Джейк Макмастър
Белият апах (2)

Глава втора

В мига, в който конят се стрелна напред, Клей Тагарт инстинктивно вкопчи крака в запотените хълбоци на животното, но не можа да се задържи здраво. Жребецът се изплъзна изпод него и Клей усети, че пада. Не падна надалеч, на някакви си десетина сантиметра, но въжето се опъна. Примката се затегна, впивайки се в кожата, в гърлото, в трахеята му.

Преди тялото му да увисне с цялата си тежест, Клей пое дълбоко въздух, лицето му се изкриви от болка, когато примката се впи надълбоко, и за миг помисли, че ще откъсне шията му. Някои от преследвачите се смееха, други вече се отдалечаваха на конете си. Той почти не ги забелязваше. Единственото, за което можеше да мисли и което имаше значение, беше да остане жив още няколко секунди. Машинално зарита, после изведнъж спря, защото от клатенето въжето се затегна още повече. Сякаш отдалеч до слуха му достигна приглушен глас:

— Свършено е с бабаита! Не разбирам защо Джилет се безпокоеше толкова. Хайде, момчета! Да се измитаме!

Клей смътно долавяше тропот на копита. Виждаше вихрушки от ситен прах, които се виеха пред него. Гърдите го боляха ужасно, а въжето се извиваше и той се люлееше насам–натам. Преследвачите препускаха през равнината. Само един от тях, Санти, си направи труда да погледне назад и се ухили демонично, преди да изчезне в облака от прахоляк. Десният показалец на Клей мърдаше, като че дърпаше спусък.

Колко ли време бе минало? Той опита да задържи въздуха в дробовете си, но човешката издръжливост има граници. Болката се засили. Струваше му се, че дробовете му всеки миг ще се пръснат. Жадно отвори уста и се помъчи да вдиша, да прекара пресен въздух през ужасно стегнатото си гърло, ала усилието му се оказа напразно. Започна да губи съзнание, клепачите му затрепкаха.

И докато очите на Тагарт се затваряха, няколко чифта тъмни очи равнодушно го наблюдаваха под прикритието на близкия храсталак. Само в едни имаше вълнение. Делгадито гледаше и кимаше, поразен от онова, което бе видял. Погледна към отдалечаващите се бледолики, които изчезваха в облаците прах, а после — към Кучильо Негро и Амарильо.

— Свалете го от въжето.

Двамата яки индианци безмълвно се подчиниха. По-младият, Кучильо Негро, мигновено се качи на дървото. На слънчевата светлина проблесна нож. Амарильо, който чакаше отдолу, подхвана отпуснатия бледолик, преметна го през рамо и затича към гъсталака. Задъхваше се, защото тялото беше по-тежко, отколкото бе очаквал. Тъкмо когато се навеждаше да избегне един клон, десният му крак се заклещи в един открит корен. Той се препъна и падна на дясното си коляно. Тялото на белия човек политна напред и тупна на земята, а Амарильо, неспособен да спре инерцията си, се строполи върху него. Мислеше, че бледоликият е умрял, затова много се учуди, когато той се закашля, заплю и се загърчи.

Изведнъж Делгадито бързо притича до него, наведе се, мускулестите му ръце задърпаха въжето около шията му и малко по малко разхлабиха примката. Бледоликият запъшка шумно и клепачите му трепнаха, но не се отвориха. Лежеше неподвижно, като дишаше дълбоко, на пресекулки.

— Какво да правим с него? — попита Амарильо и докосва парцаливите останки от панталоните му. — Той няма нищо, което да заслужава да се открадне.

— Ще го заведем в нашия кунхганхай.

Амарильо вдигна глава озадачен. Щеше му се да запита дали това е разумно, но замълча. Много пъти Делгадито се бе оказвал майстор на нацекес, на дълбоко мислене, което носеше толкова много полза на самия него и на хората му, затова Амарильо не смееше да му възрази.

— Да бъде както желаеш.

Четирима воини, между които и Делгадито, вдигнаха бледоликия и го понесоха по ивицата рядка растителност, която служеше за граница между планините и равнината. Вървяха повече от миля, после свърнаха на запад, като се движеха предпазливо, тъй като се намираха на открито. Ел Чико изтича напред, за да се увери, че не ги очакват неприятни изненади, а Паскуал остана назад да наблюдава пътеката зад тях. Бяха нащрек, особено сега, когато родната им земя гъмжеше от врагове. Оцеляваха благодарение на своята бдителност. Всеки от тях бе загубил толкова много приятели и роднини, че нито за миг не можеше да се отпусне.

