Джек Слейд
Три фалшиви аса (1)

1.

— Остава ни един-единствен изход от цялата тази проклета история — обърна се Робърт Саломон Смит към тримата полковници: Керингтън, Стивънсън и Уоруик, които доскоро бяха шефове на Бригада Седем. — Ще изпратим бърза телеграма на Ласитър. В тази ситуация само той може да ни помогне. Залагам главата си, че ще се справи.

Тримата полковници стояха пред него с безизразни лица. Все още не можеха да проумеят напълно намеренията на новия си шеф, въпреки че се стараеха.

— До днес никой не е успял да спре престъпния занаят на ония двама кучи синове и общата им любовница — продължи Робърт С. Смит. — Изпратихме двама пълномощници, които безследно изчезнаха. Сигурен съм, че в това имат пръст пак тия проклети негодници и тяхната приятелка. Те са като три фалшиви аса, които действуват безнаказано в Тенабо, но за съжаление никой не може да го докаже. Става дума за двамата шерифи Тоби Джексън и Харди Ринък, а третата и най-фалшивата от всички е любимата им — Клер Манюел. Ако Ласитър не се намеси, бог да ни е на помощ!

По същото това време в Тенабо отвеждаха към бесилката един младеж. Градчето се намираше на брега на Палмето Ривър в щата Невада. Момчето вървеше между двамата шерифи, които се казваха Тоби Джексън и Харди Ринък. На верандата на бар „Невада Стар“ беше застанала Клер Манюел и невъзмутимо наблюдаваше обесването.

Не за пръв път виждаше подобни неща и беше сигурна, че още много пъти ще присъствува на такива събития. Беше толкова безчувствена, че мисълта за предстоящото обесване на младежа въобще не я трогваше. Дори напротив — това, което щеше да последва, приятно гъделичкаше нервите й.

Момчето беше осемнадесетгодишно. По лицето му се стичаха сълзи, но то не можеше да ги изтрие, тъй като ръцете му бяха извити зад гърба и оковани в стоманени белезници.

Името на младежа беше Джеймс Андерсън. Беше син на богатия Ейбрахъм Андерсън. Докато баща му беше жив, хората с обич го наричаха Ей Ей. Но преди четири седмици старият Андерсън беше убит. Някой го застреля в гръб. Не можаха да изяснят причините за престъплението, нито да намерят убиеца.

Само след няколко дни изправиха младия Джеймс пред съда и го осъдиха на смърт. Обвиниха го, че е убил съдията Донълд Ф. Шарпсбърг. Съдебните заседатели нямаха друг избор, освен да го признаят за виновен, тъй като двамата шерифи се заклеха пред тях, че със собствените си очи са видели как Джеймс Андерсън е застрелял стария съдия. Затова след няколко минути момчето трябваше да умре.

Джеймс сякаш не разбираше какво му предстои. Сълзите неспирно се стичаха по лицето му, защото знаеше, че е невинен.

Тия негодници скоро щяха да го довършат! Вече нямаше никакъв шанс. Пък и по време на процеса не му дадоха възможност да се защити както трябва.

Тримата бавно крачеха към бесилката. Примката в края на въжето се полюляваше от лекия вятър.

— Вие сте проклети кучета! — изхлипа внезапно младият Джеймс. — Господ да ви накаже!

Двамата шерифи въобще не се трогнаха. Това не беше първият невинен, когото отвеждаха към бесилката. Смятаха и този път да свършат бързо работата си, за да се отърват окончателно от Джеймс Андерсън. Имаха сериозни причини за това. Ако момчето получеше възможност да разкрие истината, на тях двамата лошо им се пишеше. Затова бързаха да окачат на въжето невинния младеж.

Бедното момче! Как здравата го бяха натопили само!

Точно младият Джеймс да бъде обвинен в убийство на съдията Доналд Фредерик Шарпсбърг! Старият беловлас съдия! Та той беше един от най-близките приятели на семейство Андерсън…

Затова повечето хора в Тенабо не проумяваха нищо от тази загадъчна история. Не разбираха причините за убийството, но не можеха да възразяват срещу решението на съда.

Двамата шерифи бяха свидетелствували срещу момчето. Дори бяха вдигнали ръка да се закълнат и то по своя собствена воля. Разпитваха ги отделно един от друг, но показанията им съвпадаха напълно.

И двамата твърдяха, че когато късно вечерта старият съдия излязъл от салона, където играл карти с няколко приятели, Джеймс Андерсън се нахвърлил върху него и изкрещял: „Ти си виновен за смъртта на баща ми, кучи сине! Ти си изпратил наемен убиец да го застреля в гръб!“ След като изрекъл тези думи, младежът стрелял срещу съдията и го пронизал с три куршума.

Веднага след това дотичали двамата шерифи, на които „за съжаление не се удало“ да предотвратят жестокото престъпление. Хванали убиеца и го отвели в затвора, въпреки че се съпротивявал с всички сили.

Така беше записано в съдебното дело.

Само четирима души знаеха, че истината е съвсем друга. Това бяха Джеймс Андерсън, двамата шерифи и Клер Манюел, която наблюдаваше церемонията от своята веранда с едва прикрито удоволствие.

Истина беше, че през онази нощ Джеймс Андерсън се беше приближил до съдията. Но не беше се втурнал срещу него, за да го убие в сляпата си ярост, както пишеше в обвинителния акт. Младежът беше срещнал съдията случайно и искаше да му разкаже какво е узнал само преди няколко часа.

