Джек Слейд
Три фалшиви аса (12)

12.

Час по-късно Ласитър намери мъжа, когото търсеше.

Ернесто Секула лежеше неподвижно на голата земя. Голяма ела хвърляше сянка върху него. Ласитър веднага го позна, въпреки че лицето му не се виждаше. Скочи от коня и се втурна към него.

— Ернесто!

Той се наведе над приятеля си, хвана го за рамото и бавно и предпазливо го обърна по гръб. В следващия момент се озова срещу едно дръзко лице и срещу дулото на тежък 45-калибров револвер.

— За бога, Ернесто! След всичко, което ми разказа момчето, вече не се надявах да те видя жив.

— Джейми май малко е попрекалил — отговори сухо мексиканецът. — Още е твърде млад и неопитен.

— Защо остана да лежиш тук?

— Защото ми се искаше най-после да си почина, приятелю. Освен това много добре знаех, че по някое време ще се появиш и ти.

— Откъде знаеш?

— Защото досега винаги си идвал навреме, приятелю. Усещах, че си в опасност. Смятах да ти помогна. Но цели три часа изобщо не можах да се помръдна. В рамото ми е заседнал куршум от пушка. Още един изстрел ме одраска по главата. Сигурно доста време съм бил в безсъзнание. А сега какво ще правим? Смятам, че вече си разработил добър план.

— Бандата на Бъртън отвлече момичето — отговори мрачно Ласитър.

— Какви ги говориш?

Ернесто Секула рязко се изправи. Ласитър разказа всичко, което се беше случило.

— Засега ще се преструвам, че съм на страната на бандитите — заключи той. — Иначе не може. Но първо трябва да поговоря с Джейми и двамата проклети шерифи. Можеш ли да яздиш, приятелю?

Дон Ернесто се изправи на крака. Държеше се здраво, макар че все още му се виеше свят.

— Само че не мога да се бия — изпъшка той. — Ще минат няколко дни, докато се възстановя напълно.

От юг се чу конски тропот.

— Сигурно са нашите приятели — шерифите. Пристигат с набързо събран отряд от граждани — Ласитър беше съвсем спокоен и замислено се вгледа в приятеля си. — Сега трябва да съчиним някоя история за пред тях. Ако узнаят, че сме стари другари, веднага ще ни заподозрат. Ще си помислят, че са ни изпратили с определена задача. От друга страна пък, това може да бъде от полза за нас.

Ернесто Секула се олюля и пристъпи към коня си. Хвана се здраво за седлото, за да не се строполи на земята.

— Джейми сигурно отдавна им е казал, че аз съм човекът, който през нощта го е освободил от затвора — промърмори той. — Сигурен съм, че е излял сърцето си от преголяма благодарност.

Ласитър поклати глава.

— Не е чак толкова глупав, колкото си мислиш. Много добре знае какви ще бъдат последствията за нас двамата.

Конският тропот се усили. Най-много след пет минути отрядът щеше да бъде при тях.

— Най-добре ти да държиш на версията си, че си пълномощник на сенатора — предложи Ернесто. — А аз ще ги излъжа, че съм освободил Джейми по своя собствена воля.

— А причината?

— Много просто — за откуп! Ще твърдя, че съм възнамерявал да го продам на този, който плати най-много пари за него.

— Да, това е добра идея.

Конният отряд се приближаваше. Бяха над двадесет души. Начело яздеха двамата престъпни шерифи.

— Хей, Ласитър! — извика Тоби Джексън. — Ние май дойдохме напразно. А Джейми ни убеждаваше, че си натясно.

Ласитър се усмихна. Нарастващата несигурност и безпомощност на двамата негодници му доставяха удоволствие. Скоро щеше да им плати сметката с лихвите.

— Джейми ви е казал истината — отговори той. — Наистина бях натясно, но успях да се справя. Сега Ли Бъртън прави компания на дяволите в ада.

Задоволство се разля по лицата на двамата шерифи. Подобно съобщение беше точно по вкуса им.

Най-после единият от двамата най-опасни техни неприятели беше завинаги извън играта. Нямаше съмнение, че идваше редът и на другите.

Шерифите се спогледаха многозначително. Естествено това не убягна от вниманието на Ласитър.