Докато тичаше, Делгадито размишляваше. Той бе слушал с интерес думите на бледоликите, които бяха толкова глупави, та дори за миг не допуснаха, че на няколко мили от тях може да се намира някой друг. Със собствените си очи бе видял как този едър човек с гъста кестенява коса им се бе противопоставил, беше се опитвал да избяга, а после, когато отново го уловиха, не бе показал и следа от страх, докато го мятаха на коня и нахлузваха въжето на шията му. Не, този не! В погледа му не бе видял нищо друго, освен омраза. Дори когато очите му се насълзиха, в тях се четеше само жажда за мъст. Това бе направило впечатление на Делгадито.

Здрачаваше се, когато групата стигна до падината. Жените бяха запалили огньове пред колибите, а децата нетърпеливо чакаха оскъдната вечеря. Няколко от по-големите момчета още пасяха останалите пет коня.

Делгадито се огледа и се изкашля. Окаяното състояние на хората му го караше да заскърца със зъби от мъка, но той нямаше да се поддаде на слабостта. Не! Поздрави едно от по-големите момчета и се усмихна на едно момиченце, като се престори, че всичко е наред. Но знаеше, както и всички останали, че са изпаднали в страшна нищета.

— Къде да сложим това миризливо бяло същество? — запита Чикито, като извръщаше нос от крака, който държеше.

В отговор Делгадито посочи мястото близо до своята колиба и бледоликият бе положен там не много внимателно. Воините се пръснаха. Делгадито се приближи до жена си, която бе клекнала до огъня и дереше заек.

— Оправи го — каза той.

Наведе се ниско и влезе в колибата. Свали лъка и колчана си и точно когато ги подпираше до стената, по-скоро усети, отколкото чу жена си зад себе си.

— Искаш да кажеш нещо ли?

— Нима сме започнали да лекуваме враговете си?

— Може да ни е от полза.

— Бели убиха баща ми и брат ми.

— Не съм забравил.

— Все още ли искаш това от мен?

— Не, иш тиа най. Аз ти казах да го направиш — рече Делгадито и видя как жена му настръхна, но излезе тихо. След малко той седна с кръстосани крака пред колибата, като наблюдаваше как тя изливаше яда си на заека. Насичаше го на парчета така, сякаш бе бледоликият. После, докато месото се печеше, сложи в пръстени чинии ядки и див лук.

Делгадито ядеше мълчаливо, втренчен в далечината. Знаеше, че ще има и други като нея, други, които също нямаше да го разберат, които щяха да възразяват енергично. Например Чикито. Или Фиеро. Трябваше да ги убеди, че е прав, а после да се надява, че не е направил съдбоносна грешка, която може да му струва авторитета, който си бе извоювал с много себеотрицание и мъка.

Паскуал изскочи от мрака.

— Два огъня — съобщи той. — На запад и на юг.

— Ще видя — каза Делгадито, като стана. Изкачи се в горния край на падината, където Ел Чико и Фиеро стояха и се взираха в ярките точки. Огънят на запад сигурно беше на хората, които бяха окачили бледоликия на въжето. Само бели кладяха такива големи огньове, пламъците на които да се виждат на много мили. Този на юг беше много по-малък, но и той не приличаше на индианските.

— Мексиканци — предположи Ел Чико.

— Доста са на север от границата — каза Делгадито, като се обърна, за да тръгне обратно. Според него нито едните, нито другите не представляваха опасност за хората му, тъй че можеше да насочи вниманието си към белия човек. Но не бе направил и две крачки, когато Фиеро^[1] заговори.

— Бях излязъл на лов, когато докарахте бялото куче в лагера…

Като придаде на лицето си спокойно изражение, Делгадито бавно се обърна към оня, който му бе причинявал толкова неприятности, колкото не бяха му причинявали всички други воини, взети заедно, Фиеро напълно заслужаваше испанското си име. Характерът му приличаше на опустошителен огън, а когато се ядосаше, беше свиреп като разярена пума. Изключително силен и с остро зрение, той беше най-добрият воин, като се изключи Делгадито. И Фиеро не криеше, че би искал някой ден да измести Делгадито като главатар на групата.

— Кога ще пръснем мозъка му? — запита Фиеро.

— Никой няма да пипа бледоликия! — заяви Делгадито.

