Джейк Макмастър
Белият апах (9)

Глава девета

Девет дни по-късно един боен отряд напусна резервата Чирикахуа и се насочи крадешком на запад. За разлика от други бойни отряди в този беше включен бледолик. И което бе още по-странно, той беше фактическият водач на бойния отряд, водач, на когото все му се искаше да се ощипе, за да се увери, че не сънува.

Клей Тагарт често се подсмихваше под мустак, като си помислеше каква неприятна изненада готви за ония, които го бяха преследвали и качили на бесилото. Със злорадство чакаше да види лицата на Джейкъби, Хаскет и останалите, когато апахите свършеха черната работа. Отмъщението е сладко, ала неговото отмъщение щеше да бъде още по-сладко, тъй като след това никой нямаше да може да припише убийствата на него. Апахите бяха идеални изкупителни жертви и по ирония на съдбата именно един от тях бе предложил тази идея. Всичко се бе стекло по-добре, отколкото Клей бе очаквал.

Клей крачеше бързо подир петимата воини с мокасините, които Делгадито бе направил за него. Грубо ушити от еленова кожа, стигайки до коленете му, те все пак предпазваха краката му от бодливите кактуси и острите камъни, а и бяха по-добра защита от ботушите му, пък и бяха много по-удобни.

През последните осем дни, прекарани в бездействие, Клей се бе упражнявал много да тича с тях. През това време Делгадито, който го бе взел под своя закрила, го учеше как да се прехранва с местната растителност. Клей научи, че дърветата аламо са сигурен знак, че наблизо има вода, тъй като те растат винаги близо до нея. Научи кои диви плодове са годни за ядене и кои са отровни. Делгадито му показа как да намира точно определени малки корени, горе–долу колкото цариградско грозде, които имаха приятния вкус на сурови сладки картофи. И го почерпи със слънчогледово семе, което той опита за първи път.

Освен че се научи как да оцелява, Клей закали тялото си така, както се закалява нож. Делгадито го караше да пробягва дълги разстояния през трудна местност. С часове се катереше по стръмни скали и дървета. Делгадито му даде уроци и как да се слива с обстановката, как да имитира формата на дърветата и камъните така добре, че от разстояние да прилича на тях.

В замяна на това Клей го понаучи на английски. Делгадито трудно заучаваше, ала бе упорит ученик, много се огорчаваше от грешките си и залягаше усилено да ги поправи. Клей не можеше да разбере защо апахът толкова се старае да научи езика му, но не си направи труда да го запита.

Докато ставаше всичко това, другите воини се държаха на разстояние. Те отговаряха на Клей, когато им заговореше, но иначе мълчаха, когато беше наблизо. Той знаеше, че не го харесват, но това не го безпокоеше. Докато се намираше под закрилата и грижите на Делгадито, беше спокоен. И щом като апахите му се подчиняваха, пет пари не даваше как се отнасяха към него.

Докато вървяха, малко говореха. Клей научи, че апахите рядко говорят на открито, освен когато лагеруват. Просто тичат неуморно към целите си, загорелите им тела рядко се потят. Изненада се, че не изостава, но подозираше, че Делгадито поддържа по-бавен ход от нормалния за апахите.

Вечерта, преди да тръгнат, възникна нов спор между Делгадито и Фиеро. Чак на втория ден, след като напуснаха Топли извори, Клей научи причината. Тя беше свързана със смъртта на друг апах на име Ел Чико, убит от Бен Джонсън. Явно Делгадито бе загатнал, че Ел Чико нямало да умре, ако Фиеро не е бил непредпазлив, и естествено, той настръхнал от това обвинение.

От всички апахи Клей най нямаше вяра на Фиеро. Често забелязваше, че той му хвърля погледи на явна омраза, и не си правеше илюзии какво ще стане с него, ако Делгадито умре. Но той имаше открито оръжие, в буквалния смисъл.

Един ден преди да напуснат убежището, Делгадито го дръпна настрана, бръкна под препаската си и извади малък пистолет.

— За теб.

— Даваш ми пистолет? — учуди се Клей и тозчас прехапа езика си, загдето бе постъпил толкова глупаво. Бързо грабна оръжието, докато Делгадито не се е разкаял.

— Ти скрий. Разбира?

— Да не узнаят другите, че го имам?

— Да.

— Тогава няма да го показвам.

