупокойна молитва. После поръси ковчега със светена вода от една бутилчица, която носеше със себе си. Кимна на присъствуващите и отиде при мисис Брадшоу. Двамата се качиха във файтона. Щом натовариха ковчега на катафалката, двата файтона я последваха, отпърво бавно, а щом минаха през портите и потеглиха през града, ускориха ход. Във втория файтон Пат предложи на Фиц цигара.

— Накъде отиваме? — попита той.

Фиц погледна въпросително Мери. Тя му отвърна с озадачен поглед и си призна.

— Не се сетих да попитам.

— Сигурно към Гласневинското гробище — предположи Пат.

— Скоро ще разберем — разсеяно каза Фиц.

След няколко минути файтонът зави наляво и предположението им се потвърди. Минаха по Крайбрежната улица и се насочиха към центъра на града. При вида на катафалката мъжете сваляха шапки, а жените се прекръстваха. Хората, които разглеждаха стоките, изложени пред антикварните книжарнички, се обръщаха да отдадат почит на покойника. Грохотът на колелата по паважа изплаши чайките, накацали по каменния парапет край реката и те, проточили шии, лениво полетяха към водата, където бяха в безопасност.

— Каква чудесна утрин — каза мисис Брадшоу и надникна през прозореца.

— Щеше да е много неприятно, ако валеше дъжд — съгласи се с нея отец О’Конър.

— Не подозирах колко окаяно живеят повечето ви енориаши. Дори и клисарят.

— Клисарят на една църква едва ли може да се нарече окаян — възрази отец О’Конър, но вежливо. Представите на мисис Брадшоу за нищетата естествено се различаваха от неговите.

— Доколкото видях, беше облечен в някакви дрипи — каза тя.

Отец О’Конър се озадачи.

— Кога го видяхте?

— Като дойдох вчера сутринта при вас, той биеше камбаната — брадат стар човечец, с много особен вид.

Това не беше клисарят. Кого ли бе видяла мисис Брадшоу? После се сети за огняра.

— Сигурно е бил Тайърни, нашият огняр.

Почувствува раздразнение. Да се показва такъв пред една дама.

— То не е негова работа да бие камбаната — обясни отец О’Конър. — Мястото му е в котелното. Ще поговоря с клисаря за това.

На постамента, върху който щеше да бъде издигнат паметникът на Парнел, беше поставен зелен венец със зацапани панделки — стоеше тук от няколко дни, останал след шествието по случай годишнината на Парнел. Какво пишеше на пиедестала? Нещо за прогреса на нацията? Нещо в смисъл, че никой няма право да каже: дотук и нито крачка по-нататък?

— Каква трагична съдба има този човек — отбеляза мисис Брадшоу.

Прелюбодеец. Но и голям водач. Печално преплитане на обстоятелствата. Нима не е могъл да предвиди?… Вероятно не. Протестант и аристократ. Съвсем друг светоглед. Все пак католическа Ирландия бе успяла да отгатне ужасната истина зад евфемизмите и трогателните речи. И въпреки това сега тук полагаха венци. Иърлинг бе казал нещо по този повод. De mortius nil nisi bonum.^[18]

— Да, наистина — съгласи се отец О’Конър, когато гробът на увенчания с лаври грешник остана зад гърба им.

Минувачите продължаваха да свалят шапки пред покойната мис Гилкрайст. Сега тя се бе присъединила към мъртвите и всички щедро й отдаваха почит. Мир на душата й. Тя бе удостоена с висока чест.

Една катафалка и няколко файтона стояха празни край ресторанта „Брайън Бору“ и чакаха опечалените, докато те, погребали вече свой близък, се утешаваха с алкохол. Отец О’Конър намираше този обичай за осъдителен. Сега те разговаряха за покойника, хвалеха го, спомняха си разни случки от живота му. Понякога пееха — странен начин за изразяване на скръб.

— Тия пиянски погребения в Ирландия.

Той поклати глава осъдително.

— Странен народ сме ние — каза мисис Брадшоу. Снизходителността й отново го удиви.

Църквата бе заета от друго погребение. Отец О’Конър търпеливо чакаше, подпрян на чадъра си. Мисис Брадшоу махна на Мери да се приближи и я попита дали всичко е наред. Да, всичко беше наред. Мисис Брадшоу остана доволна. Тя отведе Мери настрана и рече:

— Чаках подходящ момент, за да ти дам това.

Подаде един плик на младата жена. Мери го сложи в джоба си, тъй като реши, че не е удобно да го отваря точно сега. Отец О’Конър, който в този момент обърна глава, срещна погледа й и кимна разсеяно, смятайки, че усмивката й е отправена към него.

Малко по-нататък Пат показваше на Фиц огромната кръгла кула, под която почиваше Даниел О’Конел^[19].

— Знаеш ли какво е това? — попита той Фиц.

— Гробът на Освободителя.

— В Кери разправят, че в който и дом за сираци да влезеш, плюнеш ли, на копеле на Дан ще попаднеш.

— Да, ама погребаха сърцето му в Рим — отвърна Фиц. — По негово желание.

Пат, който пет пари не даваше за О’Конел, изсумтя:

— Чудя се къде са му погребали хвалипръцковщината.

Видяха, че внасят ковчега с тялото на мис Гилкрайст в църквата и тръгнаха след него. Отново четоха молитви. После изнесоха покойната и всички тръгнаха по алеята към току-що изкопания гроб. Гробарите прекараха въжетата си под ковчега и внимателно го спуснаха в земята. Отец О’Конър се молеше толкова тихо, че се чуваше шумоленето на птиците в клоните на близките дървета. Скоро птиците ще изчезнат, помисли си Мери, прогонени от зимата. Нито листец ще остане, нито птиче. Тя се разрида, когато първата буца пръст тупна глухо върху капака на ковчега. След това всички тръгнаха към файтона, който чакаше пред гробището.

Качиха се и седнаха.

— Хайде да отидем в „Брайън Бору“ — предложи Пат.

— Моля ви — обади се Мери, — не искам отец О’Конър в мисис Брадшоу да ви видят.

— Добре, ще ги пуснем да минат пред нас — каза Пат.

Той слезе и каза няколко думи на кочияша, който започна да оглежда юздата сантиметър по сантиметър, като че ли беше нещо повредена. Файтонът с мисис Брадшоу мина пред тях и с трясък се понесе по пътя. Кочияшът вдигна глава и Пат му викна: — Давай, чисто е!

Човекът се качи, настани се на седалката си и изплющя с камшика. Имаше много наперен вид.

 

 

Мери чакаше отвън. Облегната на тапицираната с кожа седалка, тя си мислеше, че от дете не се е возила на файтон. Всъщност от погребението на една леля, сети се тя; тогава беше лято и тревата на селското гробище бе изпъстрена с червени макове. Баща й купи бисквити и лимонада. Само това си спомняше — червени макове във висока трева, стари надгробни камъни, напечени от слънцето, коприва с прашни листа и пак червени макове в избуялата трева. Къде бе отишъл този ден? Къде бе малкото момиченце с високи обувки с връзки, нейна братовчедка, с която бяха играли под горещото слънце, а на връщане й бе прилошало? Мери дори не можеше да си спомни името й. Странно нещо, човек расте и се променя по малко ден след ден, толкова бавно, че въобще не се забелязва, безвъзвратно отива към зрялата възраст и старостта и после — начело на погребалното шествие, а децата му на свой ред ядат бисквити и пият лимонада, играят на слънце, а вечерта им прилошава. Ако само беше сигурно, че има нещо там, горе… Тя се наведе през прозореца и погледна към небето. То беше толкова високо и ослепително синьо, че й се зави свят. Един ден тя щеше да склопи очи и да пропадне в неговите дълбини. Само да можеше да види децата си отгледани и уредени — за това се молеше на бога. А после нека Той я вземе при себе си.

Мери отново се облегна назад, сама във файтона, за един миг сама в целия свят. Ако излезе и се поразходи малко, нищо няма да се промени. Ако влезе в ресторанта да пийне портвайн с мъжете, пак нищо няма да се промени. Чувствуваше се като хваната в капана на живота и смъртта. Дано Фиц се върне по-скоро. Когато той се появи, тя цялата се надвеси през прозореца да го посрещне, сякаш не го беше виждала няколко дни. Кочияшът се качи на капрата. Фиц извика: „Давай!“ и затвори вратата.

— Къде е Пат? — попита Мери.

— Няма да дойде.

Тя се намръщи.

— Срещна един познат вътре.

— И сега цял ден ли ще пие?

— Не — отвърна Фиц, — има си други планове. Помниш ли Лили Максуел?

Мери я помнеше. Момичето, което не се ползуваше с добро име.

— Не я е виждал от много отдавна. В ресторанта срещна един човек, който знае къде живее тя сега.

— Според мен мъжете трябва да стоят по-далеч от такива жени.

Това беше чисто женско становище. Фиц не го споделяше. Той знаеше колко много значи Лили за Пат.

— Невинаги — каза той.

Мери докосна ръката му и той се обърна към нея.

— Обичаш ли ме? — попита го тя.

Въпросът й го изненада. Изглежда, нещо я бе разстроило. Питаше се какво.

— Разбира се, че те обичам.

Това беше и отговор, и въпрос. Мери не му отвърна. Думите му задоволиха някаква потребност в нея, която тя вече не се опитваше да проумее. Щастлива бе да държи ръката си в неговата, да чувствува как увереността й бавно се връща, докато файтонът се носеше по слънчевите улици на града към скромното им жилище, където ги чакаха децата. Чак сега тя се сега за плика, който й бе дала мисис Брадшоу. Измъкна го от джоба си и го отвори. Вътре имаше три банкноти по една лира. Извади парите.

— Откъде се взе това? — попита Фиц.

— Мисис Брадшоу ми го даде на гробищата.

Имаше и едно писъмце, което тя подаде на Фиц. Той го прочете на глас:

Мила Мери,

С тези пари ти и мъжът ти ще може да купите нещо хубаво за децата. Приемете ги заради тях.

След като бях у вас, започнах да размествам мебелите вкъщи — смятам да сменя по-старите и да вдигна някои килими, които ще ти изпратя в следващите дни. Сигурна съм, че ще ти свършат работа.

Зная всичко за посещенията ти при мис Гилкрайст и много високо ценя добротата ти към бедната самотна старица. Господ ще те възнагради за това стократно както е обещал Той в светото писание.

Повярвай ми, наистина смятам добротата ти достойна за похвала.

Флоранс Брадшоу

Фиц й подаде писмото.

— Е, сега сигурно се радваш.

— Чудесно е, че ще имаме мебели, нали? — каза тя.

 

 

След като изпрати икономката да повика клисаря, отец О’Конър застана до прозореца и зачака. Слънчева светлина заливаше двора, лъчите огряваха пиринчената ваза за цветя на перваза и падаха върху изтъркания линолеум. Стаята беше хубава и миришеше на лак за мебели — на чисто и приятно. Ако в неговата стая слънцето надникваше поне за час-два, щеше да е съвсем друго. А тя винаги тънеше в полумрак, беше влажна и потискаща.

Колко много значеше слънчевата светлина. Ето днес на погребението, например, беше наистина приятно: земята суха и твърда, ветрецът топъл и свеж — идеално време за такова поучително събитие. Мис Гилкрайст получи достойно възнаграждение за вярна служба; мисис Брадшоу прояви рядко милосърдие. Хора като Иърлинг може да се смеят и да казват, че пет пари не дават къде и кой ще ги погребе; но въпреки изключителната си проницателност Иърлинг не разбираше бедните. И семейство Фицпатрик също се държаха много добре — нито твърде свободно, нито пък стеснително. Младият мъж изглеждаше напълно порядъчен, а се бе замесил в тия работи с Ларкин и стачките. Именно там бе цялата трагедия и добрите, и лошите, всички бяха на едно. След като дори знатни особи не стояха настрана от тези неща, беше ли честно да виниш обикновения работник, че се е отклонил от правия път? Мисис Брадшоу можеше да помогне. Трябваше да поговори с нея. В онази ужасна нощ човекът беше положил всички усилия да му помогне.

Икономката и клисарят прекосиха двора. След минута на вратата се почука леко.

— Влезте.

Клисарят бе облечен в протрито избеляло расо, което, както и всичко друго в енорията, напомняше на отец О’Конър за вехтошарски магазин.

— Нямате ли някакво по-прилично расо?

— Имам, отче.

— Защо не го носите, неудобно ли е или какво?

— Тъкмо чистех кандилата — мръсна работа.

— Разбирам.

Винаги се намираше оправдание.

— Нали не искате да се оплескам с мазни петна от главата до петите?

Тонът му не се хареса на отец О’Конър.

— Би трябвало да подбирате думите си — хладно каза той.

Клисарят се намръщи с неприкрито раздразнение. Тези хора навсякъде са едни и същи, помисли си свещеникът. Мърмореха, зъбеха се, влизаха в пререкания. Но с отец Гифли този сигурно нямаше да смее да разговаря така. Не, в никакъв случай. Щеше да го е страх.

— Разбрах, че тази сутрин сте оставили огняра Тайърни да бие камбаната за службата в десет.

— Позволявам му да върши тая работа, като съм зает — каза клисарят. — Говореше подчертано нехайно.

— В бъдеще не трябва да допускате това.

— Той го смята за голяма чест.

— Какво смята той, няма никакво значение — строго каза отец О’Конър. — Непристойно е.

— Непристойно ли? — повтори клисарят. — Бога ми, отче, не ви разбирам. Какво непристойно има в това, че един бедняк дърпа въжето на камбаната, за да ми помогне?

Ето пак. Нищо не се приемаше безпрекословно. В „Св. Бригита“ за всичко спореха и на всичко възразяваха.

— Тайърни е огняр. Дрехите му не са особено чисти. Видът му, меко казано, е твърде странен. Не трябва да позволяваме биенето на камбаната да се превръща в цирк за зяпачите.

— Отец Гифли не ми е правил забележка.

— Сигурен съм, че не знае за това, иначе непременно щеше да ви каже. Във всеки случай, бъдете така любезен в бъдеще сам да биете камбаната.

— Както кажете, отче.

Отново тонът му изразяваше неуважение.

— Това е всичко.

— Добре.

Намръщен и ядосан, клисарят излезе. Няколко часа по-късно, когато тримата свещеници бяха седнали да вечерят, отец Гифли се обърна към отец О’Конър:

— Разговаряли сте с клисаря за биенето на камбаната.

— Виждам, че вече е успял да ви се оплаче.

— Той има похвалния навик да се обръща към мене по такива въпроси — каза отец Гифли.

— Огнярят удрял камбаната от време на време. Струва ми се непристойно.

— Вие видяхте ли го?

— Не лично. Казаха ми.

— И не ви мина през ум да ме попитате какво мисля аз за това.

— Сигурен бях, че ще се съгласите с мен.

— Аз все пак съм енорийски свещеник — отсече отец Гифли.

Бузите и челото му бяха станали морави. Отец О’Конър сведе очи.

— Мислех, че това е дребна работа… съжалявам.

— Вече дадох нарежданията си. В бъдеще, както и досега, Тайърни може да помага на клисаря, когато се налага.

— Добре, отче.

Отец О’Конър разбираше, че го унижават, и то съзнателно. Изкара го виновен за случилото се и разговаряше с него като с последна отрепка. Това бе непоносима обида и нескрито презрение. Но отец О’Конър потискаше гнева и възмущението, овладя всяко мускулче на лицето си, внимаваше за всяко движение на ръцете и главата си, сдържаше всеки порив да издаде чувствата си. Стараеше се да мисли само за смирението. Смирението беше най-важно. Унижението, ужилването на наранената гордост, съзнанието, че не си обичан и не си уважаван — тези неща нямаха никакво значение, ако успееш да прозреш собственото си нищожество, ако можеш да се освободиш от игото на собственото „аз“ и да се отречеш напълно от себе си.

Седнал пред чаша чай и едно недоядено яйце, отец О’Конър с цялата си душа се стремеше към Христос.

 

 

Пат спря, за да види какво пише на табелката. Да, това беше улицата, за която му бе казал човекът в „Брайън Бору“. От двете й страни се издигаха малки двуетажни къщи с градинки отпред. Беше тих и приличен квартал. Затворените врати ревниво криеха зад себе си интимността на дома, спуснатите пердета на прозорците не издаваха никакви тайни на чуждото око. Някъде в сляпата уличка хлопна врата и Пат се сепна; а въздухът сякаш потрепера. Веднага позна Лили, макар да беше далече и да не виждаше добре лицето й. Идваше към него. На подобна щастлива случайност той не се бе и надявал. По тялото му пробягна тръпка. Ами ако го подмине и не му проговори? Той чакаше. Тя се приближи, без да подозира нищо, с лека, безгрижна походка. Когато дойде на няколко крачки от него, Пат извика:

— Лили!

Тя трепна. В първия момент не можа да свърже шевиотения костюм, папионката и бомбето с този глас. После позна Пат и се спря.

— Боже мой! — възкликна тя. — Да не си станал кмет или нещо такова?

Сърцето на Пат подскочи от радост. Тя отново беше предишната Лили. И се държеше с него както по-рано.

— Лили — повтори той.

Като произнасяше името й, Пат изливаше цялата нежност, насъбрала се в душата му и така думите излизаха по-лесно.

— Откъде изникна тука?

— Най-накрая успях да разбера къде живееш.

— И може би идваш да ме видиш?

— Надявах се да те видя, Лили.

— Затова ли си в тая парадна униформа?

— Не, бях на погребение.

— Трябваше да се сетя. Това ти е нещо като хоби, нали, да ходиш все на сватби и на погребения?

Тя се усмихваше. Стори му се по-хубава от всякога, очите гледаха дяволито, лицето й — оживено от закачката.

— Ела с мене някъде, където и да е — каза той внезапно. — Искам да поговорим.

Тя се разсмя.

— Лили… моля те.

— Добре. Къде да идем?

— В парка?

Тя се двоумеше. После каза неочаквано решително:

— Да вървим, днес съм свободна.

— Ще вземем трамвая. Хайде.

Пат беше доволен, че е облечен официално. Подхождаше за случая. Денят бе още топъл и бе приятно да се пътува на горния етаж на трамвая. Като се изравниха с паметника на Нелсън, Лили рече:

— Поне от две години не съм минавала насам.

Пат реши да се възползува от случая и попита:

— Зная. Но защо?

Веднага съжали за въпроса си. Лицето й се вкамени.

— Откъде знаеш?

— Търсех те. Разпитвах навсякъде. Никой не те беше виждал.

За първи път откакто се срещнаха днес, той долови в очите й старата болка.

— По-късно ще ти кажа — рече тя.

Хвана го под ръка и това му вдъхна увереност, сякаш камък падна от сърцето му.

Изкачиха се до Феникс Парк. Дърветата по възвишенията бяха съвсем оголели; долу, в падината, като сребърна жичка между зелените склонове блестеше Лифи и носеше водите си към Айланд Бридж и града. Преди двамата често бяха идвали тук; когато цъфтеше глогът и във въздуха се носеха бели листенца и ухание; когато цъфтяха люлякът и златният дъжд; и в късна есен, когато пътеките, както сега, бяха покрити с дебел килим от листа. Понякога слушаха военния оркестър, който в неделя свиреше в „Пещерата“. Пат се сети за него и каза:

— Хубаво щеше да е, ако имаше пак оркестър.

— Днес няма да има оркестри — каза Лили.

Но свежият въздух бе по-хубав от всякакви оркестри, а слънчевата светлина, която струеше иззад високите облаци, хвърляше зелени отблясъци по склоновете на Дъблинските планини. Намериха си едно по-закътано място и седнаха. Пат извади някакво пликче от джоба си и го подаде на Лили.

— Какво е това?

Отвори го и погледна вътре.

— Господи! От колко време никой не ми е подарявал бонбони! Кога ги купи?

— По пътя като идвах към вас.

Лили си взе едно бонбонче и му предложи, но той отказа.

— Бил си на погребение тази сутрин. А ял ли си нещо?

— Хапнах един сандвич в „Брайън Бору“.

Тя махна с ръка.

— Какво е един сандвич за такъв голям мъж — рече тя, — не се грижиш достатъчно за себе си.

Пат замълча, чудейки се дали моментът е подходящ да заговори направо. Накрая се реши.

— Може би ти ще започнеш да се грижиш за мене.

С пресилено внимание Лили си взе още един бонбон, после се загледа в долчинката под тях. Дъното беше влажно, гъстите клонки на глога се чернееха на слънцето.

— Как да ви разбирам, чичо Пат?

Каза го игриво. Но лицето й беше напрегнато.

— Искам да се омъжиш за мене.

Тя рязко отметна глава назад.

— Боже господи, чуйте го какви ги говори!

— Защо, какво толкова казах?

— Нали разправяше, че не вярваш в брака.

— Да, така е. Но хората мислят иначе. Затуй…

Тя продължи да разглежда с интерес черните клони в дъното на долчинката.

— Няма да стане — каза тя.

Той не възрази, не каза нищо. Лили протегна пакетчето към него, без да го гледа.

— Вземи си бонбонче — покани го тя.

Изглеждаше безстрастна, равнодушна. Пат не се помръдна. Тя се обърна към него и го погледна в лицето, потъмняло от страдание. Пусна пликчето, сложи ръце на коляното му и го целуна по бузата.

— Прости ми.

Равнодушието й бе изчезнало. Той я хвана за рамото и я обърна към себе си.

— Обичам те, Лили.

— Кога го разбра?

— Онази вечер, когато си отиде и ме остави.

— Радвам се.

— За какво?

— Защото ме обичаш… не защото си отидох тогава.

Той я целуна. Притисна я до себе си и мъката и самотата на последните две години сякаш се стопиха. Знаеше, че поне за момента на Лили й е хубаво така.

— През цялото време мислех за тебе, Лили.

— Миличък Пат.

— Защо си отиде така? Не беше толкова ядосана, колкото се правеше, не отричай. Може би ти беше дошло до гуша от мене и от всички нас?

— Не от тебе, Пат.

— От другите ли?

— От другите и от мен самата.

— Защо? Какво се случи? Кажи ми, моля те, Лили.

— Ще ти кажа — обеща тя, — дай ми само минутка-две.

Тя се отдръпна и се замисли. Той чакаше. Струваше му се, че всичко наоколо — голите дървета, зелените склонове, влажната мъгла в падината, черните клони — целият свят чака заедно е него. Погледна лицето й — то отново бе потъмняло от мъка. Прииска му се да й каже, че не трябва да му отговаря, че всичко е наред. Но не можа. Трябваше да научи всичко.

— Е, какво? — попита той след малко.

— Щом толкова искаш да знаеш — рече тя най-сетне, — ще ти кажа: пипнах нещо.

Той разбра за какво става дума. Нямаше нужда да задава въпроси. Замисли се.

— Това няма значение за мене.

— Ти си откачен — каза тя.

— Ходи ли някъде? Лекува ли се?

— Отидох при един, Мейзи, ми го препоръча. За това изхарчих парите ти.

— И не ми каза.

— Срам ме беше.

Изненада се от собственото си признание. Опита се да го обърне на шега.

— Представяш ли си, Лили да се срамува! — рече тя.

— Той помогна ли ти?

— Мисля, че направи каквото трябваше. Мейзи се кълне в него. Но никога не можеш да си сигурен, нали знаеш?

— Не знам — рече Пат. Не беше много наясно по тия въпроси. Само в едно беше уверен. За него това нямаше значение.

— Лили, все още не си ми отговорила.

— Не мога, Пат. Представи си, че нещо ти стане.

— Няма значение.

— Ами ако имаме деца. Божичко, само си помисли! Да се родят деца, а оная зараза да е в кръвта им!

Лили заплака. Пат я прегърна и я притисна до болка. Сега го беше яд на зелените склонове и на черните клони, на всичко, което бе безучастно към страданието на Лили.

— Лили, не ми трябват деца. Не ни трябва нищо такова въобще. Можем да се оженим и да бъде заедно.

— И мислиш, че това е достатъчно?

— Да, така мисля.

— Не мога да постъпя така с теб — каза тя тихо. Взе ръката му и я притисна до страната си.

— Но нали аз го искам?

Тя поклати глава. Отново се загледа в клонките на глога. Пат знаеше, че няма смисъл да настоява. Засега поне щеше да бъде напразно. Тя приемаше ласката му с благодарност. За момента това щастие му бе достатъчно.

— След като ме остави, мислеше ли поне малко за мене?

Тя отвърна:

— Отначало мислех единствено за онова. Намерих работа на едно място в Гласневин и не стъпвах в града, ходех само при онзи лекар. Мразех всички. После, като се пооправих, разбрах, че никога вече няма да се върна по старите места. Каква глупачка съм била, като си въобразявах, че тоя живот е за мене. Странното беше, че щом реших така, започнах да мисля за теб. Много мислех за теб.

— Какво си мислеше?

— Че не постъпих честно. През цялото време имах такова чувство. Прости ми, Пат.

— Сега вече няма значение. Лили, мислиш ли, че можеш да ме обичаш?

Тя не отговори веднага. После каза:

— Скоро ще се стъмни. Време е да тръгваме.

— Лили…?

Тя го изгледа продължително, разтворила широко красивите си очи.

— Да, мисля, че да.

Това беше най-важното. За останалото щеше да почака. Пат я целуна отново и станаха. В топлия въздух вече се прокрадваше хлад, по тревата се стелеше вечерна мъглица. Нощта се промъкваше между храстите и клоните, настъпваше предпазливо след залязлото слънце, прелетя безшумно над оголелите дървета и възвишенията и бавно покри равнините на Ирландия.

Вървяха обратно към града, а долу под тях реката все още проблясваше в полумрака, дърветата бяха призрачни, въздухът бе хладен и дъхаше на земя. При входа на парка реката се разливаше нашироко, ставаше мръсна и зловонна като бордеите на града. Трамваите ги задминаваха, блеснали в светлина.

Глава четвърта

Последните меки есенни дни си отиваха. Вечерите станаха кратки, над града се стелеше мъгла, понякога гъста, понякога лека и забележима само в трептящото сияние около уличните фенери. Коледа наближаваше и Мери оглеждаше преобразената до неузнаваемост дневна. В средата имаше прекрасна овална маса, върху нея — покривка с ресни и наоколо й — четири хубави стола. Имаше и бюфет с огледало, а пред камината Мери постилаше килимче, щом свършеше с готвенето. Появили се бяха и две удобни кресла — едното за Фиц, другото за нея. Бяха доста протрити, но все още изглеждаха прилично. На полицата над камината, както и преди, стоеше часовникът, сватбеният подарък от Пат. Той прибавяше известно изящество на обстановката. Понякога Мери наблюдаваше отраженията на мебелите в огледалото на бюфета. Чудно защо, но така й беше по-лесно да повярва, че вещите са действителни. С Фиц бяха продали някои дреболии и купиха детска количка на старо. Сега вече тя не й трябваше толкова: дните бяха къси и студени. Но щеше да дойде пролетта, а после лятото. Времето летеше, така бързо. Пак щяха да се разхождат до Сандимаунт и Мерион. Можеха да се изкъпят, а после да седнат на пясъка и да се любуват на гледката към нос Хаут и морето. Всичко й се струваше толкова лесно и хубаво. Щяха да им трябват години, за да подредят сами такъв дом. А ето че един следобед мебелите бяха пристигнали с товарен фургон, теглен от два коня, около който децата от квартала се струпаха да зяпат.

Отец О’Конър ги посети и остана възхитен. Той похвали мисис Брадшоу за щедростта й. Сигурно оценяват големия си късмет, каза той. Надяваше се, че сега съпругът на Мери ще прогони всички други мисли и ще работи упорито за хубавия им дом. Имаше предвид безредиците, в които се забъркваха работниците и които водеха само до беднотия и оскъдица в домовете им, вместо те и семействата им да живеят мирно, както подобава на добри католици. По-късно отец О’Конър си тръгна и мина край Тайърни Бекона, който свали шапка и каза с неприятна за свещеника фамилиарност:

— А, това си ти, отче.

— Добър вечер — отвърна отец О’Конър.

В гласа му прозвучаха студени нотки. Но това не беше преднамерено. Той не искаше да се сърди на бедния сакат чудак. Такова поведение не подхождаше на един свещеник. В никакъв случай. Та какво бе виновен клетият старец, след като вършеше, каквото му бе казано — а му беше разрешено да продължава да го върши. Естествено Тайърни не виждаше нищо лошо в това, че един вързоп стари дрипи бие църковната камбана.

Сега той трябваше да мисли за други неща. За зимата и студените жилища. За глада и празните стомаси. Можеше да се накаже за наранената си гордост, — надделяла за известно време у него, когато отец Гифли отмени решението му за Тайърни — като се нагърби отново с неблагодарната задача да облекчава поне малко нищетата и лишенията. Много лесно се беше предал по-рано. Сега беше моментът да вложи цялата си решителност и да поправи грешката. Доброволните пожертвувания трябваше да се разпределят от Кийвър и от енорийския съвет. Всъщност, това беше работа на мистър Хегарти, но отец О’Конър бе забелязал, че председателят на настоятелството не знае кои са най-бедните в енорията и, изглежда, това занимание не му е много приятно. Но не би било справедливо да го обвинява. Хегарти беше занаятчия, а хората като него не обичаха да имат вземане-даване с простолюдието.

И тъй, пренесоха всички хранителни продукти, останали при отец О’Конър, в стаята зад ризницата. Направиха списък. Някои щяха да получат пари, а за други, които можеха да използуват парите не както трябва, приготвиха пакети с храна.

— Моля да не раздавате помощ на хора, които участвуват в стачки — доколкото е разумно, разбира се.

Може би това бе жестоко, но абсолютно необходимо. Справедливостта го изискваше.

— Като казвам доколкото е разумно, имам предвид да не раздавате безразборно храна на стачници, защото, от една страна, така ще им направим лоша услуга, ще ги поощрим, а, от друга, не е редно да злоупотребяваме с щедростта на добронамерени хора, като улесняваме работниците им да не ходят на работа — това би било несправедливо. — Отец О’Конър се запита дали разбират какво има предвид. — Но при крайна нужда или болест в дома на стачник, или при някакви други обстоятелства, щом прецените, в отделни случаи може да се направя изключение.

— Ще се съветваме с вас, отче — каза Кийвър.

Отец О’Конър се намръщи. Той не искаше да бъде съдник в подобни случаи.

— Мисля, че няма да е необходимо, ако се вслушате в разума си — заключи той.

И отново всяка вечер след работа малка група предани на делото труженици тръгваше по къщите. Кийвър обличаше дълго черно палто и бомбе, които обикновено носеше в неделя. Със старците всичко вървеше лесно. Те седяха край едва тлеещи огнища или лежаха неподвижно в груби легла и приемаха и най-нищожната помощ с благодарност. Но съвсем иначе се държаха мъжете, изпаднали в беда само защото никой не искаше да използува труда им. Те мрачно наблюдаваха как жените им приемат благодеянието, без ни най-малък знак на признателност. Поведението им караше Кийвър да бъде предпазлив. То показваше, че хората не са забравили миналото. Веднъж стана нещо твърде неприятно. Цяла вечер беше обикалял по къщите и накрая му остана само един пакет. Реши да го даде на някой в дома, където се намираше, и попита жената, с която разговаряше:

— Живее ли тука някой друг безработен?

— Ами, мъжът на мисис Мур отдавна не може да си намери работа.

Случаят му се стори подходящ. Беше капнал от умора, а и стаята го потискаше. Нямаше никакви мебели освен една груба маса. На нея гореше свещ, която хвърляше повече сенки, отколкото светлина. Съпругът на тази жена стоеше нащрек до големия прозорец, само силуетът му се различаваше в полумрака.

— Къде живее тя?

— Точно над нас, на горния етаж.

Кийвър реши да се качи. Двамата мъже, които го придружаваха, вече се бяха запътили към вратата, когато жената добави:

— Мъжът й е стачник, господ да й е на помощ.

Кийвър спря и се обърна. С нотка на искрено разочарование в гласа каза:

— В такъв случай, много съжалявам, госпожо, но ще трябва да потърся някой друг.

Той отново тръгна към вратата, но изведнъж мъжът и му прегради пътя.

— И какво, като е стачник?

Кийвър не искаше да поеме цялата отговорност и отвърна:

— Аз само изпълнявам нареждания.

— Чии са тия нареждания?

— На отец О’Конър — каза той и веднага съжали за думите си.

Беше постъпил неразумно. Отец О’Конър сигурно нямаше да одобри това. Мъжът грабна пакета от масата и го тикна в ръцете на Кийвър.

— Ако вашият отец О’Конър мисли, че Джим Ларкин може да бъде победен с какао и захар — рече той, — кажете му да върви по дяволите с пакетите си.

Тимоти Кийвър отстъпи назад. С двата пакета в ръце той едвам успя да си отвори вратата.

— На ти сега благодарност — отбеляза единият от помощниците му, докато слизаха по стълбите.

Гласът му звучеше раздразнено и неуверено. Дали още един човек от енорията не се беше разколебал? Ето как идеите на Ларкин се разпространяваха и печелеха привърженици дори сред избраните служители на църквата. Самият той не се чувствуваше обиден; единственото му желание бе да отиде в рая. И ако това можеше, да стане само по пътя на смирението и добрите дела, той бе готов да изтърпи някои трудности. Но сега изглеждаше, че за да стигне дотам, трябваше да се сблъска с подозрителност, враждебност и обида.

— Ние не работим, за да ни благодарят — каза той назидателно.

Като се прибра в къщичката си до железопътната линия, Кийвър разказа случката на жена си, докато вечеряха. Тя се съгласи с него, че сигурно е сбъркал. И двамата се умълчаха и напрегнато се заслушаха в грохота на влаковете, които минаваха от време на време край задния им двор, с порутената от капризите на времето статуя, сключила ръце като за молитва, а оградата пукаше и скърцаше под поривите на зимния вятър.

Скоро Мълхол научи за случилото се, а чрез него вестта стигна до Фиц.

— Ще отида да поговоря с тоя отец О’Конър.

Според Фиц това не беше разумно.

— И каква полза — запита той.

Но Мълхол си го беше наумил.

— И с Кийвър ще се разправям.

— О’Конър ще те изхвърли.

— Нека само се опита — рече Мълхол.

Той беше едър мъж със стоманеносива коса и уверена походка, която вдъхваше доверие у колегите му. Беше се запалил по новото движение. Всичко беше просто и ясно. Искания, отказ, стачка. Мълхол работеше за „Дотег и Ко“ под непрестанната заплаха да бъде уволнен. Само една погрешна стъпка и щеше да загуби работата си, почти без надежда да си намери друга. Ползуваше се с името на размирник. Според Догет той не можеше да живее спокойно. Когато другите падаха духом, Мълхол сияеше. Изправяше рамене, изпъчваше гърди, лицето му изразяваше решителност и спокойствие. Исканията си обявяваше без увъртания — на сменния майстор, на надзирателя, дори на самия Догет.

— В съботите ще работим само до четири часа, мистър Догет.

— Ще работите колкото ви се нареди, Мълхол.

— Мистър Ларкин ви писа по въпроса. Защо не му отговорихте?

— Не съм длъжен да отговарям на Ларкин.

— Това е измама. И ние не сме длъжни да работим след четири в събота.

— Чуйте, Мълхол, ако не престанете с тия глупости, ще ви уволня.

— Добре, ще кажа на моите хора.

— Какво ще им кажете?

— Че ще ме уволните.

— Достатъчно. Ще съжалявате за това.

Но Мълхол остана на работа. Догет не беше толкова глупав. Градът беше обхванат от стачна треска. Една стачка свършваше, друга започваше. По-добре беше да не влиза в конфликти. Поне засега. По-нататък щеше да се намери цяр срещу тази епидемия. По-умни и по-изобретателни хора вече търсеха разрешение.

Отец О’Конър прие Мълхол в стаята за посетители и започна разговора в неизгодна позиция. Предполагаше, че при него е дошъл някой с обичайните въпроси, с молба за съвет или помощ. Отначало дори не можеше да повярва, че този огромен, недодялан на вид мъж е дошъл, за да го укорява. Това беше направо нечувано. Отпърво се опита да говори с него непредубедено.

— Не одобрявате това, че раздаваме помощи, така ли?

Тонът му беше съвсем сдържан.

— Не одобряваме Тимоти Кийвър.

— Ами…? А мога ли да знам защо?

— Постъпва несправедливо с хората.

— В какъв смисъл?

— Разпитва жените дали мъжете им участвуват в стачка и ако е тъй, казва им, че няма да получат нищо.

— Той се съобразява с моите нареждания.

— Един свещеник не може да дава такива нареждания.

— Позволявате си твърде много.

Тонът му се промени.

— И мистър Догет твърди същото.

— Мистър Догет ли?

— Директорът. Два пъти през последната година обяви локаут. Но ние му го изкарахме през носа.

— Казвате „ние“ това, „ние“ онова. Кои сте „вие“?

— Аз, другите каруцари, Джим Ларкин.

Значи, ето това нещо, тук в стаята. Всичко, което бе чел, което бе чул да се говори от трибуната, когато несъзнателно бе тръгнал след тълпата, сега стоеше пред него. Трябваше по-рано да се усети.

— Ако сте привърженик на мистър Ларкин, няма защо да идвате при мене.

— Аз съм католик. Не искам да се срамувам от моята църква.

Гласът му зазвуча ядно. В първия момент отец О’Конър понечи да го изгони. Но се отказа. Беше разбрал, че когато постъпва така, уронва достойнството си. Той никога нямаше да може да внушава уважение или страх като отец Гифли.

— От себе си трябва да се срамувате — каза отец О’Конър. — Обръщате гръб на църквата и подкрепяте враговете й.

— А аз мислех, че църквата трябва да бъде на страната на бедните.

Този работник не беше обикновен.

— Ние точно това правим — рече свещеникът внимателно.

— Не е вярно. Вие подкрепихте мистър Догет. Подкрепяте работодателите. Вие казахте на Тимоти Кийвър да остави стачниците на произвола на съдбата.

— Социализмът е пагубно учение, а мистър Ларкин го разпространява. Социализмът заплашва собствеността и самата църква. Ако сте истински католик, трябва да правите онова, което ви казва църквата. Длъжен сте да се доверявате на мъдростта на нейните служители.

— Стига те да не превишават правата си, отче.

Отец О’Конър не за първи път чуваше тези думи. Те често звучаха от трибуните. Ето как този невежа започва да се смята за компетентен и да си въобразява, че може да определя докъде се простират правата на църквата, да поставя предели на религиозната мъдрост, просъществувала цели деветнайсет века. Как можеше да се обясни подобна дързост?

— Вие сте съвсем заблуден и аз ви съжалявам. А сега трябва да ви помоля да напуснете.

Мъжът се обърна и излезе спокойно, твърде спокойно. Затвори вратата след себе си, без да каже нито дума. А отец О’Конър постоя така, потънал в мисли. Самият епископ беше разяснил същността на това ново движение. Свещениците в цял Дъблин предупреждаваха в проповедите си за злините, произтичащи от него. Не можеше да има място за съмнение. И все пак нещо не беше в ред. Простите хорица вече не слушаха свещениците си. Нима те започваха да вярват на реформаторите, да мислят, че без божията помощ ще могат да превърнат света в утопия? Той извади тефтера от джоба си и внимателно записа: „Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а загуби душата си?“ Реши да използува този цитат за основа на следващата си проповед.

Валеше дъжд. Преминаващите файтони и автомобили разплискваха калта от локвите по улиците. Около газовите фенери се носеше лека пара. Мълхол нахлупи по-ниско каскета си и вдигна яка. Въпреки студения дъжд усещаше вътрешна топлина. Това беше сгряващият дух на борбата. Неговият отпечатък личеше в извивката на устните му, в изправените рамене. Почувствува се като баща на стариците, които минаваха край него, плътно загърнати в шаловете си. Бе като брат на старците, подслонили се пред кръчмите, в очакване някой да ги покани на чашка или да ги почерпи с цигара. Бе като Господ, а малкото момче, което мина край него, тикайки пред себе си разнебитена детска количка, беше негово творение. От дъжда косата на хлапето беше залепнала по лицето му, количката бе натоварена с подгизнали дърва. Това Негово създание и всичките му чеда бяха мокри, премръзнали, гладни, боси.

Всичко това ще се промени. Но не само с думи. Трябва да се действува. Да се действува, и то неуморно. Дори това да доведе до беди. Бедите привличат вниманието на хората. Искаш ли да вдигнеш някого на борба, трябва да знаеш, че всяко действие събужда интерес. С Кийвър щеше да се справи лесно. Въпросът беше да се всели страх от бога у другите, които можеха да последват примера му.

Мълхол влезе в една кръчма. Искаше да поразмисли и да види колко е часът. Наближаваше осем и половина. Обърна се към собственика:

— Верен ли ви е часовникът?

— Десет минути е напред.

— Ще пийна едно малко малцово — реши той.

Намираше се в квартала на Кийвър. Зад следващия ъгъл на главната улица започваха къщурките, последните от които стигаха до железопътната линия. Само че не знаеше точния адрес. Кръчмарят се приближи с уискито в ръка и отбеляза:

— Хубав дъждец, а?

Мълхол се извърна и погледна към високите прозорци. Дъждът барабанеше по стъклата.

— Чудесна вечер — каза той, — радост за жабите.

— Плаши ми клиентите, не смеят да си подадат носа навън.

Кийвър сигурно си беше вкъщи. Струваше си да опита.

— Познаваш ли Тимоти Кийвър? Работи в „Нолан и Кийс“?

— Чувал съм за него.

— Трябва ми адресът му.

— Чакай малко — рече кръчмарят и се скри в задната стаичка. След малко се върна.

— Момчето, което ми помага тука, през деня работи в бакалницата — каза той. — То знае къщата.

Той започна да обяснява на Мълхол, като проследяваше с пръст завоите по пътя и размазваше накапалата по тезгяха бира.

— Номер четирийсет и три — рече той най-сетне, ето тука. И огради с кръгче една от чертичките.

— Благодаря — каза Мълхол.

Отново излезе на улицата. Дъждът плющеше право в лицето му. Наведе малко глава. Не му правеше особено впечатление. Цял живот беше издържал на капризите на времето, седнал на капрата. Вятър, студ, дъжд, сняг — тези врагове той отдавна беше победил. Само за децата му беше жал. И за старците. И без това им беше тежко, а лошото време беше убийствено за тях. Едно нещо човек не може да промени. Времето. Но и срещу него имаше защита. Например топлите дрехи. Обувки и дрехи. Бедните и гладните по-тежко понасяха лошото време. Бедните и гладните по-често бяха излагани на такива изпитания. Трябваше да цепят дърва и да ги продават. Да бродят из града и да се ровят в сметта. Кой ще сложи край на това? Ларкин. А той, Мълхол, ще му помага с всички сили.

Навлезе между къщичките. Търсеше имената на уличките. На всеки ъгъл имаше фенер, но табелките с надписите едва се различаваха в проливния дъжд. Почука на няколко врати да пита за пътя, луташе се между схлупените къщурки, сгушена една до друга в пороя, а водата в препълнените канавки клокочеше. Най-после в една сляпа уличка, която стигаше до стената, ограждаща железопътната линия, намери търсения дом. Отвори му самият Кийвър. Мълхол веднага го позна. Сграбчи го за яката и го извлече навън.

— Точно ти ми трябваш — процеди той.

Под напора на вятъра вратата започна да се затваря, първо бавно, после по-бързо и се затръшна с трясък.

— Мълхол…

— Ти си стачкоизменник, Кийвър.

— Пусни ме.

— Първо ще покажа на теб и на всички други стачкоизменници в града какво ви очаква.

— Аз не съм стачкоизменник. Пусни ме.

Стояха до стената край железопътната линия. Висока, грозна, черна от сажди и мокра от дъжда, тя се издигаше над тях. Кийвър се притисна до нея.

— Раздаваш разни пакети, за да провалиш стачката.

— Аз помагам на бедните.

— Лъжеш. Та си една продажна отрепка.

Кийвър се опита да се изскубне от ръцете му, но не успя.

— Само да ме докоснеш, не ти мърдат шест месеца каторга.

— Хич не ми пука — рече Мълхол.

Кийвър го отблъсна. Мълхол отстъпи крачка назад, после замахна и го повали с един удар. След това пак го изправи на крака. Сборичкаха се, накрая Мълхол надделя. Започна да налага Кийвър, където свари, докато той се срина до стената, а кръвта и дъждът се смесваха върху подутото му лице. Измери Мълхол през полуотворените си очи. Дишаше тежко, хрипливо.

— Шест месеца — процеди той.

Мълхол се обърна и си тръгна. Беше стигнал почти до ъгъла, когато чу да се отваря врата и женски глас да вика. След миг жената изпищя. Мълхол продължи да върви спокойно. На ъгъла зави и със същата уверена походка се отправи към къщи.

На сутринта дойдоха да го приберат. Той и синът му се обличаха и се готвеха да отиват на работа, когато полицаите заблъскаха по вратата. Нахлуха безцеремонно.

— Ще дойда с вас — каза Мълхол.

Мисис Мълхол седна на леглото. Заплака. Синът му наблюдаваше мълчаливо.

— А този кой е? — попита един от полицаите.

— Синът ми. Куриер е.

— Къде е бил снощи?

— В леглото си. Няма нищо общо с това.

Полицаите не питаха повече. Мълхол тръгна между тях надолу по стълбите. Излязоха на улицата. Небето беше още тъмно, но тук-там прозорците на ранобудните светеха.

— Ще те тикнат зад решетките за тая работа — рече единият от полицаите.

— Не съм нито първият, нито последният — отговори му Мълхол.

Светналите прозорци събуждаха у него състрадание и в същото време глух гняв. Той беше бог, а всички негови чада бяха в окови. Бе жесток, какъвто понякога беше и бог. Но той го бе направил заради тях. Щом излезеше от затвора, пак щеше да им служи. Затова беше роден на тоя свят. Хубаво беше, че в средата на живота си, след толкова години на униние и лутане, най-сетне знаеше за какво е роден. Нищо, че вървеше между полицаи, които му бяха вързали ръцете; нищо, че целият град ще гледа как го влачат на съд. Това не беше важно, защото сега знаеше със сигурност всичко, знаеше кой е и за какво го е създал бог.

Съдията каза, че постъпката му е позорна. Беше пребил човек, който не бе сторил никакъв грях, а воден от християнско милосърдие, бе помагал на ближните си. Беше оскърбил с поведението си един свещеник. Действията му показваха какво можеше да се очаква занапред от анархистите, ако на безчинствата им не се сложи край с решителни мерки. Мълхол не каза нищо в своя защита. Както бе предрекъл Кийвър, осъдиха го на шест месеца каторга.

Отец О’Конър се изкачи на амвона и огледа паството си е необичайна сериозност. Беше помогнал на отец Гифли да раздаде светото причастие, тъй като днес беше месечната литургия за нуждите на братството на мъжете и много хора бяха дошли да се причестят. Зад него, до олтара, седеше отец Гифли, с черната си квадратна шапчица, отпуснал длани върху колената си, леко привел глава. Отец О’Конър прочете имената на починалите неотдавна и на онези, от чиято смърт се навършваха годишнини. После се прекръсти в името на отца, сина и светия дух и заговори:

— Скъпи братя и сестри, отдавна искам да ви говоря по един въпрос, който предизвиква растяща тревога не само у мен, но и у други божи служители, много по-праведни, по-мъдри и по-опитни от мене. Дълго се колебах с надеждата — всъщност с непоколебимата увереност, — че съветите на вашите пастири ще надделеят над подстрекателствата на злонамерени люде. Говоря за онези, които от няколко години сеят сред вас недоволство и безверие.

Той се спря за малко, за да привлече необходимото внимание. Не бе успял много. Беше още съвсем рано, хората бяха дошли без да закусят, за да получат светото причастие, в църквата бе влажно и по-студено от обикновено. Във въздуха се усещаше неприятната миризма на притиснати едно о друго тела. През цялото време някой кашляше. В тишината кашлицата се чу отново. Веднага започнаха да му пригласят и други, да кашлят и да кихат. Отец О’Конър продължи проповедта си, като намери за нужно да повиши глас:

— Ала надеждите ни бяха излъгани, а съветите ни останаха нечути. Само преди няколко дни в нашата енория един добър и съзнателен човек стана жертва на жестока разправа.

Кашлянето спря. Сега вече всички се заслушаха внимателно.

— Но ръката на закона достигна извършителя на това безчинство и сега той изтърпява наказанието си. Не е нужно да се занимаваме повече с него. Онова, върху което трябва да се замислим сериозно, е причината за побоя. Изтъкнато бе, че невинната жертва се опитвала да попречи на стачка, организирана от професионални подстрекатели. Това твърдение, разбира се, не отговаря на истината. Човекът просто изпълняваше християнския си дълг и като раздаваше благотворителна помощ в името на Христа, предлагаше малко утеха на бедните. Този срамен случай красноречиво говори за отношението на самозвани реформатори към подкрепяната от църквата дейност. Той показва омразата към нея, безсилния им гняв, решимостта им да пречат на богоугодни дела с всякакви средства и по всякакъв начин.

Това прозвуча убедително. Отец О’Конър замълча, но тишината отново бе нарушена от продължителната дрезгава кашлица. За да изпревари останалите, които неволно също щяха да се разкашлят, свещеникът продължи:

— Утринта е влажна, скъпи мои братя и сестри, вие сте станали рано, за да изпълните дълга си към бога и аз няма да ви задържам, като се разпростирам нашироко по въпроса.

Искам само да ви помоля да не забравяте какво представляват подобни деяния — обида на бога и обида на онези, които са предопределени да проповядват божието слово. И когато тези самозванци отново ви призоват към непристойни дела, когато се опитат да спечелят подкрепата и доверието ви, когато тръбят — както често правят, — че почитат религията и се стремят към угодния богу порядък — когато пак направят това, спомнете си случая, за който ви говорих и още много други такива в града. Тогава вие ще знаете истинските намерения на тези хора. Сами ще разберете, че въпреки хубавите си думи и твърдения, че милеят за бедните и гладните, те са врагове на бога и неговата църква. Така ще бъдете верни на истината. И няма да допуснете други невинни хора да станат жертва на физическа разправа в ръцете на божиите врагове.

Отец О’Конър реши, че това е достатъчно. За миг впери очи в обърнатите към него лица. После се прекръсти бавно и каза отново:

— В името на отца и сина, и светаго духа.

— Амин — отвърнаха енориашите му.

 

 

Бекона стана да си върви веднага щом отец О’Конър свърши. Усещаше гърлото си задръстено с храчки. Хриповете то задушаваха, той не можеше да си поеме дъх и едва не падна. Един от съседите му го прихвана през раменете и го изведе навън. Бекона му кимна в знак на благодарност и се облегна на вратата. Дъждът намокри рошавата му брада, но въздухът бе хладен и влажен, и се дишаше по-леко. Поемаше го жадно, на големи глътки, докато почувствува студената му острота дълбоко в дробовете той. Остана така да си почине малко, докато сърнето му възвърне обичайния си бавен ритъм. Скоро службата щеше да свърши, хората щяха да наизлязат и да го наобиколят. Щяха да го гледат, някои — с открито съжаление. Никога не бе търсил съжаление и мразеше да предизвиква това чувство. Да имаше сега само една капка уиски, щеше да се оправи и да напълни пещта, тъй като рано сутринта не му стигнаха силите. Щом хората започнаха да излизат един по един, той се размърда и реши да отиде при икономката. Беше добра жена.

Едва успя да се добере до вратата на сутерена. В момента когато икономката отвори, нов пристъп на кашлица го задуши. Жената го видя превит одве, съвсем без дъх. За миг кашлицата спря, но той не можеше да промълви нито дума, само от очите му течаха сълзи. Тя го хвала за ръка и го заведе в кухнята. Там всичко блестеше от чистота. Червените отблясъци на огъня зад решетката му напомниха, че трябва да побърза и да отиде в котелното да напълни пещта, иначе съвсем ще изгасне. Тръбите вече бяха почти студени. С огромно усилие на волята изрече:

— За бога, добра жено, дай ми една глътчица уиски.

— Седни — каза тя и му помогна да се настани.

Бекона се огледа и видя бюфета, в който обикновено държаха бутилките. Икономката го отвори. Бърна се при Бекона и му наля щедро. Той започна да пие бавно, закашля се и се задави, после лека-полека се съвзе и накрая усети, че вече може да говори.

— Господ да те възнагради — рече той.

— Сега ще ти налея чай.

— Не, не. От уискито ми помина. То винаги ми помага.

— От чая ще ти стане още по-добре — предложи пак жената.

Тя сложи пред него чаша чай и филия с масло. Бекона се постопли и наистина се почувствува по-добре. Усети, че го унася. През нощта почти не беше мигнал.

— Трябва да вървя, да напаля пещта.

— Според мене изобщо недей да излизаш навън — предупреди го тя.

Дори и сега лицето му имаше мъртвешки цвят. Икономката си помисли дали не трябва да съобщи на отец Гифли.

— Ако Бекона не се върне, пещта ще угасне.

— Остави пещта сега, може да почака.

— Изпусна ли я, ще си загубя работата.

— В това състояние не си за работа.

— Ами, нищо ми няма, само лек пристъп — каза Бекона. — Съвсем се оправих.

Той се надигна тежко и се отправи към вратата. Жалко, че трябваше да напусне топлата, суха кухня. Колко хубаво щеше да е, ако можеше да се свие на кълбо и да поспи направо на кахления под. Беше спал и на по-неудобни места.

— Чакай — спря го икономката.

Запуши бутилката, която беше почти до половина пълна с уиски, и му я подаде.

— Скрий я в пазвата си — посъветва го тя.

Бекона погледна шишето със съмнение.

— Ще разберат, че го няма и ще стане някоя беля.

— Голямо чудо!

— Имаш златно сърце.

— Не искам да си слагам грях на душата със смъртта ти, ама да знаеш, че така ще свършиш, ако не се погрижиш за себе си.

Бекона повдигна бутилката и я измери с поглед.

— Ако умра, ще е от препсиване — рече той. Каза го пряко сили. Никак не му беше до шеги.

Дъждът бе проникнал под разнебитената врата на котелното и бе залял първите две стъпала. Надолу беше сухо и тъмно, Бекона пипнешком потърси парченцето свещ, запали го и отвори вратичката на пещта. Дебел слой бяла пепел бе останал от изгорелите въглища, които бе сложил предишната вечер. Той разрови внимателно пепелта, за да извади на повърхността догарящите въглени. Хвърли една лопата въглища в дъното на пещта. Гъст облак бяла пепел се издигна нагоре и се разлетя край него. На жълтеникавата светлина на свещта се разхвърчаха безброй миниатюрни частици, бели в тъмнината. Бекона напълни отново лопатата, вдигна я и пое дълбоко въздух. Прахът влезе в гърлото му, гърдите му се свиха конвулсивно. Той хвърли лопатата, падна на колене като подкосен и започна нова битка за въздух, която изглеждаше безкрайна и безнадеждна. Но все пак накрая пристъпът премина. Разтреперан, Бекона се отпусна на земята. Лицето и тялото му плувнаха в пот. Всичко наоколо му изглеждаше някак далечно. Пламъкът на свещта бе сияйно петънце, което не излъчваше светлина. Сети се за уискито и надигна шишето. Опита се да го запуши, но тапата се изплъзна между пръстите и изчезна някъде. Отпи отново, голяма глътка, този път за удоволствие, не за лек. Така беше по-добре. Легнал, със затворени очи, той се отдаде на мисли. Ако беше Едуард VII, сигурно сега щеше да е обграден от лекари. Но в крайна сметка на краля и това не му бе помогнало. А може би такава знатна особа като него дори не помирисваше уиски. Шампанско, да, или някакво висококачествено чуждестранно вино. Такива неща пиеха кралете. Бекона надигна отново шишето и се зари по-дълбоко в купчината въглища. Обзе го приятна сънливост, в ушите му нещо ромолеше, крайниците му натежаха. Дрямката го унесе, а пещта сподели участта на огнищата на много бедняци е енорията на „Св. Бригита“, бавно загасна и умря от глад.

В църквата повя хлад. По време на следобедните молитви, когато се казваше Светата Броеница, студът и влагата пронизваха отец Гифли чак до мозъка на костите. На път за ризницата той пипна тръбите на отоплението и подозренията му се потвърдиха. Влезе в стаята си и изпрати да повикат отец О’Конър.

— Искам да знам имаме ли огняр или не?

— Имаме, естествено.

— Тръбите показват точно обратното.

— Не ви разбирам?

— Църквата е студена като ледник.

— Ще проверя какво е станало.

— Трябваше да направите това още преди четири-пет часа.

Отец Гифли отиде до шкафа и извади бутилка. Напълни чашата си до половината.

— Целият се вкочаних — промърмори той.

Със свито сърце отец О’Конър видя как отец Гифли отнесе чашата до креслото пред камината и на един дъх я изпи почти до дъно.

— Ще видя какво се е случило — обеща той.

На двора беше тъмно, дъждът продължаваше да вали. Отец О’Конър вдигна яката си. Пред очите му бе образът на отец Гифли, който надига жълта течност и я поглъща жадно. Струваше му се, че това не се бе случвало отдавна. Нима всичко щеше да започне отново: уискито след закуска, зачервеното лице през целия ден, постоянният отвратителен мирис на мента? Щеше да дойде време, когато вече нямаше да може да си затваря очите.

Той стигна до котелното и бутна разнебитената врата. Беше тъмно като в рог. В студения въздух се усещаше застоялата миризма на дим и сажди. Тежко, хрипливо дишане се разнасяше в тъмнината. Отец О’Конър се разтревожи. Викна:

— Тайърни!

Дишането продължи без прекъсване. Свещеникът слезе внимателно по стъпалата, драсна клечка кибрит и намери угарка от свещ. До нея друга свещ бе изгоряла почти без остатък. Восъчните капки се бяха втвърдили върху каменната издатина, а надолу по стената се бяха стекли на криволичещи струйки.

— Тайърни! — извика отново отец О’Конър.

Той вдигна свещта и се надвеси над спящия. Гледката го ужаси. Устата на Бекона зееше широко отворена. Жълти криви зъби стърчаха от оголените венци. Дясната ръка стискаше празна бутилка от уиски. В съня си Бекона се беше изпуснал. Отец О’Конър се извърна погнусен от острата миризма на урина. Побутна с крак Бекона.

— Тайърни! — извика той.

Едва се въздържа да не ритне това простряно на земята нищожество. Нима цяла Ирландия бе затънала в пиянство като този мръсен нещастник, проснат върху купчина въглища, стиснал гърлото на празна бутилка? Какво право имаше човек да помътва разума и да руши здравето, дарени му от бога, да пренебрегва слънцето, да гаси звездите и да скверни прекрасния лик на Сътвореното? Отец О’Конър усети как кръвта му закипя от гняв, запулсира по шията и слепоочията му.

— Тайърни! — прогърмя гласът му.

Бекона отвори очи и позна свещеника.

— А, вие ли сте, отче.

— Стани веднага.

— Всяко нещо с времето си, отче.

Бекона говореше с умиротворителен тон. Лесно беше да се каже „стани“. Но съвсем друго бе да накара краката си да се подчинят.

— Пещта е изгаснала.

— Да върви по дяволите — каза Бекона. Но веднага се усети и виновно добави:

— Ще извинявате, отче.

— Ти си един безсрамен пияница — избухна отец О’Конър. Гневът му озадачи стареца. Той се размисли. Видя празната бутилка, която все още стискаше в ръка.

— Пийнах само една глътка зарад кашлицата — рече той.

— Съвсем не е била само една глътка. Пещта не гори вече цял ден. Засрами се!

— Отначало ми нямаше нищо. После отидох на службата. А след туй получих тоя пристъп. Нещо гърдите ми…

— Винаги ли когато имаш кашлица, си купуваш и изпиваш бутилка уиски?

— Не съм я купувал.

— Значи си я откраднал.

Бекона се надигна с мъка и се подпря на лакът. На слабата светлина на свещта черната му брада се сливаше с въглищата, върху които бе легнал, и само очите му проблясваха в мрака. Внезапно те се впиха в свещеника с презрение.

— Чудно как човек с вашия сан може да мисли такива неща.

— Кой ти го даде?

Подпрян вече на двата си лакътя, Бекона намери сили да кресне злобно:

— Питай задника ми!

— Как се осмеляваш да сквернословиш в мое присъствие?!

— Хич не съм молил за присъствието ти — викна Бекона. — Така че може да си вървиш по дяволите и въобще бъди проклет, дето ми викаш крадец. А сега се измитай.

Той сграбчи шепа въглища и ги запрати по отец О’Конър. Свещеникът отстъпи назад. Няколко бучици достигнаха полите на расото му и безобидно паднаха на пода. Дързостта на Бекона го порази. Отец О’Конър стоеше като закован, вдигал свещта над главата си. Двамата се гледаха с омраза. С последно усилие Бекона се надигна. Пооправи дрехите си. Продължаваше да стиска празната бутилка.

— Утре — изрече сдържано отец О’Конър — клисарят ще изплати каквото ти се полага. Смятай се за освободен от работа.

— Значи съм уволнен? — попита Бекона и наклони глава.

— Мисля, че се изразих съвсем ясно.

Бекона мина покрай него и се заизкачва по стълбата. Пристъпваше бавно, като внимаваше на всяка крачка.

— Тогава много ви здраве — каза той вече на вратата.

Прекоси двора, после тръгна по улицата, все още стиснал в ръка празната бутилка.

Отец О’Конър се оттегли в стаята си. Беше много разстроен. Немотията в „Св. Бригита“ будеше тревога; неблагодарността на енориашите беше ужасяваща. Усилията му да помогне на бедните доведоха до юмручна разправа и кръвопролитие. Един безполезен, сакат старец, когото бе прибрал от улицата и настанил на работа, най-грубо се подигра с добрите му намерения. Нищо чудно предстоятелят, му да вземе страната на огняря. Беше го правил и преди. Като че ли отец Гифли изпитваше удоволствие да го унижава. Ако пак се опиташе да направи това, то колкото по-скоро си изяснят отношенията, толкова по-добре.

Не намери отец Гифли в стаята на долния етаж — това беше лош признак. Дали не беше в стаята си, за да се напие до затъпяване? Е, трябваше да понесе и това. Отец О’Конър се изкачи по стълбите и почука на вратата.

— Влез.

Огънят в камината гореше буйно, така както обичаше отец Гифли. Светлината му се смесваше с мъжденето на пращящата газова лампа. Пламъците хвърляха оранжево-червени отблясъци върху витринките и лакираната дървена повърхност на библиотечния шкаф в ъгъла. Отец Гифли се бе настанил в дълбоко кресло. До него имаше чаша с уиски.

— Надявам се, че не ви притеснявам, отче?

— Моля, затворете вратата. Тъкмо започнах да се стоплям.

Отец О’Конър изпълни молбата му.

— Именно за това идвам при вас. Ходих да видя какво става с пещта. Беше съвсем изстинала.

— Намерихте ли огняря? Това е по-важно.

— Лежеше върху въглищата… заспал.

— Заспал ли?

Отец О’Конър реши да говори направо.

— Беше мъртвопиян.

Отец Гифли тъкмо се канеше да надигне чашата си, но при тези думи я остави. Очите му изпитателно се спряха върху по-младия свещеник, забелязаха вълнението му, изучаваха го.

— Къде е той сега?

Отец О’Конър се вкамени.

— Уволних го. И дойдох да ви съобщя това.

Отец Гифли продължаваше да го гледа внимателно. Заговори съвсем спокойно.

— И защо трябваше да идвате при мене?

— Миналия път ме упрекнахте, че не съм ви питал как да постъпя.

— Струва ми се, че и сега сте направили същото.

— Не можах да се сдържа. Пещта беше изгаснала. Той се търкаляше на въглищата. И се беше…

Не, не беше прилично да каже това — за миризмата на пикоч, за тази смрад.

— Освен това сквернословеше и ме замери с въглища.

Отец Гифли се замисли малко. После попита:

— А вашите благопристойни приятели никога ли не пият?

— Съвсем умерено…

— Винаги?

Той натърти на думата, с което изрази открито недоверие. И погледна печално чашата в ръката си.

— Ако някога намерите вашия предстоятел пиян, ще се опитате ли да го изхвърлите?

— Моля ви, отче…

— Защо не ми отговорите?

— Защото не мога. Вие усложнявате нещо съвсем просто. Човекът, който трябва да се грижи за отоплението, беше пиян. Той не беше изпълнил задължението си. Той…

— Значи, усложнявам? Да не би да има един закон за Кингстаун, друг за духовенството и трети — за огняря?

Отец О’Конър не отговори.

— Е?

Безсмислено беше да спори. Каквото и да кажеше, отец Гифли щеше да го изопачи така, че да го използува срещу него. Предстоятелят му го ненавиждаше. Можеше само да се надява, че това се дължи на психическото му заболяване.

— Тази сутрин ви слушах как говорите за привържениците на Ларкин. Да знаете, че се заблуждавате — както обикновено. Хората, които искат реформи, са в много по-изгодно положение от нас. Те се опитват да унищожат купчината тор. Да имах по-силна воля, щях да им помогна.

— Повечето хора са на друго мнение.

— Да. Но когато един ден те постигнат своето, въпреки нашите опити да им попречим, тогава всички ще са на това мнение.

Отец О’Конър не знаеше какво да каже след тази странна реч. Само се питаше какво отношение има това към огняря.

— Смятате ли, че неправилно съм уволнил Тайърни?

— Първо, вземате това решение, без да се съветвате с мене — отговори отец Гифли, — а после ме питате дали не сте сбъркали. Аз ли трябва да нося отговорност за решенията ви? Този път няма да ви се меся. Вие се чувствувате оскърбен. Ако искате да накажете този човек, поемете сам отговорността.

— Работата не е в наказанието.

— Не е ли?

— В такива случаи човек има право да очаква приличие и достойно поведение.

— Точно така — съгласи се отец Гифли.

Вместо да се успокои от тези думи, отец О’Конър се разтревожи още повече. Какъв беше смисълът да говори за приличие и достойно поведение с човек, който сам всеки момент можеше да забрави за тях? Раздразнен от уискито и подпухналото му лице, отец О’Конър забеляза остро:

— Право да ви кажа, не ви разбирам.

Той млъкна, внезапно сепнат от собствения си глас. Беше изрекъл тези думи силно, почти презрително. Отец Гифли се обърна бавно към него и впи поглед в лицето му.

— Ето отново същия израз — каза той.

— Повиших тон. Простете.

— Този израз на лицето ви. Появява се много често. Видях го и сутринта. Да ви кажа ли точно кога?

Този тон вбеси отец О’Конър и той избърза:

— Няма да търпя оскърбления.

Отец Гифли се надигна от креслото и тракна чашата си на масата.

— Тази сутрин — продължи той, сключил ръце зад гърба си и наклонил заплашително глава към отец О’Конър — ви наблюдавах как давате светото причастие. Стари хора, а също и млади, се тълпяха край олтара — в този ден винаги има много народ. Вие давахте светото причастие. Навън валеше дъжд. И нищо чудно. В тази енория дъждът сякаш не спира. Сигурно сте забелязали това между пътуванията ви до Кингстаун. Мокрите дрехи на тези бедняци започват да миришат неприятно. А когато се натъпчат на едно място, тази миризма наистина трудно се понася.

Отец Гифли се опря с ръце на масата.

— Пред вас имаше десетки раззинати усти и изплезени езици, очакващи да получат от ръцете ви част от тялото господне. А вие се стараехте да отстъпите колкото се може по-далеч от зловонния им дъх. През целия си живот не съм виждал лице на свещеник да изразява по-голямо отвращение и погнуса.

— Лъжете! — изкрещя отец О’Конър.

Викът на негодувание се изтръгна от него почти несъзнателно. Той отекна в ушите му и го стресна. Целият се разтрепера, а отец Гифли се върна и седна в креслото си край камината. Чувствувайки се самотен и отчаян до сълзи, отец О’Конър добави:

— Мога само да предположа, че сте прекалили с пиенето. Това ще ви погуби. А ако не уважавате себе си, едва ли мога да очаквам да уважавате мен.

Отец Гифли не се трогна. Скръсти ръце и насочи цялото си внимание към огъня. Пламъците горяха буйно и весело. Плетяха низ от пъстри картини на неземна красота. В тях нямаше мъртвородени бебета, гъмжащи от въшки глави, нямаше изнурени лица, уродливи тела. Душата и въображението можеха да бродят безкрай в покой, в безспирно съзерцание.

Той чу как вратата се затвори. Но не разбра, че отец О’Конър си е отишъл. За него отец О’Конър отдавна вече го нямаше тук.

 

 

Бекона отново започна да рови из кофите за смет — ведно със старците и децата. Нищо друго не му оставаше. Стачката на докерите се разшири. Включиха се и железничарите, затруднено бе снабдяването с дървен материал. В целия град уволняваха работници, по улиците имаше стачни постове, в къщите не достигаше храна и топливо. Бедните изнемогваха и нямаше с какво да си помагат едни на други. Вечер Бекона свиреше на свирката си за хората, чакащи по опашките пред театрите. Но навсякъде имаше много съперници. Най-често на пътя му се изпречваше един човек с латерна и маймунка. Имаше и още двама, единия с цигулка, другия с арфа, които свиреха хем по-хубаво от него, хем по-силно. Плъзнали бяха всякакви самозванци, разни некадърни певци на балади и дори такива, които го удряха на просия, колкото да измъкнат нещичко за един чай или да си платят нощувката в приюта.

