Джейк Макмастър
Белият апах (7)

Глава седма

През следващите дни Тагарт и четиримата апахи навлязоха дълбоко в резервата Чирикахуа. Как издържаше, Клей не знаеше. Делгадито му сложи лапа, която облекчи слънчевото изгаряне. А след известно време краката престанаха да го болят. И все пак му беше трудно да не изостава, тъй като апахите поддържаха темпо, което би уморило дори кон. Или планинска коза, което беше по-близо до истината. Клей непрекъснато се учудваше на необикновената им способност да ходят по най-неравен терен така леко, сякаш се разхождаха в градски парк. Като диви животни винаги се движеха по най-прекия път.

Клей ги наблюдаваше и се учеше от тях, без да съзнава колко много научаваше. Научи се да прави по-къси крачки, за да запазва енергията си. Научи се да се опира предимно на пръстите на краката, а не на петите, което беше по-малко уморително за дълги разстояния. Свикна също да диша дълбоко вървешком, което правеше дългия път по-поносим за тялото.

А имаше и други неща. Делгадито го научи как да утолява жаждата си, когато преодоляваха дълги разстояния: трябваше да държи в устата си глътка вода и да я гълта малко по малко, докато водата свърши. Делгадито му показа как да използва камъче, което щеше да замества водата: трябваше да го държи в устата си дълго време, от което се образуваше слюнка. Делгадито му показа също кои кактуси са добри източници на вода и кои не са.

От своя страна Клей му се отплащаше, като го учеше на английски при всяка възможност, която му се удаваше. Същевременно Делгадито му преподаваше своя език. Тъй като и двамата искаха да учат, макар и по съвсем различни причини, бързо напредваха.

На четвъртия ден, откакто бяха навлезли в Драконовите планини, се изкачиха високо, горе, където голите върхове се открояваха на синьото небе и ястреби се стрелкаха с разперени криле. И тъкмо тук Клей едва не загуби живота си.

Надвечер апахите спряха на една скалиста площадка, през която бавно течеше поточе, широко не повече от петнайсет сантиметра. Тръгнаха на лов, като оставиха Клей да поддържа огъня, както го бе научил Делгадито. Той бързо насъбра съчки и клони и току-що се бе изкачил отново на площадката тежко натоварен, когато съзря някакъв воин, който стоеше на няколко крачки с гръб към него.

— Делгадито, ти ли си? — запита Клей, тъй като воинът беше с почти същото телосложение. — Улови ли нещо?

Онзи настръхна и се завъртя, ръката му посегна към ножа.

Клей се сепна, като видя, че това е непознат апах, воин, когото не бе виждал досега, човек с ястребово лице, пламтящи очи и лоша прясна рана на челото, която щеше да остави белег във формата на светкавица, когато заздравееше. Индианецът беше як, може би дори по-мускулест от Делгадито, и мускулите му заиграха, когато изтегли ножа си и се сниши.

— Неджуни! — извика Клей апахската дума за „приятел“, пусна съчките и протегна ръце да покаже, че няма враждебни намерения. Ала приближаващият се воин не му обърна никакво внимание. Съскайки като змия, той размахваше ножа си и пристъпваше към жертвата си.

Клей се намираше на тясно. Той беше на самия край на площадката и нямаше как да се отдръпне. Нямаше и много място за маневриране, тъй като площадката беше извита. Огледа се наоколо за нещо, което би могъл да използва, но видя само няколко малки камъка и купчината дърва, които бе събрал. Като нямаше друг изход, грабна един дебел клон и се отдръпна наляво, по-настрана от индианеца. Мислеше трескаво, мъчеше се да си спомни други апахски думи, с които да покаже, че не е враг, ала от вълнение мозъкът му не можеше да работи както трябва.

Ако знаеше настроението на апаха, който стоеше пред него, Клей щеше да разбере, че е безсмислено да го увещава. Защото индианецът с пресен белег беше не кой да е, а Фиеро, който се бе свестил на другия ден, след като бе прострелян, и който бе намерил Ел Чико набучен на кол, одран и обезобразен. Отслабнал от инфектираната рана, Фиеро се бе опитал да се върне бързо в падината, за да предупреди сънародниците си.