Клей бе спокоен, когато усещаше как пистолетът се трие в крака му, докато тичаше, и с нетърпение чакаше да се сдобие с по-голям пистолет или с пушка. Този подарък затвърди още повече убеждението му, че Делгадито го смята за приятел. Бе чувал да разправят за апахи, които понякога се привързвали към бледолики и се сприятелявали с тях, и предположи, че това е още един такъв пример.

Отначало всичко вървеше добре. Придвижваха се само нощем и се криеха през деня. При Драконови извори изядоха една антилопа, която уби Понсе. Оттам поеха към река Сан Педро. Свечеряваше се, когато съзряха реката, а също и лагерен огън.

Делгадито заповяда да спрат. Обърна се към Клей и рече:

— Някой трябва да отиде да направи оглед.

Клей се втренчи във Фиеро.

— Върви ти — каза той на своя апахски със силен акцент. — После ще ни кажеш какво си видял.

В тъмните очи на Фиеро проблесна светкавица, но той се подчини без възражение и скоро изчезна в сгъстяващия се мрак.

— Все очаквам да се нахвърли върху мен — каза Клей на английски.

— Той добър боец, добър воин. Но никога не обръщай гръб към него — предупреди го Делгадито.

— Не се безпокой. Не ми се ще да умра.

Апахите насядаха да чакат другаря си, същото направи и Клей. По-скоро несъзнателно бе усвоил много от техните навици и дори беше завързал около главата си широка ивица еленова кожа, която да задържи косата му. Оправи я, докато чакаше, после скръсти ръце на коленете си.

Не стана нужда да чакат дълго. След пет минути Фиеро се върна и тръгна към Делгадито да му докладва, но той бързо се обърна и посочи Клей. Фиеро каза намръщено:

— Бледолики, има четирима мексиканци с четири коня и шест мулета. Видях много вързопи близо до огъня им. Всеки има по една пушка, по един пистолет и по един нож.

— Трябва да почакаме да заспят и тогава ще ги нападнем — обади се Амарильо.

— Отдавна не сме яли конско месо — вметна Понсе.

Делгадито махна рязко с ръка.

— Ние не можем да вземем решение. Белия апах ще реши.

— Но те имат огнестрелно оръжие и коне — възрази Понсе.

— Обещахте да му се подчинявате. Всички обещахте — каза Делгадито и ги изгледа един по един.

— Обещахме да ни предвожда в нападение срещу бледолики — напомни му Фиеро. — Нищо не казахме за мексиканци.

— Това е негово нападение — настояваше Делгадито.

Клей разбра достатъчно от разговора, за да схване общия му смисъл. Пристъпи напред и заяви:

— Аз решавам. Аз, Белия апах. И казвам „не“.

Фиеро измърмори нещо под нос.

— Защо? — запита Кучильо Негро. От всички само той подозираше истинската причина за странния съюз между Делгадито и бледоликия, затова не гледаше така враждебно на присъствието на ранчерото. Освен Делгадито, само той се отнасяше дружелюбно към Клей.

— Не трябва да оставяме никаква следа — каза Тагарт, като търсеше подходящи думи. — Не трябва… — Млъкна. Ограниченият му апахски речник се бе изчерпал. Обърна се на английски към Делгадито: — Превеждай думите ми. Кажи им, че не бива да събуждаме подозрение, като убием тези мексиканци. Ако армията разбере, че в този район има апахи, ще прати патрули да кръстосват всяка миля, за да ни търсят. Трябва да бъдем търпеливи. След един ден ще бъдем в ранчото на Арт Джейкъби и там ще има много пушки и коне за всекиго.

Тези сведения бяха предадени и приети мрачно. По заповед на Клей Делгадито ги поведе на североизток, като заобиколиха мексиканския лагер. Пресякоха благополучно Сан Педро и се насочиха на северозапад.

Тагарт предварително бе казал на Делгадито къде би трябвало да се намира ранчото на Джейкъби. То бе най-отдалечено от Тусън и най-добре беше да нападнат първо него. Джейкъби притежаваше няколко хиляди акра земя, отглеждаше коне и едър рогат добитък. В имението му работеха десетина сезонни ратаи, верни на работодателя си, и трябваше да се справят с тях, ако им се изпречеха.

Отдалечеността на ранчото беше само една от причините Клей да го избере за нападение. Джейкъби беше вдовец и нямаше деца. Колкото и да жадуваше за мъст, Тагарт не можеше да хвърли апахите срещу ранчо, където щяха да бъдат убити невинни жени и деца. Накрая все пак трябваше да го направи, тъй като някои от другите негови преследвачи имаха семейства. Но засега можеше да диша по-леко.

