Джек Слейд
Три фалшиви аса (11)

11.

Слънцето жестоко припичаше. Наближаваше обед. Ласитър продължаваше да се проклина. Никога не беше допускал, че ще бъде поставен в положение да търси помощта на двамата престъпни шерифи. А и много се боеше за приятеля си Ернесто Секула.

Отново над хълма се понесе пронизителен писък. Само при мисълта, че тези негодници измъчват дъщерята на стария му приятел, Ласитър беше обхванат от дива ярост.

След малко зад хълма нещо се раздвижи. Появи се Мириам.

— Върви напред! — прокънтя груб глас. — Покажи се на онова копеле! Нека да види какво ще направим с тебе, ако не се предаде.

Един от бандитите я блъсна силно напред. Тя политна и с мъка изкачи малкото възвишение.

Отначало се виждаше само главата й. После Ласитър я видя цялата. Бандитите бяха свалили всичките й дрехи. Бяха събули дори ботушките. Босите й крака търсеха път през остри камъни и трънливи храсталаци. Всяка стъпка й причиняваше неописуема болка.

Момичето се изкачи и спря. Не можеше да продължи. Пречеше й въжето на врата. Бялото й тяло проблесна в ярката слънчева светлина.

Тя застана на хълма, беззащитна и безпомощна, с въже около шията, изложена на палещото слънце и жадните погледи на тримата негодници.

Ласитър побесня. Скъпо щяха да платят бандитите за това, което бяха сторили.

Момичето наведе глава и залитна. Раменете й се тресяха. Изгаряше от срам. Това беше по-лошо от най-страшните болки.

— Мириам! — извика Ласитър. — Горе главата, момичето ми! Скоро ще бъдеш свободна.

— Това зависи изцяло от тебе — отговори подигравателно Ли Бъртън. — Остави оръжията си и бавно излез с вдигнати ръце!

— Пусни момичето, Бъртън! — извика Ласитър. — После ще уредим сметките си като мъже. Много непочтено от твоя страна е да използваш жена като заложница.

Подигравателен смях беше отговорът на тримата негодници. Бяха уверени в преимуществото си. А Ласитър беше убеден, че въобще не възнамеряват да освободят пленницата си. Не можеха да си го позволят, тъй като свидетелските й показания щяха да ги отведат на бесилката.

— Покажи се! — изкрещя Бъртън. — Иначе набързо ще й видим сметката. Знаеш, че няма какво да губим.

Ласитър се усмихна мрачно.

— Кучи синове — изръмжа той.

После бавно се надигна зад прикритието си. Мириам продължаваше да стои между храсталаците. Слънцето безмилостно изгаряше стройното й тяло. В срама си тя притискаше бедра, леко приведена напред в неестествена поза.

— Идвам — извика Ласитър. — Пуснете момичето!

Зад девойката се появи Ли Бъртън. Той се движеше така ловко зад гърба й, че тя изцяло го прикриваше с тялото си. Дулото на пушката му се насочи към Ласитър покрай рамото й.

— Хвърли оръжието! — изкрещя Бъртън.

Ласитър спря. Пусна уинчестъра на земята, извади едрокалибрения „Ремингтън“ от кобура и го хвърли настрана. В ботуша му беше скрит един „Деринджър“, но много не се надяваше на него. Тези мръсници имаха опит в подобни неща. Знаеха, че противник като Ласитър е много опасен. Надали щяха да се хванат на въдицата му.

Скоро се появи и лицето на Ли Бъртън: изпито и гладко избръснато, със студени и зли сиво-сини очи. Той извърна за миг глава и изръмжа:

— Заемете се с него, приятели! Извадих отровните му зъби. Въпреки това, бъдете нащрек. Копеле като Ласитър се предава, едва когато престане да диша.

Изскочиха и другите двама. Пушките им бяха готови за стрелба. Спряха до Мириам.

— Ела тук! — заповяда Бъртън и се раздвижи.

Момичето го изгледа. По лицето й бяха изписани отчаяние и безнадеждност. Знаеше, че дори и Ласитър не може да й помогне.

Той с облекчение установи, че предположението му се оказа вярно. Бандитите нямаха намерение да го убият веднага, иначе отдавна да са го застреляли.

