Ед Макбейн
Буря (9)

IX

Здрач се спусна над планината.

Разля се по небето и обагри снега в пурпурночервено. Бурята започваше да затихва, облаците се топяха пред победния пробив на залязващото слънце. Над планината, над града и над долината отвъд цареше невероятна тишина, тишина, нарушавана само от звука на леко звънтящи автомобилни вериги по утъпкан сняг.

Хос намери Бланш и я заведе до огнището в хижата, настани я там, като й връчи две двойни шотландски уискита и половин дузина скиорски списания. Сега, когато планината и градът бяха притихнали, лифтът не работеше, а далечните снегове бяха обагрени от лъчите на гаснещото слънце, Хос се заизкачва по склона на планината. Докато си пробиваше път през дълбокия сняг точно под лифта. Столчетата висяха неподвижно над главата му. Носеше клин и обувки, направени, за да се излежаваш с тях до огъня. Бе сменил лекия си анорак с два пуловера. Преди да излезе от стаята, извади от кобура 38-калибровия пистолет и го пъхна под еластичния колан на панталоните си. Изкачваше се и усещаше как пистолетът притиска корема му.

Изкачването не беше лесно.

Снегът под лифта не беше утъпкан и Хос с мъка се изкачваше, попадаше на непроходими преспи, проправяше си път на зигзаг под лифтовата линия, понякога се принуждаваше да изоставя дебелия сняг и да поема по утъпканата от машините пътека от дясната страна на лифта. Светлината отслабваше. Той не знаеше още колко време ще е светло. Бе взел джобно фенерче от жабката на колата си, но започна да се пита точно какво се надява да открие. Беше почти сигурен, че всички следи, които убиецът е оставил, вече са засипани от навявания от вятъра сняг. Отново изруга Теодор Уот и неговите некадърници. Някой трябваше да се изкачи тук веднага, след като откриха мъртвото момиче, докато все още имаше възможност да открие някаква следа.

Хос продължаваше да се изкачва. След като цял ден бе карал ски, сега се чувствуваше физически и душевно изтощен, мускулите му отказваха да се движат, очите му пареха. Когато мракът обгърна планината, натисна с палец копчето на джобното си фенерче и си запробива път през сняг до колене. Препъна се и пак се изправи на крака. Снегът почти бе спрял, ала в ранната вечер вятърът задуха отново — силен, остър вятър, който фучеше между дърветата от двете страни на лифтовата линия и издухваше облаците от небето. Появи се тънък лунен сърп и тук-там — звезди. Облаците препускаха покрай тях като безмълвни тъмни конници и навред из планината се носеше пронизителният вой на вятъра, протяжен писък, който проникваше до мозъка на костите.

Хос падна пак.

Рохкав сняг проникна под яката на пуловера, плъзна се надолу по гърба му. Той потръпна и се опита да го махне, изправи се на крака и упорито се заизкачва отново. Обувките му не бяха направени за дълбок сняг. Стигаха до глезените и не можеха да предпазят краката му. Внезапно усети, че обувките му вече са натъпкани със сняг, че краката му са направо сковани от студ. Започна да съжалява, че се е заловил с тази безразсъдна работа.

Бе изминал може би една трета от пътя нагоре по лифтовата линия сега, планината — притихнала — тънеше в пълен мрак, чуваше се само девственият писък на вятъра. Джобното фенерче описваше малък светлинен кръг върху снега пред него, докато той се влачеше, залитайки, нагоре; сега изкачването беше по-трудно, облаците прелитаха над главата му, заобикаляйки тънкия лунен сърп. Светлината на фенерчето му докосна нещо, което блесна за миг, а той продължи изкачването, после спря. Обърна фенерчето. Това, което бе блеснало, вече не беше там. Ругаейки, Хос бавно описа с лъча на фенерчето отмерена дъга. Нещо отново проблесна. Насочи светлината към него.

Розетката беше полузаровена в снега. Само ръбът на металния пръстен се подаваше в светлината на фенерчето. Вероятно розетката е била заровена надълбоко по-рано през деня, но силният вятър бе отвял снега; Хос бързо се спря да я вдигне, като че се страхуваше да не би тя да изчезне. Беше все още наведен, разглеждаше розетката на светлината на фенерчето, когато човекът се хвърли на гърба му.