На следващата вечер, към полунощ, превалиха едно ниско възвишение и съгледаха в далечината тъмните очертания на няколко постройки. Зад тях имаше добитък, някои от животните пасяха, други спяха.

— Джейкъби? — запита Делгадито.

— Това е неговото ранчо — потвърди Клей.

Той бе идвал тук безброй пъти, по времето, когато смяташе Джейкъби за свой приятел. Всичко се виждаше ясно, сякаш беше ден. В средата на долината се намираха скромната къща на собственика на ранчото, обор и барака за ратаите. Няколко дървета правеха сянка през горещи дни. Иначе мястото беше открито. Джейкъби не си бе направил труда да поддържа храстите и цветята, за които жена му с такава любов се бе грижила, и всички те бяха изсъхнали.

— Ти водач, бледолики — произнесе Делгадито на английски. — Какво нареди да направим?

Да мислиш за нападение е едно, а да го предприемеш и да решаваш как да действаш, е съвсем друго, както се убеди Клей сега. То беше нещо съвсем ново за него. Първо с Джейкъби ли да се захванат? Или да прогонят ратаите и после да убият Джейкъби? Не, той имаше по-добър план, който нямаше да му докара преследвачи.

— Най-напред ще пипнем конете им. Южно от обора има ограда за добитък, и на двете места ще има животни. Не бива да вдигаме шум, иначе ратаите на ранчото ще почнат да ни обстрелват.

Делгадито предаде това на останалите.

— Следвайте ме — каза Клей — и се крийте. — Той се наведе, спусна се по хълма и удари през пасището, като гледаше да е далеч от пръснатите групички добитък, за да не ги подплаши. Вятърът им помагаше, тъй като духаше в лицата им.

Колкото повече Клей се приближаваше до постройките, толкова повече усещаше как стомахът му се свива. Нервите му бяха опънати като бодлива тел и когато някаква ръка го хвана за рамото, неволно подскочи.

— Там — прошепна Делгадито и посочи с пръст.

На един прозорец на бараката трептеше слаба светлина. Клей се взря и реши, че е свещ, а не фенер, макар да се питаше защо ратаите ще държат запалена свещ в такъв късен час. Всички би трябвало да са заспали. Тръгна нататък, ръката му все беше върху малкия пистолет.

Конете зад оградата дремеха. Няколко от тях вдигнаха глави и изпръхтяха, когато апахите се приближиха до парапета. Един великолепен жребец на сиво–кафяви ивици се изправи на задните си крака и изцвили, мятайки опашка. Когато Амарильо заговори тихо на животното на апахски, конят се поотдръпна, тръсна глава и заудря земята с предните си копита. Тези животни бяха свикнали на миризмата и на езика на бледолики, а не на индианци.

Клей разбра това и се изправи.

— Мирувай, друже — прошепна той. — Никой нищо лошо няма да ти направи. Успокой се.

Пъстрият сиво–кафяв кон се поуспокои.

— Ела тук — подкани го Клей. — Ела! — Махна с ръка, ала конят отказваше да се приближи.

Делгадито и Кучильо Негро се придвижиха до вратата и я отвориха безшумно. Всеки улови по едно кротко животно и се метна на него, държейки се за гривата му. Приведени, подкараха добичетата си покрай парапета, като изтикваха останалите коне към средата на ограденото място. Само сиво–кафявият им създаваше трудности.

Страхувайки се да не бъдат открити, Клей се взря в прозореца на бараката. Светлината все така трептеше, а и нямаше никакъв признак ратаите да са чули бъркотията. Но ако сиво–кафявият кон продължаваше да капризничи. Сигурно щяха да ги усетят. Клей се наведе, провря се между два колеца на оградата и закрачи бавно към възбуденото животно.

— Няма нищо лошо. Аз съм ти приятел. Искаш ли да те почеша между ушите? Или може би да разтрия шията ти?

Бъбреше все в тоя дух, докато най-после се приближи дотолкова, че можа да се протегне и да го докосне. Конят трепна, после се успокои, когато Клей го замилва под муцуната.

В това време Понсе, Амарильо и Фиеро също бяха хванали коне. Апахите едновременно поведоха добичетата към вратата, като всеки гледаше да е на еднакво разстояние от другия. Така съгласувани бяха движенията на индианците, че нито един кон не можа да им се отскубне.

Остана само пъстрият жребец. Като се приближи внимателно, Клей вкопчи пръсти в гъстата му грива, изви краката си и се метна. Конят незабавно тръгна в тръс към вратата и пое подир останалите. Тагарт го насочваше с коленете и ръцете си, без да изпуска от очи бараката. Колкото и да е чудно, никой не извика.

