Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Apache Hangman’s Knot, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джейк Макмастър. Белият апах

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1996

Редактор: Елена Матева

Коректор: Евелина Илиева

ISBN: 954-19-0107-8

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета

Групата се втурна към храсталака. Клей Тагарт беше последен. От укритието си можаха да видят ясно облака прах далеч на северозапад и около дузина неясни фигури, които препускаха бясно към тях.

— Отде знаеш, че са армията? — запита Клей на своя несъвършен апахски.

— Нямаш ли очи? — отвърна Кучильо Негро.

— Виждам множество тъмни фигури. Ездачите са твърде далеч, за да може да се каже какви са.

— Не чак толкоз далеч за мен, бледолики.

Делгадито се съгласи с Кучильо Негро. Той също виждаше издайническите сини униформи и отблясъка от слънцето по копчетата и отличителните знаци.

— Патрул е — обяви той.

Фиеро се намръщи свирепо.

— Нека дойдат! Ще ги причакаме и ще ги нападнем от засада!

— Пушките ни не са по-лоши от техните, затова няма защо да бягаме — съгласи се Понсе на драго сърце, забравил лошата си рана. — Помислете си колко още коне и оръжия ще бъдат наши!

Никой не поглеждаше Клей. Ако го бяха погледнали, щяха да забележат безпокойството в очите му. Той нямаше ни най-малко желание да се бие с кавалерийски патрул. Едно беше да убива хората, които го бяха бесили, тъй като те наказваха без съд. Съвсем друго беше да убива войници, тъй като те бяха просто хора, изпълняващи дълга си. Нямаше оправдание за това, поне за него. Апахите имаха зъб на армията. Той нямаше.

Нещо повече, Клей се боеше от онова, което можеше да се случи, ако някой от войниците се спасеше и докладваше, че бял човек скита с група чирикахуа. Вестта щеше да се разпространи като буен пожар и така той щеше да стане най-търсеният човек в цяла Аризона. В целия Югозапад, дявол да го вземе. Други бели щяха да го съдят като предател към своите и щеше да има голяма награда за главата му. Не можеше да позволи това да се случи.

Клей се изкашля, докато търсеше подходящите думи.

— Според мен, трябва да изчезнем. Имаме много пушки и коне. Не се нуждаем от повече.

— Ти можеш да вървиш, ако искаш — озъби се Фиеро. — Ние ще останем и ще покажем на американците, че сме храбреци.

— Ами Синята фуражка?

— Какво за него? — запита Фиеро.

— Кой ще го убие, ако умрете? Кой ще му го върне със същото, което той направи с вашите хора?

Въпросът бе посрещнат с мълчание. Делгадито мислеше като Клей, ала стискаше уста, за да види дали той ще може да се справи сам.

— Ние имаме вече много коне и пушки — продължи Клей. — Трябва да отидем да се скрием в Драконовите планини. Да подготвим следващото нападение.

— Не обичам да бягам — заяви Фиеро упорито.

— Няма да бягаме — каза Клей, съжалявайки, че не може да бъде по-красноречив. Трябваше да си служи с малко думи, с ония, които знаеше най-добре. — Трябва да спасим живота си сега, за да можем да преследваме Синята фуражка и хората му по-късно.

Амарильо се включи в разговора.

— Ти ще ни помогнеш ли да убием Синята фуражка?

— Вие петимата ми помогнахте. Същото мога да направя и аз.

От всички индианци никой не се зарадва така на това неочаквано съобщение, както Делгадито. Той искаше Тагарт да бъде с тях, когато преследват ловците на скалпове, и тайно се мъчеше да измисли начин как да го убеди да им помага. Сега Клей неволно подкрепяше далечните му планове.

Понсе гледаше напрегнато приближаващите се кавалеристи.

— Белия апах говори мъдри думи. Май ще трябва да изпълним волята му. Аз, например, искам да убия по-скоро Синята фуражка, отколкото тия войници.

— Тогава тръгваме — каза Делгадито и се обърна, преди Фиеро да успее да възрази. Не погледна назад да види дали го следват, разчиташе на някогашното си влияние над тях, за да ги накара да се подчинят. Въпреки многобройните му тържествени декларации в обратен смисъл, той не се бе отказал от намерението си един ден отново да бъде водач на своя народ. Точно за тази цел бе взел под крилото си Клей. Тагарт беше оръдието, с което Делгадито щеше да си послужи, за да я постигне, а хубавото в плана му се състоеше в това, че бледоликият никога нямаше да заподозре каква роля играе.

