Ед Макбейн
Буря (11)

XI

Когато се прибра в стаята, Бланш Колби го чакаше.

Тя седеше в леглото си, подпряна на възглавниците, облечена с безформена фланелена нощница, която я закриваше от гърлото до глезените. В ръката си държеше ябълка и ядно я захапа, когато той влезе в стаята, а после продължи да чете отворената книга в скута си.

— Здравей — каза Хос.

Тя не му отговори, дори не вдигна глава да го погледне. Продължаваше да унищожава ябълката, продължаваше да се преструва, че чете.

— Хубава ли е книгата?

— Прекрасна книга — отвърна тя.

— Липсвах ли ти?

— Да пукнеш дано! — каза Бланш.

— Извинявам се. Аз…

— Не се извинявай. Аз се забавлявах много в твое отсъствие.

— Арестуваха ме; разбираш ли?

— Какво ти направиха?

— Арестуваха ме. Хванаха ме. Задържаха ме. Окошариха ме. Затвор…

— От първата дума разбрах. Кой те арестува?

— Полицаите — отговори Хос и повдигна рамене.

— Така ти се пада. — Тя остави книгата. — Нали ми каза, че някакво момиче било убито в тази планина днес? И ти хукваш и ме оставяш, докато убиецът…

— Казах ти къде отивам. Казах ти…

— Каза, че ще се върнеш след един час!

— Да, но не знаех, че ще ме арестуват.

— Какво има на бузата ти?

— Удариха ме с чук.

— Добре — каза Бланш и кимна многозначително.

— Няма ли да целунеш раната ми? — попита Хос.

— Ти можеш да целунеш моя…

— Ха де! — предупреди той.

— Седях до онова проклето огнище до единайсет. После се качих тук и… колко е часът впрочем?

— Минава полунощ…

Бланш пак кимна.

— Повярвай ми, щях да си прибера багажа и да си отида вкъщи, ако пътищата не бяха затворени.

— Да, ама са затворени.

— Така е, по дяволите!

— Не се ли радваш, че се върнах!

Бланш повдигна рамене.

— Все ми е едно. Тъкмо заспивах.

— Тук ли?

— В другата стая естествено.

— Ех, миличка, миличка…

— Миличка, а? — имитира го тя. — Какво, мила-миличка?

Хос се ухили.

— Нощницата ти е много хубава. Баба ми носеше точно такава нощница.

— Предположих, че ще ти хареса — рече Бланш кисело. — Облякох я специално в твоя чест.

— Винаги съм обичал да пипам фланелена материя — заяви той.

— Махни си лапите… — поде тя и бързо се отдръпна. Скръсти ръце върху предницата на нощницата си, седна в средата на леглото и се втренчи в отсрещната стена. Хос я изгледа, свали пуловерите си, а после започна да разкопчава ризата си.

— Ако ще се събличаш — произнесе Бланш с равен глас, — би могъл поне от свян да минеш в…

— Шшт! — обади се Хос рязко. Ръцете му бяха замръзнали върху копчетата на ризата. После наклони глава на една страна и се ослуша. Бланш го наблюдаваше намръщено.

— Какво…?

— Шшт! — повтори той и пак се ослуша внимателно. Стаята беше притихнала. В тишината се разнесе някакъв звук.

— Чу ли? — запита той.

— Какво да чуя?

— Слушай.

И двамата се ослушаха. Звукът беше ясно доловим, слаб и далечен, но ясно доловим.

— Същото бръмчене, което чух снощи — каза Хос. — Веднага ще се върна.

— Къде отиваш?

— Долу. В скиорската работилница — отговори той и бързо излезе от стаята. Докато вървеше към стълбите, в противоположния край на коридора се отвори една врата. Излезе някакво момиче с навита коса, облякло ватиран пеньоар върху пижамата си. Носеше хавлиена кърпа и четка за зъби. Усмихна се на Хос и го отмина. Той чу как вратата на банята се заключи подире й и заслиза по стълбата.

Лампите в работилницата светеха. Бръмчащият звук идеше на пресекулки някъде отвътре, отекваше в тихия нощен въздух, прекъсваше внезапно, започваше пак. Хос крачеше тихо по снега, спря точно пред входа на работилницата. Допря ухо до дървената врата и се ослуша, но бръмченето беше единственият звук, който чу. Искаше да разбие вратата с ритник. Но вместо това почука леко.

— Да? — обади се глас отвътре.

— Може ли да отворите, моля? — каза Хос.

Зачака. Чуваше тежкия тропот на скиорски обувки, които се приближаваха към заключената врата. Вратата се открехна. В пролуката се показа загоряло лице. Той го позна веднага — беше на Хелмут Курц, учителя по ски, който му бе помогнал предишната нощ, човека, когото бе видял днес в планината точно преди да се качи на седалковия лифт.