Безброй пъти беше загубвал съзнание и бе падал, но само след няколко часа ставаше и продължаваше нататък. Пътуването го беше изтощило до крайност и можеше да загине, ако на втория ден не беше убил една змия и не беше напълнил стомаха си със суровото й месо.

Когато Фиеро стигна до лагера и намери труповете и изгорените колиби, гневът му нямаше граници. Той нямаше жена и деца, тъй като никоя жена не би искала да има нещо общо с мъж с такъв отвратителен характер, ала клането го разтърси толкова дълбоко, колкото и Делгадито, и Кучильо Негро, защото избитите бяха апахи, негови сънародници, които бе познавал и сред които бе живял от детинство.

Цял ден Фиеро оглежда следите, запомни всеки отпечатък от копито, ботуш и мокасин. Той имаше памет за следи и знаеше, че един ден ще попадне на някоя оставена от участниците в нападението, и тогава ще може да им го върне тъпкано за всичко, което бяха сторили.

От падината Фиеро се насочи на изток, към Драконовите планини, просто защото нямаше къде другаде да отиде. В планините имаше и други индианци, апахи от резервата, ала все пак апахи, а той имаше нужда от компанията на хора като него. Скоро попадна на странни следи, които го озадачиха: на бос бледолик и на апах. Отначало помисли, че индианецът дебне бледоликия, ала по-късно стана ясно, че двамата пътуват заедно и от време на време апахът всъщност помага на спътника си да върви.

Малко по-късно Фиеро разбра, че към двойката са се присъединили други трима воини. Вече се бе почти оправил и забърза да настигне групата. Сега откри, че на тази скална площадка воините са се разделили, за да тръгнат на лов, и тъкмо се двоумеше дали да почака да се върнат, или да потърси някого от тях, когато чу глас на омразен бледолик, обърна се и видя един от враговете си само на десетина крачки.

За Фиеро нямаше значение, че този бледолик е бил в компанията на сънародници апахи. И докато по-рано мислеше, че американецът може да е същият, когото Делгадито бе докарал в лагера, когато го съгледа, единствената му мисъл беше да го убие. Гневът му взе връх над всичко друго.

Клей Тагарт забеляза, че индианецът се кани да го нападне, и се приготви да го посрещне. Когато белязаният се хвърли към него, Клей отскочи встрани. Ножът проблесна на слънцето, за малко не улучи гърдите му. В отговор го удари с клона по главата, ала онзи отскочи леко настрана. След това застанаха и се загледаха втренчено, като всеки преценяваше другия.

Клей не хареса онова, което видя. Грозното лице на апаха погрозняваше още повече от омразата му, която беше толкова силна, че той почти я усещаше. Макар и по-голям, клонът беше по-слабо защитно средство от острия като бръснач нож.

— Неджуни! — опита той повторно.

Фиеро не можеше да приеме факта бледолик да му бъде приятел. Той скочи, ножът му беше насочен така, че да пререже шията на американеца, ала онзи се отдръпна назад и го спря с клона. Индианецът нападаше енергично и упорито, замахваше нагоре–надолу, търсеше слабо място.

Клей можеше само да държи апаха на разстояние, понеже клонът беше по-дълъг. Противодействаше на ударите му с удар, като същевременно се отдръпваше, докато стигна до едно място, където от площадката нагоре се издигаше скат и не можеше да се върви по-нататък. Спусна се наляво, или по-скоро опита, но апахът след миг се хвърли върху него.

Чиста случайност спаси живота на Клей. Докато вдигаше клона, се препъна, ножът се насочи не към гърлото му, а се вряза дълбоко в дървото. Преди да успее да се възползва от грешката на индианеца, Клей падна по гръб, а Фиеро го възседна. Единственото нещо, което му пречеше да стигне до гърлото му, беше клонът, който той се мъчеше да измъкне от ръцете му.

Апахът се бореше по инстинкт. Когато изпаднеше в един от периодичните си изблици на гняв, всякаква съзнателна мисъл го напускаше. Той живееше само с една цел — да убива, да дере, да разкъсва. Имаше случаи, когато такова буйство работеше в негова полза, и други моменти, като сега, когато сляпата ярост му пречеше да извърши онова, което най-много желаеше. Защото, ако се бе сетил да измъкне ножа от клона, лесно щеше да убие врага си. Вместо това реши на всяка цена да стисне с ръце гърлото му, без да мисли за нищо друго.