Отново се чу плачът на Мириам. Гневът му все повече се усилваше. Още пет крачки до малката група. Ли Бъртън и другите двама убийци не го изпускаха от очи. И тримата се хилеха злорадо. Убеждението, че са победили Ласитър, ги опияняваше.

Дулото на пушката опря в гърдите му и той спря. Единият от двамата бандити заобиколи и се приближи изотзад. Старателно опипа тялото му за скрити оръжия. Ласитър беше оставил ягуара и двуцевката „Елиас“ в прикритието си. Бандитът не намери скрития в ботуша му „Деринджър“.

Искрица надежда проблесна в сърцето на Ласитър. Никога нямаше да се признае за победен. Ще се бори, докато животът пулсира във вените му.

Хвърли бърз поглед към Ли Бъртън. Пушката му беше наклонена надолу. Държеше я небрежно в десницата си. С лявата ръка беше обгърнал бедрата на Мириам и я притискаше до себе си.

Момичето изпищя и се отдръпна. Можеше да се движи свободно, тъй като никой не държеше ласото, което беше вързано на врата й.

Ли Бъртън пусна пушката на земята и жадно се устреми към нея. Сграбчи с две ръце раменете й, обърна я с лице към себе си, хвана я здраво с дясната ръка и зарови пръстите на лявата в пищната й руса коса.

— Котенце! — извика той. — Сега ще те опитомя.

Момичето се отбраняваше и плачеше. Той изви главата й назад. Беше забравил всичко около себе си. Мислеше само за жената в ръцете си. Искаше да я има колкото се може по-бързо.

Внезапно мъжът изкрещя от болка.

Ноктите на Мириам оставиха кървави бразди по гладко избръснатите му страни. Изненадан, ослепял от болка, Бъртън пусна жертвата си. Обхванато от паника, момичето побягна надолу по склона. Ласото, което все още висеше на врата й, се виеше като голяма бяла змия след бягащата фигура.

Ли Бъртън се хвърли напред. Успя да хване края на ласото и го дръпна с все сила. Момичето политна назад и падна по гръб. Тръни и остри камъни се забиха в нежната му кожа.

Двамата бандити гледаха злобно ухилени страшната сцена.

— Ей сега ще я смачка — изръмжа дрезгаво единият.

С големи крачки Бъртън се приближи до падналото тяло и се наведе над него. Ръцете му се плъзнаха по гърдите й и грубо разтвориха бедрата й.

Момичето напразно се опита да се възпротиви.

Ласитър видя лицата на двамата убийци. Те го бяха забравили. Предстоящото насилие поглъщаше цялото им внимание.

Настъпи моментът за действие.

Атаката на Ласитър можеше да се сравни само с нападението на разярен бик. Първо с един удар изби пушката, чието дуло все още сочеше в тялото му. Бандитът инстинктивно натисна спусъка. Чу се изстрел и куршумът остави гореща бразда под гърдите му.

Но Ласитър не усети болка. С две ръце той дръпна пушката от ръцете на бандита и стовари приклада й върху главата му. Мъжът се строполи на земята и повече не мръдна.

Вторият бандит се втурна срещу Ласитър отстрани. Беше гъвкав момък, бърз като котка. Той също държеше пушката за приклада, за да я използува като боздуган.

За Ласитър това беше още едно доказателство, че не възнамеряваха да го убият, поне не веднага. Пушката изсвистя във въздуха и той светкавично се хвърли встрани, за да избегне удара. После отметна глава назад, но не можа изцяло да се изплъзне.

Прикладът закачи черепа му и се стовари с все сила върху дясното му рамо. Ласитър имаше чувството, че ухото му е откъснато, а по рамото и надолу по ръката му се разля топла вълна на непоносима болка, която парализира цялата му дясна страна.

Като в мъгла той забеляза разкривеното лице на противника си, който вдигна ръка за втори удар.

Към тях се затича Ли Бъртън. Той беше оставил момичето, когато прозвуча изстрелът, върнал го в действителността.

Ласитър се хвърли настрана и вторият удар отиде напразно. Той падна тежко на земята. Трънливите храсти разкъсаха ризата му. Той се претърколи, легна по гръб, после отново настрани, сякаш се превиваше от болки. Всичко изглеждаше естествено и двамата мъже веднага повярваха, че противникът им не е в състояние да се съпротивлява.