— Охо, здравейте! — каза Хос.

— Да? Какво желаете? — попита Курц.

— Имате ли нещо против да вляза?

— Съжалявам, но не е разрешено да се влиза в работилницата. Работилницата е затворена.

— Да, но вие сте вътре, нали?

— Аз съм учител по ски — заяви Курц. — На нас се разрешава…

— Тъкмо видях светлина — каза Хос — и ми се дощя да поговоря с някого.

— Хм.

— Какво правите впрочем? — попита Хос небрежно, небрежно натисна с рамо вратата и полека я открехна, небрежно я отвори, небрежно се промъкна вътре, небрежно мина покрай Курц, а после примижа от светлината на голата крушка над работния тезгях в другия край на помещението, мъчейки се да открие източника на бръмчащия звук, който изпълваше работилницата.

— Вие всъщност нямате право… — поде Курц, ала Хос беше вече в средата на стаята, отиваше към другото осветено място, където над работния тезгях висеше крушка със зелен абажур. Бръмчащият звук тук беше по-силен, бръмчене на стара машина, бръмчене на…

Почти веднага го откри. В единия край на тезгяха беше поставено точило. Колелото продължаваше да се върти. Той го погледна, кимна, а после натисна ключа, за да го спре. Обърна се към Курц с усмивка и каза:

— Май точехте нещо?

— Да, ей тези кънки — отговори Курц. Той посочи на тезгяха чифт бели кънки за фигурно пързаляне.

— Ваши ли са? — попита Хос.

Курц се усмихна.

— Не. Тия кънки са за жена.

— Чии?

— Хм, мисля, че това не ви засяга. А вие какво мислите? — попита Курц учтиво.

— Смятам, че не ме засяга — отвърна Хос спокойно, продължавайки да се усмихва. — И снощи ли бяхте тук, мистър Курц, и точехте нещо?

— Моля?

— Казах, вие ли…

— Не, не бях аз. — Курц се приближи до тезгяха и хладнокръвно изгледа Хос. — Кой сте вие? — запита той.

— Името ми е Котън Хос.

— Приятно ми е. Мистър Хос, извинявам се, че съм принуден да бъда толкова рязък, но вие наистина нямате право…

— Да, зная. Само учители по ски имат право да влизат тук, така ли, мистър Курц?

— Да, след като затворим работилницата. Понякога идваме да правим дребни поправки на ските си или…

— Или да наточите нещо, а, мистър Курц?

— Да. Кънките например.

— Да — повтори Хос. — Кънките. Но вие не сте били тук миналата нощ, нали, мистър Курц?

— Не, не бях.

— Защото, разбирате ли, аз чух нещо като стържене на пила, или по-скоро шмиргел, нещо подобно, а после забръмча и това точило. Значи сте сигурен, че не сте били тук и не сте точили нищо? Кънки например? Или… — Хос сви рамене. — Щека?

— Щека ли? Защо някой ще… — Курц изведнъж млъкна. Той пак изгледа Хос. — Какъв сте вие? — запита той. — Полицай ли?

— Защо? Не обичате ли полицаите?

— Аз нямам нищо общо със смъртта на Хелга — побърза да заяви Курц.

— Никой не е казвал, че имате нещо общо.

— Но го загатнахте.

— Нищо не съм загатвал, мистър Курц.

— Попитахте точил ли съм щека миналата нощ. От това се подразбира…

— Но щека не сте точили.

— Не, не съм! — отсече Курц.

— Тогава какво правихте тук миналата нощ?

— Нищо. Миналата нощ не съм припарвал до тази работилница.

— Аха, но вие сте били тук, мистър Курц. Аз ви срещнах отвън, спомняте ли си? Слизахте по стъпалата. Много бързо. Не си ли спомняте?

— Това беше по-рано вечерта.

— Но аз не казах нищо за часа, мистър Курц. Не ви запитах по кое време сте били в тази работилница.

— Аз не съм влизал в тази работилница! По никое време!

— Но вие току-що казахте: „Това беше по-рано вечерта.“ По-рано от какво, мистър Курц?

Курц помълча за момент. После отговори:

— По-рано от… от другия, който беше тук.

— Видяхте ли тук някого?

— Аз… видях да свети лампа.

— Кога? По кое време?

— Не помня. Отидох в бара, след като ви срещнах… изпих някоя и друга чашка и после излязох да се поразходя. Точно тогава видях светлината.

— Къде е стаята ви, мистър Курц?

— В главната сграда.

— Виждали ли сте Хелга миналата нощ?

— Не.

— Нито веднъж?

— Не.

— Тогава какво правехте горе?

— Отидох да взема кънките на Мария. Онези. — Той посочи кънките за фигурно пързаляне на тезгяха.

— Коя Мария?

— Мария Файърс.

