Джейк Макмастър
Белият апах (3)

Глава трета

Клей Тагарт бавно се свестяваше, изплувайки от тъмна мъгла, която го обграждаше отвсякъде и сякаш забиваше нокти в него, докато най-после изведнъж тя се разкъса. Очите му се отвориха и погледът му се спря на най-чудноватия покрив, който бе виждал досега, нещо странно, направено от тръстики, трева и клонки. Остра болка в гърлото му напомни за бесилото. Рязко се надигна и седна, обзет от паника, после се огледа объркано, мъчейки се да проумее онова, което виждаше. В единия край на колибата имаше съдове и кошници, а в друг ъгъл забеляза купчина одеяла. Близо до входа бе подпряна някаква тояга. Боен боздуган! Разбра какво е, когато през отвора на вратата мина някаква фигура.

Влезе индианка на средна възраст, облечена в дреха от еленова кожа, дългата й гарвановочерна коса се спускаше под раменете. В тъмните й очи проблесна страх, когато срещнат погледа му.

„Апахка! — помисли си Клей и вдигна глава. — Намирам се в някаква дяволска индианска колиба!“ Седеше смутен, а жената се приближи до съдовете и взе един малък. Клей я наблюдаваше със зяпнала уста. Тя го донесе при него, допря устните си до ръба, с което искаше да му покаже, че може да пие от тъмната течност.

— Какво става, дявол да го вземе? — изграка Клей, гърлото толкова го болеше, че му беше трудно да говори.

Входът отново се затъмни и вътре влезе висок мускулест воин.

Първата мисъл, която мина през ума на Клей, беше да сграбчи пистолета си, само че него го нямаше. Погледна надолу и с ужас видя, че е напълно гол, имаше само една апахска препаска. Цялото му тяло беше в резки, подутини и синини. Зачуди се защо не го болят.

— Пий, бледолики!

Клей се втренчи смаяно в мрачния воин с типични черти за суровата раса, която бе виждал няколко пъти, когато бе докарвал добитък в резервата: черна коса, превързана на челото с ивица плат; широко, гладко чело; остър поглед, орлов нос и стиснати тънки устни, които вероятно никога не се бяха усмихвали. Носеше дълга риза с ръкави, препаска и високи мокасини. На кръста му висеше голям нож. Никакво друго оръжие не се виждаше.

— Чуваш ли, пиндах ликой?

Клей кимна тъпо. „Пиндах ликой“ на апахски означаваше „бял човек“. Без да мисли, той взе съда и загълта. Парещ огън изгори гърлото му. Помисли, че ще повърне. Плюейки, понечи да захвърли ядно съда, но спря, защото съобрази, че това може да разгневи воина.

— Добре — изсумтя апахът и посочи с ръка съда. — Изпий всичко. Ще ти стане по-добре.

Макар че би предпочел по-скоро да изгълта конска пикоч, Клей се подчини. Благоразумието му подсказваше, че щом като е в апахска колиба, значи трябва да е в апахски лагер, и в зависимост от това, къде беше разположен лагерът, може би щеше да си има много неприятности. Както гласеше поговорката, изглежда, бе попаднал от трън, та на глог и нямаше ни най-малка представа как бе станало това.

Затова, потискайки отвращението, Клей затвори очи, затаи дъх, отметна глава назад и изгълта бързо отвратителната течност, преди да е вдъхнал противната миризма или усетил горчивия вкус. Като че ли киселина разяждаше вътрешностите му. Започна да му се повдига и сложи ръка на устата си, за да не повърне. Цялото му тяло трепереше.

— Ще се оправиш, бледолики — рече воинът.

Клей подаде съда на жената, без да откъсва очи от мъжа. Тъй като воинът се държеше дружелюбно, той реши, че сигурно не е от дивите апахи. Спомни си, че беше близо до Драконовите планини, когато го окачиха на бесилото, и тъй като планините бяха част от резервата Чирикахуа, предположи, че е в индиански лагер някъде на северозападната граница на територията. Затова се осмели да заговори.

— Кой си ти? Как попаднах тук, дявол да го вземе? Нищо не разбирам.

Воинът не прояви никакво вълнение, докато отговори:

— Аз съм Делгадито.