— Малко ли е, че такива като него откраднаха земята ни и натикаха повечето от хората ни в резервата? Страхливци ли сме, та да скачаме по тяхна команда само като ни смигнат?

— Този човек не ни е молил за помощ.

— Защо тогава искаш да го оставиш жив?

— След време ще разбереш.

Фиеро изръмжа недоволно.

— Никога няма да те разбера, Делгадито. Когато реша, че вървя по твоя път, ти поемаш по друг и ме объркваш — каза той и се загледа злобно в огъня на запад. — Само по един начин можем да се отнасяме с белите. Трябва да ги убиваме, да унищожим всички, да ги прогоним от родната си земя, за да могат шисиндей да се върнат към някогашния си живот, към обичаите на нашите прадеди и на прадедите ни преди тях.

— Не можем да върнем миналото. Белите никога няма да си отидат.

— Тогава трябва да направим така, че земята да почервенее от тяхната кръв — заяви Фиеро.

Ел Чико промърмори в знак на съгласие.

— Трябва да убием всеки, когото срещнем, включително и кучето, което доведохте тук.

— Твърде много са и са навсякъде — не отстъпваше Делгадито. — Не е като едно време. Можехме да ударим където и когато искаме. Сега трябва да внимаваме и да бъдем на мили далеч, преди белите да разберат какво се е случило.

— Нима шисиндей са жени? — запита Фиеро с възмущение.

Без да каже нищо, Делгадито понечи да се обърне. Не подозираше, че няма да се отърве така лесно, Фиеро го предизвика.

— Отивам да крада коне. Какво ще кажеш?

Делгадито не искаше никой да напуска лагера. Вярно, че бяха изяли почти всичките си коне и останалото месо си разпределяха на дажби, понеже дивечът беше много оскъден. Стомасите им вече рядко биваха сити. Но той не искаше да рискува някой воин да бъде заловен или дори видян, защото щеше да събуди подозрения и можеха да изпратят потеря. Въпреки това не смееше да възрази. Воините бяха свободни да правят каквото си искат и когато си искат. Неохотно потисна надигащия се гняв и рече просто:

— Винаги можем да намерим конско месо.

Фиеро изпъчи гърди и се ухили на Ел Чико, сякаш искаше да каже: „Виждаш ли? Той не смее да ми забрани.“ И като свали лъка си, заяви високо:

— До сутринта ще се върна с достатъчно коне за едно голямо угощение.

Направи една крачка, после спря и се взря в далечината. Погледна първо към единия, после към другия огън. Реши да тръгне към по-малкия и пое в тръс на юг.

Ел Чико се наклони към Делгадито.

— Ще отида с него. Може да има нужда от помощ.

— Ако имах пушка, щях да ти я дам — каза Делгадито с благодарност, защото даването на пушка означаваше много. Избраният да получи подаръка, все едно че му ставаше брат. Той гледаше как по-старият воин изчезна в нощта и когато се спусна в падината, тежък товар падна от плещите му. На Ел Чико можеше да се разчита напълно; той щеше да държи Фиеро под око.

На около четирийсет метра на юг Фиеро се бе спрял да опъне високите си до колената ботуши, за да го предпазват от кактуси. Чу шум от стъпки, които никой бял човек не би чул, и точно когато се изправяше, Ел Чико дотича при него.

— Да ме върнеш ли те прати?

— Не. Ако ме беше поканил, щях да дойда с теб.

— Аз вървя бързо — похвали се Фиеро и пое през пустинята в тръс. Знаеше, че Ел Чико е близък приятел на Делгадито, и никога преди не бе проявявал интерес към него. Все пак Фиеро не отхвърли молбата му. Така той имаше възможност да спечели уважението на другите. Ако успееше, щеше да има за свидетел един от най-близките приятели на човека, когото толкова презираше. Кой по-добре би свидетелствал за умението му пред цялата група?

Двамата се движеха безшумно като духове през мрачната местност. Нямаше луна, но въпреки това виждаха ясно и успяваха да избегнат камъните и сухите бурени по пътя си. Изминаха една миля, после още една, но въпреки това дишаха равномерно, без признак на умора.

Фиеро беше в стихията си. Той жадуваше да напада и убива врагове, да краде всичко, на което можеше да сложи ръка. Баща му го бе учил и на двете изкуства. На десет години бе станал майстор на лъка и ножа. На дванайсет можеше да тича пет мили през пресечена местност и беше готов да пробяга веднага още пет по равен терен. На петнайсет бе убил човек, мексикански търговец, а оттогава броят на жертвите му бе нараснал с десетки, Фиеро много се гордееше с постиженията си и нямаше търпение да ги увеличи.

