Ед Макбейн
Буря (6)

VI

Както подобаваше на този нелеп хотел в този бутафорен град, полицията бе представена от тайфа ченгета, взета от комичен филм, предвождана от един некадърен шериф, който изхождаше от предпоставката, че ако изобщо трябва да свърши нещо, то трябва да се свърши лошо. Хос стоеше безпомощно настрана и гледаше как тези надути полицаи нарушаваха до едно правилата на разследването, гледаше как нескопосно боравеха с веществените доказателства, гледаше как правеха съвсем невъзможно събирането на каквито и да било улики с помощта на наличните незначителни следи.

Шерифът беше дълъг като върлина простак на име Теодор Уот, който вместо да спре моментално лифт А, докато подчинените му се мъчеха да намерят столчето на жертвата, стигна със същия този лифт до върха на планината, следван от най-малко три дузини скиори, хотелски служители, репортери и местни кретени, които несъмнено заличиха всякакви отпечатъци, останали по някое от столчетата, и правеха задачата за възпроизвеждане на престъплението почти невъзможна. Едно момиче, облечено в светлолилав еластичен клин и бял анорак, скочи от столчето близо до будката и веднага бе осведомено, че целият й клин отзад е изцапан с кръв. Момичето изви шия да огледа прелестния си задник, докосна кървавите петна, реши, че това е неприлично, че са лепкави, и едва не припадна. В това време столчето весело се спущаше от планината обратно към платформата, където вероятно друг скиор щеше да седне отново в локвата от кръвта на убитото момиче.

Оказа се, че името на мъртвото момиче е Хелга Нилсон. Тя беше деветнайсетгодишна и се бе научила да кара ски, преди да е проходила, както казват шведите още от старо време. Дошла в Америка на петнайсетгодишна възраст, две години преподавала в скиорската школа в Стоу Върмонт, преди да се премести в Маунт Сноу в същия този прекрасен щат, а после да напусне Върмонт и да се прехвърли в планината Роусън — на юг. Постъпила в роусънското училище в началото на сезона и, изглежда, била обичана от всички преподаватели и особено от много начинаещи скиори, които само след един урок, преподаден от нея, все питали за „Хелга, малката шведка“.

Сега в сърцето на малката шведка имаше щека, забита с такава сила, че върхът й почти се подаваше на гърба. Щеката, изкривена при падането на Хелга от столчето, беше първото веществено доказателство, което комичните филмови полицаи изпортиха. Хос видя как един от помощник-шерифите коленичи до мъртвото момиче, сграбчи щеката с две ръце и се опита да я измъкне от трупа.

— Хей, какво правите? — подвикна Хос и изблъска онзи настрана.

Човекът вдигна към него зъл, професионален поглед.

— А кой точно сте вие, дявол да ви вземе? — запита той.

— Името ми е Котън Хос. Детектив съм. От Ню Йорк. — Той отвори ципа на левия заден джоб на клина си, извади портфейла си и показа лъскавата служебна значка. Това, изглежда, не направи никакво впечатление на помощник-шерифа.

— Това тук съвсем не влиза във вашите пълномощия, а? — рече той.

— Кой ви е учил как се борави с улики? — запита Хос ядно.

Шерифът Уот се приближи бавно до мястото, където двамата спореха. С дружелюбна усмивка попита:

— За какво е тая дандания, хммм?

Той изпя това „хммм“ с приятен и весел извисяващ се глас. Деветнайсетгодишно момиче лежеше мъртво в нозете му, а шерифът Уот се държеше като позастарял випускник, дошъл на Дартмътския зимен карнавал.

— Това приятелче е детектив от големия град — отговори помощникът му.

— Много хубаво — каза Уот. — Радвам се да ви видя сред нас.

— Благодаря — рече Хос. — Вашият човек тук тъкмо заличаваше всякакви отпечатъци, които може да има върху оръжието.

— Какво оръжие?

— Щеката — каза Хос. — За какво оръжие мислите, че аз…?

— Е, бездруго на нея няма да има никакви пръстови отпечатъци — каза Уот.

— Отде знаете?

— Никой глупак няма да сграбчи парче метал с голи ръце, нали? Особено сега, когато температурата е десет градуса под нулата, нали?

— А може и да го е сграбчил — възрази Хос. — И докато се занимаваме с това, не смятате ли, че би било добре да се спре лифтът? Един ваш човек вече заличи това, което можехте да откриете в…

— Аз трябва да докарам хората си тук горе, преди да заповядам да спрат лифта — заяви Уот.

— Тогава наредете да го използуват само вашите хора.

— Вече наредих — каза Уот кратко. Той се обърна отново към своя помощник: — Ще ми дадеш ли да видя щеката, Фред?

