Джейк Макмастър
Белият апах (6)

Глава шеста

Клей Тагарт се влачеше по петите на апаха толкова изтощен, че едва можеше да мисли разумно, когато видя, че воинът внезапно залегна. Озадачен, той се взря оттатък Делгадито и забеляза свит до огън войник, който раздухваше пламъците, и други войници, които се надигаха от одеялата си. Видя също и офицер, който отиваше към редица коне.

Развълнуван, че вижда отново бели хора, Клей загуби контрол върху себе си и отвори уста да им извика. Съвсем бе забравил свадата си с Джилет и ужасните последици. Никакъв звук обаче не излезе от гърлото му, защото, когато отвори уста, тозчас бе сграбчен и тръшнат на земята. Една мръсна длан затисна устните му и лицето на апаха се показа близо до неговото.

— Не прави шум!

Впрочем Клей не искаше вече. Главата му се избистри достатъчно, за да осъзнае, че все още може да има заповед за арестуването му. Шерифът Крейн сигурно мислеше, че е мъртъв, но не бе имал време да стигне до Тусън и да отмени заповедта. Клей трябваше да се пази и да не се предава, докато не се увери, че няма да бъде хвърлен в най-близкия затвор.

Кавалерийският патрул се стягаше за новия ден. Кавалеристи се грижеха за конете, докато другите прибираха завивките си. Един едър капрал вареше кафе. Офицерът — млад, енергичен здравеняк с прав като дъска гръб — беше навсякъде, следеше работата.

Клей познаваше някои от офицерите във форт Боуи, тъй като от време на време бе ходил там да продава говеждо месо, но не и този. Войската, изглежда, никога нямаше достатъчно храна може би защото форт Боуи бе смятан за бунището на Запада, последното убежище за отрепки, войници, склонни да причиняват неприятности, и всевъзможни други, от които армията с радост би се отървала, ако станеха жертва на апахите.

Клей се зачуди защо този патрул се намираше по на запад от обикновено. Дали армията не бе научила за Делгадито и хората му и не бе изпратила отряд, който да го залови? Или пък бе узнала, че Бен Джонсън се подвизава северно от границата?

Кавалеристите се събираха на чаша кафе със сухар, преди да яхнат конете. Никой не говореше, с изключение на ревностния офицер, който напомни на някои от хората си да оправят униформите си. След малко угасиха огъня, качиха се на конете си и по четирима в редица колоната пое на изток.

През това време слънцето обагри далечните Драконови планини в червено, оранжево и розово. Делгадито гледаше със съжаление отдалечаващата се кавалерия. Миризмата на коне го бе привлякла към лагера, искаше му се да открадне два от тях, за да може да стигне по-бързо до планините. Сега придвижването щеше да им отнеме по-голямата част от деня и дори повече, зависи как щеше да се държи тази бяла костенурка.

А това не беше никак добре. Клей се надигна, когато апахът стана, и го последва на изток, но не бе изминал и петдесетина метра, когато се почувства страшно изтощен, едва мърдаше краката си. Стараеше се обаче, стараеше се с всички сили. Но напразно.

За пръв път Делгадито разбра, че Клей не ще стигне много далеч, когато го чу да пада, обърна се и видя, че се е проснал безчувствен. Намръщен, Делгадито се върна и грубо вдигна американеца. Отново му мина мисълта да го остави да изгори на слънцето, ала не го стори. С бледоликия на гръб, той стигна до едно дере, намери подслон в някакъв гъсталак, сложи ранчерото на сянка, а после отиде да потърси вода.

Клей Тагарт се свести малко след това. Замига объркано, не беше наясно къде е и какво се бе случило, докато не се огледа и не видя препаската. „Делгадито?“ — сети се той, привдигайки се на лакът. С учудване констатира, че се намира в храсталак, и се разтревожи от отсъствието на воина. Може да има само едно обяснение, разсъди той. На апаха му е омръзнало да се влачи с него и просто го е зарязал.

Клей седна и започна да преценява положението. Той беше гладен, уморен и жаден. Имаше нужда от почивка, а тялото му имаше още по-голяма нужда от храна, която нямаше да намери, ако останеше в този шубрак. Затова стана и се запромъква през гъсталака към дъното на дерето. Стръмните склонове го уплашиха, затова тръгна напосоки, търсейки начин да се измъкне.