Тръпка на страх полази по гърба на Клей. Всеки аризонец бе чувал за Делгадито, кръвожаден индианец, който бе напуснал резервата с голям отряд и бе смятан за виновен за множество нападения срещу ферми, дилижансови станции и други пунктове. Той беше завързал няколко мексикански търговци с главата надолу за спиците на колите, а после бе запалил огньове под главите им. Пак той беше избил семейство Клайн, нови заселници в областта, като бе набучил всеки член на семейството на колец от оградата. Изведнъж на Клей му се прииска да се махне оттук! Страшно му се прииска да се махне и погледна към вратата, преценявайки дали ще може да стигне до нея, преди воинът да го хване. Нямаше начин.

— Как твое име, бледолики?

Клей му каза.

— Таг-гарррт — повтори Делгадито, въртейки странната дума на върха на езика си. Като много думи от езика на белите, тя беше непозната и трудно се произнасяше. През шестте месеца, прекарани в резервата, той се бе мъчил всячески да усвои колкото се може повече английския, но резултатът беше отчайващ. Беше се надявал по този начин да научи повече за враговете си и така да открие слабостите им, които би могъл да използва, но единственото, което постигна, беше, че можеше да говори на езика им като малко дете. Опита с първото име.

— Калей.

При други обстоятелства, ако чуеше един от най-страшните апахски главатари да произнася името му като двегодишно дете, щеше да се разсмее. Клей погледна жената, която стоеше неподвижна като статуя, после — Делгадито. Не можеше да проумее защо още беше жив. Индианецът мразеше белите и сигурно искаше да ги види всичките до един хвърлени за стръв на лешоядите. Затова не можеше да проумее как беше оживял. Би трябвало да е мъртъв, а седеше тук, страшно изнемощял, изранен и гладен, ала жив. Имаше голяма вероятност да остане жив.

Откакто се бе свестил, за пръв път Клей мислеше за Майлс Джилет. От обзелата го изведнъж омраза лицето му почервеня като морков. Пръстите му се свиха. Представи си как стиска гърлото на Джилет.

— По-късно говорим — каза Делгадито и се обърна да излезе. Спря, когато бледоликият произнесе името му.

— Не зная какво си наумил, но искам да говоря сега, докато съм още жив. Искам да поговорим за една сделка.

— Сделка? — повтори апахът, учуден от тази молба. Тагарт не беше търговец, беше сигурен в това. Делгадито искаше от него едно–единствено нещо и беше уверен, че той ще го направи.

— Аз имам малко земица източно от Тусън — обясни Клей. — Всичко, което притежавам, ще бъде твое, ако ме пуснеш. — Унизително беше да разменя живота си, но беше готов на всичко, абсолютно на всичко, за да получи свободата си и да може да си отмъсти за Джилет. — Всичките си коне, всичкия си добитък ще ти дам без пари и няма да обеля дума пред пазителите на закона или пред армията.

Това беше съвсем неочаквано. Делгадито умееше да преценява характера на човек и беше разбрал, че пленникът му не е страхливец. Тагарт не молеше за живота си. В гласа на едрия бледолик нямаше страх. Ала имаше нещо друго. Той се взря в очите му и видя в тях яростен гняв, насочен не към него, а към някой друг, същия гняв, който бе видял при обесването му. Индианецът не познаваше човек, изпълнен с толкова много постоянно пламтящ гняв. Дори в погледа на Фиеро имаше моменти на спокойствие.

— Знам какво мислиш — рече Клей. — Смяташ, че лъжа, че се опитвам да те измамя, за да спася кожата си. — Замълча за миг. — Впрочем аз няма да имам нужда от нищо, след като свърша онова, което имам да върша, тъй че какво значение има дали ще ти дам това, което искаш? Може всякакъв да съм, но не съм лъжец. Думата ми е гаранция.

— Гаранция? — повтори Делгадито.

— Устата ми говори честно — обясни Клей.

— Да. Виждам, бледолики. Но аз не иска нито ранчо, нито добитък.

— Какво тогава? Пари? Нямам много, но каквото имам, е твое.

— Какво послужат нас пари?

— За пушки? Или пистолети? — каза Клей и се поколеба. Винаги бе мислил, че всеки, който продава огнестрелно оръжие на индианци, заслужава да бъде набучен жив на кол върху мравуняк, но този случай беше специален. Ако не успееше да убеди този беглец от резервата да приеме предложението му, никога нямаше да може да си отмъсти на Джилет. — Мога да ти дам тези, ако искаш.

— Друг път, да — рече Делгадито някак тъжно.

— Искаш да кажеш, след няколко дни? След една седмица? Или как се изразявате? — Клей се замисли за момент. — След една луна? След колко време?