Нападението дойде внезапно и бързо. Хос не бе чул нищо друго освен вятъра. Беше толкова погълнат от находката си, толкова съсредоточено изучаваше розетката, която сигурно бе паднала от края на използуваната за оръжие щека, че когато усети внезапната тежест върху гърба си, не се сети веднага, че това е нападение. Просто се изненада и първата му мисъл беше, че на гърба му е паднал сняг от отрупаните клони на някой бор, но когато разбра, че това не е тежък товар сняг, вече лежеше по корем.

Мигновено се обърна. Държеше розетката на щеката в лявата си ръка и отказваше да я пусне. С дясната стискаше джобното фенерче и веднага замахна с него към главата на непознатия, но го улучи по ръката, над лакътя. Нещо твърдо се стовари върху рамото на Хос — гаечен ключ? — чук? — и той веднага разбра, че оня е въоръжен; изведнъж положението ставаше сериозно. Хос захвърли фенерчето и затърси пипнешком 38-калибровия си пистолет.

Луната се показа иззад облаците. Непознатата фигура бе седнала върху него, носеше чер анорак с ниско нахлупена качулка. Червено шалче увиваше брадата, устата и носа. Непознатият държеше чук в дясната си ръка и вдигна чука над главата на Хос точно когато луната се появи отново. Пръстите на Хос стиснаха дръжката на 38-калибровия пистолет. Чукът се стовари върху него.

Стовари се в мрака, удари Хос по бузата, раздра плътта, отскочи надолу и закачи рамото му. Хос яростно изруга, със смешна несръчност измъкна 38-калибровия пистолет, насочи го за стрелба и отново усети силния удар на непознатия; чукът се появи в мрака, прасна го жестоко по китката и едва не счупи костта. Пръстите на Хос неволно се разтвориха. Пистолетът тупна в снега. Хос изрева от болка и се опита да ритне нападателя си, но онзи се дръпна бързо, изправи се на крака и стъпи здраво в снега, готов за последно нападение. Луната се показа отново. Тънка сребриста светлина открои на фона на небето силуета на непознатия, главата с черна качулка, лицето, маскирано с шалчето. Чукът отново се вдигна над главата му.

Хос се опита да ритне онзи в слабините.

Ударът не спря нападението. Точно когато чукът се стовари, кракът на Хос улучи бедрото на непознатия и онзи загуби равновесие, така че ударът му се оказа слаб. Хос замахна с юмрук, онзи изпъшка и чукът се мярна в падналия отново мрак. Човекът се бореше отчаяно и мълчаливо. Хос се уплаши от настървението и животинската му сила. Двамата се затъркаляха по снега и Хос сграбчи качулката, опита се да я смъкне от главата на непознатия, установи, че е вързана здраво на място, и посегна към шалчето. Шалчето започна да се размотава. Човекът замахна с чука, усети, че шалчето се измъква, дръпна се назад, за да не се разкрие лицето му и внезапно се олюля, когато юмрукът на Хос го улучи. Падна в снега и изведнъж се паникьоса. Вместо да нападне пак, уви шалчето около лицето си и започна да бяга, като се препъваше в дълбокия сняг. Хос се хвърли след него, изпусна го, ръцете му сграбчиха въздуха. Човекът запълзя по снега, насочвайки се към боровете от двете страни на лифта. Докато Хос успее да се изправи отново на крака, онзи вече се бе скрил между дърветата. Хос тръгна подире му. Под дърветата беше тъмно. Там светът изглеждаше чер и безмълвен.

За миг се поколеба. Нищо не се виждаше, нищо не се чуваше. Хос направо очакваше чукът отново да го удари в мрака.

Вместо това долетя нечий глас.

— Не мърдай.

Гласът го стресна, но той реагира по интуиция, извъртя се, машинално замахна и нанесе удар в мрака. Усети, че улучи твърда плът, чу как някой изруга в тъмното, а после — изненадан, потресен — Хос чу пистолетен изстрел. Изтрещя в планинския въздух, отекна сред боровете. Хос разтвори широко очи. Пистолет ли? Но нападателят имаше само чук. Защо не бе…?

— Следващия път ще се целя в сърцето ти — произнесе гласът.

Хос се взря в мрака. Вече не можеше да разбере откъде идва гласът. Но знаеше накъде да се хвърли, а човекът държеше пистолет.

— Свърши ли? — попита онзи.

Лъч на джобно фенерче внезапно прониза мрака. Хос замига срещу него, опита се да закрие лице.

— Е, хайде, хайде — каза непознатият. — Никой не знае какво го очаква, нали така? Протегни си ръцете.

— Какво? — рече Хос.

— Протегни проклетите си ръце.

Колебливо протегна ръце. Той беше най-слисаният човек на света, когато усети как белезниците щракнаха на китките му.