Джеймс Плънкет
Разблуден град (27)

Глава десета

Фенерджията каза на Пат къде са настанени стачкоизменниците. Беше недалеч от затвора „Маунтджой“. Каза му и в коя кръчма ходят да пият. Пат я знаеше. Усамотено място, недалеч от Драмкондра Бридж. Отивали дотам, охранявани от полицаи. А за да не ги нападне някой, обясни му фенерджията, проклетите полицаи през цялото време се навъртали там. И между другото — то се разбирало от само себе си — гледали да налеят в собствените си гърла повече, отколкото им позволява законът. Самият фенерджия видял как четирима полицаи се хванали за гушите, а стачкоизменниците помагали на останалите полицаи да ги разтърват. Срамна работа.

— Сега нали разбираш? — рече той.

Беше дребен човек с бледо лице и гъсти мустаци; разправяха, че дори в леглото не си свалял от крачолите щипките, с които карал велосипеда си.

— Благодаря за сведенията — каза Пат.

— Да живее републиката! — отвърна фенерджията.

Пат разказа всичко това в Либърти Хол пред събрание на застъпниците на твърдите действия, които не бяха официално приети в профсъюза, но редовно си заседаваха там. Трябваше да измислят как да се отърват от полицаите, за да нападнат стачкоизменниците. Няколко часа си блъскаха главите над този проблем. Ясно беше, че трябва да им отвлекат вниманието. На стотина метра от кръчмата, в която ходеха англичаните, имаше друга кръчма. Едно сбиване там и няколко крадени полицейски свирки щяха да свършат работа. Джо, Пат и още двама се заеха с тази задача. Те сами щяха да си подготвят пътя за отстъпление, за да могат да изчезнат, преди полицаите да са ги пипнали.

Две сутрини поред внимателно оглеждаха околността и предложиха план, който имаше всички изгледи за успех. Нападателите щяха да се съберат още следобед в къщата на един приятел, откъдето кръчмата може да се държа под око. Пат и Джо щяха да бъдат заедно с един друг каруцар, Мик, и с един як докер, на когото викаха Кротушко. Джо трябваше да отиде в съседната кръчма пръв. Другите щяха да дойдат по-късно, поотделно.

 

 

Вечерта се случи подходяща. Гъста мъгла се стелеше из улиците, беше влажно и неприятно. Пат излезе рано, за да може да провери пътя за бягство. Мина покрай кръчмата, където по-късно стачкоизменниците щяха да гуляят. Другата кръчма беше почти празна. Зави зад ъгъла и след няколко пресечки стигна до Ройал Канал. Там, на един от кейовете, беше завързан малък катер. Пат се качи на борда. Вратата на каютата бе отворена според уговорката. Тук щяха да се скрият от полицията. А ако преследването продължеше до сутринта, щяха да останат тук и лодкарят да ги откара надолу по течението и да ги остави до някои от мостовете в града. Всичко трябваше да мине съвсем гладко.

Доволен, Пат тръгна надолу покрай канала към моста. Беше неприятно студено и тъмно. Влажната мъгла лепнеше в косите му, пълзеше под ръкавите му, вледеняваше тялото му. Беше гладен. От дълго време не бе ял нищо друго освен хляб и чай. Гладът бе за него нещо обичайно, макар рядко да го усещаше с особена острота. Но все пак това го потискаше. Калта жвакаше под обувките му, мъртвата трева покрай пътеката все още бе достатъчно висока и мокреше крачолите на панталоните му, водата в канала беше мазна, стелеше се мъгла. В далечината, сякаш в края на дълъг тунел, се виждаха очертанията на моста с газовите му фенери и движение на превозни средства. Пат вървеше натам, но бавно, неохотно.

Когато стигна до моста, беше все още рано. Той се облегна на парапета. Водата се спускаше през шлюзовете, с оглушителен шум се разбиваше и пръскаше мръсна пяна, миришеща на гнили водорасли. Пат не за първи път се замисли, че може би ги чака поражение. Локаутът продължаваше вече четвърти месец. Зимата беше съюзник на работодателите. Това дето хвърляха от време на време по някой бой на стачкоизменници, си беше чисто символично. Така само изливаха омразата си, но не постигаха нищо. Стачкоизменниците бяха твърде много, а работодателите, подпомагани от колегите си отвъд Канала, все още разполагаха с много пари. Всъщност нямаше никаква надежда. За експроприацията на експроприаторните можеше да отиде цял човешки живот, дори няколко живота. Класата на господарите беше сплотена.