Веднага яхнаха конете и поеха на югоизток. Тъй като животните им бяха крайно уморени след дългата нощ, преминала в непрекъсната езда, се наложи да ги карат да препускат насила.

Клей се опита да разбере как патрулът бе намерил следата им толкова бързо. Едва ли тревогата е била вдигната от някой от ратаите в ранчото на Джейкъби, защото сега всички те ходеха пеш и не можеха да стигнат толкова скоро до някое съседно ранчо. Навярно патрулът случайно бе попаднал на следите им и бе решил да ги разучи. Или пък, по всяка вероятност, с него имаше разузнавач апах. В такъв случай разузнавачът може да е разбрал от следите нещо, което му е подсказало, че се касае за негови сънародници. Така или иначе, Клей знаеше, че му предстои дълъг, напрегнат ден.

Предвиждането му се оказа правилно. През следващите три часа групата препусна през нажежената местност. Към десет часа сутринта температурата минаваше трийсет градуса и продължаваше да се покачва. Пот се стичаше от тялото на Клей, ала апахите, както обикновено, почти не се измъчваха от горещината. Конете обаче бяха на същия хал като Клей и той започна да мисли, че ако не бъдат внимателни, клетите добичета можеше да се строполят на земята.

Най-после, за негово облекчение, Делгадито ги заведе при един извор, който се намираше под гол хълм. Кучильо Негро се изкачи на върха и се върна да доложи, че кавалерийският патрул още ги търси и се е приближил доста. Това съобщение пришпори апахите да подкарат конете си по-бързо.

На Клей му се искаше да си почине малко. Болеше го гърбът и бедрата вследствие на това, че от известно време не бе яздил. Изключи болката от съзнанието си, престана да й обръща внимание, както би престанал да обръща внимание на досадна муха, и продължи напред.

Изтече още един час. Делгадито се огледа, видя прашния облак на по-малко от половин миля от тях и забави хода на конете. Махна с ръка, останалите апахи се приближиха, с изключение на Понсе, който остана в тила да наблюдава да не би някое от добичетата да се отклони.

— Трябва да възпрем американците — рече Делгадито. — Един от нас трябва да се върне обратно и да ги задържи.

— Аз ще отида — предложи Фиеро.

— И аз — обади се и Кучильо Негро.

— Не, нека бъда аз — каза Понсе.

Делгадито погледна Клей и премина на английски.

— Теб трябва изберем. Ти си водач в това нападение.

— Не ми давайте предпочитание — измърмори Клей. — Изберете когото искате. Това няма значение за мен.

— Понсе ранен. Той не бива отива.

— Тогава нека бъде Кучильо Негро.

— Не добър. Аз отивам. Ши дах.

— Защо ти?

— Зная кога бягам. Други може бъдат убити.

Клей бе поразен от загрижеността на Делгадито за останалите, ала не искаше да допусне единственият му приятел в групата да отиде на евентуална смърт. Какво щеше да стане след това с него, размишляваше той. Почти нямаше съмнение, че Фиеро или Понсе ще го убият при първата възможност.

— Ти не бива да ходиш сам — предупреди го той. — Вземи ме със себе си.

— Това не твоя борба.

— Ако не бях аз, нямаше да бъдете на такъв хал. Аз тръгвам и това е последната ми дума.

— Щом искаш — рече Делгадито, привидно примирен. Той преведе на останалите същността на разговора им, после обърна коня си. Делгадито го сръга леко с пети и полетя да пресрещне кавалерията, а зад него препусна пиндах ликой, хванал се в хитрата му клопка, дори без да съзнава.

Клей Тагарт гледаше широкия гръб на високия апах и му се искаше да бъде другаде, тъй като се бе разкаял за решението си да тръгне с него. В края на краищата, щом нямаше да стреля по кавалерията, каква полза щеше да има от него? Изкушението да свърне в храсталака и да продължи пътя си беше почти непреодолимо.

Внезапно Делгадито стигна до едно плитко сухо дере и пое по дъното му. Скочи от коня, мина от западната страна и залегна, после запълзя по края и надзърна горе. Патрулът беше достатъчно близо до него, за да може да различи мустаците по горните устни на мнозина от бледоликите. Космати гъсеници ги наричаха неговите сънародници. Дръпна затвора на уинчестъра си и пъхна в гнездото един патрон.