Сякаш неволно ръцете му се плъзнаха към ботушите. Ли Бъртън забави крачките си. Вторият бандит се наведе над Ласитър, дишайки тежко. Държеше пушката за приклада с пръст върху спусъка.

Ласитър стенеше и се извиваше като змия. Играеше отлично ролята си.

— Малко остана — изхриптя бандитът. — Едва не преби и мен, шефе.

Ли Бъртън се наведе над ударения от Ласитър мъж и ядно изруга.

— Мъртъв е! — процеди през зъби той. — Черепът му е разбит. Това копеле ще си плати за всичко!

Ласитър видя как негодникът над него за секунда обърна глава. В същия миг той измъкна малкия „Деринджър“ от ботуша си и стреля веднага, без предупреждение. Трябваше да го стори. Беше въпрос на живот и смърт за него и за Мириам. В битка като тази нямаше пощада.

Първият куршум от двуцевния пистолет улучи бандита право в сърцето. Веднага след това Ласитър се претърколи встрани.

Той видя как улученият потрепери и лицето му доби изненадан, недоверчив израз. Въпреки че беше улучен смъртоносно, успя на свой ред да натисне спусъка. За миг изпрати няколко куршума към мястото, където допреди малко лежеше противникът му.

От първия изстрел на Ласитър бяха минали не повече от две секунди. Всичко се разигра невероятно бързо.

Ли Бъртън с яростен рев измъкна револвера си от кобура. Пушката му беше останала на мястото, където все още лежеше вцепененото от страх момиче.

Ласитър изстреля втория куршум от пистолета си в същия миг, в който Бъртън се метна настрани.

Изстрелът не улучи бандита, който нададе триумфиращ вик. Той беше победител.

Ласитър впи отчаян поглед в черното дуло. Беше направил всичко, което е по силите му. Вече не можеше да обърне нещата в своя полза. Играта свърши.

Бъртън се ухили злобно.

— Твой ред е! — изкрещя диво той, но не стреля веднага. Мислите на Ласитър лудо се блъскаха да намерят някакъв изход, но вече нищо не можеше да се направи. Очакваше куршума, който да сложи край на живота му.

— Поне момичето остави живо, Бъртън — каза сподавено той. — Тя няма да те издаде.

— Ще си правите компания в ада — изръмжа Ли. — Но първо ще си поиграя малко с нея.

Бандитът вдигна оръжието си малко по-високо и го насочи право в челото на Ласитър.

Големият мъж неволно се изпъна. Все пак не възнамеряваше да се предаде окончателно. Впи поглед в показалеца на противника си. Щом пръстът се раздвижи, той ще се хвърли напред. Ако има късмет, първият куршум няма да го улучи. А преди бандитът да успее да стреля втори път, той ще се нахвърли върху него.

Естествено шансът беше едно на хиляда, но Ласитър беше изпълнен с мрачна решителност да рискува всичко.

Когато показалецът на Бъртън се сви, той полетя напред. Почувствува много силен удар по главата. Сякаш някъде много далеч се разнесе викът на Бъртън и само за секунда последва втори изстрел.

Този път Ласитър не усети болка. Той заби лице в земята, опитвайки се да преодолее настъпващото безсъзнание. Куршумът на бандита само беше одраскал челото му. Пред себе си виждаше звезди. Ушите му бучаха. Той затвори очи и се опита да диша дълбоко и равномерно. Полека-лека в съзнанието му проникна гласът на Мириам.

— Ласитър! Ласитър!

Нежната й ръчичка разтърсваше рамото му. Той бавно се обърна по гръб и се опита да се усмихне.

Над него се беше навело момичето с разтревожено лице. Мъглата постепенно се разсея. Ласитър бавно и с усилие се изправи. Успя да преодолее виенето на свят и стъпи здраво на крака. По челото му се стичаше топла кръв.

Тогава видя Ли Бъртън. Мъжът лежеше на няколко крачки от него. Безжизнената му ръка още стискаше револвера.

— Ти ли го направи, Мириам? — попита слисано той.

Тя кимна едва-едва. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Трябваше, Ласитър.

Олюлявайки се, той отиде при Бъртън и прегледа раната. Изстрелът беше дошъл отстрани. Куршумът беше заседнал в сърцето му.