— Къде е сега Джейми? — попита той.

— Отново е в затвора — отговори Тоби Джексън. — За съжаление нямахме друг изход. Но ти не се тревожи за него! Той си е добре там. Докторът вече го прегледа. Там най-добре ще си почине след всички премеждия. Наистина няма защо да се страхуваш за него.

— И насън не би ми хрумнало подобно нещо — каза Ласитър без капчица ирония или сарказъм в гласа си. — Все пак вие двамата доказахте, че не носите напразно значките си.

Двамата негодници гордо се изпънаха на седлата си. После хвърлиха бърз поглед към мъжете от отряда и видяха в отговор само почтителни погледи и кимащи глави.

Ласитър разбра, че му предстои трудна борба.

Тези проклетници си бяха извоювали добро име в града. Смятаха ги едва ли не за образец на справедливостта, вярваха им. Досега никой в нищо не можеше да ги укори. Бяха гонили и залавяли престъпници, но никому не идваше наум, че по един или друг начин те бяха замесени във всички тези престъпления.

Затова всички в Тенабо ги уважаваха и се възхищаваха от тях.

— Да, имаш право, Ласитър — каза патетично Харди Ринък. — А сега ще се погрижим да не остане и следа от цялата тази бандитска паплач.

Той посочи Ернесто Секула. Сега идваха трудностите. Ласитър с тревога очакваше как ще реагират на лъжите, които щеше да им разправи.

— Явно това е човекът, за когото ни разказа Джейми — заговори Ринък. — Брадат мексиканец с тъмни дрехи и сребърни шпори. Нищо повече не узнахме от момчето. Той ли го е измъкнал от затвора?

— Най-добре попитайте него — отговори равнодушно Ласитър. — Може би ще ви каже истината. За съжаление аз не успях да го разпитам. Дори не съм се замислял над този въпрос. Имам си цял куп други грижи, повярвайте ми! Този мъж е без значение в момента. Пуснете го да си върви. Ранен е и няма вече да ни се бърка в занаята.

Харди Ринък обаче остана на своето.

— Искам да знам той ли отвлече Джеймс Андерсън от затвора — добави той, а приятелят му Джексън усърдно закима с глава.

— И аз съм на твоето мнение, Харди — изпръхтя той. — Длъжни сме да открием кой е проникнал с взлом в нашия затвор и е освободил момчето. Все пак такава ни е работата. Във всяко нещо трябва да има ред.

В ушите на Ласитър това прозвуча като подигравка. Какви негодници! Дяволски трудно щеше да бъде да ги накара да паднат в капана.

Тоби Джексън насочи коня си към Ернесто Секула, който все още се държеше с две ръце за седлото, за да не падне.

— Нали чу какво се говореше досега, мексиканецо! — започна безцеремонно Джексън. — Не се лъжа, нали? Ти си мексиканец. Е, какво? Чакам отговор!

— Да, мексиканец съм, сеньор — отговори с достойнство Ернесто. — Аз наистина съм човекът, който освободи Джеймс Андерсън от вашия затвор. Желаете ли да узнаете нещо повече?

При такава дързост и невъзмутимост Тоби Джексън направо онемя. Той заклати глава, без да може да произнесе нито дума. Просто не можеше да проумее, че някой толкова откровено признава деянието си. На него и насън не би му хрумнало подобно нещо.

— А защо го направи? — попита той, след като няколко пъти конвулсивно преглътна. — Да не би да си приятел на затворника? Или го познаваш отдавна, затова непременно искаш да му помогнеш?

Дон Ернесто Секула се усмихна загадъчно.

— Действувах изцяло по своя инициатива, сеньор — отговори той. — Работата е, че очаквах печалба от това начинание. Но се появиха някои неприятни обстоятелства, които не можех да предвидя. Както виждате, аз съм ранен. Хората на Бъртън ме свалиха от седлото. Не успях да помогна на момчето. За щастие то е успяло да се измъкне невредимо.

— Откъде знаеш всичко това?

— Чух разговора ви със сеньор Ласитър — отговори невинно Ернесто.

Тоби Джексън безпомощно се обърна към съдружника си.

— Какво ще кажеш за тази странна птица, Харди? Какво да го правим?