Колкото по-нататък вървяха, толкова повече Ел Чико се разкайваше. Той бе предложил да тръгне, за да е в помощ на Делгадито, но сега се съмняваше в разумността на постъпката си. Преди няколко луни двама други тръгнаха с Фиеро и само един се върна, затова оттогава никой не бе излизал с него. Загубата на един живот беше лоша поличба и хвърляше сянка върху тоя, който предвождаше нападение. Ел Чико трябваше да се сети за тази смърт и да не избързва.

Вече приближаваха огъня, Фиеро се надяваше да намери мексикански търговци — те бяха лесна плячка, но щеше да се справи и с контрабандисти, макар че те бяха по-опитни и по-предпазливи. А ако лагеруващите се окажеха семейство, тръгнало от северните провинции на Мексико към Тусън, толкова по-добре, Фиеро имаше нужда от жена и като някои други членове на групата жадуваше за мексиканска красавица. Говореше се, че мексиканките можели да влудят мъж с умението си да се любят, и той искаше да провери този слух.

Лагерът бе неразумно разположен — на открито. Очевидно спящите до огъня смятаха, че никой не може да се приближи до тях, без самотният часовой да ги види.

Фиеро спря на петдесетина метра и залегна. През кактусите, бурените и мескита, растящи близо до лагера, всичко се виждаше. Сомбрерото на часовоя показваше, че наистина са мексиканци, и той доволно се усмихна. В южния край на лагера имаше дълга редица коне.

Даде знак на Ел Чико и запълзя, с намерение да заобиколи лагера. На младини Фиеро бе схватлив ученик. Първият урок, който бе научил при нападение на враг, беше, че воинът не бива да прави нищо, докато не определи броя на враговете си, както и броя на оръжията им и нещата, които заслужават да се откраднат. Вторият урок беше свързан с първия: трябваше да се открие всяка слабост на врага, за да бъде използвана.

Този лагер имаше толкова много слабости, че Фиеро почти не вярваше на очите си. Имаше само един часовой и той стоеше с лице към огъня, а не към пустинята; близо до спящите имаше прикритие; конете лесно можеха да бъдат откраднати, защото бяха вързани на едно–единствено въже и никой не ги пазеше.

Фиеро бавно обиколи целия лагер и когато се върна на мястото, откъдето бе тръгнал, залегна.

— Има толкова коне, че ще ни стигнат за седмици — прошепна той.

— Това не ми харесва — отвърна Ел Чико.

— Видя ли нещо, което аз да не съм забелязал? Ако имаме късмет, ще можем да влезем и да вземем каквото си искаме.

— Нещо ме смущава — настояваше Ел Чико.

Фиеро се ядоса на себе си. Как се бе оставил да го подведе! Може би точно това е искал Делгадито, като бе помолил Ел Чико да тръгне подире му — да го убеди да не предприема нападението. Това можеше да се очаква от Делгадито! Този човек беше хитър като лисица, коварен като бял.

— Можеш да се върнеш, ако искаш. Сам ще открадна конете.

Ел Чико огледа лагера. Не можеше да каже какво точно го смущаваше, ала инстинктът му го предупреждаваше, че е опасно да предприемат каквото и да било.

— Е? — подкани го Фиеро.

Ел Чико се колебаеше. Ако си отидеше и по-късно Фиеро се върнеше с конете, щеше да стане за смях пред всички други.

— Не мога да чакам цяла нощ.

— Добре — каза Ел Чико.

— Ето какво ще направим — рече Фиеро и обясни плана си в подробности.

Когато свърши, стана и отново заобиколи лагера откъм южната страна. Там започна да търси нещо, изскубна стрък трева и го пъхна в лентата над очите си. Подреди тревата на челото си, после я наслага на лицето чак до устата си, оставяйки пролука за очите. Така главата му заприлича на същински сноп трева.

Фиеро залегна, остави настрана лъка и колчана си от кожа на американски рис и запълзя към конете. Ръцете му трябваше да бъдат свободни, за да улови някой и да го яхне. По-късно, когато лагерът се успокоеше, щеше да се върне за лъка и никой от мексиканците нямаше да го усети.