Другите двама бандити също бяха мъртви.

— Ела, Мириам — каза Ласитър. После взе револвера и пушката на единия бандит и тръгна към падината, където бяха скрити конете.

Момичето с мъка направи две крачки и изплака от болка. Сега, когато страхотното напрежение на последния час беше отминало, изранените крака непоносимо я заболяха.

— Не мога повече — простена тя. — Краката…

Ласитър поклати глава и се наведе да прегледа изранените й стъпала. Бяха изпорязани от острите камъни и избодени от трънливите храсти. Цяло чудо беше как момичето е тичало в това състояние.

Той вдигна Мириам на ръце като дете и я отнесе в падината. По седлата на бандитите висяха манерки, пълни с вода. Ласитър внимателно положи голото момиче на горещата земя, после грабна одеялото от най-близкия кон и го разстели на земята.

— Легни тук и се отпусни, Мириам — заговори й настойчиво. — Знаеш, че бандитите вече ги няма.

Той внимателно наблюдаваше изражението на лицето й. Дано само не загуби разума си. Често беше наблюдавал това при жени, попаднали в плен при индианците. Но Мириам се държеше учудващо добре. Младостта й помогна да преодолее страшното преживяване.

— Не е това, от което се страхуваш, Ласитър — усмихна се през сълзи тя. — Ли Бъртън не успя да отнеме честта ми. Но дори и да беше го направил, нямаше да пречупи гордостта ми.

След тези задъхани думи от гърдите й се изтръгна стон. Тя затвори очи и в следващата секунда се унесе в дълбок сън. Ласитър донесе още едно одеяло и зави заспалото момиче.

После отиде да събере оръжията си. Специалните „Ягуар“ и „Елиас“ бяха в прикритието му. Бандитите си мислеха, че той носи само пушка, револвер и нож като всеки друг мъж.

Никому не би хрумнало, че в ботушите му се крие още един двуцевен „Деринджър“. Всъщност бандитите се бяха държали доста самоуверено. Затова си получиха заслуженото. Нека сега да отидат да разкажат на дявола в ада, че на земята има по-големи дяволи от него. При тази мисъл Ласитър неволно се усмихна. Какви глупости му идваха на ума! Но след като се беше отърсил от страшното нервно напрежение, той се засмя с облекчение.

Препаса специалния кобур на пушката „Елиас“ пред гърдите си. Все още не беше използвал това страшно оръжие, но имаше някакво неясно предчувствие, че скоро ще му потрябва.

Джейк Бъртън сигурно щеше да се върне, а с него и остатъкът от бандата. Нищо чудно да е събрал още хора, за да се разправят окончателно с него.

Ласитър се върна при спящото момиче, което не помръдваше. Толкова беше преживяла, горката! Той й съчувстваше, но нямаше никакво време. Трябваше да потърси Ернесто Секула. Беше готов да преобърне небето и земята, но да помогне на стария си приятел. Двамата с него бяха преживели толкова опасни приключения. Дори ако имаше само искрица надежда, той нямаше да се откаже.

Ласитър дръпна одеялото от голото тяло на момичето и изля водата от манерката върху лицето й.

— Мириам, стани! Трябва да побързаме!

Момичето се стресна и веднага се събуди.

Седна на одеялото и безпомощно погледна надолу. Едва сега осъзна, че няма нищо на себе си. Преди беше толкова пренапрегната, че беше забравила за голотата си.

— Ботушките ми! Дрехите ми! Сигурно са зад оня хълм. Ще ми ги донесеш ли?

— Разбира се.

Ласитър погледна изранените й крака. Боса нямаше въобще да може да се движи и да язди. Затова бързо отиде зад ниския хълм, намери ботушките й, шапката, роклята и бельото. Тъкмо се наведе да събере нахвърляните дрехи, когато чу луд тропот на копита и веднага след това приглушен писък.

Последва висок подигравателен смях и конският тропот се отдалечи. Ласитър пусна вързопчето дрехи и хукна обратно. Подаде глава над хълма и замръзна на мястото си.

Джейк Бъртън и още двама бандити препускаха надалече и вече можеха да бъдат достигнати само с далекобойна пушка. Бъртън беше взел голото момиче пред себе си на седлото. Той тъкмо казваше нещо на съучастника си, но от това разстояние Ласитър не долови нито дума.