Джеймс Андерсън беше установил, че двамата шерифи са убийците на баща му. Вече можеше също да докаже, че те са престъпници и заедно със съдържателката на кръчмата представляват опасна банда.

Тримата печелеха добри пари с нечестна игра на карти в „Невада стар“. Доста богати мъже бяха отплували мъртви по течението на Палмето Ривър, след като в кръчмата ги бяха ограбили до шушка.

Това, което беше казал Робърт Смит в далечния Вашингтон, беше самата истина.

Три фалшиви аса беше образното му сравнение. Три фалшиви аса, толкова добре подправени, че никой не може да ги разпознае и да докаже каквото и да било срещу тях.

Смит беше напълно прав.

Двамата престъпни шерифи и кръчмарката се подвизаваха вече три месеца в Тенабо. Опитни и изпечени мошеници, те бяха успели да подчинят на злата си воля целия град и околностите му. Бяха осъществили това по най-жестокия и изтънчен начин, който човек може да си представи.

Съвсем случайно Джеймс Андерсън беше попаднал по следите им и беше решил да разкаже за тях на стария съдия. За съжаление двамата мошеници бяха наблизо и успяха да чуят голяма част от разговора им. Без да се бавят, те преминаха в атака, твърдо и безмилостно както винаги.

В съда Джеймс Андерсън многократно повтори разкритията си пред съдебните заседатели, отчаяно обвинявайки двамата престъпни шерифи Джексън и Ринък. Може би тъкмо неговото отчаяние го доведе до гибел, защото така още от самото начало настрои срещу себе си съдията и заседателите.

Само ако можеше да бъде по-спокоен!

Двамата негодници дадоха показанията си хладно и невъзмутимо. Намериха дори по няколко извинителни думи и снизходителна усмивка за разгневеното момче. Накрая безсрамно помолиха за по-мека присъда, тъй като в своята сляпа ярост Андерсън бил почти невменяем.

Те така добре подбираха думите си, че съдията и заседателите се трогнаха от човечността им, но не остана нищо друго, освен да осъдят младежа на смърт.

Престъпните шерифи Тоби Джексън и Харди Ринък се представиха пред съда като истински светци. И при най-голямо желание никой не можеше да ги обвини в каквото и да било. Те бяха действували „честно и искрено“ в служба на закона.

Новият шеф на Бригада Седем веднага беше прозрял същността им. Затова незабавно беше заповядал да се намери Ласитър, който по всяка вероятност се намираше в Ел Пасо. Той често ходеше там да види сина си Джей, който растеше в голямото семейство на търговеца на коне Бенито Санчес, след като Ласитър по трагичен начин беше загубил съпругата си Мери.

Именно в Ел Пасо беше изпратена телеграмата до него, но за нещастие това се случи точно в момента, когато отвеждаха младия Андерсън на бесилото.

За Джейми, както го наричаха приятелите му, вече нямаше дори искрица надежда.

Двамата шерифи и осъденият бяха стигнали до бесилката. Под един от здравите дъбови клони беше скован подиум, в средата на който имаше широка дъска. Когато настъпи моментът, тази дъска щеше да бъде дръпната отвън и осъденият на смърт щеше да увисне в празното пространство. Шерифите сами бяха измислили приспособлението. Изобщо те бяха твърде изобретателни. Именно затова бяха успели за толкова кратко време да се справят с всички непокорни. Вече целият град беше в ръцете им.

Преди няколко месеца съучастниците им ги бяха извикали в Тенабо и ги бяха убедили, че ще бъде много лесно да ограбят банката. Бяха разработили подробен план и бързо пристъпиха към изпълнението му. Но всичко мина не така, както очакваха приятелите им.

Тоби Джексън и Харди Ринък изпратиха съучастниците си на сигурна смърт. Нападнаха ги в гръб и безмилостно ги избиха. След това скромно приеха овациите на населението, което ги помисли за смели герои, спасители на града.

Никой не обърна внимание на факта, че строгият шериф Джеси Мортимър също беше получил два куршума в гърба.

От този ден нататък Джексън и Ринък се ползуваха с всеобщо уважение. Много хора дори им съчувствуваха, че сега са принудени да обесят това момче, за което толкова се бяха застъпвали пред съда. Но шерифите нямаха избор. Макар и мъчителен, такъв беше техният дълг. Това беше мнението на простите хора от Тенабо. Много малко от тях си даваха труда да се замислят над тази тъжна история.

Но и малкото сериозно разсъждаващи граждани поклащаха обезкуражено глава. Нищо не можеше да се направи. Всеки беше наясно, че с него е свършено, ако се осмели да каже дори една дума срещу двамата шерифи.

Всички бяха изложени на техния произвол. Срещу тези престъпници градът беше безсилен.

Малкото мъже, които гледаха с недоверие на шерифите, се криеха зад останалите или отдавна се бяха прибрали на сигурно място в някоя кръчма. Повечето се опитваха да успокоят съвестта си с помощта на бутилка уиски и се напиваха така, че да не могат да мислят разумно.

Това беше положението в Тенабо, когато младият Джеймс Андерсън се изкачи на подиума пред бесилката. Той се изпъна като струна, когато Тоби Джексън нахлузи примката през главата му и майсторски я затегна. Очите на младежа бяха сухи. Най-после той осъзна, че вече няма спасение.

А тълпата се трупаше, жадна за зрелища. Винаги я привличаше едно и също, откакто свят светува…