Клей също гледаше патрула и когато чу металното изщракване на пушката на индианеца, изпита желание да скочи и да извика, за да го предупреди. Но не го направи. Беше прикован към земята както от приятелството си към Делгадито, така и от страха как ще бъде посрещнат от войниците. Още не знаеше дали шерифът Крейн е изпратил съобщение до най-близките военни постове, че Клей е търсен от закона, преди да научи къде се намира и да тръгне подире му с преследвачите, а не искаше да се навре сам в ареста.

Начело на колоната яздеше чернокож разузнавач, чистокръвен апах в надлежна военна униформа, навел глава така, че да може да разчита следите на откраднатото стадо. Дългата му черна коса се спускаше под раменете, а през гърдите му беше препасан лъскав патрондаш.

Делгадито се прицели в него. На лицето му нямаше никаква омраза, никакво негодувание от това, че един събрат — червенокож бе станал предател. Натисна леко с пръст спусъка, затаи дъх, за да се прицели по-добре, и когато онзи влезе в обсега му, стреля.

Изстрелът отекна в равнината около дерето. Отхвърлен от коня си, разузнавачът се преметна. Едва тялото му бе докоснало земята, когато прозвуча друг изстрел и един войник с нашивки на ръкавите отхвръкна от седлото, сякаш ударен от невидим юмрук.

Клей чу как командващият офицер изрева и видя как колоната се раздели на две: едната част тръгна надясно, другата — наляво. Войниците подкараха бясно конете си, за да се скрият в храсталаците на стотина метра от тях. Някои захвърлиха карабините си.

Делгадито стреляше с уинчестъра си спокойно, методично, без да обръща внимание на куршумите, които се забиваха в земята на няколко крачки от главата му. Той застреля някакъв кавалерист отдясно, после друг отляво. И щеше да убие още, ако Клей не изби пушката от ръцете му.

— Стига! — каза той. — Да се измитаме.

— Ние не свършили.

— Те ще се крият известно време, след това ще ни сгащят — рече Клей. — Трябва да се измъкнем оттук, докато можем.

— Аз оставам. Ти върви.

— Не, дявол да го вземе. И двамата трябва да офейкаме — настояваше Клей, отчасти защото нямаше желание да види Делгадито застрелян, отчасти защото не искаше да бъдат застреляни още войници, а и защото трябваше да се махне оттук, докато някой от кавалеристите не е забелязал, че не е апах.

— Аз чакам малко — каза Делгадито, не искаше да бърза.

Раздразнен от поведението му. Клей приклекна и огледа дерето на север и юг. Накрая кавалеристите щяха да се съвземат, щяха да се придвижат по дъното и тогава щеше да бъде само въпрос на време той и Делгадито да попаднат под кръстосан огън. Не можеше ли апахът да види това?

Настъпи зловеща тишина. Дори птица не изцвърчаваше. Клей избърса потта от челото си и нервно опипа предпазителя на пушката си.

Делгадито стоеше неподвижно, сякаш бе изваян от як камък. Но външността може да заблуди. Макар че апахът беше обърнат право напред, очите му често шареха на двете страни, а острият му слух бе напрегнат до крайност. Той разбра много преди Клей, че към тях идват хора. Знаеше дори колко са. И когато прецени, че е дошъл моментът, се обърна, блъсна Клей и каза:

— Бягай! Приближават!

Клей хукна, без да мисли. Беше на половин път до сиво-кафявия жребец, когато видя няколко кавалеристи на един завой в дерето, които вървяха пеш на юг. Най-предният кавалерист бе подпрял карабината на рамото си и се прицелваше… в Клей. Той реагира по единствения възможен начин. Отмести се, сниши се и стреля от ниско. За негов ужас куршумът се заби в гърдите на кавалериста и го повали.

Карабини бълваха олово от различни страни, докато Клей се хващаше за гривата на коня си. Уплашеният жребец препусна и той едва успя да скочи навреме на него. Излязоха от дерето и се насочиха на изток. Войниците закрещяха гневно. Виковете бяха съпроводени от откъслечен пушечен огън; колкото повече Клей се отдалечаваше, толкова повече изстрелите отслабваха.

Едва когато стрелбата спря, Клей се сети за Делгадито. Усмихна се, като го видя близо до себе си, а когато той също се усмихна, прецени това като още един знак, че апахите не са безсърдечни злодеи, за каквито ги мислеха повечето бели.

Всъщност обаче усмивката на Делгадито нямаше нищо общо с приятелството. Той се радваше, че хитростта му бе успяла, и гореше от нетърпение при първа възможност да изтъкне изводите от това.