— Не много. Никога.

— Не разбирам.

— Можеш да вървиш?

— Къде да вървя? — запита Клей подозрително. Нямаше вяра на червенокожия, а бе чувал достатъчно за хитрия апахски ум, за да подозира коварство на всяка крачка.

— Ела — каза Делгадито и посочи с ръка към входа. От отношенията си с бледоликите бе разбрал как мислят те и знаеше, че за да накара този бледолик да направи каквото искаше, трябваше да покаже защо иска да бъде направено. Иначе Калей щеше да се опъне.

Клей не виждаше друг изход, освен да се подчини. Като се опря с две ръце на земята, той се привдигна и с изненада установи, че е по-силен, отколкото бе очаквал. Забеляза друг съд, който се търкаляше близо до мястото, където бе главата му допреди малко върху одеялото, съд, по който имаше изсъхнали следи от същия буламач, с който го беше поила жената, и заключи, че тя му е давала от него и докато е бил в безсъзнание. Каквато и да беше тази ужасна настойка, тя бе подействала чудотворно на организма му. Чувстваше се толкова силен, че можеше да се бори с мечка. Но се придвижваше бавно, държейки под око ножа на воина.

Делгадито видя това и очите му светнаха от радост. Ето бледолик, който заслужаваше уважение, разсъждаваше той, достатъчно умен, за да не се доверява на врага, колкото и дружелюбен да изглеждаше. Той се дръпна настрана, за да може Калей да излезе пръв.

Клей замига на яркото следобедно слънце. Установи, че се намира в просторна падина, в която бяха издигнати много други индиански колиби, и видя десетки апахи, заети с всекидневната си работа. Край един поток имаше няколко жени, които се взираха в него и хихикаха. Яки воини го гледаха така, сякаш мереха скалпа му.

Делгадито чу смеха, видя, че пленникът му изглежда смутен, и като сметна, че жените заслужават порицание, с един поглед ги накара да млъкнат.

— Колко време бях в безсъзнание? — запита Клей.

Апахът посочи слънцето, сетне направи широко движение с ръка от хоризонт до хоризонт.

— Един ден?

— Ний поговори — рече Делгадито, който искаше по-скоро да минат на най-важния въпрос. — Аз… — продължи той, но спря, като се мъчеше да намери подходящата дума. Спомни си за многото разговори, които бе водил с агента, и от тях подбра думата, която се надяваше да е точна. — Сега обясни.

— Какво ще обясниш?

— Защо взехме теб. Защо спасяваме бледолик — каза Делгадито. — Ако не ние, ти умре. — Нарочно наблегна на факта, че му бяха дошли на помощ, за да получат благодарността му, и, изглежда, успя.

— Радвам се, че сте направили това — рече Клей, — макар че, да пукна, но не мога да проумея защо.

— За мир.

— Какъв мир?

— Нашият мир — каза Делгадито и обгърна с ръка лагера.

— Искаш да кажеш, че вие искате да помолите за мир правителството? — запита Клей недоверчиво и без да мисли, добави: — И имате тази дързост, след всичко, което сте направили? — Неволно се стегна, очаквайки апахът да избухне, но той не реагира.

— Ти виж защо — рече Делгадито. — Погледни.

— Къде да погледна?

— Погледни! — настоя Делгадито.

Объркан, Клей огледа селището. Видя само един типичен апахски лагер, приличащ на ония, през които понякога бе минавал, когато доставяше добитък на резервата. Същите кугюлообразни колиби и мрачни зловещи мъже, същите отрудени жени и мръсни деца. Нямаше нищо необикновено.

— Не виждам… — каза той.

— Огледай по-добре.

Раздразнен, Клей бавно се завъртя, изучавайки всичко. Беше направил полукръг, когато разбра и се дръпна като ужилен. Всъщност този лагер не беше като другите. Имаше различия, очебийни дори за човек като него, който познаваше слабо живота на апахите.

Доколкото помнеше предишните лагери, колибите на този бяха по-лошо построени. Може би бяха липсвали подходящи материали или пък бяха бързали при строежа, но в стените зееха пролуки, през които можеха да проникват вятър и дъжд, а някои от жилищата бяха направени от толкова сухи клони и трева, че една заблудена искра от огън за миг щеше да ги подпали.