— Едно дребно момиче с тъмна коса?

— Да. Вие познавате ли я?

— Мисля, че току-що я видях в коридора — каза Хос. — Значи дойдохте да вземете кънките й, после отидохте да пийнете, а сетне да се разходите. По кое време беше това?

— Трябва да е било след полунощ.

— И в работилницата светеше?

— Да.

— Но вие не видяхте кой беше вътре?

— Не, не видях.

— Добре ли познавахте Хелга?

— Много добре. Преподавахме заедно.

— Колко добре е много добре?

— Ние бяхме добри приятели.

— Колко добри, мистър Курц?

— Нали ви казах!

— Спали ли сте с нея?

— Как смеете…

— Хайде, хайде. — Хос посочи кънките. — На Мария ли са, казахте?

— Да. Тя също е учителка по ски. Но и кънки кара добре, почти толкова добре, колкото и ски.

— Значи и с нея сте добри приятели, мистър Курц?

— Аз съм добър приятел с всички! — тросна се Курц. — Аз съм нормален, дружелюбен човек. — Той помълча. — Вие да не сте полицай?

— Да. Полицай съм.

— Аз не обичам полицаите — каза тихо Курц. — Не ги обичах във Виена, където носеха пречупени кръстове на ръкавите си, не ги обичам и тук. И нямам нищо общо със смъртта на Хелга.

— Имате ли ключ за тази работилница, мистър Курц?

— Да. Всички имаме. Сами вършим дребни поправки. През деня тук има много народ. Ала нощем можем…

— Какво значи всички? Учителите по ски ли?

— Да.

— Ясно. Значи всеки от тях би могъл…

Писъкът беше като нещо осезателно, което нахлу в помещението така внезапно, че ги стресна. Дойде някъде отгоре, прониквайки през старите дъски на пода и старите греди на тавана. Рязко отекна в стаята и двамата мъже погледнаха нагоре към тавана, безмълвни, в очакване. Писъкът долетя пак. Хос скочи на крака и хукна към вратата. „Бланш“ — прошепна той и затръшна вратата подире си.

Тя стоеше в коридора пред банята, всъщност не стоеше, а себе облегнала безсилно на стената, краката й на танцьорка бяха загубили силата си, стойката си. Носеше дългата фланелена нощница и пеньоар и се бе облегнала на стената със силно стиснати очи, с разчорлена руса коса; писъкът беше застинал върху неподвижното й лице и треперещите разтворени устни. Хос се втурна с тропот по стъпалата, свърна рязко вдясно и се закова на място, като я видя, спря само за част от секундата, зави, спря, а после отново се устреми напред, така че стигна до нея само с четири бързи крачки.

— Какво има? — попита той.

Тя не можа да отговори. Бе се подпряла с длани на стената, очите й бяха все така силно стиснати, писъкът бе замрял в гърлото й и я задушаваше. Тя поклати глава.

— Бланш, какво има?

Тя пак поклати глава, а после отлепи едната си ръка от стената, сякаш се страхуваше, че така ще се строполи на пода. Ръката се вдигна немощно. Бланш не сочеше, само загатваше, и то съвсем неопределено, като че и ръката й беше зашеметена.

— Банята ли? — запита Хос.

Тя кимна. Той се извърна. Вратата на банята беше леко отворена. Хос я разтвори докрай, втурна се вътре, после се закова на място, сякаш се бе натъкнал на каменна стена.

Мария Файърс беше и облечена, и съблечена. Убиецът я бе заварил в момента, когато се е обличала или се е събличала, заварил я е, както предполагала, в уединение, тъй че единият й крак беше мушнат в панталоните на пижамата й, а другият, бос бе извит под тялото й. Горнището на пижамата й бе вдигнато над едната нежно закръглена гръд, може би при падането, а може би докато се е борила. Дори косата й беше в някакво неопределено състояние, част от нея бе здраво стегната с ролките, останалата висеше небрежно, падналите ролки се търкаляха по пода на банята. Резето от вътрешната страна на вратата бе изкъртено — явно някой се бе опитвал да разбие вратата. Мивката продължаваше да тече. Момичето лежеше сковано, мъртво в нарушеното си уединение, отчасти облечено, отчасти съблечено, изненада и ужас се бяха слели върху смъртната маска на лицето й. Около гърлото й беше омотана хавлиена кърпа. Тя е била усукана там със страшна сила, впила се беше в кожата толкова дълбоко, че и сега стоеше увита на това място, плътта бе разкъсана и тук-там покриваше кърпата, грубата материя се бе врязала в шията и гърлото. Езикът стърчеше от устата. От носа течеше кръв — при падането лицето се бе ударило в плочките на банята.

Хос се измъкна заднишком.

Той намери телефонен автомат в главната сграда и оттам се обади на Теодор Уот.