Джейк Макмастър
Белият апах (13)

Глава тринадесета

Клей постъпи така, както би постъпил всеки, който иска да остане жив. Палецът и показалецът действаха съгласувано и пистолетът изгърмя два пъти.

Капитан Ванс се олюля, препъна се и се просна по лице, сабята отхвръкна от увисналите му пръсти и се заби в пръстта, в нозете на Клей. Без да мисли, Тагарт грабна оръжието и забърза в източна посока, но още не бе достигнал сегуарото, когато пронизителен вик го накара да погледне назад.

Сержант Коновър и останалите от патрула, плътно един до друг, действаха яростно с карабините и револверите си, отстъпвайки на север. Сенки се мятаха около тях, сенки, които сипеха унищожителен огън. Кавалеристите се съпротивляваха храбро, ала нямаше надежда, нямаше никаква надежда да останат живи още пет минути.

Ругаейки се мислено за своята глупост, Клей се завъртя на пета и хукна към най-близката сянка. Делгадито усети присъствието му и се обърна, после и двамата залегнаха.

— Стига! — извика Клей на апахски.

Делгадито чу думата, но толкова се учуди, че не реагира. Немислимо беше апахи да спрат бой, когато са обърнали враговете си в бягство и могат да ги избият до един. Да убиват, без да бъдат убивани. Това беше неписаното правило на неговия народ и тук имаха отлична възможност да го приложат, да си отмъстят на презрените бледолики, които бяха завзели земята на прадедите им и бяха докарали племето им до истинско робство.

— Стига! — извика Клей отново. — Прекратете заради мен!

За никой друг Делгадито не би направил това, което направи сега, и го стори не заради Клей Тагарт, а заради себе си. Изучавайки ранчерото, той бе научил, че американците са винаги неоправдано признателни за малки услуги. Тази слабост той бе използвал няколко пъти досега и отново я използва, защото бледоликият щеше погрешно да сметне тази постъпка като още една проява на истинско приятелство. А това беше много изгодно за Делгадито.

Клей видя, че той отметна глава назад, и чу няколко пронизителни крясъци. Сякаш по магия стрелбата от сенките моментално спря. Отстъпващите кавалеристи обаче продължиха да стрелят яростно повече от минута, докато почти изчезнаха в нощта. Колко се бяха спасили, Тагарт не знаеше, но предположи, че са не повече от половин дузина.

От мрака изскочиха призраци, четирима от тях зловещи като самата смърт, Фиеро изрече пръв, или по-точно изръмжа, въпроса, който занимаваше и четиримата:

— Защо даде знак да спрем?

— Можехме да ги избием всички — вметна Понсе.

Делгадито се изправи и втренчи поглед в бягащите войници. Никой повече от него не искаше да избие американците, ала сега трябваше да прави малки компромиси, за да се наслаждава по-късно на плодовете от грижливо обмисления си план. Много скоро, някой ден, той щеше да бъде не само главатар на групата, но и военачалник на цялото племе чирикахуа.

— Аз също искам да зная — обади се Кучильо Негро.

Клей се изправи бавно.

— Аз поиска Делгадито направи това — призна той. От нервност апахският му беше по-лош от обикновено.

— Ти? — възкликна Фиеро, като се мъчеше някак тази едничка дума да прозвучи като епитет.

Враждебни погледи се приковаха в Клей. Апахите настояваха за обяснение и единственото, което той можеше да даде, беше, че не иска да умират повече кавалеристи, че и без туй достатъчно кръв вече е пролята. Но ако признаеше това, щеше да ги разгневи още повече. Затова той скри истината и подбра внимателно думите си.

— Вие ме избрахте за предводител на нападението. Аз реших.

— Нападението свърши, когато откраднахме конете! — заяви Фиеро. — Бледолико куче, нямаш право да се месиш! Ние ще ги настигнем и ще ги избием до един.