— Шерифе, позволите ли му да пипне още веднъж тази щека и…

— И какво?

— … и може да развалите…

— Мистър, оставете ме да си върша работата, както си зная, хммм? Ние познаваме занаята си и разбираме от скиорски злополуки.

— Не беше злополука — тросна се Хос. — Някой е забил щека в гърдите на момичето, а това не е…

— Зная, че не е било злополука — заяви Уот. — Само в известен смисъл е така. Дай ми щеката, Фред.

— Шерифе…

— Мистър, по-добре млъкнете, хммм? Иначе ще накарам някой от моите хора да ви смъкне долу, та да си постоплите краката на огъня.

Хос млъкна. Той гледаше с безсилен гняв как помощникът на име Фред улови щеката с две ръце и я измъкна от гърдите на Хелга. Оттам бликна струя кръв, напълни отворената рана, преля и попи в просмукания пуловер. Фред подаде изкривената щека на шерифа. Уот взе да я върти в едрите си ръце.

— Май розетката е махната от това нещо — рече той.

Хос виждаше, че розетката наистина е извадена от алуминиевата щека. Розетката на щеката представлява кръгъл метален пръстен с диаметър дванайсет сантиметра, на който са кръстосани две кожени каишки. На заострения край на щеката има по-малък пръстен, обикновено закрепен с болт или със стегната каучукова шайба. Когато розетката е на мястото си в края на щеката, не й позволява да затъва в снега; скиорът я използува, като прави завои или за поддържане на равновесие. Розетката беше махната нарочно от тази щека и на всичко отгоре някой бе наточил острия връх така, че беше станал тънък като рапира. Хос веднага забеляза това. На шерифа му беше нужно малко повече време, за да види, че държи в ръцете си остро като бръснач оръжие, а не нормална островърха щека.

— Някой е обработил края на тая пущина — каза той, постепенно озарен от просветление.

Дошлият при лифта лекар бе коленичил до мъртвото момиче. Когато обяви, че е мъртва, никой не се изненада особено. Един от безделничещите сътрудници на шерифа се залови да маркира положението на трупа, като отбеляза очертанията му върху снега с помощта на син прах, който сипеше щедро от тенекиена кутия.

Хос не можеше да си представи каква ще бъде ползата от тази имитация на следователски методи. Вярно, отбелязваха положението на трупа, но тук не беше мястото на престъплението. Момичето е било убито на столче някъде между подножието на планината и горната лифтова станция. Никой досега не се бе опитал да намери и огледа столчето. Вместо това пръскаха син прах по снега и опипваха с големите си лапи оръжието на убийството.

— Може ли да направя едно предложение? — запита той.

— Разбира се — каза Уот.

— Това момиче се е качило на лифта с някой друг. Зная, понеже изпуснах щеките си там долу и когато се обърнах да погледна, на онова столче имаше двама души. Но като стигна до станцията тук, момичето беше само.

— Така ли? — рече Уот.

— Да, така. Предлагам да поговорите с техника долу. Момичето е било учителка по ски и сигурно са я разпознали. Не е изключено да знаят и кой се е качил на столчето с нея.

— Стига някой да се е качил.

— Качи се и още как — рече Хос.

— Отде знаете?

— Понеже… — Хос пое дълбоко дъх. — Нали преди малко ви казах. Видях двама души на онова столче.

— На какво разстояние?

— Между нас имаше четири столчета.

— И можехте да виждате на такова разстояние в тази буря, хммм?

— Да. Не съвсем ясно, но виждах.

— Да, предполагам, че е така — каза Уот.

— Слушайте — настоя Хос, — някой седеше на онова столче с нея. И сигурно е скочил от столчето веднага след като я е убил. Предлагам да започнете да претърсвате земята под лифта, преди този сняг да е покрил следите, които може да са останали.

— Добре, ще го направя — каза Уот. — Като стигнем дотам.

— Добре ще е да стигнете дотам колкото може по-бързо — рече Хос. — Има виелица, силен вятър, който трупа преспи. Ако…

— Мистър, по-добре е да не вършим нищо. А за вас е по-добре да не си пъхате носа в нашите работи.

— А какво се опитвате да направите? — запита Хос. — Да прикриете едно престъпление? Мислите ли, че вашият убиец ще седи наблизо и ще чака да го хванете. Сигурно вече е прекосил половината щат.

— Никой никъде няма да отиде, мистър — заяви Уот. — Особено при това състояние на пътищата. Тъй че не се безпокойте. Не обичам да гледам човек, който се безпокои.

— Кажете го на мъртвото момиче — рече Хос и загледа как патрулът натовари трупа на момичето в един кош и го подкара към последното му пътуване надолу по склона на планината.