Препускаха напред заедно под яркото аризонско слънце — бронзовият индианец и ранчерото, чиято кожа сега гореше в тъмно червеникавокафяво. Яздиха няколко мили, докато най-сетне на един хълм се спряха, за да си отдъхнат конете им.

Клей се обърна и видя прашен облак.

— Още ни гонят — забеляза той.

— Те не предадат лесно.

— Да, така мисля и аз — каза Клей разсеяно.

— Докато не убием още толкоз — рече Делгадито. После, за да му даде да разбере какво има предвид, добави: — Докато ти не убиеш един. — Като видя, че лицето на бледоликия помрачня, разбра, че намекът му е постигнал желаното въздействие.

Аз да застрелям кавалерист! — помисли си Клей ужасен. Той бе направил точно това, което не искаше да направи! Ако армията узнаеше по някакъв начин, кожата му нямаше да струва дори пукнат грош в цялата тази проклета страна. Тя никога нямаше да престане да го търси. Можеше дори да обявят награда за него.

Изведнъж Майлс Джилет се стори на Клей най-малката му беда. Изпита желание да напусне групата, да зареже апахите и да тръгне към неизвестни места, където да започне живота си наново. Лесно можеше да се представи под нова самоличност. Достатъчно беше да започне да се нарича с ново име и новият живот щеше да му бъде в кърпа вързан.

В този момент Клей си спомни за Лили и как Майлс Джилет се бе отнасял с жената, която обичаше. Спомни си как го бе изложил, спомни си и как се опитаха да го обесят. Новият живот ще трябва да почака, да си уреди сметките с него, иначе никога вече нямаше да посмее да се погледне в огледалото.

Свечеряваше се, когато Клей и Делгадито настигнаха групата в едно тясно дълбоко дере, засенчено от върби.

— Американците? — запита Кучильо Негро.

— Те още идват — отговори Делгадито.

— Убихте ли някого? — попита Фиеро с надежда.

— Аз застрелях четирима. Белия апах застреля един.

Кучильо Негро потупа Клей по рамото.

— Не ми трябва друго доказателство, че си от нашите. Само човек, който мрази бледоликите толкова, колкото ги мразим ние, би воювал със сините мундири. Само човек, който е апах по сърце, би постъпил като теб.

— Направих каквото трябваше — смънка Клей, като прогони обзелата го вълна на вина и отчаяние.

— Трябва да убием още, ако искаме да ги спрем — изказа се Фиеро.

— Не! — извика Тагарт и пет глави се обърнаха към него. На лицата на трима от тях прочете подозрение, затова продължи бързо: — Има по-добър начин. Защо да рискуваме живота си?

— Какъв е този по-добър начин? — запита Понсе.

— Ще откраднем конете им тази нощ — предложи той. — Ще ги оставим да вървят пеш.

Апахите се спогледаха, но по лицата им не можеше да се разбере харесва ли им тази идея или не. Клей се молеше да им хареса. Досега бе имал късмет, беше успял да се отърве, без някой от кавалеристите да разбере, че е бял. Готов беше да опита късмета си по този път, като отново влезе в схватка с патрула.

Делгадито предпочиташе да убие колкото се може повече кавалеристи, но забеляза скрития страх дълбоко в очите на Клей Тагарт и реши да не насилва бледоликия да върши нещо, което ще го разбунтува и ще развали всичко.

— Ще направя каквото иска Белия апах — обяви той. — Хубаво ще ги изиграем, като откраднем конете изпод носа им, та нека после слънцето да опече мозъците им, като се връщат във форта.

Всички други се съгласиха, с изключение на един.

— Сега имаме достатъчно коне — каза Фиеро недоволно. — Кръвта на нашите сънародници иска кръвта на бледоликите.

— Избиете ли ги — рече Клей, мъчейки се да убеди този вироглавец да приеме идеята му, — още много ще дойдат. Толкова много, че може да не стигнем до планините.

— Аз не се плаша от американос — похвали се онзи.

— Ние също — каза Делгадито. — Ала обичаят на шисиндей е да крадат, без да бъдат хванати, да убиват, без да бъдат убивани. Нима искаш да загубим живота си, когато ни предстои толкова много работа?

— Не искам — съгласи се Фиеро неохотно.

— Тогава ще откраднем конете им — рече Делгадито и само той забеляза как бледоликият се обърна и въздъхна облекчено.

Скоро след това се спусна мрак. Амарильо се качи на една върба и доложи:

— Виждам огъня им.