Понякога Бекона падаше духом. Сакатия му крак го болеше, той започна да куца повече, а кашлицата непрекъснато го мъчеше.

— Защо не отидеш при отец О’Конър да му поискаш прошка? — цяла зима го увещаваше Хенеси.

— Защото Тайърни Бекона не е такъв човек — неизменно отвръщаше той.

— Но все пак той е свещеник.

— Точно затова не му е нужно извинение.

— А какво според тебе трябва да направи?

— Трябва да си обърне и другата буза.

Хенеси седна до него изсумтя нетърпеливо:

— Х-м… що за глупости!

— Върви по дяволите!

Като видя, че е безполезно да го убеждава, Хенеси му предложи цигара. Двамата запушиха и зазяпаха децата, които играеха около един фенер на отсрещния тротоар.

— Ти си един опърничав и заядлив стар козел — заключи накрая Хенеси.

В отговор Бекона само сви рамене. Мястото му така или иначе беше заето. Извинението с нищо не можеше да му помогне. Никога вече нямаше дори да се приближи до „Св. Бригита“. А на служба можеше да ходи където пожелае; можеше да се помоли на бог и пресветата му майка, на свети Йосиф и свети Антоний и въобще на когото си ще и те щяха да го чуят, без да искат разрешение от отец О’Конър. Ето, имаше и нещо хубаво в религията. Тя не беше ничия собственост. Никой не можеше да я огради със стена и да затвори вратата под носа ти. Ако той се разкае за греховете си, господ ще му се усмихне и ще рече: „Влизай, Бекон, познах, че ти чукаш на вратата.“ Не се ли разкаеше, всички О’Конъровци на света не можеха да му върнат божието благоволение.

— Ще се промъкна през някоя малка дупка или покрай дечицата — приключи Бекона гласно размишленията си.

И направи пренебрежителна гримаса.

Питайки се какви ли щуротии се въртят из главата му, Хенеси го погледна, но не каза нищо. Мисълта му се върна към собствените му беди и той забрави за Бекона. За кой ли път вече отново беше останал без работа. Сега имаше твърде много безработни, за да се бориш за място. И той като Бекона трудно издържаше на конкуренцията на съперниците си. За разлика от приятеля си обаче Хенеси не умееше да свири на свирка. Той въздъхна и рече:

— Едната ми дъщеричка е болна.

— Коя?

— По-малката. Нещо се оплаква от коремче. Така ми се иска да намеря отнякъде нещо прилично за ядене.

— Горката душица — каза Бекона.

— Но сега е тия стачки не можеш и кора хляб да изкараш.

— Винаги е било така — съгласи се Бекона — в този прехвален град-вертеп.

И двамата отново се умълчаха.

Глава пета

Когато Мълхол излезе от затвора, беше лято. Пред вратата той поспря за малко, докато свикне с простора и шума на улиците рано сутрин. Дори слънчевата светлина сякаш го оглушаваше. После полека тръгна към центъра на града, където тълпата отпърво го замая, но след това си спомни, че е водач на всички тези хора. Та нали заради тях беше в затвора. И бе готов отново да отиде там. Изправи рамене, фургоните и каруците с трясък преминаваха край него. Докато той излежаваше присъдата си, работниците не го бяха изоставили. Пристанището бе парализирано, тъй като докерите отказаха да работят с онези, които не членуваха в профсъюза. Вицекралят покани Ларкин в Дъблинския замък, за да обсъди с него начините и средствата да се разбере с хората. Това бе ново доказателство за внимание. Сега стачкуваха железничарите в знак на солидарност с другарите си от Англия.

Като преминаваше покрай стачни постове, Мълхол ги поздравяваше и те също го приветствуваха. Значи, смятаха го за свой водач. Те бяха част от огромната му армия — армия, която непрекъснато щеше да нараства, докато богатството и властта не се преклонят пред знамената й. Нямаше да има вече бордеи, рахитични деца, глад и студ. Защото той и други като него ще се борят докрай.

— За бога! — възкликна Бекона. — Кого виждат очите ми!

Мълхол спря и се здрависа със стареца, който седеше на стълбите. Рижко подуши панталоните му. Това по-убедително от всичко останало го увери, че се е върнал към предишния си живот. Мълхол погали кучето.

— Всичко си е както преди — каза той.

Мълхол влезе в къщата, а Бекона го проследи с поглед. Кучето също.

— И аз можех да попадна в затвора, ако не и на по-лошо място — каза той на кучето, — но тогава какво, по дяволите, щеше да стане с теб?

Животното отпусна уши и отново клекна. И двамата нямаше закъде да бързат.

Мълхол завари жена си да оправя леглото на сина им. Като чу, че вратата се отваря, тя бавно се извърна. Той спря за миг, за да й даде възможност да превъзмогне изненадата си. Стаята му бе позната, но въпреки това имаше нещо ново в нея. Столовете и масата, лампата със статуетката, картините по стената като че ли се обърнаха заедно с жена му, за да го погледнат.

— Ти се върна! — промълви тя.

— Черен гологан не се губи.

Одеялото падна от ръцете й и тя се приближи към него. Той я прегърна.

— Толкова ни липсваше, Бърни.

Той знаеше, че им е липсвал — на жена си, на сина си, на лампата, на картините и мебелите. Той бе водач на голяма армия, но бе цар и тук, в малкия свят, където всичко му принадлежеше.

— Знам — каза Мълхол.

Докато мечтаеше да покори града, те бяха тъгували за него и го чакаха вкъщи. Пусна я от обятията си и видя сълзи по страните й. Тя все така правеше. Тази добра, застаряваща жена с чувствително сърце плачеше от тъга и от радост. Избърса лицето си с престилката и тръгна към печката.

— Ще ти направя чай.

Така тя срещаше радост и мъка, така правеше при всяко неочаквано посещение, при всяка раздяла.

— Не бързай — каза той.

Приближи се до прозореца и погледна надолу към улицата. Стана му приятно. Времето беше слънчево и тихо. Видя Бекона и кучето да изчезват зад ъгъла — двамата неразделни бродяги. После погледна към поличката, на която стояха лулите му. Бяха четири, всичките стари, събирани цял един живот. Той ги чистеше с метилов спирт, който надзирателите от „Догет и Ко“ му заделяха понякога. Взе си една лула. Докато я разглеждаше, жена му се приближи с щипка тютюн.

— За малко да забравя — рече тя.

— Откъде си го взела?

— Купих го за завръщането ти. Знаех, че това ще бъде първото нещо, което ще поискаш.

— Добре, че си се сетила — каза той. Седна и започна да реже тютюна. Докато пълнеше лулата, попита:

— Как е Уили?

— Мъчно му беше за тебе.

— Голяма работа — каза той грубовато, за да прикрие радостта си. Ароматът на тютюн изпълни стаята.

— Намерил съм една работа за Уили — каза той малко по-късно, когато седнаха на масата. — Трябва да се организира профсъюз на куриерите и пощальоните.

— Лицето ти съвсем се е стопило — каза му тя, като го разглеждаше внимателно. — Зле ли се отнасяха с теб?

— Не им обръщах внимание.

— През цялото време се тревожех, като си мислех, че си затворен там с всякакви разбойници и крадци.

Той знаеше, че е било така. Не можеше да иска от нея да разбере онова, което самият той бе проумял след дълги размишления. На този свят имаше далеч по-големи злодеи.

— В затвора не е толкова страшно — каза той, — истинските престъпници са на свобода.

След малко Мълхол излезе отново и близо час се разхожда безцелно. Обиколи доковете и видя натрупани по кейовете, че и извън навесите стоки, които докерите и железничарите отказваха да пренесат и откарат. Пред вратите на „Догет и Ко“ няколко каруцари спряха конете си и го поздравиха.

— Кога се връщаш, Бърни? — питаха те.

— Точно това дойдох да разбера.

— Ако имаш някакви неприятности, обади се.

Те се стараеха да му покажат, че ще го подкрепят, ако Догет му създаде трудности. Мълхол им махна за довиждане и влезе в двора, но се спря за миг, развълнуван при вида на познатите купища въглища и черния прах, който образуваше причудливи фигури по земята. Тук бе работил дълго и познаваше всяко ъгълче. На минутата можеше да разпознае всеки кон и да си спомни името му. Когато си работил с коне дълго време, помисли си той, започваш да гледаш на тях като на хора. Някои са мързеливи и немарливи, други са добри или своенравни, някои са неуморими и търпеливи и безропотно теглят тежките товари, докато големите сърца в гърдите им не се спукат.

Пазачът му каза, че мистър Догет ще го приеме. Трябваше да чака. Поговориха за затвора и как е там. Пазачът му съобщи за разни малки промени.

— Кой е сега с моя кон? — запита Мълхол.

— Гибни — отвърна пазачът.

— Гибни е касапин, а не каруцар — каза Мълхол, — той ще го умори.

Пазачът взе от масата един пътен лист и го закачи зад себе си на кукичката, на която висеше ключ с номер четиринайсет.

— Кой, по дяволите, му го е дал? — попита Мълхол.

— Изглежда, забравяш — рече пазачът, като се извърна отново към него, — че негова милост Гибни е роднина на майстора.

— Откога?

— Ожени се за дъщеря му преди шест седмици. — После, явно учуден, че Мълхол не знае това, добави: — Тая работа отдавна се редеше.

Влезе един чиновник и съобщи, че мистър Догет е готов да го приеме. Двамата минаха през задната врата на кантората и се изкачиха по застлани с пътека стълби. Догет стоеше до прозореца, който гледаше към двора. Той се обърна и каза на чиновника:

— Свободен сте.

Седна зад бюрото си.

— Сигурно си дошъл, защото искаш да се върнеш на работа.

— Дойдох да разбера кога точно започвам — поправи го Мълхол.

Това беше съвсем друго.

— Ами ако кажа, че не можеш да започнеш?

— Че защо?

Догет замълча, преди да отговори. Беше предпазлив и хладнокръвен. Ако Мълхол бе един прост работник, той можеше да го смаже, щом реши. Но противникът му не беше обикновен човек. Той олицетворяваше цяло движение. Не му се искаше Мълхол да се върне на работа. От друга страна, не си струваше да се освободи от него с цената на евентуална стачка. През ума му мина мисълта, че нещата са се променили. Преди три години щеше да бъде далеч по-просто.

— Не знам дали ти е известно — каза той, — но железничарите стачкуват, а има и разни други по-малки стачки. Няма работа за всички.

— Никой не е уволнен.

— Все още не… но обстановката се променя с всеки изминал ден.

— А Гибни?

— Какво Гибни?

— Взел ми е коня, а не е никакъв каруцар. Няма и година да е работил.

— А ти откога работиш?

— Постъпих тук по времето на мистър Уотървил — каза Мълхол, — а то беше много отдавна.

— Тия месеци — спокойно възрази Догет — ти беше в затвора заради криминално престъпление.

Мълхол се усмихна. Бяха стигнали до същината на въпроса. Той отиде до прозореца и погледна надолу. Три каруци се бяха наредили една след друга и чакаха реда си за кантара.

— Тези хора долу не смятат, че съм извършил престъпление — отвърна той.

Зад гърба му Догет скочи на крака разярен. Работниците му не си позволяваха подобно нехайно държане пред него. Но той успя да овладее гнева си. Ще дойде времето, когато ще постави този човек на място. Но сега трябваше да се въздържи, за да не допусне грешка. Той тихо се приближи до прозореца и известно време двамата стояха един до друг. Под тях беше дворът, тих и залят от слънце. Догет обичаше да го гледа. Всичко, което имаше, дължеше на него. За Мълхол той означаваше прехрана, а сега, след половингодишно отсъствие, дори нещо повече. Това парче земя бе част от него, както улицата, на която бе играл като дете, както училището, в което бе учил, макар и за кратко, или както местата, където баща му го беше водил на разходка като малък.

— Ти би искал това да е твое, нали? — попита Догет.

Мълхол го погледна изненадано. Такава мисъл никога не му бе минавала през ум.

— Искам само да работя тук.

— Трябва да разбереш, че за тебе може да не се намери място… поне засега.

— Защото съм бил в затвора ли?

— Не съвсем — каза Догет, — да забравим за това.

Той отиде до бюрото си и известно време остана замислен. После каза:

— Можеш да наминеш през седмицата. Така ще имаме възможност да видим как ще се развият нещата.

Той започна да подрежда книжата на бюрото си. Мълхол тръгна към вратата, но гласът на Догет го спря.

— Не трябва да си мислиш, че имам нещо против теб.

— Добре — отвърна Мълхол.

Той затвори вратата и слезе по стълбите. Пазачът го попита дали се връща на работа, но Мълхол отрицателно поклати глава. И отмина, без да се спира.

Мълхол крачеше, мушнал палци в колана си, нахлупил каскета ниско над очите си, за да не му блести слънцето. Вървеше замислен. Мръсните улици воняха в силния пек, всички врати зееха отворени, откривайки тъмни и смърдящи коридори, малки, окъпани в слънце дворчета с общи клозети. Отпърво той мислеше да отиде до бюрото на профсъюза, но мисълта да търси помощ за себе си не му хареса. По-добре другарите му да се застъпят за него. Реши да се види с Фиц и свърна отново към крайбрежната улица. Пазачът на „Морган и Ко“ му каза, че Фиц е на смяна.

— Бих искал да говоря с него, ако може.

Пазачът заяви, че ще попита мистър Карингтън, сменния майстор.

— Фицпатрик се разбира с него — обясни той. — Не мисля, че ще има нещо против.

— Благодаря — каза Мълхол.

Но пазачът се бавеше. Той познаваше Мълхол, който често караше въглища в леярната.

— Ти сега как си, как живееш?

— Чудесно — увери го Мълхол.

— И ние си разчистихме сметките с едни стачкоизменници оная вечер — довери му той.

— Къде това?

— В кръчмата на Тобин на Торнкасъл Стрийт. Четирима от тях пиянстваха там. Здраво стъкло не остана на прозорците.

— А полицията?

— Каквито са храбреци, никакви не се видяха, докато не свърши всичко.

Пазачът потри ръце и каза доволно:

— Ей богу, дадохме им да се разберат.

Вниманието му бе привлечено от един човек, който прекосяваше двора.

— Това е Карингтън; отива в цеха. Сега ще го попитам.

Мълхол запали лулата си и зачака. Работници разтоварваха въглища и пълнеха безкрайна върволица от кофи, които се издигаха в открита кула, а оттам продължаваха направо и влизаха в един от цеховете. Това бе най-новият цех, захранван с машина. Още няколко такива, помисли си Мълхол, и нуждата от работна ръка ще намалее. Той беше размишлявал по този въпрос в затвора. Машините ще заместят хората. Товарният автомобил ще замени коня и ще върши работата на три каруци. Какво ще стане тогава? Беше спорил за това с един затворник.

— Автомобилът никога няма да може да върши тая работа — казваше затворникът, — защото не могат да измислят такива колела, които да се движат по нашите пътища.

Мълхол беше по-наясно с тия неща.

— Ако колелата са неподходящи за пътищата — каза той, — тогава ще направят пътищата подходящи за колелата.

След малко Фиц излезе. Той се усмихна сърдечно на Мълхол и му протегна ръка.

— Добре дошъл.

Мълхол се здрависа с него и посочи към кулата и движещите се кофи.

— Това е ново, нали? — запита той.

— Монтираха го преди два месеца.

— А с хората какво стана?

— Обслужва новия цех и затова никого не съкратиха. Но ако пещите се захранваха ръчно, можеха да назначат нови хора — съгласи се Фиц.

— Ами ако започнат да захранват и старите пещи по същия начин?

— Тогава някои от нас ще пострадат — каза Фиц.

Но никой не може да накара работодателите да се откажат от машините. Машините означават по-големи печалби, а в името на печалбата те са готови на всичко. Пътища, мостове и сгради ще бъдат изравнени със земята, ако пречат на по-голямата печалба. Работници ще бъдат уволнявани, деца ще гладуват. Заради машините много семейства ще бъдат обречени да живеят в нищета.

— Трябва да внимаваме с тия нови машини — предупреди Мълхол. След това разказа на Фиц за разговора си с Догет.

— Виждал ли си Ларкин?

— По-добре някой да ме замести в тая работа.

— Довечера ще се видим с Джо Съмървил — обеща му Фиц. — Ще свикаме събрание в твоя подкрепа.

— Какво общо има Съмървил с това?

— Той изпълнява длъжността секретар на секцията на каруцарите — обясни Фиц.

— Това е нещо ново — каза Мълхол.

През краткото му отсъствие някои неща се бяха променили.

 

 

На другия ден преди края на смяната на портала на „Догет и Ко“ се появи надпис:

„ДА ПОДКРЕПИМ БЪРНАД МЪЛХОЛ!

ДОЛУ УВОЛНЕНИЯТА!“

Беше написан с бял тебешир. Догет го прочете на излизане и нареди на пазача да го изтрие. Без особена изненада той забеляза, че името Бърнард е написано погрешно. Самият надпис не го разтревожи особено. Ако натискът на работниците станеше опасен, той лесно щеше да се оправи, като върне Мълхол на работа. Вече се беше съветвал с директора на „Нолан и Кийс“, с председателя на компанията на Морган и с някои други работодатели. Имаше по-сериозни въпроси за решаване от този. Трябваше да се ограничат действията на самия Ларкин. За целта колегите на Догет възлагаха много надежди на машините.

По-късно същата вечер Джо Съмървил, изпълняващ длъжността секретар на секцията на каруцарите, седна и на светлината на свещта започна да съставя протокола от събранието.

„Протокол от събранието на трета секция на каруцарите в подкрепа на Бърнард Мълхол, състояло се на площад Бересдорф…“

Той спря и попита Пат, който се бе изтегнал на леглото в отсрещния ъгъл:

— Коя дата бяхме вчера?

Пат погледна горния край на вестника, който четеше, и му отговори.

Джо продължи:

„Откривайки събранието. Дж. Съмървил обясни, че Р. Фицпатрик, работник в леярната е дошъл само за да разкаже за положението на Б. Мълхол, който е говорил с него. Събранието не възрази работник от леярната да присъствува с такава цел. После Р. Фицпатрик и Дж. Съмървил съобщиха как Б. Мълхол поискал да бъде върнат на работа в «Догет и Ко» в деня на освобождаването си от затвора, където излежаваше присъда от шест месеца каторга заради своите другари. Отговорът, който той получил, е, меко казано, уклончив и изниква въпросът какви действия да се предприемат, за да бъдат защитени правата му на дългогодишен каруцар.

В изказването си Дж. Брейди заяви, че трябва незабавно да се предприемат енергични действия, че другарят Мълхол е активен член на профсъюза, един от първите работници във фирмата на Догет и сега е наш дълг да го подкрепим. Т. Уилямс запита кой е написал с тебешир надписа на вратата, каза, че това не е от полза за никой от нас и само дава поводи на мистър Догет. Генералният секретар запита за какъв надпис става дума и когато му беше обяснено, заяви, че ще говори с мистър Догет и хората трябва да изчакат инструкциите му. Дж. Брейди подчерта, че всички имат доверие на мистър Ларкин и вярват, че той ще ни призове към действия, когато му дойде времето. След допълнителните разисквания бе постигнато единодушно съгласие да се действува незабавно, ако преговорите е Догет не доведат до бързи резултати.

След като този въпрос беше решен, П. Форд предложи да се съберат доброволни помощи за железничарите, които стачкуват в знак на солидарност с другарите си от Англия. Решено беше всяка седмица да се събират помощи. П. Форд да събира от «Догет и Ко», а П. Банистър — от «Нолан и Кийс». С това събранието завърши.“

Джо прочете протокола на Пат, който го слушаше разсеяно. Той си мислеше за Лили. Беше я срещал няколко пъти след разходката им в парка, но макар че тя отново се държеше приятелски, всеки път трудно я склоняваше да излязат заедно. А съгласеше ли се, никога не искаше да се разхождат в града. Страхуваше се да не срещне някой от предишните си познати.

— Мисля, че в шкафа ще се намери чай за една-две чашки — подхвърли Джо.

Той се бе потрудил доста върху това писание. Нека сега Пат приготви вечерята. Пат остави вестника и неохотно се зае да направи чая.

— Защо ли човек не може толкова лесно да си приготви и кана бира — каза той, когато най-сетне водата възвря и започна да я налива върху двете лъжички чай на дъното на почернялото канче.

 

 

Догет се видя с Иърлинг на извънредно заседание на работодателите. Заседанието бе разширено, имаше представители на почти всички промишлени и търговски фирми в града. Целта бе всички те да се обединят в борбата срещу стачките и срещу заплахите от стачки. Един от изказалите се нарече тази среща опит да се създаде Асоциация на работодателите, която да се бори в единен фронт срещу Ларкин и привържениците му. Речите отегчиха Иърлинг, но Догет ги изслуша с изострено внимание. През изминалите три години той неведнъж бе успял да спаси предприятието си от крах, докато редица други бяха принудени да спрат производството. Това му донесе увеличение на печалбите, но се отрази зле върху отношенията му с другите фирми. Той едва не загуби важен договор с „Морган и Ко“. Но на тази среща му стана ясно, че ще трябва да изостави практиката си да задоволява исканията на работниците и след това да завладява пазара, докато другите каменовъглени предприятия упорито отказваха да отстъпят и прекратяваха доставките. Ръководителите на компаниите настояваха за консултация и съгласувани действия. Когато бе направено предложението „да бъде създадена компания, наречена «Федерация на дъблинските работодатели», за общи действия и защита на всички работодатели и работници“, Догет с нежелание гласува „за“. Той сметна, че е разумно да постъпи така и се учуди, че съседът му не вдигна ръка.

След заседанието Догет си тръгна сам в лятната привечер. Червеният залез озаряваше небето, откъм Св. Стивънс Парк се носеше ухание на цветя. Беше още рано да вземе файтон и да се прибере вкъщи; от друга страна, клубовете и хотелите наоколо сигурно бяха пълни с работодатели, повечето от които той съвсем не изгаряше от желание да срещне. Догет свърна по Графтън Стрийт и влезе в една уютна кръчма. Често идваше на това място, където бяха окачени портрети на членове на кралското семейство и гравюри, изобразяващи конни състезания.

— Едно малко — поръча си той, когато прозорчето се отвори.

— И на мене — каза един глас зад него. Той се обърна и видя Иърлинг, който му се усмихна и рече:

— Забележителна среща.

— Наистина — съгласи се Догет.

— Казвам се Иърлинг.

— Догет.

— Радвам се, че се запознахме.

— Аз също.

Кръчмарят донесе питиетата.

— Ще позволите ли? — каза Иърлинг и плати сметката.

— Благодаря.

— Вие сте от „Догет и Ко“?

— Точно така — отвърна Догет, — а вие?

— „Морган и Ко“, в директорския съвет съм.

— А, така ли.

Точно от това искаше да избяга Догет. Той все още имаше договор с леярната, но съвестта му не беше съвсем чиста. Сега си спомни, че Иърлинг не гласува за предложението. А при това то бе внесено от председателя на „Морган и Ко“.

— Много се съмнявам в ползата от това обединение — сподели Иърлинг.

Догет се съгласи, но изчака събеседникът му да изложи съображенията си. Той не бе достатъчно сигурен в позицията му. Но Иърлинг не каза нищо повече и Догет реши да повтори едно становище, изразено на съвещанието.

— В известен смисъл — каза той — смятам, че щом цялата тая паплач на града може да се обедини, защо и ние, работодателите, да не направим същото.

— Така е… ако искате да започне икономическа война — мрачно рече Иърлинг.

— Струва ми се, че вече е започнала.

— Сега ще се разрази.

— Но това може да постресне Ларкин.

Иърлинг изсумтя недоверчиво.

— По-вероятно е да спре работата в цялата страна — каза той.

Самият Догет също смяташе така.

— Лично аз — рече той — трябваше да избирам между заплахите на Ларкин и заплахите на собствените си колеги. Затова гласувах в подкрепа на резолюцията. Чудя се кой стои зад всичко това.

— Не можете ли да се сетите?

— Може би Сибторп или Джейкъб. Не съм сигурен.

— Един джентълмен, който отказа да приеме благородническа титла — подсказа му Иърлинг.

Догет се умълча за миг, докато пъргавата му мисъл свърза случая и името.

— Уилям Мартин Мърфи.

— Е, възможно е и да греша — подметна Иърлинг, но само от вежливост.

Догет кимна.

— Несъмнено той е най-влиятелен — каза той.

На сутринта извика надзирателя.

— Можем да вземем още един каруцар — каза той. — Изпратете някой да предаде на Бърнард Мълхол, че от утре започва работа.

Заради собствения си интерес Догет бе готов да участвува в обединението, но в никакъв случай нямаше да се хвърли безразсъдно в боя.

 

 

Джо Съмървил имаше удоволствието да съобщи на събрание на каруцарите, че Бърнард Мълхол е върнат на работа без всякакви условия. За Догет обаче това означаваше само временен отдих. Със свито сърце той прочете за общата стачка на железничарите в Англия, за бунтовете и кръвопролитията, за прекратяване на доставките за Ирландия. А сега ирландските железничари заплашваха собственото му предприятие, като обявиха стачка в знак на солидарност. Догет ги видя със собствените си очи. Те преминаха покрай него по улицата, пеейки „Ела и ме последвай“, една песничка на Джордж Лашуд, която знаеше като любител на мюзикхоловете. Тази вечер улиците на града гъмжаха от полицаи. Те охраняваха железопътните гари и патрулираха по всички главни кръстовища. Присъствието им изпълни града с тревога. Все пак освен митингите и речите нищо особено не се случи. След три дни в Англия бе постигнато общо споразумение и конфликтът бе прекратен. Влаковете тръгнаха отново.

 

 

Иърлинг, който пътуваше от Кингстаун към хотел „Империал“, беше в отлично настроение. Той обичаше да се вози с влак, особено по Кингстаунската линия. Приятно му беше да гледа яхтите с разноцветни платна в пристанището, синкавия силует на възвишенията на нос Хаут отсреща, къпещите се хора и децата, които правеха замъци от пясък. Истинско удоволствие бе да наблюдава тази гледка в късните часове на августовската привечер. Иърлинг обичаше града си, мекия му солен въздух, спокойните вечери и непринудените разговори на жителите му. Харесваха му тихите кръстовища на Сидни Парейд и Лансдаун Роуд, просто защото като ученик се бе шлял там. Резервоарите за газ близо до Уестланд Роу му бяха приятели. Той си спомняше колко често бе минавал покрай тях, на път за някоя любовна среща в града. Когато се вглеждаше в тези неща, струваше му се, че чувствува присъствието на обичани от него хора, макар отдавна да бяха мъртви или заминали надалеч. Той виждаше майка си и баща си, любимата си леля, чиито чудатости някога го забавляваха, сестра си, която се омъжи и отиде да живее в колониите, братчето, умряло съвсем малко. Спомените му навяваха тъга, но тази тъга му доставяше странна наслада. Тя го свързваше с детството и младостта му. Тя подхранваше жаждата му да живее и да гледа на живота с интерес. Така той сякаш препрочиташе позната история, предвкусвайки какво ще се случи.

— По-лесно ще приемем неизбежния край — каза той на отец О’Конър и повдигна леко гъстите си вежди в самонасмешка.

Двамата бяха обядвали заедно и Иърлинг разказваше как бе пътувал. Прозорците на хотел „Империал“ гледаха към Саквил Стрийт. Фасадите отсреща бяха окъпани в оранжевочервените отблясъци на залеза.

— Самият аз често си мисля за детството — рече отец О’Конър, — най-добре помня майка си. Майчината обич е най-ценният дар за човека.

— И другата любов не е за изхвърляне — каза Иърлинг гръмко.

— Разбира се. Ценна е и любовта на добрата съпруга.

— Съпруга или любовница, добра, лоша или безразлична, вярна или невярна, това е дяволски вълнуващо преживяване. Имал съм такива приключения и не бих се отказал от ни едно.

Отец О’Конър го погледна с любопитство. Подобни любовни чувства той никога не бе изпитвал и рядко мислеше за това. Но знаеше какви клопки поставят те. Понякога в изповедалнята свещеникът съветваше енориашите си да не сключват неблагоразумни бракове, да обуздават твърде горещите си страсти, осъждаше неумереността в любовните връзки, били те случайни или трайни. В тъмната стаичка до него каещи се грешници проливаха сълзи заради любовта и нейните клопки, от срам за греховете си, а когато той обещаваше опрощение стига да прекъснат връзката, те се разкъсваха между желанието да получат прошка и съзнанието за човешката слабост, която правеше изпълнението на обещанията невъзможно. Светът на страстите можеше да бъде мрачен и ужасен. И Иърлинг знаеше това.

— Мисля, че има различни видове любов — рече отец О’Конър. — Нали лошото чувство води до грях, срам и страдания.

— Не исках да кажа, че любовта е винаги еднаква. Според мен дори порочната любов носи вълнуващи преживявания.

Иърлинг тъжно се усмихна, обърнал поглед към улицата. Тя също му напомняше за отдавнашни приключения. На времето заедно с колеги-студенти откраднаха един конски трамвай, натовариха го с млади дами и се отправиха към нос Хаут. Несъмнено те бяха леки жени, но затова пък още по-приятни. Подвикваха на минувачите и поздравяваха смаяните полицаи. Той си спомни, че Ралф Брадшоу отказа да участвува в тази авантюра.

— Често употребяваме думата „любов“ погрешно — добави той. — Тя обхваща толкова много чувства — от закачките между момче и момиче зад копа сено, до необузданите страсти на Елоиз и Абелар.

Струваше си да отмъкнат трамвая. Иърлинг още чувствуваше как стиска поводите, чуваше тропота на конските копита. Това наистина беше нещо — след толкова години! Усещаше как приятно напича слънцето. Долавяше топлия солен дъх на морето. Спомни си вкуса на чая и на сладките кифлички, които си купиха на хълма. Тогава яде с апетита на млад човек.

— Надявам се, че мистър и мисис Брадшоу ще харесат постановката — отбеляза отец О’Конър.

Те бяха отишли в театъра на Абатството, за да гледат „Катлин ни Хулихан“ на Йейтс^[20] и една пиеса на Бойл, наречена „Сладкодумният Демпси“. По-късно щяха да минат през „Империал“ да вечерят с Иърлинг и отец О’Конър. Поради свещеническия си сан отец О’Конър не можеше да влиза в театър. А на Иърлинг просто не му се ходеше.

— Нека се наслаждават и вместо мен на пиесата на Йейтс — каза той и се надигна да огледа по-добре улицата, припомняйки си приключението с конския трамвай. Но онова, което видя, прогони приятните мисли от главата му. По улицата нямаше никакво движение. До моста се виждаха полицаи с извадени палки.

— Елате да видите — повика той отец О’Конър.

Двамата застанаха един до друг. Иърлинг открехна прозореца. Отдясно се чуха викове и звън на разбити стъкла.

— Господи! — каза Иърлинг. — Пак безредици.

През рамото му отец О’Конър зърна първите редици на тълпата, която упорито напредваше по улицата. Хората размахваха пръчки и крещяха. Една голяма витрина отсреща се разтресе под град от камъни и се срина с оглушителен звън. По паважа се посипаха стъкла. Под изплашения поглед на свещеника мъже, жени и деца се втурнаха през счупените стъкла и започнаха да разграбват магазина. Докато те си вършеха работата, предните редици държаха полицаите на разстояние, обсипвайки ги с камъни. Фенерите наоколо се пръскаха с трясък и угасваха един след друг.

Иърлинг отвори по-широко вратата на балкона и изведе отец О’Конър навън.

— Жалко, че Брадшоу не е тук — каза той и посочи долу към развилнялата се тълпа. — Това е по-голямо зрелище от „Катлин ни Хулихан“.

Полицаите сгъстиха редиците и започнаха да настъпват. Тълпата се стъписа, бутилки и камъни падаха, без да улучат целта си. Скоро започна ръкопашна схватка. Битката за овладяване на улицата продължи двайсетина минути. Беше пълно с ранени. Иърлинг понечи да каже нещо на отец О’Конър, но забеляза, че лицето му е бледо и свещеникът изглежда зле. Той го хвана под ръка, заведе го вътре и го настани да седне.

— Трябва да пийнете нещо.

— Не… моля ви.

— Да си успокоите нервите.

Отец О’Конър поклати глава.

— Ей сега ще ми мине.

Иърлинг излезе пак на балкона, постоя малко там и се върна.

— Тълпата се пръсна по задните улици — каза той.

— Трябва да сляза долу — каза отец О’Конър. — Може би там има умиращи, нужен им е свещеник.

Той се понадигна, но Иърлинг го накара да седне отново.

— Виждам, че не сте добре — възрази той. — Ще се справят и без вас. Линейките ще приберат ранените.

Отец О’Конър отстъпи. Необузданите тълпи го ужасяваха. При вида на насилие той ставаше слаб и безполезен. Спомни си вечерта, когато беше тръгнал след демонстрантите към Бересдорфския площад и слабостта, обхванала го под влияние на неистовите речи и оглушителния рев на тълпата. В края на краищата това не беше от изпитото вино. Така му въздействуваше съприкосновението със злото. Подстрекателите бяха плъзнали из бордеите на града и сееха омраза и жажда за кръв в помътените мозъци на бедняците. Иърлинг отиде до прозореца и го затвори.

— Всичко е спокойно — обяви весело той и позвъни на келнера, който донесе две чаши бренди.

— От това ще ви стане по-добре, — добави той любезно, — а след това ще ви откарам вкъщи.

Отец О’Конър пое чашата, но каза, че би трябвало да изчака семейство Брадшоу.

— Не ви съветвам да излизате навън — обади се келнерът.

В малките улички тълпата продължаваше да вилнее, а с падането на мрака сигурно щеше да стане още по-опасно.

— Положението е много сериозно, сър, — увери го келнерът. — На ваше място бих стоял тук, докато полицията въведе пълен ред. Това е моят съвет.

Отец О’Конър му благодари и запита Иърлинг:

— Пак работа на Ларкин, а?

— Едва ли — отвърна Иърлинг.

Стачката бе прекратена предишния ден. За какво ли бяха тези безредици? Двамата се разположиха в креслата си и след половин час келнерът дойде да запали лампите. Навън вече се беше смрачило. Обстановката в града е много опасна, съобщи келнерът. Съвсем наблизо по пресечките уличните битки продължаваха. Иърлинг отново отвори вратата на балкона. Шумът долиташе отдалеч, но се долавяше ясно.

— Пак са излезли от бордеите — заяви Иърлинг. — Чувате ли?

Отец О’Конър се ослуша. По звъна на чупещи се стъкла разбра, че плячкосването на магазини продължава. Беше виждал по улиците как малчугани тичат боси по натрошени стъкла.

— На какво се надяват тези хора? — попита той.

— Такава е тълпата — каза Иърлинг, който стоеше до прозореца. — Търси справедливост.

— Разбойници — възрази отец О’Конър.

Но Иърлинг не бе съгласен с него. Тези хора бяха невежи, груби и ужасно мръсни. Те бяха отчайващо бедни, угнетени, презряни от изисканите граждани. Но все пак имаха разум, съзнаващ несправедливостта, и сърца, страдащи от презрението на ближните. Иърлинг не изпитваше излишно съжаление към тях. Но той ги разбираше.

— Да се надяваме, че ще търсят своята справедливост само в крайните улици — отбеляза той.

След това се приближи до масата, за да доизпие брендито си и да си поръча още едно.

 

 

В това време Пат, който се връщаше към „Нолан и Кийс“, след като беше откарал последния си товар, се оказа в центъра на безредиците. Той не очакваше нищо подобно. Необичайната тишина го озадачи. Обкованите с метални шини колела на каруцата вдигаха по-силен шум от друг път. Той навлезе в една напълно тъмна улица и чу, че под колелата захрущяха стъкла. Спря да види какво става и изведнъж някакво желязо се стовари върху дървената част на каруцата. Обърна се, но не видя никого. Вгледа се напред и накрая разпозна блясъка на полицейски шлемове на стотина метра пред себе си. Нещо тупна наблизо и изведнъж наоколо заваля град от камъни. Пат дръпна юздите, за да избегне полицаите, но тозчас го заобиколиха тъмни фигури. Заля го поток от псувни. От прозорците от двете страни на улицата полетяха камъни и счупени бутилки и се посипаха върху настъпващите полицаи. Те започнаха бавно да се изтеглят. Разярената тълпа притисна каруцата от всички страни, юздите бяха изтръгнати от ръцете му. Пат се опита да се противи, но го свалиха от седалката. Конят с каруцата тръгнаха нагоре по улицата и тълпата се възползува от това. Хората започнаха да товарят колата с всичко, което можеше да се използува за оръжие. Като се биеше и ругаеше, Пат с мъка се изправи на крака и се опита да я последва. Но някой го удари с бутилка отзад и той отново рухна на земята. Усети топла кръв по главата и врата си. Шумът от схватката се отдалечаваше, но около него все още се мяркаха крака и тела. Зад себе си напипа ниско каменно стъпало. Съобрази, че наблизо има къща, запълзя назад и се сви. Остана там без да вижда или чува нищо освен бученето в главата си.

Когато дойде в съзнание, санитари прибираха ранените. Претърсваха тъмната улица с фенери, а ревът на преминаващите линейки отекваше сред мрачните сгради. Пат понечи да извика за помощ, но болката в главата му стана непоносима. След малко фенерите започнаха да се отдалечават един след друг, стъпките заглъхнаха, вратите на линейките се затвориха с трясък, моторите изреваха. Колите се отдалечиха една след друга.

 

 

— Няма да успеят да дойдат тук — каза отец О’Конър, — в целия град цари хаос.

Иърлинг погледна часовника си.

— Рано е — рече той, — още гледат мистър Йейтс.

А тълпата отново заля Саквил Стрийт. Шумът от схватката се чуваше ясно. Отец О’Конър не искаше да гледа повече. Иърлинг не би се отказал от зрелището, но остана в креслото си от учтивост.

— Говорехме за любовта — напомни той.

Отец О’Конър смутено кимна; не бе съвсем сигурен, че тази тема е уместна.

— Видяхте ли статуята на Парнел, отче?

Питайки се какво общо има тук статуята, отец О’Конър каза, че не я е виждал.

— Поставиха я преди няколко седмици и аз специално отидох да я разгледам.

— Да не сте последовател на Парнел?

— Ами. Просто ми беше забавно да видя как на главната ни улица властвува любовта.

Отец О’Конър повдигна белезникавите си вежди в недоумение.

— В началото на улицата е Парнел-развратникът — обясни Иърлинг. — В средата е Нелсън, друг развратник. А накрая е О’Конел — известен женкар.

Тази мисъл развесели Иърлинг. Той тихо се изкиска. Отец О’Конър неодобрително поклати глава и нарочно си придаде безстрастно изражение. Грехът на Парнел бе довел до разцепление в Ирландската партия. Нелсън беше англичанин, чужденец и не влизаше в сметката. За О’Конел Иърлинг може би беше прав — като млад той тичаше след фусти и обичаше дуелите. Но в зрялата си възраст направи много за утвърждаването на католицизма. Все пак това наистина изглеждаше странно. И тримата — тържествено издигнати на пиедестали. Иърлинг изтъква само едно съвпадение. Отец О’Конър каза навъсено:

— Те са почитани за достойните си постъпки, а не заради човешките си слабости.

— Жалко, че не е обратното — каза Иърлинг. — Надписите под статуите им щяха да бъдат далеч по-любопитни.

Усещайки, че това вече минава всички граници, отец О’Конър вдигна ръка и го помоли да прекрати този разговор.

Иърлинг се извини.

— Простете ми — каза той, — не исках да ви оскърбя.

Замълчаха. Отец О’Конър едва се сдържаше. Мъжът до него си позволяваше да се шегува със свети неща, забравяйки разликата между любов и похот. Любовта можеше да бъде благословена, да бъде стимул, чиято естествена цел е да ражда нови души за Христа, души, които ще заемат местата на ангелите, изгубили божието благоволение и попаднали в легионите на дявола. Похотта също води към ада. Плътта е виновна, похотливата плът, сладострастната плът, необузданата, блудната, саморазрушаващата се плът. Любовта също, ако не е благословена от бога.

Тъй като той прекрати разговора, свещеникът се чувствуваше длъжен да подхване нова тема. Но не можеше да измисли нищо. Атмосферата стана тягостна. От улиците не долитаха повече викове.

— Искам да погледна какво става навън — каза той.

— Недейте, само ще се разстроите.

Но отец О’Конър се надигна. От прозореца не успя да зърне нищо, а от балкона се виждаха само части от улицата, осветени от слабата светлина на фенерите, които не бяха изпочупени от тълпата. Може би някой лежеше в тъмнината и умираше. След тези страшни безредици.

— Мисля, че трябва да сляза долу.

— Глупости. Всичко свърши.

Иърлинг застана до него. Откъм реката подухваше хладен ветрец. Беше тихо. Вече не се чуваха ругатни, удари с камъни и тояги, отминала бе тъмната, помитаща всичко вълна. Дали тълпата се беше изтощила или продължаваше да буйствува в крайните улици, в смърдящите пресечки — мъже, жени и деца, озверели като скотове?

— Каква ужасна нощ — рече свещеникът.

Страданието му бе толкова явно, че Иърлинг се трогна.

— Съжалявам, ако ви разстроих с брътвежите си — каза той.

— Не се безпокойте. Имах предвид побоищата и грабежите.

Иърлинг знаеше това. Но твърде свободните му разсъждения за любовта едва ли бяха разведрили свещеника.

— Това, което споделих с вас, бе подсказано от най-чисти и красиви спомени — обясни той. — Може ли да ви ги разкажа?

— Разбира се.

— Срещал съм много жени в живота си… сега е по-добре да не говоря за тях. Но имаше една в Лондон… за нея съм ви споменавал и преди.

— Спомням си — каза отец О’Конър. — Запознали сте се на премиерата на „Кралският стрелец“.

Иърлинг се усмихна. Забавляваше го боязливата заинтересованост в гласа на отец О’Конър. И лицето му — младежко, сериозно, готово да изразява съчувствие. Споменът беше съвсем ясен в съзнанието на Иърлинг и той искаше да разкаже всичко, макар да разбираше, че всъщност няма какво да се разказва.

— Да, или по-точно след това, когато отидохме да вечеряме с приятели.

Отец О’Конър кимна в очакване на историята.

Е, какво толкова можеше да му каже. Колко красива беше? Какви златисти коси имаше? Милиони момичета имат златисти коси. Или колко често се обръщаше към него по време на вечерята, усмихната, приветлива? Като сега той виждаше лицето й, наведено към него, на светлината на настолната лампа, ясните й очи, нежната й кожа. Помнеше и първия и въпрос: „Вие сте ирландец, нали?“ — който прозвуча като ласкателство, сякаш да си ирландец е нещо особено, дори изключително. Това беше през октомври 1888 г., а споменът бе още жив като пулсираща стара рана.

— Виждахме се няколко месеца. Разбирахме се идеално, освен за пиенето. Тя ненавиждаше пиенето, навярно защото баща й е бил пияница и често спорехме за това. Или по-скоро разговаряхме — англичаните са твърде учтиви, за да се впускат в спорове. Да си кажа право, винаги съм обичал чашката и не се опитвах да крия това от нея. Тя много държеше на мен и с всички сили се мъчеше да бъде снизходителна, но напразно. Пиенето я ужасяваше и тя не можеше да превъзмогне страха си. Но въпреки това ни беше добре заедно. Още три-четири пъти бяхме на „Стрелеца“, много ни харесваше и понякога си пеехме арии от него. Е, разбира се, занимавахме се и с по-сериозни неща… но няма да ви притеснявам с подробности. После, една вечер преди да си замина, съвсем неочаквано тя ми каза, че била сгодена за някакъв тип, който служел в чужбина. Не ми беше споменавала нищо преди това и аз останах направо като гръмнат. Помолих я да скъса с него и да се омъжи за мен, а тя ми каза, че като се реши, ще ми съобщи. Бях сигурен, че ще го направи, защото много плака. Дори ме помоли да остана още, докато си помисли, но това бе невъзможно. Както и да е, след няколко седмици получих писмо, в което ми съобщаваше, че ще се омъжи за другия. И така всичко свърши. — Иърлинг се усмихна. — Чудя се защо ви разказах всички тези толкова стари спомени.

— Трогнат съм от доверието — каза искрено отец О’Конър. След това, премисляйки как да зададе въпроса си по-деликатно попита:

— Толкова ли трудно щеше да ви бъде да изпълните желанието й… да се откажете от…?

— Сякаш съм предчувствал — каза Иърлинг, — и годините доказаха, че съм бил прав. Спомените и пиенето са ми необходими за самозащита. Без тях този свят е като бунище.

Такъв изблик на чувства бе съвсем неочакван за Иърлинг, който рядко изпадаше в песимизъм.

— Може би ако се бяхте оженили за момичето — предположи внимателно отец О’Конър, — тази самозащита нямаше да ви е необходима. Щяхте да имате нейната близост.

— Никаква близост не помага, когато трябва да се справяш с меланхоличните настроения на Anno Domini^[21].

В гласа му пак прозвуча позната нотка на самоирония и както говореше, той сложи приятелски ръката си на рамото на отец О’Конър. Двамата се върнаха вътре и в този момент към тях се приближи келнерът.

— Отец О’Конър? — попита той.

Свещеникът кимна.

— Търсят ви по телефона — каза келнерът и го поведе.

Беше Брадшоу. Говореше много развълнувано. По улиците около театъра царяла страшна бъркотия, било невъзможно да се стигне до „Империал“. Файтонджията ги съветвал да не тръгват. Молеха да ги извинят; няма да дойдат.

— Разбира се — каза отец О’Конър. — Надявам се, че мисис Брадшоу не е много разтревожена.

— Моля ви, обяснете на Иърлинг.

— Той е тук, до мен.

Отец О’Конър подаде слушалката на Иърлинг, който се провикна в нея:

— Пропуснахте представление на най-добрите места!

— Моля?

— Можехте да погледате безредиците от високо.

— Заобиколен съм от всички страни от метежници! — кресна Брадшоу на свой ред. — Всякакви безобразници и разбойници, които грабят и рушат. Не смея да доведа мисис Брадшоу при вас.

— Разбира се — съгласи се Иърлинг.

— Чудя се къде е армията? Ето какво искам да запитам уважаемия Аскуит^[22] — добави Брадшоу. По телефона изглеждаше вбесен, като че ли всичко бе направено нарочно, за да му създадат неприятности лично на него. След това той отново се извини, че няма да дойде.

— Не се безпокойте. Ние прекарахме една чудесна вечер. Помните ли конския трамвай?

— Какво да помня?

— Конския трамвай. Помните ли, когато откраднах конския трамвай? А вие отказахте да дойдете с мен.

— Сега не ме интересуват никакви проклети конски трамваи. Единствената ми грижа е как ще се приберем с Флоранс благополучно.

— Съжалявам — каза Иърлинг. — Аз пък през цялата вечер си мислех за това. Е, желая ви безопасно пътешествие.

— И на вас. Предайте същото и на отец О’Конър.

— Ще му предам — обеща му Иърлинг.

Брадшоу затвори телефона. Жена му, която бе чула само неговите реплики, полюбопитствува:

— Какво каза той?

— Съвсем типично за Иърлинг — тросна се Брадшоу. — Аз му разправям, че градът е обхванат от бунтове, а той ме пита дали помня как откраднал конския трамвай.

— Какъв конски трамвай? — заинтересува се мисис Брадшоу.

— По дяволите, Флоранс — избухна той, — и ти си като него.

 

 

След като броди бог знае колко време, Пат се намери пред вратата на Лили. Отначало поради безредиците той не можа да се добера до южния край на града. Тръгна безцелно на север, замаян, без да знае накъде върви. Конят и каруцата му бяха изчезнали, яката му се бе втвърдила от спеклата се кръв. По едно време свали шала си и плътно го уви около главата си, за да спре кръвта. Чувствуваше слабост, раната му пулсираше, но на душата му беше ведро и леко. Вървеше по улиците, обзет от нелепата мисъл, че отива да вземе Лили, за да я заведе някъде — на забава или в парка, — но не можеше да си спомни точно къде. Щеше да й се извини заради кръвта и мръсотията по дрехите см. Тя щеше да го разбере. Лили почти винаги го разбираше. Ала когато стигна до вратата й, той дълго стоя нерешително, без да знае дали да почука, или да си тръгне. Чувството на ведрина и лекота го напусна. Нещо не беше както трябва. Тя не го очакваше. Съвсем не беше облечен като за разходка. Беше си забравил парите. Трябваше да се върне в „Нолан и Кийс“, да разпрегне коня, да го прибере в конюшнята, да вземе и да разпредели поръчките си за утре. Той се облегна с гръб на вратата и започна да размишлява.

Улицата бе тъмна и безлюдна, въздухът — ласкаво топъл. Една котка бавно пристъпваше, душеше всяка кофа за смет, изравни се с него и го отмина. Тя се прокрадваше безшумна и пухеста и навяваше странно спокойствие. Когато се скри от погледа му, той се реши и почука на вратата.

Най-напред Лили си помисли, че е пиян. Предупреди го да мълчи и го въведе в гостната.

— Дай ми кибрит — каза тя.

Запали лампата и се обърна да го разгледа.

— Господи! — възкликна тя. — На какво са те направили!

При тези думи ръцете му машинално се вдигнаха към превързаната му с шала глава.

— Бил си се с някого. С полицай ли?

— Не с полицай, Лили. Там… в града. — Той се огледа.

Тя го хвана за ръката и каза:

— Седни тук. Изглеждаш просто ужасно.

Той започна да й разказва какво се бе случило. Беше му трудно, пулсиращата болка го мъчеше. Докато той говореше, Лили размота шала и нежно повдигна сплъстената му коса. Раната зееше голяма и грозна. От нея бавно течеше кръв.

— Ела да слезем в кухнята. Ще промия раната и ще я превържа.

— Къде е хазяйката?

— Легна си. Трябва да й кажа, че си тук.

— Само десет минути и ще си ходя.

— Не бъди глупав — каза Лили, — не можеш да се прибереш така.

Тя почисти раната и изми кръвта от врата му. За стотен път той забеляза колко малки и нежни са ръцете й. Тези ръце винаги бе обичал. Те успокояваха не само физическата болка. Това бяха нейните ръце и той затвори очи — другата болка, която нямаше нищо общо с ударите на бутилки и изранената плът, се стопяваше под нежния им досег.

— Само ти създавам неприятности — рече той.

— Ей сега ще се кача и ще обясня на хазяйката. Не може да те изгони в това състояние. Почакай тук.

Лили се бави дълго. Върна се с две одеяла в ръце. Въведе го отново в гостната.

— Тя каза, че можеш да пренощуваш тук.

Лили го зави с одеялата и постави възглавници под главата му.

— Сега ще направя чай.

— Лили… — започна той.

— Не мърдай — прекъсна го тя и отиде в кухнята.

Пат извади цигара и я запали. Лежеше на застлания с килим под, но това не го притесняваше. Беше спал и на по-твърдо. В стаята имаше много мебели. На стената висеше портрет на кралица Виктория и снимки на мъже във военна униформа. Сувенири и трофеи в стъклените витрини напомняха за хора, които са пристигали и заминавали от тук по време на Англо-Бурската война.

Лили донесе чай и хляб с масло, Пат се надигна и седна. После попита, за да скрие чувствата си:

— Как търпиш тая бабишкера?

Лили реши, че той говори за хазяйката и отвърна остро:

— Харесва ми. Както виждаш, достатъчно добра е, щом ти позволи да останеш.

— Имам предвид нейна светлост — каза Пат и посочи кралица Виктория.

Лили безразлично вдигна рамене.

— Тая бабишкера докара глад на Ирландия — продължи упорито Пат.

— Тя е мъртва, а Ирландия все още гладува — каза Лили, — така че не виждам защо трябва да виниш само Нейно величество.

— Един ден Ирландия ще бъде свободна. Няма да има нито крале, нито работодатели.

— Трябваше да обясниш всичко това на другарите си по оръжие, които са те загряли с някоя бутилка.

Пат не можеше да се преструва повече.

— За бога, Лили, чувствувам се ужасно — каза той.

— Лягай тогава — отвърна му тя.

Отнесе чашата и го настани удобно.

— Ще взема сакото ти и ще изпера яката.

Той я хвана за ръка и каза:

— Не си отивай, Лили.

Тя се поколеба. Лицето й стана тъжно. После издърпа ръката си и го погали по бузата.

— Трябва да тръгвам — рече Лили нежно, — знаеш, че трябва.

Тя загаси лампата и затвори вратата. След малко Пат чу стъпки, които се движеха напред-назад над главата му. Лили се готвеше да си ляга. Остана заслушан така, докато най-сетне стъпките затихнаха. След това дълго мисли за нея. Трудно му беше да заспи, като знаеше, че тя е толкова близо. Едва се сдържаше да не стане и да не тръгне да я търси в тъмнината. Любовта му към нея толкова време вече беше все същата — самотно желание, напразно търсещо отклик. Пат затвори очи, но му беше задушно, с мъка си поемаше дъх. Унесе го дрямка, сънуваше на пресекулки. Чукаше от врата на врата и търсеше Лили. Навсякъде му отваряше кралица Виктория.

 

 

— Спрете тука — каза отец О’Конър.

Файтонът спря и той слезе.

— Лека нощ — пожела му Иърлинг, като свали стъклото.

— Благодаря ви за приятната вечер.

— Аз ви благодаря — рече Иърлинг и му махна приятелски с ръка, когато файтонът рязко потегли.

Нощта бе мека и беззвездна. Отец О’Конър едва различаваше оградата, зад която се издигаше тъмният силует на църквата. Улиците изглеждаха като след ураган. Във витрините зееха дупки, стълбовете на фенерите бяха изпочупени, изкривени, под колелата хрущяха натрошени стъкла и файтонът подскачаше върху парчета тухли и всякакви отломки. Отец, О’Конър не си спомняше някога да е виждал такова нещо. Иърлинг отричаше, че това е работа на стачниците. Но и така да беше тяхното макар и косвено влияние беше безспорно. Най-нисшите прослойки в града бяха готови всеки момент да нападнат полицията, да нарушат законите и обществения ред, да проливат кръв. Това показваше, че бунтовническите настроения са проникнали чак до най-деградиралите дълбини в страната на нисшите. Ето доказателството — ако изобщо има нужда от доказателства — за плодовете на злото, които тепърва трябва да се очакват. Нямаше да мине много и бунтът срещу Бога и религията ще да избухне.

Свещеникът отвори вратата, влезе тихо и засили светлината на газовата лампа. Постави шапката си на закачалката и внимателно подпря чадъра си така, че да не падне през нощта, както ставаше често с чадъра на отец Гифли. Тъкмо се обърна, вратата се отвори и влезе отец О’Съливан. Отец О’Конър с ужас видя кръв по лицето, ръцете и бялата му яка.

— Отче, вие сте ранен! — възкликна той.

— Ш-ш-т, да не събудим отец Гифли — прошепна отец О’Съливан.

Отец О’Конър снижи глас:

— Да не сте попаднали в тълпата?

— Нищо подобно — каза отец О’Съливан. — Излязох да видя дали мога да помогна с нещо. Имаше тежко ранени. С малко сапун и вода всичко ще се изчисти.

Но отец О’Конър продължаваше да го гледа с недоверие и той почти виновно добави:

— Уверявам ви, няма ми абсолютно нищо. Моля ви, не се безпокойте.

Той тръгна по коридора. По раменете му имаше петна, а полита на расото му бяха прашни. Отец О’Конър го изпрати с поглед. Постоя няколко минути в коридора, след като отец О’Съливан се скри в стаята си. Беше много тихо и той чуваше съскането на фитила на газовата лампа. В огледалото до закачалката лицето му изглеждаше измъчено, устните му бяха страдалчески стиснати.

Глава шеста

В четвъртък, шести юни 1912 г., на празника Тяло Христово, облечен в бяло според обичая, отец Гифли започна литургията в осем часа. Цяла вечер докато траеше църковното шествие на Светото причастие, в ушите му непрекъснато звучеше встъпителният псалом. Отначало той имаше намерение да се спре накратко върху него по време на литургията, но в последния момент се отказа. Не можеше да си наложи да произнесе: „В името на отца и сина, и света го духа. Той ги хранеше с тлъста пшеница, алилуя, и ги насити с мед из камък!“

Струваше му се неуместно да говори за пшеница и мед пред нещастниците, които гладуваха поради непрекъснатите стачки. Ала отец О’Конър очевидно не се притесняваше от подобни съображения. На службата в десет часа отец Гифли чуваше гласа му през открехнатата врата на ризницата. Той говореше на притихналите енориаши, че каквито и материални удобства да им липсват в сравнение със заможните съсловия, те трябва да знаят, че като католици всеки ден имат право да се гощават и то не с друго, а с тялото и кръвта на господа наш Исус Христос. Това е духовна храна, необходима за спасението на душата и най-бедният католик в света има право на нея, но е недостижима за друговереца, колкото и задоволен със светски блага да е той. И не за обикновена земна храна става дума, каза отец О’Конър, а за тлъстата пшеница и за меда из камък, за които се споменава в псалома. За тези блага, дар от нашия Отец, да благодарим на милостивия бог, като се присъединим към псалмопевеца в този велик празник Тяло Христово.

Мрачен и строг, отец Гифли вървеше сковано с шествието около църквата. Под балдахина, носен от четирима мъже от братството, отец О’Конър бе вдигнал високо дарохранителницата, а филонът се диплеше на раменете му. Днес той извършваше празничната литургия. Отец Гифли, облечен само с расо и стихар, придържаше филона му от дясната страна, а отец О’Съливан — от лявата. Пред тях заднешком вървеше младият министрант с кадилницата, като от време на време поглеждаше неспокойно назад. При трикратното поклащане тя потракваше на сребърната си верижка и оставяше след себе си три струйки благовонен тамянов дим. Зад свещениците вървяха дечица. Някои бяха със стихари или бели пелеринки, други носеха букетчета евтини цветя и всички пееха: „О, пресвето причастие, с причастие божествено“ и търсеха с очи родителите си сред тълпата. Гласчетата им отекваха отвъд оградата на църковния двор и се носеха из съседните улици, душни и горещи от вечерното слънце.

„Откъде ли децата са намерили цветя?“ — мислеше отец Гифли. Някои навярно бяха от моравите, защото той сам им беше казал да наберат прости полски цветя — маргаритки, жълтурчета и разни други безименни растения, сигурно бурени. Но имаше и по-разкошни букети. Отец Гифли не обръщаше особено внимание на цветята. Обичаше дивите цветя, растящи по полята и в канавките край пътя, но не понасяше добре поддържаните градини на богатите, които за него бяха декари земя с безполезна разноцветна растителност. Отец О’Конър бе предложил да се купят цветя и да се дадат на хората в първите редици на шествието.

— Само предлагам — уточни той.

— Би трябвало да им раздадем лук, ряпа и зеле — отвърна отец Гифли, — тогава бихме имали право да поучаваме хората да благодарят на милостивия господ.

Отец О’Съливан, който присъствуваше на разговора, излезе от стаята, защото си спомни, че трябва да раздаде приготвените от отец Гифли стихари и пелеринки на децата, чиито родители бяха твърде бедни, за да им купят сами. Отец О’Конър не каза нищо.

И сега, докато траеше шествието, отец Гифли бе обзет от ярост — заради съдбата на тези деца, заради собственото си безсилие, и най-вече заради бледото лице на отец О’Конър, чийто филон придържаше с вид на негов духовен събрат. Този човек, мислеше си отец Гифли, се успокоява с мисълта, че тлъстата пшеница и медът из камък са складирани на сигурно място в сейфовете на неговите заможни приятели и те отделят от време на време по мъничко за сиромасите. Разбира се, с благоволението на дамите от Кингстаун. Дошло бе време, когато бедните вече искаха нещо повече от въображаема храна. Отец Гифли вървеше под слънчевите лъчи, в ушите му звучаха детските гласчета и трикратното потракване на кадилницата; хванал тържествено филона на омразния си събрат, той не изпитваше никакво съжаление, а само ярост, с почти безумна ярост в душата желаеше добро на бедняците. Ако успееха да съборят това общество, в което вярваше бездушният млад глупак, отец Гифли щеше да слуша с радост грохота на сгромолясването му.

 

 

Далеч от църквата, там където песента на децата не се чуваше, Бекона се беше облегнал на парапета на моста. Желязото бе приятно топло под лактите му. Погледна надолу към водата и видя отражението на моста и собственото си в средата. Вляво се издигаше сивата каменна стена на хамбара на Боланд; вратата му беше широко отворена, тъй като току-що бяха разтоварили кораби. Вътре се виждаха натрупаните чували със зърно. В пукнатините на старата стена бяха поникнали разни бурени, които също се отразяваха във водата, гъсти, яркозелени, неподвижни в безветрената юнска вечер. Един гълъб бе открил дупка в някакъв чувал на дъното на купчината и търпеливо кълвеше — да я разшири, за да потече зърното. Бекона и друг път беше виждал това; явно гълъбите от хамбара си предаваха тази хитрост от поколение на поколение. „Лесно им е на тях“, мислеше си Бекона, а мостът се тресеше от преминаващите коли и файтони, изпод колелата им се вдигаше прахоляк, бавно падаше във водата и образуваше малки концентрични окръжности.

В долния край на улицата Бекона виждаше хлебопекарницата — сива каменна сграда с дълги редици прозорци, площадки за разтоварване на зърното, лебедки и платформи. Под покрива бяха гнездата на гълъбите. Той виждаше как те пристигат и отлитат. Бяха сити и охранени, с лъскави пера. Кръжаха над покрива и наблюдаваха натоварените каруци, които идваха и си отиваха. Зад всяка от тях се сипеха житни зрънца и гълъбите се спущаха да кълват. Зърната блестяха като златни на вечерното слънце, а зелените и виолетови перца на гълъбовите гушки весело лъщяха.

Бекона беше гладен. От пекарната се носеше топъл мирис; устата му се пълнеше със слюнка, а под лъжичката му стържеше. Като се прибере, може да помоли мисис Бартли за чаша чай и парче хляб, но това няма да утоли глада му. Гледаше гълъба, който кълвеше дупката на чувала и пред очите му играеха топли, току-що изпечени самуни с хрупкава коричка. До Чандлърс Корт имаше да бие толкова много път. Цял ден беше работил, чистил бе камънака от градината на една жена в Сандимаунт с надеждата, че тя ще му предложи вечеря като част от възнаграждението. Но като свърши, жената вече бе отишла на празничното богослужение и бе казала, да му предадат да дойде за парите си на другия ден. У дома го чакаше кучето, а той нямаше какво да му занесе за ядене. Добре им беше на гълъбите, летяха високо над улиците, гукаха, кацаха където си поискат, кълвяха зрънца. Довечера Рижко трябваше да се рови сред отпадъците и можеше да попадне на господ знае какви мръсотии. Колкото до самия него, той пак щеше да досажда на мисис Бартли, а му беше неудобно; и тя не живееше много по-добре от него. Той гледаше собственото си отражение във водата и се опитваше да измисли някакво друго разрешение.

Още три гълъба се бяха присъединили към първия, който кълвеше чувала. Те знаеха, че дупката ще се разшири и от нея ще потече зърно. Бяха търпеливи. Така бяха преживявали много пъти.

 

 

Щом шествието свърши, отец Гифли повика при себе си клисаря и отец О’Конър бе принуден да се преоблече сам, без помощта, която му се полагаше като на главен свещеник на празничното богослужение. Отец О’Съливан събра стихарите и пелерините от децата и ги сложи в големия плетен кош. Отец О’Конър коленичи и се помоли сам в ризницата, където миришеше на тамян и цветя. Отначало тези аромати и тишината му бяха приятни. Но после се почувствува самотен, усети нужда от нечие присъствие. Ала продължи да се моли и да благодари на бога за това, че го е дарил със свещенически сан и със способността да превръща хляба и виното в тялото и кръвта господни. В един момент мисълта за тайнство го доведе до екстаз. Дълго се моли, докато всичко отново придоби обичайния си вид и той пак беше в ризницата с цветята и натрапчивия мирис на тамян.

 

 

Каква тиха и спокойна вечер, мислеше си Бекона. Гълъбът спря за малко да кълве чувала и сякаш се съветваше с другите три. По моста мина Боб Фицпатрик, който се прибираше от работа, и махна на Бекона за поздрав. Лицето му беше цялото черно от сажди. Не беше трудно да се познае, че жената и децата му ги няма у дома. Иначе сигурно щеше да си измие лицето преди тръгване. Един случаен познат на Бекона се спря при него и двамата се загледаха в гълъба, който се бе заловил за работа.

— За кой ли път вече виждам това — рече новодошлият.

— То като си помисли човек — каза Бекона, — да не повярваш, че един гълъб може да има пипе за тая работа.

— Абе те имат повече пипе, отколкото много християни — заяви другият, — и плъховете са така.

— Плъховете са хитри твари.

— И още как. Ако питаш мене, в Хирургическия колеж трябва да си правят опитите с плъхове, а не с морски свинчета. Плъховете повече приличат на хората.

— И аз тъй мисля — рече Бекона. — Да не говорим пък, че някои хора съвсем приличат на плъхове.

— Право казваш — съгласи се на свой ред другият.

Двамата мълчаливо съзерцаваха гълъбите още известно време.

— Заложи ли нещо на надбягванията? — попита мъжът.

— Отдавна вече се отказах от тая работа — отвърна Бекона.

— Добре си сторил. Аз пък сглупих, та заложих на Суипър, а той взе, че завърши последен. Ще тръгваш ли?

— Не — каза Бекона, — ще поостана.

Искаше да види как гълъбът ще се справи с работата си. А и без това нямаше какво да върши. Събеседникът му се задържа още малко от учтивост, после си тръгна.

 

 

Отец О’Съливан прочете в „Айриш Католик“, че издателството на „Вестника на сърцето Исусово“ е пуснало нова книжка. Реши да потърси отец Гифли и да се посъветва с него. Намери го в стаята му.

— Как се казва това най-ново творение на ревностните привърженици на нашата вяра? — попита отец Гифли.

Отец О’Съливан погледна във вестника и прочете:

— „Литания за сърцето Исусово с тълкувание и размишления.“

— От кого е?

— От отец Джоузеф Макдонел, член на „Обществото на Исус“.

— Аха, значи йезуит. Не мислите ли, че това е твърде интелектуално четиво за нашата енория?

Отец О’Съливан само се усмихна, знаейки, че от него не се очаква отговор.

— Бих искал да взема няколко бройки за църквата.

— Защо не — каза отец Гифли.

Той затвори очи и си припомни на глас няколко стиха от литанията: „Сърце пресвето, изпълнено с укор. Сърце пресвето, страдащо заради нашите грехове. Сърце пресвето, покорно пред смъртта.“

Той млъкна и посочи към стола.

— Седнете, Джон.

Отец О’Съливан седна. Той винаги се чувствуваше спокойно и непринудено в присъствието на своя предстоятел, дори когато отец Гифли насочваше стрелите на иронията си срещу него.

— Знаете ли, струва ми се, че полудявам, Джон. Ще пийнете ли една чашка с мене?

— Благодаря, не сега — отвърна отец О’Съливан.

Той се извърна настрани — не за да избегне поканата, а за да прикрие мъката в очите си.

— Защо не ме погледнете, Джон?

— Тази вечер събрах пелеринките и стихарите от децата — кротко каза отец О’Съливан. — Стихарите са точно, но две от пелеринките липсват.

— Момчетата винаги връщат стихарите, нали? — каза отец Гифли. — Но с пелеринките не е така. Момиченцата понякога ги крадат. Искат да се харесат с премяната си на мъжете, така както и на бога. Това не ме тревожи. Купете две нови пелерини.

Отец О’Съливан видя как другият стана и извади уиски от шкафа. Наля си една чаша и добави малко вода от каната. Докато правеше това, отец Гифли издекламира: Сърце пресвето, копнение на вечните селения. Сърце пресвето, дълготърпеливо и всеблаго.

Той отпи от уискито. Погледна отец О’Съливан над чашата си дружелюбно и поразвеселено.

— А вие още ли не сте издали нищо?

— Все не мога да ги докарвам както трябва.

— Ще бъдете ли тук тази вечер, Джон?

— Да, никъде няма да ходя.

— Тогава идете и ми донесете последното си писание, ще го прочета и после ще ви повикам да го обсъдим заедно. Ще ви кажа откровено какво мисля за него.

Отец О’Съливан се изненада. Никога досега отец Гифли не му беше предлагал да види нещо негово. Поласкан, той отиде в стаята си и след малко се върна с грижливо изписаните страници. Отец Гифли си наливаше нова чаша. Настроението му се беше променило. Той гледаше през прозореца украсата на алеята около Църквата, откъдето бе минало църковното шествие за празника Тяло Христово.

— Оставете го — каза той.

Отец О’Съливан сложи ръкописа на масата до него и излезе.

 

 

Като се прибра вкъщи, Фиц се изми, направи си чай, а после отиде на събрание на своята секция, свикано в подкрепа на стачката на работниците от един склад за дървен материал. Мълхол беше председател, а Джо седна до него да води протокола. Тези събрания вече бяха станали нещо обичайно: приемаха се резолюции за подкрепа, вземаха се решения да не се пречи на стачните постове, да се бойкотират стоки, доставени от хора, които не са профсъюзни членове. Приети бяха още три резолюции — да се изрази съчувствие и да се окаже подкрепа на английските стачници. После всички се отправиха към кръчмата на Тобин на Таунсенд Стрийт по предложение на Пат, който бе спечелил на надбягванията и искаше да почерпи.