На двеста метра от ограденото място апахите спряха. Клей ги настигна, слезе и махна на Амарильо.

— Ти наблюдавай — каза той на апахски. — Стой тук!

Имаше ред на конете в обора, половин дузина великолепни жребци и кобили, отделени в широки прегради, най-хубавите коне на Джейкъби. Една от кобилите наскоро бе родила.

Апахите се движеха безшумно като привидения, докато прибягваха от преграда до преграда и извеждаха животните. Този път никой от конете не буйстваше. Скоро всички коне на ранчото бяха събрани на малко стадо от южното пасище.

— Сега какво? — запита Делгадито.

Клей помисли. Нужен му бе Джейкъби, затова, ако можеше, щеше да пощади ратаите. Те бяха трудолюбиви каубои, които не му бяха сторили нищо лошо. Сети се за предишните си посещения и за игрите на карти, в които бе участвал. Ако помнеше добре, Джейкъби имаше във всекидневната си шкаф за огнестрелно оръжие.

— Трябват ни пушки и зная точно къде да ги намерим.

Апахите последваха Клей, когато той се насочи към задната част на къщата. На югоизточния ъгъл беше задната врата, която отвеждаше към кухнята. Клей опита резето. То се отвори лесно и той бавно бутна вратата навътре. Пантите изскърцаха тихо само веднъж. Отвътре лъхна застоялата миризма от вечерята на Джейкъби — бифтек и картофи.

На Клей и друг път му се бе случвало да е нервен, ала то беше нищо в сравнение със сегашното му вълнение. Беше напрегнат като пъстрия сиво–кафяв кон. Вглеждаше се във всяка сянка. Пред него се появи кухненската маса и той се отдръпна надясно. Един стол препречи пътя му и пак се отдръпна.

На вратата за коридора Клей спря и погледна назад. Там бяха четиримата апахи, неподвижни като издялани дървени фигури. Внимателно побутна вратата и надникна в тесния коридор. В дъното беше спалнята, където спеше Джейкъби. Всекидневната се намираше на пет метра отляво.

Клей се придвижваше на пръсти покрай стената. В къщата беше толкова тихо, че се чуваше тиктакането на големия часовник в спалнята, въпреки че вратата беше затворена. Влезе във всекидневната и тръгна с големи крачки към дървения шкаф. Дръпна дръжката, но изруга. Двойната врата беше заключена.

Той се помъчи да си спомни дали Джейкъби винаги го заключваше и бе принуден да признае, че всъщност не знаеше. Не знаеше и къде държи ключовете. Опипа горната част на шкафа, но не откри нищо, затова се обърна и се запромъква по коридора към спалнята. Апахите вървяха по петите му.

Клей отвори внимателно вратата. Тя леко изскърца и той се закова на място. Чуваше се само тежкото му дишане и тиктакането на часовника. Надзърна вътре, видя Артемис Джейкъби, който бе заспал дълбоко, и точно когато се вмъкваше в стаята, някакъв предмет докосна ръката му. Беше нож, който Делгадито му подаваше.

Клей взе камата и пристъпи към голямото легло. Наведе се напред, допря леко върха на острието до гърлото на Джейкъби и прошепна:

— Събуди се и стани, гад! Имаш гости.

Джейкъби отвори широко очи и го погледна уплашено. Тъкмо се канеше да извика, когато Клей запуши с ръка устата му.

— Нито думица! — изсъска той. Кимна на Делгадито и Кучильо Негро, които се приближиха, хванаха ръцете на Джейкъби и го изправиха грубо. — Те са мои приятели — каза Клей. — Само една моя дума и ще те одерат жив.

— Кой?… — измънка Джейкъби.

— Искаш да кажеш, че не ме познаваш ли, приятелю?

Джейкъби присви очи, после изпъшка и пребледня.

— Велики Боже! — извика. — Тагарт!?

Клей отново допря ножа.

— Извикаш ли пак, ще го забия в теб!

— Не може да бъде! Та ти си мъртъв!

— Така ти се иска.

— Но кожата ти, дрехите ти, косата ти! Господи, какво се е случило с теб? Да не си станал индианец?

— Мисля, че би трябвало да се интересуваш повече какво възнамерявам да направя с теб, отколкото какво съм правил, след като ти така любезно се постара примката около врата ми да бъде добре затегната.

Джейкъби преглътна.

— Аз ти правех услуга.

— Много се напъваше да ми услужиш.