— Във всеки случай първо ще дойде с нас в града — реши Ринък. — Ще го затворим в килията и ще му пратим доктора да го прегледа. А когато се оправи, ще го изправим пред съда.

— Добра идея — съгласи се Тоби Джексън. — Смяташ ли, че обвиненията ще са достатъчни да го отведат на бесилката?

— Това ще реши съдията — извика Ринък високо и достатъчно твърдо, за да го чуят всички наоколо. — Нашето единствено задължение е да разчистваме пътя на справедливостта. Ние не съдим, Тоби. Никога не бива да забравяме клетвата, която сме положили.

Този тип умееше да вложи в думите си голям патос. В тази минута Ласитър най-после разбра как тия мошеници бяха успели да заблудят цял един град. Те наистина познаваха много трикове и ги използуваха с безсрамна изтънченост. На всичкото отгоре бяха първокласни артисти и умееха отлично да се преструват.

— Съжалявам, Харди — отговори Тоби. — Малко се поувлякох. Наистина не исках да кажа това. Разбира се, че този затворник ще бъде третиран справедливо и почтено. Ние с тебе винаги сме се застъпвали за това.

Харди Ринък отвори уста да каже още нещо, но Ласитър го изпревари:

— Хайде стига глупости! — извика невъздържано той. — Като че ли най-важното е да пъхнете мексиканеца зад решетките. Сега имаме да решаваме по-важни въпроси. Щом чуете какво имам да ви кажа, веднага ще го забравите.

Двамата шерифи се спогледаха слисано.

— Но какво има още? — попита Ринък. — Защо не ни каза веднага, че се е случило нещо важно?

— Та вие въобще не позволявате друг да вземе думата — отговори мрачно Ласитър. — Кажете на хората си да тръгнат с мексиканеца и да го отведат в Тенабо. Ние ще дойдем по-късно. Това, което трябва да обсъдим, засяга само нас тримата. Никой друг не бива да ни чуе — той понижи глас, за да го разберат само Ринък и Джексън.

— Добре, Ласитър — кимна Джексън и се обърна към Ринък. — Нали и ти си съгласен, Харди?

Харди Ринък явно беше по-хитрият от двамата, а и по-силният. Тоби винаги се допитваше до него и мълчаливо го признаваше за свой шеф.

— Обкръжете пленника и го отведете в града, хора! — извика Ринък. — Ние тримата ще ви следваме на известно разстояние. Нищо чудно бандитите да ни нападнат. Но този въпрос засяга само нас. Не искаме да ви излагаме на опасност.

Ласитър забеляза, че повечето мъже си отдъхнаха с облекчение. Надали имаше някой измежду тях, който беше тръгнал с удоволствие в това опасно начинание. Пък и никой не искаше да се покаже страхливец, когато шерифите потърсиха доброволци.

Затова всички се зарадваха, че се връщат отново в града. Скоро щяха да се озоват в уютните барове и на висок глас да обсъждат героичните си дела. Колкото повече уиски пиеха, толкова по-големи герои изглеждаха в собствените си очи — нещо, което е обичайно при подобни обстоятелства.

* * *

Ласитър и двамата шерифи потеглиха на известно разстояние след отряда.

— Е, какво толкова важно имаш да ни казваш? — попита Ринък с интерес. — Много ми се ще да узная по каква причина беше толкова тайнствен…

— Мириам О’Хара е в ръцете на Джейк Бъртън — започна бавно Ласитър. — Тя беше…

— Какво-о-о?!

Двамата едновременно го прекъснаха. Възгласът им приличаше на рев на разярен тигър и в него се смесваха слисване и безпомощност. Първо трябваше да преглътнат вътрешно тази смайваща новина. Чувствуваха се така, сякаш някой ги беше ударил с юмрук в главите.

— Всичко е, както ви казах — продължи сухо Ласитър. — Мириам е пленница на Джейк Бъртън. Този кучи син успя да я открадне в последния момент. Но оставете ме да ви разправя всичко от самото начало.

И той започна да разказва. Имаше възможно най-добрите слушатели, които човек може да си представи.