— Тагали — каза Пат, като седнаха пред халбите, — сигурна работа.

— Единствената кобила в състезанието — отбеляза Джо.

— Какъв беше залогът? — попита Мълхол.

— Сто към осем — отговори Фиц.

Той беше прочел резултатите във вестника.

1. Тагали 100 — 8

2. Джейгър 8 — 1

3. Трейсъри 66 — 1

Суипър, американският жребец, беше фаворит — за него залаганията бяха две към едно.

— Здравата си рискувал, като си заложил на кобилата — рече Мълхол.

— Той си пада по младите кобилки — подметна Джо.

— А знаете ли кой беше жокеят — Риф! — разпалено каза Пат. — Говори ли ви нещо това име?

Те помислиха малко и признаха, че не знаят кой е.

— Кой спечели в надбягването през 1907? — попита Пат.

— Орби, конят на Бос Крокър — отговори Мълхол. След това се плесна по коляното и добави: — Дявол да го вземе, сетих се — Риф го яздеше!

Сега и останалите си спомниха. Джо каза, че само по щастлива случайност една кобила може да победи деветнайсет жребци.

— Случайност или не — рече Мълхол, като вдигна чашата си и се чукна с Пат, — сега сме дошли да се почерпим за това.

Той погледна към Фиц в очакване да го подкрепи. Фиц забеляза, че Мълхол, който винаги даваше тон на споровете и решенията им, все по-често търсеше от него подкрепа и одобрение. Заговориха за потъването на „Титаник“. Джо каза, че сам капитанът бил навлякъл божието проклятие върху своя кораб с хвалбите си, че дори господ не може да потопи „Титаник“. Оранжевите^[23], които го бяха строили, бълвали ужасни сквернословия срещу католическата църква. Общоизвестно беше, че номерът на „Титаник“ е 3909. А огледалният образ на това число наподобяваше „роре“^[24]. Нарочно бяха направили това, за да намекнат, че корабът е строен под лозунга „Не на папата“. Мълхолм каза, че ония там на север, всичките са безбожници.

Тъкмо бяха подхванали тази тема, когато един мъж от съседна маса се намеси:

— Не бих искал да ви се натрапвам, но…

Той обясни, че е чул разговора за „Титаник“ и се интересува дали някой от тях знае колко души от пътниците са се удавили. Когато никой не можа да си спомни, той им съобщи: хиляда петстотин деветдесет и четири души.

— Тия дни един познат ми показа нещо твърде любопитно — каза той.

Извади пакет цигари от джоба си, написа на гърба цифрите 1594 и им го показа.

— А сега ми кажете кои са първата, петата, деветата и четвъртата буква от азбуката? — И без да дочака отговор, написа под цифрите:

1594

АДИГ

После им каза, че по едно забележително съвпадение тези букви са отговор на пробританското отношение и на антиирландските чувства на оранжевите корабостроители.

— АДИГ — каза той — значи „Англичаните да ги избие господ“.

Всички се съгласиха, че съвпадението наистина е удивително.

— Това се връзва с намека за папата, за който каза приятелят ви — отбеляза новият им събеседник. — Затуй реших да ви го покажа.

Когато той си тръгна, Мълхол заяви, че има нещо много странно в цялата тази работа около „Титаник“; гордостта винаги води до падение. Фиц мълчаливо се усмихна. Джо добави, че и собствениците, и работниците са предизвикали бога. Пат го погледна със съжаление и рече:

— Англичаните да ги избие господ. Нима вярваш в тая глупост?

— Може да е глупост — настоя Джо, — но все пак съвпадението е наистина удивително.

— Този тука си го измисли ей-сега — каза Пат. — Ясно е, че е човек на Артър Грифит^[25], проклетник от Шин Фейн^[26].

— А какво е лошото на Шин Фейн?

— Това, че е срещу тебе и срещу Ларкин! — викна Пат насреща му. — Ето какво!

Мълхол се намеси.

— Ако продължавате да крещите — предупреди ги той, — ще ни изхвърлят оттука.

 

 

Мисис Брадшоу участвува в шествието по случай празника Тяло Христово в кингстаунската църква, а след това поведе със себе си цяла тълпа деца, за които бе подготвила у дома си малко угощение. Сама беше направила за тях сандвичи, сладкиши и плодови желета. За нея бе удоволствие да стори нещо за децата. Отпърво мислеше да ги почерпи и с плодове, но после се отказа; вслуша се в съвета на съпруга си, който й напомни, че плодовете сутрин са злато, на обед сребро, но вечер са като олово в стомаха. Така казвала покойната му майка. Иърлинг се бе съгласил да закара децата по домовете им по-късно с автомобила си. Игрите в градината бяха в разгара си и когато той отвори вратата, някакъв малчуган тупна от едно дърво точно в краката му. Иърлинг го вдигна и като се увери, че не се е ударил, даде му шилинг с думите занапред да бъде послушно дете. През това време мисис Брадшоу едва успяваше да се справи с разлуделите се дечурлига.

— Ако само за миг ги изпусна от очи — рече му тя, — един господ знае какво може да направят.

Брадшоу посрещна госта на вратата и го покани да пийнат по нещо.

— Флоранс много обича да се занимава с деца — каза той, докато наливаше уиски, — ами ако стане някоя беля?

Иърлинг се засмя и отбеляза с усмивка, че господ пази децата и животните.

— Ходихте ли да гледате шествието?

Не, Иърлинг не беше ходил. Достатъчно беше да направи два-три курса с колата и да откара малките по домовете им.

— Разходих се край морето — обясни той.

Това му допадаше повече — обичаше да гледа яхтите в пристанището, хората, които се разхождаха, рибарите на кея, чайките, кацнали неподвижно върху водната повърхност, поклащащи се леко нагоре-надолу, нагоре-надолу. Дълго време той бе наблюдавал една от тях и сега картината съвсем ясно изплува пред него. Морето беше зелено и неподвижно, водораслите, прилепнали към дървените подпори на кея, бавно се полюшваха, водата тихичко се плискаше. В приятен унес той бе гледал, без да помръдне и чувствуваше как времето е замряло, като хванато в капан в пространството между него и чайката.

Безсмислено беше да описва чувствата си на Брадшоу, който мълчеше, мушнал палци в джобчетата на жилетката си, откъдето висеше двойният ланец на часовника му.

— На връщане минах край къщите, които давате под наем — рече вместо това той, — трябва да направите нещо, иначе съвсем ще рухнат.

Къщите бяха подпрени с големи дървени греди, входните им врати зееха отворени, прозорчетата над тях бяха изпочупени. От всички прозорци стърчаха прътове, на които квартирантите сушеха прането си. С тези греди, прътове и пране мястото изглеждаше като по време на война и напомняше на Иърлинг средновековни рисунки на обсадени градове. Ако изведнъж наемателите започнеха да изливат разтопена смола върху главите на минувачите, това не би го учудило.

— За всичко е виновна проклетата железопътна линия — оплака се Брадшоу. — Колко години вече оттам непрекъснато минават влакове и основите най-накрая се разклатиха. Няколко пъти писах до компанията, но тя не поема никаква отговорност.

— Ако не вземете мерки, и то в най-скоро време — предупреди го Иърлинг, — властите ще се намесят. Заплашват, че ще вземат работата в ръцете си.

— Получих вече няколко писма от тях. Обясних им, че всичко е от железопътната линия — рече Брадшоу. После се усмихна с крайчеца на устните си и добави: — Тъй или иначе, не могат да ми направят нищо.

Усмивката му показваше, че има връзки там, където трябва. Местните политици бяха уязвими и се огъваха под най-слабия натиск. Иърлинг не хареса тази усмивка. Той остави чашата си на масата, скръсти ръце и попита:

— Колко наематели имате?

— Един господ знае — отвърна Брадшоу. — Във всеки случай не са достатъчно, че да правя пари от тях. Защо питате?

— Като минах покрай къщите днес — каза Иърлинг, — помислих си колко хора ще загинат, ако те се срутят.

Брадшоу го погледна озадачен.

— Що за странни мисли… — започна той.

Но Иърлинг стана и го прекъсна:

— Трябва да откарам децата по домовете им.

Отправи се към вратата. Беше си тръгнал направо безцеремонно. Брадшоу видя как той прекоси моравата и малко след това поведе първата група деца към градинската порта. Мисис Брадшоу махаше с ръка след него и извика пещо в отговор на което Иърлинг направи успокоителен жест. Уискито му стоеше недокоснато на масата до Брадшоу. Това беше направо невероятно.

 

 

Фиц се прибра късно. Мери и децата бяха отишли в малката ферма на баща й в провинцията и той нямаше защо да бърза. Заизкачва се по стълбите и чу как кучето на Бекона лае в сутерена. Лаеше тъжно и неуморно — ясно бе, че стопанинът му го няма. Горе, през прозорците на празното жилище нахлуваше светлината на гаснещата вечер. Беше топло, на масата стояха чашка, чинийка и чайник, така както ги беше оставил. През прозорците се виждаха планините, вече тъмни, но все още ясно различими в далечината. По-близо под него се простираше цяло море от покриви и комини, криви, изпочупени и изкорубени, едно разнебитено братство, страдащо заедно с града от неизлечимата болест на старостта. Всички тези тухли и керемиди постепенно се превръщаха отново в прах, една по една стените се изгърбваха, пропукваха, за да се сгромолясат накрая в купища развалини. Никой не се интересуваше от тях и те бяха окаяни и изоставени като приютилите се под тях хора, които преживяваха главно с хляб и чай, раждаха деца на продънени легла, за да израснат в същите мъки и глад. Ларкин се заканваше да обяви революция, стачки, водеше настъпление срещу слисаното общество, но придобивките, когато имаше такива, почти не променяха нещата. Удобствата, на които се радваха те с Мери, бяха получени случайно — резултат на благоразположението на една богата жена, която им беше подарила ненужните й вече мебели и дрехи. На покровителството, а не на организацията дължаха всичко, което притежаваха. Фиц мълчаливо наблюдаваше морето от разкривени покриви и отново си мислеше за безбройното множество, приютило се в мръсните стаи. Бедата беше, че покровителите не стигаха за всички.

Фиц отнесе съдовете в мивката и започна да ги плакне със студена вода. Някъде много далеч, в стая на много мили на юг, спяха децата му. Мери може би също спеше. Колко странно, наистина да не знае със сигурност. Не след дълго и той си легна и докато чакаше съня, още дълго мисли за Мери, за децата, за света, в който щяха да живеят, за бъдещето.

 

 

Бекона знаеше, че Тагали е спечелила надбягването. Сто към осем. Ако беше заложил един шилинг, колко щеше да спечели? Сто към осем, или дванайсет и половина към едно — значи дванайсет шилинга и шест пенса. Но на него все не му вървеше. Само от дъжд на вятър, а между това пропиляваше десет пъти повече.

Ето защо той се бе отказал от залаганията. На сиромаха кога ли му върви. Колкото си по-беден, толкова повече губиш. Мисис Молой, единствената майка, която бе имал, често му говореше така. И още нещо казваше тя: Беконче, гълъбче, едно да знаеш, златен дъжд да се изсипе, ние пак с празни ръце ще си останем.

Това беше много отдавна, но сега цветовете на залеза, отразени във водата, пробляскващи по каменната стена на хамбара и по железопътния мост в далечината, някак тъжно го връщаха към миналото. През отворената врата на хамбара видя как след дълга почивка гълъбът отново се бе заловил за работа. В светлината на един слънчев лъч, който падаше на пода, се носеше фин прашец с цветовете на дъгата. Не беше лесно да се бориш за препитание по този начин. А и не беше нужно. Малко по-надолу на улицата, до вратата на хлебопекарницата, беше пръснато зърно в изобилие. Може би кражбата бе по-интересна.

— Желая ви успех — каза един глас зад него.

Бекона се обърна и видя човека, който бе говорил преди малко с него за конните надбягвания и беше заложил на фаворита. Спомни си изчисленията си и печалбата, която се получаваше.

— Тъкмо си мислех — рече той, — че ако беше заложил един шилинг на кобилата, щеше да спечелиш дванайсет шилинга и шест пенса.

— Почти едноседмична надница — съгласи се другият.

Ако мечтите бяха злато, джобовете на бедняците щяха да са пълни.

— Чудех се — продължи Бекона — как реши да заложиш на фаворита.

— Исках да спечеля, пък и ми подшушнаха нещо.

— Какво ти подшушнаха, нали той загуби?

— Нещо се обърка — отвърна мъжът. — Абе, все нещо се случва, ако разбираш кво искам да кажа.

Каза го така, сякаш знаеше за някакво мошеничество, но номерът се беше провалил. После махна с ръка, като че ли да пропъди лошия си късмет, потупа Бекона по гърба и продължи пътя си.

— Абе нов ден, нов късмет — рече той уверено на тръгване.

Бекона се обърна точно навреме, за да види как гълъбът загина. Всичко стана съвсем просто. Щом дупката на чувала се разшири достатъчно и оттам потече зърно, гълъбът отскочи встрани. Започна да кълве, още три-четири гълъба се присъединиха към него. Дупката в чувала бързо нарасна под тежестта на натрупаните върху него торби. Житните зрънца потекоха по-бързо, като поток. Постепенно най-долният чувал се изпразни и горните започнаха бавно да се разместват. Отпърво долните, след това средните, накрая онези на върха на купчината. Бекона видя как най-горните се накланят. Всичко стана много бавно. Няколко секунди той чакаше, знаейки какво ще се случи. После изведнъж цялата камара се сгромоляса. Подът се разтресе под тежестта на падащите чували, гъст облак прах изпълни помещението и затъмни светлината. Някъде под цялата тази грамада останаха премазаните гълъби.

Когато прахът се разнесе и работниците започнаха да пренареждат чувалите, Бекона се отправи към къщи. Беше една от онези юнски вечери, които сякаш са безкрай, а светлината в бездънното небе като че ли никога нямаше да угасне. Той вървеше съвсем бавно. Не можеше да забрави глухия шум на сгромолясващите се чували и големия облак прах, а сърцето му биеше толкова учестено, че той едва си поемаше дъх. Болката в крака му пречеше да ходи, бодежите в гърдите се засилиха. Започна да проклина гълъба, задето бе откраднал, заради безсмислената му смърт и мъката, която изпитваше, та сега пътят му се струваше безкраен, беше се забавил и щеше да си легне гладен. Вече е много късно, за да помоли мисис Бартли за парче хляб. А и Рижко трябва да заспи гладен. Като стигна Чандлърс Корт, спря за миг да си поеме дъх и вдигна поглед към небето. Беше бездънно, от него струеше несекваща светлина. Помисли си за смъртта, която го чакаше нейде там, в небесните бездни. Смъртта с костеливите пръсти, както се пее в песента, старицата Смърт, безпощадно покосяваща всичко живо, раззинала беззъба уста в жестока усмивка. Той се вслуша в ударите на сърцето си и го чу да му нашепва за Смъртта, но не с думи, а сякаш долавяше някаква тъжна мелодия. Заслуша се. После влезе във входа и стъпките му отекнаха по дъсчения под. Не беше направил и три крачки, когато долу излая кучето му.

 

 

След като бе чакал цяла вечер да бъде повикан от отец Гифли, към единайсет и половина отец О’Съливан най-после се реши да отиде до стаята му и почука. Отпърво се тревожеше от предстоящия разговор за ръкописа, но сега вече се притесняваше да не би да се е случило нещо. „Знаете ли, струва ми се, че полудявам, Джон“ — беше му казал отец Гифли. Тези думи го разстроиха, защото той изпитваше състрадание към своя предстоятел и дълбоко в сърцето си се опасяваше, че това е вярно.

Отново си припомни думите му, докато чакаше пред вратата. Но отвътре не се чуваше нито звук. След като почука още няколко пъти напразно, той лекичко отвори вратата и влезе. Отец Гифли хъркаше на стола си. Ръкописът лежеше на масата до него. Явно, не беше отварян въобще. Там имаше и кана с вода, и чаша, която бе оставила мокри кръгчета върху най-горната страница. Бутилката уиски беше почти празна.

Отец О’Съливан постоя нерешително, чудейки се какво да прави.

— Отче… — най-после каза той шепнешком. — Отец Гифли…

Едва когато повтори името му няколко пъти, предстоятелят отвори очи.

— Вървете си — рече той.

— Но, отче…

Отец Гифли се извърна и отново затвори очи. Отец О’Съливан все още стоеше в нерешителност, когато внезапно чу:

— Сърце пресвето, дълготърпеливо и всеблаго, сърце пресвето, копнение на вечните селения.

Отец О’Съливан онемя. В здрача на стаята думите сякаш оживяха, прозвучаха няколко пъти, отпърво съвсем отчетливо, после по-глухо, докато накрая съвсем заглъхнаха. Дишането на отец Гифли стана тежко. След малко той отново захърка.

Като видя, че няма какво повече да направи, отец О’Съливан излезе и тихо затвори вратата след себе си.

Глава седма

След шестседмично отсъствие Иърлинг се завърна в града и веднага усети характерните миризми: на сажди и нагорещен метал на гарата Уестланд Роу, наситения с прах въздух на улиците, острата смрад на конска пикоч около чакащите файтони, възкиселия дъх на бира и застояло, който се носеше на вълни от отворените врати на кръчмите. Вярно, че рибата в Конемара този сезон кълва слабо, но чистият въздух му бе върнал обонянието.

Наперен с норфъкската си куртка и голф, Иърлинг стоеше на ъгъла, като размахваше доволно бастуна си напред-назад и се оглеждаше наоколо. Обичаше да усеща мириса на нещата. Миризмата беше част от тяхната същност. А дори и нещо повече. Тя проникваше в забравени кътчета на съзнанието и събуждаше скрити спомени. Миризмата, както и музиката, можеше да отключи радост и болка.

Той погледна към часовника на Брънзуик Стрийт върху кулата на пожарната команда. Беше три без двайсет и пет. Значи разполагаше с един час до срещата си с председателя на „Морган и Ко“. Много добре. Октомврийският следобед беше чудесен. Човек може да намери толкова приятни и невинни развлечения.

Пресече улицата и зави по Брънзуик Стрийт, като се питаше какви ли концерти дават в зала „Антиънт“. Намери я заключена, а мястото за афиши празно. Все още беше много рано, сети се той, за концертите на Дъблинското музикално дружество. Преди няколко години сам беше свирил в оркестъра, когато изпълняваха симфониите на Бетховен. Но се наложи да пропуснат финала на Деветата, тъй като нямаха хор. Диригент им беше Микеле Еспозито, прочут музикант, припомни си Иърлинг, уважаван от всички любители на музиката в града. Жалко само, че не всички произнасяха правилно името му.

В гробището на църквата „Св. Марк“ един старец метеше нападалите листа. Оголелите дървета бяха покрити със сажди от близката железопътна линия на моста и бяха толкова черни, колкото и въглищарите, които живееха наоколо. Въпреки това през пролетта дървета напълваха, а през лятото храбро надяваха нова премяна върху чепатите си мръснокафяви клони. Старецът смиташе шумата на малки купчинки по пътеките. От време на време оставяше метлата, вземаше една ръчна количка и откарваше листата до тлеещия край каменната стена огън. Нямаше пламъци, само тънка струйка синкав дим се издигаше нагоре към небето. Наоколо се виждаха надгробни камъни, някои прави, други килнати на една страна, мръсносиви като дърветата. Желязната ограда на гробището минаваше успоредно на улицата като граница, разделяща царството на живите от царството на мъртвите.

Зад гърба на Иърлинг по калдъръма прогърмяха железни колела. Шумът беше оглушителен. Той се обърна рязко, размаха заканително бастуна си към коларя и запуши уши. В отговор човекът му намигна добродушно, без да се смущава. Иърлинг погледна след каруцата и прочете на табелката отзад: „Морган и Ко“.

Това му напомни за предстоящата неприятна среща. Майка му беше Сесилия Морган, а от дядо си Джордж Морган бе наследил музикалните си способности и място в управата на компанията. Зет му, Джон Булман, беше председател. Двамата хранеха взаимна неприязън.

Мислеше да продължи разходката си, но като се обърна, видя един човек с латерна и маймунка на верижка. Съотечественик на сеньор Еспозито, сродна душа, музикант. Човекът беше слаб, имаше изгладнял вид, а маймунката с червено жакетче се беше вкопчила в латерната и проследяваше с живия си поглед минувачите, като непрекъснато въртеше глава. Група деца размаха ръце и се развика след нея; в отговор маймунката подскочи няколко пъти. Перчи се, помисли Иърлинг.

Той пресече улицата. Децата се бяха скупчили пред една витрина. Бяха дрипави и бедни. Момченцата носеха преправени стари панталони, момиченцата бяха с рокли, съшити от майките им как да е от различни парчета плат. Всички бяха боси. Не откъсваха погледи от витрината. Там имаше захарни пръчки, сладки коренчета, захаросани ябълки, желирани фигурки, бонбони-дропс, анасонови топчета, ментолки.

Иърлинг си представи как от тези лакомства им текат лигите и като тупна по рамото най-близкото от децата, попита:

— Кой иска бонбони?

Всички лица като едно се обърнаха към него. Разглеждаха с интерес голфа, куртката, бастуна.

— Хайде, елате — подкани ги Иърлинг, — който е пръв, ще получи най-много.

Той влезе в магазинчето. В единия ъгъл бяха струпани съчки, а до тях имаше голям варел с тенекиени канчета. От кранчето капеше и наоколо миришеше на газ. На лавиците зад тезгяха бяха наредени таблички с меденки, пържени картофки, дъвчащи бонбони, ментови дражета и лимонов дропс. Върху една затворена кутия стоеше загадъчен надпис „Старческа утеха“. Парчета сметанова торта и пудинг със сливи бяха подредени на самия тезгях, а до една тава с леблебия имаше голяма чаша за отмерване.

Притиснат от всички страни от децата, Иърлинг се чудеше откъде да започне. Срещу него зад тезгяха стоеше жена на средна възраст. Тя се усмихваше.

— Дайте на всяко каквото иска — рече той и също се усмихна.

За няколко минути настъпи бъркотия, докато най-сетне жената каза, че никой нищо няма да получи, ако децата не се държат прилично и не се подредят. После започна да вади от кутиите бонбони, да мери леблебия. Сметановата торта и пудингът със сливи изчезнаха мигновено. Когато всеки получи каквото искаше, Иърлинг плати. Сумата беше съвсем скромна. Никому не е излизало толкова евтино да усмири тълпата. Каза на хлапетата да си вървят и те излетяха с радостни крясъци на улицата.

— Благодаря ви — обърна се той към жената.

— Няма защо, сър, пак заповядайте.

Канеше се да каже нещо за апетита на децата, за веселите им викове, за поразителното съчетание между бедност и добро настроение. Но се отказа. Онова, което бе направило впечатление на него, за нея беше ежедневие. Вдигна вежливо шапка и излезе.

Конският транспорт на Таунсед Стрийт рекламираше познати фирми — „Газова компания“, „Компания за производство на стъклени бутилки“, „Хлебопекарница на Боланд“, „Тедкасл Маккормак“, „Полгрейв“, „У. и Р. Джейкъб“, „Леярна на Морган“, „Дъблинска обединена трамвайна компания“. Повечето каруцари и колари бяха наметнати с чулове. Много от тях имаха мустаци и някак странно си приличаха. Всички изглеждаха като унесени в лениви следобедни мечти. Но все пак това бяха бунтарите, привържениците на Ларкин, както размишляваше Иърлинг, и в главите им се въртяха бог знае какви метежнически идеи, докато подръпваха от късите си глинени лули.

Тези мисли го накараха да побърза за срещата, до която, както се увери, като погледна часовника си, оставаше съвсем малко време. Той отново размаха бастуна си в такт с една мелодийка, която си припомни:

Карсън взе ми се умът:

там котаракът дърт

ловеше мишка всеки път

с лозунга: „Бой до смърт!“

Карсън^[27], който въоръжаваше своите ълстърски доброволци в северните графства на Ирландия, искаше протестантски парламент за протестантски народ. Самоуправление значи римоуправление.

Ълстър ще се бие

и Ълстър ще надвие!

„Синовете на Ълстър, верни поданици на крал Джордж V, ще използуват всички необходими средства, за да разгромят сегашния заговор за създаването на ирландски парламент на самоуправлението, а ако това им бъде наложено, няма да го признаят.“

Едуард Карсън подписа тържествения договор и веднага след това го последваха стълбовете на обществото на Севера — лорд Лондондери, Даунският епископ, председателят на Генералното събрание. Щеше да има борба между Джон Редмънд^[28] и Едуард Карсън.

Накъдето и да задухаше вятърът, нямаше да мине без вълнения. Дали зет му не се опасяваше именно от това? Или пък от работническите вълнения? Той влезе в леярната и се загледа в безкрайната върволица от кофи, които механичният скрипец издигаше с трясък и скърцане. Скоро щеше да разбере всичко.

 

 

Бекона, спешно извикан от Хенеси, бързо излезе на улицата да види маймунката и латерната.

— Откъде се взеха тия тука?

— Бедното италианче се строполи пред очите ми. Познавам го отдавна и веднага дойдох да видя какво става. Когато дойде линейка да го прибере, той ме помоли да се погрижа за маймунката.

— И кво ще я правиш сега?

— Ами ще я кача горе в стаята при семейството. Само се чудя кво ще яде.

— Няма да се усетиш как ще сръфа някое от злочестите ти дечица.

За миг Хенеси остана като втрещен. После рече:

— Маймуните са вегетарианци.

— Хич не съм сигурен. Тая тука ми прилича на човекоядец.

Хенеси се взря внимателно в животинчето. То направи гримаса и изведнъж подскочи. Хенеси стреснато се дръпна.

— Казах ли ти? — рече Бекона.

— Не, не — възрази приятелят му, — аз просто я изплаших. Те не обичат да ги зяпаш.

Двамата седнаха на стълбите.

— Е, ми сега кво да правя? — попита Хенеси.

Латерната и маймунката сякаш закриха целия хоризонт и двамата приятели дълго време мислиха върху неразрешимия проблем.

Бекона се зае да разсъждава, като подхвана нещата издъно. Всички живи същества — мъже, жени и деца, кучета, гълъби и маймуни, дори и най-дребните живинки — хлебарки, мухи и бълхи — трябваше да ядат. Самият той беше като тях и в глада си им съчувствуваше — на детето, което рови в кофата за смет, на котката, която се прокрадва по улука, на хлебарката, която предпазливо пълзи между дъските на пода, синкавочерното й тяло, сбръчкано от напрежение. Понякога те му бяха съперници, но по-често ги имаше за братя. Не можеше да гледа как някое бездомно куче се рови сред боклуците, без да му стане мъчно за него като за брат по съдба. Маймуната също бродеше из града, гадаеше бъдещето на любопитните и събираше петаците им в малката си черна торбичка. Можеха заедно да изкарват прехраната си, той и маймунката.

Бекона се надигна и започна да разглежда ръчката на латерната. Побутна я леко.

— Не пипай де — предупреди го Хенеси.

— Че защо?

— Ами може да я счупиш.

Бекона се ядоса.

— Как ще я счупя бе, друг път ще я счупя — сопна му се той.

Хвана здраво ръчката и бързо я завъртя. Съживена, латерната засвири валс в шеметен ритъм.

— За бога, престани, чуваш ли? — помоли го Хенеси. — Ще се разпадне на парчета.

Но Бекона не се спря. Музиката така гръмна, че той се стъписа. Наведе се над латерната и започна да опитва как свири при различни скорости на въртене.

— „Над вълните“ — обяви той най-накрая.

— Какви ти вълни бе? — попита Хенеси. — Какви ги плещиш?

— Така се казва валсът — „Над вълните“.

Бекона най-сетне налучка темпото. Мелодията отекна под покривите, нахлу през прозорците, огласи цялата улица, проникна през счупените тавански прозорчета и отворените входни врати. Наклонил глава на една страна, Бекона слушаше прехласнат.

— Чудесно — каза той:

После се обърна в очакване на одобрение и вниманието му беше привлечено от поведението на маймуната.

— Я виж — рече той на Хенеси.

Животинчето бе взело малката черна торбичка и я държеше в лапичка. Телцето му леко трепереше, очите му шареха. Накланяше главата си ту на една, ту на друга страна и беше съвсем ясно какво има наум. Чакаше някой зяпач да мине, за да изпроси монета.

— Хайде — реши Бекона, — да вървим да си опитаме късмета, може да спечелим един-два шилинга.

Хенеси се съгласи да пренася латерната, тъй като Бекона не можеше заради болния си крак. Приятелят му искаше да го убеди да върти и ръчката, но след като при първия опит внезапно го заля вълна от оглушителна музика, Хенеси отказа да се занимава с нея. Решиха Бекона сам да се заеме с изпълнението, защото все пак беше по-голям професионалист. Към края на следобеда той се поотрака и се научи да мени темпото съобразно настроението си. Завъртеше ли ръчката бързо, мелодията беше весела, игрива; завъртеше ли я по-бавно, тя звучеше мечтателно, дори тъжно.

— Това е по-сериозна работа от свирката — отбеляза Хенеси.

— Повече прилича на оркестър — съгласи се Бекона.

 

 

Беше се свечерило, когато стигнаха последната си спирка — едно удобно място на ъгъла на Бачълърс Уок и Саквил Стрийт. Точно там ги видяха Пат и Лили, които бяха тръгнали на една от редките си разходки във Феникс Парк.

— Виж едни мои приятели — каза Пат.

Лили се огледа. Край тях минаваше непрекъснат поток от хора. Тя не разбра за кого става дума.

— Къде са?

— Ей там.

— Ония с латерната ли?

— Слабичкият е Хенеси. Другият с брадата е Бекона.

— И с маймуната…?

— Не знам откъде са я взели. За първи път я виждам — рече Пат.

Той я заведе да я запознае с тях. Хенеси вежливо повдигна шапка. Бекона отначало не можа да познае Пат, после се сети, че той е приятел на Фиц и Мълхол.

— Вие какво, да не сте съдружници? — попита ги Пат.

Хенеси му разказа за италианеца, който беше припаднал на улицата. След това, нали си беше кавалер по природа, започна да настоява маймунката да предскаже бъдещето на Лили. Не искаше и да чуе за плащане. Маймунката изтегли една картичка от кутията. Лили я взе.

— Дай да видим, — каза Пат.

— Съдбата е лична работа — отвърна Лили и скри картичката.

Пат вдигна рамене. Двамата продължиха към парка, като вървяха покрай реката до Кингсбридж и влязоха през главния вход. Дърветата бяха в богатите багри на есента, тревата и пътеките — осеяни с нападали листа. Напоследък се срещаха един път в седмицата. Лили не искаше да е по-често с него и накрая Пат се отказа да я убеждава. В далечината конници се връщаха от разходка. Силуетите на ездачи и животни красиво се очертаваха на фона на есенното небе.

— Ето ги аристократите — подхвърли Пат.

— Завиждаш ли им? — попита го Лили.

— За какво да им завиждам?

— Ами защото имат коне.

— И аз си имам кон — рече Пат, — всеки ден превозвам с него въглища до „Нолан и Кийс“.

Лили се разсмя и му протегна ръка. Пат я взе нежно. Лили греши, ако мисли, че завижда на аристократите. Той ще се бори срещу тях, само защото хората от неговата класа гладуват и живеят в лишения и онези, които вземат твърде много, трябва да върнат нещичко. А и не желаеше повече да раболепничи пред техните лакеи и да угодничи заради парчето хляб. Когато за един митинг чу „На крак, о парии презрени“, думите го развълнуваха като музиката на голям оркестър. Той нямаше да бъде роб само за да изкарва прехраната си и не искаше да живее сред роби. Ездачи и коне отминаха — далечни красиви силуети в есенната привечер.

Той дълго мълча и накрая Лили го попита:

— Нали искаше да знаеш съдбата ми?

— Ти каза, че това е лична работа.

Тя извади от чантичката си картата, която й бе дала маймунката, и рече:

— В живота ми има един тъмен и един рус мъж и много скоро ще се влюбя в единия от двамата. О, да, предстои ми и пътешествие по море.

— Ако аз съм тъмният мъж — каза Пат, — кой ли ще е русият?

— Никак не си падам по руси — отвърна Лили.

— Нито пък аз — заяви решително Пат.

Ездачите бяха изчезнали и паркът около тях бе пуст.

 

 

От време на време кранът описваше кръгове над двора на леярната, на една релса висеше малка кабина, чиято жица пращеше и пръскаше водопад от сини искри. Беше почти на равнището на прозорците на кантората, която заемаше най-горния етаж. Проследявайки кабината с поглед, Иърлинг си мислеше как ли се управлява. За какво ли служеше — той не можеше да си спомни, въпреки че я бе наблюдавал като съвсем млад по време на заседанията на управата. Понякога жицата се откачваше и кранистът се покатерваше на покрива на кабинката да я нагласи. Преди няколко години внезапен порив на вятъра събори човека от покрива. Иърлинг го бе наблюдавал по време на цялото особено скучно заседание, видя как пада и се втурна на помощ. Завари група работници, които се бяха скупчили около обезобразеното тяло. През по-голямата част от деня кранът остана неподвижен, кабинката висеше, малка и недостижима на релсата високо горе над двора, изоставена насред пътя си, докато най-сетне механиците измислиха начин да качат друг кранист с помощта на лебедка. Вятърът клатеше яростно въжетата и така силно подмяташе лебедката, че Иърлинг отвърна поглед, тъй като му се зави свят. Но човекът успя да влезе в кабината и след около час кранът отново започна работа. Иърлинг изплати двадесет лири на вдовицата на загиналия, без да съобщава името си. Колко време ли мина оттогава? Двайсет години, може би.

— Вие като че ли не ме слушате — каза зет му.

Иърлинг откъсна поглед от прозореца. Гласът стигаше до съзнанието му някак отдалече.

— Вие влязохте във Федерацията на работодателите преди няколко месеца — отбеляза той. — Не чух да казвате нищо ново.

— Смятам за свой дълг да ви държа в течение на нещата. Докато бяхте на лов, тук имахме няколко важни заседания на съвета.

— Не съм бил на лов, а за риба — поправи го Иърлинг.

Булман потисна раздразнението си и каза:

— Ах, да, извинете, за риба.

Подхожда му името^[29], помисли си Иърлинг. Плътен нисък глас, дебел врат, широки рамене, вече леко приведени. Когато чрез женитбата си влезе в „Морган и Ко“, той вече беше човек с влияние на други места, особено в корабостроенето. След годините на покорство сегашните вълнения на работническата класа в града го объркваха и тревожеха. Светът на индустрията, който толкова дълго му се струваше непоклатим в окопите на властта си, се разклащаше из основи.

— Ще дадем отпор на всички привърженици на Ларкин — заяви Булман.

— Тава го казахте още преди няколко месеца.

— Решителен отпор — натърти Булман. — Виждате ли, не сте ме слушали. След кризата в корабостроенето положението се изостри до краен предел.

— Ларкин удържа победа там — рече Иърлинг. — Отстъпихте му всичко, каквото той поиска. Ето това направи вашата Федерация.

— Тогава още не бяхме готови.

— А сега да не би да сте готови?

— И още как. Обещаха ни помощ от Двореца. Полицията също е на наше разположение, а ако потрябва, ще използуваме и войска. Обърнахме се за финансова помощ към английските индустриалци. Стане ли нужда, ще ни помогнат.

Иърлинг се усмихна.

— Виждам, че сте научили някои неща от Ларкин. Един за всички, всички за един. И каква ще бъде първата ви стъпка?

— Ще обявим Ларкин и привържениците му извън закона. На членуващите в профсъюза му ще дадем възможност да го напуснат или ще бъдат уволнени. А онези, които не са негови членове, ще трябва да поемат задължение да не влизат в профсъюза.

Булман замълча. Сега идваше ред на най-главното.

— Преди да представим въпроса в съвета, направих сметка колко фирми ще участвуват. Почти четиристотин, ще действуват съгласувано. Управата единодушно им обеща подкрепа.

— И кой е вождът на тези храбри четиристотин фирми? — попита Иърлинг.

Той предчувствуваше какъв ще е отговорът и мислено се обзаложи със себе си. Ако се окаже, че е познал — още един дълъг уикенд в Конемара, ако ли не — десет лири във фонда на отец О’Конър.

— Уилям Мартин Мърфи — отвърна Булман.

Непосветеният рицар. Беше отгатнал. Значи в края на последващата седмица е в Конемара.

— Защо ми разказвате всичко това?

— Защото като директор трябва да знаете какво е ставало тук, докато сте били за риба. Освен това, към вас аз имам особени задължения. Все пак вие сте ми шурей.

— Благодаря ви — каза Иърлинг.

Той се усмихна. Това роднинство съвсем не беше от значение за Булман. Но като притежател на значителен брой акции Иърлинг можеше да не се съгласи и да наруши единомислието и решителността на ръководството.

Долу на двора работници трупаха въглища на огромна купчина. В цеховете други хвърляха в пещите пълни лопати. Колко ли от тях са привърженици на Ларкин, питаше се Иърлинг? Те сигурно щяха да се съпротивляват, затова имаше нужда от полиция и войска. Кабинката на крана отново се плъзна покрай прозореца, закачена на стоманената релса. Иърлинг я проследи с поглед. Вътре сигурно се чувствуваш като в балон, или по-скоро като в една от онези нови летателни машини. Внезапно се сети за нещо, което мисис Брадшоу му бе споменала много отдавна и отвори портфейла си. Намери едно листче с името „Робърт Фицпатрик“. Срещата с Булман очевидно беше към края си и той стана.

— Този човек работи тук — каза той и подаде листчето на Булман. — Ако е възможно да го повишите, знайте, че го препоръчва много близка моя приятелка.

Булман се изненада не от молбата, а от това кой я отправя. Той затисна листчето с преспапието на бюрото си и каза с внимателно премерена любезност:

— Ще поразместим майсторите, за да прочистим всички ларкинисти. Ще се погрижа за вашия човек.

Слязоха заедно надолу и се разделиха в канцеларията на партера, където при появата на шефовете чиновниците прекалено усърдно започнаха да вписват някакви цифри в счетоводните книги. Останал сам, Иърлинг постоя известно време като потупваше крак с бастуна си, развеселен от напрегнатата, неестествена тишина. Извади от джоба си едно пликче и го подаде на приведен плешив мъж, когото взе за старши чиновник.

— Почерпете се със „Старческа утеха“ — покани го той любезно.

Човекът го зяпна изумено. Иърлинг остави бонбоните на бюрото му, сам си взе един и като се поклони тържествено, излезе от стаята.

 

 

На сутринта отидоха в болницата и научиха, че италианецът е умрял. Постояха малко до него в моргата, където той лежеше безучастен към всичко, ръцете му — положени на гърдите. Прекръстиха се и казаха по една молитва.

— Няма повече да свири „Над вълните“ — прошепна Хенеси, като свърши молитвата.

— Освен ако там не му дадат арфа с ръчка като на латерната — каза Бекона също шепнешком.

— Трябваше да доведем маймунката.

— За какво да я водим?

— Да му каже последно сбогом.

Сантименталната нотка в гласа на Хенеси накара Бекона да забрави присъствието на покойника.

— И да се разпищи и разквичи от мъка — викна той, — това ли искаш? Маймуните са страшно капризни и плачливи животни. Само да види тука стопанина си проснат и неподвижен завинаги, направо ще откачи от скръб.

— По-тихо — помоли Хенеси, — не забравяй къде се намираш.

— Като се приберем вкъщи, — продължи Бекона, вече шепнешком, — внимавай да не кажеш нещо за тая работа пред маймунката, че само една дума да чуе, ще се поболее и ще умре от мъка.

Сложиха си шапките.

— Въпросът е — каза Хенеси, когато затвориха вратата на моргата зад себе си — какво ще правим с бедната твар. И къде ще денем латерната?

По целия път към къщи двамата мислеха само за това. Отначало Бекона беше склонен да задържи и маймуната, и латерната. Провидението неочаквано се бе смилило към тях и им бе изпратило инструмент, на който се свири лесно, и едно добре дресирано животно. Можеха да си изкарват прехраната и да бъдат съвсем независими. Предложи на Хенеси да станат съдружници — Хенеси трябваше само да пренася латерната, а за останалото щеше да се грижи самият той.

— Примамливо изглежда — съгласи се Хенеси.

— Ще си подсигурим живота — убеждаваше го Бекона.

— Да, докато не ни пипне полицията.

Това наистина беше проблем. Италианецът сигурно бе изпуснал нещо в болницата. Ако започнеше разследване, не се знаеше накъде ще се обърнат нещата. А нищо чудно близките на покойния да са съобщили на полицията и тя вече да търси латерната и маймунката.

— Опасността е много голяма — заключи Хенеси.

Бекона беше принуден да се съгласи. Като че ли нямаше начин човек да печели пари с честен труд. Тъкмо се появи някаква надежда и пристъпиш напред, и — трас! — вратата се захлопне под носа ти. Понякога, както докато работеше в котелното на „Св. Бригита“, тя се задържаме отворена известно време. Но никога дълго. И колкото повече остарява човек, толкова по-рядко се открехва тя. Скоро щеше да остарее съвсем я нямаше да може да се преборва с беднотията. Какво щеше да прави тогава?

— Да вземем да ги предадем на полицията — предложи той. — Може да получим възнаграждение.

Отнесоха маймунката и латерната в участъка на Колидж Стрийт. Там Бекона видя сержант Малдун, който някога му беше дал един шилинг. Оттогава неведнъж го бе срещал да патрулира по улицата и двамата се спираха да се пошегуват и побъбрят. Обикновено Бекона си отиваше с няколко пенита повече в джоба.

— Можеш ли да пускаш това нещо? — попита сержантът, като посочи латерната.

— Не съм се опитвал — излъга Бекона.

Боеше се, че ще му потърсят отговорност, задето бе задържал латерната цял един ден.

— Мисля си — каза сержантът най-невинно, — че такъв музикален човек като тебе лесно може да се справи с подобно чудо. Дори ми се струва, че и аз бих могъл да изтръгна звук от тая машинка. Няма ли тука една ръчка като на грамофон?

Бекона се престори, че разглежда латерната за пръв път в живота си.

— Има и колела — рече той най-накрая, — като на автомобил. Но това съвсем не значи, че можеш да се качиш на нея и да идеш на неделна служба.

Хенеси се размърда. Движението привлече вниманието на сержанта.

— Кой е твоят приятел? — попита той внезапно.

Хенеси замръзна на място и каза:

— Хенеси, сержант, Алоисиъс Хенеси.

— Известен на приятелите и доброжелателите си като Добряка — добави Бекона.

Той се чувствуваше съвсем свободно в присъствието на сержанта, щом се говореше за позволени от закона неща.

— Ясно — каза сержантът.

Чак сега Бекона забеляза, че лицето му беше посивяло, едрото му някога тяло сякаш се бе смалило, широките му рамене бяха приведени. Това беше нещо необичайно за един сержант. Обикновено надебеляват и пускат големи шкембета. Очевидно, сержантът беше остарял. Само че на полицаите, като остареят, им дават пенсии. Там е разликата.

След като поразмисли, сержантът реши да сложи маймуната в една от килиите. Бекона и Хенеси го последваха.

— Дали ще получим някакво възнаграждение, кво ще кажете? — попита го Бекона.

— Може и да има — отвърна сержантът, — а може и да няма. Зависи от роднините.

Той пъхна ключа в ключалката.

— Питам се дали няма да си имам неприятности с habeas corpus^[30].

— С някой от италианските му роднини ли? — попита Хенеси.

— Честно казано, това е една юридическа главоблъсканица, която самият аз никога не съм могъл да проумея — обясни му сержантът.

Върнаха се по коридора с него и отново се спряха пред латерната. Изглеждаше някак самотна без маймунката. Сержантът се опря на нея.

— Странно наистина — обърна се той към Бекона, — но един млад полицай, казва се Галагър, не знам познаваш ли го или не, докладва снощи, че те е видял с едно такова нещо на ъгъла на Бачълърс Уок. Бил си е някакъв непознат за него човек.

— Чудна работа — каза Бекона, като не можа да измисли по-добър отговор.

— Сигурно не си бил ти, а някой, който прилича на тебе — рече сержантът и ги изпрати до вратата.

— А сега тръгвайте… и на добър час — рече той.

Дълго гледа след тях. Както обикновено куцукащата походка на Бекона му напомни за малкия му син, умрял от менингит. Сержантът влезе вътре, сякаш искаше да избяга не само от улицата, а от молещите детски очи и от собственото си безсилие, от безсилната си любов. Всеки в този живот е сам: детето му, чиито страдания той не можа да облекчи, бездомното куче с разкървавена муцуна, проснало се на тротоара с изплезен език, което застреля на вчерашното си дежурство. Настани се зад бюрото си и закачи ключовете на мястото им.

— Той знаеше, че съм свирил с латерната — каза Бекона.

— И мен така ми се струва — добави Хенеси.

— Всъщност — рече Бекона — ние имаме не по-малко право на нея, отколкото оня роднина, как му беше името — Хабеас Корпус.

Хенеси само повдигна рамене. Кръвта вода не става, смяташе той, и роднинските права са неоспорими. Когато стигнаха Чандлърс Корт, Бекона спря и каза:

— Знаеш ли, той сложи маймуната в моята килия.

И му заразказва, за кой ли път вече, как бе прекарал в затвора деня на тържественото посещение на крал Едуард VII.

 

 

Проливният дъжд в неделя вечерта принуди тримата свещеници да си останат у дома. Отец О’Съливан, въоръжен с писалка, мастило и хартия, влезе във всекидневната към осем часа, където завари отец Гифли — нещо, което рядко се случваше. Отец О’Конър, който пристигна по-късно, също се изненада от присъствието на предстоятеля си. Знаеше, че няма да е удобно да си излезе веднага, затова седна.

— Какъв ужасен дъжд — отбеляза той.

— През целия ден предчувствувах, че ще вали — каза отец О’Съливан.

Той пишеше нещо на масата, но остави писалката, повдигна дясната си ръка и се намръщи от болка.

— Ревматизмът ли се обажда?

— Още от сутринта ме мъчи — отвърна отец О’Съливан, — сигурен признак, че ще вали.

Отец Гифли го погледна над вестника, който четеше.

— Малко морска сол, Джон — каза той, — една лъжичка. Вземайте я всяка сутрин и нищо няма да ви боли.

— И преди сте ми го казвали, но щом болката попремине за ден-два, и забравям — призна отец О’Съливан.

— Вземайте морска сол — посъветва го отец Гифли — иначе ще продължавате да ходите като… подвижен ветропоказател.

Отец О’Съливан се засмя, взе писалката и се залови отново с работата си.

След този разговор атмосферата се поразведри. Тримата седяха, дъждът барабанеше по стъклата, а силният вятър виеше глухо в комина. Но вътре огънят гореше весело, а газовите лампи — нагласени така, че да се чете и пише, без да се напрягат очите — хвърляха мека светлина.

Стаята беше боядисана в кафяво, с масивни черни столове с високи облегала около масата в средата и тежки, удобни кресла, също черни, наредени в полукръг около камината. Неизвестно защо квадратната шапчица на отец О’Съливан се мъдреше върху купа списания на края на масата вляво от него. Огромна картина, изобразяваща разпятието, висеше на една от стените, точно зад редицата лампи и затова на нея изпъкваше само белият зигзаг на мълнията над кръста и сивкавият изпит лик под трънения венец. Отец О’Конър си спомни, че на дневна светлина в трънения венец се виждаше паяжина — не нарисувана, а истинска — прислужникът не можеше да я достигне, като бършеше прах. С черни букви на една месингова плочка отдолу пишеше: Consummatum est^[31]. Денем, но не сега, от едната страна се виждаше Божията майка в синя дреха, навела скръбно глава, скръстила ръце на гърдите си; от другата — любимият ученик на Христос. Сине, ето майка ти — майко, ето син ти. Йоан — също като името на отец О’Съливан.

Мисълта за морската сол глождеше отец О’Конър. Това сигурно беше лек за стомаха. Малко бренди, бе предложил веднъж отец Гифли, но той отказа. Чудно наистина как не му беше препоръчал ментови бонбонки, любимия си цяр.

Сега и двамата — лечителят и болният — бяха погълнати от заниманията си; единият пишеше усърдно, другият четеше. Отец О’Конър бръкна в джоба си и извади писмото на Иърлинг. Зачете го отново.

„Хванах се на бас със себе си, провървя ми, спечелих и ето ме отново в Конемара. Мислех да ловя риба, но пропуснах да предвидя една малка подробност — риболовният сезон вече е свършил. Но макар че съм твърдо решен да остана тук колкото бях запланувал, въдиците ми стоят неразопаковани в стаята и в целия хотел няма друга жива душа, за да си правим компания пред камината, в която гори торф, освен котарака, толкова прехранен през сезона с останките от най-прекрасна сьомга и пъстърва, че сега той (или може би тя — никога не мога да различа котка от котарак) се държи като флегматичен егоист и почти непрекъснато спи. Но какъв ли нощен живот може да има един котарак в Конемара, особено след края на сезона? Какво да прави? Това животно стои твърде ниско в еволюционната стълбица на мистър Дарвин и има твърде ограничени възможности. Уверен съм, че след векове потомците на котарака ще се конкурират в писането на исторически и философски трудове, както пингвините на Анатол Франс. Засега обаче се прозява и чака.

Чели ли сте «Очерци за ирландските планини» на преподобния Х. Макманус? Чували ли сте за него? Струва ми се, че е бил приятел на баща ми, но не съм сигурен. Той е бил първият мисионер на Презвитерианската църква, който дошъл в Ирландия да научи ирландски, за да проповядва своето учение сред селяните на Конемара. Сега чета книгата му, която преди няколко дни намерих съвсем плесенясала тук в библиотечния шкаф. Как ли си е представял, че постното му и скучно учение за бога ще намери почва сред тези природно благородни и щедри хора? Напълно разбирам защо не приемат едно Божество, което не обича ярките идоли, вълшебствата, светената вода и обилното пиене.

Тук, в Конемара, есента не се усеща така, както другаде, може би защото няма много дървета (каменната стена си остава каменна стена, независимо дали е есен или зима). Въпреки това този меланхоличен сезон ми влияе. Сиянието на огъня, миризмата на горящия торф, гаснещата светлина зад прозореца — всичко това говори за есен, както и вихрушката от кафяви и жълти листа. Скоро ще запалят лампите и ще ме повикат за вечеря. Сигурно ще има овнешко. Едва ли може да се очаква някаква изненада. В Конемара винаги поднасят или сьомга, или овнешко.

Виждали ли сте Брадшоу напоследък? Ние с него не сме кой знае какви приятели. Неотдавна се осмелих да му подхвърля, не би трябвало да ремонтира къщите до железопътната линия, които дава под наем, и той реши, че сигурно съм станал платен агент на мистър Ларкин. Кажете му няколко думи при случай. Един прекрасен ден тези съборетини ще рухнат върху злочестите си обитатели. Знам, че за вас е по-важно не дали ще умрат, а дали след като умрат, душите им ще са достойни да се въздигнат в рая и да заемат освободените от Луцифер и падналите му ангели места, заради което, както вие веднъж така картинно ми обяснихте, вашият Бог е сътворил човешкото гъмжило от безправни люде в бордеите. Защо той не сътвори повече ангели, вместо по такъв заобиколен начин да попълва овакантените места в небесните селения? Вижте сам колко усилия и пари струва на имотните и преуспяващи християни (включително и на нашия приятел Брадшоу) даването на подкупи на градските съветници, с цел да се избягват ремонтите на жалките дупки, давани под наем. Помислете и за всички паднали души, дето той изпраща в ада, за да попълнят вражеските редици и така дава увереност на Луцифер, че бунтът му не е бил напразен. Щях да ви питам дали сте чели Анатол Франс, но се сетих, че той влиза в списъка на забранените автори — Omnia opera, заедно с всичките други в кюпа.

Боже господи, бих могъл, да напиша още много страници, но току-що дойдоха да ме повикат за вечеря. Колко е далеч това местенце от вашия разтърсван от стачки град; далеч от Ларкин и синдикализма, от Карсън и самоуправлението, от Грифит и разбойниците му от Шин Фейн. Впрочем разправял ли съм ви какво каза Дж. Б. Шоу в една лекция преди няколко месеца, която слушах в концертната зала «Антиент»? Когато му зададоха въпроса доколко е опасна Шин Фейн, той отговори: Откакто се върнах в Дъблин, съм срещнал само един член на Шин Фейн. Много симпатично момиче.

Простете за тези еретически слова и приемете моите почитания и пожелания за всичко най-хубаво.“

Отец О’Конър остави писмото и въздъхна. И то беше цинично като приказките на Иърлинг, който често цитираше възгледите на любимите си автори: този Франс, другият — Бътлър, скептика Шоу. Не е важно да си умен, а да вярваш. Вярата е дар божи, дар, който получаваш безвъзмездно; не е нужно да го заслужиш. Без нея човешкият разум поставя под съмнение дори собствените си възможности и се лута в мрака. Обитателите на бордеите, за които се тревожи Иърлинг, са по-богати от него, въпреки парите и образованието му, защото Вярват и с божията милост ще се възнесат в рая. Все пак Иърлинг е добър човек и дава щедри дарения винаги, когато мисис Брадшоу се обърне към него с молба да помогне на бедните в енорията на „Св. Бригита“. Милостивият и всеопрощаващ господ не може да не признае неговата щедрост и култура. Иърлинг непременно ще бъде възнаграден.

Часовникът на полицата над камината — масивен, от черен мрамор — издаде еднократен мелодичен звън. Отец О’Конър се надигна.

— Тръгвате ли? — попита отец О’Съливан и погледна към него.

Това беше израз на внимание.

— Утре рано съм на първата служба — отвърна отец О’Конър, — нали знаете — рано лягай, рано ставай.

Двамата се усмихнаха. Отец Гифли се подразни от изтъркания израз и се намръщи зад вестника, който четеше. Когато вратата се затвори, той бавно го свали и каза:

— Джон… бъдете добър и ми дайте дозата преди ранно лягаме.

Отец О’Съливан остави писането и донесе бутилката и една чаша. Каната беше пълна с вода, която той изгледа със съмнение.

— Искате ли да ви налея прясна вода?

— Няма нужда. Седнете да ми правите компания.

Отец О’Съливан се съгласи да пийне малко — само една глътка, за да заспи по-лесно. Ръката продължаваше да го боли. И дългото писане не му помогна.

Чашите бяха напълнени догоре и въпреки протестите на отец О’Съливан, двамата се чукнаха тържествено и отец О’Съливан каза само обичайната дъблинска наздравица:

— Да отпочинем.

— За съжаление това не се отнася за мен — отвърна отец Гифли с печална усмивка.

Той погледна към ръкописа, който лежеше разтворен на масата.

— Все още ли се трудите над благочестивия трактат за светото семейство и смирените католици?

— Опитвам се да го преработя.

— Веднъж ви обещах да го прегледам, но не изпълних обещанието си.

— Човек с опит като вашия… — каза отец О’Съливан — разбирам…

— Видях, че не мога. Има прекалено много благочестиви поучения към бедните.

— Никога не съм работил сред заможни хора. На тях просто няма какво да кажа.

Това беше вярно. Отец Гифли гледаше над ръба на чашата си посивялото лице на свещеника и мислеше колко малко са духовниците, у които смирението и обикновената, неподправена святост се съчетават така идеално; той се раздаваше и не правеше сметка, както гласи известната молитва; той се сражаваше и не обръщаше внимание на раните; той се трудеше неуморно и не знаеше почивка; той отдаваше всичките си сили и не търсеше друга награда освен увереността, че изпълнява Свещената Божия воля.

Амин. Тъй да бъде.

Да носиш хомота безропотно. Да вършиш работата си. Да не вдигаш поглед прекалено високо или прекалено задълго от делничните грижи. Да не се вглеждаш твърде продължително в себе си, да не търсиш друго име или съдба за своето „аз“, родено с толкова надежди от една жена преди много години. Да си задаваш винаги въпроса: „Накъде отивам?“, но никога: „Кой съм аз?“, защото така ще започне войната между личните амбиции и обстоятелствата, между обществените порядки и божиите заповеди.

Ала ако всички се бяха отказали от изследователската страст, хората и досега щяха да смятат, че земята е плоска като тепсия и се крепи на приведените от годините плещи на Атлас, или на гигантска костенурка, която плува в морето на вечността.

По-добре бунт, дори пред опасността от вечни мъки. Да изучаваш сътворената от Него вселена с критично око, създадения от Него ред — за да го направиш по-добър. Кротките и покорните бягат от Мисълта, за да спасят душите си; безразсъдните вървят напред със съзнанието, че една погрешна крачка може да ги обрече на вечен огън.

— Благодаря ви, Джон — рече той и внезапно подаде чашата си.

Отец О’Съливан бързо му наля, но предстоятелят рязко повиши тон.

— Не се стискай.

Като избягваше погледа му, отец О’Съливан доля чашата му.

После остави бутилката на масата. Лицето срещу него го плашеше със суровите втренчени очи, стиснатите устни, изпъкналите сини вени на слепоочията.

— А на вас? — попита отец Гифли.

— Не, благодаря — отвърна отец О’Съливан и посочи останалото в чашата му питие. — Това ми е предостатъчно.

— Както обичате.

Този ден отец Гифли се беше разхождал из енорията си. Желанието да излезе го обзе след обеда, докато гледаше през прозореца на стаята си. Черни дъждоносни облаци забулваха небето над високите стари сгради. Мрачното време сякаш го теглеше навън. Поддаде се на този порив и излезе, без да сложи връхна дреха, дори не взе бастуна, който обикновено носеше. Тръгна по улиците, сплел ръце зад гърба си, отбелязвайки с горчивина познатите признаци на лишения и нищета. Всеки прогнил праг и счупен прозорец му напомняше за собственото му падение. Пристрастеността му към алкохола го принизяваше до бездомните кучета и котки, които се ровеха в кофите за смет и канавките. Надеждите му се търкаляха ведно с мръсотиите и боклуците по улиците. Виновни бяха онези високопоставени благочестиви духовници, които го бяха пратили тук, защото бе горд и не искаше да раболепничи. Другите сега си пиеха следобедния чай и имаха работа със солидни хора от средното съсловие, а той беше отказал да ласкае нищожествата. Те се мислеха за важни особи, тези преподобия и преосвещенства, синове на кръчмари, утайката на Ирландия. Ех!… Но вашата вулгарност отприщва болката, вие, с вашите копринени цилиндри за порядъчните и слаба, безсърдечна утеха за окаяните.

Заваля, едри капки, черни от саждите, закапаха бавно в прахоляка и се смесиха със зловонието на улиците и на каналите. После излезе свеж вятър, дъждът заваля силно, прогони дори кучетата и котките и на улицата не остана никой друг освен него. Вървеше сам, без връхна дреха, стиснал здраво ръце зад гърба си.

Дълго време беше прекарал в тази пустош — във война с по-висшите духовници, откъснат от равните нему по разум. Не че бяха кой знае какво тези равни нему, но му бяха нужни такива, каквито са. Поради тяхното отсъствие бе паднал толкова ниско. Благочестивите духовници над него бяха предвидили и това. То бе част от заговора срещу него. Ако имаше повече сили, можеше да превъзмогне трудностите. Ако не беше толкова състрадателен, щеше да остане безучастен към онова, което го заобикаляше. Състраданието — това го погубваше. Той можеше да бъде егоист и да не прави нищо, или почти нищо, за хората, които тъй или иначе не беше в състояние да спаси. Но той не можеше да бъде сляп като другите. Той чувствуваше. Той виждаше. А онази Пасмина с Копринените Цилиндри не беше способна на това.

Дъждът се усили, дрехите му подгизнаха, залепнаха за тялото и затрудняваха вървежа му. Той усещаше как ненавистта тегне отгоре му, затворена сред просмуканите от дъжда къщи, пробитите покриви, клокочещите канавки, шибаните от вятъра улици. Отец Гифли се оглеждаше за подслон, отминаваше врата след врата, докато най-после над няколко слабо осветени прозорци с почернели рамки видя надпис, който едва успя да разчете през плътната завеса на дъжда: „Избрани вина, Джеймс Гил и син. Силни напитки.“ И влезе.

Никога, не беше попадал в кръчма и се спря нерешително, чудейки се къде да седне. Голият дъсчен под беше покрит със слой дървени стърготини. Помещението се осветяваше от три газови лампи, които висяха от тавана. В един ъгъл седяха няколко мъже и разговаряха. Човек зад тезгяха го забеляза и се смути при вида на необичайния посетител.

— Едно уиски — каза отец Гифли.

Кръчмарят се съвзе малко и отвърна:

— Ей сега, отче.

И изчезна някъде.

Отец Гифли се огледа. Зад тезгяха висеше овално огледало, а около него беше изписано: Уиски „Три лястовички“. От средата на огледалото го погледна собственият му образ. Мокрите от дъжда сиви кичури бяха залепнали по лицето му. Свещеническата якичка изглеждаше някак не на място. Кръчмарят донесе уискито и като се наведе към него, рече:

— Отзад има местенце за вас, отче.

— Не разбирам. Какво местенце?

— Ами отделна стаичка, ако искате.

— Не, оставете чашата тук — решително каза отец Гифли.

Човекът остави уискито на тезгяха.

— Както желаете, отче.

— По дяволите — разказваше един от мъжете в дъното на кръчмата, — направо ми изкара ума от страх.

— А ти защо не я фрасна с нещо?

— С кво, ако смея да запитам?

— Ами с колана си.

— Тая побесняла крава, дето тичаше срещу мене по тясното мостче? — възрази онзи. — Ти не си с всичкия си бе, дявол те взел!

Кръчмарят разтревожено се приближи към тяхната маса.

— И ти кво направи?

— Скочих във водата.

— Правилно — обади се друг от компанията, — по-добре да се удавиш, отколкото да станеш на пихтия.

При мисълта как приятелят му се бухва във водата, преследван от разяреното животно, един от мъжете избухна в силен смях, като надигаше чашата и сред пръски изломоти:

— По дяволите, Исусе Христе, кой знай ква картинка си бил!

Кръчмарят правеше някакви знаци и шепнешком се опитваше да ги накара да говорят по-тихо. После всички се обърнаха и млъкнаха. Един от тях боязливо се обади:

— Простете, отче.

Отец Гифли откъсна поглед от карикатурния образ в огледалото и каза:

— Няма защо да ми се извинявате. Аз не съм Исус.

Тогава стана нещо неочаквано. Щом произнесе името „Исус“, мъжете като един свалиха шапки. Така бяха свикнали. Той бе произнесъл Името. Съвсем друго беше, когато ругаеха с неговото име. Какви ли бяха тези хора? Може би докери, говедари или моряци, завърнали се от плаване? Във всеки случай, дъблинчани. Свалянето на шапките го доказваше.

Той отново погледна нелепото си отражение, рекламата около огледалото, сивите, мокри кичури коса, свещеническата яка и ясно осъзна неудобството, което предизвикваше с присъствието си. Католически свещеник в кръчма. Това беше скандално. Но имаше изход.

— Дъждът ме заваля насред път — обясни той, — не бих искал да ви притеснявам.

Миг по-късно единият от мъжете, очевидно по-смел от останалите, каза чистосърдечно:

— По дяволите, какво ти притеснение, отче.

После се обърна към кръчмаря:

— Защо не донесеш някаква кърпа за негово преподобие. Мокър е до кости.

Но отец Гифли вдигна ръка и го спря:

— Това е по-добро от всякакви кърпи — рече той и обърна последните капки от уискито си. — А сега — добави той — дайте ми още едно, за да не хвана пневмония на връщане. И налейте на всички кой каквото иска, за моя сметка.

Мъжете запротестираха енергично, но той не отстъпи. Докато чакаха питиетата си, тихо се съветваха за нещо. Един от тях стана от масата и излезе. Когато чашите бяха донесени, те започнаха един през друг да изразяват добрите си чувства към свещеника — казваха каква ужасна вечер е навън и колко лесно може да се разболее човек, като се намокри така и как умно е избрал именно това предпазно средство. Съобщиха му, че са докери. Отец Гифли забеляза значките им.

— Виждам, че сте привърженици на мистър Ларкин — рече той.

Така беше. За тяхна изненада, той каза твърдо:

— Имате право.

В този момент вратата се отвори и мъжът, който бе напуснал масата преди малко, влезе. Беше се намокрил почти колкото отец Гифли.

— Намери ли? — попитаха го другите.

— Чака навън — отвърна той.

— За какво става дума? — обади се отец Гифли.

— Извикал ви е файтон, отче, да не се мокрите на връщане.

За първи път през последните няколко самотни години някой проявяваше внимание към него. Отец Гифли се трогна.

— Много съм ви задължен и ви благодаря от все сърце.

— Няма защо, отче — увериха го мъжете, — драго ни е, че можахме да ви услужим с нещо.

Изпратиха го до файтона, който го откара у дома; там той взе гореща вана и се преоблече. Ето защо, противно на навиците си, реши да прекара вечерта в общата дневна. Дрехите му се сушаха край камината в стаята му.

 

 

— Струва ми се, че присъствието ми тук притесни отец О’Конър — каза отец Гифли.

— Той винаги си ляга рано, когато има първата служба — обясни отец О’Съливан.

— Нямам предвид това. Той забрави нещо.

Отец Гифли стана и взе писмото на Иърлинг от страничната облегалка на стола, където беше седял отец О’Конър. Върна се на мястото и като вдигна писмото, попита:

— Сигурно е от някой от неговите кингстаунски приятели, как мислите?

Отец О’Съливан не каза нищо и понечи да прибере бутилката в шкафа.

— Оставете я на мястото й — заповяда рязко отец Гифли.

— Извинете — каза отец О’Съливан. — Мислех, че вече ще си лягате.

— Първо ще видим какво пишат неговите приятелчета — рече отец Гифли. — Слушайте.

Преднамерено бавно той разтвори писмото, а отец О’Съливан скочи от мястото си и бързо се приближи към него:

— Моля ви, недейте…

Отец Гифли го погледна.

— Седнете, Джон. Ето там, срещу мене. Правете каквото ви казвам.

Отец О’Съливан се подчини, знаейки, че ако откаже, ще последва неприятна сцена. Предстоятелят му зачете писмото, изречение след изречение, а отец О’Съливан, вкопчил се в облегалката на стола, полагаше големи усилия да запази самообладание. Всяко възражение от негова страна можеше да предизвика буря. Чувствуваше, че предстоятелят му е на границата на лудостта.

 

 

На сутринта докато отец О’Конър и отец О’Съливан закусваха, към тях се приближи отец Гифли. Извади писмото от джоба си и го подаде на отец О’Конър:

— Струва ми се, че е ваше.

Отец О’Конър се вторачи в листовете; отец О’Съливан, който се канеше да отпие от чашата си, я остави на масата.

— Жалко, че вашият приятел не е наясно с доктрината за грехопадението — каза отец Гифли, — но иначе симпатиите му са достойни за възхищение.

Той се обърна към отец О’Съливан. Лицето му се беше изопнало, по кожата бяха избили червени петна, изпъкналата възлеста вена на лявото му слепоочие пулсираше.

— За Франс съм чувал много малко — продължи той, — но Дарвин, доколкото знам, твърди, че сме произлезли от маймуните. Не е ли така, Джон?

Отец О’Съливан се вцепени, онемя, а отец Грифли се обърна и тръгна към вратата, където се спря и каза:

— Всъщност възможно е… нищо чудно да е така.

Вратата се затвори. Двамата се спогледаха.

— Той го е прочел — каза отец О’Конър, — той е прочел моето писмо.

— Човекът не е добре.

— Личната ми кореспонденция… как се осмелява!

— Станал е много странен. Трябва да се опитате да го разберете.

— Разбирам го много добре — каза отец О’Конър.

— Отец Гифли е болен.

Отец О’Конър гневно се надигна и рязко бутна стола си назад.

— Той е пияница и ме мрази — каза.

Почти беше стигнал до вратата, когато тихият глас на отец О’Съливан го спря.

— Писмото ви, отче.

Пак го беше забравил. То лежеше на покривката, където го бе хвърлил отец Гифли. Повторното недоглеждане го смути. Той сложи писмото в джоба си, без да благодари на отец О’Съливан.

— Започвам сериозно да се замислям как да постъпя — рече той.

— Простете му — кротко предложи отец О’Съливан.

— Вече не става въпрос само за прошка — каза горчиво отец О’Конър. — Имам и други съображения.

Той затвори вратата след себе си.

Глава осма

Валеше дъжд. Мълхол закусваше на светлината на свещ и чуваше как капките барабанят по стъклата на прозореца.

— Как е времето? — запита той.

Жена му погледна навън. На Чандлърс Корт беше тъмно като в рог, в прозорците от двете страни трепкаше светлина на свещи. Внезапен порив на вятъра разтресе стъклата и я сепна.

— От лошо по-лошо — рече тя.

Той напълни лулата си и усети как пръстите му са премръзнали в ранната утрин. Щеше да съмне едва след два часа, а дотогава той трябваше вече да е впрегнал коня и да е натоварил каруцата за първата доставка.

— Наметни се с чула — посъветва го жена му.

Беше коленичила пред камината и се готвеше да запали огъня.

Мълхол дръпна от лулата си.

— Събуди Уили — рече тя, заета с работата си.

— Ей сега.

Той си мислеше за идващия ден: трябваше да впрегне коня, да кара по мразовитите улици, да товари мокри чували с въглища, да се препъва с тях нагоре-надолу по стълбите. Настроението му беше ужасно.