— Честна дума — настояваше Джейкъби с треперещ глас. — Не исках да изпортят работата, та да се задушиш.

— Каква грижовност от твоя страна — каза Клей и натисна камата малко по-надълбоко. За пръв път от обесването насам страшните, прекалено живи образи се замяркаха в главата му. Отново преживя оня ужасен миг на безумна паника, когато конят се изплъзна изпод него. Отново усещаше как въжето се впива в гърлото му и прекъсва дишането му. С огромно усилие се овладя и чу, че Джейкъби говори.

— Пък и какво друго можех да направя? Крейн се появи с осмина други и ме направи свой заместник в групата от преследвачи. Опитах се да му откажа, ала той ме увери, че Джилет настоявал да участвам. Същото беше с Хаскет и с някои от останалите.

— Защо ли? — попита Клей, искрено заинтригуван.

— Нали знаеш какъв е Крейн. Не можех да му откажа. И то след като ми разказа какво си направил…

— Какво каза? — полюбопитства Клей. — Какви лъжи ти надрънка?

— Отде да знаят дали бяха лъжи, или не бяха?

— Какво, дявол да те вземе?

— Крейн твърди, че си убил един от ездачите на Джилет, Бърн Бурман. Застрелял си го в гърба.

— И ти му повярва? След като ме познаваш? И знаеш, че Бурман беше наемен убиец и нищо повече?

— Каза, че имало свидетел.

— Мръсен лъжец.

— Мисис Джилет.

Като чу, че се споменава жената, която обичаше, Клей сграбчи Джейкъби за нощната му риза и отдръпна ръката си с ножа.

— Какво ти разправяше този мръсник за нея? Кажи ми истината!

— Според Крейн ти си се опитал да изнасилиш мисис Джилет, Бурман я чул, че вика за помощ, и се притекъл. Ти си се скрил зад едно дърво и си застрелял Бурман в гръб.

Клей толкова се ядоса, че почти нищо не виждаше.

Всичко се завъртя пред очите му, кръвта закипя в жилите му, тръсна глава от възмущение и рече:

— Джилет и Крейн ще ми платят, дори това да е последното нещо, което ще направя в живота си.

— Но защо се хващаш за мен? — запита Джейкъб, хленчейки. — Не можеш да ме обвиниш, че постъпих така, както го изискваше законът.

— Напротив, мога. И знаеш ли защо? Защото ти ми беше приятел. Трябваше да бъдеш на моя страна, а не да си глътнеш езика само защото Майлс Джилет командвал.

— Знаеш колко силен е той. Опънеш ли му се, ще те постави на място. И толкоз.

— Аз никога не бих се опълчил против теб.

— Клей, за бога! Не искам да умра.

Тази молба раздуха едно малко пламъче на състрадание, което все още тлееше в гърдите на Клей, и той се поколеба, неуверен в себе си и в целта си. Добре щеше да бъде да отмъсти на Джилет, защото той искаше да бъде обесен. Останалите обаче бяха само негови маши или глупци като Джейкъби. Справедливо ли беше да държи отговорни и тях? Дали не отиваше твърде далеч в отмъщението си?

Джейкъби усети, че Клей е разколебан, и каза бързо:

— Знам, че съгреших, и ако трябва да го извърша повторно, ще пратя Крейн по дяволите. Просто нямах време да размисля, и това е. Тъкмо седях на масата и закусвах, когато изведнъж Крейн задумка по входната врата и ми нареди да яхна коня и да тръгна с него.

Клей помнеше как шерифът Крейн умееше да сплашва хората, и отпусна ръката си с ножа. Погледна Делгадито, видя, че той нервничеше. Апахите ставаха нетърпеливи. Трябваше да вземе решение, и то бързо.

— Моля те, Клей. Представям си как се чувстваш, но това няма да реши нищо. Разкарай за малко приятелите си, да седнем на чаша кафе и да поговорим.

— Ти искаше да ме обесиш, дявол да те вземе — рече Клей тихо.

— Не е така.

Клей омекна, отпусна ръка. Избягваше да поглежда Делгадито, мъчеше се да измисли как да убеди апахите да си отидат, без да направят нищо на Джейкъби.

— Защо провеси глава? — запита воинът на своя език. — Не искаш ли отмъщение?

Преди Клей да успее да отговори, една ръка докосна лакътя му. Обърна се и видя Понсе до себе си.

— Трябват ни пушки, трябват ни пушки веднага!

— Защо? Какво се е случило?

Понсе погледна през прозореца.

— Идват хора.