— Ето какво е положението — завърши той. — Момичето може да бъде освободено само с хитрост. Затова ще накарам Джейми да ми даде пълномощно, че преотстъпва всичките си имоти в полза на Джейк Бъртън. Вие двамата ще ми бъдете свидетели, че всичко е станало по принуда. Ще запишем всичко това на отделен документ и ще го заверим при съдията. Съгласни ли сте с мене?

— Приемаме, разбира се — изръмжа Харди Ринък. — Щом това е необходимо, за да се справим с онези копелета, ще направим всичко, което е по силите ни.

— Много добре — похвали ги Ласитър. — Утре сутринта ще взема този документ и ще отида в „Дъст вели“ да го предам на Джейк Бъртън. Много съм любопитен как ще реагира.

— Сам ли ще отидеш? — попита недоверчиво Тоби Джексън. — Нима все още не си разбрал с какъв дявол си имаш работа? Щом му дадеш документа, хората му ще те надупчат с куршуми. После ще събере бандата си и ще ни нападне.

— Тоби е прав — подкрепи го разгорещено Харди Ринък. — Трябва да измислим нещо друго.

Ласитър се направи на учуден, въпреки че беше очаквал точно такава реакция.

— Кажете тогава какво предлагате вие.

— Трябва да изпреварим оня негодник! Ще съберем нов отряд и ще нападнем „Дъст вели“ от всички страни. Ще ги унищожим до крак! Толкова ще ги изненадаме, че няма да имат време дори да посегнат към оръжията си. Да не мислиш, че за пръв път правим подобно нещо? Всъщност как ли изглеждаме в очите ти?

Ласитър се усмихна, за да прикрие обхваналата го ярост.

— Вие сте добри момчета — отговори той. — И аз мисля, че светкавичното нападение е най-подходящо, за да се разправим с Джейк Бъртън. Но помислете си за Мириам! Онзи бандит ще побеснее от гняв и със сигурност ще й тегли куршума.

— Никога не би се осмелил, Ласитър.

— Да, но ако няма повече какво да губи?

Харди Ринък презрително изкриви лице. После сви рамене.

— Е, и какво от това? — изръмжа той. — Винаги има жертви. Все пак тук става въпрос за разбиването на най-страшната банда, която е върлувала по тези места. В подобни големи битки често падат невинни жертви. Така е било и така ще бъде.

— Да, но може и другояче — каза Ласитър. — Предложих ви начин, по който жертвите ще бъдат избегнати. Поне Мириам ще остане жива и здрава — и той внимателно изгледа двамата шерифи. — Затова първо ще опитам сам — продължи безцеремонно Ласитър. — Ако стане нужда, по-късно ще се включите и вие.

Двамата негодници размениха кратък поглед помежду си.

— Е, добре — каза след малко Ринък. — Нека бъде твоята воля. Може пък и да си прав. Нищо чудно твоят план да е по-добрият. Скоро ще разберем, макар че не вярвам особено в успеха ти. Ти май все още не разбираш, че Джейк Бъртън е изключително подъл и опасен негодник.

Ласитър не отговори.

Какво си въобразяваха тези двамата! Сякаш не им беше разказал достатъчно ясно онова, което беше преживял с Ли, а по-късно и с Джейк Бъртън? Или се съмняваха в думите му?

— Какво има, Ласитър? — попита подигравателно Тоби Джексън. — Да не би да се уплаши от нещо?

— Не, не — махна с ръка той. — Ще рискувам. Не бива да се тревожите за мене.

— Защо тогава млъкна като риба?

— Защото си мислех за Клер. Дали вече не ме е разлюбила?

Двамата негодници се изсмяха злобно.

— Обича те с цялото си сърце! — изкиска се Тоби Джексън. — Впрочем щом получиш дела си от Джейк Бъртън, смятаме да те поканим отново на покер „а ла Клер“. Какво ще кажеш? Мисля, че е чудесно. Нищо чудно да получиш обратно всички пари, които загуби…

— Ще си помисля — изръмжа Ласитър. — Сега не съм настроен за такива неща. Но по някое време непременно ще ви припомня милото ви предложение. Давам ви честна дума.

— Ако останеш жив — отбеляза иронично Тоби Джексън. — За съжаление това е доста съмнително.

Ласитър сви рамене.

— Нека изчакаме, Тоби…