— Понякога ми се струва — каза той, — че Хенеси е по-умен от нас. Работи само когато времето е хубаво.

— Хайде, събуди Уили — повтори тя.

— Още е рано за него.

— Не е рано — рече жена му. — Той искаше да се поупражнява половин час, преди да тръгне.

— Не му ли беше достатъчно снощи? — изръмжа Мълхол.

Той взе свещта и влезе в задната стаичка. Синът му бе дълбоко заспал. На един стол до леглото бяха нотите. Върху тях лежеше флейтата, с която се бе упражнявал вечерта.

— Уили! — извика той.

Уили не помръдна. Мълхол се наведе и освети лицето на спящото момче. Синът му беше на деветнайсет години, височък. Ако всичко вървеше добре, щеше да стане силен младеж. Той го хвана за рамото и го разтърси.

— Ставай. Огънят е запален и закуската ти е готова.

Момчето седна в леглото и тръсна глава да прогони съня.

— Свири до среднощ с тая дяволска щуротия, а на сутринта не може да разлепи очи — промърмори недоволно Мълхол на жена си, като се върна в стаята.

— Безпокои се за конкурса — каза тя.

Същата вечер в Кралския театър щеше да се състои голям конкурс за флейтисти и барабанисти. Готвеха се да отидат всички заедно. Мисис Мълхол щеше да проветри тъмносиния шевиотен костюм на мъжа си, за да може да се преоблече бързо, щом се върне. Самата тя щеше да сложи най-хубавата си рокля, а мисис Фицпатрик можеше да й заеме нещо хубаво от своите дрехи. Бяха се сприятелили; щеше да намине у тях по-късно. При тази мисъл настроението й се повиши.

— Гледай да се върнеш рано — обърна се тя към мъжа си, — толкова рядко излизаме заедно.

Той уви чула около раменете си и взе пакетчето с обяда от расата.

— Да не забравиш нещо?

Откакто се бяха оженили, всяка сутрин тя му задаваше все този въпрос — в делничните дни, когато отиваше на работа, в неделя, когато се приготвяше за литургия. Мълхол нагласи каскета на главата си, усмихна й се и каза:

— Щом съм си взел шапката, значи всичко е наред.

Но щом заслиза по стълбите, моментното му добро настроение изчезна. Беше унил, мисълта за предстоящия ден го потискаше и той се питаше дали не се разболява. Във входа беше усойно и влажно, отвън вятърът повдигна чула от раменете му и той трябваше да извади ръце от джобовете си, за да държи краищата. Наведе глава, за да прикрие лицето си от дъжда и тръгна надолу по улицата. Пред него и зад него в тъмнината се чуваха стъпки, които отекваха самотно в ранното утро. Това бяха негови другари, работници, тълпа, тръгнала в тъмнилата преди зазоряване да работи за хляба си. Бяха наизлезли по улиците в покрайнините на града, за да посрещнат зимния ден.

На Брънзуик Стрийт, която бе осветена по-добре и Мълхол вече виждаше забързаните фигури, един афиш пред Кралския театър оповестяваше днешната програма:

ТАЗИ ВЕЧЕР

ИЗПЪЛНЕНИЯ НА ФЛЕЙТИСТИ И БАРАБАНИСТИ

ГОЛЯМ КОН…

По-нататък не можа да прочете. От дъжда долният край на афиша се бе разлепил и плющеше на вятъра. „Конкурс“ ли пишеше или „концерт“? Всъщност това няма значение. Билетите бяха купени и той знаеше какво ще чуе. Нищо чудно, след като Уили от една седмица се упражнява всяка вечер.

По-надолу на същата улица афишите на концертната зала „Антиент“ обещаваха друга музика. Стиснал краищата на чула на гърдите си, сякаш бе с наметало, Мълхол спря и прочете:

ТАЗИ ВЕЧЕР (ПЕТЪК), 13 ДЕКЕМВРИ 1912 Г.

КОНЦЕРТ НА ДЪБЛИНСКОТО ФИЛХАРМОНИЧНО ДРУЖЕСТВО

ХВАЛЕБСТВЕН ХИМН

„АТАЛИЯ“

(МЕНДЕЛСОН)

Диригент — Чарлс Г. Марчант, професор по музика

Участвуват:

Мадам Нора Бонел

Мис Едит Мортиър (носителка на златен медал)

Дж. Дж. Молтби (главен тенор на Честърската катедрала)

Хор и оркестър в пълен състав

Цени на билетите: запазени и номерирани места

в партера — 4 шил.

балкон — 2 шил.

галерия — 1 шил.

Билети на касата на Крамър, Уестморланд Стрийт

Луксозна работа. Жени в бяло и мъже с фракове четат думите от някакви свитъци. Веднъж ги беше видял, макар и не в целия им блясък — бе влязъл по време на репетиция да пита за една доставка на въглища. Застана отзад и не знаеше към кого да се обърне, гласовете на хористите и звуците на оркестъра изпълваха залата. Това не беше в „Антиент“, а в залата на едно манастирско училище. Някаква монахиня му каза да седне и да изчака паузата, но той бе така смутен, че се измъкна навън веднага щом тя си отиде. Макар манастирът да беше католически, стори му се, че всички доста приличат на протестанти.

Студен вятър вилнееше по крайбрежната улица и запращаше потоци от дъжд в различни посоки. Прозорците на кабинета на мистър Догет, както и съседните, бяха тъмни. Още бе твърде студено и рано за собственика и помощниците му. В конюшнята беше приятно топло и миришеше остро на конска пикоч. Конярят поздрави Мълхол. Хвърляше сено и фигурата му изглеждаше призрачна в слабата светлина на газовата лампа.

— Ама временце, а, точно като за сезона.

Като за сезона, вярно, и така щеше да бъде целия януари и февруари, и началото на март — тези проклети месеци на годината.

— Вчера си помислих, че кобилата ми вече окуцява — рече Мълхол и нежно я погали.

— Нищо й няма, само кракът й се беше схванал — каза конярят. — Поразтрих я малко.

— Сигур има ревматизъм — предположи Мълхол.

— Просто я е заболяло — каза конярят, — нали и тя е от плът и кръв като всички нас.

Докато може да работи, има къде да спи и какво да яде, помисли си Мълхол, а когато остане без сили, с един куршум ще й сложат края. Ако не умре във впряга, като много други. Конярят се закашля, спря за миг, после кашлицата се засили. Опря се на дръжката на вилата, докато пристъпът премина. Беше висок слаб човек с изпито лице и охтичави гърди и живееше до конюшнята. Денем я чистеше, а вечер преглеждаше конете за рани или болести. Ако някое животно не беше добре, той оставаше да се грижи за него цяла нощ. Баща му и дядо му бяха работили на същото място.

Мълхол продължаваше да гали кобилата.

— До Коледа има по-малко от две седмици — отбеляза конярят, когато успя да си поеме дъх след пристъпа.

— Сигурно ще ходиш да я празнуваш в чужбина — пошегува се Мълхол. Вратните мускули на животното леко потръпваха под дланта му.

— Говорихме за това с жената — каза конярят, — приходило и се на Ривиерата.

— Мойта пък иска на курорт с минерални бани — рече Мълхол.

— Права е — заключи другият след известно размишление, — по тия места ходят по-изискани хора.

— Вярно е, като бях там, и аз видях — съгласи се Мълхол.

— Накъде мислите да тръгвате — към Лисдунварна или пък някъде в чужбина?

— В чужбина — жената обича да пътува с кораб — отговори Мълхол.

— Е… приятно прекарване — каза конярят и отново се залови да изгребва сеното. Когато Мълхол вече беше извел кобилата на двора, хрумна му още нещо и той викна след него:

— И да не забравиш да ни изпратиш картичка!

Мълхол впрегна животното и отиде да вземе поръчките за деня. Прегледа адресите. Всичките бяха на кантори и фирми в града, което означаваше по-малко качване и слизане по стълба, и слава богу. Той забеляза, че този път адресите бяха по-малко от обикновено.

— Това ли е всичко?

— Има още една доставка — отговори чиновникът, — но тя е специална, затова я държа отделно.

Той му връчи друго листче. Адресът беше на частна къща на около шест мили от склада, от другата страна на Феникс Парк. В горния ъгъл беше написано и подчертано: „С предимство.“

— По дяволите — изруга Мълхол.

— Сигурно е за някой приятел на Догет — предположи чиновникът.

— Това ще ми отнеме цялата сутрин!

— Знам. Затова ти давам по-малко доставки, отколкото на другите.

Предстоеше му дълго и бавно пътуване през целия град и после нагоре по хълма през ветровития парк. В хубаво време щеше да е приятно, но днес това значеше да премръзне и да се измокри до кости. Мълхол пъхна листчетата с поръчките в джоба си и отиде да натовари въглищата за първия адрес.

 

 

Тя се оглеждаше в голямото огледало на гардероба и не можеше да се познае. Тъмното палто с плисирана пелеринка на раменете напълно скриваше домашните й дрехи. Перото върху черната кадифена шапчица й кимаше от огледалото и тя изглеждаше толкова елегантна, че се притесни. Беше прекалено хубаво за нея. А щеше да смути и съпруга й. Каза това на Мери, която стоеше зад гърба й и се възхищаваше.

— Глупости — отвърна Мери, — много ти отива.

Тя погледна въпросително към мъжа си, очаквайки от него да я подкрепи.

— Той просто няма да те познае — каза Фиц окуражително.

Докато помагаше на мисис Мълхол да нагласи шапката с перото, Мери помоли Фиц да извади от кутията на бюфета белия медальон — една от многото дреболии, които бе получила от мисис Брадшоу през последните месеци. Тя непрекъснато им изпращаше подаръци: ту някой стол, ту пердета, ту износени дрехи, които обаче бяха далеч по-добри от онези във вехтошарските магазини. Последния път получиха две декоративно кученца — сега бяха на полицата над камината от двете страни на часовника, който Пат им бе подарил за сватбата. Мисис Мълхол ги забеляза веднага щом влезе да поиска от Мери палтото.

— Всичко си имате — каза тя, като огледа малко завистливо уютната стая.

Фиц намери една камея сред купчината копчета и безопасни игли.

— Сложи я на блузата си — каза Мери на мисис Мълхол.

По-възрастната жена се поколеба. Да се обличаш спретнато беше едно, но съвсем друго беше да носиш дрехи, които са за по-богати хора. Такива брошки слагаха само дамите.

— Не мога — възрази тя, — няма да ми отива.

Но в края на краищата я прие. Толкова отдавна не беше ходила на концерт. И кой знае кога щеше да отиде пак.

Мисис Мълхол остави дрехите в спалнята, взе си шала и отиде да напазарува нещо за обеда на Уили. Уви шала плътно около главата и раменете си, като го придържаше под брадичката си. Беше петък и купи херинга. Всеки път, когато край нея минаваше каруца, тя изпитваше съжаление към сгушения в дъжда и студа човек с поводите и се сещаше за мъжа си. Бърни беше едър и силен. Но вече не бе млад. Силата не помагаше срещу влагата и зимните студове. Друго е да си млад. Като се прибра вкъщи, преди да започне да готви, тя извади костюма на мъжа си от шкафа и го сложи до огъня, който разпали с безразсъдно разточителство и отблясъците му заиграха по стените на стаята. Дрехите на мъжа й трябваше да бъдат добре проветрени и топли, когато той се върне. После започна да бели картофи. Това също правеше днешния ден особен. Обикновено мъжете се прибираха чак за вечеря. Но днес Уили щеше да работи само до обед, за да може да отиде на последната репетиция преди конкурса. Тя сложи масата и приготви тигана. Сигурно от цяла вечност не съм правила това по средата на деня, помисли си мисис Мълхол.

 

 

— Какво мислиш за нея? — попита Мери.

— За кого? — каза Фиц разсеяно. Той обядваше и скоро щеше да тръгва на работа.

Мери въздъхна и рече:

— За мисис Мълхол, разбира се.

— Мисля, че изглеждаше много добре.

— Ще й бъде приятно да поизлезе малко.

— На мене също — отбеляза Фиц. — Цели шест седмици го слушам всяка вечер да свири на флейтата тези три мелодии. Чудя се как ли издържа Бърнард Мълхол.

— Уили е техен син. Там е разликата — отвърна Мери.

Тя взе празната чиния и наля чай в чашата, която му бе купила, като беше ходила да гостува на баща си. На нея бяха гравирани думите „Подарък от Корк“. Фиц погледна първо надписа, после дъжда, който плющеше по стъклата и си помисли колко време бе минало оттогава. Мери се върна през юли, а след това двамата прекараха заедно най-хубавото лято за четирите години, през които бяха женени. Той имаше постоянна работа, а и подаръците на мисис Брадшоу им помагаха да живеят съвсем сносно. С количката, която бяха купили на старо, можеха да извеждат децата и почти всяка неделя се разхождаха до плажа на Сандимаунт. Сигурно е имало лошо време, но сега Фиц не си спомняше. Помнеше само синьо небе и гладки пясъчни ивици. Когато имаше отлив, те вървяха близо половин час, докато стигнат морето; оттам къщите на крайбрежния път изглеждаха съвсем мънички, а Дъблинскнте и Уиклоуските планини, опасващи залива, бяха толкова красиви, че просто дъхът ти спираше. Дори сега споменът за този плаж го развълнува. Той бе играл там като дете, а по-късно, вече младеж, дълго беше ходил вечер по пясъка на връщане от плувния клуб „Полумесец“; малко натъжен от безкрайността на летния залез, или просто за да убие времето се бе опитвал да брои светлинките, които една след друга припламваха в полумрака на крайбрежния път.

— Корк на брега на Ли — пошегува се той и взе чашата.

— Каирдермот също е край Ли — каза Мери, — но там тя е тясна като поточе и можеш да я прецапаш.

— Такава е и Лифи край дефилето Сали.

— Къде е това дефиле?

— Горе, в планината. Може да се отиде и с велосипед.

Преди много години през лятото той често бе ходил там с велосипед. Веднъж се заблуди и един старец, който живееше сам в колибата си, го нагости с чай, хляб с масло и варени яйца. Странно наистина, колко спомени от минали лета навяваше една чаша с надпис „Подаръкът от Корк“. Като си изпи чая, Фиц сподели спомените си с Мери, но разказът му не беше много интересен. После взе пакетчето с вечерята си и излезе. На път към работата си срещна Уили Мълхол. Момчето беше с шапка, каквито носеха музикантите. От джоба му стърчеше флейтата.

— Успех довечера! — пожела му Фиц на сбогуване.

— Благодаря, ще имам нужда — отвърна Уили разпалено.

Той беше почти на деветнайсет години. За него състезанията бяха важно нещо.

 

 

— Я виж Уили Мълхол с ква шапка е — рече Хенеси. Той седеше в сутерена с Бекона и гледаше улицата през една пролука между картона и рамката на прозореца.

— Каква шапка?

— Музикантска.

— Музиканти, ала-бала — промърмори Бекона и шумно се изплю в саморъчно направения мангал, сложен в огнището. Бе пробил дупки на дъното на една стара кофа и сега в нея тлееха въглищата, които бе събирал усърдно предишния ден по брега. След отлив там се намираха въглища, особено ако бе имало буря.

— Това се казва плюнка — добави Бекона, заслушан в сърдитото съскане на въглените.

— За малко да угасиш тая проклетия — укори го Хенеси.

— Не мога да понасям любители — рече приятелят му.

— Ще има някакъв конкурс — обясни Хенеси — и момчето се готви за него от седмици. Вляза, изляза — той все свири. Уили сам ми разправи.

— Знам — рече Бекона, — нали го чувах как повтаря все едно и също, бутнал нотите под носа си, та да не забрави какво свири. Аз никога не правя така.

— Ти си майстор — поласка го Хенеси, — имаш и памет, и природна дарба.

— Точно туй е нужно — съгласи се Бекона, — там е разликата между любителя и професионалиста. На любителя му трябват ноти, а професионалистът свири по слух. Я си представи, че отида да свиря пред хората на някое надбягване и сложа пред себе си поставка с ноти?

Хенеси се усмихна.

— Тълпата ще си умре от смях.

— Направо ще съборят трибуните.

— А ти познаваш ли нотите? — попита Хенеси.

— На мен не ми и трябва — отвърна Бекона, — нали точно това ти казвам.

— Не, питам те дали някога си учил нотите?

Бекона усети, че е притиснат натясно.

— Донякъде — отговори уклончиво той.

— Кой те е учил? — настояваше Хенеси.

— Кво искаш да кажеш — кой ме е учил?

— Ами кой ти е бил учител?

— Сам съм си бил учител.

Хенеси затършува из джобовете си и накрая извади цяла колекция от фасове. Предложи на Бекона, който направи тръбичка от хартия и я мушна в една от дупките на кофата. Фасът беше толкова малък, че Бекона дълго не можа да запали. Внезапно изръмжа сърдито и се тупна по брадата.

— По дяволите! Подпалих се! — рече той.

— Кво ти става?

— Брадата ми гори.

Хенеси се намръщи, сбърчи нос и кихна.

— Наистина — каза той — замириса на пърлено.

Взе фаса от стареца, запали и му го подаде.

— Сложно нещо е това музиката — продължи той, след като Бекона си дръпна няколко пъти без повече произшествия. — Уили Мълхол се опита да ми обясни някои работи. Разправя, че имало седем ноти — до, ре, ми, фа, сол, ла, си.

— Така е — съгласи се приятелят му, — ама има и още. Знаеш ли ги тия — бемол, диез, мажор и разни други?

— За тях нищо не каза — реши Хенеси.

— Разбира се, че не е казал, защото не ги знае. Ония там от оркестрите никой не ги учи на нещо повече от тоновата стълбица. Но истинските музиканти като мене не могат да свирят така. Чакай, ей сега ще ти покажа.

Той извади „италианския флажолет с превъзходен тон“ от джоба си, издуха праха и изсвири хроматична гама в две октави.

— Колко ноти чу тука? — попита той, като свърши.

— Не ги броих — призна Хенеси, но май бяха двайсет и седем, а не седем.

— Ето, виждаш ли, и то без да имам музикантска шапка — похвали се Бекона.

— Абе природна дарба, туй е то — повтори Хенеси убедено. Възхищението му беше искрено. За него това бе идеален пример за божията справедливост. Бекона имаше болна ръка и куцаше с единия крак, но затова пък бог го бе дарил с музикален талант.

— Изсвири нещо — прикани го той.

Бекона поклати отрицателно глава, но в следващия миг промени решението си. Изсвири замислено няколко ноти, после започна дълга и бавна импровизация, като разкрасяваше мелодията с трели и извивки, Хенеси беше вперил очи в мангала и намираше, че мелодията звучи много тъжно. Носени от вятъра, дъждовни капки забарабаниха отново по картона на прозореца. Усещаше как на гърба му духа, въпреки че ръцете и лицето му се грееха на огъня. Горе, у дома си, нямаше с какво да запали камината, но децата бяха отишли да търсят недогорели въглени и пръчки и Хенеси се надяваше, че няма да се върнат с празни ръце. Зимата винаги бе тежка. Дни наред вече той търсеше някаква работа, но напразно. Може би след седмица, когато коледното настроение разбуди милосърдието в сърцата на онези, които го имаха, щеше да си намери работа. По Коледа обикновено му потръгваше.

В сутерена цареше полумрак, отчасти защото картонът закриваше светлината, а и в небето бяха надвиснали облаци.

— Много хубава мелодия — рече той, когато Бекона свърши. — Как се казва?

— Няма име, защото сам си я измислих, и то сега, докато свирех — отговори Бекона.

— Ти ли я съчини?

— Просто следвах собствените си мисли — уточни Бекона. — После попита: — С какво се занимава младият Мълхол, когато не се отдава на музикалните си заблуждения?

— Работи като куриер в „Независимите вестници“.

— Възголемичък е за куриер — отбеляза Бекона.

— Май съвсем скоро ще го изгонят. Държат ги до определена възраст.

— С музиката няма да може да си изкарва хляба — каза Бекона.

Но веднага усети, че е прекалил. Въздъхна дълбоко.

— В края на краищата той е още дете. Животът е пред него.

Хенеси одобри това снизходително отношение.

— Да оставим хората на мира — каза той.

— Прав си — рече Бекона и повтори: — Прав си.

Между двамата се възцари единомислие. Те чувствуваха, че озлоблението е безсмислено. Трябва да се търпи. Да се издържи. Уили Мълхол едва беше тръгнал по пътя към отчаянието, към самотата и бог знае още какви изпитания.

— Изсвири още нещо — подсети го Хенеси.

След кратък размисъл Бекона се съгласи и отново поде причудливата мелодия с нейните трели и извивки, а Хенеси, вперил очи в червените въглени, се отдаде на мечти. Спомни си как двамата седяха така в котелното на църквата „Св. Бригита“, пиеха портвайн и си хапваха пуйка и студено свинско. Пак беше малко преди Коледа. Не, след Коледа беше, сети се той. Жалко наистина, че Бекона изпусна една толкова хубава работа. Самият той мислеше да отиде при енорийския свещеник и да помоли за нея, но после реши, че има нещо предателско в това. А Бекона тъй или иначе смяташе, че с него са постъпили несправедливо. Нямаше да е честно да поиска да работи на негово място. Ама и Бекона си го биваше — този опърничав и заядлив старик не само отказваше да поиска прошка, но и дори на службите в „Св. Бригита“ вече не ходеше. Казват, че тамошният енорийски свещеник бил добър човек, макар и малко дръпнат. Той можеше да отиде при него. Но не. Пуста гордост!

А колко хубаво щеше да бъде да си влезе вкъщи и да каже: „Намерих си постоянна, почтена работа. Вярно, само за зимата, но пък за цялата зима. Работа в църква. Звучи внушително. При свещениците. Като огняр. В «Св. Бригита». Жена му отново ще гледа на него с уважение… както някога. На такова място можеш да напреднеш, стига да се стараеш. Алоисиъс Хенеси, огняр в «Св. Бригита».“

„Каква хубава сутрин, мистър Хенеси.“

„Чудесна, госпожо, да благодарим на бога.“

А после, когато отмине, но не достатъчно далеч, за да чуе:

„Кой беше този, Алис?“

„За кого питаш?“

„За мъжа с работните дрехи, когото току-що поздрави.“

„О, този ли, това е Алоисиъс Хенеси, огнярят на църквата.“

Въглените се разгоряха така силно, че кофата се нагорещи почти до червено. Хенеси вдигна яката си, защото му духаше на гърба. Играта на огъня и причудливата музика го унасяха, в полумрака мислите му блуждаеха като в лабиринт. Долови далечен познат глас. Чу го още няколко пъти и най-накрая с ужас разбра, че тя е до него, в сутерена.

— Ето къде си бил значи.

Беше жена му, сложила ръце на хълбоци, дребна и суха, с креслив глас. Музиката бе спряла.

— Мотаеш се и си чешеш езика, а децата ти стоят гладни.

— Побъбрих си малко с нашия добър съсед и приятел, Елън — каза той. — Тъкмо щях да се качвам.

Жена му кресна:

— Хубав мъж си имам, няма що! Седи си на задника, вместо да иде да си търси работа!

— Търсих къде ли не — отвърна Хенеси искрено, почти през сълзи. — Довечера пак ще ида.

— Ще идеш! Когато всичко е затворено и хората се приберат вкъщи!

Викаше толкова силно, че кучето се разлая.

— Ама и тоя хубостник тука — рече тя, обръщайки се към Бекона.

Сега тя изля целия си гняв върху него.

— И ти си същата стока — кресна жената. — Хвани единия, че удари другия!

Бекона бавно се надигна. Както обикновено, стана с големи усилия, защото кракът го болеше. Беше се схванал от седене и се подпря на стената. Вторачи се в жената и тя стреснато отстъпи назад; плашеше я погледът му, рошавата брада, недъгавостта му.

— Госпожо — каза Бекона, — той ви е мъж и сигур трябва да ви слуша. Аз пък нямам такова намерение. А сега си обирайте парцалите оттука и идете да викате у дома си.

— Елън — умолително каза Хенеси, — да си вървим горе и да оставим мистър Тайърни на мира.

— Точно така, госпожо — рече Бекона, — щото ако не се изметете веднага, ще насъскам кучето срещу вас.

— Само се опитай… сакат негодник!

— Рижко! — извика Бекона.

Кучето се приближи към него.

— Елън — молеше я Хенеси, — да си ходим, като ти казват.

В уплахата си той я хвана за ръката, но тя го отблъсна.

— Сакат негодник! — изпищя мисис Хенеси.

Бекона вдигна здравата си ръка заплашително над главата и кучето изръмжа.

— Господи! — викна тя, като видя озъбената кучешка муцуна.

— Махай я оттука — обърна се Бекона към Хенеси.

Беше се изправил. От гняв и омраза брадата му бе щръкнала напред, очите му гледаха злобно. Тя заднишком се заизмъква през вратата, Хенеси — след нея. Когато вече бяха на стълбите, Бекона извика:

— Ако съм сакат, за това е виновен господ, а не Тайърни Бекона!

Като чу гласа му, кучето яростно се разлая.

— Чувате ли ме, госпожо? — викна отново Бекона, знаейки, че от страх тя нямаше да отговори. — Господ ме е направил сакат! Него питайте защо!

Блъсна вратата с рамо и тя се затвори с трясък. После се облегна на нея, целият треперещ от гняв.

— Имало едно време — каза той на кучето — една мила девойка с нежен глас. Бузите й били червени като ягоди, а кожата й — бяла като сняг. Сега отвори ли вонящата си паст, бълва змии и гущери.

Неудържима ярост го завладя отново. Той рязко отвори вратата и изкрещя:

— Чуваш ли, дърта вещице — бълваш змии и гущери!

Гласът му проехтя в коридора. Ехото разнесе отчаянието му из всички ъгълчета на къщата.

 

 

Когато стигна до парка, дъждът премина в суграшица, а пътят продължаваше нагоре, докато излезе съвсем на открито и вятърът запращаше снега в лицето му, ръцете му се вкочаниха от студ, ледените кристалчета по клепачите му дълго не можеха да се стопят и Мълхол пътуваше почти слепешком. Най-сетне стигна до къщата и там видя, че обядът му го няма — или го беше изгубил, или изобщо бе забравил да го вземе. Въглищата бяха разтоварени, листчето с думите „С предимство“ бе подписано, без някой от къщата да му предложи чаша чай. Но му дадоха шест пенса бакшиш. Искаше му се да си купи нещо, за да се сгрее. Но устоя на изкушението. По-добре бе да почерпи с тия пари жена си довечера в театъра. До три часа приключи с доставките из града и се върна в склада, където видя пакетчето с обеда си на масата в кантората.

— Конярят го донесе, забравил си го сутринта — каза чиновникът.

Мълхол го взе, без дори да благодари. Беше много уморен.

— Ще трябва да направиш още един курс — рече чиновникът, — наблизо е — до леярната на Морган.

— Това последният ли е?

— Последният.

Хубаво беше да свърши по-рано. Той пъхна пакетчето в джоба си. По-добре да натовари каруцата, да откара въглищата и след това да се прибере у дома. Да седне на топличко пред камината.

— Давай тогава — каза Мълхол и за първи път през днешния, ден настроението му се подобри.

Но не тръгна веднага. Остана още малко в кантората и запали една лула. Няколко дръпвания ще притъпят апетита му.

Зимният сумрак вече се спущаше, когато той мина през портата и влезе в двора на леярната на Морган. Дворът беше просторен, на равни разстояния имаше газови фенери, които един човек палеше с дълга факла.

— Единична доставка — каза Мълхол на портиера.

— Тя е за кантората — отвърна той.

— Зная — рече Мълхол.

Единичните доставки бяха винаги за нуждите на кантората. По неизвестни причини там получаваха гориво по отделна сметка.

— Нали знаеш къде да разтовариш.

Това не беше въпрос, портиерът беше сигурен в отговора.

— Да — каза Мълхол.

През по-голямата част от живота си той бе карал въглища за тази леярна. Спря каруцата пред кантората, но тъкмо се канеше да започне да внася чувалите, и пазачът го спря.

— Горе има заседание на управата — обясни му той. — Всеки момент ще започнат да излизат.

Мълхол разбра каква е работата. За разлика от друг път, коридорът просто блестеше от чистота. Разотиващите се директори не трябваше да видят по пода въглищен прах.

— Къде да ги оставя?

— Сега ще ти покажа — отговори пазачът.

Заведе го от другата страна на сградата. Извика трима работници да му помогнат.

— Боб Фицпатрик на работа ли е сега? — попита Мълхол, щом разтовариха въглищата.

— Във втори цех е — отговори пазачът. После заговорнически додаде: — Нещо за профсъюза ли?

— Да — потвърди Мълхол.

— Много добре — рече пазачът. — Ще държим високо Червеното знаме. Ей сега ще го повикам.

— Кажи му, че ще го чакам до новата подемна машина.

Имаше къде да върже коня. Освен това там бе закътано, няма да бие много на очи.

Мъжете, които работеха на подемната машина, познаха Мълхол и му махнаха за поздрав. След излизането си от затвора той стана техен водач, активен защитник на ларкинизма. Мълхол им махна в отговор. Тук беше трудно да се говори. Мъжете работеха на една платформа до машината. Стоманени въжета, плъзгащи се в жлебовете на големи колела, движеха безкрайна върволица от кофи, пълни с въглища, когато се издигаха, празни и готови да бъдат натоварени отново на слизане. Грохотът бе оглушителен.

Мълхол чу, че някой го вика по име и дълго се взира в сумрака, докато най-сетне през пелената на ситния дъждец успя да различи един мъж, който му махаше. Изкачи се на платформата и се приближи до него. Беше негов познат — О’Мейъни.

— Как върви работата? — попита Мълхол.

— Имам за тебе новини от Трамвайната компания — рече О’Мейъни, — но сега не мога да ти разкажа всичко, много е дълго, ако искаш да се срещнем и да поговорим. Свободен ли си довечера?

— Довечера съм зает — отвърна Мълхол, — ще ходя в Кралския театър с жената. Какво ще кажеш за утре вечер?

— Добре, ще се видим утре в „Либърти Хол“ — съгласи се събеседникът му.

— Кажи ми само с две думи за какво става въпрос?

Мълхол проявяваше особен интерес към „Трамвайната компания“. Нейният председател, Уилям Мартин Мърфи, беше отказал да се срещне с Ларкин.

— Научих, че управата е решила да покани работниците на тайно събрание и да се опита да ги подкупи, за да напуснат профсъюза. Обсъждали са този план в една частна къща.

— Ти откъде разбра?

— Сега не мога да ти кажа, но източникът е сигурен.

— Колко сигурен?

— Сестра ми ми каза, тя работи там като прислужница.

— Браво, юнак! — рече Мълхол и се обърна да си върви.

Работникът, зарадван от похвалата, се усмихна и отстъпи назад към макарата. Стъпи невнимателно и се приближи прекалено много до нея. Препъна се, размаха ръце, за да запази равновесие и извика. Мълхол се обърна и бързо изтича обратно. Онзи стенеше от болка. Дясната му ръка беше притисната между стоманеното въже и макарата, която продължаваше бавно да се върти и все по-силно приклещваше ръката. Мълхол се хвърли с цялата си тежест върху макарата и завика за помощ. Изглежда никой не го чуваше. Кофите дрънчаха по пътя си надолу и въжето, което се бе разхлабило, тъй като Мълхол задържаше макарата, се отпусна на платформата. Напрягайки всичките си сили, Мълхол едва удържаше макарата и отново извика. Никой не отговори. Мракът се сгъсти, дъждът се засили, грохотът на кофите като че ли ставаше все по-оглушителен.

— По дяволите — процеди О’Мейъни.

Мълхол вече губеше сили и макарата отново леко се завъртя.

— Спрете! — извика той. — Спрете я!

След миг се появи Фиц и намери приятеля си, който вече изнемогваше.

— Кажи им да спрат машината — едва успя да изрече той.

Фиц изтича към средата на платформата и извика нещо към контролната кабина. Отначало не го разбраха. После съобразиха какво става. Кофите спряха. Колелата престанаха да се въртят. Настъпи тишина. Работниците се струпаха около макарата, задърпаха дружно, докато въжето се отпусна и ръката на О’Мейъни бе освободена.

— Добре ли си, Бърни? — обърна се Фиц към Мълхол.

— Бомба — отговори той.

Той се облегна на макарата. Всяко мускулче на гърба го болеше: едва си поемаше въздух.

— Почини си малко — посъветва го Фиц.

И отиде да види как е другият работник. Ръката му беше цялата в рани, но нямаше счупено. Някой извика от кабината и нечий глас му отговори.

— Всичко е наред! Пускай!

Кофите отново задрънчаха и шумът привлече вниманието на Фиц. Той погледна към платформата и се вцепени от ужас. Мълхол беше застанал на няколко крачки от макарата и се олюляваше от изтощение. Освободена от предишния натиск макарата започна да се върти и да придърпва все по-бързо и по-бързо разхлабеното въже, което лежеше на платформата. Фиц усети опасността и извика:

— Бърни!… Внимавай!… Въжето! Скачай!

Мълхол се изправи и погледна към него. Фиц извика отново. Но беше късно. Стоманената примка, в която бе застанал Мълхол, със светкавична бързина се затегна около краката му, стисна ги и в следващия миг го повали. Когато Фиц стигна до него, той лежеше в локва кръв.

— Какво стана, Фиц?

— Лежи и не мърдай — каза Фиц.

Но Мълхол се надигна с последно усилие и видя до себе си собствените си крака. Бяха отсечени малко под колената.

— Лежи спокойно — тихо рече Фиц.

Той си съблече куртката и започна да разкъсва ризата си на ивици. С помощта на още един работник направиха турникети за всеки крак. С всички сили стегнаха бедрата на Мълхол. Стояха, коленичили край него в дъжда, на светлината на стъкмените от работниците лампи, и стягаха ли, стягаха краката му, докато пристигна линейката и откара Мълхол, който беше в безсъзнание. Фиц вдигна двата отрязани крака, чудовищни и ужасяващи, и ги уви в един чул. Санитарят ги взе от него. Когато линейката замина, Фиц се облегна, пребледнял и разтреперан.

— Лошо ли ти е? — попита го някой внимателно.

— Сега ще се оправя — отвърна Фиц.

В следващия момент почувствува как стомахът му сякаш се сви на топка и започна да повръща. Една ръка го държеше здраво за рамото и когато пристъпът премина, същият непознат глас попита:

— Къде живееш?

Фиц машинално си каза адреса.

— Отпред е автомобилът ми. Ще те закарам у вас. Фиц се обърна и видя, че до него стои мистър Иърлинг.

— Смяната ми още не е свършила.

— Няма значение — каза Иърлинг, — тръгваме. Двамата прекосиха двора. В колата Иърлинг видя, че Фиц още трепери и извади от джоба си плоско шише.

— Пийни малко — рече той, — помага в такива случаи. Даде адреса си на шофьора, който поиска да му обяснят как се отива дотам.

— Казвам се Иърлинг, директор съм на компанията.

— Благодаря ви — рече Фиц.

— Ужасно нещастие. Как се случи?

По пътя Фиц му разказа всичко. Докато говореше, изведнъж осъзна, че за цялата трагедия бе виновен оня глупак, който бе извикал на хората от кабината да пуснат онази машина. Но не каза нищо за това на Иърлинг, за да не пострада някой. Бедата вече беше сторена. С Мълхол бе свършено, дори и да оживееше. На Чандлърс Корт той слезе и отново благодари на Иърлинг.

— Няма защо — отвърна Иърлинг. — Сега си почини добре. И утре недей да ходиш на работа. Ще се погрижа това да не се отрази на възнаграждението ти.

Мери вече бе научила всичко. Някой беше съобщил за нещастието и цялата къща бе потресена от новината.

— Тъкмо бях тръгнала към мисис Мълхол — каза Мери, — сега не бива да е сама.

— И аз ще дойда с тебе за малко — рече Фиц.

Те почукаха на вратата и един тих глас каза:

— Влезте.

Седеше до масата, без да плаче, вцепенена от скръб. На леглото в ъгъла лежаха дрехите, които Мери й беше дала. Проснати на два стола пред камината, празничният костюм и една чиста риза чакаха Мълхол да се върне. Мисис Мълхол стана, Мери се приближи към нея и двете се прегърнаха.

— Бедният ми Бърни — едва чуто прошепна мисис Мълхол, — моят беден, миличък Бърни.

И заплака. Мери я притисна силно към себе си. С нищо друго не можеше да я утеши.

Две седмици по-късно, в навечерието на Нова година, докато Мълхол все още беше между живота и смъртта, Фиц се прибра вкъщи с новината, че са го назначили за майстор. Мери знаеше, че това се дължи на намесата на Иърлинг, който го бе направил заради мисис Брадшоу. Цяла вечер тя й писа благодарствено писмо. Фиц отиде до болницата да навести Мълхол. Карингтън, който беше станал надзирател и на чието място бе назначен Фиц, му бе казал:

— Съветвам те да напуснеш профсъюза. Не е в твой интерес да се бъркаш в тия работи около Ларкин.

— Благодаря ти за съвета — отговори му Фиц, — но нямам намерение да променям решението си.

— Твоя работа, но поне не говори много-много за това — рече Карингтън. — Не те заплашвам. Просто те съветвам като приятел.

— Знам — каза Фиц, — ние винаги сме се разбирали.

Разрешиха му да поседи малко при Мълхол, който спеше.

Фиц надникна зад паравана и се загледа в едрото тяло, което никога вече нямаше да участвува в демонстрации, никога вече нямаше да минава през полицейските кордони. Фиц никога нямаше да измами доверието на този застаряващ, осакатен човек.

Глава първа

По Коледа Хенеси успя да намери временна работа като разносвач при един месар. Бекона го видя на улицата, яхнал велосипеда с голяма кошница отпред, на която пишеше: „А. Ратиган — богат избор на месо“. Хенеси не умееше да кара добре, кошницата го затрудняваше и велосипедът се клатушкаше наляво-надясно, но Бекона му махна окуражително с ръка. Ала децата в бедните квартали не се отнасяха така съчувствено към него.

— Ей, мистър!… — викаха те подире му и когато той се обръщаше назад да види какво има, рискувайки да се блъсне в нещо, те сочеха и крещяха: — Задното ти колело се върти!

Той ги ругаеше, но дечурлигата не оставаха по-назад:

— Слез да си го издоиш! — дразнеха го те.

Скоро той свикна и престана да се обръща. След седмица вече караше стабилно и велосипедът се поклащаше само на тръгване и спиране. След като се уговори с месаря, един кръчмар го нае вечер да разнася пълни бутилки и да събира празните, тъй че Хенеси вече работеше на две места. На Коледа месарят, който беше с добро сърце и знаеше, че Хенеси има много деца, му подари голямо парче месо за празничната вечеря. Кръчмарят, за да не остане по-назад, му даде бутилка уиски и бутилка вино. Преди да се прибере вкъщи, Хенеси се отби при Бекона и му отсипа по малко и от двете, като след това доля бутилките с вода, за да не забележи жена му.

За Мери това беше най-щастливата Коледа в живота й. Беше купила клончета бодлива зеленика, с които украси стаите, над камината постави красиви надписи: „Весела Коледа“ и „Господ да благослови дома ни“. Бяха изписани със зелено, червено и жълто върху правоъгълни картончета, облепени с черна гланцова хартия. От мисис Брадшоу получиха коледен сладкиш и една златна лира. За първи път Фиц стана Дядо Коледа и пусна малки евтини играчки в чорапчетата на децата. Мари окачи и клонче имел. Пат дойде да им честити празника. Той остана за вечерята, на която Мери беше поканила мисис Мълхол и Уили, за да не им бъде тежко сами. По-късно дойде и Джо. Пристигна и семейство Фаръл. Той изглеждаше много остарял, но все още работеше на пристанището. Мери много се развълнува, като ги видя; спомни си за първите месеци след сватбата, прекарани у тях, за шума на зимното море почти под прозорците на къщата, за изхвърлените на брега трески след страшната буря. Всички си пийнаха и пяха. Пат склони мисис Мълхол да запее, но по средата на песента тя се разплака; това беше любимата песен на Бърни и тази мисъл я разстрои.

— Той скоро ще се върне у дома — успокои я Пат, — мислете си за това.

— Само да остане жив, само да е жив се моля на бога — рече тя. — Другото все някак ще се оправи.

Пат я увери, че непременно ще бъде така. Най-страшното беше минало и щом Мълхол го беше преживял, щеше да издържи всичко останало. И Фиц го потвърди, макар да знаеше, че Мълхол все още е на границата между живота и смъртта, и смяташе, че ще е по-добре, ако бог реши да го прибере при себе си. Мисис Мълхол се поуспокои, помоли да не й обръщат внимание и каза, че много съжалява, задето е развалила хубавата вечер.

След това коледните празници отминаха. Мери прибра картичките и хвърли клончетата в огъня. Когато пламъците ги обхванаха и из стаята се разнесе приятният им аромат, тя си помечта за онова, което можеше да им донесе новата година. Фиц вече беше майстор и получаваше по-висока заплата. Можеха да се преместят в самостоятелна къщичка някъде другаде, далеч от мизерията и мръсотията на Чандлърс Корт. Мисис Брадшоу й беше приятелка, бе щедра, внимателна, бе помогнала за повишението на Фиц. Това беше много важно — да имаш приятел с добро положение. Бъдещето изглеждаше хубаво. Мери седна и на светлината на свещта се залови да пише писмо на баща си, съобщаваше му, че децата са здрави, че приятно са прекарали Коледа, всички хубави вести, на които той щеше да се зарадва.

Но за другите обитатели на дома бъдещето не беше толкова обещаващо. Първо кръчмарят реши, че вече няма нужда от още един разносвач на бутилки, после месарят, въпреки добродушието си, намали поръчките на Хенеси на три седмично, след това го нае само за събота и неделя и накрая със съжаление му съобщи, че смята да се лиши от услугите му. Като се поохарчиха по празниците, гражданите затвориха кесиите си за Бекона. Под навъсеното януарско небе децата отново приведоха гръбчета над кофите за смет. С поредица от стачки в корабостроителницата бе възобновена упоритата борба за намаляване на работното време и за по-справедливо заплащане. Онези, които имаха щастието да притежават палта, ги закопчаваха догоре. Сутрин виждаха само осветените прозорци на канторите, а вечер само осветените прозорци на домовете си.

— Подпорите поддават — каза Брадшоу и остави писмото на масата, където закусваше.

Жена му изчака да продължи, но Брадшоу мълчаливо се сви на стола си.

— Какви подпори, скъпи?

— Боже господи… подпорите, с които са укрепени стените на къщите, какви други?

— Писмото от твоя агент ли е?

— Ами че кой друг ще ми пише за проклетите подпори?

— Откъде да знам — рече кротко мисис Брадшоу, — ти не ми каза от кого е писмото. Каза само: „Подпорите поддават.“

Мъжът й бе взел вестника. Беше февруари. Корабостроителните компании, прочете той, бяха приели исканията на работниците. Бяха направили много големи отстъпки. Според Брадшоу това бе пълна, унизителна капитулация.

— Май, че подпорите на целия свят поддават — мрачно отбеляза той.

Мисис Брадшоу съчувствено зацъка с език. Тя не разбра смисъла на последните му думи, но виждаше, че мъжът й е разстроен. В стаята беше студено, а той не понасяше студа. Писмата на агентите му винаги го разстройваха. Не проумяваше защо той не продаде тези къщи. Толкова много пари трябваха само за да ги поддържат да не рухнат, а приходите бяха съвсем малки, колкото и наематели да бяха натъпкани там. Един-два пъти се бе осмелила да му намекне за това, но той сърдито измърморваше нещо и тя признаваше, че не разбира почти нищо от тези работи. Внезапно Брадшоу остави вестника.

— Странно наистина.

Той пак млъкна и след като почака малко, жена му се обади страхливо:

— Какво има, скъпи?

— Мисля си за Иърлинг.

— Какво става с него?

— От няколко седмици не се е обаждал.

— Да, и аз забелязах.

— Ето това ми се струва странно.

— И аз така си мислех.

— Да, но не си ми казала — рече той с укор.

Сам се измъчваше и си разваляше настроението и ако тя не направеше нещо, щеше да бъде такъв цял ден. А това бе вредно за здравето му.

— Мислех си, че може би само тъй ми се струва — каза тя с надеждата да го развесели.

— Не виждам как може да ти се струва, че Иърлинг не е идвал вкъщи. Може да ти се стори, че някой е идвал, дори и да не е така. Но да ти се струна, че той не е идвал, това е просто…

— Прав си, скъпи… глупаво се изразих.

— Направо безсмислено. Във всеки случай няма за какво да се тревожа.

— Не трябва, разбира се.

— Помниш ли как разполагаше с уискито ми?

— Помня, че доста си пийваше.

— Като смок — каза Брадшоу, — няма какво да му търсим извинение.

— Много хубаво свиреше на виолончело — спомни си тя.

С тъга. Дано по-бързо дойде лятото. Тогава на закуска ще гледат цветята в градината, свежи и пъстри. Зиме през високите френски прозорци се виждаше само сивото небе, а и непрекъснато ставаше течение.

— Тонът му понякога е твърде груб — отбеляза Брадшоу, — а като се разгорещи, почва да сумти. Това винаги ме е отблъсквало.

— Е, сигурно не го прави нарочно.

— А освен това е твърде либерален… прекалено дори.

— Наистина доста пие — съгласи се тя.

— Не ти говоря за пиенето, а за политическите му възгледи! — избухна Брадшоу, страшно раздразнен от недосетливостта на жена си, и удари с длан вестника. — Неговите либерални схващания водят ето до това. Ако продължаваме така, Ларкин ще стане пълен господар на положението.

Тя не беше чела вестника и не можеше да знае какво ново злодеяние на профсъюзния ръководител има предвид мъжът.

— Понякога той отива твърде далеч — каза тя, — понякога си мисля…

Тя нерешително спря.

— Понякога си мислиш какво? — попита той.

— Ами понякога си мисля… че е от уискито.

Ужасно трудно й беше да произнесе тези думи и тя съвсем се смути. Но, изглежда, това се хареса на мъжа й.

— Иърлинг е много лековерен. Той не може да прозре, че всичките тези модерни приказки за подобряване на условията на труд на работниците служат за прикритие на червените републиканци.

Той извади часовника си. Време беше за разходката му по крайбрежната улица. Мисълта да излезе в това време не му бе много приятна. Но движението на въздух бе необходимо за здравето. Той прибра часовника и примирено добави:

— Мисля, че трябва да му пиша.

— А няма ли да се видиш с него?

— Боже мой, Флоранс… говоря ти не за агента, а за Иърлинг. Ще трябва да пиша на Иърлинг.

След това каза решително:

— Точно така ще направя. Дяволски странно се държи тоя човек и, струва ми се, знам защо. Вече толкова време живее съвсем сам в тази огромна празна къща. Не мислиш ли, че трябва да му пиша?

Едва сега тя разбра, че съпругът й скучае без Иърлинг. А мърмореше по негов адрес, за да прикрие това. Усети също, че той се бои да му пише, за да не получи хладен отговор.

— Знаеш ли, смятам да уредя музикална вечер и да го поканя у дома — предложи мисис Брадшоу. — Може да повикам и отец О’Конър. Сигурна съм, че ще му бъде приятно да дойде.

Беше уверена, че мъжът й се бе надявал именно на това.

— Чудесно — каза той, — пиши и на двамата. Иърлинг е малко досаден, но нали се познаваме отдавна. Не трябва да го оставим да се превърне във вманиачен стар ерген, трябва да му помогнем.

Той се уви с топъл шал, облече си палтото, сложи си шапка и ръкавици и излезе в студеното влажно утро. Студът пощипваше ушите му, в ноздрите му нахлуваше горчивият мирис на море.

 

 

Събраха се на празника на св. Патрик. Иърлинг поднесе на домакинята стръкче свежа детелина. Мисис Брадшоу каза, че много я харесва и я закачи на блузата си с една карфичка. После рече:

— Жалко наистина. Толкова бързо вехне.

— Такъв е обичаят, госпожо. Нали днес е празникът на детелината^[32] — припомни й Иърлинг.

Несъмнено той искаше да добави: трябва да го полеем. Тя се усмихна снизходително: каквото и да казваше мъжът й, Иърлинг си беше веселяк, любезен и изобщо мил човек. Брадшоу извади гарафата от бюфета. Чашите вече бяха на масата.

Запяха „Мелодиите“ на Мур^[33], тъй като подхождаха на случая. Изразяваха национални чувства. Вечерта мина много приятно, накрая отец О’Конър поде „Моя малка детелина“ и всички се присъединиха към него. Когато започнаха да се разотиват, последният трамвай вече беше минал, но Иърлинг предложи да откара отец О’Конър с автомобила си, уверявайки го, че това ни най-малко няма да го затрудни. След като нави всички часовници и сложи веригата на вратата, Брадшоу седна до камината в най-добро разположение на духа. Мисис Брадшоу се настани до него.

— Тази вечер ти свири чудесно, Флоранс — каза той.

— Страхувам се, че малко съм отвикнала.

— Не, никак — настоя той, — беше в прекрасна форма. Направо прекрасна. — Той си наля малко портвайн преди лягане. — Какво ще кажеш за Иърлинг?

— Изглеждаше в добро настроение.

Брадшоу кимна доволно.

— Много любезен беше. Като никога. Каквито и неприятности да е имал, явно ги е превъзмогнал. Мисля, че и вечерта му беше от полза. Поразсея се.

В автомобила Иърлинг и отец О’Конър водеха прочувствен разговор за Ирландия, за печалната й история, за надеждите й за национална независимост, толкова често разбивани и потапяни в кръв, за театъра на Йейтс и Синг^[34]. Отец О’Конър призна, че не е гледал нито една от пиесите им, но е чувал, че са малко безнравствени. Колко по-добре е служил на Ирландия Том Мур със средствата на музиката и литературата. Той издекламира:

О, арфо, немееха твойте акорди,

ти тънеше, мила, в тъма и във прах.

Тогава ударих аз струните горди

и смело във химн свободата възпях.

Иърлинг се съгласи. Често му се искало да види как смелият Том извиква сълзи в очите на хубавите дами в лондонските гостни в началото на деветнайсти век, пеейки сладостно-бунтарски песни. Отметна глава и запя предизвикателно:

О, арфо любезна, теб сбогом — прощавай!

От песен ще свия последен венец.

Ти сън ще заспиш, осияна от слава,

додето те грабне достоен певец.

Спря за момент, колкото да каже: „Хайде, отче, пейте и вие“ и продължи, а отец О’Конър му пригласяше тихо, защото смяташе за непристойно да пее гръмогласно в автомобил, и то на публично място.

Тъй сладостно-нежно в звука ти туптеше

сърцето на влюбен, войник, патриот

и вятърът в твоите струни ехтеше

за дивна прослава на този народ.

— Много хубава песен — каза О’Конър, а Иърлинг намести шапката си, която се бе килнала на главата му, докато пееше.

— Знаете ли, отче, че Байрон е ценил много високо стиховете на Мур?

Отец О’Конър призна, че не е чувал.

— Да, това е факт — потвърди Иърлинг. — Този донжуан, който, както е добре известно, не се е занимавал само с поезия, е имал великодушието да признае таланта на друг гений.

— Възхитително — отбеляза свещеникът.

Трябваше да повиши глас, тъй като ревът на мотора отекваше силно из тъмните пусти улици.

— А самоуправлението естествено е само мираж — неочаквано заяви Иърлинг; законопроектът за самоуправлението бе приет от Камарата на общините още през януари.

— Но нали Камарата на лордовете няма право да наложи вето — възрази отец О’Конър, — след две години той автоматично става закон.

— Ще видите, че ще бъде отменен.

— Това е невъзможно.

— Карсън — каза Иърлинг. — Карсън ще го спре. Обучава сто хиляди доброволци за тази цел.

— Доколкото знам, те имат само учебно оръжие.

— Като му дойде времето, ще се снабдят с истинско. Ако английските юнионисти не им дадат, нашият бляскав и надут роднина — говоря за Негово императорско величество кайзера Вилхелм — ще им помогне. Знаете ли кой е дядото на Карсън?

Свещеникът не знаеше.

— Карсони, италиански имигрант, живял в Дъблин. Името на сегашния оранжист е просто съкратено.

Отец О’Конър беше поразен.

— Нали разбирате защо смятам, че законопроектът ще бъде спрян? — рече Иърлинг.

— Сега, като ми казахте, си спомням, че кожата му е доста мургава — отбеляза отец О’Конър.

— Увреден черен дроб и средиземноморски пигмент — каза Иърлинг.

Завъртя ловко волана и зави. След малко намали скорост и спря.

— Пристигнахме — обяви той.

— Заради мене се отклонихте много от пътя си.

— Радвам се, че можах да ви услужа. Впрочем какво ще кажете за Брадшоу?

— Всячески се стараеше да се държи любезно.

— И на мен така ми се стори. Ние се познаваме от ученици.

— Да, вие ми казахте.

— Не трябваше да се жени — рече Иърлинг. — Стана някак си странен. Забелязвам как се променя с годините.

— В какъв смисъл странен?

— Ами например как особено ме гледа, като вдигна чаша и му кажа: „Наздраве!“ Почти враждебно.

— Струва ми се, че преувеличавате.

— Не, никак не преувеличавам. Така е всеки път. Но тъй или иначе, радвам се, че му отидохме на гости. Тази вечер той се поразсея. Е, лека нощ.

— Господ да ви благослови — каза отец О’Конър.

В тъмнината на нощта оградата бе черна и мрачна, тъмният силует на църквата се издигаше заплашително в небето. Иърлинг натисна клаксона за довиждане и подкара колата. Оглушителният рев на мотора разцепи тишината.

 

 

През юни работниците в корабостроителницата отново обявиха стачка, след тях строителите, после машинистите. В енорията на отец О’Конър по стените на къщите и по тротоарите се появиха лозунги в подкрепа на Ларкин, минаваха демонстрации, издигаха се знамената на Ларкиновия профсъюз. Цяло лято свещеникът ги виждаше. Времето беше ясно, но вечер въздухът над улиците на града сякаш бе наситен не с топлината на слънчевия ден, а с притаена ярост. Без предишното почитание към сана му, на всеки ъгъл мъже подрънкваха току под носа му кутии за събиране на волни пожертвувания; дечурлига се опитваха да изпросят някое пени от него, щом го зърнеха. Негово правило беше да не дава милостиня, защото това насърчаваше недоволството, но сега често нарушаваше принципа си, защото лицата на децата бяха измъчени и гладни. Той смяташе за свой дълг да ожесточи сърцето си, но му беше невъзможно да не изпитва състрадание към младите и невинните. Те не бяха виновни за нищо. Атмосферата в града предвещава лош край, мислеше си отец О’Конър. Той усещаше как по улиците витае злото.

Пат и Джо участвуваха в стачка, после се върнаха на работа, а след това отново прекратиха работа. Фаръл бездействаше няколко седмици, докато пристанището бе обхванато от стачка. Тези събития не засегнаха само Фиц. Всяка сутрин той излизаше от къщи с чувство на растяща несигурност и всяка вечер се връщаше, без да се е случило нищо. Мъжете в леярната заговориха за предстояща обща стачка, носеше се слух, че английските работници са готови да се присъединят към тях и стачката ще обхване целите Британски острови. Мълхол, който бе изписан от болницата и лежеше, прикован на легло, повика една вечер Фиц и му каза, че Уили и другите куриери от „Независимите вестници“ са уволнени, тъй като членуват в профсъюза на Ларкин. Мълхол беше все така немощен. Лицето му бе пепеляво, безкръвно. Но той упорито държеше на своето, говореше за стъпките, които трябва да се предприемат, и двамата останаха заедно до късно през нощта. На следващия ден издаваните от тръста вестници бяха бойкотирани, пред магазинчетата и будките, където ги продаваха, стояха стачни постове. Фургоните, с които ги доставяха, се охраняваха от полиция. Макар да имаше частичен успех, тази акция засили общото напрежение.

Във вестниците, които успяха да пристигнат на местоназначението си, пишеше, че стачката на корабостроителните работници е крещящо нарушение на споразумението, сключено само преди месец. Ларкин заявил, че не може да накара хората да се върнат на работа.

„Ако една армия се разбунтува — казал той, — какво може да направи командирът й?“

— Трябва да бъде окачен на въжето като мошеник! — каза Брадшоу, разярен от прочетеното във вестника.

— Много лош човек — съгласи се съпругата му, — само като си помисля колко дечица страдат заради него.

— А на всичкото отгоре е и лъжец — добави Брадшоу троснато, сякаш жена му го беше прекъснала насред изречението.

 

 

В началото на август Иърлинг научи, че служителите в куриерското бюро на Трамвайната компания са били уволнени, защото не се подчинили на нареждането да се откажат от членството си в профсъюза на Ларкин. Тези уволнения бяха открито предизвикателство. Можеше да се очаква контраудар. И служителите от Трамвайната компания, и куриерите от „Независимите вестници“, бяха подчинени на Уилям Мартин Мърфи. Иърлинг започна да следи събитията с голям интерес, но без да се вживява особено. За него общественият строй нямаше кой знае какво значение. Отегчаваше се от такива думи. Но той добре разбираше омразата на хората, страдащи най-много от неравенството. Гладът беше силен дразнител. Един ден на улицата му предложиха вестник „Айриш Уъркър“, издаван от привържениците на Ларкин, той си купи един брой и намери, че стилът му е интересен. Там пишеше:

„“Дъблинската трамвайна компания" кани на работа който и да е, хора от кол и въже. И на всекиго там задават въпроса: „Член ли си на профсъюза на Ларкин?“ Отговори ли „да“, показват му вратата.

Е, сега Уилям Мартин Мърфи нека знае — за своя радост и за удоволствие на съветника Котън, и най-вече за изгода на акционерите — кой членува в профсъюза на Ларкин и кой смята да се присъедини към него. Но и ние знаем кои хора той приема на работа. Какво ще кажете, Хауард и Пади Бърн? Какво ще кажеш, стачкоизменнико О’Нийл? Какво ще кажат от „Кена, Лолър и Ко“?

Всички са в списъка.

Лакеите на Уилям Мартин Мърфи — Гордън и Трезилиън — изхвърлиха на улицата десет работници заради членството им в профсъюза.

Добре, свети Уилям. Ние още не сме показали на какво сме способни и няма да направим нищо, докато не сме готови. Но после тежко на стачкоизменниците!"

Иърлинг реши да намине към продавача, който му доставяше вестници. Пред будката имаше стачен пост.

— Бих желал да се абонирам за още един вестник — каза той.

— Разбира се, сър, за кой вестник става дума?

— „Айриш Уъркър“.

— Не ви разбрах.

— Казах „Айриш Уъркър“.

— Боя се, че това издание не можем да получим чрез обичайните ни доставчици.

— Тогава надявам се да намерите необичайни.

— Може да се окаже трудно.

— Трудно ли? — възрази Иърлинг. — Докато се разхождах из града за половин час, най-малко двайсет пъти ми тикнаха под носа този вестник. А и сега, точно в момента пред вратата ви се въртят няколко души, които със сигурност могат да ви свържат с най-надеждни доставчици. Тъй или иначе, предполагам, че ще изпълните молбата ми.

— Ще направим всичко възможно, сър.

— Благодаря. Значи мога да разчитам, че ще го получавам редовно.

— Разбира се, сър. Съвсем редовно. Бъдете сигурен.

На излизане Иърлинг се спря да размени няколко думи с ръководителя на поста.

— Интересен вестник издавате — рече му той сякаш между другото. — Стилът много ми допада.

Всички зяпнаха учудени след него.

 

 

Същата седмица Фиц съобщи на Мълхол важна новина. Той го посещаваше всяка вечер, когато не беше на смяна. Носеше му тютюн, помагаше му да си запали лулата и да се наслади на единственото си удоволствие. Мълхол лежеше в леглото на Уили в малката стая. Вкъщи имаха само две легла, затова сега синът му спеше на земята. Но той не се оплакваше. Макар и сакат, болен, неспособен да се обслужва сам, баща му беше за него нещо като божество, могъщ герой, добър и внимателен вкъщи, храбър и неподкупен в света навън.

— Нося ти голяма новина — каза Фиц.

— Вземай стол и сядай — покани го Мълхол.

— В събота Уилям Мартин Мърфи свикал всички работници от Трамвайната компании на събрание в концертната зала „Антиент“. Събранието започнало в полунощ.

— Не е трябвало да ходят — ядоса се Мълхол.

— Чакай да ти кажа — продължи Фиц. — Той предложил половин надница на всеки, който отиде на събранието, а когато хората отишли там, обещал им да им плаща по един шилинг повече на седмица.

— Те искаха два шилинга.

— Не бързай. Мърфи предложил този шилинг само при условие, че работниците бъдат верни на компанията и откажат да стачкуват, ако Ларкин ги призове. Казал им, че ако те започнат стачка, има готови сто хиляди лири, за да се справи с тях.

— И те приели ли са?

— Не вярвам — отговори Фиц. — Ще направят каквото им каже Ларкин.

— Те трябва да стачкуват — рече Мълхол, — и то не заради двата шилинга, а за да подкрепят куриерите и служителите от бюрото за доставки.

Двамата помълчаха. После Мълхол се размърда нетърпеливо и каза:

— Ех, де да можех да стана и да отида там…

— Недей да говориш така — прекъсна го Фиц, — иначе няма да ти съобщавам никакви новини.

Той взе лулата му, натъпка я с тютюн и му я запали. Прозорчето на стаичката пропускаше толкова малко от вечерната светлина, че Фиц виждаше как разпаленият тютюн тлее. Помогна на Мълхол да се поизправи, за да пуши по-удобно.

— Мислиш ли, че Ларкин ще реши да действува?

— Непременно — отговори Мълхол, — той никога не е отстъпвал. — В гласа му звучеше увереност.

— Познавам Джим още от времето, когато нямахме нищо — каза той. — Създадохме профсъюза в една задна стаичка на Таунсенд Стрийт на светлината на две свещи, закрепени в бутилки. Борехме се срещу работодателите и в същото време срещу Секстън и Националния съюз на докерите. Не, Джим няма да отстъпи.

— И ти си се борил — рече Фиц, — през целия си живот.

— Докато можех — съгласи се Мълхол. — Но вече край на борбата.

— Ти направи каквото можа… дори повече от това.

— Сега вече е свършено — повтори Мълхол.

Той не търсеше утешение и тонът му ясно говореше за това. Двамата седяха мълчаливо, Мълхол бе вперил очи пред себе си в сгъстяващия се мрак. Стаичката като че ли стана още по-малка. Беше задушно. Дори когато не пушеше, вътре миришеше на тютюн, на застоял дим от запалени и изпушени лули през еднообразните, тягостни дни. Сега нямаше нужда от тъмничар. Той щеше да остане затворник в тази стая до края на живота си.

Глава втора

Наоколо цареше познатото оживление — и все пак имаше нещо необичайно, нещо различно в сравнение с предишните години. Тази неуловима промяна в атмосферата на едно събитие, което бе наблюдавал година след година още от дете, озадачаваше Иърлинг. Иначе всичко си беше същото — безкрайният потоп от файтони и автомобили, отправили се към Дъблинското кралско дружество, чуждестранните туристи, военните, върволицата коне, ездачите с черни шапки, яркочервени жакети и тясно прилепнали бричове. Както обикновено, интересът му бе насочен главно към дамите. Повечето изглеждаха чудесно: облечени по последна мода, женствени и хубавички. Само тук-там се виждаха дебелани и кранти, които го отблъскваха. И това беше нещо съвсем нормално. Веднъж бе казал, че на Дъблинската изложба на коне се събират два вида жени: душици и орлици. Тогава беше още студент. Може би работата бе там, че младостта му бе отминала. Остаряваше. Той въздъхна и отново извади часовника от джоба си. Отец О’Конър закъсняваше вече е половин час. Съвсем необичайно за него и твърде странно.

Омръзна му да гледа движението по улицата. Иърлинг прибра часовника си и се отправи към моста с надеждата, че като прочете написаното на парапета, доброто му настроение ще се върне:

БОЛС БРИДЖ ПОСТРОЕН ПРЕЗ 1791 г.

ВЪЗСТАНОВЕН ПРЕЗ 1835 г.

РАЗШИРЕН И РЕКОНСТРУИРАН ПРЕЗ 1904 г.

Той си спомни, че Хенри Гратан^[35] се е дуелирал тук по времето, когато Ирландия все още е имала собствен парламент. Самоуправлението бе продадено за хубави длъжности и щедри пенсии. Тогава Пит^[36] се боеше от нашествие на французите. Сега Англия се опасява, че същият този въпрос за самоуправлението ще предизвика война между привържениците на Редмънд и на Карсън, като и двете страни ще получат оръжие по благоволението на кайзера. Злочеста страна.

Беше слънчево августовско утро. Иърлинг погледна реката, после нагоре по течението към Хърбърт Парк и изпита наслада от красотата наоколо. Слънчевите лъчи проникваха като блестящи стрели през короните на дърветата, израснали гъсто едно до друго по двата бряга, и реката беше като подвижно чернозлатно дъно на тунел от зеленина. На едно място, където брегът се спускаше плавно, малко момиченце переше кърпичката си. Тази гледка припомни на Иърлинг популярна детска песничка и той се опитваше да се сети за думите й, когато Брадшоу го потупа по рамото и запита разтревожено:

— Къде се е дянал отец О’Конър? Защо го няма още?

— И аз не знам — отвърна Иърлинг.

— Нали трябваше да се срещнете на ъгъла? Какво правите тука, на моста?

— Опитвам се да си припомня една песничка — призна Иърлинг.

— Може и да сте го изгубили в навалицата.

— Изгубил съм нещо — съгласи се Иърлинг, — но не отец О’Конър. Може би младостта си.

Брадшоу го зяпна учудено.

— Иърлинг — започна той сериозно, — знаете ли, че с вас определено става нещо. С Флоранс понякога се тревожим за вас. Съзнавате ли, че много често говорите абсолютни нелепости?

— Каква нелепо има в това човек да съжалява за младостта си?

Брадшоу припряно заопипва капака на часовника си.

— Единайсет и половина е — осведоми го Иърлинг. — Преди малко видях.

Брадшоу пъхна часовника обратно в джоба си.

— Безпокоя се за отец О’Конър. А вие май никак не се притеснявате.

— Оттук ъгълът се вижда чудесно. А освен това име го на този мост ми харесва. Много е забавно.

В първия момент Брадшоу ме проумя какво иска да каже Иърлинг, после схвана двусмислицата^[37].

— Що за хлапашки цинизми, нищо забавно не виждам.

— Доколкото си спомням, никога не сте разбирали от шеги.

— Един ден — добави Брадшоу — вашите приумици ще ви навлекат някоя беля. Може да кажете нещо такова където не трябва.

Иърлинг се извърна към парапета. Съжаляваше, че развали настроението на събеседника си. А това никак не беше трудно. Брадшоу не бе виновен. Имаше високо кръвно налягане. Или може би се дължеше на непрестанната му тревога за обществото и за целия свят.

Момиченцето продължаваше сериозното си занимание с кърпичката.

— Вижте онова момиченце.

— Какво прави то?

— Пере си кърпичката.

— Чудна работа.

— Играе си на майка според мене. Инстинктът се проявява още на тази възраст. Не ви ли се струва трогателно?

Брадшоу се взря по-внимателно.

— Ще падне във водата — заключи той.

— Чак сега си спомних песничката — каза Иърлинг, — така беше…

Той затвори очи, търсейки думите в паметта си.

Долу на брега, покрай реката,

Мери Мърфи е пране простряла на тревата.

Сладко пее младото момиче

и на милия си вика като птиче:

Мили, мили, земваш ли ме ти?

Да, любима, утре в три.

Късно ще е в три — ще се ядосам!, —

нека вдигнем сватба още в осем.

Със сдържана любезност Брадшоу се осведоми:

— Откъде ги чувате тия неща?

— От децата по крайните улици, като отивам към леярната. Играят на разни игри и пеят такива песнички. Много ми харесват.

— Сигурно.

Брадшоу пак започна да се върти неспокойно.

— Радвам се, че видях Мери Мърфи — рече Иърлинг. — Дали пък някога няма да срещна любимия й?

Изведнъж Брадшоу погледна встрани и замаха с ръка.

— Ето го!

— Кой?

— Отец О’Конър, по дяволите, ето го, пресича улицата.

Иърлинг също се обърна и видя свещеника, който, оглеждайки се наляво и надясно, се провираше през уличната тълпа. Когато се приближи, лицето му бе зачервено от бързане. Опита се да се ръкува с двамата едновременно.

— Много съжалявам, че ви накарах да чакате.

— Сигурно нещо се е случило, отче — каза Брадшоу. — Познавам по вида ви.

— Нещо ужасно става — развълнувано отвърна свещеникът.

— Успокойте се — посъветва го Иърлинг.

Отец О’Конър се облегна на парапета.

— Дойдох пеша — каза той, — нямаше никакви файтони. Всичко беше заето.

— А… защо не взехте трамвая? — попита го Брадшоу.

Иърлинг изведнъж се сети. Ами разбира се, нещо липсваше, нещо толкова голямо и очевидно, а той едва сега разбра какво.

— Трамваите не вървят — каза свещеникът. — Ларкин наредил да се спре движението в десет часа.

Сами видяха всичко по пътя към хотел „Империал“, където отидоха да обядват. Празни трамвайни коли бяха изоставени там, където ги бе сварил уреченият час. Виждаха се все повече, а при колоната на Нелсън имаше цяла върволица, около която се бе събрала развълнувана тълпа. Иърлинг никога не беше виждал толкова много полицаи на едно място. Бяха наобиколили ватманите и кондукторите.