— Пат — чу той глас зад гърба си.

Обърна се.

— Лили.

Тя му се усмихваше — стройна, позната фигура на светлината на фенерите.

— Да знаеш откога те гледам.

— Та аз съм тук само от пет минути.

— Накъде си тръгнал?

— Имам малко работа — каза той, — профсъюзна.

— По това време?

— Работата трябва да се свърши през нощта — мрачно отговори Пат.

Лили се досети за какво става дума.

— Пак ли ще се биете?

Той се усмихна.

— Недей да се месиш в тия неща — рече тя.

— Една група стачкоизменници — обясни Пат. — Намислили сме да ги ступаме.

Лили се приближи до него и се опита да го разубеди, но гласът й едва се чуваше от рева на водата. Тя го хвана под ръка и го дръпна встрани. Тръгнаха по моста.

— Имаш ли време? — попита Лили.

— Още малко — отговори Пат.

Каза, че му се сърди, загдето не е идвал при нея. Беше й обещал да ходи у тях да се храни поне веднъж в седмицата.

— Изглежда, гладуваш.

— Добре съм.

— Знам колко си добре. Караш на хляб и чай. Или на някоя халба бира. Така не може да продължава повече. Ела сега вкъщи и ще ти приготвя да хапнеш нещо топло.

— Не мога, Лили.

— Добре, тогава да повървим заедно до града.

— Трябва да свърша тая работа.

— Пат! Може да те ранят! Недей да ходиш.

— Трябва да ида.

— Тогава нека и аз да дойда с тебе — каза тя.

— Знаеш, че не може.

— Някой ден ще те пребият — рече тя. — Защо не оставиш другите да се занимават с тия работи? Защо все ти трябва да си на топа на устата?

— Не съм само аз, Лили… ние сме много.

— Интересно, защо ли не съм ги виждала.

— Те не се разхождат със значки на ревера.

— Пат, ако не дойдеш с мене сега, повече да не си ме потърсил.

Тя му се сърдеше. Но се и страхуваше за него.

— Лили, недей да приказваш така.

— Говоря ти съвсем сериозно. Ще видиш.

Тя пусна ръката му.

— Ако не отида — рече Пат, — това значи да подведа двайсет честни момчета.

— Тогава прощавай.

— Лили…

— Съжалявам, че те срещнах тази вечер.

— И аз съжалявам — каза той.

Тя си тръгна. Не можеше да я задържи. Време беше да се заеме със задачата си.

Прогони мисълта за Лили, защото мъката му пречеше да се съсредоточи. Джо сигурно вече седеше в кръчмата; Мик и Кротушко навярно бяха на път. Мушна ръка в джоба си и напипа скрития там камък. Щеше да му потрябва по-късно.

Пред кръчмата стояха двама полицаи, което значеше, че стачкоизменниците вече пиянстват. Останалите полицаи сигурно бяха вътре. Пат отмина спокойно и скоро влезе в другата кръчма, където Джо седеше сам в един ъгъл и пиеше, Кротушко се бе облегнал на тезгяха с халба бира пред себе си. Без да дава вид, че се познават, Пат седна недалеч от Кротушко и си поръча бира.

— Кучешко време — рече той, сякаш на себе си.

— И каква мъгла има над реката — обади се Кротушко.

— Да, чух сирените — потвърди Пат.

— Опасно е за параходите — рече Кротушко.

Кръчмарят, който точеше бирата, се заслуша.

— Докер ли си? — попита Пат.

— Бях — отвърна Кротушко, — ама вече отдавна съм без работа.

— Заради локаута?

— Аха.

— И аз съм така — каза Пат.

Кръчмарят донесе халбата. Пат му плати.

— Днес няма много хора — отбеляза той, за да завърже разговор.

— В това време никъде няма работа — оплака се кръчмарят. — И пари няма.

— В долната кръчма е пълно с хора — рече Пат.

— Хора ли? Тия не бих ги пуснал прага ми да прекрачат — каза кръчмарят. — Стачкоизменници.