Скоро Клей стигна до края на дерето. Тук трябваше да вземе решение, оказа се лесно решение, тъй като можеше да се движи само в една посока с надежда да остане жив. Из Драконовите планини имаше потоци, дивеч и дървета, които предлагаха сенчесто убежище срещу зноя, затова се насочи към тях, тътрейки се с мъка.

Кой знае защо, вече не се чувстваше толкова изтощен, или поне така си мислеше. Реши, че са се възвърнали силите на неподозираната му досега издръжливост, и се зарадва, че ще може да върви още много мили, преди да стане нужда да си почине.

Истината обаче беше, че Клей Тагарт бе напрягал прекалено много разнебитеното си тяло и бе минал поносимите за повечето хора граници. Беше стигнал до такова положение, че съзнанието му бе станало безчувствено към болките и терзанията на тялото, защото самото то беше притъпено от напрягане, далеч извън границите на човешката издръжливост.

Затова Клей се влачеше безгрижно напред, подканящите силуети на Драконовите планини бяха маякът, който го примамваше, вдъхновяваше и направляваше. Само смътно усещаше палещото слънце по гърба и раменете си и не забелязваше, че кожата му силно се зачервява.

И докато Клей вървеше към планините, Делгадито се върна при гъсталака с чашковиден камък с вода, която бе намерил на едно многообещаващо място. Като видя, че бледоликият го няма, огледа наоколо, сякаш не вярваше на очите си, и веднага откри следи, които разкриваха цялата истина.

Ранчерото бе избягал! Апахът изпи водата, захвърли камъка и пое по следата. Не можеше така лесно да го изостави, особено сега, когато имаше полезна цел, за която можеше да използва американеца. А и го хвана яд, че Тагарт е решил да продължи сам след всичко, което той направи за него.

Не му беше нужно много време, за да настигне американеца. Ако Тагарт беше костенурка, Делгадито беше заек. Той измина половин миля, когато съзря пред себе си олюляваща се фигура. Ускори крачка и се озова на двайсетина метра зад него, точно когато Тагарт се препъна и се строполи на земята. Възмутен, Делгадито застана над него и го ритна в ребрата.

— Не те бива за нищо, бледолики — каза той на своя език.

Клей Тагарт беше зле. Беше се потил толкова много, че тялото му се бе обезводнило. Кожата му беше червена като морков, с изключение на раменете и горната част на гърба, където бе толкова изгоряла, че беше сбръчкана от мехури. А по парцаливите останки от ръкавите, с които бяха омотани краката му, имаше кръв.

— Трябва да те оставя да умреш, негоднико — изръмжа Делгадито. И щеше да го направи, ако не бе изникнал същият нежелан спомен как този бял човек го бе спасил от ловците на скалпове. Никога досега Делгадито не се беше чувствал задължен към някого. Винаги бе разчитал на умението и силата си, за да се измъкне благополучие от всякаква опасност, а до битката в падината те бяха достатъчни. Ядосваше се, че дължеше живота си на един враг, ала същевременно не можеше да го забрави.

Делгадито коленичи, метна Клей Тагарт на лявото си рамо и затича, носейки тежкото му тяло така, сякаш беше малко дете. Тича много мили, докато най-после огненият ад на ранния следобед го принуди да спре на единственото сенчесто място, което намери — едно тясно дере. Има граници, които дори апах не смее да прекрачи, а той бе достигнал своята.

Делгадито остави белия човек на земята и се втренчи в силно зачервеното му, подпухнало лице. Апахските момчета прекарваха толкова дълго на открито, че на седем години кожата им имаше цвета на мед, а те издържаха както на слънчевите лъчи, така и на сковаващия студ и бурните ветрове. Времето преставаше да бъде фактор в живота им. В дъжд или слънце, в лято или зима, те бяха като у дома си сред дивата природа.

Делгадито бе разбрал, че с бледоликите е тъкмо обратното. Когато вали дъжд, те гледат да се подслонят на сухо. Когато вали сняг, търсят топлина. В пустинята не могат да издържат повече от три дни без пълен казан до себе си. А слънцето ги опича живи, ако не се пазят. Като Тагарт.

Апахът огледа пустия пейзаж. Най-близката вода беше един извор на границата на Драконовите планини, малък извор, известен само на неговите сънародници. Ако почиваше до мръкнало, можеше да бъде там, преди да мине една трета от нощта. Но ще изтрае ли бледоликият толкова дълго?