— Какво ще правят сега? — зачуди се Иърлинг.

— Надявам се, че ще ги арестуват — рече Брадшоу.

— Нямат право да ги арестуват само заради стачката.

— Но могат да ги арестуват, защото са предизвикали задръстване — отговори Брадшоу. — Знам това; чух го от сигурно място.

Значи Ларкин бе изпълнил заканата си. Иърлинг спря автомобила си на известно разстояние от хотела. Нямаше да е зле да повървят малко. Един полицейски инспектор нареди на двама полицаи да ги съпроводят.

— Неприятно е, че това става сега, по време на изложбата — отбеляза той.

— Всички трамваи ли са спрели? — попита Иърлинг.

— Така изглежда — отговори инспекторът, — изоставили са колите навсякъде из града. Ще се опитаме да оправим нещата колкото се може по-бързо.

— Тук има много от вашите хора.

— Достатъчно, за да контролираме положението, надявам се — усмихна се инспекторът.

— Не съм много сигурен — рече Иърлинг.

За мисис Брадшоу обедът бе истинско разочарование. Тя с такова нетърпение бе чакала този ден, за да го прекара сред изискани, модерно облечени хора — ден на приятни срещи и интересни разговори. А сега единствената тема на масата беше стачката. Мъжете в ресторанта непрекъснато ставаха от местата си, за да погледнат през прозореца какво става долу на изпълнената с народ улица. Новодошлите съобщаваха последните новини.

— Компанията събра временна бригада от ватмани и кондуктори — каза един от тях на Иърлинг, — но, изглежда, полицията няма да разреши трамваите да се движат, след като се стъмни.

Мисис Брадшоу, която не беше наясно как точно стоят нещата, се уплаши от последните думи.

— Така те отстъпват на стачниците — каза свещеникът.

Брадшоу стрелна с поглед Иърлинг, който вдигна вежди в недоумение.

На връщане видяха как на площада с колоната на Нелсън полицията проправя път в тълпата. Малко след това край тях с грохот премина един трамвай. На предната платформа стояха двама полицаи и охраняваха ватмана. По-късно, на Маунт Стрийт, видяха същия трамвай. Всичките му прозорци бяха изпочупени, на улицата до него се търкаляха парчета стъкла и дървени отломки. Ватманът и двамата полицаи бяха изчезнали.

Тази случка направи силно впечатление на всички. Отец О’Конър, който беше поканен на вечеря у семейство Брадшоу, сметна за по-благоразумно при тези обстоятелства да се прибере направо вкъщи. Като се стъмни, нямаше да има трамвай, с който да се върне от Кингстаун, файтон можеше и да не намери, а да злоупотребява повече с любезността на Иърлинг, като използува колата му, беше неудобно. Кой знае какво можеше да стане, като падне мрак. О’Конър реши да тръгне сам, за да не се налага мисис Брадшоу да минава през града заедно с тях. Всички се съгласиха, макар и неохотно, че така ще бъде най-разумно. Можеше да се натъкнат на неприятни сцепи. Свещеникът им пожела приятна вечер и се разделиха. Изпита особено чувство, като вървеше съвсем сам из града. Вече се движеха няколко трамвая, на предната и задната платформа на всеки стоеше по един полицай. Несъзнателно той тръгна към Маунт Стрийт. Изпочупеният трамвай го нямаше. Какво ли се беше случило преди това, кои ли хора от крайните квартали го биха причакали и нападнали в пристъп на ярост? Той се спря да разгледа останките от счупените стъкла и парчетата дърво, пръснати тук-там, въпреки че мястото на произшествието вече бе разчистено. По земята имаше кръв. При вида на засъхналите петна му призля. Спомни си как преди години една вечер стана свидетел на демонстрация с факли и гръмки социалистически речи и изпита същото чувство. Първата му мисъл тогава беше, че всичко е от виното, което Иърлинг бе настоял да изпие, но работата съвсем не беше там. Ненавистта, насилието и кръвта го ужасяваха, но някакво болезнено желание го накара да тръгне безцелно по улиците и да търси още доказателства за насилие. Може би просто бе тласкан от желание да види насилието със собствените си очи.

Върна се на Маунт Стрийт, прекоси моста и мина покрай казармите „Бегарс Буш“, по пътя към Сандимаунт. Отпърво улиците бяха изпълнени с файтони и коли, които се връщаха от конната изложба, но в Айриштаун почти нямаше движение. Тук отец О’Конър не видя следи от насилие и когато най-сетне се появи един трамвай, той махна да спре. Сержантът на задната платформа отдаде чест и помогна на свещеника да се качи.

— Седнете в този край, отче — посъветва го той.

Отец О’Конър забеляза на униформата му непознат знак.

— Вие не сте от градската полиция, нали? — попита той.

— Не, отче. Кралски полицейски сили на Ирландия. Повикаха ни на помощ.

— Толкова ли е сериозно положението?

— Може да стане още по-сериозно.

— Ужасно наистина — каза отец О’Конър. Ръцете му трепереха.

Едва беше седнал, когато след завоя към Рингсенд Бридж пред трамвая се изпречи бушуваща тълпа. Ватманът натисна продължително звънеца. Трамваят продължи още малко и спря, притиснат от всички страни. Вниманието на хората бе насочено някъде напред и отначало те дори не забелязаха трамвая. Сержантът изтича на горната платформа да види какво става. След малко слезе и извика по-младия си колега.

— Пред нас трамвайно депо ли има? — попита го той, защото не познаваше града.

— Не, това е електростанцията на „Рингсенд“ — отвърна дъблинският полицай.

— Каквото и да е, но там се пролива кръв — каза сержантът, — качи се горе и ще видиш.

Отец О’Конър последва полицая. Улицата беше задръстена с народ. В далечината се виждаше, че се води схватка между полиция и тълпа. Палки се размахваха над разбунтуваното море от човешки глави.

— Нападнали са електростанцията — потвърди младият полицай.

Двамата се спуснаха долу.

— Пътниците да слязат — нареди сержантът на кондуктора.

Но това беше невъзможно. Всички останаха в трамвая, притиснати като в преса от човешки тела. Постепенно тълпата започна да се придвижва по посока на трамвая и се сгъсти още повече около него. Малко по малко тя отстъпваше. Отец О’Конър видя как зад прозорците бавно преминават стотици лица. Повечето бяха на мъже с платнени каскети и на жени с шалове. Хората заотстъпваха още по-бързо. Блъскаха се, някои се удряха. След миг трамваят се оказа в центъра на водовъртежа от лица и гърчещи се тела, наоколо се биеха полицаи и метежници. Пръчки и палки се кръстосваха яростно. Пред очите на свещеника се мяркаха лица, по които струеше кръв и пот, разранени ръце и глави, стотици очи, изпълнени с омраза и жестокост. Глухите удари на тела и пръчки в трамвайната кола бяха ужасяващи. Отец О’Конър беше застанал на пътеката между седалките, колкото е възможно по-далеч от прозорците. Най-накрая тълпата отстъпи и от двете страни се виждаха само полицейски шлемове. Бяха спасени.

— Стойте спокойно — обади се сержантът, — скоро ще тръгнем.

Ватманът се върна на мястото си и изчака полицаите да освободят релсите. Стоеше, готов да потегли, но ръката му на ръчката за управление трепереше от страх и от желание да се махне по-бързо оттук. Последните полицейски редици отминаха.

— Давай! — извика сержантът. — Напред, по-бързо!

Ватманът дръпна ръчката непохватно и трамваят рязко се люшна, напред, но след няколко метра спря.

— Защо спираш? — кресна сержантът и тръгна към него.

— Не мога да продължа — отговори ватманът и посочи релсите.

Там лежаха няколко окървавени тела, останали след схватката.

— Хайде с мене — обърна се сержантът към младия полицай. — Трябва да разчистим пътя.

— Опасно е — плахо каза полицаят.

— Улицата е чиста.

— Улицата е чиста — съгласи се по-младият, — но къщите наоколо не са.

Сержантът се огледа. Едва сега всички се сетиха за къщите. От двете страни на улицата се издигаха мрачни фасади с дълги редици прозорци, безмълвни, дебнещи, заплашително обърнати към самотния трамвай.

— Е, ти познаваш града по-добре от мене — съгласи се сержантът.

Ако зад тези прозорци се таеше опасност, двама униформени полицаи, сами на улицата, несъмнено щяха да я привлекат върху себе си.

— Нашите сега ще се върнат, защото трябва да охраняват електростанцията — добави сержантът, — тогава ще разчистим улицата.

Всички зачакаха, без да слизат от трамвая.

— Не се безпокойте — успокояваше сержантът пътниците, — сега ще дойде помощ.

— Ето ги! — извика кондукторът.

Полицаите се връщаха в стегнати редици. Отец О’Конър видя, че и сред тях имаше сериозно пострадали. Много от лицата под каските бяха насинени и окървавени. Сержантът слезе да се посъветва с тях. Колоната спря. Няколко минути разговаряха, без да се случи нищо. В следващия момент отец О’Конър видя как един прозорец на горните етажи се открехна. Камък, хвърлен по сержанта, прелетя край него и разби прозорец на трамвая. Сред пътниците настъпи паника и сержантът мигом се качи на платформата.

— Наведете глави! — изкомандува той. Прикривайте се с палтата си!

Полицаите отвън насочиха вниманието си към къщите — прозорец след прозорец се разтваряха и отгоре заваля истински град от тухли и бутилки. Около отец О’Конър се посипаха счупени стъкла и той чу как на улицата се понесе тътен от прииждащи хора. След малко шумът от падащи предмети бе заглушен от силни викове. Той повдигна глава и видя, че полицаите бяха отстъпили, а трамваят бе обграден отново, този път от размирниците. Дърпаха сержанта и кондуктора и се опитваха да ги свалят от платформата. Ватманът и по-младият полицай бяха изчезнали. Обхванат от внезапна паника, свещеникът се изправи и завика към тълпата:

— Не ги докосвайте! Настоявам да се държите прилично!

Парче тухла го одраска по слепоочието и той падна назад.

По бялата му яка закапа кръв.

— Разбойници — каза той, като стана и залитайки, тръгна към платформата. — Веднага спрете това безобразие!

Пътниците, които бяха най-близо до него, протегнаха ръце да го подхванат.

— Това е свещеник — настояха те, — пуснете го да слезе от трамвая.

— Да не се е качвал! — извика нечий гневен глас.

— И другите също! — обади се някой.

Мощен рев ги подкрепи. Все пак помогнаха на отец О’Конър да слезе. Никой не го закачи. Започна да си пробива път през тълпата. Какво стана с двамата полицаи и с другите пътници — той не разбра. Кипящото море от хора ги погълна. Той се търкаше в груби дрехи, миришещи на мръсотия и беднотия, но виждайки одеждите му, хората се отдръпваха и му правеха път. Тълпата се поразреди и когато излезе от нея, най-сетне успя да извади от джоба си кърпичка, за да попие кръвта, която се процеждаше от раната на слепоочието му. Някъде далече зад него трамваят се превръщаше на трески.

 

 

На закуска отец О’Съливан седна до него и си наля чай.

— Как сте? — попита го той съчувствено.

Отец О’Конър имаше тънка превръзка на главата. Памукът и лейкопластът образуваха издутина точно върху раната.

— Няма нищо особено — отвърна той, — само няколко драскотини и малка синина.

Раната беше без значение за него. Страшно беше оскърблението на сана му.

— Прегледахте ли сутрешния вестник? — попита той.

Отец О’Съливан го беше чел. Но той отново го взе и сред многобройните съобщения за стачката намери заглавието, което интересуваше отец О’Конър.

„НАПАДЕНИЕ СРЕЩУ ДУХОВНИК.

РАНЕН СВЕЩЕНИК.

КОЩУНСТВО В РИНГСЕНД.“

— Ужасно е да те оскърби собственото ти паство — отбеляза отец О’Съливан.

— Тези хора, винаги са ме оскърбявали — каза отец О’Конър, — още от самото начало на работата ми тук. Когато подготвях раздаването на благотворителни помощи, макар и малки, но според възможностите ми, те се отказаха от тях и нападнаха помощниците ми. Бедата е там, че разни злодеи учат хората ми да ламтят за чужда собственост.

— Не съм чувал досега да са вдигали ръка срещу свещеник — рече отец О’Съливан. — Може би са ви ударили случайно.

Не беше случайно. Тухлата бе хвърлена срещу него в отговор на нареждането, му да се разотиват. Положението беше наистина плачевно. Отец О’Съливан не разбираше колко сериозно е всичко.

— Появили са се размирници, които не се спират пред нищо — каза той, — и тези хора бяха сред тълпата.

Вратата се отвори и влезе отец Гифли.

— Как сте днес? — осведоми се той.

— Благодаря, добре.

— Нищо сериозно?

— Нищо… слава богу.

— Чудесно — каза отец Гифли и се обърна към другия свещеник. — Около тая история се вдига много шум. Вече трябваше да успокоявам цяла група разярени духовници. Изглежда, те са възприели лозунга на Ларкин: „Едни за всички, всички за един.“ Отец О’Лиъри от „Месинджър“ възнамерява да напише статия за случая, а редакторът на „Айриш Католик“ настоява да му съобщим всички подробности за редакционен коментар. Казах им, че не искаме да се вдига повече шум.

— Така е най-добре — съгласи се отец О’Конър.

Той се надяваше, че отец Гифли няма да забележи сутрешния вестник, който лежеше отворен на масата. Проявявайки необичайна съобразителност, отец О’Съливан стана и взе вестника.

— Ще разрешите ли? — обърна се той към предстоятеля си.

— Вземете го, Джон. Дъблинският печат гъмжи от лъжи.

— Благодаря — каза отец О’Съливан.

Той прибра вестника и излезе. Отец О’Конър го изпрати с поглед, пълен с благодарност.

— Радвам се, че сте съгласен с мен — рече отец Гифли.

— Не желая такава печална слава.

— И аз така мисля — съгласи се другият и добави: — Постъпили сте неразумно, като сте се качили на трамвая в тази обстановка.

— Трябваше да се прибера у дома.

Това не беше съвсем вярно. Но как можеше да обясни нещо толкова непонятно и за самия него.

— Такива постъпки само дразнят хората — додаде отец Гифли. — В миналото неведнъж сме казвали погрешни неща, но много често сме постъпвали правилно — поне по-нисшите духовници като нас. В този печален случай не трябва да личи на чия страна сме.

Отново го порицаваха — този път, защото бе ранен и унизен. Той ще мълчи. Няма да дава интервюта. Ще се покори на волята на предстоятеля си.

— Както желаете, отче — каза отец О’Конър.

На другата сутрин получи две писма — едно от семейство Брадшоу с най-искрени съчувствия и друго от Иърлинг, който се смяташе за виновен, загдето не беше настоял да откара отец О’Конър с автомобила си. Тези хора поне бяха любезни с него и се отнасяха с уважение. Все пак, не бе изоставен от всички. През следващите дни той внимателно четеше вестниците, ходеше из града, наблюдаваше, слушаше. Трамваите се движеха, охранявани от полиция, по улиците патрулираха полицейски отряди. От вестниците научи, че Ларкин публично изгорил заповедта на градския съдия Суифт, с която той забраняваше организирането на масов митинг на Саквил Стрийт идната неделя в обещал на привържениците си, че митингът ще се състои. „Пет пари не давам нито за съдията Суифт, нито за английския края“ — казал той. Съобщаваше се също, че е издадена заповед за арестуването на Ларкин и цялата полиция е мобилизирана, а полицаите в оставка са извикани да охраняват затвора. Войската също беше в готовност и изчакваше. За повечето хора предстоеше война между капиталисти и работници. За отец О’Конър това беше борба между безбожието и бога.

Глава трета

Сит след закуската с пържени филийки и чай, Алоисиъс Хенеси бодро заслиза по стълбите, броейки стъпалата, и излезе от мрачното антре на дома си в топлината на слънчевия ден. По улицата се носеше неделният звън на камбани. Наближаваше пладне. Далеч пред него в същата посока куцукаше позната фигура. Не можеше да има грешка. Ускори крачка и лесно настигна приятеля си.

— На църква ли? — попита го той.

— Аха — отвърна Бекона, — само че виж кое време стана вече, закъснях.

— В коя църква отиваш?

— В катедралата, дето ходят благородниците.

— И аз съм тръгнал натам — рече Хенеси. — Да вървим заедно.

— След тазседмичните случки нещо не ми се качва на трамвай — отбеляза Бекона. — Как са нещата към тебе?

— Ами нареждат се. Намерих работа за няколко седмици при Крамптън, горе в парка. Бутам една стара количка насам-натам.

— Браво — каза Бекона. — Радвам се за децата ти. Те как са?

— Добре са, кво да им е.

— А ти самият?

— Един път — отвърна Хенеси.

За мисис Хенеси той не попита. Нарочно се заинтересува за всички поотделно, освен за нея.

— Вземи цигарка — предложи му Хенеси, за да покаже, че си остават най-добри приятели.

Спряха да запалят. Беше горещо, звънът на камбаните се смесваше с шума на уличното движение.

— Обичам неделите — рече Хенеси, като се облегна на една ограда и дръпна от цигарата си. — Човек може да се отдаде на заслужена почивка.

— Хайде да вървим — подкани го Бекона. — Закъде си се разбързал?

— И без това животът ми е тежък, не ща да си слагам излишен грях на душата. Закъсняваме за литургията.

Тръгнаха отново. Хенеси, който вървеше по-бавно заради Бекона, забеляза, че приятелят му се тътри едва-едва. Самият той имаше пари в джоба си, та вървеше наперено. С бомбето на главата, макар и доста широчко, се чувствуваше горд. Той засвирука.

Раздразнен, Бекона каза:

— Слушай, що не си затвориш човката малко? И въобще тая сутрин се държиш като пуяк, дявол те взел.

— Ами защото си имам работа — заизвинява се Хенеси.

— Ако не искаш да я загубиш, съветвам се да не си свиркаш. Сутрин това не е на хубаво. Свиркаш ли преди закуска, ще рониш сълзи преди вечеря.

— Но аз вече закусих — рече Хенеси.

— Е, за разлика от мене — каза Бекона.

Хенеси се сконфузи. Самият той беше сит и през ум не му мина, че приятелят му може да е гладен. Бръкна в джоба си и извади един шилинг.

— На́, вземи — рече той.

Бекона се спря и разгледа монетата.

— Славно момче си ти — каза той и я сложи в джоба си. — Ще ти го върна, само да ми провърви.

Хенеси махна с ръка.

— Не е бърза работа — рече той.

Но настроението на Бекона не се подобри. Злата съдба упорито го преследваше.

— На конната изложба винаги съм изкарвал по нещо, и то не малко — подхвана той, — ама тоя път трамвайната стачка ме провали. На богатите хич не им беше до музика, само гледаха да се спасят от тухлите и бутилките.

— Ужасни безредици бяха — съгласи се Хенеси.

— Провалиха ми занаята — каза Бекона.

Свърнаха по Д’Олиър Стрийт и там видяха първия полицейски кордон.

— Ето я комисията по тържественото посрещане на Ларкин — каза Бекона.

— Как мислиш, дали ще се появи?

В този момент пред тях се разкри улицата. Бекона се закова на място. По цялата й дължина, от моста до Колоната на Нелсън и отвъд нея, на равни разстояния имаше полицейски кордони. Никога досега не бяха виждали толкова много полицаи на едно място.

— Само ако кацне с балон — реши Бекона.

Тръгнаха предпазливо по улицата. Пред тях и зад тях вървяха хора, запътили се и те на църква. Това беше обичайната неделна тълпа, младежи в празнични облекла, девойки с най-хубавите си рокли. Полицаите ги подканваха да побързат и да не се спират, но иначе всичко бе нормално.

— Едно ще ти кажа — добави Бекона, след като разгледа мълчаливо готовите за действие отряди, — ако Ларкин наистина се появи, тук ще има истинско клане.

Пред църквата, където хорският поток се сгъсти, за да се влее вътре, Хенеси бръкна в джоба си, извади две пенита и мушна едното в ръката на Бекона.

— Да имаш какво да сложиш на табличната за дарения — пошепна му той.

— Благодаря — рече Бекона.

Хенеси свали бомбето си, изтри го внимателно с ръкав и остави пенито си върху табличката. Влезе преди Бекона, притиснал смирено бомбето до гърдите си. Бекона мина покрай табличката, все едно че не я забелязваше, уж вглъбен в набожни мисли, а пенито пусна в джоба си при шилинга.

След службата Хенеси му предложи да минат пак по Саквил Стрийт.

— Не отивам там, ако ще и самият крал да ме покани — каза Бекона.

— Искам да видя дали Ларкин ще се появи — рече Хенеси.

— Твоя воля. Но Бекона е стар и болен и ще стане жертва на първия разбеснял се полицай.

— Е, хайде де — настоя Хенеси.

— Върви, с моята благословия и подкрепа — рече старецът, — но Бекона ще се прибере вкъщи по задните улички.

Разделиха се. Хенеси нагласи бомбето на главата си и тръгна обратно към Саквил Стрийт. И други поеха с него. След службата тълпата на улицата се увеличи. Един файтонджия, който познаваше Хенеси, спря коня, за да размени няколко думи с него.

— Много си се издокарал — рече му той.

— И ти също.

— На разходка ли?

— Връщам се от църква и искам да глътна малко въздух за апетит, че за обяд ме чакат свински крачета със зеле.

— Мене ако питаш, тука не е много за разходки — каза файтонджията и се наведе към него. — Виждаш ли ги тия юначаги?

Той говореше за отряда на Дъблинската градска полиция, строен пред „Метропол“.

— Виждам ги, да не съм сляп — отвърна Хенеси, удивлявайки се на големия им брой.

— Половината от тия ченгета са пияни — рече тихо файтонджията. — Минах покрай шест кордона — така вонеше на евтино уиски, че дори мойта кранта оплете крака. А знаеш ли какво правят някои от тях?

Той се наведе още по-ниско и направи знак на Хенеси да се приближи, за да му пошушне.

— Пушат. Пушат в строя. Просто нечувано.

— Ужас — съгласи се Хенеси.

— Половината не са мигнали вече три дни заради бунтовете. От прозорците ги замеряха с кво ли не — със саксии, че дори и с нощни гърнета, и до пълни. Нали разбираш, пощурели са. Направо са настръхнали, само чакат някой да им падне в ръчичките, който и да е. Тъй че съветвам те да се измиташ.

Докато разговаряха, един полицай се приближи към тях. Сложи ръка на ръба на капрата.

— Цял ден ли ще висите тука?

— Приказвах нещо с приятеля си по работа — обясни файтонджията.

— Да се качи при тебе тогава или свършвайте разговора — каза полицаят, — пречиш на движението.

— Казах му вече квото имах да му казвам — отговори файтонджията, и дръпна юздата. Когато файтонът потегли, човекът се обърна и извика на Хенеси:

— И помни какво ти рекох!

Хенеси му махна и продължи нататък. Междувременно тълпата бе нараснала. Пред Централната поща се беше събрала малка група привърженици на Ларкин, които носеха червени профсъюзни значки на дрехите си. Младежи и момичета се разхождаха както всяка неделя, спираха да позяпат витрините и да поприказват с приятели. Имаше и господа с цвете в бутониерата, които размахваха бастунчета. Хенеси се присъедини към тях. Близо до хотел „Империал“ го заговори един непознат:

— Според мене той няма да дойде. Вие как мислите?

— Просто няма как — съгласи се Хенеси.

— Дори и висшето общество се интересува от него — отбеляза непознатият. — Вижте колко народ се е насъбрал днеска.

Те огледаха улицата и отбелязаха, че сред тълпата имаше много добре облечени граждани. Минаваха автомобили и файтони. Въпреки усилията на полицията, на много места се бяха образували групички, които набъбваха. Атмосферата беше празнична.

— Колко е часът? — попита Хенеси.

Мъжът извади часовника си.

— Наближава един и половина.

— Време е за хапване — каза Хенеси.

— Я вижте тоя господин — рече събеседникът му.

Хенеси обърна глава. На улицата беше спрял файтон — подпомаган от една млада дама и от файтонджията слезе възрастен господни с брада, облечен във фрак и с копринен цилиндър. Облегна се на ръката на жената и огледа улицата.

— Май е поизкуфял — отбеляза непознатият, — на тая възраст да идва тука.

Все така облегнат на ръката на младата жена, старецът влезе в хотела.

— Тази сигурно му е племенница… как мислите? — предположи Хенеси.

— Сигурно. Хвърлила е око на паричките му и само чака господ да прибере клетия старец.

— Изглежда, кесията му е добре подплатена.

— Ами те такива като него затова живеят дълго. Никакви грижи и много пари. Ей това е.

— Господ много странно е разпределил благата — рече Хенеси.

Много хора от другия край на улицата се насочиха към хотела. И други се присъединиха, докато накрая улицата сякаш се раздвижи. Хенеси се обърна и погледна към хотела. Старецът с фрака стоеше на балкона. Изправи рамене и смъкна брадата си. После разтвори ръце с жест, които вече всички познаха.

— Това е Ларкин! — изкрещя мъжът до Хенеси.

Тълпата го позна и с рев се втурна напред. От балкона Ларкин извика тържествуващо.

— Обещах ви да дойда и да говоря днес на тази улица! Удържах на обещанието си. Ще остана тук, докато не ме арестуват.

Хенеси се бе втренчил слисано нагоре, но в следващия момент полицията вече беше на балкона и Ларкин бе заловен. Изведоха го от хотела и тръгнаха към участъка на Колидж Стрийт. От прозореца на файтона, с който бе дошъл Ларкин, една жена извика:

— Да живее Джим Ларкин!

— Това е графиня Маркевич — рече мъжът до Хенеси. Полицаи наобиколиха файтона и наредиха на файтонджията да обърне. Започнаха да удрят човека на капрата, а графинята принудиха да седне на мястото си. Тълпата наоколо зашумя.

— Става опасно — каза непознатият, — да изчезваме.

Но внезапно тълпата взе да напира и така притисна Хенеси от всички страни, че краката му се отделиха от земята. Над главите на хората той видя как първите полицейски редици започват да настъпват с извадени палки. От ужас сърцето му щеше да се пръсне. Сети се за бомбето си. Един удар с палка щеше да му види сметката. Опита се да вдигне ръце, за да го свали от главата си, но дори не можа да помръдне — бе притиснат като в преса. Ребрата му пукаха, с мъка си поемаше дъх. Почти бе загубил съзнание, когато под напора на полицейските палки тълпата се обърна и се поразреди. Хенеси падна на земята. Няколко мига лежа така, жадно вдишвайки въздух, но мисълта за бомбето изведнъж прищрака в съзнанието му и той се надигна. Попипа глава. Бомбето го нямаше. Както беше на четири крака, трескаво затърси около себе си и накрая го намери. Притисна го здраво до гърдите си и се изправи. Пое надолу по улицата. Но не стигна далече. Около паметника на О’Конел и по целия мост се водеха яростни схватки. Край него лежаха жертвите от първия набег на полицията. Тръгна предпазливо в обратната посока, ала след няколко, метра спря. Преследвани от полицаите, стотици хора тичаха насреща му, опитвайки се да избягат. Хенеси се обърна и пое към Принсис Стрийт, когато първите от бягащата тълпа се изравниха с него. Закрачи по Принсис Стрийт, вече по-бавно, като едва си поемаше дъх. Улицата беше пуста и за момент той си помисли, че се е спасил. Сложи бомбето, прочисти гърлото си и се изхрачи; но в следващия миг отново го смъкна. В горния край на Принсис Стрийт се появи друг отряд полицаи, който се готвеше за атака. Нямаше накъде да бяга — и двата края на тясната улица бяха блокирани от полиция. Размахали палки, полицаите от двете страни се втурнаха напред. Хенеси успя да избегне няколко удара, преди да пострада. Отскочи, за да се спаси от един полицаи, но се блъсна в друг. Вторият му нанесе удар по рамото, който парализира дясната половина от тялото му. Първият замахна с палката и я стовари върху слепоочието на падащия Хенеси. Стиснал здраво бомбето пред гърдите си, Хенеси се строполи, подкосен като сноп.

Санитарите го свестиха. Те го повдигнаха и видяха бомбето под него. Беше прашно, но съвсем здраво.

— Дали е негово? — попита един от тях.

— Хвърли го отгоре му — рече другият.

Когато Хенеси си възвърна дар слово, първата му работа беше да попита за бомбето си и искрено да им благодари.

— По-добре да го беше сложил на главата си — каза единият санитар, докато разглеждаше грозната рана.

Хенеси направи опит да се усмихне. Не, нямаше да е по-добре. С божията помощ раната все някак щеше да зарасне. Мъжът го пипна по дясното рамо и Хенеси изохка от болка.

— Носете го — каза санитарят.

 

 

Вестите бяха лоши. Двама работници бяха убити, имаше стотици ранени. През целия ден в болниците докарваха пострадали. Вечерта фенерите не бяха запалени и по крайните улица схватките продължиха в пълен мрак. На едно място на помощ бе извикан Западният Кентски полк. Към пет часа Хенеси куцукаше към дома си. Рамото му беше навехнато, но затова пък бомбето си бе на мястото. Той успя да го повдигне с лявата си ръка, откривайки окървавената превръзка на главата си, за да поздрави отец О’Конър, когото срещна на ъгъла на Чандлърс Корт. В отговор свещеникът машинално повдигна шапка.

При това движение Хенеси видя, че главата на отец О’Конър също е превързана и се закова на място.

Свещеникът леко се изчерви и отмина. Хенеси не помръдна.

— Милостиви боже! — възкликна той накрая. Светът се беше обърнал надолу с главата.

 

 

Иърлинг беше тръгнал на заседание на Управителния съвет, но траурна процесия му препречи пътя. Погребваха един убит стачник. Хората вървяха бавно, с траурни ленти и факли, разпоредители с черни знаменца направляваха николкохилядната колона, която се придвижваше в нестройни редици. Най-напред крачеха членове на Британския конгрес на профсъюзите, сред тях бе и Кеир Харди, когото Иърлинг позна веднага. Сигурно той щеше да произнесе реч вместо Ларкин, който беше в затвора. На края на процесията се виждаше конна полиция, която следеше за реда. Както винаги, музиката развълнува Иърлинг и многолюдната тълпа, която вървеше в такт с нея, му напомни за Френската революция. Повечето хора бяха дрипави, виждаха се много превързани глави, ръце и крака. Човешкото множество отново бе излязло от бордеите и избите, водено от необуздано негодувание. Иърлинг дълго гледа след шествието, макар че пътят му бе вече свободен. Обзе го ужас, като си помисли колко много са тези хора. Влезе в една кръчма, поръча си пиене и внимателно прочете всички съобщения за безредиците. Когато пристигна в леярната на Морган, заседанието бе свършило. Зет му го покани в кабинета си.

— Съжалявам, че закъсняхте — каза той.

— Забави ме една работническа демонстрация — обясни Иърлинг.

— Пак ли безредици?

— Не. Погребваха един стачник. От погребението на Парнел насам не съм виждал толкова голяма процесия.

— А ние решихме да действуваме — рече Булман.

— В какъв смисъл?

— Незабавно ще сложим край на всичко това — обясни Булман. — Няма да търпим повече ларкинистите и нарушенията на договорите. Докладвах за заседанието на Федерацията на работодателите. Всички до един подкрепиха предложението.

— Какво предложение?

— Федерацията забранява членуването в профсъюза на Ларкин. Забраната влиза в сила от утре. Четиристотин работодатели обещаха да вземат същите мерки.

Булман посегна към купчината формуляри на бюрото си и подаде най-горния на Иърлинг.

— Всички работници трябва да подпишат това независимо дали са членове на профсъюза, или не.

Иърлинг прочете:

Аз, долуподписаният, се задължавам да изпълнявам всички нареждания на своите работодатели, а също и да напусна незабавно Ирландския профсъюз на транспортните и общите работници (ако съм негов член), както и да не влизам в този профсъюз и да не му оказвам каквато и да е подкрепа.

Подпис:…

Адрес:…

Свидетел:…

Дата:…

Той върна формуляра и попита:

— Кой го измисли това?

— Нашият председател — Уилям Мартин Мърфи.

Непосветеният рицар най-накрая бе свалил картите.

— Ами ако откажат да подпишат? — предположи Иърлинг.

— Точно на това разчитаме — отговори Булман, — щом привържениците на Ларкин откажат да подпишат, ще ги уволним.

— Но вие предлагате тези формуляри и на работници, които не са членове на профсъюза — каза Иърлинг. — Ако и те откажат да ги подпишат?

— Едва ли — отвърна Булман. — Защо ще си вкарват главите в торбата заради Ларкин?

— А защо според вас те подкрепят колегите си и отказват да работят със стоки, доставени от стачкоизменници?

— Какво, вие да не би да не одобрявате предложението?

— А вие не мислите ли, че то е равносилно на изнудване?

— Защо не дойдохте на заседанието? — раздразнено попита Булман.

— Какво да се прави, съдба — отговори Иърлинг. — Изглежда, писано ми е да пропускам малкото важни събития.

— Тъй или иначе, щяхте да бъдете сам срещу всички — увери го Булман.

— Може би. Но поне щях да ги стресна.

— Съмнявам се.

Иърлинг взе шапката си от бюрото на зет си.

— Самият вие щяхте да бъдете най-костеливият орех — каза той, — но както виждам, вече се постреснахте.

 

 

Бекона запали свещта и легна под купчината парцали, които бе събрал през дългите години, откакто живееше в сутерена на Чандлърс Корт. Кучето се изтегна в краката му, свещта хвърляше все същите сенки, изобщо всичко в това градско подземие бе както обикновено. Горе, на улицата, денят все още догаряше, въпреки че наближаваше единайсет часът вечерта. Тази година времето през август беше хубаво, небето сякаш не искаше да помръкне. Но картонът на прозореца не пропускаше тази последна светлина на деня и затова свещта беше необходима.

Бекона пийна малко вода от един буркан и задъвка парче сух хляб от ръждясалата тенекиена кутия, до леглото. Беше капнал от умора, цял ден бе обикалял улиците и със страх мислеше за бъдещето. Полицаи нахлуваха в домовете, чупеха мебели и съдове, нанасяха побой на обитателите. Отмъщаваха си жестоко на онези, които ги бяха нападали от прозорците на тъмните улици. Всеки дом за тях бе крепост на врага, въоръжен с тухли, железа и нощни гърнета. Едва ли щяха да нахлуят в този сутерен, но се носеха тревожни слухове. Полицаите беснееха. Решени бяха да всяват ужас навсякъде, където можеха.

— Банда негодници — рече Бекона на кучето.

Като чу гласа на стопанина си, то се изправи. Жално го загледа как яде — чакаше своя пай. Ако ония дойдат, Рижко ще го защити. Само да чуе стъпките им по стълбите и ще пошепне: „Рижко, дръж!“ Самият лай можеше да помогне. Но ако са съвсем озверели или пияни, нека счупят вратата и тогава ще видят дявола по пладне. Рижко ще се справи с всички, колкото и да са. Само шлемовете им ще останат.

Той повика кучето при себе, каза: „На́, Рижко!“ — и подели хляба си със своя телохранител.

Кучето го изгълта и близна ръката му.

— Няма повече, братко — тъжно рече той.

Кутията беше празна.

В по-бедните квартали хората бяха станали подозрителни, страхуваха се от безредици. Като видеха дрипите на Бекона, обитателите на най-богатите квартали го вземаха за един от смутителите на реда. Затваряха вратите под носа му или го отбягваха. Той мислеше да съчини балада за арестуването на Ларкин, но думите просто не идваха. Джобовете, заради които щеше да я съчини, скоро можеше да се опразнят като неговите.

— Какво ще правим ние с тебе, Рижко, ако нещата не се оправят? — попита той.

Колкото повече уволнения, толкова повече просяци по улиците и какво щеше да стане накрая, когато градът се превърнеше в арена, на която безработните ще се борят за парче хляб?

— А ние с тебе, Рижко — каза той на кучето, — просто ще трябва да легнем и да умрем.

Бекона си легна и се опита да прогони страха от тъмнината и от несигурността на бъдните дни.

— Лягай, Рижко! — нареди му той.

Кучето отново се изтегна в краката му. Бекона духна свещта.

 

 

Формулярите от бюрото на Булман бяха раздадени на работниците. В уречения ден, обзет от безпокойство, той зачака връщането им. Нито един не се върна при него. Започна дискретни проучвания по канала на йерархията. Уведомиха го, че всички работници, независимо дали са членове на профсъюза на Ларкин, или не, отказват да подпишат. Булман свика заседание на управителния съвет. Решиха да не отстъпват. На следващия ден даде нареждане да започне постепенно гасене на пещите. Работниците не се подчиниха. Тогава Булман, уверен в предаността на най-близките си помощници, направи необходимото.

Сутринта Фиц дойде на работа и както обикновено, мина през кантората да се разпише в присъствената книга на майсторите. Когато отиде в първи цех, нощната смяна си тръгваше. Никой не дойде да ги смени. След около половин час той извезе и прекоси двора. Главният вход беше затворен. Чу гласове отвън и излезе пред къщичката на портиера. На вратата висеше голям надпис, известяващ, че е обявен локаут. На работа щели да бъдат допуснати само онези, които минели през кантората да подпишат формуляра на Федерацията. Никой не отиде. Работниците постояха пред входа, а неколцина минаха през една странична врата, за да си вземат нещата от шкафчетата. Скоро се върнаха с канчета, пукнати чаши, работни престилки и стари ризи, свити на вързопчета. После лека-полека се пръсваха. Фиц се върна в първия цех да види дали трябва да се погрижи за нещо и намери там Карингтън, който го чакаше.

— Как мислиш, дали ще променят решението си? — попита Карингтън.

— Едва ли — отговори Фиц.

Той огледа безлюдния цех. Пещите, заредени с въглища от нощната смяна, тлееха. Тишината бе тягостна.

— Трябва да угасим пещите — каза Карингтън. — Нали знаеш какво трябва да се направи? Малко по малко намалявай жарта. Това трябва да стане за два-три дни; иначе тухлите ще се напукат. След час-два ще дойдат служителите от кантората да ни помогнат.

— Няма да стигнат, малко са.

— Някои от хората ще се върнат да подпишат бланките — рече Карингтън. — И тях ще включим в тая работа. А след това ще наемем временни работници.

— Ако направите това — каза Фиц, — ще си имаме големи неприятности.

— Полицията ще помогне. Не можем да оставим леярната да отиде по дяволите. Никой няма да има полза от това. Ти ще ръководиш работата тук. Ще бъдеш началник на всички чиновници, които нямат представа какво ще вършат. Трябва да си нащрек.

— В колко ще дойдат?

— След около час, може би по-скоро. В момента ги събират.

— Добре, ще бъда тук.

— Да си направим чай, докато чакаме — предложи Каринтън. — Искаш ли цигара?

— Не — каза Фиц. — Ще се кача горе да видя резервоара с водата. Може да ни потрябва, а само аз мога да се оправям с него.

Той се заизкачва с усилие по тесните железни стълбички, налучквайки пътя, като се държеше за перилата, покрити с дебел слой прах. Изоставените пещи под него хвърляха върху пода малки петна червена светлина. Фиц се придвижваше пипнешком сред гъстия мрак на тесните галерии, като се държеше за перилата; на места през отдушниците се процеждаше прашен сноп слънчева светлина и там се вървеше по-лесно. Стъпваше внимателно по заплетената стоманена паяжина, докато накрая стигна до резервоара над четвърти цех. Спомни си как преди много години пак беше стигнал дотук, когато големият куп въглища се запали и извикаха на помощ каруцари, един от които беше Мълхол. Сега отново извърши същите действия, докато тръбите затанцуваха и цялата галерия затрепера от внезапния взрив на шума. Като се увери, че всичко е в изправност и водата ще потече, ако се наложи, Фиц мина по дъсченото мостче, което през една вратичка го изведе на покрива.

Той се огледа наоколо и с благодарност пое свежия въздух. Дворът под него бе пуст. Нямаше каруцари, нямаше ги конете им, нямаше работници около купчината въглища. Кранът беше застинал неподвижно, релсата бе празна, жицата му не сипеше сини искри. Новата подемна машина, заради която Мълхол бе пожертвувал краката и мъжествеността си, бездействуваше изоставена и самотна, окъпана в слънце. Отвъд двора, през няколко улици, се виждаше реката. Тук-там параходни комини бълваха кълба дим. Нито един кран не работеше. Може би заради отлива, или на пристанището също бе обявен локаут. Фиц постоя малко, като гледаше пустия двор и обмисляше собственото си положение. От него не бяха поискали да подпише формуляр. Вероятно предполагаха, че щом са го направили майстор, той е напуснал профсъюза. Това означаваше, че Карингтън бе достатъчно честен, за да си държи езика зад зъбите.

Когато слезе долу, чиновниците се бяха събрали в първи цех.

— Значи ти ще се погрижиш за тях — каза Карингтън. — А аз ще отида във втори цех. Щом им обясниш какво да правят, можеш да изпиеш чаша чай, има готов.

— Добре — рече Фиц.

Той раздели хората, на едни даде колички, на други лопати. После им каза кой какво трябва да прави и кога. Нареди на старшия чиновник да ръководи останалите. Наблюдаваше известно време как хвърлят въглища в пещите и им показа как да поддържат огъня слаб. Обясни им, че жарта трябва да се гаси постепенно и внимателно. Те разбраха, че работата е сериозна и бързо схванаха какви са задачите им. Щом видя, че превъзмогнаха първоначалното си притеснение и скованост, Фиц ги остави и отиде да намери Карингтън.

Неговата група още не бе дошла. Той наля чай на Фиц от едно канче и го попита:

— Как върви?

— Всичко е наред. Смятам, че ще успеят да намалят жарта, без да стане беля.

— Браво — каза Карингтън.

Фиц взе чашата. Чаят беше тъмен и силен. Карингтън го приготвяше като работниците: слагаше чаените листенца и захарта заедно, после — малко кондензирано мляко. Той имаше привкуса на атмосферата в леярната — на дим, на пот, на мъжки разговори пред пещите.

— Все пак ще трябва да наглеждаш твойте хора — каза Карингтън.

Фиц пиеше чая и мислеше за бъдещето си.

— Скоро ще капнат, сигурно е — продължи Карингтън. — Ентусиазмът не може да замени опита. — Той посегна към чая си и добави: — Мускулите им са слаби.

— Ще се справят — каза Фиц.

— Само че им трябва някой да ги ръководи — съгласи се Карингтън. — Е хайде, — додаде той, като видя, че на Фиц не му се говори, — да вървим да работим.

Фиц разглеждаше чашата си. На дъното имаше още течност и накланяйки я ту на едната, ту на другата страна, той отми чаените листенца, полепнали по стените й. После, като претегляше внимателно думите си, рече:

— Аз няма да работя повече.

Имаше особеното чувство, че заключва завинаги някаква врата или подписва завещание. Карингтън помълча. След това, също така предпазливо, попита:

— Нали разбираш какво правиш?

— Напълно — отговори Фиц.

— Рано или късно те сигурно ще се смилят над другите. Но никога няма да простят на един майстор. Ако сега си отидеш, повече няма да пристъпиш този праг. Никога няма да се върнеш.

— Зная — рече Фиц.

— Тогава защо вършиш глупости?

Защо ли? Заради чувството за собствено достойнство или заради надеждата, че след толкова мъки и тежък труд някога в далечното бъдеще светът ще се промени. Той бе видял един човек да страда, после бе взел в ръцете си два отрязани крака и ги бе увил в чул.

— Не мога да напусна профсъюза сега — каза той. — Хора, които никога не са членували в него, а не са и помисляли за това, са отстранени от работа, защото не искат да подпишат някаква хартийка и да обещаят, че няма да се присъединят към него.

— Но за тях има надежда да се върнат — възрази Карингтън, — а за тебе няма.

— И това ще преживеем, като ни дойде до главата — рече Фиц, остави чашата и се надигна. — Надявам се пак да се видим някога — добави той.

Карингтън му подаде ръка. Фиц я стисна здраво и каза:

— Благодаря ти.

Затвори вратата на цеха след себе си, прекоси пустия двор и през къщичката на портиера излезе на улицата. Обявата за локаут все още висеше на затворената врата.

В края на седмицата Булман докладва пред съвета за положението. Четиристотинте фирми от Федерацията на работодателите твърдо бяха спазили споразумението, трийсет и два работнически съюза бяха подкрепили привържениците на Ларкин и отказали да подпишат формулярите. В целия град бе обявен локаут. И занапред трябваше да действуват заедно с другите работодатели. Колегите им в Англия щяха да им окажат финансова подкрепа. Вратите на предприятията бяха затворени, машините бездействуваха. Дъблин бе парализиран. Около двайсет и четири хиляди души се включиха в битката. Само за няколко дни улиците на града се изпълниха с гладни тълпи, както се опасяваше Бекона.

Глава четвърта

Останала сама със спящите деца, Мери седеше до прозореца, гледаше към улицата и усещаше как мракът около нея се сгъстява. Отпърво наблюдаваше децата, които играеха долу на групички, но постепенно по две, по три, те започнаха да се прибират, повикани от майките си, и тя нямаше какво друго да гледа освен менливите цветове на паважа и отсрещните фасади в сенките на късната привечер. Беше септември и вече се стъмваше доста рано. Скоро жените щяха да се заоплакват една на друга: „Боже господи, колко къс стана денят.“ Щеше да се застуди и трябваше да се палят камините. Какво ще да стане тогава, след като половината град е без работа?

Тази мисъл непрекъснато я преследваше и тревожеше. Повишението на Фиц им бе донесло не само малко повече пари и удобства, но и по-добро и по-сигурно положение, отколкото на съседите им. Когато го направеха майстор, той можеше да напусне профсъюза. Майсторите, смяташе Мери, нямаха нужда от профсъюзи. Ала Фиц последва другите и така изложи на опасност всичко, което имаше тя и на което възлагаше надежди — бъдещето на децата, домашното имущество, малките седмични спестявания. Безропотна по природа, Мери не разубеждаваше мъжа си, но все пак последиците я тревожеха. Гладът и нуждата отново нахлуваха в малкия й свят и я пламнеха в минутите на самота; тя усещаше заплашителното им присъствие в тъмните ъгли на улицата.

Сепна я почукване на вратата. Мери осъзна, че някой я вика.

— Мисис Фицпатрик, тука ли сте?

Тя позна гласа и не отговори веднага. После неохотно извика:

— Влезте… мисис Хенеси.

Вратата се отвори, мисис Хенеси надникна и зашари с очи в полумрака на стаята.

— Мъжът ви вкъщи ли е?

— Не, няма го.

Мисис Хенеси влезе, свали шала от главата си и го наметна на раменете си.

— Тия стълби ще ме свършат — каза тя, за да подхване разговор.

Беше дребна и слаба, с прошарена тъмна коса и изпито жълто лице. Очите й, любопитни и проницателни, гледаха предизвикателно на света и очакваха най-лошото.

— Мога ли да ви услужа с нещо? — попита Мери в очакване на неизбежния поток от молби.

Мисис Хенеси извади една каничка изпод шала си.

— Дали ще можете да ми заемете глътка прясно млекце за дъщеричката? — каза тя. — Още е много малка да пие от кондензираното.

Мери тръгна към шкафа.

— Чакайте да ви кажа нещо — спря я мисис Хенеси. — Да знаете кво беше в града преди няколко часа! Някакъв негодник разбил с тухла прозореца на млекарницата на Къриган и човек не може да си купи мляко! Иначе нямаше да ви безпокоя.

Мери наля мляко в каната. Без да откъсва очи от ръцете й, съседката каза:

— Бог да ви благослови. — После сякаш се сети за нещо и бързо добави: — Можете да ми услужите и с една чаша захар.

Изпод шала се появи една пукната чаша, която Мери взе и напълни със захар.

— Толкова сте любезна — каза мисис Хенеси, — всичко ще ви върна, само да се пооправим малко.

— Няма нищо — рече Мери, — да не говорим за това.

Любопитните очички бързо шареха из стаята.

— Чухте ли какви ги вършат полицаите?

— Да, чух — отговори Мери.

— Рушат и плячкосват, само с това се занимават — каза мисис Хенеси. — Нахълтват в къщите, трошат всичко наоколо, бият беззащитни жени и деца. Познавам няколко души; снощи влезли и им изпочупили всичко, ама всичко, дето имали бедните, направили на трески.

— Господ да им прости — успя само да каже Мери, защото мисис Хенеси продължи:

— Да не даде господ да нахлуят тука, че имате всичко, квото си помисли човек. Канапе, столове, маса и хубави картини. Всичко ще направят на пух и прах. Виж, у Елън Хенеси, слава богу, няма да намерят нищо особено, то и какво ли имаше, но сега всичко е на сигурно място в заложната къща „Зеленият остров“. Ето, затуй е по-добре, като нямаш нищо, щото не можеш да го загубиш. — Тя си пое дъх и добави: — Е, бог е милостив.

Мери каза съчувствено:

— Разбрах, че мъжът ви пак е без работа.

— Той пък кога ли е имал работа! — възкликна мисис Хенеси. — Беше намерил едно хубавичко място и, разбира се, го изпусна.

— Неприятно наистина — рече Мери.

— Чакайте да ви кажа — заразправя мисис Хенеси. — Отива, значи, той преди няколко седмици на Саквил Стрийт да види дали Ларкин ще се появи и ми се връща вкъщи с разбита глава и изкълчено рамо. „Какво се е случило, Хенеси?“ — викам още като го видях на прага, а той: „Имаше полицейска хайка на Саквил Стрийт и ме цапардосаха с палка. А като съм се строполил, май ме е сгазил кон.“ И вярно, като си свали ризата, целият беше в синини. „Така ти се пада — викам му аз, — щом си играеш на герой с червена значка. А сега жена ти и децата ти ще гладуват заради тебе.“

Тя сложи шала на главата си.

— Трябва да се качвам — каза, — че да се погрижа за децата. Сам-самички са и са гладни като котета. Много ви благодаря за млякото и захарта.

Тя отново огледа стаята. Очите й се спираха върху всеки предмет и го оценяваха.

— Като гледам, имате доста нещица, може да изкарате дълго — увери тя Мери, — ако някой ден решите да заложите нещо, обадете ми се. Елън Хенеси ще се погрижи да вземете добри пари от която и да е заложна къща в града. Да не забравите.

— Няма да забравя — каза Мери.

Тя затвори вратата след мисис Хенеси и за момент остана на място, питайки се защо ли съседката й предложи услугите си — дали от добро сърце, или от завист. Господ да й е на помощ, животът едва ли я бе направил особено великодушна с този мъж, който почти непрекъснато беше безработен, и с това семейство, което все се увеличаваше. Цял живот тя раждаше деца, а хлябът й зависеше от заложните къщи и от неохотно направените подаяния, които успяваше да измъкне от съседите си. Нищо чудно, че беше завистлива или озлобена.

Мери отново седна до прозореца, решила търпеливо да чака завръщането на Фиц, и се постара да не се поддава на отчаянието, което й навяваше сгъстилият се уличен мрак. Онова, което за мисис Хенеси беше път за спасение от нещастието, за Мери бе самото нещастие — да се раздели с нещата, които бе събирала, да разруши дома си, създаден с лишения и с помощта на милосърдната мисис Брадшоу. Поне на нейната помощ можеше да разчита. Мисис Брадшоу беше добра жена. Ако разбере, че са изпаднали в беда, все ще им помогне с нещо. Защото тя си има всичко, освен деца. Странно беше устроен светът. Ето например мисис Хенеси имаше цяла дузина. Но такава е била волята божия.

Понякога Мери се опитваше да си представи какво щеше да бъде, ако бе на мястото на мисис Брадшоу: да живее в красива къща с изглед към градината, да има подръка звънец, с който да повика прислужница да отвори прозорците, ако в стаята стане задушно, или да ги затвори, когато нахлуе вечерният хлад. Да казва на готвачката какво да сготви и как да подрежда цветята — тези поставете тук, а онези — там. Да свири на пиано, когато имат гости. Да се облича елегантно и да ходи на театър. Да се мие с уханни сапуни. Да носи изящна чантичка, в която винаги да има банкноти и златни монети. Да бъде образована. И да говори изискано. Но това означаваше да има друг произход, да не познава баща си и покойната си майка. И да няма деца. А мистър Брадшоу да й бъде мъж. Не, в никакъв случай.

Чу стъпките на Фиц на площадката и след миг вратата се отвори.

— Седиш на тъмно — каза той.

Мери се огледа и едва сега забеляза, че в стаята е съвсем притъмняло. Стана и рече:

— Ще запаля лампата. Как мина събранието?

Фиц остави каскета си на бюфета — навик, от който тя отдавна се бе отказала да го отучва. На светлината на лампата той видя как косите й се люшнаха напред, вгледа се в чертите на лицето й и си спомни за първата им брачна нощ.

— Ларкин е освободен от затвора — отговори той. — След намесата на правителството.

Това сигурно беше добра новина. Но Мери не знаеше подробностите.

— Много хубаво — каза тя.

— На стачниците ще се дава седмична помощ от десет шилинга — поне за известно време.

— Стачката ще продължи ли, как мислиш?

— Казват, че не може.

Тя се наведе над лампата, но усещаше погледа му върху себе си. Знаеше, че я наблюдава внимателно. Мери чувстваше, че е напрегнат.

— Но ти смяташ, че ще продължи — позна тя по гласа му.

— Да — каза той.

Мери постави шишето на лампата и нагласи фитила.

— Как ще живеем, Фиц?

От няколко дни той мислеше за това. Единствената им надежда беше, че след всеобщия отказ на работниците да подпишат формулярите, няма да има вече формуляри и всички ще се върнат на работа, докато нещата се уредят чрез преговори. Но не стана така. Напротив, работодателите се ожесточиха.

— Правителството не само освободи Ларкин, но обещава да се извърши разследване на случая — каза той.

— Дай боже да излезе нещо от това.

— Съмнявам се — горчиво рече Фиц. — Ако наистина искат да се оправят работите, защо не се откажат от помощта на войската и полицията? Тогава бихме имали някаква възможност да накараме Федерацията да преговаря с нас.

На въпроса й той така и не отвърна. Какво щяха да правят, ако положението се затегнеше? Но Мери знаене отговора. Безброй пъти беше виждала други семейства, спохождани от тази участ. Цялата покъщнина, едно по едно, вещ след вещ, отиваше в заложните къщи. Точно това искаше да каже мисис Хенеси. В началото бакалинът сигурно ще им дава на кредит. Лихварите също ще помогнат, с големи лихви — заради риска, разбира се.

Когато стъклото на лампата се нагря и вече нямаше опасност да се пукне, Мери увеличи пламъка. Вечерта сякаш внезапно премина в нощ. Но жълтата светлина на лампата беше по-приятна от сумрака. Започна да реже хляб и да приготвя какао.

— Може би не трябва, запази го за по-нататък — предложи Фиц.

— Все още имаме малко спестявания — отвърна Мери, — грехота е да се оплакваме. По-добре сме от много други бедни семейства.

Седнаха заедно на масата. Фиц беше ходил у Мълхол да му съобщи последните новини и сега заразказва на Мери как е той, как изглежда, какво е казал, какво е казала мисис Мълхол, колко й е трудно сега, когато и мъжът й, и Уили не работят. Двамата винаги си говореха така, когато вечеряха заедно. Но сега зад баналния всекидневен разговор се долавяше мисълта за случилото се. Фиц чувстваше, че трябва да каже нещо.

— Никога не си ме питала защо не напуснах профсъюза — каза той.

Тя го изненада с отговора си:

— Заради Бърнард Мълхол. Няма защо да те питам.

В гласа й прозвуча нежност и разбиране и Фиц знаеше, че тя мисли не само за нещастието, сполетяло Мълхол, но и за участта на семейството му.

— Мълхол беше голяма опора за всички — каза той.

Той никога нямаше да излъже доверието на Мълхол. Но не беше само това. Нямаше да го направи и заради Пат и Джо, и заради други работници. Заради Фаръл и докерите, и още хиляди в целия град, някои от които отдавна се бяха примирили с вечната мизерия като дадена от бога, други отчаяно се бунтуваха, стига да имаше кой да ги поведе. Никога досега не бяха си помагали така. Фиц се обърна към Мери:

— Куриерите от Трамвайната компания бяха уволнени само защото са членове на профсъюза на Ларкин. Само затова. Ватманите и кондукторите трябваше да ги подкрепят. Тогава измислиха формулярите и ги раздадоха на всички работници в града. И ние, останалите, трябваше да подкрепим трамвайджиите.

— Мислех, че няма да искат от тебе да подпишеш — каза Мери.

— Никой не ме е карал — потвърди Фиц, — но как да остана, когато обявиха локаут за другите. Просто не можех да направя това.

— Знам — рече Мери.

— Сърдиш ли ми се?

— Напротив, радвам се, че си постъпил така, както смяташ за правилно. Иначе после щеше да е по-лошо.

По лицето му се изписа благодарност и това силно я трогна. Тя се приближи до него и го целуна. После добави:

— Само за децата ме е страх.

— Зная — каза той.

— Мислех си за това, докато те чаках. Ако запазим нещичко от спестяванията си и го оставим настрана, колкото и лош обрат да вземат нещата, все ще можем да изпратим децата за известно време при баща ми.

— Така и ще направим — съгласи се Фиц. Помисли малко и добави: — И ти може да идеш с тях. По-добре ще е.

— Няма да те оставя сам — каза Мери.

Той я прегърна безмълвно. Ако положението стане много лошо, пак ще поговори с нея за това. А сега трябва да чакат. Вратите бяха заключени. А ключът, с който можеха да ги отворят, бе в чужди ръце.

— Камък ми падна от сърцето.

— Радвам се — каза Мери.

Тя знаеше, че Фиц би постъпил по същия начин, независимо дали тя е съгласна или не. Но сега беше щастлива, че му е казала тези думи. Бяха толкова близки, тя бе част от него. И това й стигаше.

 

 

Бекона излезе с твърдото намерение да изпробва всички средства, които знаеше. Беше гладен. От седмици гладуваше. Дори в най-добрите си времена Дъблин бе един окаян град-вертеп. Но сега бе станал истински ад. Ден след ден, от сутрин до вечер, Бекона стоеше на улицата и свиреше на свирката си. Но никой не му обръщаше внимание. Понякога, като се увереше, че наоколо няма полиция, просеше. Минувачите се извръщаха настрана. Чукаше от врата на врата да търси някаква работа. Работа нямаше изобщо или някой от уволнените нещастници го бе изпреварил. Веднъж срещна Хенеси. Той беше огорчен от превратностите на съдбата, от жестокостта на работодателите, от равнодушието на правителството, от твърдоглавието на стачниците, от безизходицата, която бе парализирала града и сякаш щеше да продължи вечно.

— Е, нещо ново? — попита Бекона сърдито.

— Нищо, нищичко за проклетия — отвърна Хенеси. И той беше мрачен.

— По дяволите! — избухна Бекона. — Искат да уморят всички от глад!

— Изглежда, точно това са намислили — потвърди Хенеси.

— И ти нямаш работа… нали?

— Нямам. Живея от надеждите си.

— Седни за малко — предложи Бекона.

Две захвърлени кофи се търкаляха на това изоставено място. Преместиха ги и седнаха отгоре им. Наоколо растеше трева и коприва, а отсреща на стената на някакъв склад имаше дъска за афиши. Ръката на някой благочестив, човек бе написала:

ПОИСКАЙ И ЩЕ ТИ ДАДАТ.

ПОЧУКАЙ И ЩЕ ТИ ОТВОРЯТ.

— Тия да ги разправят на задника ми — каза Бекона, след като прочете на глас това послание на надеждата.

— Туй е работа на протестантите — обясни Хенеси.

— Да бе, сеят купища лъжи. Трябва да им се забрани — заяви Бекона.

С присъщото си благоразумие Хенеси отбеляза:

— Сигурно някои от това преживяват.

После, стараейки се да гледа по-весело на живота, попита:

— Какво ще кажеш за рекламата до него?

Бекона погледна към една рисунка, изобразяваща червенобуз захилен мъж по пижама на сини райета, яхнал бутилка с лекарство „Боврил“, която се мята по сини океански вълни. Надписът отдолу гласеше: „Само «Боврил» ще ви спаси от морска болест!“

Бекона се изплю и ядно погледна приятеля си.

— Е, какво — възрази Хенеси, — можеш да си умреш от смях.

— Мога да си умра от глад — тросна се Бекона.

Като разбра, че не ще го развесели, Хенеси каза:

— Правителственото разследване май ще сложи край на локаута по-скоро, отколкото си мислим.

Но съвсем не стана така. Разследването приключи и постанови Федерацията да премахне формулярите, но работодателите отказаха да се подчинят и в резултат на това последваха масови уволнения. Бекона все по-често се скиташе по улиците, но хората, които можеха да му дадат нещичко, ставаха все по-малко. Кутии за събиране на помощи подрънкваха, стачни постове сновяха нагоре-надолу, дълги върволици каруци и фургони се движеха през града, съпровождани от полицаи или войници; трамваите и електростанциите също се охраняваха. Понякога Бекона ходеше на грандиозните митинги на Бересдорфския площад, смесваше се с хилядите безработни и слушаше гръмогласни речи, звучащи от осветените прозорци на Либърти Хол, а величествените оранжеви залези на ранния октомври изпъстряха водите на близката Лифи със зелени, червени и златни отблясъци. Чуваше неистовите викове, а понякога хилядите гласове запяваха. Гледаше как стреснатите чайки литваха стремително от мръсните парапети и кръжаха със силни крясъци над реката, блеснала с всички цветове на дъгата. В такива моменти съзнаваше, че е чужд на всичко наоколо. Тази мисъл засилваше отчаянието му. Беше време, когато можеше да разбие с тухла някой прозорец и да си поседи няколко дни в затвора — хем с покрив над главата, хем хранен, макар и как да е. Ако днес направеше това, щяха да го вземат за метежник и да го пребият от бой, Той наблюдаваше гладните лица, отправили поглед към ораторите изпод козирките на каскетите, и виждаше лъча на надеждата в хилядите очи. Но за него надежда нямаше. Почтените и по-заможните, облечени в чисти, прилични дрехи, го подминаваха на път за вкъщи. Щом го видеха, бързо извръщаха глави и не желаеха да имат нищо общо с него. А богатите изобщо не го забелязваха. Беше началото на октомври, дните се скъсяваха, нощите настъпваха рано, тротоарите бяха влажни, улиците студени. Бекона съвсем падна духом. Беше постоянно гладен. Непрекъснато трепереше от студ. И ето че за първи път от много месеци му провървя.

Беше се вторачил в една витрина, но не виждаше нищо друго освен собственото си отражение — развлеченото си дрипаво палто, сивата брада, безформената шапка, нахлупена на главата му като тенджера. Мислеше си за храна. Дни наред мислеше само за това. Внезапно една ръка го потупа по рамото.

— Мозъка ли си напрягаш?

Обърна се и видя Пат Банистър. Щедро момче — Бекона го знаеше, но сега едва ли можеше да му помогне с нещо.

— Мисля си за днешните тежки времена — каза той.

— На всички е трудно — рече Пат.

— Сигурно нямаш кво да ми дадеш, а, хич да не те питам.

Пат поклати глава.

— Защо не свириш вече на свирката? — попита го той.

— Защото на никой не му се слуша — отвърна Бекона. — Някои са страшно стиснати, други пък са страшно гладни. Музиката вече не е на мода.

— Опитвал ли си да се занимаваш с реклама?

— Не го умея това — призна си Бекона.

— Не е голяма философия — каза Пат. — Ела да се поразходим и ще ти обясня.

Тръгнаха по крайните улици, които и двамата знаеха от деца. Сега те изглеждаха съвсем различни. Имаше много пешеходци и съвсем малко каруци и файтони. Нищо не се случваше. Сякаш е неделя, пък не се чуват камбани, помисли си Бекона. Докато вървяха, Пат му каза, че стачката едва ли ще да свърши скоро. Сигурно ще продължи и през зимата. В Либърти Хол подготвяли благотворителни кухни за жени и деца. Самата графиня Маркевич щяла да раздава храната. Той попита Бекона дали е чувал за графинята. Старецът измърмори нещо. Била от онези светски особи, които днес си пъхат носовете навсякъде, дето не им е работа. Само неприятности създават. Същата като мадам Деспар и Мод Гон. Вдигат много шум за избирателните права на жените, вместо да си седят вкъщи и да се грижат за мъжете и за злочестите си деца. Хората им викаха Отчаяната и Лудата. Не е чудно, че целият град гладува.

Далечен звук на звънче прекъсна мислите му, а Пат каза:

— Сега ще видиш за какво ти говоря.

Свиха зад ъгъла. Първото, което привлече погледа на Бекона, бяха трите блестящи месингови топки пред заложната къща на Донеган, после дълга опашка от жени, стиснали украшения или вързопчета с дрехи, след това човекът, който размахваше звънчето. Беше на неговите години, но изглеждаше по-здрав. На гърдите и гърба му висяха две дъски, завързани с връвчици през раменете. На тях пишеше:

ПОСЕТЕТЕ ЗАЛОЖНАТА КЪЩА НА ДОНЕГАН

ИЗГОДНИ ЦЕНИ

ДОБРЕ ДОШЛИ НА ВСИЧКИ!

— Ето, виждаш ли? — каза Пат.

Бекона учудено примигваше.

— Кво е това?

— Човек-реклама. Такава работа ще ти дойде много добре.

— Ква полза, нали тая тука е вече заета?

— Щом Донеган е решил, че си струва да наеме човек за това, и другите няма да останат по-назад — обясни му Пат. — Ти само ще трябва да убедиш някой от другите собственици на заложни къщи. Какво ще кажеш за Силвъруотър на Макев Стрийт?

— „Зеленият остров“ ли? Може да излезе нещо — каза Бекона.

— Чакай малко — рече Пат.

Той се приближи до човека със звънчето. Размениха няколко думи и Пат се върна при Бекона.

— Отиваме в „Зеленият остров“ — каза той.

След десетина минути стигнаха заложната къща на мистър Силвъруотър. Тя имаше доста необикновен вид. Под трите месингови топки се виждаше фигура на девойка, символизираща Ирландия — златни къдри се спускаха върху зелената мантия, обгърнала раменете й, а самата тя ридаеше над арфа без струни. Върху свитъка в краката й с бели букви пишеше: „Зеленият остров“. Пред вратата няколко жени търпеливо стояха на опашка.

— Сега какво ще правим? — попита Бекона.

— Ще чакаме — отсече Пат.

Бекона не разбра точно защо. Но нямаше значение. И без това се чудеше какво да прави.

— Свикнал съм да чакам — каза той.

Тази заложна къща някога беше кръчма. Бекона си спомня как на младини бе идвал тук да си пие бирата. Преди колко години беше това? Около четирийсет. По онова време не беше толкова трудно да се намери парче хляб. Или поне сега му се струваше така.

— Помниш ли Джеремая Брейди? — попита той Пат.

— Кой е той?

— Собственикът на „Зеленият остров“, когато тук беше кръчма.

— Не си спомням това време — отвърна Пат.

— Джеремая имаше три недостатъка, които пречат на кръчмаря да преуспее — каза Бекона. — Държеше само екстра пиене, даваше лесно на кредит и сам си беше най-постоянният клиент.

— Добър човек е бил, с тия недостатъци — каза Пат.

— Те го вкараха в затвора — заключи Бекона, — и накрая свърши на Гласневинското гробище.

Звукът на звънчето привлече вниманието на жените от опашката. Иззад ъгъла се появи човекът-реклама на Донеган. Той кимна на Пат. След това закрачи напред-назад по улицата. Дочул звъна, един от служителите в „Зеленият остров“ излезе на вратата. След малко се появи и самият мистър Силвъруотър. Той видя човека със звънчето, който крачеше важно нагоре-надолу пред опашката и гръмогласно приканваше клиентите му да посетят заложната къща на Донеган и сами да се убедят в предимствата й. Мистър Силвъруотър бе поразен.

— Ей, ти! — провикна се той. — Я се разкарай от моята улица!

Човекът със звънчето не му обърна внимание. Силвъруотър прочете надписа на дъската върху гърдите му, а когато той се обърна, с уплаха видя същото и на гърба му:

ПОСЕТЕТЕ МАГАЗИНА НА ДОНЕГАН

ИЗГОДНИ ЦЕНИ

ДОБРЕ ДОШЛИ НА ВСИЧКИ!

— Клиентите ми! — извика той на Пат, който със съчувствено изражение се бе приближил до него. — Тоя иска да ми отмъкне клиентите!

— Ужасно — рече Пат.

— Какво му е станало на Донеган? — запита Силвъруотър. — Та ние сме добри приятели. Често играем покер.

— Може би го биете твърде често — предположи Пат.

— Играем вече от петнайсет години — поклати глава Силвъруотър, — не, не може да е това.

— Времената са такива, иска да разшири търговията си — рече Пат. — Бизнесът си е бизнес.

— По дяволите бизнесът! — каза собственикът. И пак викна: — Ей, я си върви оттука!

— Няма да можете да го прогоните, така — рече Пат. — Чакайте, аз ще поговоря с него.

Той се приближи към човека със звънчето. Двамата заприказваха оживено, но така, че мистър Силвъруотър не чуваше нищо. После Пат се върна, а човекът-реклама се отдалечи.