— Сигурен ли си? — попита Пат.

— И полицаи ги пазят — продължи кръчмарят.

Кротушко направи знак, че иска още една халба и кръчмарят стана да му наточи. Обърна се и додаде:

— Да ги „пазят“ ли казах? Ами. Пиянстват с тях. Дори и след като затворят кръчмата.

— Сериозно ли? — попита Пат.

— А ти как мислиш — рече кръчмарят. — Ченгета, кво искаш. Безобразие.

— Я виж ти — подметна Кротушко с възмущение.

Кръчмарят донесе бирата.

— Единият син на собственика на оная кръчма е полицай, а другият е свещеник — рече той и остави чашата на тезгяха, — и за да не се чудите защо от всичките кръчми в околността полицията избра точно тая, ще ви кажа с две думи: църквата и двореца.

— Значи връзки — отбеляза Пат.

— Така стават тия работи — потвърди кръчмарят.

Някой почука на стъклената преградка на сепарето, той се извини и стана.

— Стачкоизменниците са вече там — пошепна Пат на приятеля си.

— А полицията?

— Двама пазят отвън. А вътре колко има, господ знае.

— Къде са нашите?

— Готови са. Като идвах насам, ми дадоха знак.

— Тогава да почваме.

— Първо да си поръчаме още по една — рече Пат, — че ако ще става нещо, поне да сме си изпили своето.

Кротушко прояви разбиране.

— Добре си го намислил — каза той.

Побъбраха и пиха още около половин час. Парите бяха отпуснати от Комитета на застъпниците на твърдите действия; Пат бе обяснил, че за успеха на плана е необходимо да имат пари за пиене.

— Ами нашият общ приятел… другарчето с престилката… — започна Кротушко.

— За кръчмаря ли говориш?

— За него — потвърди Кротушко. — Нали го чу кво вика за стачкоизменниците…

— Само да му падне, ще даде пиячка на всички стачкоизменници в страната — каза Пат, — така си дрънка само, нали знаеш, гроздето е кисело, щото ония ходят в кръчмата на другия.

— Знам — съгласи се Кротушко, — но можем да го използваме в началото, нали разбираш кво искам да кажа.

— И аз туй си мислех — каза Пат. — Остави на мен да говоря.

Кротушко кимна в знак на съгласие.

— Теб най те бива в приказките — рече той.

— Джо — каза Пат, докато кръчмарят все още го нямаше, — като си поръчаш още една, ела и застани до нас.

Джо кимна и вдигна десния си палец.

Щом собственикът се върна, те си поръчаха отново. Джо стана и се приближи до тезгяха.

— Налей и на мене — каза той.

Чакаха мълчаливо. Кръчмарят пълнеше чашите и си подсвиркваше нещо фалшиво. Фитилът на газовата лампа над главата му съскаше едва чуто, но непрекъснато.

Подаде бирите на Пат и на Кротушко. Щом постави третата чаша пред Джо, Пат се пресегна, взе я и я сложи между Кротушко и себе си.

— Какво значи това — попита Джо.

— Аз на тоя не бих му взел парите — обърна се Пат към кръчмаря.

— Защо?

— Докато теб те нямаше, ние с този господин си поговорихме малко.

— Тъй беше — потвърди Кротушко.

— И се изясни, че познаваме този тука. Той е стачкоизменник.

— Кой е стачкоизменник? — попита Джо.

— Ти — отговори му Пат предизвикателно.

— Моля ви, господа — подхвана собственикът, — без скандали, за бога…

Кротушко най-учтиво се съгласи.

— Но тоя да се измита оттук — каза той на кръчмаря.

— Нека се опита — рече Джо.

— Не мога да изгоня клиент, който не е пиян и си плаща сметката, такъв е законът на заведенията — каза кръчмарят.

— Тогава дайте ми бирата — каза Джо.

— Правилно — добави собственикът, — върнете му бирата и стига вече глупости.

Той се обърна към Кротушко.

— Вие сте разбран и възпитан човек — рече му той, — моля и да вразумите приятеля си.

Кротушко потупа Пат по рамото и му каза:

— Върни му чашата.

— Веднага — отвърна Пат.

Вдигна халбата и изля съдържанието й на главата на Джо.