— Далеч ли е? — попита Клей.

— Не.

След като се посъветваха набързо, решиха да оставят Понсе да пази откраднатите коне, а останалите се запромъкваха към патрула. За да бъдат ръцете им свободни, апахите не взеха пушките си, които и без това не им бяха нужни, защото сега всеки имаше пистолет на пояса си.

Клей нарочно гледаше да е последен. Обгръщащият го мрак с нищо не намаляваше страха му да не бъде заловен. Ако това станеше, щяха да го разстрелят. Ясно и просто. Никой в цяла Аризона нямаше да жали за един бял, присъединил се подло към кръвопийците на Югозапада.

Командващият кавалеристите офицер, който очевидно познаваше донякъде навиците на апахите, бе разположил лагера си както трябва. В средата беше запален малък огън, а конете бяха вързани наблизо. Всички храсти на десетина метра от лагера бяха изсечени и от двете страни бяха разположени часовои. Никой не можеше да се приближи до конете, без да бъде забелязан. Или поне така си мислеха кавалеристите.

Иззад един шубрак на петдесетина метра Клей изучаваше обстановката и потисна една тръпка, когато видя две тела увити здраво в одеяла. Да можеше да се върне и да поправи стореното! Той беше ранчеро, а не убиец. Поне не му се бе налагало да убива мнозина в течение на години, а ония, които бе убил, си го заслужаваха.

Делгадито се обърна и прошушна:

— Ти остани. — Кимна на апахите и те се стопиха в мрака.

Залегнал, Клей подпря брадата си с ръце и взе да обмисля как да действа групата, когато стигне до убежището в Драконовите планини. Възнамеряваше да убеди апахите да нападнат след това ранчото на Бил Хаскет или може би на Франк Битмър. Щяха да оставят Джилет за накрая така, както десертът се оставя като последна част от яденето. Отмъщението, подобно на десерта, трябваше да се вкусва бавно.

Внезапно между лагера и Клей се появи някаква фигура. На фона на трепкащия огън се открояваше нисък и набит силует, който пълзеше към кавалеристите. Клей се ужаси, че един от апахите може да бъде толкова непредпазлив, но после разбра, че само той може да вижда смелчагата. Войниците виждаха само черна стена отвъд обсега на лагера си.

Клей посегна за пистолета, ала промени решението си. Каквото и да се случеше, той нямаше да убие друг войник. По-скоро ще се остави да убият него.

Силуетът изчезна. От лагера долитаха тихи гласове. Нямаше смях, нямаше песни. Кавалеристите бяха толкова разстроени от гибелта на другарите си, че не им беше до шеги.

Минутите се проточиха в един час, един час — в два. Клей задряма, въпреки всичките си усилия да остане буден. Бе вървял твърде дълго без почивка, без храна. Изведнъж го стресна пронизителен вик, сърцето му заби лудо, когато се привдигна на колене. Крясъци и лай раздираха въздуха. Уплашени кавалеристи скачаха на крака и трескаво зареждаха карабините си с патрони.

Кавалерийските коне се раздвижиха, препуснаха на изток, отзад ги пришпорваше самотен апах на кон. Един часовой се прицели в гърба на индианеца, от околния мрак загърмяха пистолети, кавалеристът се строполи под оловната градушка.

Войници се въртяха и стреляха безразборно въпреки заповедите на офицера им и на един сержант. Повечето бяха млади, неопитни. Въображението им вземаше връх над логиката и те виждаха апахи там, където имаше само сенки. Стреляха надясно, наляво, обсипваха околността с пушечен огън.

Клей Тагарт залегна отново, когато куршуми започнаха да се забиват в земята и да свистят над главата му. Куршум преряза клон от един храст, който падна на главата му. Той запълзя назад, като се помъчи да се отдалечи от кавалеристите. Вниманието му беше толкова погълнато от лагера, че не усети кога кавалерийските коне се бяха насочили право към него. Видя ги едва когато тропотът на копитата им стана толкова силен, че не можеше да не ги забележи.

Бягаха панически към него като плътна маса, с развети гриви. Клей се изправи и хукна на юг; измина само два метра, когато се спъна и падна. Щом се изправи за втори път, грохотът на подковани копита вече ехтеше гръмотевично в главата му. С един поглед се убеди, че конете са само на четири–пет метра от него. Той хукна с всички сили, за да се отстрани от пътя им, ала скоростта му не беше достатъчна, защото след миг нещо се заби в рамото му със силата на стенобойна машина.