— Как успяхте да го отпратите? — попита Силвъруотър.

— Казах му, че сте приятел на мистър Донеган и не е хубаво да ви скарва. Казах му също, че заедно играете покер.

— Точно така. Затова се и ядосах толкова — одобрително рече Силвъруотър. — От години сме приятели и играем покер.

— Вече няма да идва тука — продължи Пат, — ама лошото е, че никой не може да му попречи да кръстосва улиците, където живеят вашите клиенти.

При мисълта за подобна подлост мистър Силвъруотър онемя. Той кимна няколко пъти, загубил дар слово.

— Ще ви кажа какво да направите — добави Пат.

Силвъруотър сграбчи ръката му.

— Говорете — подкани го той, — харесвате ми. Кажете какво да сторя.

— И вие трябва да си наемете човек-реклама. Да обикаля квартала всеки ден. — Пат посочи към Бекона. — Ето този например. Всички наоколо го познават.

Той повика Бекона, който се затътри към тях. Силвъруотър го изгледа от глава до пети.

— Можеш ли да дрънкаш със звънчето? — попита той.

— С всякакви звънци дрънкам, чак и църковна камбана съм бил — потвърди Бекона.

— Познаваш ли добре квартала?

— Роден съм и съм израсъл тука.

— Искаш ли работа?

— Само кажете.

Мистър Силвъруотър не се поколеба.

— Ела утре сутринта при мене. Започваш веднага.

Бекона отвърна, че за него това ще бъде голяма чест.

— А с Донеган аз ще се оправя — зарече се Силвъруотър.

Разделиха се.

— Ти си славно момче — рече Бекона на Пат по пътя към Чандлърс Корт.

— Подейства като магия — каза Пат.

— Щом поспечеля нещо, ще те почерпя едно.

— Няма нужда, важното е желанието — рече Пат и си тръгна с усмивка.

 

 

Бекона се уговори с мистър Силвъруотър. Щеше да получава десет шилинга седмично. Дадоха му две рекламни дъски, които го пазеха от вятъра. Със звънче в ръка трябваше да обикаля из квартала от сутрин до вечер. Освен десетте шилинга, всяка събота получаваше чаша мляко и кифла, защото помагаше да затворят капаците на магазина. Сега животът му беше по-лек, но той не бе щастлив. Трудно му беше да ходи толкова много. Понякога, особено в дъждовни дни, кракът го болеше и той куцаше. А от време на време болката в гърдите така го пробождаше, че му се завиваше свят. За първи път през живота си той започна да съчувства на другите, на гладуващите. Мъжете, които пускаха шеги по негов адрес, изглеждаха измъчени и унили, жените, които приканваше със звънчето, бяха изтощени, с хлътнали очи. Когато в събота ядеше кифлата си, дечурлигата залепваха нослета на витрината на магазина и го гледаха тъй умолително, че хапките засядаха в гърлото му. Ден след ден се тътреше по улиците и подрънкваше весело със звънчето под прозорците. Но сърцето му бе изпълнено с тревога и той започна да пада духом.

Глава пета

Два месеца отец О’Конър служи на паството си в сломения град. Дъблин гъмжеше от стачни постове, огласяха го гръмки речи, задръстен бе с върволици фургони, охранявани от полиция; по улиците избухваха жестоки схватки, а после настъпваха дни на апатия и лишения. Дъблинчани беряха плодовете на непокорството си. Под носа на отец О’Конър размахваха кутии за събиране на помощи, на които пишеше: „Помогнете на жертвите на локаута.“ Помогни си сам и господ ще ти помогне. Ако тези работници подпишат, че се задължават да изпълняват законните нареждания на работодателите си, няма да има вече насилие, нито кутии за волни пожертвования. Ама не. Те слушат само Ларкин. И гордостта си.

Гладът витаеше наоколо. Куцукайки по улиците, Бекона сякаш го виждаше изписан с големи букви горе в небето над себе си. Седмиците на локаута минаваха една след друга и той не преставаше да се чуди как неговата участ, която бе свикнал да смята само за своя собствена, бе сполетяла толкова много хора. Дори семейство Фицпатрик започна да залага покъщнината си. Вече няколко пъти той бе видял жената на опашката пред „Зеленият остров“, заедно с оная кучка с жълтеникавото лице, на Хенеси. Сигурно й помагаше да се пазари й в замяна на това измъкваше част от печалбата.

Иърлинг също обикаляше из града и виждаше, че предвижданията му се сбъдват. Предизвикателството на работодателите беше прието точно така, както бе предвидил той. А сега бяха в задънена улица. Конфликтът щеше да трае до края на есента, а може би дори и през зимата. Съюзявайки се в борбата срещу Ларкин и привържениците му, работодателите превърнаха икономическата война в истински кръстоносен поход. Именно това искаше Уилям Мартин Мърфи. На път за леярната Иърлинг чуваше революционни призиви дори от устата на уличните хлапета. Появиха се нови песни и децата му изпяха една, съчинена по мелодията на последния рагтайм на оркестъра на Александър:

Ела, кутсуз, ела, кутсуз,

в Джимларкиновия съюз.

Ела, кутсуз, ела, кутсуз,

в Джимларкиновия съюз.

Каиш и палка, хляб и чай —

и ей те градски полицай!

Малчуганите вече познаваха добре Иърлинг и никак не се страхуваха от него. Докато им раздаваше дребни монети, те го наобикаляха и говореха всички едновременно. Разказваха му, че майките им получавали от „Либърти Хол“ пакети, в които една графиня и разни дами слагали хляб и какао, че Джим Ларкин имал цели кораби с храна и те щели да пристигнат от Англия още днес, всички вече били отишли да ги посрещнат. Иърлинг ги попита дали знаят къде е Англия и едно момче каза, че Англия е отвъд морето, в Ливърпул, и всички останали потвърдиха — да, точно там била. Тогава Иърлинг рече, че ще отиде да види корабите с храната, ако му покажат пътя — и те го поведоха. Но щом видя тълпите, той спря децата и им каза да се връщат, защото могат да ги смачкат, а сам започна да си пробива път напред.

Тълпата бе гъста. Но високият му ръст бе предимство и му правеха път, защото повтаряше „извинете“ с властен тон, защото бе добре облечен и носеше бастун.

От носа до кърмата корабът беше облепен с лозунги и украсен с разноцветни знаменца. Няколко души, които Иърлинг позна, се бяха облегнали на перилата на пристанището, пушеха, разговаряха и гледаха какво става наоколо. Те бяха членове на Британския конгрес на трейдюнионите. Сред тях бе и Джим Ларкин. Имаше приятна външност и уверен вид. Току-що бяха произнесени обичайните речи; личеше си. И всеки път, когато мъжете преминаваха с натоварени колички по тесните мостчета, за да ги откарат до чакащите каруци, тълпата се разтваряше да им стори път и ги приветстваше с възторжени викове. Иърлинг реши да разкаже всичко на Ралф Брадшоу, за да види как ще реагира. Сигурно щеше да е още по-забавно от приключението с конския трамвай. Тълпата закрещя отново и един човек с бомбе точно пред него се развика като луд. Когато виковете стихнаха, Иърлинг го потупа по рамото. Онзи леко обърна глава. Имаше слабо възбудено лице. Изпод бомбето се подаваше превръзка с петна от кръв, избледнели от времето.

— Мистър Ларкин говори ли вече?

— Да, сър.

— Жалко… — После реши да подхване разговор и добави: — Виждам, че неотдавна са ви ранили.

Хенеси се вцепени. Той се обърна, доколкото му позволяваше тълпата. Широките рамене, тънкият бастун под мишницата и добре ушитият костюм потвърдиха подозренията му. Той каза уклончиво:

— Удариха ме малко, инспекторе.

Иърлинг прикри изненадата си.

— Сигурно с полицейска палка?

— А, не, инспекторе, нищо подобно. Местех гардероба на една дама и той взе, че падна отгоре ми.

Иърлинг си придаде строг вид и изправи рамене.

— Надявам се, че е така — рече той. — Съветвам ви да стоите по-далеч от тия работи. Нашите момчета са добре въоръжени и ще се справят с безредиците.

— Зная — каза Хенеси. — Нали съм ги виждал толкоз пъти.

Тълпата завика отново. Този път Хенеси дори не отвори уста.

— Как се казва корабът?

— „Заек“, инспекторе.

— „Заек“ — повтори Иърлинг. — А вие как се казвате?

— Хенеси. Алоисиъс Хенеси.

Гледаше го изотдолу като паленце, очакващо да го ударят. Но в това лице имаше нещо изтънчено. Големите очи, познали страданието, бяха живи и умни.

— Откъде познахте, че съм полицейски инспектор? — попита той непринудено, отказвайки се от суровия тон.

— По стойката — отвърна Хенеси, без да се замисли — и по бастуна. Иначе какво ще правите тука?

При тези думи Хенеси се усмихна. Иърлинг му се усмихна в отговор. Малко го беше срам, че мами човека. И без това имаше достатъчно предимства пред него. Тълпата отново нададе приветствени викове и Хенеси пак не се присъедини. Леко сконфузен от стореното, Иърлинг каза дружелюбно:

— Викайте колкото си щете и не ми обръщайте внимание. Няма закон, който да забранява викането.

— И аз така мисля — съгласи се Хенеси.

Но все пак продължи да мълчи. Да викаш в присъствието на цивилен полицай е най-малкото неприлично.

Същата вечер във влака за Кингстаун Иърлинг срещна Брадшоу. Той извади вестника си, седна до него и попита:

— Приличам ли ви на полицейски инспектор?

— Не ви разбирам?

— Днес ме взеха за инспектор от полицията. Полезно е да знаеш за какъв те вземат.

Разгърна вестника. Имаше дълго съобщение за кораба и за речите. Като благодарил на английските работници за голямата подкрепа, Ларкин казал: „Вие победихте глада.“

— Странно име, „Заек“ — отбеляза Иърлинг.

— И аз четох за това — рече Брадшоу, — чудя се защо не си гледат работата и не ни оставят на мира. Така цялата тази работа само се проточва.

— Струвало им е пет хиляди лири.

— И един кораб. Сигурно от тяхна гледна точка това е престъпно прахосване на средства. Защо просто не изпратиха парите?

Защото едно име в списъка не значи нищо. Но един кораб с храна, който пристига под звуците на оркестри и приветствените викове на тълпата със знамена и лозунги, въздейства като поезия. Дъблин — обсаден град. „Вие победихте глада.“

— Помните ли Мери Мърфи?

— Мери Мърфи ли? — повтори Брадшоу.

Иърлинг издекламира:

Долу на брега, покрай реката,

Мери Мърфи е пране простряла на тревата.

— Помните ли?

— Аха — рече Брадшоу озадачено.

— Тя си е намерила нов любим — рече Иърлинг поверително.

После взе отново вестника и се задълбочи в четене, сякаш без да забелязва тревожните погледи, които Брадшоу му хвърляше от време на време.

В благотворителните кухни на „Либърти Хол“ католически семейства продаваха душите си на самозвани социалисти за канче супа. Отец О’Конър често ги виждаше; нямаше сили да стои настрана. Хората чакаха с часове, някои от тях бяха от собствената му енория, носеха канчета, буркани, всякакви съдове, с които можеха да отнесат храната. Понякога вместо супа им раздаваха малки пакети с хляб, чай и захар. Разменяха се обичайните шеги — повечето неприлични, както можеше да се очаква от тези хора. Понякога свещеникът се подпираше на чадъра си и ги слушаше. Искаше му се да ги укори, но му бе забранено да се меси. Не можеше дори да им дава съвети по време на проповедите си.

— Никакви гръмки поучения от амвона — каза му отец Гифли, когато той отвори дума за това пред него. — Да се оправят сами.

Този разговор се бе състоял още в началото на безредиците. Тримата седяха, както обикновено в неделя вечер, в потискащата обща дневна с масивна маса в средата, тежки черни кресла и огромна картина с разпятието. Вечерта бе топла, но камината гореше и в стаята бе задушно.

— Положението става критично — настояваше отец О’Конър. — Не трябва ли да ги предупредим за опасността от социализма?

— Те много добре знаят какви са опасностите от социализма. Печатът пише за тях ежедневно, а католическите вестници — всяка седмица. Йезуитите — и те са гракнали, призовават за отстъпление. Всеки недоизпечен социолог с духовен сан си мисли, че служи на бога, като сипе укори срещу бедняците.

— Аз не се правя на социолог — отвърна студено отец О’Конър.

— Сигурно сте много самотен тогава — сряза го отец Гифли.

Лицето му пламтеше, а издайническата вена на слепоочието му бе морава. Пак бе започнал да пие много. Отец О’Конър едва успя да потисне раздразнението си. То премина в презрение. Превъзмогна и това чувство. Този човек беше болен. Той каза спокойно:

— Ако бяхме научили, че друговерци раздават храна и проповядват чужда вяра в нашата енория, щяхме да направим нещо. Социалистите вършат същото.

— Не, не е същото — отговори отец Гифли. — Те не се преструват, че им показват пътя към рая.

— Самите принципи на социалистите представляват опасност.

— За кого… за Кингстаун ли?

Отец О’Конър се овладя.

— За душите на хората — каза той след кратко мълчание.

— Има далеч по-реална опасност за душите на вярващите и за религията от който и да е социалист — рече отец Гифли и се изправи. Приближи се до отец О’Конър и застана пред него. — И аз считам за свой дълг да ви я посоча.

Отец О’Конър сведе очи.

— Жестокият свещеник — довърши той и се отдалечи.

Без да откъсва поглед от огъня, отец О’Конър очакваше да чуе как вратата се затръшва. Сигурен беше, че тъкмо това ще последва. Но нищо не се случи, накрая усети нечия ръка на рамото си. Беше отец О’Съливан.

— Излезе ли той? — попита отец О’Конър и без да чака отговор, се обърна към вратата. Тя зееше широко отворена. Виждаше се коридорът, който бе празен. Той погледна отново отец О’Съливан и каза:

— Да не съм казал нещо неразумно?

— О, не. Съвсем не — отвърна другият свещеник.

— Тогава защо се отнася така с мен?

— Той не е добре. Не му обръщайте внимание, моля.

— Обидите нямат значение… ще ги понеса. Ами дългът ни? Щом всяка енория и всеки католически вестник предупреждават за опасността от ларкинизма, наш дълг е да напътстваме енориашите си. Нима това значи да си жесток свещеник, както каза той? — Сега отец О’Конър се обърна направо към отец О’Съливан: — Вие самият съгласен ли сте да продължите да пазите пълно мълчание?

— Той е по-умен от мене — отговори простичко отец О’Съливан. — Затова приемам неговите решения.

— Умен ли? — повтори отец О’Конър. Той го погледна в очите. — Умен или по-скоро безумен? Та той е почти луд. И вие добре знаете това.

Отец О’Съливан бързо му направи знак да мълчи. Предстоятелят се появи на прага. В ръцете си носеше чук и парче картон.

— Така ли мислите? — обърна се той към отец О’Конър. Влезе в стаята и каза: — Джон, донесете ми един стол, ако обичате. Ето тук.

Отец О’Съливан взе стола и го постави до стената.

— Така, сега ми подайте ръка.

Той помогна на отец Гифли, който се качи на стола и леко се олюля.

— Това, Джон, ще напомня на другите за моите напътствия.

Той постави картона вдясно от картината с разпятието и започна да го кове на стената. Раменете му скриваха написаното. При всеки удар с чука мърмореше. Като свърши, се обърна и каза:

— Джон, помогнете ми да сляза.

Но докато отец О’Съливан се приближи, той се олюля и падна от стола. От удара подът се разтресе. Двамата свещеници се втурнаха да го вдигнат. Над едната му вежда имаше драскотина, която леко кървеше. Лицето му беше пребледняло. Отец Гифли отвори очи и каза:

— Паднах, а, Джон.

— Добре ли сте? — попита отец О’Съливан разтревожено.

— Чудесно.

Като събра сили, той се надигна на лакти и се усмихна.

— Праведникът от светото писание не е кусвал нито капка и все пак е падал по седем пъти на ден.

Помогнаха му да се изправи на крака. Не им разреши да го заведат до стаята му. На излизане се обърна към отец О’Конър и каза:

— Ако аз съм безумен, имам си и компания от безумци.

Пое чука от ръцете на отец О’Съливан и излезе. Походката му бе несигурна. Отец О’Конър погледна към картона на стената. На него отец Гифли беше написал с големи букви с червено мастило, което използваха за обявите на църквата:

ПОМНИ:

СВЕТИ ГРИГОРИИ ВЕЛИКИ Е КАЗАЛ:

УЧЕНОСТТА НЕ Е ДОСТАТЪЧНА.

И ТЕЗИ СА МОЕ ПАСТВО.

Двамата свещеници се спогледаха. Отец О’Съливан рече:

— Ще отворя малко прозореца, ако не възразявате.

— Отворете го, моля. Много е задушно.

Прозорецът изскърца и се отвори с трясък. Отец О’Съливан се върна до масата и двамата дълго мълчаха; нямаше какво да кажат, докато накрая отец О’Конър попита, сякаш повтаряше въпрос, задаван и по-рано:

— Какво ще правим сега?

— Не зная — отвърна отец О’Съливан.

За първи път той призна, че на този въпрос трябва да се даде отговор. После направи неумел опит да промени темата на разговора.

— Простете, но огънят е запален заради мене — рече той с виновна усмивка. — Не трябваше да се оплаквам от ревматизма си. Щом ме види да работя тук, отец Гифли веднага нарежда да се запали камината. Повярвайте ми, имаше дни това лято, когато едва не се задуших от жега.

Отец О’Съливан продължи да се усмихва, явно очаквайки отец О’Конър да се обади.

— Точно това исках да кажа и аз — рече по-младият свещеник, без да се усмихва. — Той не е compos mentis^[38].

Отец О’Съливан престана да се усмихва престорено.

— Мисля, че трябва да отида до стаята му да видя как е — произнесе той нерешително.

Отец О’Конър кимна.

— Да, разбира се.

 

 

Скоро времето се застуди и камината в претъпканата с мебели стая излъчваше приятна топлина. Хората на опашките пред благотворителните кухни станаха по-неразговорчиви. Изтърканите шеги не разсмиваха никого. Никой не измисли нови. Всички мислеха само как да оцелеят.

 

 

Тя открехна вратата на стаичката и надникна да види дали всичко е наред; на масичката до леглото имаше две незапалени свещи, леген и чиста кърпа, една красива стъклена купичка, взета назаем от Мери и пълна със светена вода, върбово клонче за ръсило, бяла покривка, също взета от Мери, разпятие. Дали мъжът и спеше? Тя извика тихичко:

— Бърни!

— Какво има?

— Да не забравиш, че ще идва отец О’Съливан?

— Ъхъ.

В стаята миришеше на застоял тютюнев дим, но нищо не можеше да се направи. Отец О’Съливан не беше такъв човек, че да каже нещо.

В предвечерния полумрак на църквата „Св. Бригита“ клисарят запали свещите от двете страни на дарохранителницата. Докоснати от тънката свещица в ръцете му, пламъчетата им трепнаха и оживяха. Първо едната — запали се. После втората. Сега горяха и двете. Клисарят коленичи на най-долното стъпало с чукчето в ръка, медният гонг до него. Отец О’Съливан целуна епитрахила, вдигна го над главата си и с едно движение го сложи на раменете си, отключи вратичката на дарохранителницата, взе парченце от причастието и коленичи. Клисарят удари гонга веднъж, за да възвести, че тялото и кръвта Христови, както и душата му, са изложени пред олтара. Отец О’Съливан сложи Светото Причастие в една кутийка и я мушна във вътрешния си джоб. След това заключи дарохранителницата. Новите му обувки изскърцаха, когато коленичи отново и свали епитрахила. В ризницата клисарят му подаде черната, избеляла от носене връхна дреха и безформената му шапка. Всичко това бе извършено в мълчание. Никакви ненужни слова или жестове, докато отец О’Съливан носеше Светото Причастие.

Огрените от слънцето улици излъчваха леност. Покрай отец О’Съливан минаваха трамваи и фургони, охранявани от отегчени полицаи или от смутени войници. До Чандлърс Корт се стигаше за около петнайсет минути. Потънал в размисъл, без да вижда и чува, той мина покрай редицата файтони до гарата, покрай една кръчма, край няколко кофи за смет зад един хотел. Замириса му последователно на конска пикоч, на вкиснала бира, на гниещи зеленчуци. Новите му обувки скърцаха при всяка стъпка. Убиваха. Болката нямаше значение. Но скърцането, така нелепо, излагащо, непрестанно, отвличаше от време на време вниманието му от вътрешния диалог, който водеше със себе си — за благоговението и любовта. В края на краищата нали съм обикновен човек, рече си той за оправдание. Обърна го на шега. Без да се притеснява или разсейва, отец О’Съливан се забавляваше от скърцането на обувките и крачеше, заедно с Исус Христос, по крайните улички на града. За болката той не помисли нито веднъж.

Слънчеви зайчета на октомврийския залез трепкаха по тавана, приковаваха погледа му и задълго той изгубваше представа за времето, сепваше се, когато пердето помръдваше от лек полъх на вятъра или някоя врата на долните етажи се захлопваше с трясък; крехки и безгласни, те бяха въплъщения на призрачни образи от отдавнашни, нереални вече лета. Отдаден на съзерцание, той задълго забравяше, че е без крака, забравяше болката, забравяше, че е обречен на вечна неподвижност, витаеше сред далечни спомени. Грее топло слънце, той спира коня си, скача от каруцата и влиза в една крайпътна кръчма с жив плет и нацъфтели диви рози край варосаната стена, а по тях жужат пчели. Ето го вратар на футболния отбор „Лифи Уондърърс“, стои между два бели кола на слънчева поляна, протяга се надолу и на няколко пъти докосва пръстите на краката си, за да убие времето, докато играта се води в другия край на игрището. Бере къпини в топъл неделен ден, една пеперуда каца на обувката му, красива и бяла върху лъсната черна кожа, и той стои, без да помръдне, за да не я изплаши. Излиза от морето в Уилямстаун и отива към дрехите си, оставяйки след себе си дълбоки следи в мекия мокър пясък, пак е лято, лято на детството, на юношеството, на възмъжаването. С ловко движение отпъжда осата от врата на Елън, това е в Скалп. На излет са с момчетата от отбора, разноцветните знаменца се развяват от лекия ветрец, а по едно време падат, въженцата се заплитат в дървените спици на колелата и се скъсват. С колко файтона бяха тръгнали? С девет. И кои бяха дошли? Мик Рейнолдс, Джордж Брайърли, Джек О’Конър, Кап Калахан, Алекс Кар, Джо Кинсела. Другите беше забравил. И Пади Кели, сети се той, председателят на клуба, който уреди да поднесат сладкиши, кифлички, сандвичи, лимонада за момичетата и не забрави най-важното — буренца с бира за момчетата. Същата година спечелиха купата на футболната лига и градската купа. Елън изпищява, той бръсва жълто-черното ивичесто телце на земята. Смачква го с крак. Яростно. На́ ти тебе!

В сутерена излая куче. Отец О’Съливан се изкачи по външните стъпала и влезе във входа, закуцука през мрачното антре и тръгна нагоре по стълбите. Първи етаж, втори, трети. Замириса му на гнило дърво в сутерена, на нужник във входа, а като се заизкачва нагоре, зловонията на отделните квартири се смесиха, въздухът беше застоял, някъде наскоро бяха пръскали и вонеше на карбол. Куцукайки, най-сетне стигна до вратата, спря за миг да си поеме дъх и почука.

— Заповядайте, отче, насам — покани го шепнешком мисис Мълхол, пестелива на думи и движения, със свещ в ръка, поради Неговото присъствие. Тя го поведе, без да бърза особено, но и без да се бави, през старателно почистената и подредена стая, почука на вратата на малката стаичка да предупреди мъжа си, отвори я, запали свещта на масата и остави своята до нея. След това не много бързо, но и без да се бави, защото Той нямаше работа с нея, тя коленичи, после се изправи и излезе, затваряйки вратата. Огледа бързо по-голямата стая, за да не би да е пропуснала нещо, макар че дълго и грижливо се бе подготвяла за посещението. Всичко изглеждаше наред. Тя извади броеницата си, коленичи отново и започна да се моли. Никак не й се струваше чудно, че Исус Христос, син божи, син на твореца на небето и земята и на всички твари, е заедно с другите двама там, в съседната стая, и че е посетил лично жилището с прозорци към задния двор на Чандлърс Корт номер три. Тя го познаваше, откакто се помнеше, и знаеше, че Той никак не се харесва на богатите, и сам бе роден в бедна къщурка. Съжаляваше единствено за това, че Той не може да види двете й порцеланови кученца. Вече не бяха на полицата над камината. Принудена бе да ги заложи.

Мълхол се причести и кротко каза молитвите си. След като отдели нужното време за молитва и размисъл, отец О’Съливан се прекръсти, изчака дискретно и Мълхол да се прекръсти и духна свещите. Щом чу лекия шум зад вратата, мисис Мълхол се засуети и внесе в стаичката подносче (също взето от Мери) с две чаши чай и няколко бисквити.

— Не трябваше да си правите труда… — започна отец О’Съливан.

— Какъв труд, моля ви, отче — каза тя и излезе.

Свещеникът отпи от чашата си. Беше му приятно да пийне един чай, но тези бисквити го притесниха. В енорията му те бяха рядко лакомство; значи някой бе направил жертва.

— Ех, тези жени — обърна се той към Мълхол и внимателно избра една бисквита.

Мълхол също си взе една и му стана едновременно забавно и тъжно.

— Без бисквити не може — рече той, — жена ми по-скоро ще умре, но няма да се посрами.

— Странно наистина — каза отец О’Съливан, — отдавна не съм хапвал бисквити, а много ги обичам. Трябва да кажа на икономката.

— Съпруга ви липсва, отче.

— Вярно, така е — съгласи се отец О’Съливан, — но я си представете, че попадна на някоя свадлива жена?

Двамата се разсмяха и свещеникът си взе още една бисквита. После попита сериозно:

— Кажете, Бърни, помирихте ли се с бога?

Мълхол се замисли и не отговори веднага.

— С бога — да, отче.

— Разбирам — рече свещеникът. — Времената са тежки.

— Времената са много тежки.

Отец О’Съливан кимна в знак на съгласие.

— И аз бих искал да изляза, да направя каквото е нужно.

— Да помогнете на своите — рече свещеникът, за да покаже, че го разбира.

— Осъждате ли ни, отче?

— Като обикалям града — отговори отец О’Съливан, — виждам такива неща, че от камък да си, пак ще се трогнеш.

— Но някои свещеници ни осъждат.

— А други — не — напомни му отец О’Съливан, — и съм сигурен, че вие сте последният, който ще иска те да тръгнат редом с вас на демонстрациите.

— Аз искам само да не се месят в тия работи — ето туй искам — разгорещено каза Мълхол и добави: — Това имах предвид, отче. С бога се помирих, но когато чувам какви са ги изприказвали, далеч не мога да се помиря с някои от божиите служители. Грешно ли е това?

— Мислите ли, че вие сте правият? — попита отец О’Съливан, но без неприязън.

Лицето на Мълхол се изопна.

— Сигурен съм, отче.

— Вие, разбира се, познавате нещата съвсем отблизо — съгласи се отец О’Съливан. После добави: — Но нима смятате, че сте по-добър от тях?

— Не — отговори Мълхол, — това е съвсем друго нещо.

— В такъв случай, ако сте на различни мнения, то в това според мене няма нищо лошо — рече отец О’Съливан.

— Радвам се, че го казвате отче.

— Само че има опасност да се намразите. Разногласията често водят дотам. Първо идва огорчението, после омразата. А то е вече грешно.

— Разбирам, отче — каза Мълхол. Слушаше го внимателно.

— Няма значение какво говори или върши човек — дори и да е свещеник, — може да не сте съгласни с него, но въпреки всичко трябва да го обичате.

— Не искате ли твърде много? — рече неуверено Мълхол.

— Наистина така е — съгласи се отец О’Съливан. — Особено в днешно време. Но иначе не може.

— Зная — каза Мълхол.

Това бе истината. А не измислица на свещеник или епископ. Такава беше волята на всевишния.

— От това трябва да се пазим — заключи отец О’Съливан.

Мълхол се намръщи.

— Е, да — рече той, — стига да не очакват от нас да се предадем.

Отец О’Съливан внимателно постави чашките и чинийките върху табличната.

— Ще ги занеса на жена ви — каза той на сбогуване.

Лесно е да се дават съвети, рече си свещеникът вече на улицата, но един-единствен пример струва колкото безброй съвети. Облечи голите, нахрани гладните, посети болните. Последното бе направил. Ала другите две? Отец О’Конър твърди, че благотворителността е зло; удължава страданията, но не носи облекчение на страдащите. Работата ги чака, а щом бездействат — сами са си виновни за окаяното положение. Но да се разсъждава така е много лесно и удобно. Достатъчно е да видиш как живеят в бедните си жилища.

Краката го боляха, обувките му продължаваха да скърцат. Той куцаше силно. Един файтон спря до него и човекът на капрата го поздрави.

— Към „Св. Бригита“ ли, отче?

— Да — отговори отец О’Съливан.

— Тогава качвайте се. И без това съм натам.

— Да ви благослови господ. Не се ли казвате Том Менгън?

— Същият, отче.

Свещеникът се качи. Истинско облекчение беше да се повози. Досега не му се бе случвало. Не можеше да си позволи да дава пари за файтони. Преди около месец бе посетил болната жена на този Менгън. Файтонът спря пред „Св. Бригита“. Менгън се бе отклонил от пътя си.

— Не биваше да идвате чак дотук, Том — каза той, когато файтонджията му отвори вратата.

— Ами, какво са още няколко метра — възрази Менгън. — Освен това Вашето посещение вкъщи ни донесе щастие.

— Оправи ли се жена ви?

— Подобрява се — каза Менгън. — Споменах за посещението ви пред един мой редовен клиент, той е лекар и каза, че ще дойде да я види. Оттогава идва два пъти седмично и какво й дава — не знам, ама вече хич никъде не я боли. Докторът вика, че след около седмица ще бъде на крака. И нито пени не ми взе.

— Много се радвам за вас.

— Вие може да го знаете, отче. Той е главен там, в Ротондата, доктор Хейс.

— Не, не го познавам, но сигурно е добър човек.

— Малцина са като него — съгласи се файтонджията.

В знак на благодарност отец О’Съливан помаха с ръка след файтона. Мисълта за милосърдния лекар го ободри. Значи не целият град е затънал в безразличие и жестокости. Един учен човек помагаше на бедна жена от бордеите, и при това само от състрадание. Скърцайки с обувните си, той се отправи към къщата. На вратата го срещна отец Гифли.

— Виждам, че се прибирате като истински господин, Джон.

В тона му имаше насмешка.

— Да. Един добър самарянин ме докара.

Отец О’Съливан неволно изохка.

— Трябва да си събуя обувките. Страшно ми убиват.

Съпровождан от непрекъснатото скърцане, той тръгна по коридора. Отец Гифли се разсмя. Отначало в смеха му звучеше съчувствена нотка, но после стана прекалено силен. Стоеше така в коридора, уплашен от самия себе си, а ехото дълго звуча в ушите му.

Глава шеста

През целия ден силният вятър откъм морето вилня из улиците на Кингстаун. Привечер притихна, но с падането на мрака отново се усили. След вечерята, докато отец О’Конър свиреше на пианото, а мистър и мисис Брадшоу го слушаха внимателно, Иърлинг забеляза, че пламъкът на газовата лампа до него от време на време потрепва. Стараейки се да не го забележат гостите, той огледа стаята, за да разбере откъде духа. Тежките завеси на прозорците леко потрепваха. Иърлинг въздъхва. Отишло си бе още едно лято от неговия живот и му бе оставило само изкривената рамка на прозореца. Ще се погрижи да я оправят. Заедно с другите жители на Кингстаун и той трябваше да се подготви за суровата зима. Не обичаше да прави това. Винаги е тъжно да се простиш с лятото.

Музиката унасяше, но не вълнуваше. Иърлинг подозираше, че Ралф Брадшоу се е унесъл; мисис Брадшоу проявяваше известен интерес. Домакинът тайно се наслаждаваше на уюта в стаята си. Скоро ще трябва да капитулира пред модата и науката и да изостави любимите си газови лампи. А така обичаше меката им светлина, сенките, които хвърляха удължените им стъклени абажури по тавана и пода, сияйната им изящност. Но напредъкът си казваше думата. Не след дълго Иърлинг трябва да се раздели с тях.

Силен порив на вятъра донесе звъна на линейка. Звънът се усили и за момент привлече вниманието им, после вятърът го отнесе нанякъде и те отново се заслушаха в музиката — съпрузите Брадшоу машинално, Иърлинг с усилие на волята и само привидно.

Напоследък беше неспокоен. Пътешествието до Лондон не бе от полза; само дето изпита истинско облекчение чак когато слезе от пощенския кораб и стъпи на пристанището в Кингстаун. Дали не бе трябвало да се ожени? Едва ли, както се бяха стекли нещата. Младостта вече си беше отишла, старостта бе близо. А и някогашният ред, с който бе израснал, бе подложен на тежки удари. И той щеше да си отиде. На масов митинг в Лондон отстранени от работа докери се тълпяха около трибуната, от която говореше Бен Тилет, и скандираха гръмогласно в хор: „Бог да порази лорд Давънпорт!“ В Дъблин Ларкин бе отправил ужасно предизвикателство към работодателите: „Повече няма да разпъвате Христос в този град.“ Улиците ехтяха от гласа му, хората изправяха рамене въпреки тежкото бреме. Те бяха многобройни. От тях не можеше да се избяга. На Мур Стрийт той бе видял как дрипави хлапета пълзят под количките на търговците и събират гнили плодове.

Музиката секна. Мистър и мисис Брадшоу изразиха възхищението си. Отец О’Конър се извини за несъвършенството на стила си. Моцарт винаги бил по-труден, отколкото изглежда. Иърлинг каза, че изпълнението му е било направо съвършено и попита дали не им духа. Мисис Брадшоу и отец О’Конър го увериха, че не са усетили нищо. На Брадшоу му се сторило, че има леко течение.

— Мисля, че рамката на прозореца се е изметнала — каза Иърлинг. — Почти всяко лято става така.

Двамата отидоха да видят.

— От слънцето е — обяви Брадшоу. — И аз имам същите проблеми. В цялата страна не можеш да намериш един свестен дърводелец.

— Прозорците към градината вечно се развалят — добави мисис Брадшоу.

— Нали и аз това казвам — нетърпеливо я прекъсна мъжът й.

Щом дните започнеха да намаляват, той внимателно уплътняваше прозорците с хартия, която неизменно се отлепяше след две седмици.

Отец О’Конър стана от столчето пред пианото.

— Нека да посвири някой друг — предложи той.

Гласът му звучеше унило. Бе разочарован от собственото си изпълнение. Иърлинг забеляза това и със закачлив вид се приближи до пианото.

— В лондонските вариетета пеят една нова песничка — каза той, — много е забавна. Чуйте я!

Не умееше да свири на пиано, но си тананикаше и акомпанираше криво-ляво с дясната ръка. И сега направи така — свиреше малко фалшиво, но заразяваше с веселостта си — запя, полуизвърнат към компанията:

Цар Давид, ти на вид

си прекрасен индивид.

Иърлинг така добре подражаваше на вариететен певец, че дори Брадшоу се усмихна. Всички се пооживиха. Когато Иърлинг свърши, изръкопляскаха, а той каза:

— Имаше и няколко нови песни: „С кого беше снощи“, „Не ме пипай, немирнико“, „Хичи Ко“, „До Типерари е далече“. Често ходех по вариететата.

— Спомняте ли си някоя друга? — попита мисис Брадшоу.

Но мъжът й, смутен от заглавията на някои песни, побърза да я прекъсне:

— Какво друго правихте там?

— Ходих да зяпам едни суфражетки, които сами се бяха приковали с вериги. Сега там изгарят празни къщи и подпалват пощенски кутии.

— Възмутително — вметна мисис Брадшоу.

— И всички там очакват гражданска война в Ирландия.

— Заради законопроекта за самоуправлението ли? — попита отец О’Конър.

— Заради Карсън — отбеляза мрачно Брадшоу. — Той няма да се откаже от Севера.

— Съпругите на консерваторите отказват да приемат в домовете си членове на правителството — продължи Иърлинг. — А в парламента някой запратил програмата си по главата на Уинстън Чърчил.

Отново иззвъня камбанката на линейка — отпърво много силно, после вятърът отнесе звука и той затихна. Разговорът спря.

— Странно — каза Иърлинг след кратко мълчание. — Стори ми се, че чух същия звън преди малко, докато отец О’Конър свиреше.

— И аз го чух — рече мисис Брадшоу.

— Да няма пожар? — предположи свещеникът.

— Надявам се, че не — каза Брадшоу, — в този вятър.

— Да отидем да видим — подхвърли Иърлинг.

Двамата с Брадшоу излязоха в антрето. Вятърът бе толкова силен, че трябваше да държат вратата. Навън бе тъмно. Клоните на дърветата в градината се извиваха лудешки под напора на стихията. Огледаха небето, но не видяха нищо. Върнаха се при другите без новини.

— Дали пак няма схватка с полицията? — предположи отец О’Конър.

— В Кингстаун? — възкликна ужасено мисис Брадшоу.

— В Кингстаун има негодници, какво си мислиш! — каза съпругът й.

Беше много мрачен. Свещеникът се съгласи с него.

— Насилието е навсякъде — рече той и вдигна ръце в осъдителен жест.

— Както знаете, отец О’Конър сам се убеди в това — припомни Брадшоу.

— Да, наистина — сети се мисис Брадшоу.

— Надявам се, че вече сте добре? — обърна се Иърлинг към свещеника.

— Да, напълно.

В тона на отец О’Конър прозвуча благодарност за загрижеността им и молба да не му припомнят за случилото се.

— Живеем в ужасни времена — отбеляза мисис Брадшоу.

Звънът на линейките и воят на вятъра я изпълни с лоши предчувствия. Извън уютния кръг на светлината се таяха несигурността и страданията на света.

— Миналата седмица ходих в града на покупки — каза тя. — Беше ужасно. Навсякъде имаше дечица, които просеха милостиня.

Мъжът й я стрелна със суров поглед.

— Надявам се, че не си отворила кесията си — каза той.

Мисис Брадшоу не отговори, само погледна с надежда към отец О’Конър. Изражението му беше тъжно.

— Децата са гладни — обади се Иърлинг.

— Гладни са, защото има стачки — все така настойчиво заяви Брадшоу.

— Децата не стачкуват — с предизвикателство в гласа каза Иърлинг.

— Да, но бащите им стачкуват — отвърна му Брадшоу.

На свой ред Иърлинг погледна въпросително към отец О’Конър.

— Какво казва църквата за това? — попита той.

Усмихваше се и говореше непринудено, но очите му гледаха студено. Свещеникът се почувствува неловко.

— Наш дълг е да изпитваме състрадание към гладните — рече той най-сетне, — но това в никакъв случай не е така просто. Задължение на родителите е да се грижат децата им да са сити. Ако им се случи беда и не са в състояние да се погрижат за тях, тогава наш дълг е да проявим милосърдие. Но децата не гладуват, защото семействата им са сполетени от беда. Гладуват, защото бащите им са решили да не работят. Ако им помагаме, ние вършим най-малко две осъдителни деяния: насърчаваме ги да не се подчиняват на работодателите си и помагаме да се задълбочи още повече сегашното тревожно положение.

Брадшоу погледна одобрително отец О’Конър и се обърна към Иърлинг.

— Мисля, че това е много подходящ отговор на въпроса ви — каза той.

— Има още едно, трето съображение, което според мене е най-важно — продължи свещеникът. — Ако Ларкин и привържениците му спечелят битката, това ще бъде победа на социализма. А социализмът, както убедително доказа един виден йезуит, е най-големият враг на работниците. Той подкопава доверието им в йерархията. Той проповядва недоволство. Той им внушава да ламтят за собствеността на онези, които стоят по-високо от тях в обществото, и ги кара да роптаят срещу изпитанията и задълженията, присъщи на социалното им положение. Дори да не може да срине вярата им в бога, нашия Отец, социализмът несъмнено ги лишава от божията милост и от духовните блага — награда за онези, които понасят с леко сърце бедността, за смирената покорност пред волята божия.

Отец О’Конър беше станал много сериозен и изглеждаше опечален.

— Затова — заключи той, като се обърна към мисис Брадшоу, — колкото и студено и дори жестоко да звучи това за една нежна майчинска душа, ние трябва да бъдем твърди.

Съпругът й стисна устни и кимна одобрително. Тя сведе очи.

— Разбирам — каза Иърлинг тихо.

Той беше чел за тези аргументи във вестникарските съобщения и редакционните статии вече безброй пъти, откакто бе обявен локаутът. Навярно свещеникът говореше така и в проповедите си. Сега тези думи оказаха удивително въздействие върху него. Откри, че симпатизира на Ларкин. Това дори го развесели. Занапред щеше да помага на работниците, когато може. И знаеше, че няма да е единствен от своята класа. Джордж Бърнард Шоу бе говорил в тяхна защита. Джордж Ръсъл, този безумен мистик, беше написал унищожително писмо срещу работодателите. Уилям Орпън, художникът, и няколко други високоуважавани интелектуалци осъдиха Уилям Мартин Мърфи и политиката му да сломи работниците чрез глад.

— А сега, мисис Брадшоу, бъдете любезна и ни изсвирете нещо, пък после ще посвирим заедно.

Тя се усмихна и отиде до пианото. Виолончелото на Иърлинг бе сложено в ъгъла, до него бяха новите ноти, купени от Лондон. Там имаше подбрани откъси от „Трубадур“, аранжирани за виолончело и пиано, и той искаше да ги изсвирят заедно. Сякаш отгатвала мисълта му, мисис Брадшоу рече:

— Зная, че умирате от нетърпение да се заемем с новите ви покупки.

Но Иърлинг поклати отрицателно глава.

— По-късно — каза той.

Тя засвири откъси за пиано от „Веселата вдовица“. Тъкмо бе започнала и в стаята влезе прислужникът. След моментно колебание той прекоси стаята и пошепна в ухото на Иърлинг:

— На вратата чака един сержант от полицията, сър… казва, че трябва да ви види веднага.

Иърлинг кимна. Направи знак на гостите си да го извинят и излезе тихо, а мисис Брадшоу продължи да свири. Във вестибюла го поздрави един полицай, когото той познаваше добре.

— Търсим мистър Брадшоу под дърво и камък, сър. Разбрах, че може би е у вас.

— Случило ли се е нещо? — попита Иърлинг и добави: — Заповядайте, влезте тук за малко.

Той отвори вратата на една стая и увеличи фитила на слабо горящата лампа.

— Да не е умрял някой? — попита той.

Сержантът свали шлема си и избърса чело.

— Става въпрос за неговите къщи, ония там, до пристанището — каза той.

— Пожар ли има?

— Не… не е пожар. Ходихме в дома му и ни казаха, че е тука. Две от къщите се срутиха преди около час. Още не знаем точно колко са жертвите.

Докато полицаят говореше, тревожният звън на линейка отново надви рева на вятъра, след това затихна. От гостната тихо долиташе валсът от „Веселата вдовица“. Иърлинг седна за малко да обмисли вестта. После каза:

— Той е там със съпругата си. Трябва да му съобщим така, че да не я уплашим много. Само минутка и ще изпратя някой от прислугата да го повика.

— Така ще е най-добре — съгласи се сержантът.

Изчака, докато Иърлинг се поуспокои. После видя как той стана и дръпна един шнур, изплетен от червени и жълти ширити, с пискюл на края.

 

 

Изпратиха мисис Брадшоу до дома й и продължиха към пристанището. Брадшоу не можеше да каже точно колко души живееха в двете къщи, но според пълномощника му бяха между четирийсет и петдесет. Когато пристигнаха, бяха извадени телата на седем души; след двайсет минути жертвите вече станаха девет.

— Нямаше ли нещо, което да предизвести за нещастието? — обърна се Иърлинг към сержанта.

— Изглежда, е имало — отвърна полицаят. — Един от наемателите в първата къща е видял как тапетите по стените изведнъж започнали да се цепят. Втурнал се навън, почнал да чука по вратите и да предупреждава хората. Който можал, избягал.

Работниците от спасителните команди ровеха из купищата развалини. Над тях, в светлината на ацетиленовите лампи, Иърлинг видя скелетите на двете къщи — стаите и стълбищата се бяха оголили след рухването на стените. Изкривени греди, счупени подови дъски и парчета мазилка стърчаха заплашително. От време на време някоя тухла или парче дърво падаха, съборени от вятъра, и вдигаха облаци прах. Сред линейките и колите на пожарната команда имаше и фургони на Газовата и на Водопроводната компания. Пожарникарите бяха нагласили маркучите, бяха готови за действие.

— Но не всички са успели да избягат — каза Иърлинг, наблюдавайки как изпод развалините измъкват още две тела.

— Това са стари хора — каза сержантът — или майки, които са се опитвали да спасят децата си.

Отец О’Конър отиде при ранените. Там вече имаше двама други свещеници.

— За мъртвите се погрижихме — казаха му те.

Отец О’Конър се приближи към млада жена, чиито черни коси се бяха сплъстили от спечената кръв. Той й даде опрощение. Но тя беше почти в несвяст и само повтаряше:

— Децата… дечицата ми…

Докато спасителните работи продължаваха, по един човек от всяка група следеше внимателно дали няма опасност да рухне някоя стена. Брадшоу потрепера и докосна ръката на Иърлинг.

— Само преди един месец ги прегледа комисия и ги обяви за безопасни. Писмото на инспектора е у мене.

— Разбира се — каза Иърлинг. После добави: — Трябва да се приберете вкъщи.

— Боже, как да си тръгна?

— Тук вече няма какво да правите. Ако им потрябвате, ще ви повикат.

Към тях се присъедини отец О’Конър.

— Казвам на Ралф, че трябва да си върви вкъщи.

— Да, наистина — съгласи се свещеникът. — Мисис Брадшоу ще има нужда от вас.

— Всичко стана заради железопътната линия — рече Брадшоу. — Колко пъти им писах. От вибрациите основите се разклатиха.

Заведоха го до вкъщи. Иърлинг настоя да откара отец О’Конър в центъра на града.

— Мислите ли, че е заради железопътната линия? — попита свещеникът.

— Не, къщите бяха стари и занемарени — мрачно отвърна Иърлинг.

— Но нали след огледа са казали, че са безопасни?

— Отдавна бяха обявени за негодни, но после Ралф намери свои хора и отмениха решението.

— Не мога да повярвам — рече отец О’Конър.

Той мислеше за младата жена, която непрекъснато викаше децата си. Дали щяха да ги намерят?

— Ако започнат разследване и истината излезе наяве — каза Иърлинг, — Брадшоу и някои други господа ще си пострадат.

Отец О’Конър не каза нищо. Съзнанието му все още бе заето с мисълта за тежко ранената жена. Той й бе дал опрощение машинално, без да изпитва обичайното чувство на ужас пред човешката мъка. Жалостта, състраданието и изпълнението на свещеническия дълг бяха завладели съзнанието му. За първи път в живота си той не се уплаши при вида на кръв.

ВЕСТНИЦИТЕ СЪОБЩИХА:

СТРАШНА ТРАГЕДИЯ

СРУТЕНИ КЪЩИ

ЦЕЛИ СЕМЕЙСТВА ПОГРЕБАНИ ПОД РАЗВАЛИНИТЕ

ИМА ЗАГИНАЛИ И РАНЕНИ

ПОЖАР В РАЗВАЛИНИТЕ

Пожарът, реши Иърлинг, сигурно бе избухнал след полунощ, когато през прокопания от спасителите тунел е проникнал въздух и тлеещите останки са се запалили, но пожарникарите бързо са ги угасили. Седемнайсетгодишният Юджин Салмън спасил няколко деца и после загинал, опитвайки се да изнесе от пламъците малката си сестричка. Репортерът от „Фриймънс Джърнъл“ писа: „Двете къщи, на № 66 и № 67, принадлежат на мистър Ралф Брадшоу, собственик и на много недвижими имоти в града. Неговият пълномощник, мистър Х. Никълс, ми съобщи вчера, че преди около два месеца дом № 66 е бил прегледан основно и той е получил указания да се извърши ремонт. Съответните ремонтни работи били изпълнени и той заяви, че инспекторът одобрил направеното.“

При разследването инспекторът потвърди изявленията на пълномощника. Докато четеше тези редове, Иърлинг си мислеше, че при такова голямо разрушение едва ли може да се намери доказателство, което да докаже или да опровергае твърденията на инспектора. След няколко дни получи писмо от Брадшоу. Пишеше му, че бил прекалено потресен, за да присъства на разследването. Заминавали с мисис Брадшоу в чужбина за неопределено време. Пълномощникът му щял да направи необходимото. Брадшоу скоро щял да пише пак на Иърлинг.

Същия ден вестниците съобщиха, че е основан фонд за подпомагане на пострадалите.

ФОНД „ФРИЙМАН-ТЕЛЕГРАФ“

ПО ЕДИН ШИЛИНГ

ЗА ПОДПОМАГАНЕ НА ПОСТРАДАЛИТЕ

ЗА БЕЗДОМНИТЕ СЕМЕЙСТВА

ЗА НЕЩАСТНИТЕ СИРАЦИ —

ПОМОГНЕТЕ!

Иърлинг остави настрана писмото на Брадшоу и подписа чек за хиляда шилинга. После помисли малко и добави още хиляда, този път със специална молба парите да бъдат изпратени до семейството на Юджин Салмън. След това излезе да се поразходи към пристанището, мина покрай срутените къщи, около които работници поставяха ограда. Денят беше сив и студен, откъм морето нахлуваше мъгла. Тръгна към Сандикоув, спомнил си внезапно един отминал октомврийски залез; тогава морето го бе върнало мислено към Англия и далечното минало, а отец О’Конър му бе предложил да потърси утеха в бога, сякаш Христос бе нещо като табличка със сандвичи. Сега морето отново прикова вниманието му, бушуваше през сивата мъгла, от векове стоварваше вълните си върху сивите скали, отдръпваше се и повличаше със себе си дребните камъчета, с ужасяваща мощ, но нямаше капчица разум в тази огромна стихия, робиня на ветровете. И вятърът бе роб, подчинен на топлите и студени вълни. Какво беше останало на Иърлинг от училището, от университета? Никаква мъдрост, малко приятели, само споменът за една лудория.

На връщане той се отклони малко, за да мине край дома на семейство Брадшоу. Вратата беше закована с дъски и той поспря за миг. Със съжаление си помисли за пианото вътре, сега занемяло, за милата жена, която свиреше на него, но сега бе заминала. Вече нямаше на кого да носи цветя.

И Мери видя закованата врата. Един неделен следобед по здрачаване тя отиде там, без да подозира нищо. Портичката проскърца, щом я побутна, алеята бе покрита с окапали гниещи листа. Тук-там вятърът ги бе навял на черни купчинки. Капаците на прозореца, през който някога бяха наблюдавали великолепието на крал Едуард VII, сега бяха затворени. Мери почука за всеки случай на страничната врата, макар да знаеше, че няма никой и че от самия звук ще я полазят тръпки на ужас. Вътре имаше духове, духовете на умрелите, изоставените духове на живите. Тя си наложи да изчака малко с чувството, че някой капак може да се отвори и мистър Брадшоу ще надникне от прозореца без пердета. Не посмя да почука на вратата на сутерена. Страхуваше се от лицето на мис Гилкрайст.

Когато се прибра, в прозорците на Чандлърс Корт вече горяха свещи и лампи. Малко преди нея Бекона влезе, накуцвайки, във входа без рекламните дъски, тъй като беше неделя.

Фиц четеше на светлината на лампата. Сложил бе чайника на огъня, за да има гореща вода за нея. Щом видя лицето й, остави книгата.

— Какво има? — попита той.

— Заминали са.

— Брадшоу ли?

— Вратата е закована — каза тя много тихо.

Започна да приготвя чай. За първи път от началото на локаута тя се връщаше вкъщи с празни ръце. Тревожеше се за бъдещето.

— И през ум не ми беше минавало, че могат да заминат — рече тя.

— А аз го очаквах — призна Фиц.

— Помощта им ще ни липсва — каза Мери.

Той знаеше това. Всичките им мебели, дори и килимите, бяха от мисис Брадшоу. Тя им пращаше храна, а понякога, както подозираше Фиц — и пари. Мери взе чашите на децата и ги постави на масата. След това седна и изведнъж се разплака. Фиц се приближи до нея.

— Мери, ще се оправим някак си. Недей да плачеш.

— Знаеш какво ще стане сега — каза тя.

— Зная — рече той, — но ще издържим. Другите как издържат.

Тя искаше да каже, че ще трябва да се разделят с мебелите, един по един, с картините по стените, с украшенията, които така много обичаше, защото придаваха на стаята уют и удобство.

— Какво ще правим сега? — попита Мери.

— Ще пием чай — каза Фиц. — Да не е дошъл краят на света?

Той отметна края на покривката и започна да реже хляб.

— Къде са децата? — попита тя след малко. Вече не плачеше.

— У мисис Мълхол.

— Имам пари за билети…

— Ето на — каза той, — само за това си струва да се тревожим, но всичко е наред.

— Да, баща ми ще се погрижи за тях.

— Ако се наложи — рече Фиц, — а може и да не стане нужда.

— Нали нямаш нищо против да ги изпратим при него?

— Щом решиш, че е време, кажи. Съгласна ли си?

— Добре — рече тя и отново се зае с чая. — Ей сега ще е готов.

— Ще ида да повикам децата.

Когато той излезе, Мери постоя малко, обмисляйки новото им положение. Намали малко пламъка, за да пести газта. После се залови с вечерята.

 

 

Наложи се мисис Хенеси да я заведе в заложната къща. С детската количка занесоха два стола и няколко украшения. Бекона звънеше със звънчето си и забавляваше опашката. Рекламните дъски на гърдите и гърба му обявяваха на света, че в „Зеленият остров“ стойността на заложените предмети е по-висока, отколкото навсякъде другаде в града. Повтаряше непрекъснато една и съща нескончаема безсмислица. Като видя Мери и мисис Хенеси да застават на опашката, разклати звънчето и се обърна към тях.

— Така, наредете се, госпожи, не се бутайте, по-кротко. Всеки по реда си. Да не си помислят полицаите, че пред „Зеленият остров“ стават незаконни сборища. — Размаха силно звънчето и завика силно, вече към всички: — Хей, насам, хора, насам! Елате да зърнете чудо невиждано — лъв, уж жив, а то чучело, хапва си картофи, и то подлучени! Който с вещи тръгне към заложна къща, тук да заповяда, да се не повръща! Всичко тук ще косне на цени износни!

— На тоя дъртак му хлопа дъската — реши мисис Хенеси.

— Чувам ви, ей, госпожо — предизвикателно се обади Бекона.

— На Елън Хенеси хич не й пука дали я чуваш, или не — тросна се тя.

— Няма да се заяждам с госпожата — обърна се Бекона към опашката, — защото мъжът и си пострада по време на Кървавата неделя на Саквил Стрийт.

— Какво е станало с него? — попита една жена от опашката.

— Сгази го кон — отговори и мисис Хенеси.

— Добре, че не го е сгазил слон — каза Бекона и се отдалечи, победоносно подрънквайки със звънчето.

Стояха на опашката повече от два часа. Жените бъбреха за благотворителните кухни и за стачкоизменниците от Англия. Говореха за здравето на децата си и как най-изгодно могат да се спазарят с мистър Силвъруотър и помощниците му.

— Не отивайте при сина, хич не се приближавайте до него — посъветваха те Мери, — старият е по-свестен.

Мери чакаше, слушаше и се опитваше да забрави за двата стола и другите неща в количката. Седмица след седмица, вещ след вещ и домът й ще се опразни. За първи път тя стоеше редом с хора, които водеха полугладно съществуване.

— Бедните ви дечица сега ще разберат какво е глад — рече мисис Хенеси.

— Ако стане по-лошо, може да ги изпратя извън града — каза Мери.

— Къде ще ги изпратите?

Но Мери вече съжаляваше, че изобщо заприказва за това.

— Първо трябва да говоря с мъжа си — отвърна тя.

 

 

Бекона куцукаше по бедните улици на града, звънеше със звънчето и безспирно повтаряше небивалиците си, за да поддържа духа си и да се бори с умората и досадата.

— Насам, елате и вижте лъв, уж жив, а то чучело, хапва си картофи, и то подлучени! Който с вещи тръгне към заложна къща, тук да заповяда, да се не повръща! Всичко тук ще косне на цени износни!

Един полицай заплаши, че ще го арестува за нарушаване на обществения ред. Група дечурлига вървяха известно време подир Бекона и го слушаха с внимание и любопитство. Като се върна на Чандлърс Корт, беше вече тъмно. Пред вратата видя Хенеси и се отпусна уморено на стъпалата.

— Седни малко да си поговорим.

— Не мога — отвърна Хенеси. — Трябва да вървя да свърша една работа.

— По това време?

— Аз съм нещо като нощен пазач.

— Къде това?

— При Крамптън, близо до парка.

— Добре си се наредил.

— Познавам един от майсторите.

— Нали и Крамптън обяви локаут?

— Аз съм само временно — каза Хенеси смутено. — Нощен пазач съм.

— На твое място бих внимавал — предупреди го Бекона. — Освен ако не искаш да те бухнат някой ден в Лифи като стачкоизменник.

— Няма стачни постове — рече Хенеси. — Не съм видял никакви постове нататък.

— А има ли полицаи да охраняват мястото?

— Не съм забелязал.

— Проклето племе са тия полицаи — каза Бекона. — Днеска един от тях ме заплаши, че ще ме арестува.

— За кво?

— Щото звънях със звънчето и си вършех работата. Пита ме да не би да си въобразявам, че съм пожарна команда.

— Бива си го — каза Хенеси съчувствено. — И аз съм ги срещал такива.

Бекона се разгневи.

— В тоя град-вертеп се смята за престъпление, щом един беден човек си гледа работата. Богаташите могат да надуват фабрични сирени и свирки, и клаксоните на автомобилите си, и да проглушават ушите на всички. А щом беднякът звъни с едно малко звънче, за да си изкара хляба, било незаконно.

— И аз си имах работа с един от тях преди няколко седмици — заразправя Хенеси. — Някакъв с цивилни дрехи, дето наблюдаваше как пристига корабът с храната. Поиска ми името и адреса.

— Надявам се, че си му отговорил както подобава. — Бекона плю от стълбите към сутерена и се наведе да погледне надолу. Така омразата му към полицаите се поуталожи. Хенеси реши, че моментът не е подходящ да разкаже цялата истина.

— Държах се много студено с него — каза той на Бекона. — „Кой сте вие? — питам го. — Мога ли да видя документите ви, ако ги имате?“

— И той показа ли ти ги?

— Показа ги, къде ще ходи — излъга Хенеси. — Полицейски инспектор беше.

— Ето къде отиват народните пари — възмутено рече Бекона, — плащат на разни дебели измамници от не знам си къде да шпионират кореняците дъблинчани. Опита ли се да ти направи нещо?

— Опита се да ми направи забележка, че викам „ура“ — отвърна Хенеси, — ама аз го поставих на място. „Доколкото знам, инспекторе, поправете ме, ако греша — викам му аз, — но никъде не пише, че е забранено да се вика «ура».“

— Правилно — одобрително каза Бекона, — нахалството на тия проклетници минава всички граници. И после кво?

Хенеси усети, че изобретателността му се изчерпва.

— После нищо — отговори той, — туй беше.

— По дяволите — каза Бекона, — това наистина е прекалено. Първо те халосват и ти пукват черепа, а после те разпитват за името, адреса и за цялата ти рода.

Той се изплю отново и плюнката описа плавна дъга между перилата. Това му достави удоволствие.

— Ходи ли в благотворителните кухни?

— Веднъж-дваж надникнах, просто от любопитство — отговори Хенеси. — Нямам профсъюзна карта.

— А да си видял там преподобния отец Винсент свети О’Конър?

— Не, не съм.

— Аз пък го видях — каза Бекона, — и то три пъти.

— Какво го води натам? — учуди се Хенеси.

— Във всеки случай не ще да е супата — реши Бекона.

— Не е — съгласи се Хенеси.

— Не милосърдието го води, това е сигурно; от този човек най-многото да получиш голяма глътка студена светена водица. — Бекона присви очи. — Често си мисля, че може да е шпионин на архиепископа.

— А, не знам. Доктор Уолш е свестен човек.

— Всичките са един дол дренки в тоя град — заяви Бекона, — осъждат бедняците, а не дават на нищо неподозиращия папа полагащото му се светипетрово петаче^[39]. Имаш ли да почерпиш една цигара?

— Нямам — до петък. Тогава плащат — отговори Хенеси.

Бекона кимна с разбиране.

— И аз съм така.

Той стана от стълбите. Надигна се с такова усилие, че Хенеси трябваше да му помогне.

— Гледай да не се забъркаш в някоя каша с тая работа — предупреди го Бекона. — И внимавай всичко да е чисто.

— Добре де, добре — увери го Хенеси.

Но той се разтревожи и реши да говори колкото може по-малко за работата си. Крамптън също бе обявил локаут. Ала там нямаше стачни постове и Хенеси не заемаше ничие място. Докато вървеше покрай кейовете, размишляваше, а реката му правеше компания цяла миля. После зави по крайните улички, тъмни и необичайно тихи. Те го потискаха с атмосферата си на нищета и глад. Собствените му деца спяха на пода, жена му седеше на една обърната наопаки кутия, тъй като и последният от малкото им столове бе вече продаден. До деня на заплатата трябваше да изкарат с остатъка от свещта, стекла се на вадички в средата на масата.

И от съседите не можеха да вземат назаем. Трябваше да направи нещо.

 

 

В леярната Карингтън, с помощта на чиновниците и на майсторите, все още успяваше да поддържа в пещите слаб огън. Но възникна непредвиден проблем — ръждата. Тя нападна бездействуващите машини въпреки всичките му усилия. Щом я откриеше някъде, възлагаше на хората да търкат с гласпапир и парцали с газ, но тя заплашваше да унищожи всичко. Жиците, по които течеше електрическият ток за подемната машина, увиснаха след една буря и останаха така. Пукна се водосточна тръба и в директорския кабинет изби мокро петно. Въпреки неколкократните напомняния на мистър Булман, Карингтън не можеше да направи нищо. Стълби имаше, но никои не бе в състояние да работи на такава височина.

За първи път в живота си, откакто бе директор, Догет видя поникнала трева между каменните плочи на двора. Зимата, разбира се, щеше да спре растежа й, само при вида й се убеди, че работите му отиват на зле. Финансовата помощ, която получаваше от организациите на работодателите от Англия, му помагаше да продължава локаута, но не можеше да спаси имуществото и съоръженията си от разрухата на бездействието. Той повдигна този въпрос на едно заседание и предложи резолюция, с която поиска решителни мерки за наемане на свободна работна ръка от Англия. Всички го подкрепиха. За най-голямо негово задоволство предложението му бе прието, без да се наложи самият той да го защитава. Когато трябваше да се воюва, Догет предпочиташе да остави другите да обират лаврите.

Глава седма

Тимъти Кийвър сега работеше от седем сутринта до седем вечерта в склада на фирмата „Зейвиър Бродерик и синове — църковно обзавеждане и свещи“ на Търговския кей, за петнайсет шилинга седмично. Петнайсет дни след началото на локаута отец О’Конър се погрижи за него и му осигури това място. В магазина не работеха профсъюзни членове и Кийвър получаваше по-малко пари, отколкото в „Нолан и Кийс“, но бе отстранен от работа заедно с другите и нямаше избор. Новото му място обаче си имаше предимства. Кийвър работеше с покрив над главата и изпълняваше някои прости чиновнически задължения, които изискваха да носи през цялото време дебел молив и автоматична писалка. Държеше ги на показ в малкото джобче на работната си престилка. Но имаше и недостатъци. Макар чиновническата му работа да го изпълваше с гордост, тя бе свързана с напрежение и безпокойство. Прекият му началник беше циничен дребен човечец, безбожник, настроен срещу църквата, и непрекъснато подмяташе богохулни забележки най-вече за статуите, с които бяха претъпкани магазинът и складът. Подхвърляше на Кийвър неприлични шеги за статуетките на св. Йосиф, за св. Тереза Лизийска, за блажения Мартин от Порес, за Пражкото Дете-Исус, за Дева Мария и дори за самия Христос. Страдаше от болки в стомаха и използуваше като лекарство дървените въглища, които се продаваха в магазина за палене на тамяна в кадилниците, твърдяха, че много помагат срещу газове. Тръпки побиваха Кийвър, като го слушаше да говори така, и той бе сигурен, че нищо добро не може да се случи на едно място, където предназначените за свещени цели дървени въглища се крадат и употребяват по такъв начин. Но той не смееше да рискува мястото си, затова се правеше, че не вижда и не чува нищо.

Понякога отец О’Конър се отбиваше в магазина по работа и разговаряше с него. Тези моменти изпълваха Кийвър с гордост. Продавачките го гледаха с уважение и дори управителят му се усмихваше и казваше: „Ето го мистър Кийвър, отче, на вашите услуги.“

И така, сред статуите и аналоите, потирите и купелите, месинговите лампи и църковните одежди Кийвър преживяваше кратки мигове щастие в един свят, който би могъл да се нарече претъпкано преддверие към царството небесно, където с божията милост и застъпничеството на светиите той се надяваше да се пренесе за вечни времена след земния си живот — като награда за усърдно изпълнен дълг.

Обикновено двамата разговаряха по въпроси на енорията — кой участва в стачката, кой се е отказал, какви са настроенията сред енориашите. Заедно с мистър Хегарти той продължаваше да ходи по домовете на някои стари и бедни хора и според заръките на отец О’Конър раздаваше онова, което бе останало от старите запаси. Свещеникът се бе простил с надеждата да създаде постоянно действащо благотворително дружество. Нещата се бяха усложнили твърде много. Невъзможно бе да се разграничат онези, които страдат по независещи от тях причини, от другите, гладуващите заради бунта си срещу законната власт.

Но Кийвър му съобщаваше, че с всяка изминала седмица страдат все повече хора и нито фондът за стачниците, нито благотворителните кухни можеха да облекчат теглилата на това множество. Един следобед той каза на отец О’Конър, че се носят слухове за някакъв нов план да бъдат изпратени децата на стачниците в домовете на английските работници. Думите му имаха поразително въздействие върху свещеника. Той целият се разтрепера и почти изгуби дар слово.

— Да не са полудели? — попита отец О’Конър.

Кийвър се ужаси от въздействието на думите си.

— Може би това са само приказки, отче — рече той със съжаление. — Не трябваше да ви го съобщавам.

— О, не, напротив — увери го отец О’Конър, — това е изключително сериозно нещо. Добре, че ми казахте.

— Радвам се, щом е така, отче.

Свещеникът стана много сериозен.

— Мистър Ларкин може да не вижда нищо лошо в това да изпраща деца католици в семейства, които положително изповядват протестантска вяра. Но надявам се, че родителите католици ще разберат голямата опасност. Ако чуете още някой да говори за това, та дори и шепнешком, моля да ми кажете веднага.

— Непременно, отче — отговори Кийвър.

Той се върна в склада, където сред миризмите на рапично масло и на бензин, на газ и на восък започна да прави пакети, да пълни кутии, размишлявайки върху това как свещеникът прие думите му, докато не влезе началникът, който заговори за някаква нова партида статуи и му даде листа с цените им.

— Сложете картонче с цената на всяка и ги донесете в магазина да ги изложим — нареди той.

Кийвър взе листа и разопакова първата статуя. Беше на архангел Михаил. Той я погледна нерешително и попита:

— Къде да поставя цената?

Дребничкият му началник се намръщи.

— На задника му — каза той.

Кийвър така се смая, че ръката, която държеше молива, сякаш се вцепени. Не можеше да я помръдне.

— Е, какво чакате? — рече онзи след малко. — Сложете я където ви казах. Няма опасност да седне върху нея.

 

 

Лицето на Мълхол, някога здраво и червендалесто от работата на открито, сякаш се смали и доби пепеляв тен. Тялото под завивките също се смали. Все по-често, както лежеше, унесен в полусъница, втренчил поглед в отблясъците на лампата или в слънчевите зайчета по стените, той се пренасяше в призрачния свят на въображението, където караше безплътни коне и носеше чували без тегло по тихи сенчести улици. Изправяше рамене и повеждаше демонстрации, слушаше беззвучни речи на многолюдни митинги. Оркестри свиреха като на пантомима, факли се люшкаха лудешки, тълпата крещеше без глас, устни произнасяха думи, които не можеше да чуе. Но екзалтацията му секваше — независимо дали пренасяше тежките чували, или маршируваше заедно с другарите си — и се сменяше с отчаяние, щом погледнеше надолу и видеше, че вместо крака има само два чокана. Понякога плачеше, но само когато беше сигурен, че наблизо няма никой. Понякога плачеше от самосъжаление, понякога от безсилие, че вече не може да направи нищо за Ларкин и профсъюза.

Когато го посещаваха, духът му беше борчески. Най-много обичаше да разговаря с Пат, защото той бе един от най-смелите, участваше в засади срещу полицаи и даваше добри уроци на стачкоизменниците.

— Юнак си ти — казваше одобрително Мълхол, след като изслушаше поредния разказ за някоя успешна схватка. — Всички до един в реката.