Делгадито седна, докосна челото на Тагарт и установи, че то гори. Нямаше никакво съмнение, той трябваше да се оправи. Но апахът не можеше да му помогне много. В края на краищата, той беше воин. Жена му, веща в тези работи, го бе научила само да лекува себе си след бой. Той познаваше някои билки, които можеха да свалят температурата, но за да се сдобие с тях, трябваше да обикаля наоколо през най-лошата част на деня, което нямаше да направи. Той дължеше живота си на бледоликия, ала не би дал своя, за да се издължи. Особено когато имаше толкова много други бледолики, които възнамеряваше да убие.

Делгадито легна по гръб, опря брада в мускулестата си гръд, затвори очи и моментално заспа. Навик, който апахите бяха придобили от практиката. Преди нападение воинът трябваше да си почине. Той беше длъжен да има готовност да скочи всеки момент, за което често пъти имаше значение дали е бодър, или ще трябва да се бие със заспали сетива, а това би могло да се окаже фатално.

Макар че Делгадито спеше, сетивата му бяха нащрек. Той чуваше сегиз–тогиз пъшкането на Тагарт. Чу и плясъка на крила, когато някаква птица прелетя над тях. Чу и как един гущер пропълзя бързо край тях. Това го събуди, ала гущерът изчезна, преди да успее да го забележи. Без да обръща внимание на празния си стомах, заспа отново.

Слънцето прекоси яркосиньото небе и каза „лека нощ“ на света. Едва изчезна и Делгадито се събуди повторно, стана и се протегна. Отново преметна Тагарт през рамо. И отново пое в неуморен лек тръс, ослушвайки се във всички звуци, които вятърът донасяше до него.

Жалният вой на един койот му напомни за собствената му мъка. Той бе загубил много приятели и близки по вина на американци, мексиканци и други племена като неговото, ала нищо не можеше да се сравни със загубата на семейството му, на хората му. Те му се бяха доверили, бяха избягали с него от резервата, понеже повярваха на обещанието му за по-добър живот. Бяха споделяли с него мечтата му за убежище, където дългата ръка на американската армия нямаше да стигне.

А какво се бе случило! Свиреп гняв обзе Делгадито, гняв, какъвто никога не бе изпитвал, гняв толкова силен, че го възбуждаше до полуда. Вярно, още преди да загуби хората си, той бе мразил американците, но не като сега. Искаше да смаже всички, да ги избие до един на апахска територия.

Делгадито беше реалист. Самотен воин почти нищо не можеше да постигне, ала той щеше да направи всичко, на каквото бе способен. Ще тормози армията при всяка възможност, ще причаква самотни пътници и при сгоден случай ще напада дилижанса. Ще бъде такъв трън в очите на американците, че ще се стреснат, ще го забележат и ще си казват: „Ето, останал е един истински апах!“

Колкото и да е чудно, в този момент Делгадито си спомни безсилната ярост и омраза, изписана на лицето на Клей Тагарт, когато преследвачите го бесеха. Значи между него и бледоликия имаше нещо общо. И двамата имаха кого да мразят. И двамата жадуваха за мъст.

Такива мисли занимаваха Делгадито, когато се приближи толкова до планините, че усети миризма на вода. Една клисура го привличаше като магнит и щом се озова между високите й стени, отиде право при една пукнатина. Отгоре над нея се простираше поляна, където бликаше извор.

Делгадито наплиска с вода лицето на ранчерото, но той само запъшка още по-силно и клепачите му затрепкаха. Беше зле, много зле и можеше да не издържи дълго. Апахът не виждаше друг изход, освен да го остави за един ден, пък нека природата свърши останалото. Но не го остави. Вместо това го разхлади от главата до петите с вода и изля няколко шепи в гърлото му.

Облекчаващото усещане свести отчасти Клей. Мислеше, че сънува, докато не глътна и не вкуси неописуемо сладката вода. Жадно продължаваше да гълта. Отвори очи и съзря високо над главата си няколко звезди. По-наблизо се мержелееше главата на Делгадито.

— Ти ли си! — възкликна той, неспособен да скрие учудването си от честното отношение на воина към него.

— Не приказва. Ти много болен.

— Къде сме?

— Дракони.

— Толкова скоро?

— Дълъг път дотук.

— Благодаря за всичко, което си направил — рече Клей. Искаше да каже още нещо, ала отново го разтресе и го погълна някаква празнота. Когато по-късно отвори очи, беше сам, лежеше възнак. Отвисоко се процеждаше лунна светлина, която разпръскваше потискащия мрак. Подпирайки се на една ръка, той се привдигна да седне и видя от дясната си страна извор.