Беше усвоил техниката на дебнещото пълзене, която сънародниците му бяха усъвършенствували през десетилетията. С прилепени отстрани ръце и като си служеше само с лакти и колене, той придвижваше тялото си напред с бавни движения. Напредваше малко по малко и ако някой случайно погледнеше към него, нямаше да види нищо друго, освен един най-обикновен сноп трева, полюляван леко от прохладния северозападен вятър.

Фиеро бе вършил това много пъти. Бе дебнал елени и антилопи и се бе приближил до тях дотолкова, че можеше да види как ноздрите им трепкат, когато пуснеше стрелата. Беше преследвал мечки и дотолкова се бе приближавал до тях, че ако пожелаеше, можеше да ги докосне. Ала най-лесно се дебнеха бледолики и мексиканци, които сякаш нямаха сетива, а мозъкът им беше като на двегодишно дете. На Фиеро му се искаше поне веднъж да издебне достоен враг, някой, чиито способности са равни на неговите.

Знаеше, че в момента Ел Чико е заобиколил лагера откъм север. Той трябваше да допълзи толкова близо до часовоя, че да забие стрела в гърба му, ако се размърда, а през това време Фиеро щеше да открадне конете. Сетне Ел Чико щеше да изчезне в мрака, а той да се отдалечи в галоп с добитъка, докато глупавите мексиканци крещят, подскачат и хабят патрони със стрелба във въздуха.

Фиеро се приближи до конете и огледа спящите до тях мъже. Бяха деветима, сгушени в одеялата си, и нито един от тях не помръдна, откакто ги бе съзрял. Стори му се малко странно, че мексиканците са се завили с одеяла в такава топла нощ, защото и те, и бледоликите бяха достатъчно издръжливи, за да спят на открито през лятото. Но тъй като навиците на враговете често го озадачаваха, реши, че това не заслужава особено внимание. Ала сгреши.

Фиеро се приближаваше все повече до тях, мускулите му играеха, дясната му ръка беше близо до дръжката на големия нож. Намираше се на петнайсетина метра от конете, когато видя, че един от спящите, или по-точно, едно от одеялата, леко се размърда. След миг нощта бе разтърсена от нещо като гръмотевица, но всъщност беше едновременната стрелба на много пушки.

Болка парна челото на Фиеро. Усети кръв по лицето си. Като разбра, че е открит и че мексиканците могат да го убият, той изостави всякаква предпазливост, скочи на крака и хукна на юг. Изтрещяха още пушки. Куршумите се забиваха отдясно и отляво в земята. Беше изминал само десетина метра, когато съзнанието му се замъгли и той се строполи.

Ударът от падането върху твърдата земя го свести. Чуваше викове, чуваше и бързи стъпки. Привдигна се на ръце и колене и свърна наляво. Примигваше често, защото кръвта се стичаше по очите му и той не виждаше нищо на повече от няколко крачки. Внезапно земята под него се разтвори и той се търколи в плитко пресъхнало корито на река, дълбоко не повече от височината на бедрата му и широко само колкото плещите му. Но беше достатъчно, за да го скрие временно, Фиеро лежеше неподвижно, по гръб, до слуха му достигаха тропот на копита и звън на шпори. Чуваше и викове на испански, който, подобно на мнозина от неговите сънародници, му беше донякъде познат, както и на английски, който знаеше значително по-слабо.

— Къде се дяна това бастардо^[2]? — изрева един мексиканец.

— Изчезна — каза друг.

— Продължавайте да го търсите!

Фиеро очакваше да го открият всеки момент, но мексиканците го търсеха в местност западно от него. Най-после един от тях нададе вик и всички забъбриха възбудено на испански. Бяха намерили лъка и колчана му.

— Трябва да е умрял, докато се е оттеглял! Нямаше да ги остави тук, ако не е бил сериозно ранен — рече някой.

Гласовете и шумът от стъпки се отдалечиха към лагера. Фиеро с мъка се измъкна от коритото. Видя много хора — и мексиканци, и бледолики, което го учуди. А после забеляза и Ел Чико, когото влачеха. Беше ранен и се превиваше от болка. Изведнъж кръвта му кипна. Един от бледоликите, юначага с дълга кафява брада, се приближи до огъня. Щом видя синята фуражка на главата му и извитата сабя, която изтегли, когато улови Ел Чико за ръката, Фиеро най-после разбра, че трябва да изтича до падината и да предупреди хората си. Ала когато се обърна да изпълзи, отново черно було обви съзнанието му и последното нещо, което си спомняше, беше, че падна по лице в калта.