— Такъв е девизът, Бърни — уверяваше го Пат. — Възможността да свършат във водата е най-доброто средство да ги спрем.

Веднъж Фиц отбеляза:

— Някой ден ще станете убийци.

Мълхол се ядоса.

— Има различни начини да се убиват хора — каза той — и единият от тях е да ги накараш да умрат от глад.

— Но ние не трябва да нарушаваме закона — изтъкна Фиц.

Мълхол се опита да се надигне от възглавницата си и изрева:

— Ти с кого си, дявол да те вземе?

Фиц прие изблика на гняв, без да каже нищо. Той знаеше, че Мълхол не може да му се сърди дълго.

Когато излязоха навън, Пат заговори пръв:

— Няма да издържи дълго.

— Как се справят сега?

— С помощта, която Уили получава като стачник. Само с това.

— Господ да им е на помощ.

Заслизаха по стълбите.

— Знаеш ли нещо за Хенеси, онзи приятел с бомбето? — попита Пат.

Фиц застана нащрек.

— Какво да знам за него?

— Започнал е работа някъде.

— Не съм чул нищо.

— Бил нощен пазач на Крамптън — каза Пат.

— Възможно е — рече Фиц.

— С няколко души сме решили да разберем тая работа. Ще го издебнем и ако го пипнем, тежко му.

Вървяха по улицата. Фиц спря.

— Според мен не бива да правите това — каза той.

— Крамптън е обявил локаут. Значи тоя е стачкоизменник.

— Клетият човечец е съвсем безобиден и има цяла къща с деца да храни — каза Фиц. — Сигурен съм, че не го прави със зла умисъл.

— Той работи на мястото на някой нощен пазач.

— Крамптън никога не е имал постоянен пазач.

— Не е важно имал ли е или не — рязко му възрази Пат, — и така да е, Хенеси всъщност помага на полицията, като работи там.

— Сигурно не разбира това.

— Значи е време да му го разясним.

— Слушай — рече Фиц, — не искам да биете Хенеси.

— Трябва да го вразумим.

— Добре. Но остави това на мен — каза Фиц, — аз ще поговоря с него.

— Ще има ли полза?

— Ако аз го помоля, ще ме послуша — заяви Фиц.

На Пат не му се искаше да отстъпи. Толкова негови другари бяха убити и осакатени. Лили също го бе молила да стои настрана от безредиците и да се пази, но той бе непреклонен. Трябваше да се действува със сила. Без никакви сантименталности. Обърна се към Фиц:

— Кога ще говориш с него?

— Веднага, ако кажеш.

— Добре — рече Пат.

Върнаха се назад и отново влязоха в къщата.

— Извикай го да слезе — каза Фиц, — ще си поговорим тук.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Пат.

Фиц си влезе у дома, а Пат се качи на горния етаж. Спря пред вратата и се заслуша. Отвътре се чуваха детски викове. Над гълчавата се извиси женски глас, който гълчеше децата. Щом почука, гласовете млъкнаха. Известно време беше тихо, после жена отвори вратата.

— Търся Алоисиъс Хенеси — каза Пат.

— Той се готви да излиза — отвърна тя.

— Кажете му, че го търсят. Да слезе долу у Боб Фицпатрик.

Мисис Хенеси се вгледа в суровото му лице. То я уплаши.

— За какво ви е?

— Ще разбере, като слезе долу — каза Пат.

Надзърна през рамото й в стаята. Очевидно тя даваше на децата да вечерят. На масата имаше чай, налят в бурканчета, и няколко резена хляб. През полуотворената врата се носеше миризма на кисело и се смесваше със застоялия зловонен въздух на площадката.

— Ще му кажа — рече тя. — Ще мине оттам, като слиза надолу.

И затръшна вратата.

Нещо не беше в ред. Пат добре познаваше признаците. Неведнъж беше чукал на врати като тази, разговарял бе с жените на стачкоизменници. Понякога стачкоизменниците отказваха да излязат, той и приятелите му нахлуваха и ги извличаха насила, а жените и уплашените деца пищяха и молеха за прошка. Но трябваше да си затварят очите и ушите за тези неща и да не проявяват слабост. Стачкоизменничеството беше като зараза.

Пат реши да изчака във входа, в случай че Хенеси опита да се измъкне, но това се оказа излишно. След няколко минути дребничката фигура с прекалено голямото бомбе слезе по стълбите и почука на вратата на Фиц.

— Тук ли сте, мистър Фицпатрик? — чу Пат.

Качи се нагоре и влезе заедно с Хенеси в стаята.

— Студеничка вечер, а? — каза плахо Хенеси, като поглеждаше неспокойно ту единия, ту другия.

— Още по-студеничко ще стане — подметна Пат.

Забележката му ядоса Фиц.

— Аз ще говоря — каза той и се обърна към Хенеси: — Не се притеснявай. Искаме само да ти зададем няколко въпроса.

— Разбира се — отвърна Хенеси. Лицето му бе побледняло, ръцете му трепереха.

— Разбрах, че работиш при Крамптън. Вярно ли е?

— Да — потвърди Хенеси.

— Откога?

— От четири седмици.

— Какво работиш?

— Нощен пазач съм.

— Кой те настани там?

— Имам един познат майстор. От време на време ми дава да работя туй-онуй.

Фиц започна да усеща, че се е заел с мъчителна роля. Той съжаляваше слабичкия човечец, чието лице носеше отпечатъка на дълги години страдания.

— Колко ти плащат?

— Десет шилинга седмично.

— Колкото и на стачкоизменниците — вметна Пат.

— Млъкни, за бога! — викна Фиц срещу него. — Не виждаш ли, че човекът говори честно.

После попита внимателно Хенеси:

— Ти знаеше ли, че Крамптън е обявил локаут?

— Знаех — отговори Хенеси, — но аз не работя на чуждо място. По-рано там не е имало нощен пазач.

— Няма значение, ти си стачкоизменник — пак се обади Пат.

— Там няма стачен пост — обърна се Хенеси към него. — И въобще не съм мислил, че правя нещо лошо, като съм… нощен пазач.

— Ако имаше стачен пост, щеше ли да го подминеш?

— Не, господа — каза Хенеси, — никога.

— Тогава ще ти спестя една разходка — рече Пат, — утре сутринта пред вратите на Крамптън ще има пост.

Лицето на Хенеси се сгърчи. Той проговори с усилие:

— Както кажете, господа.

— Кога ви плащат?

— В петък вечерта.

— Тогава ще работиш до петък и после напускаш — каза Фиц. — Ако обещаеш да направиш така, никой няма да те пипне.

— Обещавам — рече Хенеси.

— Това исках да ти кажа — заключи Фиц. — Сега върви да работиш, докато си вземеш парите. Дотогава никой няма да те закача, бъди спокоен.

Когато Хенеси излезе, Фиц предупреди Пат:

— И без грубости, ясно ли е?

— Много си мекушав, да знаеш — рече Пат.

Но по гласа му личеше, че ще постъпи така, както реши Фиц. Той не можеше да се сърди на приятеля си.

Хенеси пое по обичайния си път край реката, към складовете на Крамптън, които пазеше от осем вечерта до осем на другата сутрин. Не носеше нищо за вечеря, нямаше дори цигара да притъпи глада си и да се поразведри през бавно минаващите часове. В края на седмицата щеше да получи последните си десет шилинга. Не знаеше какво да обясни на жена си. А мисълта за многобройните му деца беше толкова непоносима, че той панически се опита да я пропъди и впери поглед пред себе си. Заоглежда внимателно канавките за някоя недопушена цигара. Но нямаше надежда. Бе завалял дъжд и паважът и тротоарът лъщяха от влагата.

 

 

След няколко дни Мълхол умря и Мери отиде да повика свещеник. Преди това мисис Мълхол влезе при нея и я попита с глас, по който Мери се досети какво ще каже:

— Мъжът ти вкъщи ли е?

— Няма го — отвърна Мери. — Мога ли аз да ти помогна?

— Нещо става с Бърни — каза мисис Мълхол. — Говори несвързано и все го унася. Видът му никак не ми харесва.

— Искаш ли да извикам свещеник? — предложи Мери.

— Чакам Уили да се върне, но още го няма.

— Тръгвам веднага — каза Мери.

— Ами децата?

— Нищо, ще поседят сами за малко — рече Мери. — Само да сложа нещо пред огъня.

Тя бързо се отправи към църквата. В този час щастливците, които имаха работа, се прибираха у дома. Улиците бяха пълни със забързани хора, трамвайните жици пръскаха сини искри във вечерното небе, грохотът на колелата се чуваше постоянно. Мери влезе в ризницата и обясни за какво е дошла. За последен път бе идвала тук с Фиц точно преди да се оженят. Тогава имаше някакво погребение, спомни си тя. Преди около пет години.

Днес за посещенията по домовете отговаряше отец О’Конър. Клисарят го намери в столовата, където той вечеряше с отец О’Съливан.

— Какво има? — попита отец О’Конър.

— Викат ви при болен — съобщи клисарят. — Някой си Бърнард Мълхол, на Чандлърс Корт.

— Спешно ли е?

— Жената казва, че умира.

— Ясно — рече отец О’Конър.

Той погледна с колебание недовършеното си ядене. Отец О’Съливан стана.

— Аз ще отида, отче — предложи той.

— О, не — възрази отец О’Конър и също се надигна, — това е мое задължение.

— Познавам много добре клетия човек — обясни отец О’Съливан. — Бих искал аз да отида при него… ако ми разрешите.

Каза го притеснено, сякаш се боеше да не обиди отец О’Конър.

По-младият свещеник отговори:

— Но разбира се… щом желаете.

— Благодаря ви — рече отец О’Съливан.

Хвърли салфетката си на масата и даде знак на клисаря, че ще тръгне веднага. Според отец О’Конър той би трябвало поне да дояде вечерята си. Клисарят отиде да съобщи на Мери, че свещеникът ще дойде веднага. Тя побърза да се върне, за да помогне на мисис Мълхол да се приготви за посещението.

И така, отец О’Съливан отново влезе в стаичката на Мълхол — този път, за да му даде последно причастие, да му опрости греховете, да помаже петте му сетива със светено масло. Стаичката бе подредена, както и преди, но сега се усещаше, че всичко е било направено набързо, нямаше я фината стъклена купичка и бялата покривка, които Мери бе продала. Светената вода бе налята в обикновена чашка, масичката бе покрита с парче чиста хартия. От тежкото дишане на Мълхол стените потреперваха. Устата му беше широко раззината, скулите му сякаш щяха да пробият опънатата кожа. Духът му вече се бе предал на смъртта. Само тялото продължаваше да се бори, повтаряше едни и същи движения механично, инстинктивно, несъзнателно. Отец О’Съливан направи знак на Мери да изведе мирис Мълхол. Звуците в стаята ужасяваха Мери. Бе доволна, че може да излезе.

Отец О’Съливан се наведе над издъхващото тяло. Той говореше, макар да знаеше, че няма да получи отговор. После започна да помазва умиращия, докосна със светено масло очите, ушите, устните, дланите на ръцете. По навик отметна завивките в долния край на леглото, но в следващия миг се сети, че там няма крака. Подпъхна одеялото под дюшека. Внезапно дишането на Мълхол стана по-тихо, но устата все още бе раззината. Свещеникът подхвана долната челюст и я затвори. Известно време лицето беше спокойно, скулите вече не опъваха кожата до скъсване. Отец О’Съливан реши, че Мълхол вече не е в безсъзнание, а спи. Това бе напълно възможно. Но той тъкмо се канеше да му заговори пак, когато Мълхол въздъхна, едва-едва потръпна и умря. Свещеникът веднага разбра това. За миг усети осезаемо присъствието на Смъртта. Почувствува как тя влезе в стаята. Помоли се. Скоро Смъртта не беше вече присъствие, тя се превърна в естествено състояние.

Отец О’Съливан отвори вратата и повика мисис Мълхол. Мери беше при нея, а също и Уили, който току-що се бе върнал. Свещеникът не каза, че Мълхол е мъртъв. Само изрече:

— Дойдох точно навреме.

Лицето и кроткият му тон й казаха останалото. Мисис Мълхол мина край него и влезе в стаята.

— Направих всичко необходимо — рече отец О’Съливан на Уили. На тръгване свещеникът шепнешком се обърна към Мери: — Останете още малко с нея и се опитайте да я утешите.

Мери кимна.

Мисис Мълхол стоеше до леглото. Пред нея лежеше целият й живот на девойка, на жена. Вече няма да чува нощем потайните вопли на отчаянието. Няма да става в тъмнината да успокоява един мъж, задушаван от кошмари. С всичко това бе свършено. Тя каза на Уили:

— Иди при мисис Хендърсън на Таунсенд Стрийт и й кажи. Помоли я да дойде, да го облече и приготви, както си му е редът. Всичко трябва да е готово, преди да почнат да идват съседите.

— Добре — отвърна той, — тръгвам веднага.

Гласът му приличаше на бащиния и Мери забеляза, че походката му е също така твърда, линията на плещите решителна. Скоро ще стане на двайсет години, помисли си Мери. Тя се приближи до по-възрастната жена и я прегърна през раменете.

— Добър син отгледахме — каза мисис Мълхол. Тя не говореше на Мери, а на мъртвия си мъж. Седна на стола до леглото и докосна челото му. — Бърни — рече тя тихо. — Бедни мой Бърни. Ето какво направиха с тебе проклетите машини. — Тя се обърна към Мери и лицето й се сгърчи от усилие да каже още нещо. Най-сетне промълви: — С какво ще го погреба сега?

Мъката я завладя. Тя се хвърли върху тялото на мъжа си и се разрида.

Отпърво Мери не можа да схване смисъла на въпроса й, ала в следващия миг разбра и бе потресена. Мисис Мълхол нямаше пари. Нямаше с какво да плати за едно прилично погребение — за саван и ковчег, за катафалка и гробар. Гледайки тялото на мъжа си, мисис Мълхол си бе представила как той ще бъде погребан като просяк. Самата мисъл за такъв срам бе непоносима.

Мери почака, докато жената се поуспокои. После каза:

— Каквото и да стане… това не.

— Към кого да се обърна?

— Съседите ще ви помогнат.

— Но как — рече мисис Мълхол, — като и те самите едва свързват двата края?

— Нямате ли застраховка?

— Спрях вноските. Имаше по-важни работи, които трябваха за Бърни. Всяка седмица правех всичко възможно, за да платя вноската, но все изникваше по нещо. Накрая се оказа, че застраховката е просрочена.

— Не се безпокойте — каза Мери, — ще измислим някакво разрешение.

Вече се беше сетила за изход, но тази мисъл направо я ужаси и тя се опита да я пропъди от съзнанието си. Продължи да се бори с нея, докато стоеше край мъртвия заедно с мисис Мълхол; най-сетне Уили се върна с жената, която срещу заплащане миеше и обличаше покойниците в енорията.

Мери се прибра вкъщи и намери там Фиц с децата. Той бе научил за нещастието.

— Как е тя? — попита той.

— Ще се оправи — отговори Мери. — Уили е с нея. Искам да отида да й дам няколко свещи.

— Аз мога ли да помогна с нещо?

— С нищо засега — каза Мери.

Намери свещите. Бяха шест, пазеше ги за краен случай. Щяха да свършат работа за нощното бдение до леглото на покойника. Тя мислеше да ги занесе отсреща, но внезапно промени намерението си. Остави ги на масата и седна.

— Фиц — рече тя, — искам да поговорим.

— За какво?

— Мисис Мълхол и синът й нямат никакви пари, нито застраховка. Ако не им помогнем, ще трябва да погребат Мълхол за сметка на енорията.

— Да се опитаме да съберем нещо от съседите — предложи Фиц без особена надежда.

— Съседите едва свързват двата края.

— Но как да им помогнем?

Мери вече беше решила и бързо отвърна:

— Аз знам как.

Фиц я погледна учудено.

— Нали сме заделили малко пари за билетите на децата — напомни му тя.

Предложението й го изненада.

— Искаш да им ги дадем ли? — попита все пак той.

— Ако и ти мислиш, че е редно — отговори Мери.

Фиц си помисли за Мълхол, за независимия му характер, за гордостта му.

— Да — реши той. — Според мен точно тъй трябва да постъпим.

Тонът му й вдъхна увереност. Мери бе скътала няколко банкноти след започването на локаута. Преброи ги. После, сякаш се боеше да не би благоразумието да я накара да промени решението си, каза:

— Отивам да й ги занеса веднага, защото скоро ще започват да пристигат съседите. Поне тази грижа да й се махне от главата.

Фиц кимна. Тежко бе да вземе такова решение. Но бе правилно. Друга възможност нямаше.

 

 

Дойде време за нощното бдение. Нямаше чай, нито нещо друго за пиене. Никой и не очакваше да има. Времената бяха такива, пари за гощавки не се намираха. Но в стаята горяха свещи, Мълхол беше облечен както подобава, а когато минаха двата дни според обичая, купиха ковчег и наеха катафалка. В гроба лежаха костите на майката и бащата на мисис Мълхол. Зад катафалката вървяха съседите, другарите на Мълхол от профсъюза, и мъже с тояги на рамо — почетен ескорт на погребалното шествие. Тоягите бяха нещо ново, оръжие за защита, в случай че полицията се намеси, и мъжете, които ги носеха при всички демонстрации и митинги на профсъюза, се наричаха бойци на Ирландската гражданска армия. Тя бе създадена неотдавна и членовете й се обучаваха, усвояваха бойната тактика. Те знаеха, че приличат на плашила с тези тояги, но се стараеха да вървят изправени и в крак. Задачата им беше да охраняват профсъюзните митинги от полицията. Нападнеше ли ги полицията, трябваше да я отблъснат.

Уили Мълхол бе един от тях — вече ветеран с няколко улични сблъсквания зад гърба си. Тоягата на рамото му бе като пушка и това го изпълваше с гордост. Същото чувство будеше у него и огромното множество работници, които бяха дошли, както и полицейският отряд, следващ погребалното шествие по целия път до църквата. Това показваше, че дори властите признават баща му за водач.

Полицаите вървяха след тях, ала на разстояние. Шествието бе голямо, но преминаваше в пълен ред. Оркестър нямаше, речи също. Хората носеха пламтящи факли, от които се разнасяше мирис на смола. Вятърът подемаше водопади от искри и ги разсипваше над главите на човешкото множество. Уили Мълхол гледаше хората и в сърцето му се бореха гордост и мъка. И Фиц ги наблюдаваше. Любовта, мислеше си той, е по-силна от благоразумието. Горящите факли оповестяваха на града, че хората от неговата класа няма да се оставят вечно да умират от глад.

Глава осма

Едно време, спомни си Иърлинг, и като че ли не бе много отдавна, ми се искаше да бъда отново на четирийсет години. Сега, сапунисвайки повторно лицето, което го наблюдаваше от огледалото, Иърлинг мислеше, че ще е доволен да е на петдесет. Но един лъч на слънчевото утро, промъкнал се между завесите, му казваше истината, а джобното му календарче я потвърждаваше: днес той отново имаше рожден ден. Ставаше на петдесет и три години. И колкото и да ми се иска да съм на петдесет, каза си той (при това изпъна долната си устна и с ловко движение на отворения бръснач обра пяната и космите от брадичката си), връщане назад няма. Такъв е животът. Затвориш очи за момент, а като ги отвориш, крадецът-време дошъл и си отишъл. Какво ти остава, освен да продължиш да се бръснеш. Навремето мислеше да си пусне брада, тъй като му се струваше жалко човек да не изяви напълно скритите си възможности. Ала сега не би направил това. Твърде късно беше за големи промени. Прекалено дълго бе отлагал. Ако в другия му живот Господ-бог го упрекне, че е погубил една от дарбите си, той щеше да посочи мустаците си като доказателство за добри намерения.

Иърлинг внимателно прокара пръсти по лицето си да се увери, че се е обръснал добре. Изля водата от канчето (тя вече беше изстинала), изми бръснача, наточи го на ремъка и го сложи настрана. През това време си свиркаше „Не е ли благодат животът?“

Слънцето пробождаше антрето с пръст от светлина, в къщата мирише приятно на бекон с яйца. Барометърът, закоравял лъжец, предвещаваше дъждовно и ветровито време. Лъже като дърт циганин, помисли си Иърлинг и по навик го почука с пръст. На масата лежеше една самотна пощенска картичка с изрисувана кошничка с цветя, а на гърба и пишеше: „За много години — Флоранс Брадшоу.“ Не го беше забравила. Нямаше адрес на подателя, но пощенското клеймо бе от Италия.

— Робърт — обърна се той към прислужника си, — можете да ме поздравите по случай рождения ми ден.

— За много години, сър.

— Благодаря.

— Ще желаете ли нещо друго?

— Не, Робърт, няма с какво да ми помогнеш. Не е ли жалко?

— Жалко е, сър.

— На нощната ми масичка има няколко плика, Робърт, в тях съм сложил по някоя и друга банкнота за всеки от вас. Освен това съм поръчал туй-онуй да се почерпите довечера. Всичко е поръчано на ваше име. Разпределете ги между прислугата и пийнете за мое здраве.

— Много сте щедър, сър.

— Моля ви да внимавате с мисис Ламбърт. Миналата година искаше да се качи горе и да свири на пианото.

— Ще гледам да не се повтори, сър.

— Благодаря. А сега донесете ми, моля, конфитюра.

— Съжалявам, сър…, но вие сте ми наредили да не ви давам конфитюр.

— Да, вярно е, от него получавам разстройство. Но днес имам рожден ден и ще рискувам.

— Добре, сър.

Слънчева светлина заливаше покривите на къщите, морето се плискаше в скалите, тихо като лятото. Една чайка, кацнала на близкия зид, се взираше в хоризонта, сякаш очакваше кораб. По улиците жени с празни пазарски чанти бързаха за сутрешната служба. Зеленият остров, верен на папата. Карсън се боеше от този остров. Сеньон Карсони не желаеше самоуправление. Самоуправление означава римоуправление. Ълстър ще се бие. И Ълстър ще надвие. Протестантски парламент за протестантски народ.

Пред Мерионската порта на парка Иърлинг се срещна с поета Уилям Матюс, както се бяха уговорили. Обядваха в ресторант „Шелборн.“ Иърлинг беше с новия си автомобил и чувстваше колко е удобно да си богат. Автомобилът беше марка „Стрейкър-Скуайър“, 15,9 конски сили, струваше четиристотин шейсет и осем лири. След обеда двамата се качиха на колата и потеглиха през Брей и Килмакеног, където Парнел сменяше конете и понякога нощуваше на път от Ейвъндейл за Дъблин, после прекосиха кафявата пустош на блатото Калари и накрая стигнаха Глендейлоф. Там оставиха автомобила и навлязоха пешком сред руините на манастира. Минаха през една старинна порта. Кръглата кула се издигаше в бистрото небе. Езерото зад нея отразяваше като огледало сините, отвесно извисяващи се планини.

— Красиво е — отбеляза Матюс.

— Точно преди четирийсет години баща ми ме доведе тук — каза Иърлинг. — В деня на тринайсетия ми рожден ден. Тогава времето пак беше слънчево и приятно.

— Обичахте ли го? — попита Матюс.

— Много — отвърна Иърлинг. — Той беше един от малкото хора, които някога съм обичал. Затова днес предприех това малко поклонение, в памет на миналото. Надявам се, че не ви отегчавам.

— Напротив, тук виждам не миналото, а литературни образи от настоящето. Кръгли кули, светии от седемнайсети век, арфи, легенди и трилистни детелини.

— Ерин, нашата родина — каза Иърлинг.

— Два свещени образа, слети в едно — продължи Матюс. — Майка, която оплаква поробените си деца. Девойка, похитена от саксонците, която ридае над безструнната си арфа. Но младите й защитници бдят в планините, очакват зората на деня, когато ще изгрее яркото слънце на Свободата. Тогава те ще се сберат около девойката с копия и саби в ръце.

— Аз пък мислех, че ще направят това, когато изгрее луната.

— Има две концепции — нощна и утринна — съгласи се Матюс, — но основната идея е една. Да се въоръжим. Да въстанем. Да отхвърлим саксонското иго.

— Големи мечтатели сме — каза Иърлинг.

Замислен, в добро настроение, той ровеше с върха на бастуна си в тревата около един надгробен камък. Монашеска Ирландия лежеше в руини край него. Кухнята на св. Кевин, килията му, църквата на св. Киеран, келтски кръст. Зад стената беше „камъкът на сърната“, в чиято вдлъбнатина всеки ден по волята на светеца идвала сърна и кърмела младенеца, чиято майка умряла при раждането. Ръкописи с цветни илюстрации на светци с тонзури, бронзова камбанка и лоена свещ, латински текст и разговор на мелодичния ирландски език — всичко това ще се възроди при изгрева на едно загадъчно слънце или в нощ с пълнолуние. Един овчар, тръгнал по утринната роса, отново ще намери мляко във вдлъбнатината на камъка. Младите, научени от по-старите, вярваха в това.

Върху надгробния камък беше изсечен конник и римски войници, които водеха Христос към Голгота. Конникът, забеляза Иърлинг, носеше триъгълна шапка и мундир от осемнайсети век. Той се взря по-внимателно в изображенията. Римските войници държаха пушки. Иърлинг побутна Матюс.

— Виждате ли това тук?

Матюс също се вгледа.

— Аха — рече той най-сетне, — съвременният Спасител.

— Надгробният камък е дело на Кълън — обясни му Иърлинг, — местен каменоделец, ако не греша. Тук сигурно има и други негови работи.

Тръгнаха да търсят по-нататък. За половин час откриха още три. Не бяха малко.

Пътеката ги изведе на брега на езерото, вляво остана гората. Денят беше все така тих и прекрасен. Докато вървяха, Иърлинг отново подхвана предишната тема.

— Смятате ли, че е възможно да отхвърлим саксонското иго?

— Всичко е възможно — отвърна Матюс.

— А желателно ли е?

— Карсън не мисли така, ала той просто не смята, че сме под иго.

— А как гледате на „Лигата за възвръщане на ирландския език“?

— Объркана работа. Тези дни там имаше голяма караница — не можеха да се споразумеят дали в Портарлингтънския клон да приемат членове от различни социални прослойки.

Иърлинг се спря, наслаждавайки се на пикантната новина. После зададе нов въпрос.

— Ами Артър Грифит?

— Забележителна личност — последовател на Суифт. Да изгорим всичко английско, освен въглищата им. Четохте ли „Възраждането“?

— Не. Но съм чувал как наричат неговите шинфейновци „бандата на зелените унгарци“.

— Не ги подценявайте — рече Матюс. — Тяхната политическа цел е националната ни независимост. И много от младите му привърженици са готови да хванат гората и да грабнат оръжие. Опасни хора от гледна точка на саксонците. Впрочем къде е шит костюмът ви?

— В Лондон.

— А какви са обувките и ризата ви?

— Английски.

— А новият ви автомобил?

— Можете да наречете това саксонско иго — съгласи се Иърлинг.

— Щом вие давате всички тези пари в чужбина — каза Матюс, — на какво може да се надява ирландският работник?

— Вие да не сте член на Шин Фейн?

— Не съм — отговори поетът. — Аз съм привърженик на Джим Ларкин.

Иърлинг изгледа елегантния мъж до себе си и се усмихна. Ларкинизмът беше на мода сред писателите и интелектуалците. В „Лийдър“ Моран бе предложил в Либърти Хол да се образува секция на поетите. Ръсъл бе публикувал в „Айриш Таймс“ вълнуващо писмо в защита на стачниците. На митинг в Лондон Шоу бе говорил в тяхна защита.

— Трябва да им напишете един марш — предложи Иърлинг, — нещо мобилизиращо, в дактил.

— Правя дори повече от това — каза Матюс, — помагам в Либърти Хол.

Иърлинг престана да се усмихва. Той разбра — макар че говореше нехайно, поетът бе напълно сериозен. Попита го внимателно:

— Интересно ми е каква помощ може да окаже един поет?

— Има различни начини. Може например да влияе на редакторите, за да публикуват някои статии. Да изпраща на английски писатели писмени сведения за условията на живот тук и да настоява те да пишат и да говорят за това. Все е помощ.

— Познавате ли Ларкин лично?

— Помогнах му да се укрие, когато бе издадена заповед за арестуването му. Помагал съм и на други работнически водачи. Нощем дори съм ходил с кофичка лепило да разлепям обяви за митингите им.

— Разбирам. А не се ли страхувате, че мога да… — Иърлинг замълча, търсейки думата, — да ви издам?

— Ни най-малко. Полицията и без това знае. Няма да посмеят да арестуват един джентълмен. Предполагам, че от Двореца са наредили така. Подобно нещо може да предизвика неприятни последици.

Иърлинг отново се спря.

— Матюс — попита той, — възнамерявате ли да се отречете от богатството си?

— Никога — отвърна Матюс. — Богатството и аз ще останем неразделни.

— Чудесно — каза Иърлинг. — Сега, знам, че съм в компанията на един истински поет. Трябва някой път да ме заведете в Либърти Хол. Бих искал да видя какво става там.

— С удоволствие — увери го Матюс.

Стигнаха до края на пътеката покрай езерото и отново спряха да се насладят на тишината. Кръглата кула сега се виждаше далече вдясно, като каменен кръст, издигнат от неизвестни хора преди хиляда години. Тя се извисяваше над техните кости и останките от жилищата им. Повърхността на езерото беше съвършено гладка, тръстиките покрай брега не помръдваха. Бели облаци висяха неподвижно в синьото небе. Слънцето грееше. Напечената орлова папрат дъхаше на есен. Преди четирийсет години денят бе също като този, такива дни е имало и когато хората са градили своята кула камък по камък; ще има такива дни и в бъдеще, когато и той самият ще спи вечния си сън под надгробния камък и копривата.

Иърлинг опря бастуна на рамото си и се сети за барометъра. Ама че грешка. Тръгнаха обратно и той попита Матюс:

— Знаете ли израза „лъже като дърт циганин“?

— Знам го — каза поетът.

— А как си го обяснявате?

— Всичко е от немотията — каза Матюс. — Нали знаете, сиромах човек — жив дявол.

Обяснението бе неочаквано, но като помисли малко, Иърлинг реши, че е твърде любопитно.

— Разбирам — каза той.

 

 

Същия този ден, когато Иърлинг бе изпълнен с носталгия по безвъзвратно отминалото си детство, мистър Силвъруотър беше в съвсем друго настроение. Той не обичаше яркото слънце. В най-добрия случай очите го боляха от светлината. Когато беше прекалено слънчево за сезона, той никак не се чувствуваше добре. Силвъруотър бе човек, който избираше бельото си според календара и не отстъпваше от твърдия си принцип, поддържан в продължение на цял живот. Бедата беше, че организмът му не понасяше студа, а работата му налагаше да стои в магазин, в който, той бе убеден, ставаше най-голямо течение в сравнение с всички дъблински магазини. В този прекалено топъл за сезона ден той носеше две фанелки, два чифта долни гащи освен обичайното сако, елек и вълнена жилетка. В резултат имаше чувството, че се задушава. Но търпеше. По-добре това, отколкото да се посъблече и да рискува да се разболее при внезапна промяна на времето, което (докато се обърнеш) може като нищо да се развали — обичайно е за този месец. Но жегата понижи настроението му. Той разговаряше грубо с клиентите си и направи няколко крайно неизгодни сделки. Изобщо се замисли дали да продължи тази търговия. Лавиците в магазина и складовете отзад бяха претъпкани е дреболии; а ако локаутът продължеше още дълго време, те нямаше да бъдат откупени. Пазарът бе вече наситен и сегашната стойност на всички тези предмети беше нищожна. В обедната почивка той обсъди въпроса със старшия си помощник. Двамата огледаха складовете. Имаше твърде много стоки и съвсем малко пари.

— От понеделник, мистър Джонстън — реши Силвъруотър, когато отвориха магазина следобед, — от понеделник ще приемаме вещи само от редовните ни клиенти.

Мистър Джонстън така енергично закима, че главата му сякаш щеше да се откъсне и да литне.

В далечината иззвъня звънчето на Бекона и те се ослушаха.

— А и още нещо, мистър Джонстън… — каза Силвъруотър, но не довърши мисълта си.

— Да, разбира се — отвърна Джонстън така, сякаш не можеше да има никакво съмнение за какво става дума.

 

 

Бекона, който изобщо нямаше бельо, благодареше на бога за топлия ден. Слънцето щеше да подейства добре на кашлицата и на болката в костите му. Той звънеше със звънчето си пред насъбрали се мъже и жени, размахваше го пред кучета, които му отвръщаха с яростен лай, пред ужасени котки, които извиваха гръб и побягваха като стрели. Бекона звънеше за радост на децата. Те вече не дюдюкаха подире му. Рекламните дъски и звънецът го бяха превърнали във важна личност и децата искаха да станат като него, щом пораснат. Възхищението им го изпълваше със задоволство.

В обедната почивка той отиде на голата поляна, където мъжът с раираната пижама продължаваше да се усмихва от рекламата, яхнал бутилката с „Боврил“. Но религиозният текст беше сменен: „Вземи си Кръста и ме последвай.“

Бекона свали рекламните дъски и като ги сложи върху една обърната кофа, седна да обядва. Имаше парче хляб, намазано с лой, и бутилка вода. Беше тихо и слънчево. Три птици дремеха на един камион. В светлината на слънцето се виждаха само тъмните им силуети. Бекона не можа да различи чайки ли са или врани. Тревата под нозете му и топлото слънце го върнаха мислено към онези далечни дни, когато той можеше да извървява дълги разстояния, ходеше на състезания, забавляваше тълпата със свирката си и беше достатъчно здрав, за да нощува в канавките. Офицери с дамите си, благородни господа с цилиндри и бинокли, илюзионисти, тайни агенти и продавачи на плодове. Често си купуваше по някой портокал от количките им. Да имаше сега един, би го изял заедно с кората. А през лятото никак не е лошо да спиш в някоя канавка, стига да не забравиш да си вземеш повечко вестници за постилане. Някой ден, като дойде лятото, ще си купи един портокал. По дяволите парите!

Бекона стана, сложи си дъските и разтърси звънчето. Уплашени, птиците литнаха от комина. Беше се схванал от седене. Пристъпи внимателно с единия крак, после с другия, с труд направи няколко стъпки и тръгна по-леко. Горе-долу го биваше. Проклетите дъски тежаха. Вземи си кръста — добре бе казано. Ето ме, Исусе — с един отпред и един отзад.

Пред вратите на къщите бяха насядали старци и сакати — да се погреят на неочакваното слънце. Бекона поздравяваше всекиго. Чудесен ден, подвикваше той. Да благодарим на бога, отвръщаха те. Някои не отговаряха нищо, само се усмихваха. Други не се и усмихваха, не го чуваха, не виждаха нито него, нито каквото и да било друго, привикнали към самотата си, с единственото усещане, че ги изваждат навън и ги прибират като пране от въжето — според промяната на времето. Господи, молеше се Бекона, дойде ли време да не мога да се грижа за себе си, по-добре да умра.

При тази мисъл той се оживи. Гласът му отекна по улицата, нахлу през отворените за слънцето врати:

КОЙТО С ВЕЩИ ТРЪГНЕ КЪМ ЗАЛОЖНА КЪЩА,

ТУК ДА ЗАПОВЯДА, ДА СЕ НЕ ПОВРЪЩА:

ВСИЧКО ТУК ДА КОСНЕ

НА ЦЕНИ ИЗНОСНИ!

Той работи усърдно целия следобед и към шест и половина звънчето му се чу отново пред заложната къща на мистър Силвъруотър. По това време Бекона вече беше много уморен. Тревожеше се за кучето си, което от сутринта стоеше затворено. Искаше да се прибере у дома при него, да си направи чай — мисис Братли нямаше да му откаже малко гореща вода — и да свали обувките, които жестоко му убиваха. В този късен час вече нямаше клиенти. След осветените от слънцето улици вътре му се стори тъмно. Мистър Джонстън вдигна глава от счетоводните книги и като премигна срещу него, каза:

— Тайърни, мистър Силвъруотър иска да говори с тебе.

— Къде е той?

— В склада отзад.

Бекона, който познаваше магазина добре, вдигна дъската на тезгяха и влезе навътре. Мина пипнешком по едно тъмно коридорче. Силвъруотър се опитваше да подреди всевъзможните вещи, които се бяха натрупали вътре поради локаута.

— Търсили сте ме — каза Бекона.

Собственикът с известна трудност откъсна мислите си от стоката и се втренчи в Бекона.

— Да, Тайърни. Търсих те. Да. Остави тук дъските и звънчето.

— А утре сутринта?

— Вече няма да ти трябват. Реших да сложим край на тая работа.

— Утре няма ли да отваряте магазина? — попита Бекона.

— Уговорката ни беше дотук — каза Силвъруотър.

Той все още бе зает със собствените си мисли.

— Искате да кажете, че съм уволнен? — запита Бекона. Беше се вцепенил.

— Днес ти беше последният работен ден — рече Силвъруотър. — Ще дадеш звънеца на мистър Джонстън. Остави му го на излизане.

— Ами парите ми… парите, дето ми се полагат?

— Намини в края на седмицата да си ги получиш — каза Силвъруотър. — Ще ти изплатим всичко, което ти дължим.

Бекона усети остра болка, която сякаш разяждаше вътрешностите му.

— Не може ли да поработя поне до края на седмицата? — попита той.

— Нито час повече — отвърна Силвъруотър.

Той махна с ръка към вехториите наоколо.

— Нали виждаш, че не мога повече да ги трупам. Половината от тия вещи никога няма да бъдат откупени от собствениците им, а не познавам никой, който да иска да ги купи. Отсега нататък ще работим само с редовните си клиенти. А сега съм зает. Ела в събота да си вземеш парите.

И той отново насочи вниманието си към вещите. Бекона понечи да състави някакво изречение, да моли. Беше безполезно. Болката в стомаха му пречеше. Гледаше глупаво в гърба на Силвъруотър и не можеше да измисли нищо. Нямаше какво да направи, освен да свали дъските и да ги подпре на стената. Мина отново по коридорчето и влезе в магазина. Мистър Джонстън беше все така вглъбен в счетоводната книга и се взираше напрегнато на слабата светлина. Бекона постави звънчето на тезгяха до него. Той вдигна поглед, но Бекона не се опита да го заговори. Отвори вратата и излезе на улицата. Беше се здрачило и тротоарите излъчваха лека топлина, нагрети от слънцето през чудесния, необичайно топъл ден. Последните му отблясъци още догаряха в небето. Докато Бекона бавно се движеше, накуцвайки, към Чандлърс Корт, денят угасна. Болните и умиращите бяха внесени отново в къщите.

 

 

През нощта омразата държеше мисис Хенеси будна. Тя чуваше как децата й хленчат от глад и призоваваше бог да прокълне онези, които бяха принудили мъжа й да се откаже от работата си. През деня, въпреки че това чувство я мъчеше безспирно, тя успяваше да го прикрие. Измъкваше оттук-оттам малки подаяния и заливаше с благословии всеки, който й даваше по нещичко. Устните й бяха стиснати така, че изобщо не се виждаха, очите й бяха като на хищна птица. Всеки ден вземаше по нещо назаем и пращаше по-големите деца да просят. Когато нямаше вече никаква надежда, тя започна сама да ходи и да проси в по-отдалечени квартали, където не я познаваха, но веднъж един полицай я изплаши до смърт, като я спря и й поиска името и адреса.

Той важно извади бележник и внимателно започна да проучва връхчето на молива си.

— Мъжът ти стачник ли е?

— Не, сър. Той е честен човек, но го принудиха да не ходи на работа.

— Кой го принуди?

— Един лош съсед, сър.

— Как му е името?

Тя се поколеба. Бележникът и шлемът я ужасяваха.

— Фицпатрик се казва… той и някакъв негов приятел.

— Къде живее този Фицпатрик?

— В нашата къща, сър.

— Ясно.

Тя видя как полицаят записа всичко в бележника си. После шумно го затвори.

— А сега си върви по пътя — рече й той.

Мисис Хенеси побърза да се отдалечи. Едва по-късно изведнъж осъзна, че е направила донос срещу съседите си. Мисълта така я сепна, че тя се закова на място.

Вечерното небе ръсеше ситен дъждец, мъгла на парцали се стелеше по уличките. Стана й още по-страшно; не беше намерила и нищо за ядене. Можеше да отиде в някое протестантско благотворително дружество, но там щяха да поискат от нея да се откаже от вярата си и да се отрече от Светата Дева. А това щеше да й навлече още по-големи беди. Водена от изкушението, тя продължи да обикаля улиците. Спря се отново пред портата на „Св. Бригита“. Взря се в църквата през дъжда. Ако и свещениците от собствената й енория я отпратеха, вече нямаше към кого да се обърне за помощ.

Вратата на ризницата й отвори Тимъти Кийвър.

— Тук ли е отец О’Конър?

— А вие коя сте? — попита той.

— Мисис Хенеси.

Стори му се, че я познава.

— Къде живеете?

— На Чандлърс Корт.

На тази улица кракът му никога повече не можеше да стъпи.

— По каква работа?

— Нужна ми е малко помощ. Вкъщи ме чакат гладни деца, а неколцина разбойници от профсъюза забраниха на мъжа ми да ходи на работа. Не ме отпращайте с празни ръце.

— Кой му забрани да ходи на работа?

— Боб Фицпатрик и Пат Банистър.

Отново направи донос. Но връщане назад нямаше. Чу гласа на Кийвър, който й казваше:

— Струва ми се, че мога да ви помогна. Влезте.

В стаичката за прислужниците той изслуша внимателно разказа й.

— Мъжът ви не членува в никакъв съюз, така ли?

— Не, сър.

— И съседите са против него?

— Повечето от тях да, сър.

— А да сте чували да говорят за някакъв план за изпращане на деца в Англия?

— Вчера имаше митинг за това.

— Къде?

— В Либърти Хол.

— Напоследък отец О’Конър чувал разни такива слухове — каза Кийвър, — и ако това е вярно, той ще иска да знае всички подробности.

— Съвсем вярно е — рече тя, — казаха на майките, че в Ливърпул могат да настанят стотици деца.

— Знаете ли някои, който се е съгласил да изпрати децата си там?

— Преди няколко седмици мисис Фицпатрик спомена, че мисли да изпрати своите.

— В Ливърпул ли?

— Не каза къде точно. Щяла първо да пита мъжа си.

— Ясно — рече Кийвър.

Негов дълг беше да съобщи всичко на отец О’Конър. Тази жена можеше да бъде полезна в бъдеще.

— Сега не мога да ви помогна с нищо — обърна се той към нея, — защото трябва да чакам тук отец О’Конър. Но ако наминете към къщи по-късно, да речем — към девет, ще се постарая да ви дам нещо според възможностите ни.

— Да ви поживи господ и Светата майка.

— И никому нито дума за това — предупреди я Кийвър, — за да нямаме неприятности.

— Нито дума — увери го тя.

Кийвър я изпрати до вратата. Изпитваше съчувствие и съжаление към тази жена. Тя се уви в шала си и тръгна безцелно под дъжда; бродеше така по улиците, за да убие времето до девет часа. Не искаше да мисли за онова, което бе направила. Струваше й се, че часовете се точат безкрайно бавно. Но предпочиташе да скита из града, вместо да се прибере при децата си с празни ръце.

 

 

Новините, които Кийвър съобщи на отец О’Конър, се потвърдиха във вестниците. Някои си мисис Ранд и мирис Монтефиори организирали настаняването на децата на стачниците в домовете на английски работници. Според съобщението вече имало триста и четирийсет заявки. Заглавията и редакционните статии изразяваха същия ужас, който изпитваше свещеникът. Малки католици щяха да бъдат изпратени в протестантски и дори в социалистически семейства, въпреки опасността за вярата им и за безсмъртието на душите им. Този коварен план щеше да бъде използуван като капан от онези, които насърчаваха вероотстъпниците. Ларкин най-сетне бе свалил картите си.

Отец О’Съливан също признаваше, че е опасно. Католическият печат изглеждаше уверен в това. Отец О’Конър не се надяваше на подкрепа от страна на отец Гифли. От него можеше да очаква само подигравки. Надписът, който предстоятелят му бе окачил на стената вдясно от картината на разпятието, повеляваше на отец О’Конър да мълчи. Той реши да се обърне към отец О’Съливан.

— Може би вие трябва да поговорите с него.

— Дали трябва наистина?

— Наш дълг е да направим това. Надявам се, че сте съгласен.

— Да — отвърна отец О’Съливан, — според мене най-малкото сме длъжни да изчакаме нарежданията.

Но той се върна, без да е постигнал успех.

— Никакви проповеди. Наредено ни е да не вземаме страна.

— Изтъкнахте ли опасността от разпространяване на друга вяра… от това, че можем да загубим завинаги човешки души?

— Да, казах му, че според мене тази възможност не е изключена.

— А той как ви отговори?

Отец О’Съливан се поколеба.

— Трудно е да разбереш този човек. Каза, че е лоша религия онази, която не може да издържи на една няколкоседмична ваканция.

— Щом смята така — отбеляза отец О’Конър, — ще бъдем принудени да действаме пряко волята му.

 

 

Отзивите в печата скоро потвърдиха, че той има право. Уводните статии изразяваха всеобщия протест. Един свещеник от Донибрук събра група ревностни католици, за да охраняват пристанището и гарите, и заяви, че ако се наложи, със сила ще попречат на изпълнението на плана. И други свещеници се присъединиха към него. Архиепископът написа писмо до всички майки, които се готвеха да изпратят децата си в Англия. Той им задаваше въпроса дали са се отрекли от вярата си и подчертаваше, че няма да бъдат достойни католически майки, ако пуснат децата си да заминат. Заглавията бяха красноречиви:

ДЕЦА НА РАБОТНИЦИ ЗАМИНАВАТ ЗА АНГЛИЯ.

АРХИЕПИСКОПЪТ ПРЕДУПРЕЖДАВА МАЙКИТЕ-КАТОЛИЧКИ.

Отец О’Конър вече знаеше, че трябва да изпълни дълга си. Щом му забраняват да говори от амвона, той ще протестира по друг начин. Душите на невинни деца бяха в опасност. Пътят му беше ясен.

Спорът толкова се изостри, че Иърлинг реши да се посъветва с Матюс. Писа му:

Драги Матюс,

Току-що прочетох във вестника, че мисис Ранд и мисис Монтефиори са арестувани (!) и обвинени в ОТВЛИЧАНЕ на деца!

Как ще ми обясните това? Струва ми се направо нелепо. Мога ли да помогна с нещо?

Цялата тази шумотевица, че се правят опити католици да бъдат обърнати в друга вяра, започва наистина да ме дразни, макар и да не съм от най-ревностните протестанти. Онзи ден в „Лийдър“ прочетох следното стихче:

Отправяме слова последни

към всеки градски жител:

в бордеите душите бедни

ги дебне похитител!

Да не би случайно да сте го писали Вие?

Б. Иърлинг

Матюс му отговори:

Драги Иърлинг,

Вярно е, че двете дами са арестувани и срещу тях е предявено обвинение, което Вие съвсем правилно наричате нелепо. Вероятно то не може да бъде подкрепено с доказателства, но така и двете бяха отстранени и предполагам, че властите са решили да прибегнат до това хитро средство, за да провалят плановете ни. То ясно показва на какво са способни, само и само да помогнат на работодателите. Да вървят по дяволите. Аз и някои други предложихме да отведем децата до пристанището и до гарите. Искате ли да се присъедините към нас? Стиховете, за които ми пишете, ме стреснаха. Ето един друг стих, написан от перото на скромен труженик. Прочетох го в „Уъркър“ тези дни.

Кой с думи сладки ви гощава,

енориаши слаби?

Там горе рай ви обещава,

а долу тук ви граби.

Колко силно и земно, нали? И как прозорливо разобличава всичките тези религиозни уловки.

Т. Матюс

Иърлинг поразмисли. Реши да напише още едно писмо на Матюс.

Драги Матюс,

Да, ще се присъединя към вас. Но само като наблюдател.

Да се уговорим как ще стане това.

Иърлинг

Глава девета

Отец О’Конър се подкрепи с обилен обяд, тъй като знаеше, че му предстои изтощителен, неприятен ден, и тръгна по улиците на Дъблин, за да води битка в името на бога. Той премисли внимателно всичките си доводи, за да се увери, че звучат искрено. Така беше. Душите на католиците се нуждаеха от неговата помощ. Макар децата от енорията му да не бяха от особено значение за света, в който живееха — най-низши от низшите, неграмотни, презрени, — всяко едно от тях беше така ценно за бога и имаше същото право на вечно спасение, както най-високопоставените и най-благородните. Твърдо убеден в това той щеше да изпълни дълга си на свещеник. Съжаляваше само, че отец О’Съливан не се бе решил да го подкрепи.

Все повече хора сменяха вярата си. Отец О’Конър сам знаеше за хора, които ходеха на домашни служби в протестантски семейства, защото след това им даваха супа и хляб. Едно дете му бе разказало как го примамили в дома на някаква дама и тя наредила на слугите да го изкъпят във вана, да го изтъркат с карболов сапун, а след това го нахранили и му дали религиозни брошури, които — за щастие! — то не могло да прочете. Бог ще да е имал право, като е сътворил бедните невежи. Един свещеник с по-голям опит бе споделил с него това мъдро заключение. Отец Гифли не искаше да слуша подобни истории. Но той беше във властта на порок, който вече бе помътил разсъдъка му. А онези хора имаха пари и време. Те дори бяха научили ирландски език, за да могат да разпространяват ереста сред селяните и в най-отдалечените, забравени кътчета на Конемара. Още когато беше послушник, един приятел му бе показал тяхната библия на ирландски език.

Първо реши да посети мисис Фицпатрик. Ако наистина бе вярно, че тя възнамерява да изпрати децата си в Англия, той трябваше на всяка цена да я разубеди. Тя бе служила в добро семейство и бе достатъчно умна, за да разбере вредата от подобна постъпка. Благодарение на добротата на мисис Брадшоу бе получила немалко; имаше за какво да бъде благодарна на бога. Нима ще се отплати по този начин? Точно този въпрос ще й зададе. Беше му напълно ясно как да подходи към нея.

Преди всичко обаче трябваше да си спомни къде живее тя; къщата му беше твърде добре известна, но бе забравил точно коя е квартирата й. Не искаше съседите да разберат за посещението му. Би било нетактично, дори несправедливо.

Свещеникът вървеше по улици, където ролята на църквата майка на всички бе заплашена, където гражданите явно нехаеха за това. Те продължаваха да си я карат постаро му, потънали в собствените си дребни делнични грижи. Повдигаха леко шапки, като минаваха покрай него. Стояха пред кръчмите и плюеха пред себе си, за да убият времето. Тълпяха се в магазините и внимателно брояха рестото. Край него минаваха трамваи, охранявани от полиция, или върволици камиони, също охранявани, или някой полицейски отряд, тръгнал да охранява нещо, което чакаше реда си. Ето докъде бе стигнал градът: омраза, напрежение, глад, засади, непокорство.

За някои хора насилието бе ежедневно занимание. Те подготвяха засада срещу полицията и нападаха онези, които заемаха техните работни места. В околностите на Дъблин ратаи, жертви на локаута, горяха хамбари, разравяха ниви, осакатяваха добитъка и така принуждаваха бившите си работодатели, фермерите, да носят оръжие. Подстрекаваха ги социалистите, но и самите господари имаха вина. Липсваше справедливост и преди всичко — милосърдие. Още преди да напусне Кингстаун, отец О’Конър ги бе предупредил от амвона, че самият Христос е казал да го търсят не в царските палати, сред люде, облечени в скъпи дрехи, а в пустинята. Тук бордеите бяха пустиня. И сред бедняците, които живееха там, трябваше да търсят Христос. В това бе грешката на господарите. И ето че дяволът бе възтържествувал.

Енорията го поглъщаше изцяло; оплела го бе в паяжината си от зловонни входове, порутени къщи, въжета с парцаливо пране. Той не бе постигнал много. Не бе успял да се научи да обича енориашите си като братя и сестри. Но можеше да ги обича като баща; да ги напътства и да ги пази от съблазни и слабости. Поне обикаляше мръсните им улици и влизаше в отвратителните им жилища. С течение на времето щеше да се научи да общува с тях.

Чандлърс Корт забеляза присъствието му. Тук-там от прозорците надничаха хора, децата спряха игрите си и се зазяпаха в свещеника, един-двама мъже го поздравиха. Той се спря, напрягайки паметта си. Дали беше номер три? Докато се опитваше да си спомни, от входа излязоха двама души, които познаваше. Единият, истинско плашило, беше бившият огняр на църквата, когото бе уволнил. Не му се искаше да го заговаря. Двамата се приближиха. Тайърни, така се казваше. Усетил високомерното си отношение към бедния, сакат чудак, отец О’Конър реши да се подложи на изпитание. Изпълнен с нерешителност, изчака двамата да се приближат.

— Добър вечер — каза той.

Хенеси свали шапка и отвърна:

— Да ви благослови господ, отче.

Бекона не каза нищо.

— Тайърни, драги — рече отец О’Конър, — би ли ми показал къде живее мисис Фицпатрик… стига да имаш време.

— Аз ще ви покажа, отче — предложи Хенеси.

— Чакай, чакай — каза Бекона, — май че мен помолиха.

— Извинявай — рече Хенеси.

— Пък и ми се ще да кажа на отец О’Конър нещо — продължи Бекона.

Хенеси го погледна в лицето и се разтревожи.

— Ей, Бекон, я недей така — умолително каза той и сложи ръка на рамото му.

— Затваряй си устата — сряза го Бекона.

После се обърна към отец О’Конър. Подпря се на пръчката си и се наклони към свещеника.

— За първи път от няколко години вие ми задавате любезен въпрос, отче — каза той, — и аз няма да ви отговоря. Ама ще кажа нещо на Хенеси, пък той може да ви го предаде.

— Стига де — помоли го пак Хенеси. — Не забравяй, че отец О’Конър е божи служител.

— Да, наистина — съгласи се Бекона, — и сега чуй какво да му отговориш от мое име, защото не искам да оскърбявам човек с такъв сан.

Бекона отново се обърна към отец О’Конър.

— Затуй можеш да предадеш на преподобния господин от Тайърни Бекона: нека да пита пролетарския ми задник.

Той се извърна и се отдалечи, куцукайки. Когато Хенеси възвърна дар слово, каза:

— За бога, отче, не му обръщайте внимание и не се обиждайте от думите му.

— Не се обиждам — тихо отвърна отец О’Конър.

— Бедният, вече съвсем е изумял.

— Не се сърдя — рече свещеникът.

Лицето му беше побеляло.

— Позволете ми да ви услужа с каквото мога и да ви покажа квартирата на семейство Фицпатрик — предложи Хенеси.

Отец О Конър едва овладя гласа си.

— Благодаря — каза той.

Последва Хенеси, който, продължаваше да се извинява. Свещеникът му отговаряше кротко с по една-две думи. Обидата го бе наранила много дълбоко. Чувствуваше как по кожата му пълзят тръпки.

 

 

— С колата ли мислите да отидем дотам? — попита Матю.

Беше смутен.

— И аз се чудя — отвърна Иърлинг.

— Поне да не спираме пред самата врата.

— Вижда ви се много демонстративно, тъй ли?

— Ами… по-добре ще е.

— Жалко. Ако се бях сетил, можехме да си забодем по едно червено знамение на шапките.

— Добре че не сте се сетили.

Иърлинг го изгледа разочарован.

— Уж сте поет — рече той, — а ви липсва усет за драматичното. Шели например е хвърлял памфлети над главите на минувачите от прозореца на дома си на Графтън Стрийт.

— Неговите памфлети са били посветени на свободата на католиците.

— Е, да… това е съвсем друга работа.

— Всъщност след време в една своя реч той нанесъл жестока обида на защитниците на католицизма; казал, че всички религии са еднакво добри. И католици, и протестанти били възмутени.

— И нищо чудно — каза Иърлинг. — Християнин да преследва друг християнин — това е понятно. Ала за теб да се бори неверник — това е непоносимо. Тук трябва да спрем.

Спряха недалеч от „Св. Бригита“.

— Смятате ли да вземете деца от Либърти Хол?

— Да.

— Имаме ли време да пийнем нещо?

— Време колкото щете — отговори Матюс.

Но като седнаха, той си поръча само една джинджифилова бира.

— Само да ме подуши, че мириша на алкохол, Ларкин ще ме отпрати на бърза ръка — обясни той.

— Ами аз?

— Вие можете да бъдете спокоен — отвърна Матюс. — На вас няма да ви поверят деца.

— Изглеждате много горд със задачата си, Матюс.

— Честно казано, малко се боя — призна поетът.

Тръгнаха към Северната стена. Край складовете се бе събрала голяма тълпа, преобладаваха добре облечени мъже, имаше и няколко жени, тук-там се виждаха свещеници. Носеха лозунги, на които пишеше: „Ларкин — похитител на деца“, „Спасете децата“, „Долу социализмът“. Щом се зададеше автомобил, тълпата му преграждаше пътя и го спираше. Разпитваха шофьора, претърсваха колата и чак тогава я пропускаха, а след това мрачно продължаваха това строго бдение в името на бога. Един от свещениците, човек с решително, сурово лице, непрекъснато сновеше от група на група.

— Този преподобен господин е отец Фаръл от Донибрук — рече Матюс. — Изключително ревностен защитник на католическата вяра, направо се престарава. Вчера пипнали децата, когато се опитвали да се качат на пощенския кораб в Кингстаун. А всъщност някои били с напълно почтените си родители, които едвам успели да си ги приберат. Разправят, че накарали една дама да си покаже брачното свидетелство.

Иърлинг беше чел за такива случаи във вестниците и се удивляваше на какви абсурдни постъпки са способни хората. Сега виждаше това със собствените си очи. Беше нелепо. Дори по-лошо. Беше невероятно грозно. Той хвана Матюс за ръка и двамата тръгнаха в друга посока.

— Да вървим в Либърти Хол — каза той.

Чувството за хумор го бе напуснало.

 

 

Отец О’Конър се изкачи по стълбите и почука на посочената му от Хенеси врата. Зачака. Отпърво стъпките на Хенеси, който слизаше надолу, отекваха из цялата къща. Когато те заглъхнеха, свещеникът усети, че наоколо цари пълна тишина. Някъде от горните етажи долетяха детски гласове, но сякаш идваха от много далеч, толкова слаби и приглушени бяха, че безмълвието стана непоносимо. Той отново почука и този път разбра по звука, че вътре няма никой. Дали не беше дошъл много късно? При мисълта, че децата на Фицпатрик може би вече са на път към парахода, се уплаши. Пак започна да чука, този път с дръжката на чадъра си; толкова силно блъскаше, че тя се счупи, отхвръкна и с трясък падна на дъсчения пол. Този звук го накара да се опомни. Трябваше да се овладее и да размисли. Докато търсеше дръжката в полумрака, отсрещната врата се отвори и на прага се показа възрастна жена. Тя го погледна уплашено, но в следващия миг го позна.

— Вие ли сте, отче? — рече с облекчение.

Той продължи да търси и чак след като намери дръжката, проговори.

— Коя сте вие? — попита той.

— Мисис Мълхол, отче — отговори тя.

Той се вгледа в лицето й.

— Да… разбира се.

Отец О’Конър си спомни, че нейният съпруг неотдавна бе починал. Може би тя щеше да му даде необходимите сведения. Пъхна дръжката на чадъра в джоба си и каза:

— Бих искал да поговоря с вас, ако може… веднага.

— Моля, заповядайте, отче.

Тя го въведе в една стая, където вместо маса и столове, имаше обърнали с дъното нагоре кутии и сандъчета. Тук-там по линолеума се виждаха по-здрави и запазили цвета си места — там, където по-рано са стояли мебелите. Едно кресло пред камината — неуместен разкош. Мисис Мълхол поизчисти праха и му предложи да седне. Свещеникът се настани. Той си спомни, че тя е добра, набожна жена. Отец О’Съливан му бе говорил само хубави неща за нея. Смъртта на мъжа й сигурно я бе съсипала. Трябваше да й каже няколко съчувствени думи. И то веднага.

Тя приседна на една от кутиите, а отец О’Конър заговори.

— Не ви е лек животът — рече, като се огледа наоколо.

— За никого не е лек, отче — отвърна мисис Мълхол.

Въпреки притеснението си, свещеникът намери време да съжали възрастната жена, седнала на обърнатата кутия край студената камина. Който и да беше отговорен за всички злини, тя нямаше никаква вина. Той каза търпеливо:

— Сигурно смъртта на мъжа ви е била тежък удар за вас.

— Да, отче, отначало, но сега съм щастлива, че бог го прибра при себе си, когато му дойде времето. Колко месеци беше прикован към леглото, а сърцето му се късаше, защото не можеше да стане и да бъде с другарите си.

— Вие сте храбра жена.

— Щом никой не може да му върне краката, защо да моля бога да запази живота му, само да лежи и да се измъчва.

Отец О’Конър кимна. Сега той си спомни някои подробности. Ставаше дума за човека, който беше нападнал Тимъти Кийзър и чието поведение той бе осъдил от амвона. Жената не бе смутена. Несъмнено отец О’Съливан бе успял да я утеши в най-тежките минути. Тази дарба на скромния и иначе съвсем обикновен свещеник наистина удивляваше отец О’Конър.

— Вашето смирение заслужава похвала — каза той. — Наистина.

— Господ бе милостив към мен — отговори мисис Мълхол, — а и съседите много ми помогнаха.

Сега бе време да я поразпита, както му се искаше.

— Мисис Фицпатрик също ви е съседка, нали?

— Да, тя е най-любезна и най-добра от всички.

Този отговор го затрудни. Свещеникът се замисли.

— Виждам, че много я цените.

— Има защо, отче.

— Тогава ако ви кажа, че съм дошъл да й помогна, да я предпазя от много сериозна грешка, ще ми помогнете ли?

Жената се колебаеше. Отец О’Конър усети, че тя се чувства неловко. Внезапно осъзна собствената си изолираност в тази изтерзана от нищета енория и напрегна цялата си воля, за да изпълни своя дълг.

— Трябва да ми имате доверие — настоя той.

— Никога не съм се бъркала в хорските работи.

— Понякога това е наш дълг — каза й свещеникът. — Сигурен съм, че ще разберете, като ви обясня.

Тя кимна. Отец О’Конър посегна към чадъра си, за да се облегне на него, но откри, че дръжката е счупена. Това го подразни и той бутна чадъра настрана.

— Сигурно знаете, че напоследък някои хора правят опити да изпратят децата си в Англия. Освен това не може да не сте чули, че самият архиепископ ги заклейми. Бог знае в какви къщи ще попаднат тези деца — в домовете на протестанти, това е ясно, или дори на безбожници. Подразбрах, че мисис Фицпатрик също се готви да изпрати децата си. Искам да й напомня за дълга й на католичка.

— Кой ви го каза, отче?

— Нямам право да ви съобщя. Но лицето, което ме уведоми, заслужава доверие. Вие знаете ли нещо за тази работа?

— Знам, че не може да е вярно, отче. За тия работи между нас няма тайна, колко пъти само съм наглеждала децата й. Ако такава мисъл изобщо й е минала през главата, непременно щеше да я сподели с мен.

— Къде е тя сега?

— Изведе децата на разходка, както винаги при хубаво време.

— Споменавала ли е някога пред вас, че иска да прати децата си някъде?

— Да, преди няколко седмици. Но тя мислеше да ги заведе при баща си в провинцията.

— Разбирам — каза отец О’Конър.

Жената изглеждаше съвсем сигурна в думите си. Личеше си, че е искрена и говори истината.

— А с друг да е споделяла нещо?

— Възможно е отче, но аз поне не знам.

Изведнъж му хрумна нещо, което трябваше да й каже много внимателно. Нямаше време за губене. Децата може би бяха на път за парахода.

— Напоследък животът на всички ви е много труден — подхвана той. — Не е ли възможно да е искала в случай на нужда да изпрати децата при родителите си, но после да не са й стигнали парите?

Мисис Мълхол отново замълча в нерешителност. Не отговори веднага.

— Може и така да е станало — рече най-сетне.

Изглеждаше смутена. Свещеникът усети, че е близо до истината.

— Може да се е изкушила да стане съучастничка на коварния план на ларкинистите.

Жената се разплака.

— Моля ви, не се тревожете — каза отец О’Конър. — Принуден съм да ви говоря така, защото знам какво виси на косъм. Имаше ли тя пари, за да изпрати децата при родителите си?

— Имаше, отче… но ги даде на мен.

Мисис Мълхол се разрида горчиво. Подозирайки каква е причината, той стана и се приближи до нея. Тя не му казваше всичко, което знаеше.

— Криете ли нещо от мен? — попита той. — Ако е така, като ваш свещеник искам да ми кажете истината. Участва ли и тя в плана на Ларкин?

— Не, отче, сигурна съм.

— Не можем да бъдем сигурни.

— Щеше да ми каже.

— А може и да не ви е казала. Защо ви даде парите?

Беше се надвесил над мисис Мълхол. Подозрителността и безпокойството бяха задушили състраданието му. Тя извърна глава.

— Когато мъжът ми умря, нямах нито пени. Тя ми даде парите си.

— Защо?

Жената се измъчваше, не смееше да отговори. Той повтори въпроса си:

— Защо?

— За да му направя свястно погребение — отвърна тя.

Отговорът й го изненада. Чак сега той разбра защо въпросите му я разстройваха. Но все пак отец О’Конър не беше сигурен, че в отчаянието си мисис Фицпатрик не е решила да изпрати децата си в Англия.

— Постъпката й е похвална за една християнка — каза той, — но ако я е довела до такова отчаяние, че тя е позволила да й отнемат децата, то за всички нас е по-добре да беше задържала парите си.

Мисис Мълхол цяла се тресеше от ридания. Свещеникът сложи счупения си чадър под мишница.

— Простете ми, че ви разстроих — рече той.

Тръгна към вратата. Усети, че думите му звучат сухо и жестоко. А не искаше това.

— И моля ви, не мислете, че съм прекалено жесток — добави той. — Съдбата на тези невръстни деца е много сериозна грижа за всички ни и време за губене няма.

Той затвори след себе си, прекоси площадката и отново почука на вратата на Фицпатрик. Никой не му отговори. И без това вече се бе забавил твърде много. Спусна се по стълбите и излезе на улицата.

Край Южната стена на реката имаше купища стоки. На кея пред единствената корабна компания, която не беше прекратила работа, тъй като бе отказала да влезе във Федерацията на работодателите, бучеше двигателят на самотен кораб. Вдясно и вляво от него бездействуващи кораби чакаха приливите и отливите. Ларкин бе казал, че така и ще си останат, докато киловете им ръждясат. На отсрещния бряг на реката, край складовете до Северната стена, се виждаха тълпи. Отец О’Конър се отправи към Бът Бридж. Забеляза, че и край Либърти Хол също са се събрали много хора. Станеше ли нужда да се борят за спасяването на децата, помощта му ще бъде дваж по-необходима. Сега вече никой не можеше да стои настрана.

Пристигна при демонстрантите запъхтян и възбуден. Бяха многобройни и това му вдъхна увереност, а лозунгите им му харесаха. Приближи се до свещеника, който очевидно ръководеше всички тук.

— Добър вечер, отче — поздрави го той. — Аз съм отец О’Конър от църквата „Св. Бригита“.

— Във вашата енория се случиха доста неща — отвърна другият. — Помощта ви е добре дошла за нас.

Двамата се ръкуваха.

— С какво мога да ви помогна?

— Дръжте очите си отворени на четири. Може да познаете някои деца от вашата енория. Или родителите им. Самото ви присъствие тук е добре дошло.

— Какво трябва да направя?

— Искам на всяка група миряни да има по един свещеник. Това ги окуражава. Можете да поемете ей онези там. Елате, ще ви представя.

Приближиха се към двайсетина мъже, членове на „Ордена на древните ирландци“. Трябваше заедно с тях да гледа внимателно, за да не би някое дете да се качи на парахода. Не говориха много. Размениха няколко вежливи думи и водачът им се обърна към останалите:

— А сега, приятели… докато чакаме, да изпеем химна „Бащина вяра“. Хайде всички — раз… два… три.

Лицата им станаха сериозни и те подеха в един глас:

Бащина вяра, ти вечно си жива,

напук на тъмници, на огън и меч.

Виж как във сърцата ни радост прелива,

щом словото чуем дори отдалеч.

Бащина вяра, ще бъда твой роб

коленопреклонен до гроб,

коленопреклонен до гроб.

Разтревожените чайки се разлетяха от околните покриви и от мачтите на корабите, а гласовете отекнаха сред ламаринените покриви и стените на складовете; другите групи също се разпалиха и се присъединиха. Вторият куплет се надигна като вълна:

Бащина вяра, грехът на лъжите

те предизвиква на война,

но теб защищават Ерин светците

и пазят твойта светлина.

Бащина вяра, ще бъда твой роб

коленопреклонен до гроб,

коленопреклонен до гроб.

Сирената на единствения кораб с работещ двигател край другия бряг на реката до Южната стена засвири протяжно и удави песента, като за момент наруши хармонията. Ехото се понесе над реката, мъчителен стон, който се извиси край Рингсенд и пустите разпределителни станции, плъзна се над плажовете на Долимаунт, Шелибенкс и Мерион, премина над устието и като призрак се издиша над самотните маяци далеч навътре в Ирландско море. Отец О’Конър, който не беше свикнал с шумовете на пристанището, почувствува как внезапен гняв обхваща хората около него и се запита дали, някой не е надул сирената нарочно, за да им се подиграе.