Кръчмарят извика и се надвеси над тезгяха. Кротушко го сграбчи за раменете и го стисна като с клещи. През това време Пат и Джо се бяха вкопчили един в друг и се търкаляха на пода.

— Извикай полиция! — изкрещя собственикът на някой, който седеше в сепарето. — Бързо викай полицията, преди да са направили всичко на парчета!

Кротушко е лекота повдигна кръчмаря от пода, задържа го за момент във въздуха и като се премери, запрати го точно върху лавицата зад тезгяха. Бутилки и чаши се посипаха като град и с трясък се разбиха на пода.

— Да бягаме — пошепна Пат на Джо.

Кротушко изтича навън след тях. Отнякъде изникна Мик и наду полицейска свирка.

— Като гледам тоя прозорец тука… — рече Кротушко.

— По-добре да го разбия — съгласи се Пат, — иначе ченгетата може да решат, че няма що да ни гонят.

Мик наду свирката още няколко пъти.

— Точно така — каза Кротушко, вперил поглед в прозореца.

В далечината се чу тропот на тичащи нозе.

— Момчета, вие изчезвайте — каза Пат, — аз ще остана, докато се приближат.

— Добре — рече Мик.

— Хайде! — изкомандува Кротушко.

— Тая проклета бира така ме замая — оплака се Джо.

— Нищо, като потичаш, ще се проветриш — каза му Кротушко, — пък и няма да настинеш в тая влага.

— Побързайте! — рече Пат.

Тримата побягнаха. Той слушаше как стъпките им се отдалечават. Слушаше и приближаващите се стъпки. Когато реши, че е време, той извади камъка от джоба си и го запрати в прозореца. Трясъкът на счупеното стъкло го сепна, макар да го очакваше. Той се обърна, готов да побегне.

— Пат.

Беше отново Лили. Пат се извъртя така рязко, че едва не падна върху нея.

— Вървях след тебе — каза тя. — Страхувах се да не пострадаш. Защо правиш всичко това?

Той се поколеба. Появата на Лили го обърка. Изгуби няколко скъпоценни секунди; не знаеше какво да прави. После осъзна, че полицаите вече са опасно близо.

— Трябва да бягам.

Лили го сграбчи за ръката и изпищя:

— Пат!…

Оставаше му само едно. Стисна Лили за ръката и я повлече със себе си.

— Да бягаме, Лили, да бягаме, бързо…

Но той бе оставил полицаите да се приближат твърде много. Ако тръгнеше към катера, щеше да издаде другите. Той побягна по някакви улички, като се опитваше да заблуди преследвачите си. Но в един момент пред него се изпречи стена.

— Опитай да се прехвърлиш — каза той на Лили.

Помогна й да се надигне, но ръцете й все изпускаха ръба на стената.

— Върви сам — молеше го Лили, — те няма да докоснат жена.

— Как ли не! — възрази Пат.

Тъкмо се опитваше да я повдигне за трети път, когато полицаите ги настигнаха. Нечия ръка го сграбчи за яката и един юмрук се стовари в лицето му. Пат отхвръкна към стената, от разцепените му устни бликна кръв. Лили се хвърли да го защити, но един полицай я повали на земята. Главата й се блъсна в стената, едната й ръка се счупи под падащото тяло. Полицаите хванаха Пат.

— Къде са другите? — попита един.

— Жената — каза Пат, — помогнете й да стане. Ранена е.

Извиха ръката му.

— Другите… казвай къде са!

— Какви други? — попита Пат.

— Я му дай да се разбере — посъветва друг.

Отново му нанесоха удар в челюстта. Усети как ръката му сякаш ще изскочи от ставата си. Болката беше непоносима.

— Копелета! — извика той.

Нов юмрук се стовари в лицето му и всичко потъна в черен мрак.

— Това беше излишно — каза един от полицаите, — ще му светиш маслото.

— Отнесете го — рече друг.

— А жената?

— Зле ми се вижда. Трябва да я откараме в болница.

— Там ще питат кой я е подредил така.

— Лесна работа — намеси се някой, — ще кажем, че тоя тип тука я е пребил.

— Така си беше — съгласи се друг.

Отнесоха Лили и Пат. Преследването бе прекратено.