— Слава богу! — въздъхна Клей, приближи устни до водата и започна жадно да пие. Сякаш не му беше достатъчно. Тялото му беше толкова прегрято, че колкото и да гълташе, имаше нужда от повече. Макар и да знаеше, че трябва да бъде предпазлив, пиеше ли, пиеше, докато стомахът го заболя и бе принуден да спре, защото имаше опасност от по-лоши последици.

Клей се просна по гръб да си почине. Самото пиене го бе изморило толкова много, че се уплаши. Рамото го засърбя и посегна да се почеше. Но щом пръстите му докоснаха кожата, усети невъобразимо силна болка. Зашеметен, опипа горната част на гърба си, което засили още повече болката, но разбра, че кожата му е изгорена от слънцето.

— Не стига една беля, та и друга — измърмори Клей. Облекчи болката с вода и когато тя изчезна, с мъка седна, за да огледа краката си. Ръкавите вече не бяха там. Много от мехурите се бяха пукнали. На места толкова го болеше при докосване, че се питаше как ли изглеждат ходилата му. Понечи да натопи и двата си крака в извора, ала разсъди, че така може да замърси водата.

Изведнъж Клей усети, че някой го гледа. Вдигна очи, забеляза отвор в каменната стена и съзря някаква едра фигура.

— Делгадито — каза той. — Къде беше, дявол да те вземе? Дано да си донесъл нещо за ядене. Умирам от глад.

Фигурата се приближи, а след нея се появиха още една, и още една. Излязоха на лунната светлина, като застанаха така, че закриха отвора. Лицата им бяха безстрастни, ала не можеше да се отрече, че в суровите им очи святкаше омраза. И тримата бяха апахи.

Клей се слиса. Нямаше представа дали и тримата са от хората на Делгадито, или са други. Как му се искаше да научи от Делгадито няколко апахски думи, поне колкото приятелски да ги поздрави! За да им покаже мирните си намерения, усмихна се широко и рече:

— Здравейте. Тук има достатъчно вода за всички ни, ако сте жадни.

Те не отговориха нищо. Само го гледаха втренчено. Най-после воинът в средата заговори на техния език и понечи да изтегли ножа на хълбока си.

— Стой! — извика Клей. — Нищо лошо не искам да ви направя. Разбирате ли? Знаете ли английски?

Очевидно не го знаеха, защото в следващия миг другите двама го сграбчиха и го изправиха грубо на крака, а апахът, който държеше ножа, взе да го върти и да се хили, предвкусвайки удоволствието.

— Аз не съм ви враг, дяволите да ви вземат! — кресна Клей, съпротивлявайки се слабо. Трепна, когато върхът на острието бодна брадичката му, после вдигна предизвикателно глава и втренчи гневен поглед в индианеца. Колкото и слаб да беше, нямаше да хленчи. Ако му бе дошло времето да се прости с живота, щеше да умре като мъж.

Притежателят на ножа каза нещо на останалите, вдигна оръжието високо над главата си и се напрегна.

Точно в този момент се върна Делгадито. Носеше убит от него заек. Като видя тримата воини, извика „Спрете!“ на техния език и се втурна напред. Тримата се отдръпнаха и го загледаха студено.

— Не искам още да го убивате — уведоми ги той.

Кучильо Негро неохотно свали ножа си и рече:

— Хубаво е, че те виждаме жив, Делгадито. Мислехме, ме само ние сме се отървали.

Делгадито гледаше втренчено Амарильо и Понсе, докато не пуснаха американеца, който падна на колене и стисна изгорелите си от слънцето ръце.

— Аз пък мислех, че съм единственият — каза Делгадито.

— Може да има и други — заяви Кучильо Негро. — Ала не са много. Ловците на скалпове се стараеха много. — Само апах можеше да прочете дълбоката мъка на безстрастното му лице или да долови тъга в тона му.

— Ние отиваме на тайното място — рече Амарильо. — Сигурни сме, че ако има и други живи, те също ще тръгнат натам.

Най-младият воин, Понсе, гледаше враждебно бледоликия и опипваше ножа на пояса си.

— Защо мъкнеш със себе си това куче, Делгадито? Не видя ли, че между тия, които унищожиха хората ни, имаше бледолики. Не видя ли, че оня, когото наричат Синята фуражка, техният водач, също е бледолик.

— Видях.

— И остави този американо жив? — възмути се Понсе. — Той заслужава същата смърт, от каквато умряха нашите хора. Дай ми го и ще го накарам да закрещи за живота си, преди да сваля скалпа му.