 

 

Пред благотворителната кухня се беше проточила обичайната опашка. Иърлинг хвърли поглед на жените, които търпеливо чакаха реда си с буркани, шишета и тенекиени кутии в ръце, а след това последва Матюс в Либърти Хол и двамата се качиха на втория етаж. Беше мръсно. Калта от безброй крака бе засъхнала по дървените стъпала и по площадката. Миришеше на човешки тела. Бедността, както бе забелязал Иърлинг, имаше специфична миризма. За общественото положение на човека можеше да се съди по миризмата на тялото му. Дъх на скъп коняк и пури; миризма на кисело от онези, които се хранят с кондензирано мляко и чай. В една стая Иърлинг видя двама свои познати. Единият беше художникът Орпън, когото познаваше добре; за другия, търговеца на произведения на изкуството Синклер, казваха, че толкова обичал изящните предмети в магазина си, та често отказвал да ги продаде.

Матюс се извини и влезе във вътрешното помещение. Иърлинг се приближи към Орпън.

— Драги ми Орпън, вие какво правите тук?

— Нахвърлям някои скици — отговори художникът. — Ходили ли сте в благотворителките кухни?

— Не — призна Иърлинг, — за първи път съм тук.

— Тогава погледнете това.

Иърлинг видя странни лица и фигури. Голи черепи, костеливи ръце, протегнати към една жена, която раздава супа.

— Как ги намирате?

— Тягостни.

— Трябва да погледнете действителността в очите.

— Често ли идвате тук?

— През ден. Кого ли не можеш да срещнеш на това място.

— Виждам — съгласи се Иърлинг. — Прочетох в „Лийдър“ едно предложение в Либърти Хол да се създаде група на интелектуалците.

— Ларкин работи денонощно — каза Орпън. — Всеки момент очаква да го призоват в съда, обвиняват го, че подстрекава към размирици. Сто на сто ще го осъдят.

Матюс се върна в стаята и се присъедини към тях.

— Децата са на горния етаж. Ще дойдете ли?

Иърлинг тръгна с него. Въздухът беше пропит с острата миризма на казаните от сутерена. Влязоха в една стая, където двайсетина деца се подготвяха за път. Няколко жени им сервираха храна. Имаше и двама мъже, с които Матюс започна да се съветва.

— Край Северната стена сноват постове — каза той, — изключено е да се промъкнем, ако са решили да ни попречат. Трябва да отклоним вниманието им, като изпратим някои от децата на гара Кингсбридж. Да ги оставим да тръгнат след тях. А ние през това време бързо ще прехвърлим останалите деца към Северната стана и ще се опитаме да ги качим на парахода, докато пътят е чист.

— Според мен нищо няма да излезе — рече единият от мъжете, — та онези са хиляди!

— Не искате ли да опитаме? — попита Матюс.

— Може — съгласи се другият.

— И аз така мисля — каза Матюс и погледна часовника си.

— Ако вие тръгнете с групата-примамка — предложи той, — аз ще потегля с другите след час. По-късно с вашата група може да пътувате от Амиен Стрийт до Белфаст, откъдето ще качим децата на парахода.

— Ще имате нужда от помощ — отбеляза събеседникът му. — Скефингтън ще дойде с вас. Лошото е, че той е пацифист и не може да се бие като хората. Просто стои на място и се оставя да го млатят.

Скефингтън се усмихна.

— Може би вашият приятел?… — подхвърли мъжът.

— Не, той си е мирен гражданин — заяви Матюс.

Всички отправиха погледи към Иърлинг.

— Този път ще направя изключение — рече Иърлинг. — Ще дойда с вас, Матюс.

— Браво — каза Матюс.

Децата, които трябваше да отвлекат вниманието на постовете, бяха готови за тръгване. Иърлинг позна едно момиченце. Приближи се и приклекна до него.

— Е, как е Мери Мърфи? — попита той. — Все още ли си пере дрешките? И омъжи ли се най-сетне за любимия си?

Детето се засрами.

— Не зная, сър.

— Изпей ми някоя песничка.

— Коя?

— Която и да е — насърчително каза Иърлинг.

Момиченцето помисли малко. После попита:

— „Тя ще носи злато и коприна“, може ли?

— Чудесно.

Детето си пое дълбоко дъх:

Тя ще носи злато и коприна —

многая ви лета, до амина!

С було, сбрано в грахова шушулка,

Мери Кели ще ми стане булка.

После с пепеляшкина обувка

ще отплава тя отвъд морята

и — едно, две, три! — подир целувка

тя ще е на дама дъщерята.

— Много хубаво — похвали я Иърлинг, когато тя свърши. — Харесва ми това за пепеляшкината обувка, а на тебе?

Детето му се усмихна. Иърлинг се приближи към Матюс.

— Познавам ей онова момиченце. Може ли то да дойде с нас?

— Разбира се, че ще дойде.

— Чудесно.

Той се върна при малката.

— „Тя ще носи злато и коприна“ — повтори той. — Трябва да науча тази песничка. Изпей ми я още веднъж.

Двамата пяха заедно, докато групата деца, които трябваше да насочат преследвачите на погрешна следа, потегли и те отидоха на прозореца да гледат. Мъжете, събрали се долу на входа, отстъпиха встрани. Децата минаха и продължиха по улицата. От третия етаж изглеждаха мънички и беззащитни. Край тях равнодушно крачеха минувачи. Скоро групичката се скри от погледа на Иърлинг. Двайсетина минута по-късно той дочу подигравателни викове отдолу и отново се приближи към прозореца. По улицата се движеше върволица файтони. От прозорците им се подаваха позлатите лозунги, конете пристъпваха в бърз раван. Отиваха към гара Кингсбридж. Онези се бяха хванали на уловката.

— Тръгваме след петнайсет минути — реши Матюс. — Бъдете готови.

Заеха се с последните приготовления.

 

 

Когато Хенеси настигна Бекона, споменът за случката с отец О’Конър още тежеше на душата му като камък.

— Защо трябваше да му говориш така?

— Що пък не? — отвърна Бекона.

— Щото сега няма да имаме късмет, затова.

— И без това напоследък не съм забелязал да ни е потръгнало много — рече Бекона.

— Положението ни е плачевно — съгласи се Хенеси, — ама що да го влошаваме още повече, като обиждаме свещеници?

— По дяволите всички свещеници!

— Не се ли страхуваш, че той може да те превърне в козел?

— Дай боже да успее — рече Бекона.

— Като виждам, вече си имаш козя брада — заключи Хенеси, след като огледа изкосо приятеля си.

— Имам си. Пък и окото ми няма да мигне да му ритна един в задника на тоя отец О’Конър — отвърна Бекона.

Това дори го развесели. Но не за дълго. Тъй или иначе той съвсем не беше козел. И едва ли някога щеше да стане. Беше просто един болнав човек без работа, без влиятелен приятел, към когото да се обърне за помощ в родния си град. Такава бе печалната равносметка.

— Какво, по дяволите, ще правим сега? — попита той.

Хенеси нямаше никаква представа. Оставаше им само да бродят наоколо, да се оглеждат и ослушват, да си представят как им излиза късметът, да мислят само за момента и да не се опитват да разсъждават много за по-далечното бъдеще. Както гледаше в краката си, Хенеси изведнъж съзря нещо на пътя.

— Я къв голям фас, можем да си го поделим — каза той и се наведе да го вдигне. Разгледаха го заедно. Угарката беше доста голяма.

— Слава богу, страшно зрение имаш — рече Бекона. — Аз едва ли щях да го видя.

Нямаха кибрит. Хенеси прибра угарката за после и предложи да пообиколят кръчмите, да видят дали има нещо за товарене, или бутилки за миене. Минаха покрай група деца, които чакаха на опашка пред банята на Тара Стрийт, за да ги изкъпят и облекат с чисти дрехи. Повъртяха се там двайсетина минути. После продължиха търсенето си без особено желание. Не им провървя, но още дълго се скитаха по улиците.

— Разбра ли, че мисис Бартли заминава за Америка със семейството си? — попита Хенеси.

— Да — отговори Бекона.

— Имала там богат брат, който й изпратил пари за път.

— Тя винаги е била добра с мен — каза Бекона — и аз й желая само щастие. Ще ми липсва.

Поискаха огънче от един минувач и се спряха да изпушат намерената от Хенеси угарка. Облегнаха се на парапета край реката и подръпваха един след друг от фаса. Хенеси посочи върволицата файтони на отсрещния бряг. Бекона не виждаше толкова надалече.

— Това са демонстрантите — обясни му Хенеси, — ония, дето не пускат децата да заминат от Ирландия. — Той се разприказва. — А я си помисли, ако бяхме деца — каза той, — щяха да ни изкъпят, да ни облекат прилично и да ни и пратят в Англия, където ще се грижат за нас. Нямаше да има за какво да се тревожим.

Бекона със съжаление му подаде угарката. Имаше точно толкова възможност да се върне в детството си, колкото и да го превърнат в козел. Фантазиите на Хенеси започваха да го дразнят.

— Не мислиш ли, двамата с теб ще бъдем прекалено космати дечица, а? — рече той.

 

 

Децата следваха Матюс в редичка по две. Стиснал бастуна си под мишница, той крачеше уверено. Иърлинг вървеше отстрани. Трябваше само да внимава децата да не слизат на платното, за да не ги сгази нещо. След него имаше още трима мъже, а други двама крачеха най-отзад. На тръгване Иърлинг преброи трийсет деца и от време на време проверяваше дали всички са налице. Макар че задачата му бе съвсем лесна, той се вълнуваше и се чувствуваше отговорен. Момиченцето, което му бе пяло детската песничка, съвсем безгрижно бърбореше нещо на другарчето до себе си. Само да я закачеше някой, Иърлинг нямаше да се подвоуми да я защити със собствените си ръце.

Край складовете на пристанището ги чакаше полицейски кордон. Зад полицаите демонстрантите като стена бяха препречили пътя. Спираха и претърсваха всички превозни средства. Бяха стотици хора. Мястото на онези, които бяха тръгнали след първата група, заемаха други.

Иърлинг предупреди децата да кротуват и отиде напред при Матюс.

— Положението изглежда доста сериозно — каза той, — как мислите, да продължаваме ли?

— Лично аз смятам да не спираме.

— О-хо, много добре.

— Но вие ако не искате, не сте длъжен.

— Драги ми Матюс — рече Иърлинг, — моля, водете ни напред.

— Сигурен ли сте?

— Победа или смърт!

Тръгнаха отново. Иърлинг се придържаше към равномерния, спокоен ход на Матюс. Полицаите отстъпиха настрани и ги пуснаха да минат. В следващия мит се натъкнаха на първите редици на противника, принудени бяха да спрат и тозчас бяха заобиколени от всички страни. Иърлинг се опитвате да прикрие децата както може и не виждаше около себе си отделни хора, а само бомбета и мустаци, сливащи се в една неопределена маса. Притиснатите около него тела излъчваха животинска горещина. Свещеникът, ръководещ тълпата, бавно си проби път до тях. Беше се зачервил и трепереше от вълнение.

— Кой отговаря за тези деца? — попита той.

Матюс пристъпи напред.

— Аз — каза той.

— Къде ги водите?

— Знаете много добре къде ги водя — отвърна Матюс.

— Знам къде искате да ги отведете — заяви свещеникът, — но ние сме тук, за да не допуснем това.

— С какво право?

— С правото, дадено ни от бога! — кресна свещеникът срещу него.

Тълпата гневно се раздвижи. Издигнаха лозунгите по-високо и силно ги размахаха. „Вероотстъпници!“ „Спасете децата!“ Някой извика право в ухото на Иърлинг:

— Ларкин, похитител на деца!

— Аз не съм мистър Ларкин! — възрази Иърлинг.

— Ти си една от пионките му — отговори онзи. — Всички вие сте негови лакеи!

Силни викове привлякоха вниманието на Иърлинг и той се огледа. Файтоните, които бяха тръгнали към гара Книгсбридж се връщаха. Носеха, се един подир друг по крайбрежната улица, от прозорците им висяха същите лозунги като тези на тълпата. На известно разстояние след тях се движеше група привърженици на Ларкин от Либърти Хол. Иърлинг видя как полицейският кордон се разтвори и пропусна файтоните, после се затвори и препречи пътя на ларкинистите. Положението ставаше опасно.

— Боя се децата да не пострадат — каза той на Матюс.

— Спокойно — рече Матюс.

Двамата отправиха погледи към групата на ларкинистите, които преговаряха с полицаите. Един инспектор им правеше знаци с ръка да се върнат назад, но те не му обръщаха внимание. Тълпата около Иърлинг отново запя „Бащина вяра“. Почти в същия миг започна схватката между полицаите и привържениците на Ларкин. Свещеникът пак се разгневи.

— Заповядвам ви да ни предадете тези деца — каза той на Матюс.

— Нима родителите в Дъблин вече нямат никакви права? — попита Матюс.

— Ако продължавате да упорствате, не отговарям за последиците.

— Напротив, точно вие ще отговаряте — рече Матюс, — и ако децата пострадат, цялата отговорност те носите пак вие.

— Хванете децата! — извика той на своите хора.

Отец О’Конър слезе от един файтон и видя битката около децата, но не забеляза Иърлинг. После насочи вниманието си към полицейския кордон и установи, че привържениците на Ларкин си пробиват път. Събра своята група и започна да дава разпореждания.

— Дръжте се твърдо — каза той. — Дръжте се твърдо в името на бога и на святата ни вяра!

Когато ларкинистите успяха да пробият кордона, отец О’Конър се качи на стъпалото на един файтон и размаха счупения си чадър над главите им. Около него се мятаха и блъскаха тела. На няколко места станаха сбивания с полицаи. Самият свещеник не участвуваше в схватките, но насърчаваше хората си с викове. Не изпитваше нито срам, нито угризения. Това беше битка в името на Бога.

Нечии ръце сграбчиха Иърлинг и го откъснаха от децата. На няколко метра пред себе си той видя, че други са хванали Матюс и го влачат нанякъде.

— Проклети фанатици! — извика той и започна да се отбранява. При тази яростна контраатака някои отстъпиха за момент, но бяха твърде много. Наобиколиха го от всички страни. Дърпаха го за реверите, разкъсаха ризата, крачолите на панталоните му. Той размахваше ръце напосоки, докато накрая, изтощен, падна на земята. Матюс, помощниците му и децата бяха изчезнали. Беше сам, обграден от демонстрантите. Усети в устата си вкус на кръв и като докосна внимателно с език мястото, откри, че са му избили зъб. От челото му се стичаше кръв и му пречеше да вижда с едното око. Извади носната си кърпа и се опита да спре кръвта. Вече не се страхуваше от надвесените над него лица. Беше обладан от бесен гняв.

— Бъдете проклети, невежи фанатици! — викна той. — Бъдете проклети, шайка пъзливи мракобесници!

Отец О’Конър видя, че полицаите овладяват положението. Привържениците на Ларкин бяха изтласкани назад, неговите хора се събираха с ликуващи викове. Вляво забеляза как свещеникът от Донибрук отвежда децата. Около тях като плътен кордон стояха демонстрантите. Отец О’Конър слезе от стъпалото на файтона и се приближи.

— Победихме — каза му другият свещеник.

— Да благодарим на бога — отвърна той.

Вгледа се в лицата на минаващите покрай него деца, но никое не приличаше на Фицпатрик. Поне засега те бяха в безопасност. Благодари на бога и за това, после започна да си пробива път през тълпата. Хората отстъпваха встрани и той мрачно кимаше в знак на благодарност.

— Какво става там? — попита отец О’Конър забеляза, че на едно място са се скупчили доста хора.

— Хванали са един от похитителите — обясни му някой.

Свещеникът се промъкна в центъра на кръга и с ужас видя заловения.

— Иърлинг! — извика той.

В първия момент Иърлинг не можа да го забележи. Кръвта все така му пречеше да вижда с дясното око. Той отново я попи с кърпата си и едва сега разпозна свещеника.

— Горкият! — рече отец О’Конър. — Дайте да ви помогна.

— Кажете на вашите изверги, дето си дерат гърлата с тоя химн, да се махнат — каза Иърлинг.

Отец О’Конър направи знак на всички наоколо да се отдалечат.

— Веднага ще ви отведа у вас — предложи той. — Файтонът ме чака от другата страна на пътя.

— Не — каза Иърлинг. — Аз сам ще си взема файтон.

— Но в това състояние…

— Състоянието ми е превъзходно — увери го Иърлинг, — нека целият град да види каква я свършихте.

— Моля ви — настоя свещеникът, — нека да ви помогна.

— Няма нужда.

Иърлинг се изправи сам и се опита да пооправи скъсаните си дрехи. Приличаше на окървавено чучело. Отец О’Конър му протегна ръка за помощ, но Иърлинг се дръпна. Вторачи се в свещеника.

— Виждам, че добре сте се потрудили — отбеляза той.

Отец О’Конър проследи погледа му, видя, че се е спрял на чадъра му и си спомни за счупената дръжка.

— Вие се заблуждавате — каза свещеникът, — позволете ми да ви обясня.

— Сигурно сте удряли някой нещастник по главата — рече Иърлинг. — Съжалявате ли, че не съм бил аз?

— Иърлинг, моля ви. Това е ужасно. Трябва да ме изслушате.

Но Иърлинг вече му беше обърнал гръб. Куцайки, той се отправи към Либърти Хол.

— Пуснете го да мине — извика отец О’Конър на хората около него. — Моля, не го докосвайте. Пуснете го да мине.

И се разплака.

— Пуснете го да мине — повтори той.

Свещеникът от Донибрук отбеляза победата с реч пред привържениците си. Той им припомни, че демонстрацията е била стихийна, без предварителна подготовка.

— Това показва любовта ви към децата на католиците в нашия град — заяви той.

Тълпата изпрати думите му с възторжени викове. После всички се строиха в редици, свалиха шапки и преминаха по улиците, като пееха „Радвай се, преславни свети Патрик“. Бекона и Хенеси забелязаха сред тях отец О’Конър и мълчаливо се спогледаха.

Отец О’Конър също се опита да запее, но мислите му бяха другаде. Беше загубил един приятел, за да спаси децата. Бе готов и на по-големи жертви. Но не беше леко. Той сложи в краката на бога болката в сърцето си, унижението, от което страните му горяха. И обреченото си на самота бъдеще.

 

 

Вестниците публикуваха още едно писмо от архиепископа. То гласеше:

Резиденцията на Архиепископа,

Дъблин

28 октомври 1912 г.

Драги отче,

С оглед на изключително тревожното положение, създало се поради продължителния застой в повечето промишлени предприятия на Дъблин, и особено в някои енории, които са по-бедни и не могат сами да издържат на тези сурови лишения, смятам, че е необходимо да прибегнем към извънредни мерки.

Децата, тези невинни жертви на конфликта, се нуждаят от специалните ни грижи и според мене най-добрият начин да им помогнем е, като увеличим фондовете за набавяне на храна и дрехи за хилядите ученици, за които тази помощ е необходима дори в най-добри времена. Тези фондове, напълно достатъчни при обичайни обстоятелства, сега не стигат. В много случаи те са почти изчерпани. Както обикновено във време на беди, така и сега онези, които искат да откъснат овци от нашето стадо, са особено активни. Ако искаме да им попречим, трябва да обединим силите си и всеки от нас да направи всичко възможно, за да помогне на бедните в трудната им борба.

Макар че още никой не е отправил призив към обществеността, при мене вече се получиха много волни пожертвования — от 25 лири до два шилинга и шест пенса, изпратени от дарители, богати и бедни, от Англия и Шотландия.

Би било страшно да не предоставим на хората от нашата епархия възможността да дадат практически израз на съчувствието, което несъмнено изпитват към децата, страдащи от глад и студ.

И така, обръщам се с молба към всички енорийски свещеници, към управляващите енориите, както и към ръководителите на монашеските общества, които отговарят за енорийски църкви в епархията, да обявят, че следващата неделя е ден за събиране на пожертвования за образувания вече фонд.

Комитет, съставен от представители на градското духовенство и от членове на братството на св. Викенти Павел, ще поеме грижата за фонда, а разпределянето на средствата ще се извършва от енорийските свещеници и от местните дружества на братството на св. Викенти Павел.

Уверен съм, че мога да разчитам на вашето съдействие. Би трябвало да добавя, че ако идната неделя някакви съображения не ви е удобно, събирането на пожертвованията може да се насрочи за по-следващата неделя. Но ви моля да имате предвид, че положението е спешно.

Оставам

Ваш в Христа брат,

Уилям,

Архиепископ на Дъблин,

и пр., и пр.

 

П.П. Събраните суми трябва да се изпращат на У. А. Райън, касиер на специалния комитет, канцелария на братството на св. Викенти Павел, Ъпър О’Конел Стрийт, Дъблин.

Иърлинг прочете писмото в болницата, където лежеше с навехнато рамо. Наслаждаваше се на почивката. Матюс го бе отървал само с няколко синини, които все още разкрасяваха лицето му. Иърлинг му прочете писмото.

— Ето ти тебе какви сме били — рече той, — двама от онези, които искат да откъснат овци от стадото и са особено активни.

— Забравих да ти кажа — сети се Матюс, — мисис Ранд и мисис Монтефиори са освободени при условие, че напуснат страната.

— Колко жалко, няма да участвуват в събирането на волни пожертвования — каза Иърлинг.

— Заслугата е тяхна — отвърна Матюс, — както и наша. Ако не бяхме опитали да изведем децата, църковната йерархия нямаше изобщо да забележи бедственото положение. Питам се само дали ревностните католици ще си развържат кесиите!

 

 

Когато неделните камбани отекваха над града, в кутиите за пожертвования по улиците и пред църквите зазвънтяха монети. По призива на своя архиепископ ревностните католици се бръкнаха в малките джобчета на жилетките и в маншоните за дребни пари. Бедственото положение вече беше официално признато. Местното духовенство и миряните от братството на св. Викенти Павел решиха как да разпределят парите. Когато изпълниха дълга си и неделният ден отмина, прочетоха във вестниците, че в града е пристигнала голяма група стачкоизменници от Англия. Не виждаха нищо лошо в това, въпреки че целта беше да се вземе хлябът от устата на същите мъже, жени и деца, за които те току-що бяха събирали помощи. Престъпление беше да се изпратят децата там, където щяха да имат какво да ядат, а не беше престъпление в страната да бъдат докарани хора, с помощта на които тези деца щяха да продължат да гладуват. Когато работниците организираха протестна демонстрация, местното духовенство и братството на св. Викенти Павел в един глас се възмутиха от безбожниците, завладели града.

Глава десета

Фенерджията каза на Пат къде са настанени стачкоизменниците. Беше недалеч от затвора „Маунтджой“. Каза му и в коя кръчма ходят да пият. Пат я знаеше. Усамотено място, недалеч от Драмкондра Бридж. Отивали дотам, охранявани от полицаи. А за да не ги нападне някой, обясни му фенерджията, проклетите полицаи през цялото време се навъртали там. И между другото — то се разбирало от само себе си — гледали да налеят в собствените си гърла повече, отколкото им позволява законът. Самият фенерджия видял как четирима полицаи се хванали за гушите, а стачкоизменниците помагали на останалите полицаи да ги разтърват. Срамна работа.

— Сега нали разбираш? — рече той.

Беше дребен човек с бледо лице и гъсти мустаци; разправяха, че дори в леглото не си свалял от крачолите щипките, с които карал велосипеда си.

— Благодаря за сведенията — каза Пат.

— Да живее републиката! — отвърна фенерджията.

Пат разказа всичко това в Либърти Хол пред събрание на застъпниците на твърдите действия, които не бяха официално приети в профсъюза, но редовно си заседаваха там. Трябваше да измислят как да се отърват от полицаите, за да нападнат стачкоизменниците. Няколко часа си блъскаха главите над този проблем. Ясно беше, че трябва да им отвлекат вниманието. На стотина метра от кръчмата, в която ходеха англичаните, имаше друга кръчма. Едно сбиване там и няколко крадени полицейски свирки щяха да свършат работа. Джо, Пат и още двама се заеха с тази задача. Те сами щяха да си подготвят пътя за отстъпление, за да могат да изчезнат, преди полицаите да са ги пипнали.

Две сутрини поред внимателно оглеждаха околността и предложиха план, който имаше всички изгледи за успех. Нападателите щяха да се съберат още следобед в къщата на един приятел, откъдето кръчмата може да се държа под око. Пат и Джо щяха да бъдат заедно с един друг каруцар, Мик, и с един як докер, на когото викаха Кротушко. Джо трябваше да отиде в съседната кръчма пръв. Другите щяха да дойдат по-късно, поотделно.

 

 

Вечерта се случи подходяща. Гъста мъгла се стелеше из улиците, беше влажно и неприятно. Пат излезе рано, за да може да провери пътя за бягство. Мина покрай кръчмата, където по-късно стачкоизменниците щяха да гуляят. Другата кръчма беше почти празна. Зави зад ъгъла и след няколко пресечки стигна до Ройал Канал. Там, на един от кейовете, беше завързан малък катер. Пат се качи на борда. Вратата на каютата бе отворена според уговорката. Тук щяха да се скрият от полицията. А ако преследването продължеше до сутринта, щяха да останат тук и лодкарят да ги откара надолу по течението и да ги остави до някои от мостовете в града. Всичко трябваше да мине съвсем гладко.

Доволен, Пат тръгна надолу покрай канала към моста. Беше неприятно студено и тъмно. Влажната мъгла лепнеше в косите му, пълзеше под ръкавите му, вледеняваше тялото му. Беше гладен. От дълго време не бе ял нищо друго освен хляб и чай. Гладът бе за него нещо обичайно, макар рядко да го усещаше с особена острота. Но все пак това го потискаше. Калта жвакаше под обувките му, мъртвата трева покрай пътеката все още бе достатъчно висока и мокреше крачолите на панталоните му, водата в канала беше мазна, стелеше се мъгла. В далечината, сякаш в края на дълъг тунел, се виждаха очертанията на моста с газовите му фенери и движение на превозни средства. Пат вървеше натам, но бавно, неохотно.

Когато стигна до моста, беше все още рано. Той се облегна на парапета. Водата се спускаше през шлюзовете, с оглушителен шум се разбиваше и пръскаше мръсна пяна, миришеща на гнили водорасли. Пат не за първи път се замисли, че може би ги чака поражение. Локаутът продължаваше вече четвърти месец. Зимата беше съюзник на работодателите. Това дето хвърляха от време на време по някой бой на стачкоизменници, си беше чисто символично. Така само изливаха омразата си, но не постигаха нищо. Стачкоизменниците бяха твърде много, а работодателите, подпомагани от колегите си отвъд Канала, все още разполагаха с много пари. Всъщност нямаше никаква надежда. За експроприацията на експроприаторните можеше да отиде цял човешки живот, дори няколко живота. Класата на господарите беше сплотена.

— Пат — чу той глас зад гърба си.

Обърна се.

— Лили.

Тя му се усмихваше — стройна, позната фигура на светлината на фенерите.

— Да знаеш откога те гледам.

— Та аз съм тук само от пет минути.

— Накъде си тръгнал?

— Имам малко работа — каза той, — профсъюзна.

— По това време?

— Работата трябва да се свърши през нощта — мрачно отговори Пат.

Лили се досети за какво става дума.

— Пак ли ще се биете?

Той се усмихна.

— Недей да се месиш в тия неща — рече тя.

— Една група стачкоизменници — обясни Пат. — Намислили сме да ги ступаме.

Лили се приближи до него и се опита да го разубеди, но гласът й едва се чуваше от рева на водата. Тя го хвана под ръка и го дръпна встрани. Тръгнаха по моста.

— Имаш ли време? — попита Лили.

— Още малко — отговори Пат.

Каза, че му се сърди, загдето не е идвал при нея. Беше й обещал да ходи у тях да се храни поне веднъж в седмицата.

— Изглежда, гладуваш.

— Добре съм.

— Знам колко си добре. Караш на хляб и чай. Или на някоя халба бира. Така не може да продължава повече. Ела сега вкъщи и ще ти приготвя да хапнеш нещо топло.

— Не мога, Лили.

— Добре, тогава да повървим заедно до града.

— Трябва да свърша тая работа.

— Пат! Може да те ранят! Недей да ходиш.

— Трябва да ида.

— Тогава нека и аз да дойда с тебе — каза тя.

— Знаеш, че не може.

— Някой ден ще те пребият — рече тя. — Защо не оставиш другите да се занимават с тия работи? Защо все ти трябва да си на топа на устата?

— Не съм само аз, Лили… ние сме много.

— Интересно, защо ли не съм ги виждала.

— Те не се разхождат със значки на ревера.

— Пат, ако не дойдеш с мене сега, повече да не си ме потърсил.

Тя му се сърдеше. Но се и страхуваше за него.

— Лили, недей да приказваш така.

— Говоря ти съвсем сериозно. Ще видиш.

Тя пусна ръката му.

— Ако не отида — рече Пат, — това значи да подведа двайсет честни момчета.

— Тогава прощавай.

— Лили…

— Съжалявам, че те срещнах тази вечер.

— И аз съжалявам — каза той.

Тя си тръгна. Не можеше да я задържи. Време беше да се заеме със задачата си.

Прогони мисълта за Лили, защото мъката му пречеше да се съсредоточи. Джо сигурно вече седеше в кръчмата; Мик и Кротушко навярно бяха на път. Мушна ръка в джоба си и напипа скрития там камък. Щеше да му потрябва по-късно.

Пред кръчмата стояха двама полицаи, което значеше, че стачкоизменниците вече пиянстват. Останалите полицаи сигурно бяха вътре. Пат отмина спокойно и скоро влезе в другата кръчма, където Джо седеше сам в един ъгъл и пиеше, Кротушко се бе облегнал на тезгяха с халба бира пред себе си. Без да дава вид, че се познават, Пат седна недалеч от Кротушко и си поръча бира.

— Кучешко време — рече той, сякаш на себе си.

— И каква мъгла има над реката — обади се Кротушко.

— Да, чух сирените — потвърди Пат.

— Опасно е за параходите — рече Кротушко.

Кръчмарят, който точеше бирата, се заслуша.

— Докер ли си? — попита Пат.

— Бях — отвърна Кротушко, — ама вече отдавна съм без работа.

— Заради локаута?

— Аха.

— И аз съм така — каза Пат.

Кръчмарят донесе халбата. Пат му плати.

— Днес няма много хора — отбеляза той, за да завърже разговор.

— В това време никъде няма работа — оплака се кръчмарят. — И пари няма.

— В долната кръчма е пълно с хора — рече Пат.

— Хора ли? Тия не бих ги пуснал прага ми да прекрачат — каза кръчмарят. — Стачкоизменници.

— Сигурен ли си? — попита Пат.

— И полицаи ги пазят — продължи кръчмарят.

Кротушко направи знак, че иска още една халба и кръчмарят стана да му наточи. Обърна се и додаде:

— Да ги „пазят“ ли казах? Ами. Пиянстват с тях. Дори и след като затворят кръчмата.

— Сериозно ли? — попита Пат.

— А ти как мислиш — рече кръчмарят. — Ченгета, кво искаш. Безобразие.

— Я виж ти — подметна Кротушко с възмущение.

Кръчмарят донесе бирата.

— Единият син на собственика на оная кръчма е полицай, а другият е свещеник — рече той и остави чашата на тезгяха, — и за да не се чудите защо от всичките кръчми в околността полицията избра точно тая, ще ви кажа с две думи: църквата и двореца.

— Значи връзки — отбеляза Пат.

— Така стават тия работи — потвърди кръчмарят.

Някой почука на стъклената преградка на сепарето, той се извини и стана.

— Стачкоизменниците са вече там — пошепна Пат на приятеля си.

— А полицията?

— Двама пазят отвън. А вътре колко има, господ знае.

— Къде са нашите?

— Готови са. Като идвах насам, ми дадоха знак.

— Тогава да почваме.

— Първо да си поръчаме още по една — рече Пат, — че ако ще става нещо, поне да сме си изпили своето.

Кротушко прояви разбиране.

— Добре си го намислил — каза той.

Побъбраха и пиха още около половин час. Парите бяха отпуснати от Комитета на застъпниците на твърдите действия; Пат бе обяснил, че за успеха на плана е необходимо да имат пари за пиене.

— Ами нашият общ приятел… другарчето с престилката… — започна Кротушко.

— За кръчмаря ли говориш?

— За него — потвърди Кротушко. — Нали го чу кво вика за стачкоизменниците…

— Само да му падне, ще даде пиячка на всички стачкоизменници в страната — каза Пат, — така си дрънка само, нали знаеш, гроздето е кисело, щото ония ходят в кръчмата на другия.

— Знам — съгласи се Кротушко, — но можем да го използваме в началото, нали разбираш кво искам да кажа.

— И аз туй си мислех — каза Пат. — Остави на мен да говоря.

Кротушко кимна в знак на съгласие.

— Теб най те бива в приказките — рече той.

— Джо — каза Пат, докато кръчмарят все още го нямаше, — като си поръчаш още една, ела и застани до нас.

Джо кимна и вдигна десния си палец.

Щом собственикът се върна, те си поръчаха отново. Джо стана и се приближи до тезгяха.

— Налей и на мене — каза той.

Чакаха мълчаливо. Кръчмарят пълнеше чашите и си подсвиркваше нещо фалшиво. Фитилът на газовата лампа над главата му съскаше едва чуто, но непрекъснато.

Подаде бирите на Пат и на Кротушко. Щом постави третата чаша пред Джо, Пат се пресегна, взе я и я сложи между Кротушко и себе си.

— Какво значи това — попита Джо.

— Аз на тоя не бих му взел парите — обърна се Пат към кръчмаря.

— Защо?

— Докато теб те нямаше, ние с този господин си поговорихме малко.

— Тъй беше — потвърди Кротушко.

— И се изясни, че познаваме този тука. Той е стачкоизменник.

— Кой е стачкоизменник? — попита Джо.

— Ти — отговори му Пат предизвикателно.

— Моля ви, господа — подхвана собственикът, — без скандали, за бога…

Кротушко най-учтиво се съгласи.

— Но тоя да се измита оттук — каза той на кръчмаря.

— Нека се опита — рече Джо.

— Не мога да изгоня клиент, който не е пиян и си плаща сметката, такъв е законът на заведенията — каза кръчмарят.

— Тогава дайте ми бирата — каза Джо.

— Правилно — добави собственикът, — върнете му бирата и стига вече глупости.

Той се обърна към Кротушко.

— Вие сте разбран и възпитан човек — рече му той, — моля и да вразумите приятеля си.

Кротушко потупа Пат по рамото и му каза:

— Върни му чашата.

— Веднага — отвърна Пат.

Вдигна халбата и изля съдържанието й на главата на Джо.

Кръчмарят извика и се надвеси над тезгяха. Кротушко го сграбчи за раменете и го стисна като с клещи. През това време Пат и Джо се бяха вкопчили един в друг и се търкаляха на пода.

— Извикай полиция! — изкрещя собственикът на някой, който седеше в сепарето. — Бързо викай полицията, преди да са направили всичко на парчета!

Кротушко е лекота повдигна кръчмаря от пода, задържа го за момент във въздуха и като се премери, запрати го точно върху лавицата зад тезгяха. Бутилки и чаши се посипаха като град и с трясък се разбиха на пода.

— Да бягаме — пошепна Пат на Джо.

Кротушко изтича навън след тях. Отнякъде изникна Мик и наду полицейска свирка.

— Като гледам тоя прозорец тука… — рече Кротушко.

— По-добре да го разбия — съгласи се Пат, — иначе ченгетата може да решат, че няма що да ни гонят.

Мик наду свирката още няколко пъти.

— Точно така — каза Кротушко, вперил поглед в прозореца.

В далечината се чу тропот на тичащи нозе.

— Момчета, вие изчезвайте — каза Пат, — аз ще остана, докато се приближат.

— Добре — рече Мик.

— Хайде! — изкомандува Кротушко.

— Тая проклета бира така ме замая — оплака се Джо.

— Нищо, като потичаш, ще се проветриш — каза му Кротушко, — пък и няма да настинеш в тая влага.

— Побързайте! — рече Пат.

Тримата побягнаха. Той слушаше как стъпките им се отдалечават. Слушаше и приближаващите се стъпки. Когато реши, че е време, той извади камъка от джоба си и го запрати в прозореца. Трясъкът на счупеното стъкло го сепна, макар да го очакваше. Той се обърна, готов да побегне.

— Пат.

Беше отново Лили. Пат се извъртя така рязко, че едва не падна върху нея.

— Вървях след тебе — каза тя. — Страхувах се да не пострадаш. Защо правиш всичко това?

Той се поколеба. Появата на Лили го обърка. Изгуби няколко скъпоценни секунди; не знаеше какво да прави. После осъзна, че полицаите вече са опасно близо.

— Трябва да бягам.

Лили го сграбчи за ръката и изпищя:

— Пат!…

Оставаше му само едно. Стисна Лили за ръката и я повлече със себе си.

— Да бягаме, Лили, да бягаме, бързо…

Но той бе оставил полицаите да се приближат твърде много. Ако тръгнеше към катера, щеше да издаде другите. Той побягна по някакви улички, като се опитваше да заблуди преследвачите си. Но в един момент пред него се изпречи стена.

— Опитай да се прехвърлиш — каза той на Лили.

Помогна й да се надигне, но ръцете й все изпускаха ръба на стената.

— Върви сам — молеше го Лили, — те няма да докоснат жена.

— Как ли не! — възрази Пат.

Тъкмо се опитваше да я повдигне за трети път, когато полицаите ги настигнаха. Нечия ръка го сграбчи за яката и един юмрук се стовари в лицето му. Пат отхвръкна към стената, от разцепените му устни бликна кръв. Лили се хвърли да го защити, но един полицай я повали на земята. Главата й се блъсна в стената, едната й ръка се счупи под падащото тяло. Полицаите хванаха Пат.

— Къде са другите? — попита един.

— Жената — каза Пат, — помогнете й да стане. Ранена е.

Извиха ръката му.

— Другите… казвай къде са!

— Какви други? — попита Пат.

— Я му дай да се разбере — посъветва друг.

Отново му нанесоха удар в челюстта. Усети как ръката му сякаш ще изскочи от ставата си. Болката беше непоносима.

— Копелета! — извика той.

Нов юмрук се стовари в лицето му и всичко потъна в черен мрак.

— Това беше излишно — каза един от полицаите, — ще му светиш маслото.

— Отнесете го — рече друг.

— А жената?

— Зле ми се вижда. Трябва да я откараме в болница.

— Там ще питат кой я е подредил така.

— Лесна работа — намеси се някой, — ще кажем, че тоя тип тука я е пребил.

— Така си беше — съгласи се друг.

Отнесоха Лили и Пат. Преследването бе прекратено.

Глава единадесета

Отец Гифли протегна лявата си ръка и повдигна дантеленото перде на прозореца на спалнята си. Светът навън му се стори зелено-жълт. Премигна няколко пъти и погледна пак. Същото. От небето струеше зелено-жълта светлина; покривите я отразяваха. И на улицата беше така. Хора и файтони плаваха, леко полюшвайки се по зелено-жълто море. Камбанен звън отмери часа. Отец Гифли остана като вцепенен до последния удар. Всеки удар на камбаната кънтеше вътре в него с такава сила, сякаш щеше да разкъса гърдите му. Самият той бе часовникът. Обковано с метал колело подскачаше с оглушителен грохот по калдъръма, изведнъж полетя право към него — пъстро огнено колело от студена светлина. Свещеникът се дръпна ужасен назад. Пердето се отпусна. Той внимателно огледа стаята.

Светлината беше приглушена, дишаше се по-леко. Знаеше, че мирише на мента и уиски. Но нямаше какво да направи. Вече беше твърде късно. Съдбата му беше предопределена. Бутилката от уиски до леглото му бе празна. Оставаше му само едно — да пие още. Той се огледа.

Библиотеката в ъгъла го наблюдаваше с укор. Черната тетрадка на стола леко се помръдваше, съвсем предпазливо, с надеждата, че няма да я забележи. Но той я видя. Хвърли се към нея. После се опомни и тя отново стана бездушна вещ. Разтвори я и си наложи да се съсредоточи. Прочете: „Спомняй си често думите — … око се не насища от гледане, ухо се не напълня от слушане.“

Това беше познато. Нечий дружелюбен глас повтаряше тези думи в ухото му. Той кимна. Да.

Зелено-жълтата светлина се изливаше от вътрешностите му. Знаеше това. Увреден черен дроб. Една разходка на чист въздух ще му помогне. Може би. Той си облече палтото, сложи си шапката, взе бастуна и уви черното шалче около врата си. Ако можеше да похапне нещо, щеше да му стане по-добре. Ала съзнанието му отхвърляше дори мисълта за това. Яденето, казваше му то, ще те убие. Не яж.

Образи, тежки като камъни, се тълпяха в главата му: отначало протърканото място на килима в притвора, после зелената слуз по ръба на купела за светена вода, след това вдлъбнатината на гранитния праг на входната врата, изтрит от краката на безброй богомолци. Тези натрапчиви образи сякаш бяха някаква залепнала в очните му дъна картинна галерия, но постепенно, с равномерните повтарящи се движения на краката и ръцете му, полюшването на бастуна, застоялата кръв в тялото му се раздвижи и те се разместиха. Един по един, на равни промеждутъци, те се откачаха от пироните си и се разбиваха. Най-накрая той се избави от тях. Тялото му се разтрепера неудържимо и отец Гифли бе принуден да спре. Когато пристъпът премина, той се почувствува по-добре и благодари на бога. Сега вече можеше да пие отново. Не го тревожеше мисълта, че така се самообрича на сигурна гибел. Вече нямаше друг избор. Влезе в първата кръчма, без да се притеснява. Посетителите се вторачиха в него. Поръча си едно уиски и спокойно го изпи, като не им обръщаше внимание. Стана му по-добре. А това бе най-важното. Плати, излезе и с облекчение видя обичайната зимна сивота на улиците, а всяко нещо наоколо издаваше обичайните звуци.

Колко потискащи бяха тези улици, неговите улици. Той беше енорийски свещеник на паство от просяци. Прозорците им бяха изпочупени, жилищата им воняха. Всички нехаеха за тези хора. Никой не се грижеше за тях. Самият той също не бе успял да направи нищо. Не му беше присъщо да обича дрипите и мръсотията, или да вярва, че страданието облагородява невежите. Но той ги съжаляваше. Не че с това им помагаше, но все пак бе по-добро от презрението. А отец О’Конър ги презира. Толкова е надут. Брадата да му острижат, малко му е.

Заваля дъжд, стана още по-потискащо. Дъждът го завари неподготвен и той се ядоса. Не беше предполагал, че може да завали. Дъждът бе част от този потискащ свят, от сивотата на всемира. Той поглъщаше саждите и мръсотията от въздуха и превръщаше изровените улици в помийни ями. Отец Гифли се огледа, видя наблизо железопътен мост и се подслони под него.

Там беше мрачно и неуютно. По главата му капеха капки. Духаше леден вятър. Виждаше се улицата — сива, дъждът плющеше по нея толкова яростно, че капките отскачаха от настилката. Нямаше нищичко — нито извън, нито вътре в него, за което да се хване с надежда да се избави от пустотата, от отсъствието на бога. Погледна към бастуна си.

— Добър вечер, отче.

Гласът го стресна. Но той не се обърна веднага. Тези безплътни гласове го бяха тревожили и преди. Нямаше да се остави да бъде измамен. Като продължаваше да гледа бастуна си, той каза с напълно безразличен тон, за свое собствено успокоение:

— Трябваше да си взема чадъра.

— Сигурно сте ме забравили, отче — пак се обади гласът.

Този път отец Гифли се обърна. Видя един прегърбен брадат старец с измъчено лице. Вгледа се по-внимателно в него.

— Кой сте вие?

На раменете на стареца бе наметнат празен чувал, дрипавото палто бе препасано с въженце.

— Тайърни Бекона, ваше преподобие. Някога работех в църквата. Като огняр.

— Тайърни — повтори отец Гифли.

Замисли се. И си спомни.

— Тайърни — повтори и Бекона.

Отец Гифли се вгледа в лицето му.

— Изглеждате болен.

— Вярно е, отче, не съм много добре.

— Работите ли някъде?

— Ква ти работа в днешно време.

— Не бяхте добре с гърдите — спомни си свещеникът, — и имахте… куче.

— Рижко.

— Моля?

— Кучето ми се казва Рижко.

— Да, точно така. В първия момент не можах да се сетя за името му.

— Ужасно време, не е за разходка.

— Вярно — съгласи се отец Гифли.

Той отново погледна към улицата — беше все още пуста, изоставена от бога — никакъв проблясък на милосърдие или надежда.

— Ако желаете, мога да ви потърся файтон, отче — предложи Бекона.

— Не, недейте — каза отец Гифли твърдо.

— Както желаете, отче.

— Не се огорчавайте, и така ще ви дам нещо.

Той потърси в джоба си и извади половин крона.

— Господ добро да ви дава — рече Бекона, поемайки монетата.

Почти в същия момент шум на колела и тропот на конски копита ги накара да се обърнат. През дъжда към тях се приближаваше файтон.

— Той, изглежда, ви чу — рече отец Гифли с усмивка.

Спряха файтона и като благодари още веднъж на свещеника, Бекона се отдалечи в дъжда.

Отец Гифли се загледа в приведената фигура на стареца, който едва влачеше крака. След няколко секунди рече на файтонджията:

— Обърни назад. Искам да кажа още нещо на онзи старец.

Когато се изравниха с Бекона, отец Гифли нареди на файтонджията да спре и извика стареца да се качи при него.

— Къде живеете? — попита го той.

— На Чандлърс Корт, отче.

— Карай на Чандлърс Корт — каза свещеникът.

Бекона беше поразен, но файтонджията дръпна юздата и потеглиха.

Мокрият чувал и палтото на стареца миришеха отвратително. Отец Гифли откачи коженото ремъче и отвори малко прозореца. После полюшването на файтона бавно започна да го влече отново към призрачния свят, от който той се опитваше с всички сили да избяга. Усещаше как този свят безшумно се носи към него — като огромна черна вълна, пълзяща по мъглив бряг. Копчетата на кожената тапицерия го гледаха като очи на морски чудовища, безизразни, с тежки клепачи. Започна да се поти, поизправи се на седалката, с голямо усилие на волята събра мислите си. Отвори прозореца още малко.

— Разкажете ми какво се случи с вас, след като ви уволниха — обърна се той към Бекона. — Всичко ми разкажете. Не се страхувайте. Много искам да знам.

Той се опря на бастуна си, стисна здраво дръжката му и се приготви да слуша. Не трябваше да изпусне нито дума. Така щеше да се спаси от пустотата, която заплашваше всеки момент да го погълне.

— Ще ви разкажа, отче — рече Бекона, — и ще ви разкажа самата истина. Имам гадния късмет да живея в най-пропадналия град на тоя свят, истински вертеп.

Отец Гифли кимна. Думата вертеп привлече вниманието му. Доколкото му бе известно, тя означаваше свърталище. Бе я чувал и в изповедалнята — в смисъл на място, ползващо се с лоша слава, публичен дом. Подходяща дума. Хареса му.

— Продължавайте — каза той.

Брадатият старец започна да изброява постигналите го беди. За да може да се съсредоточи по-добре, отец Гифли ги разпредели мислено: намаляване на популярността на свирката и подкопаване на престижа на свирачите поради проникването на шарлатани и подражатели сред професионалистите; неизбежното мошеничество на евреите — собственици на заложни къщи, присъщо на природата им; неспособността на някога добрите съседи да си останат такива; жестоката конкуренция за съдържанието на кофите за смет и особено утвърждаването на правото на силния (при това болните се изключват напълно от борбата) върху отпадъците пред по-богатите къщи, където останките отразяват високия жизнен стандарт на обитателите.

Отец Гифли слушаше, премисляше, разпределяше бедите, а файтонът подскачаше по изровените, заливани от дъжда улици. Миризмата ставаше все по-нетърпима. Това бе диханието на самата Нищета.

Отец Гифли каза:

— Наминете във вторник, ще гледам да ви намеря някаква работа в църквата или другаде. Идете при икономката ми да ви даде нещо за ядене и ме почакайте, ако в момента съм зает.

— Господ да ви поживи, отче.

— Значи ще дойдете?

— Нищо не може да ме спре.

— Добре.

Файтонджията се наведе към тях и извика:

— Чандлърс Корт, отче. Трети номер ли беше?

— Трети — отговори му Бетона.

— Нещо става тука — рече файтонджията.

Файтонът намали ход и спря до тротоара. Бекона слезе и файтонджията му каза:

— Я виж ква е работата.

Отец Гифли подаде глава навън. Пред входа на една от къщите се бе събрала тълпа.

— Това са полицаите — рече Бекона. — Полицейска хайка.

— Послушай ме — посъветва го файтонджията, — стой далеч от тука, докато не се разкарат.

— И да ги оставя да мъчат горкото ми куче — каза Бекона, — няма да го бъде, да ги вземат мътните.

Той се обърна да се сбогува с отец Гифли и закуцука към къщата.

— Какво прави тук полицията? — попита свещеникът.

— Рушат домовете на нещастните хора — отговори файтонджията, — тъй се забавляват напоследък.

— Но защо?

— За да ги сплашат. Тая сутрин от Англия дойде още един кораб със стачкоизменници и Ларкин е обявил протестен поход и митинг довечера. Затова полицията вече нанася първа удар. — Той хвана поводите и добави: — Знам, че вие осъждате Ларкин и поддръжниците му, но и на тях никак не им е лесно.

И изплющя с юздите.

— Минутка! — каза отец Гифли.

Слезе от файтона и огледа тълпата.

— Почакай ме тук — добави той, след като реши какво да направи.

Дъждът бе намалял, по неравната настилка се бяха образували мръсни локви. Той никого не бе осъждал. Напротив. И няма да остави хората да мислят, че църквата ги потиска. Някои от жените пред вратата плачеха. Съседите им ги утешаваха. Дрипави и мръсни деца хлипаха, защото виждаха майките си да плачат. Свещеникът започна да си пробива път през тълпата за всеобщо удивление на всички околни.

— Това е отец Гифли — чу той гласове.

Свещеникът мрачно отвръщаше на поздравите. Една жена извика:

— Спрете ги, отче, спрете ги!

Това бе вопъл на отчаяние. Той се престори, че не го е чул, но нещо в сърцето му се преобърна. В края на краищата може би не беше напълно ненужен за хората.

Влезе в къщата и се заизкачва по стълбите. На площадката на първия етаж нямаше жива душа. Ослуша се. Някъде отгоре се чуваха тежки удари. Качи се на втория етаж. Шумът идваше иззад вратата вляво. Бутна я и пристъпи вътре. Закова се на място и онемя.

В единия ъгъл на стаята млада жена плачеше от ужас, а децата й се бяха вкопчили в нея. Двама полицаи държаха един мъж, повален на земята. Лицето и ризата му бяха окървавени. Преобърнат шкаф лежеше на пода, наоколо бяха пръснати парчета счупени съдове. Имаше още трима полицаи, а четвърти трошеше масата с железен прът. При всеки удар децата пищяха. Най-сетне от ярост отец Гифли успя да си възвърне дар слово и гласът му прогърмя страховито:

— Спрете!

Всички се обърнаха към него.

— Какви дяволски деяния вършите тук?

Това беше гласът от амвона. Полицаите застинаха на местата си. Погледите им се спряха на свещеническите одежди, после почти едновременно всички се обърнаха към началника си. Сержантът изпъчи гърди.

— Изпълняваме дълга си, отче.

— Дълга си ли?

— Тоя тука сплашил един друг и му забранил да ходи на работа. Дойдохме да го разпитаме, както ни бе наредено, а той взе да се съпротивлява и отказа да отговаря.

— Така значи. И затова плашите жена му и унищожавате имуществото му?

— Защото бяхме принудени да се самоотбраняваме.

— Да не би този звяр тук да трошеше масата при самоотбрана?

— Беше се поразгорещил нещо, отче.

— Хладнокръвен лъжец и негодник — каза отец Гифли.

Прекоси стаята и застана пред двамата полицаи.

— Веднага освободете този човек — заповяда той.

Полицаите се подчиниха. Фиц протегна ръце. Движението му причини, страшна болка — по-силна, отколкото докато му извивали китките. Мери се втурна към него, прегърна го и започна да бърше лицето му, като хлипаше неудържимо.

— А сега се махайте — каза отец Гифли на полицаите.

Сержантът започна да протестира.

— Но ние трябва да изпълним дълга си… — подхвана той.

Отец Гифли пристъпи към него.

— Ако не се махнете веднага — каза той, — вие лично ще идете зад решетките, имам намерение да съобщя какво сторихте на тези хора. Ще съобщя какво видях тук.

— Не искам да проявявам неуважение към сана ви, отче…

— Вън! — заповяда отец Гифли.

Сержантът направи знак на хората си. Излязоха.

Отец Гифли извади носна кърпа от джоба си и я подаде на Мери.

— Ето и се погрижете за раните на мъжа си. Как се казвате?

— Фицпатрик, отче.

— Фицпатрик. Възнамерявам да дам гласност на това, което се случи тук. Да повикаме ли линейка?

— Благодаря ви, отче, нищо ми няма — отвърна Фиц.

— Добре.

Отец Гифли извади банкнота от една лира и я остави на полицата над камината.

— Приемете тази малка помощ — каза той, — ще ви потрябва.

На вратата се обърна и добави:

— И смело.

После излезе.

Хората се бяха върнали в къщата и се тълпяха по стълбището и във входа. Свещеникът мрачно вървеше между тях, без да чува какво говорят, без да обръща глава. Когато стигна долу, каза на файтонджията:

— Откарай ме в Либърти Хол.

— В Либърти Хол ли?

— Нали там е щабът на мистър Ларкин?

— Да, отче.

— Много добре. Значи карай там.

Той забрави за пустотата, която го дебнеше, и все пак през тясното прозорче на файтона улиците му изглеждаха малко нереални. Виждаше само отделни отрязъци от тях; част от каменна настилка, отворена врата, въже, завързано за перила, на което се люлееше дете — мярна се за момент и изчезна. Той отвори широко прозореца и се премести по-близо до него. Така беше по-добре. Долови мириса на море и на пристанище. Видя повърхността на реката, набраздена от свирепия вятър, параходните комини на фона на заплашително смръщеното небе, чайки, които се издигаха към него и стремително се спускаха надолу; и най-сетне — ниската сграда до Бът Бридж, над чийто вход бяха изписани думите, които всеки ден се появяваха във вестниците: Либърти Хол.

— Почакай ме тук — каза отец Гифли.

Отпред се бе проточила обичайната опашка за супа. Свещеникът я отмина. В преддверието и по стълбите миришеше на готвено и на изпосталели човешки тела. Той почука на една врата. Отвори му мъж с работнически каскет и дебел шал около врата.

— Искам да говоря с мистър Ларкин.

— За кого да съобщя, отче?

— Отец Гифли от „Св. Бригита“.

— Моля почакайте тук, отче.

Той влезе вътре. Стаята, в която остана отец Гифли, бе просторна, с изглед към реката. Край стените имаше груби дървени пейки, а в средата дълга маса. Някакви хора, предвидили изхода от предстоящия съдебен процес срещу Ларкин, подготвяха лозунги и ги приковаваха към дървени летви. На един пишеше: „Освободете Ларкин“. На друг — „Ларкин — хвърлен в затвора от Лойд-Джордж“. Имаше и трети:

АНГЛИЙСКИ ДРУГАРИ,

НЕ ИЗОСТАВЯЙТЕ ЛАРКИН!

ДОЛУ ЛОЙД-ДЖОРДЖ!

Работникът се върна и каза:

— Заповядайте, отче.

Отвори вратата на една вътрешна стая, направи знак на свещеника да влезе и затвори след него.

— Отец Гифли, седнете моля — покани го Ларкин.

— Предпочитам да остана прав — отговори той.

— Както обичате.

Изправен срещу човека, за когото говореше цялата страна, отец Гифли известно време мълча. Пред него стоеше около трийсет и пет годишен мъж, едър, с волева брадичка и дълбоки сенки на умора под очите. На челото му падаше вече прошарен кестеняв кичур.

— Не се притеснявайте, говорете — подкани го Ларкин. — Всяка седмица приемам тук поне трима свещеници и всички ме заплашват с дявола и вечните мъки на ада. Вие в какво ме обвинявате?

— В нищо.

— Може би сте дошли да ми предложите помощта си?

— Да — отговори отец Гифли.

— Вече няколко свещеници предложиха да ми помогнат. Но аз ги отпратих за тяхно добро.

— Искам да се посъветвам за нещо с вас — каза отец Гифли. — Днес в една къща в моята енория заварих няколко полицаи, които се държаха като истински негодници. Бяха пребили мъжа, а жена му и децата бяха изплашени до смърт. Когато влязох, унищожаваха мебелите им.

— Нима не ви е известно, че това е ежедневна практика?

— Може би съм чувал. Но никога досега не бях виждал такова нещо. Имам намерение да отнеса въпроса в съда и ако е необходимо, да дам показания. Посъветвайте ме какво е най-добре да направя.

— Няма никакъв смисъл.

— Все пак може да се опита.

— Знаете ли колко такива опити са правени досега? — каза Ларкин. — От известни хора, смели, изпълнени със съчувствие. А също и от неколцина свещеници като вас, отче. Но всичко е напразно, защото правителството подкрепя работодателите, а полицията може безнаказано да своеволничи, щом това засяга бедняците.

— Тогава ще участвам в протестния ви поход — заяви отец Гифли — и ще ги заклеймя от вашата трибуна.

Това бе отново гласът от амвона — решителен, властен, достатъчно силен, за да отекне в цялата църква. Но в него се долавяше някаква нотка, която накара Ларкин да се изправи на крака. Лицето на отец Гифли почервеня, мускулчетата по него заиграха.

— Отче — заговори Ларкин, — искрено съм ви благодарен за предложението, но то е неразумно и няма да е от полза нито за вас, нито за мене. А сега позволете ми да ви благодаря и да ви изпроводя до изхода.

Отец Гифли не се помръдна. Обзе го гняв. И срам. Срам, какъвто не бе изпитвал никога досега, срам на тъмни талази, носещи се от призрачния свят, от който отчаяно се бе опитвал да избяга през целия ден. Талазите нахлуха безшумно в него, изпълниха го, потопиха всичко друго. Той се разрида, но без сълзи. Ларкин сложи ръка на рамото му. Отец Гифли каза:

— Не ме изпращайте. Моля продължете си работата.

Файтонджията го чакаше. Вече не валеше. Вятърът бе прогонил облаците. Отново потеглиха по улиците, където се смрачаваше и откъслечните видения, мяркащи се през прозорчето, бяха неясни и не смущаваха отец Гифли. Той беше благодарен за това. Слушаше тракането на железните шини на колелата на калдъръма, шума от разплискването на локвите. Отново усети непреодолима нужда да пие. Почука по стъклената преграда.

— Спри тук — каза той, — искам да повървя малко.

Плати на файтонджията и се огледа да види къде се намира. Беше край реката. Шибана от свирепия вятър, водата кипеше, покрита е пенеста пелена, и ядно се блъскаше в каменостенното си легло. Реката се простираше пред него, привличаше погледа му, разливаше се нашироко, прехвърляше солидните подпори на кея и се губеше в тъмната, неясна шир на залива. Преобладаваха студени, сиви тонове. Наблизо, вдясно, се движеше фенерджия, повдигаше дългата си факла с трепкащо пламъче и прибавяше мънисто след мънисто към наниза от меко сияещи фенери. Мъката стана непоносима. Отец Гифли ускори крачка. В една мрачна странична уличка приветливо светеха прозорците на кръчма. Отец Гифли мина през голямата двукрила врата и видя онова, което искаше — малкия дискретен надпис „Сепаре“.

В стената имаше прозорче, което се отвори, щом той почука.

— Уиски — каза свещеникът.

— Ей сега ще ви запаля лампата — предложи собственикът.

— Не, не… няма нужда.

Преградката, разделяща сепарето от общото помещение, не стигаше до тавана. Светлината, която се процеждаше отгоре, му беше напълно достатъчна; полумракът скриваше лицето и облеклото му.

— Както обичате, сър — отговори кръчмарят.

Донесе му чаша уиски; отец Гифли веднага я надигна, но мигом я остави, за да може да каже, преди кръчмарят да се е отдалечил:

— Дайте ми още едно.

След малко свещеникът седна. После задряма и, изглежда, засънува нещо. По едно време вратата се отвори, чу се шум от боричкане, приглушен смях и женски глас, който каза:

— У-ф, по дяволите, чакай, там има някой.

Или може би така му се стори. Не беше съвсем сигурен. На масата пред него имаше три чаши уиски, малки жълти светлинки и полумрака. В кръчмата бе шумно, непрестанният говор го унасяше — ту груби, неясни гласове, ту приглушена глъч и изпълнена с хора църква по време на молитва. Взе една от чашите и я гаврътна. Едната жълта светлинка угасна. Тъжно постави чашата между другите две, които все още блещукаха. Загледа се в тях и се замисли.

Окървавени лица го молеха да се смили над тях, да не ги бие, да не забравя, че е служител на бога. Едно кученце, подарък от баща му, когато беше на седем години, се появи, залая срещу него и размаха опашка, искаше да си играят. Беше бяло с кафяви петна. Сестрата на епископа го заплаши, че ще се оплаче от него. Зла, както винаги. Каза му, че позорял своя сан и се прекланял пред Христа, само за да го разпне на кръста. Нищо чудно, че по всичко, което докосне или погледне, оставя кървави следи.

При тези й думи двете жълти светлинни почервеняха. Искаше му се да изкрещи на тази жена. Но някакъв глас го посъветва да не вика; можеха да го чуят. Вместо това с внезапно, рязко движение той надигна една от чашите и изля течността в гърлото си. Гъстият, лепкав, гадно топъл вкус на кръв го вцепени. Опита се да я изплюе. Напразно. Мирисът на кръв се разнесе наоколо, насити въздуха. Полумракът стана непоносим. Отец Гифли остави чашата и пипнешком се добра до улицата.

Някъде свиреше оркестър. Отпърво той чуваше само ритмичните удари на барабана. Опита се да не му обръща внимание, подозирайки, че звуците са в главата му. Но музиката се засилваше, звучаха различни медни и дървени духови инструменти и той разбра каква е работата.

Тротоарът, все още мокър от дъжда, проблясваше в светлината на фенери и витрини. Беше малко наклонен. Отец Гифли също се наклони на една страна, за да запази равновесие и след като реши накъде да върви, тръпна напред, олюлявайки се. Вятърът го шибна в лицето. Беше като удар с юмрук. Той издържа. Свикнал бе да понася удари: от висшестоящите, от писачи на анонимни писма, през годините, прекарани в семинарията, от приятели, които после бяха сметнали за по-благоразумно да го забравят. Енорията, в която служеше, също му нанасяше удари и го нараняваше с бордеите си, с невежеството си, с глада си, с мръсотията си. Тя го бе смазала. Бе препълнила устата му с кръв. Той спря на ъгъла, облегна се на една стена, защото улицата внезапно се залюля под краката му. Оркестърът приближаваше.

Трябваше незабавно да се върне в църквата. Тя бе неговото убежище. Но първо да мине оркестърът. Музикантите носеха островърхи шапки, широки ленти от лъскава черна кожа през гърдите. Медните звуци отекнаха в стената, на която се подпираше отец Гифли, и тя затуптя под ръката му като пулс на гигант. Грохотът се засили, музикантите се увеличаваха и накрая се разляха като ветрилообразни вълни от центъра на улицата към стената, на която се бе облегнал свещеникът. С лъскави ленти и гърмящи инструменти те минаваха край него и през него. Стената загуби плътност, те го заобикаляха безпрепятствено, изпълниха улицата и небето. След тях дойдоха знамената и заплющяха над главата му като неспокойни птици, факлите се люшкаха, сипеха искри и пламтяха в дълги редици по коридорите на съзнанието му, тежки обувки топуркаха по улиците на съзнанието му; крепостта, в която бе скрил последните останки от себе си, бе щурмувана и разтърсена из основи. Той се притаи в очакване да се срути. После оркестърът отмина.

— Помогнете на жертвите на локаута, отче.

Някой подрънкваше една кутия под носа му. Той изтри капките пот от лицето си, отблъсна кутията и понечи да се махне по-бързо от това място, но залитна напред.

— Господи — рече изненадано нечий глас, — я вижте негово преподобие, пиян е като свиня.

Думите го прободоха като нож. Той се овладя, престори се на сакат и като се подпря на бастуна си, закуца нататък. Така успя почти незабелязано да стигне до църквата. В този час по улиците нямаше много хора. Прекрачи вдлъбнатия гранитен праг, мина покрай купела за светена вода със зелена слуз по ръба и най-сетне се озова в желания сумрак и тишина. Това беше неговата църква.

Седна. Някаква жена, унесена в молитва, беше коленичила недалеч от него. Иззад ковчезите с мощи, между свещите в страничните параклиси се подаваха и скриваха безброй глави; чуваха се нечестиви разговори. Кандилото на олтара, знак на Божието Присъствие, знаме на бога, показваше малко огнено езиче над олтарната плоча на главния олтар. Божието присъствие. Но какво тогава е олтарът? Паметник на човешкото слабодушие, пред който божиите служители раболепничат, омилостивяват гнева господен с чужда кръв, спасяват собствената си кожа с убийства: на агънца, гълъби, с невинната кръв на самия Христос. Светът — не Христос — съди, подиграва се, осмива; светът тъпче слабите и смазва с юмрук лицата на беззащитните; светът — не Христос — разпъва на кръст, осакатява, бичува, иска жертви. Кой свещеник може да вземе тялото на света и да го пречупи между пръстите си? Колцина биха искали да го направят?

Жената пред него бе забравила за присъствието му, ако изобщо го бе забелязала. Вече не се молеше. Отец Гифли се вслуша и разбра, че тя плаче. Мъката й беше тиха, смирена, ридаеше едва чуто. Той се надигна, като се подпря на бастуна си и се приближи до нея. Отново се почувствува силен. Умът му беше бистър, спокоен, трезв. Докосна я по рамото.

— Кого оплаквате, бедна жено? — попита той.

Със задоволство откри, че напълно владее гласа си. Почувствува се чудесно.

— Бедния си съпруг, отче.

— Починал ли е?

— Умря в ръцете ми. Преди два дни.

— Погребахте ли го?

— Погребението е утре след службата в десет.

— Значи тялото му е в параклиса за покойници?

— Да, отче, докарахме го тази вечер.

— Тогава избършете сълзите си и ме последвайте.

Жената послушно се изправи. Отидоха в параклиса; четири високи свещи светеха около ковчега. По капака му още се виждаха капки светена вода. Отец Гифли се обърна към нея и каза тихо:

— Сега ще го накарам да възкръсне.

При тези думи той се усмихна. Усмивката му беше зловеща. Жената отстъпи ужасена. Свещеникът извиси гласа си като на проповед от амвона и извика:

— Лазаре, стани!

Жената изпищя. Ужасеният й вик отекна в цялата църква.

— Исусе! — викаше тя. — Исусе, Исусе, Исусе…

Той отново повиши глас и крясъците на двамата се превърнаха в кошмарен вой.

— Лазаре, стани!

Тогава свещеникът простря двете си ръце напред и събори ковчега. Със страшен трясък той се сгромоляса на каменния под. Капакът отхвръкна. Трупът изпадна отвътре и се просна в нелепа поза на земята. Писъците на жената звучаха неистово.

— Исусе! — викаше тя. — Исусе, Исусе, Исусе…

Отец О’Конър и отец О’Съливан пристигнаха едновременно. Те дълго не можаха да успокоят жената, но най-накрая успяха да я убедят да отиде с клисаря в къщата да си почине и да се съвземе от уплахата. След като тя излезе, двамата започнаха да търсят отец Гифли. Намериха го до олтара. Лежеше ничком, разперил благоговейно ръце. Или спеше дълбоко, или беше в безсъзнание.

Във вторник, в единайсет сутринта, Бекона почука на вратата на сутерена и попита икономката дали може да говори с отец Гифли.

— Отец Гифли го няма — отговори тя.

— Нищо — рече Бекона, — той ми каза да го почакам.

Тя го погледна някак особено.

— Но отец Гифли вече го няма тук. Той ни напусна.

— Напусна? — повтори старецът.

Икономката кимна. Бекона не посмя да зададе следващия си въпрос. Почака малко, но жената не каза нищо повече. Изпълнен с най-лоши предчувствия, Бекона попита:

— Кога го чакате да се върне?

— Той е много болен, бедният — рече икономката. — Един господ знае кога може да се надяваме да го видим отново.

Смисълът на тези думи бавно проникна до съзнанието му. Болката в сърцето скова езика му. Жената затвори вратата.

Той тръгна към Чандлърс Корт. На улиците грееше необичайно топло за сезона слънце. Ала то не го радваше. Край него мина шествие, но той не му обърна внимание. Както винаги, имаше оркестър, размахваха лозунги:

ЛАРКИН ХВЪРЛЕН В ЗАТВОРА ОТ ЛОИД-ДЖОРДЖ!

АНГЛИЙСКИ ДРУГАРИ, НЕ ИЗОСТАВЯЙТЕ ЛАРКИН!

ДОЛУ ЛОЙД-ДЖОРДЖ!

Съдът осъди Ларкин на седем месеца затвор. Бекона посрещна тази вест равнодушно. Вече нищо не го интересуваше. Всичко беше без значение.