Клей се откопчи от стискащите пръсти на индианеца, заби тъпия край на клона в гърдите му, а после го фрасна по слепоочието. Апахът падна, с което позволи на Клей да се изправи на крака. Когато се дръпна назад, онзи го ритна по коляното и той усети болка, но не толкова силна, че да не може да продължи борбата. Замахна към главата на воина.

Фиеро се изплъзна изпод клона и се изправи. Беше невъоръжен, но все още смъртно опасен. Стоманените му мускули свидетелстваха за голямата му сила, с която си бе служил неведнъж, за да пречупи гръбнака на врага или да го удуши. Той се хилеше презрително на бледоликия, докато го обикаляше със спуснати ръце, а дебелите му пръсти ту се свиваха, ту се отпускаха.

Клей Тагарт само се молеше Делгадито да се върне. Този път той беше сам, неговата съдба беше в собствените му ръце. Направи лъжливо движение, после второ, принуждавайки апаха да се отдръпне към края на площадката. Една лекомислена идея го караше да упорства, веднъж–дваж замахна с клона, все не можеше да го улучи, ала го изтикваше все по-назад и по-назад. Очакваше апахът да отгатне целта му и много се учуди, когато успя да го изблъска до самия ръб на скалата.

Фиеро разбра опасността много късно. Петата му докосна ръба. Той погледна назад, опита да отскочи надясно, но тогава изложи лявата си страна. Клонът го удари право в ребрата, той загуби равновесие и залитна над ръба. Помъчи да се хване, за да се задържи на площадката, но без здрава опора това беше безнадеждно.

Клей избухна в смях, като гледаше как врагът му се търкаля надолу. Това беше смях на облекчение, не на тържество. Знаеше, че индианецът пак ще го погне, и бе сложил ръка на дръжката на ножа, за да го измъкне, когато онзи се удари с трясък в един голям объл камък. Апахът се привдигна на ръце и колене, цялото му лице беше в кръв, загледа злобно нагоре към Клей. Сетне направи две крачки, строполи се на земята и не помръдна.

Клей преглътна. Пусна клона на земята, настъпи го, за да не мърда, и издърпа ножа, сетне скочи долу, където лежеше апахът. Приклекна, хвана го за косата и завъртя главата му така, че да се вижда гърлото му. Вдигна ножа, после спря.

„Как би реагирал Делгадито, ако убия апах?“ — запита се Клей. Той беше единственият му приятел, който възпираше другите воини да не го убият. Ако направеше нещо, което би настроило Делгадито против него, той можеше да остави другите да правят каквото искат. Колебаеше се, стиснатата му ръка трепереше. „По дяволите всичко!“ — каза той и остави ножа.

Когато Делгадито и Кучильо Негро се върнаха, носейки убит елен, с учудване видяха Фиеро, легнал по гръб до огъня, а американецът — седнал до него.

Клей скочи на крака, посочи воина, който беше в безсъзнание, и обясни:

— Той ме нападна.

Никой досега не бе побеждавал Фиеро. Делгадито дори се съмняваше, че това е възможно. Беше учуден, което рядко му се случваше, да види най-буйния апах, повален от слабия бледолик, и в потреса си смънка благоговейно: „Ликой шисиндей.“

Кучильо Негро го погледна, ала не каза нищо.

— Помъчих се да го уверя, че съм приятел — продължи Клей. — Неджуни. Това ли е точната дума? Казах му я два пъти, но той не искаше да слуша. Неправилно ли съм я произнесъл?

Делгадито пусна елена на земята и пристъпи към Фиеро, чиито гърди се повдигаха и спускаха ритмично. От една лоша рана се процеждаше кръв, имаше и друга, по-стара, драскотина от куршум.

— Как направи това? — запита той.

— Той падна.

— Падна?

— Удари главата си в един голям камък. Ако беше по-силно, щеше да я счупи. — Клей беше неспокоен, не можеше да разбере по изражението на Делгадито ядосан ли е, или не. — Опитваше се да ме убие. Нямаше как, трябваше да се защитя.

— Ти защитил много добре.

— Не ми се сърдиш, нали? Не искам да го вземаш навътре. Ние все още сме приятели, нали?