— Ами конете? — попита Клей.

— Какво конете?

— Когато има един патрул, може да има и друг. Те чуят много изстрели, дойдат бързо. Какво правим тогава?

Делгадито се съмняваше да има друг патрул на петдесет мили наоколо, но бе принуден да признае, че Белия апах бе изтъкнал единственото нещо, което щеше да им даде възможност да си починат. Стадото, което бяха събрали, през следващите месеци можеше да реши въпроса за живота или гладната смърт на десетки техни сънародници. А и такова успешно нападение щеше до голяма степен да измие позора от изненадващото нападение на Синята фуражка.

— Аз ще постъпя както иска Белия апах — обяви той. — След като вземем толкова пушки, колкото можем да носим.

Клей гледаше как Делгадито се движи между мъртвите и оглежда оръжията им. Останалите се поколебаха, след това последваха примера му, като всеки се стремеше да вземе дела си от плячката. Клей нямаше желание да гледа труповете, макар че беше достатъчно тъмно, за да не се виждат страшните им рани. Отиде до един голям камък и седна.

„Какво да правя сега?“ — питаше се той. Да остане ли с апахите, или да тръгне по свой път? При условие, че го пуснеха, разбира се. Все още имаше да урежда сметки с ония, които му бяха напакостили, отмъщение, от което нямаше да се откаже, докато не влезеше два метра под земята. Докато Джилет още имаше Лили. Лили на Клей.

Една ръка го улови за рамото и той подскочи. Делгадито държеше два еднакви колта.

— Намерил тези за теб — каза той на английски.

— Благодаря. — Клей провери барабаните, намери, че и двата са заредени, и затъкна цевите под препаската си. Колтовете щяха да му свършат добра работа, когато поднасяше почитанията си на Джилет и останалите. Да можеше да се разплати, без да става нужда да отнема живота на други невинни хора, като тия войници! Загледа се на север и му се стори, че в далечината вижда неясни силуети. Тези кавалеристи му дължаха живота си, дължаха го на човека, когото бяха презирали, и абсурдното беше, че дори не знаеха това и вероятно никога нямаше да го узнаят.

След малко Делгадито се върна с три пушки и патрондаши. Кимна на Клей и закрачи бързо на изток. Той покорно го последва.

Четири чифта очи ги следяха с различна степен на огорчение.

— Никога няма да разбера защо Делгадито харесва толкова много тоя бледолик. — Фиеро се изплю от отвращение. — Запомнете думите ми. Някой ден ще прережа бледото му гърло.

— Ако аз не го прережа преди теб — обади се Понсе.

Амарильо измърмори нещо, което никой от другите не можа да чуе, и се помъкна подир Делгадито и Бледоликия.

Само Кучильо Негро нямаше какво да каже, макар че мислите му летяха като вятър. От всички само той подозираше истината. От всички само той щеше да я запази в тайна. Делгадито му беше приятел и Кучильо Негро никога нямаше да измени на това приятелство.

Групата крачеше бързо в мрака, докато стигна до някакво тясно корито на стара река със стръмни брегове. Наредиха конете в плътен кръг; после натрупаха от двете им страни бодливи храсти чак до раменете, за да не избягат. Това беше работа само за няколко минути — да махнат храстите и да яхнат конете.

Клей се озова на пъстрия жребец. Препускаха под грохота на чаткащи копита, изскочиха от речното корито и се насочиха към Драконовите планини. Клей усещаше как силният вятър развява косата му и потръпваше от полъха на хладния въздух по кожата си. Екстаз, какъвто никога преди не бе изпитвал, го накара да вдигне глава към небесата и да излае като койот. Стана му страшно приятно, когато Делгадито откликна и към тях се присъединиха и други апахи.

Клей Тагарт се радваше, че е жив. Засега беше спокоен за себе си и за останалите. Беше част от групата, със сърце и душа. Сега наистина беше бледоликия апах.