Забеляза и друго — облеклото на тези апахи беше протрито и парцаливо. Ризи, дрехи, мокасини — всичко беше окъсано или протрито напълно на места и много по-мръсно от апахските дрехи, които помнеше. Самите апахи бяха мръсни, а някои направо бяха отвратителни, вероятно рядко отделяха време за чистотата си.

Накрая Клей разбра, че това са най-мършавите апахи, които бе виждал някога. Все пак мъжете бяха яки по стандартите на белите, но бяха по-слаби от воините в резервата. Същото беше с жените и децата, които изглеждаха дори по-зле. Някои от жените бяха само кожа и кости, а много от децата, които ходеха голи до кръста, бяха толкова слаби, че ребрата им се брояха.

— Какво искаш да кажеш, дявол да го вземе? — рече Клей.

— Сега разбираш? — запита Делгадито.

— Твоите хора гладуват.

— Да, мои хора гладни. Някога изобилно храна. Някога изобилно дивеч. — Делгадито протегна ръка към пет мършави коня. — Погледни. Изяжда по един всеки ден. Кога свършат, ний още по-гладни.

Клей видя възможност да се опита още веднъж да го убеди.

— Ето още една причина да приемеш предложението ми. Моят добитък ще храни отряда ти много месеци.

— Къде крием много добитък? — отвърна Делгадито. — Армия дойде. Войници проследят нас, намерят нас, избият нас. Не! — Той гледаше едно момиченце, което смучеше спаружено парче корен. — Трябва мир. Искаме живее в резерват.

— Правителството ще се зарадва много, когато му кажете.

Делгадито се обърна.

— Ти му кажи.

— Аз ли? — изненада се Клей.

— Армия вярва теб. Кажи Делгадито спасил. Кажи Делгадито добър приятел. Армия няма накаже хора на Делгадито.

Най-после Клей разбра и пресметливият план на апаха го накара да отметне глава и да се разсмее. Този хитър мошеник го бе спасил от обесване, за да говори от името на бандата. Като се имаше предвид как армията се отнасяше към изменниците, Делгадито щеше да бъде застрелян мигновено, само ако посмееше да си покаже лицето някъде в резервата. Същото важеше и за другите воини. Делгадито имаше нужда от посредник и бе избрал Клей.

— Защо се смееш, бледолики?

— Ти си омбре, който ми допада — заяви Клей облекчен, като разбра, че няма да бъде убит. Ако сътрудничеството с апахите му помогнеше да постигне жадуваното отмъщение, тогава, ей богу, щеше да направи всичко, каквото поискат, и нямаше да придиря.

Делгадито не разбра напълно думите му, но долови дружелюбния тон.

— Ти говори на армия? Ти помогне нас?

— Разбира се — каза Клей, толкова доволен от развоя на нещата, че се ухили като идиот, но в същия миг му дойде наум една смущаваща мисъл. Заради Джилет пред закона той беше престъпник и го издирваха. Затова бе избягал, гонен от преследвачите. Ако армията узнаеше, щяха да го оковат във вериги веднага щом се покажеше, а после щяха да го предадат на шерифа Крейн. Тогава щеше да бъде още по-зле, защото следващия път Крейн веднага щеше да го обеси.

— Нещо лошо има? — запита Делгадито, като забеляза помръкналото лице на бледоликия.

— Не. Нищо няма — излъга Клей. Ако кажеше истината, щяха да го убият. Ако апахите разберяха, че не може да им бъде полезен, нямаше причина да го държат жив.

— Добре. — Делгадито огледа лагера. Не можеше да скрие чувствата си, като виждаше окаяното положение на своите хора. Колкото и да бягаха, колкото и да се биеха, доникъде не биха стигнали, нищо не биха сполучили да направят. Дрехите им бяха дрипави, стомасите им често плачеха за храна и не се радваха нито на миг спокойствие. Преследвачите на армията можеха да ги намерят всеки момент.

Бягството от резервата Чирикахуа на времето бе изглеждало правилно, ала сега Делгадито дълбоко съжаляваше, че бе убедил хората си да го последват. Когато армията тръгна по петите им, бяха поели към Мексико, като воините водеха на всяка крачка бой, за да забавят преследвачите, за да могат жените и децата да се доберат благополучно до Мексико.

Делгадито мислеше, че на юг от границата ще бъдат в безопасност. Знаеше, че на американската войска рядко се разрешаваше да прекоси странната, невидима линия, която бледоликите приемаха за своя граница. Знаеше също колко неопитна и некадърна е мексиканската армия. Той възнамеряваше да се скрият далеч в планините и да живеят там необезпокоявани, но не се бе съобразил с ловците на скалпове.