Но поне можа да види какво става.

Бъртън сграбчи момичето като кукла и го метна в ръцете на втория ездач. После обърна коня си и препусна право към Ласитър. Спря на двайсет крачки от него и зачака.

Ласитър бавно се изправи срещу врага си. По каменното му лице нямаше и следа от вълнение.

А в действителност му идваше да се разплаче от безпомощност. Можеше за секунда да изпразни „Елиас“-а срещу шефа на бандитите, но трябваше да запази живота на Мириам. Той се самообвиняваше за поведението си. Защо не загърна момичето в едно одеяло и не го качи на коня?

Но вече беше късно. При това Ласитър бързаше като никога досега. Трябваше на всяка цена да се погрижи за дон Ернесто, а непрекъснато му се пречеше.

Джейк Бъртън се ухили надменно и триумфиращо. Този негодник беше толкова самодоволен, че на Ласитър започна да му се повдига.

— Давай по-бързо! — изръмжа той. — Нямам много време. Какво искаш?

— Аз спечелих, Ласитър. Признаваш ли поражението си?

— Да, спечели — отвърна невъзмутимо той. — Всеки понякога губи, друг път пък печели. Така върви светът. Не можем да му се противопоставим. Е, какво искаш?

— Доведи Джейми в моето ранчо!

— Няма да стане. Той е вече при доктора в Тенабо. Позволих му да се оттегли незабелязано, иначе нямаше да ме намерите тук.

— Тогава му предай да дойде сам, щом се възстанови.

— Какво искаш от него, Бъртън?

— Ще откупя неговото ранчо и ранчото на Мириам. А щом отмине бъркотията, може и да се оженя за нея.

Ласитър усети добрия случай.

— Ами ако Джейми не поиска да ти дойде на гости, Бъртън?

— Тогава завинаги ще изгуби годеницата си.

— Нали каза, че ще се ожениш за нея — изведнъж Ласитър се засмя съучастнически. — Не е ли време да сложим картите на масата, Бъртън?

— Как да разбирам това? Сякаш изведнъж ти се дощя да минеш на моя страна…

— Зависи от много неща, Джейк. Но най-вече от тебе.

И Ласитър леко потърка пръсти, сякаш брои пари. Това беше последният му и единствен шанс да помогне на Джейми и Мириам да се спасят от тези негодници.

Сега обаче трябваше да се престори, че играе тяхната игра. Ако си позволеше да предприеме и най-малката атака срещу Джейк Бъртън, Мириам щеше да умре. Ласитър добре познаваше правилата. Не биваше по никакъв начин да ги остави да забележат, че им подготвя капан.

— Какви са твоите условия? — попита презрително Джейк Бъртън.

Явно се чувствуваше неудобно. Това ясно пролича по лицето му. Този Джейк Бъртън беше подъл и коварен негодник.

— Половината — отговори Ласитър. — Искам дела, който нормално би получил брат ти.

Джейк Бъртън хвърли поглед към мястото, където лежеше мъртвият Ли, заедно с другите двама негодници. По лицето му заигра усмивка.

— Добре, Ласитър — отговори той твърде бързо. — Съгласен съм с предложението ти. Ти си идеалният партньор за мен. Какво ще кажеш да ни отървеш от двамата шерифи? Всеки трябва да стори нещо за партньора си.

— Ще видя какво може да се направи — изръмжа Ласитър. — Сега не мога да ти обещая нищо. Но аз трябва да изчезвам, Джейк. Ще се опитам да уредя въпроса, колкото се може по-бързо.

Той отиде при конете и си избра мускулест вран жребец — най-добрия от всички.

— Това беше конят на Ли — обади се Джейк.

— Знам. Точно затова го взех.

Ласитър се метна на седлото. Потегли спокойно, сякаш нищо не беше станало. Зад гърба му Джейк Бъртън ядно се изплю.

— Глупак! Всички сте глупаци! Ще ви покажа аз! И на тебе, Ласитър! Макар че трябва да ти бъда благодарен, че измете от лицето на земята любимото ми братче. Но при нас няма благодарност. В нея вярват само мекушавите. Твърдият мъж върви напред. Така е било и така ще бъде.