Въпросът беше толкова абсурден, че Делгадито го изгледа, мислейки, че се шегува. Апахите и бледоликите не можеха никога да бъдат приятели, особено след голямата измама. Американците бяха дошли на апахска територия, приказваха за мир и приятелство, ала през всичкото време бяха кроили как да надвият индианците и да им отнемат земята. Думите на бледоликите бяха лъжливи като многото обещания, дадени от Великия бледолик Баща. Като победители и победени, такива бяха отношенията им. Люти врагове докрай.

Ала когато Делгадито погледна Клей Тагарт, видя, че той е сериозен и че цени тяхното въображаемо приятелство. А това му се виждаше смешно. Между самите апахи рядко имаше дълбоко приятелство, тъй като всеки воин винаги гледаше собствените си интереси.

— Продължаваме да бъдем приятели, нали? — настояваше Клей. — Нали не ми се сърдиш за това?

— Ний същи — увери го Делгадито, което беше вярно, тъй като не бе променил намерението си да даде урок на този ранчеро, когато престанеше да му бъде полезен.

Клей въздъхна и му подаде ножа.

— Ето. По-добре е да го вземеш ти. Когато се свести, той ще побеснее, ако ме види, че го държа.

— Ти не уби него. Защо?

— Не исках.

Делгадито усещаше, че шикалкави.

— Защо? — настоя индианецът. — Той опитал убие теб. Ти каза.

— Можех да прережа гърлото му — призна Клей, — но не го направих. Не исках да те настройвам против себе си.

Ето ти нещо ново. Американецът толкова ценеше приятелството им, че бе пощадил живота на човек, който се опитвал да го убие. Индианецът не знаеше как да си обясни това странно поведение и се ядоса на себе си, тъй като изпитваше известна симпатия към Тагарт заради постъпката му. За да скрие чувствата си, приклекна. „Дръпни се“ — предупреди той и зашлеви на Фиеро звучна плесница.

Стреснат, Фиеро седна и се огледа.

— Делгадито — каза той вместо поздрав. После очите му се спряха на бледоликия и взе да се привдига, вените на шията му се издуха. — Той ли! Ще изтръгна сърцето му…

— Няма да го сториш — прекъсна го Делгадито, като го улови за ръката. — Той ни е нужен.

Фиеро се отскубна.

— Ти прекаляваш. Нямаш право да ни съветваш какво да правим. Аз не те признавам вече за наш главатар.

Делгадито скръсти ръце. Беше очаквал такова предизвикателство, но не точно от него. Бе смятал Фиеро за мъртъв, а сега той се бе върнал от гроба, за да бъде трън в очите му, както винаги досега.

— Прав си — рече Делгадито и остана доволен от изненадата, която прочете в очите му. — След всичко, което се случи, аз би трябвало да наведа глава от срам. Никой не бива да слуша съветите ми, защото те се оказаха погрешни и всички, които разчитаха на тях, бяха избити от Синята фуражка.

Фиеро изсумтя.

— Никога вече няма да предвождам който и да е шисиндей — продължи Делгадито. — Никога вече няма да карам някого да постъпва така, както аз смятам за добре. Всеки от вас да си избира пътя.

— Аз можех да ти кажа какво ще се случи — каза Фиеро дръзко. — Ти беше прекалено плах. Не биваше да бягаме от ловците на скалпове, когато бяхме в Мексико. Ако бяхме продължили пътя си, всички щяха да бъдат живи.

Макар че Делгадито беше готов да поеме вината за гибелта на хората му, той не можеше да позволи на никого да му натрива носа за това.

— Признах, че вината е моя — рече той раздразнено. — Всякакви други думи са излишни.

— Ами този бледолик боклук? — запита Фиеро и посочи с пръст Клей Тагарт.

— Той е с мен.

— Той е наш враг.

— Враг, който не те е убил, когато е можел да го направи. Ти дължиш на него живота си.

— Нищо не му дължа! Сглупил е, че не ме е убил, когато е имал възможност, защото аз непременно ще го убия, когато пожелая.

— Ликой шисиндей е под мое покровителство — предупреди го Делгадито. — Посегнеш ли му, ще отговаряш пред мен.

— Как го нарече?

— С името, което му дадох.

— Ти…! — започна Фиеро, но спря, защото гневът така го задуши, че не можеше да говори. Да се сприятелиш с бледолик, е лошо. Ала да дадеш апахско име на такъв е още по-недостойно. Волю–неволю той се извърна и прехапа долната си устна, за да не изтърси нещо, което би накарало Делгадито да размаха ножа си.