Южно от границата имаше два мексикански щата, из които апахите бяха бродили свободно. Единият от тях, Чихуахуа, беше в приятелски отношения с племето на Делгадито. Ала другият, Сонора, открито бе обявил война на всички индианци и дори плащаше награда за индиански скалпове — независимо дали са на мъж, жена или дете.

В резултат от това сега свирепи банди от ловци на скалпове бродеха из Сонора да търсят жертви. И за тези убийци нямаше значение кого причакват. Делгадито беше чувал да разправят, че много мирни индианци тайно били нападани и избивани, а косите им — предавани на властите за паричната награда.

Намерението на Делгадито да избяга в Мексико бе осуетено именно от една такава шайка главорези, Фиеро и неколцина други искаха да се бият с ловците на скалпове, но Делгадито, загрижен за семействата им, ги бе убедил да се оттеглят към Драконовите планини. Не беше сигурен, че хората му ще оцелеят в такава схватка. Онези, които се прехранваха от вземане на скалпове, безспорно бяха свирепи, можеха да се препитават от земята почти толкова, колкото самите индианци. Мнозина бяха метиси, които мразеха индианската си половина от своето родословие. Те бяха жестоки, не биха се поколебали да убият и пеленаче, а Делгадито не искаше да предизвиква съдбата, като се сблъска с тях.

Затова сега стоеше тук, мечтата му за спокойно убежище бе разбита, надеждата му за бъдещето на сънародниците му — попарена. Беше паднал толкова ниско, че разчиташе на помощта на един бледолик да му уреди среща с армията. Омръзнало му беше да бяга, омръзнало му беше да се бие, от него беше останала само черупка от някогашния воин и той го знаеше.

Точно в този миг се приближи Кучильо Негро.

Клей беше наблюдавал жените при потока, но като се обърна към Делгадито, с учудване видя, че при тях бе дошъл друг воин — безшумно, без ни най-слабо скърцане на кожени подметки, съвсем неочаквано. Сякаш беше изплувал от въздуха.

— Фиеро и Ел Чико още не са се върнали — докладва Кучильо Негро. — Ти каза да ти съобщя.

— Къде може да бъдат? — замислено рече Делгадито. — Няма по-ловък конекрадец от Фиеро. Колкото и много да е откраднал, трябваше да се е върнал досега.

— Да ги потърси ли някой?

— Помоли Паскуал. Той се ориентира по следите най-добре от всички нас.

Тъкмо когато Кучильо Негро се канеше да затича, един кон изцвили и двамата мъже спряха да погледнат петте животни. Два от конете бяха вдигнали глави с щръкнали уши и гледаха на запад. Делгадито се извърна към края на падината, където на пост стоеше Асул.

— Всичко наред ли е? — подвикна той.

— Да — отговори Асул, тонът му издаваше отегчение.

Делгадито се обърна към бледоликия.

— След три съня ние отиде в резерват. Ти дойде с нас.

— Както желаете — отвърна Клей. Откровено казано, той нямаше избор, трябваше да се примири с положението и да се надява, че армията няма да го хвърли в ареста.

Същият кон изцвили отново.

Делгадито се завъртя кръгом и се взря в добичето, заклевайки се мислено да го сложи в казана за готвене още тази вечер, ако не престанеше да ги тревожи безпричинно. Виновникът, дорест кон, останал само кожа и кости от глад, отново гледаше на запад. Без много–много да му мисли, Делгадито се изкачи до ръба на падината и впери поглед над пустата местност. На запад зееше пресъхнало, голо речно корито, ако не се смятаха няколкото кактуса и бурени. На север стърчаха кафеникави хълмове, безжизнени като пустинята на юг. Нищо не помръдваше. Не виждаше причина за безпокойство.

Асул се приближи.

— Нещо лошо ли има?

— Довечера ще изядем коня — каза Делгадито и се обърна, но не бе направил и две крачки надолу по склона, когато горещият въздух бе раздран от един–единствен изстрел, който идваше от запад. Капки кръв опръскаха врата му. Той се завъртя и ръката му се насочи към ножа точно когато Асул с разперени ръце, с пръснато от големокалибрен куршум чело, се строполи върху него. Делгадито се помъчи да вдигне ръце, ала падна от тежестта и инерцията, а в същото време от всички страни го оглушиха и диви крясъци, вой и стрелба.

Лагерът беше нападнат.