— Не още — отсече Делгадито и тримата го изгледаха свирепо. Знаеше, че сега се съмняват в здравия му разсъдък. Като имаше предвид случилото се, не можеше да ги упрекне за това. Ала старите навици трудно умират. Засега той все още беше техен главатар, макар че вече ги нямаше хората, които оглавяваше, и за известно време трябваше да му се подчиняват. Рано или късно някой щеше да реши да оспори властта му и от реакцията му щеше да зависи бъдещото му положение сред тях.

— Уагх! — рече Понсе, с което апахите изразяваха краен гняв. Той се обърна, отиде при извора и коленичи да пие. Амарильо се присъедини към него.

Кучильо Негро остана на мястото си, очите му изразяваха чувствата по-красноречиво от всякакви думи.

— Имайте ми вяра — каза Делгадито.

— Аз винаги съм ти вярвал. Всички ти вярвахме. Но погледни докъде ни докара това.

— Мислиш ли, че не ме боли? Мислиш ли, че не искам да се изкормя и да оставя зверовете да изядат червата ми? Бих го сторил, ако не можех да направя нищо друго. — Делгадито пусна мъртвия заек и седна. — Аз никога вече няма да бъда същият.

— А и никой от нас няма да бъде — рече Кучильо Негро.

— Никой от нас няма да е мъж, ако не отмъстим за гибелта на семействата ни. — Седна до приятеля си. — Ти знаеш какво трябва да се направи.

— Зная.

— Кога?

— Когато му дойде времето.

— Ще застанеш ли пред съвета и ще поискаш ли помощ?

— Не.

— Но ние сме съвсем малко!

Делгадито изтегли камата и се залови да дере заека.

— Паласио ще говори против нас, ще каже, че сами сме си навлекли тази беда, като сме напуснали резервата. Ще каже сами да се борим и че вече никой няма да жертвува живота си за загубена идея. И ще бъде прав.

— Как можеш да говориш така?

— Защото зная, че неговият път е правилният път за шисиндей, които имат жени и деца. Ако бях послушал него и другите вождове, ако бях останал там, където белите искаха да остана, всички, за които милеехме, щяха да са живи. — Камата се плъзна и одраска палеца на Делгадито. Той го вдигна небрежно до устните си и лизна капка кръв. — Може би понякога е по-добре вятърът да те превие, отколкото да те пречупи.

— Не мога да повярвам, че чувам от теб такива думи — отвърна Кучильо Негро. — Ти беше тоя, който запали огън в жилите ни, който ни убеди, че свободата е за предпочитане пред робството, който ни учеше, че трябва да живеем така, както народът ни винаги е живял, а не като жалки земеделци.

Тези думи жегнаха Делгадито като живи въглени и вместо да отговори, той продължи да се занимава със заека. Нямаше нужда да му напомнят, че само той е виновен за гибелта на толкова много хора. И само той трябваше да понесе вината.

Клей Тагарт седеше на метър от тях. Съжаляваше, че не разбира езика им. Неизвестността го тревожеше. Доколкото схващаше, вероятно спореха как да се отърват от него. Всеки глупак би видял, че тримата новодошли никак не го харесваха. Всъщност двамата при извора го гледаха кръвнишки непрекъснато, откакто ги бе видял. Подозираше, че ако в някой момент се обърнеше с гръб към тях, щеше да умре от стомана между плешките.

Клей погледна към отвора и си помисли дали да не побегне. По две причини не го стори. Знаеше, че нямаше да може да направи и три крачки, знаеше също, че въпреки всичко, въпреки състоянието му и омразата на другите апахи, по-добре за него ще е да бъде с Делгадито, отколкото да разчита само на себе си. Поне докато не се оправеше, за да може сам да си намира храна. А това щеше да стане, когато се измъкнеше и тръгнеше към някое селище.

„Но колко време ще продължава така?“ — запита се Клей. Всеки миг, прекаран с апахите, беше още един миг, с който измамваше смъртта. А ничий късмет не трае вечно. Охкайки, той отиде при потока и отново наплиска с вода раменете и гърба си, които го боляха. От смразяващите погледи на апахите тръпки полазиха по цялото му тяло.

„Бъди търпелив“ — рече си Клей. Щеше да му се удаде някаква възможност. „Рано или късно ще избягам и ако апахите се опитат да ме спрат, ще продам скъпо живота си.“

Само дано не се стигнеше дотам.