Колкото и да го мразеше и да го мислеше за слаб, Фиеро не искаше да го премахва. Убиването на друг апах беше табу, освен ако не станеше по време на племенна война или при честен двубой, когато един воин е отправил открито предизвикателство към друг. А за да се смята то за оправдано, оскърблението към обидения трябваше да бъде голямо. Това беше резултат от поуката, извлечена някога, когато са се водили толкова много двубои, че редовете на годните за бой воини бил сериозно намалял.

Освен това Фиеро нямаше да убие Делгадито, тъй като, въпреки свадливия си характер, той беше силно привързан към племето си. Да, би спорил с всекиго и с всички, когато сметнеше, че не са прави. Да, би настръхнал и при най-малка обида. Ала дълбоко в душата си беше предан на своя народ като Кочис^[1].

Фиеро отдавна тайно мечтаеше да стане много влиятелен воин, може би главатар на своя дружина. За нещастие, не се бе родил син на вожд, за да може един ден да наследи водачеството. Единственият начин да постигне това жадувано положение беше да го спечели. А тъй като да отнемеш водачеството от слаб съперник беше лесно, той се бе присъединил към хората на Делгадито.

Сега мечтите на Фиеро бяха разбити. Групата, която се бе надявал един ден да нарича своя, беше унищожена. Можеше да опита да се присъедини към друга, ала петното, което носеше, щеше да ограничи шансовете му за водачество. Петното, лепнато му от глупостта на Делгадито.

След като се овладя, Фиеро се обърна и каза язвително:

— Нима и тоя бледолик ще направиш свой брат? Нима двамата ще делите една и съща колиба?

— Той ми трябва. Щом постигна целта си, ще умре.

Фиеро го погледна в очите. Тази новина беше неочаквана и още веднъж показваше, че нишката на мислите на Делгадито трудно се разплиташе.

— Какво си намислил? — запита той без заобиколки.

— Какво би направил ти на мое място?

Имаше само един отговор.

— Бих воювал с всички, които нахълтаха в нашата земя, и ще се бия, докато не ги прогоня, или те не ми отнемат живота.

— Точно така би постъпил един истински шисиндей.

Семето на възвърнатото уважение към Делгадито пусна корени в душата на Фиеро и той развълнувано се поклони.

— Ще те следвам.

— Вече не предвождам други апахи.

— Тогава ще се бием рамо до рамо.

Кучильо Негро, който слушаше внимателно, се приближи.

— Аз също ще воювам срещу бледоликите и накайхай.

— Аз няма да ви поведа — каза Делгадито.

Фиеро и Кучильо Негро се спогледаха озадачено.

— Никой не трябва да предвожда — заяви Кучильо.

— Може ли тяло да се движи без глава? Една дружина трябва да има главатар, за да бъде боеспособна — каза Делгадито. — Дори в малка група от четирима–петима воини трябва да има един, който да взема решения, иначе тя не може да се бие успешно. Винаги ще спорим помежду си какво да правим и кога да го направим и никога нищо няма да постигаме.

— Тогава някой от нас ще предвожда — рече Фиеро.

— Кой? Ти ли?

— Фиеро е твърде избухлив, за да бъде добър предводител — каза бързо Кучильо Негро. — Аз не бих го следвал, нито пък Понсе или Амарильо.

Както и можеше да се очаква, Фиеро настръхна.

— Аз мога да бъда не по-лош предводител от всеки от вас. Дори по-добър, защото не се боя да поемам рискове, на които други не биха се решили.

Делгадито гледаше замислено земята.

— Не е достатъчно да си способен. Трябва да умееш да привличаш последователи, преди да можеш да предвождаш.

— Кой ще ни предвожда, ако не ти или аз? — тросна се Фиеро. — Другите са много млади. Нямат нашия опит. Имаш ли предвид някой друг?

— Не — излъга Делгадито, погледът му блуждаеше разсеяно над планинската местност на изток, над близкия връх и над самата площадка, докато най-после спря на Ликой шисиндей. И ако Фиеро или Кучильо Негро го бяха наблюдавали внимателно, щяха да забележат, че ъгълчетата на устните на Делгадито се повдигнаха.