Ед Макбейн
Буря (12)

XII

Бланш седеше на ръба на леглото в 105-а стая, трепереше, облечена с нощницата си, с пеньоара и наметната с едно одеяло. Теодор Уот, облегнат вяло на тоалетната масичка, дръпна от пурата си и заговори:

— А сега ще пожелаете ли да ми разкажете точно какво се случи, мис Колби?

Бланш седеше, разтреперана и свита, с бледо лице. Тя понечи да заговори, не можа, поклати глава, кимна, прокашля се и явно се учуди, че все пак успя да проговори.

— Аз… аз бях сама. Котън бе слязъл да провери какъв… какъв е този шум.

— Какъв шум, Хос? — попита Уот.

— От точилото — отговори Хос. — Долу в работилницата за ски. Чух го и миналата нощ.

— Открихте ли кой работи с точилото?

— Тази нощ там беше един човек на име Хелмут Курц. Той също е учител по ски. Твърди, че миналата нощ не бил припарвал до работилницата. Но след полунощ видял да свети лампа там.

— Къде е той сега?

— Не зная. Шерифе, той беше с мен, когато са убили момичето. Не би могъл да…

Уот не му обърна внимание и се приближи до вратата. Отвори я и надникна в коридора.

— Фред — каза той, — намери ми Хелмут Курц, учител по ски.

— Аз пък намерих другия по-нататък в коридора — отвърна Фред.

— Ей сега ще дойда при него. Кажи му да почака.

— Кой е другият? — попита Хос.

— Учител по ски, в 102-а стая е. Лари Дейвидсън. — Уот поклати глава. — Извинете ме, мис, но тук гъмжи от калпави учители по ски. Чудно е, че има място за скиори. — Пак поклати глава. — Вие, мис Колби, казахте, че сте били сама.

— Да. И аз… стори ми се, че чух нещо в коридора… като… не знаех какво. Внезапен силен шум.

— Вероятно вратата на банята е била разбита с ритник — каза Уот. — Карайте нататък.

— И тогава аз… чух глас на момиче, което казваше: „Махайте се оттук! Чувате ли ме? Махайте се оттук!“ И… и после стана тихо и чух някой да тича по коридора и надолу по стълбите, та… реших да… да погледна.

— Да, продължавайте.

— Тръгнах по… коридора и погледнах надолу по стълбата, но не видях никого. А после, когато… поех обратно към стаята… чух водата да тече в банята. Ъ-ъ… вратата беше отворена и тогава аз… О, боже, нужно ли е това?

— Намерихте момичето, така ли?

— Да — отговори Бланш много тихо.

— И тогава изпищяхте.

— Да.

— И тогава Хос дойде горе, така ли?

— Да — потвърди Хос. — И ви се обадих по телефона от главната сграда.

— А-ха — измънка Уот. Отиде до вратата и я отвори. — Ще заповядате ли тук, мистър Дейвидсън? — запита той.

Лари Дейвидсън влезе колебливо в стаята. Той беше висок и се наведе, като минаваше, създавайки впечатление, че е още по-висок, сякаш бе принуден да се наведе, за да не се чукне в касата на вратата. Носеше тъмни панталони и карирана спортна риза от вълнен плат, косата му беше остригана чак до кожата. Сините му очи гледаха зорко, дори бдително.

— Предполагам, че знаете за какво става дума, а, мистър Дейвидсън? — запита Уот.

— Да, мисля, че зная — отвърна Дейвидсън.

— Ще имате ли нещо против да отговорите на няколко въпроса?

— Нямам нищо против. Аз ще… ще отговоря на всичко, което вие…

— Отлично. Бяхте ли в стаята си през цялата нощ, мистър Дейвидсън?

— Не, не през цялата нощ. Известно време бях горе в главната сграда.

— Какво правехте?

— Хм, аз…

— Да, мистър Дейвидсън, какво правехте там?

— Аз… тренирах. Вижте какво, аз нямам нищо общо с тази работа.

— Какво правехте, мистър Дейвидсън?

— Тренирах. Намерихме там горе няколко шпаги и аз… просто си поиграх. Вижте какво, зная, че Хелга е била прободена с щека, но…

— Кога се прибрахте тук, мистър Дейвидсън?

— Към… към десет и половина-единайсет.

— И после бяхте все в стаята си?

— Да.

— Какво правихте, когато се върнахте тук?

— Писах писмо на жена си и после си легнах.

— Кога си легнахте?

— Към полунощ.

— Чухте ли някакъв силен шум в коридора?

— Не.

— Чухте ли някакви гласове?

— Не.

— Чухте ли писъка на мис Колби?

— Не.

— Защо?

— Сигурно съм спял вече.

— Облечен ли спите, мистър Дейвидсън?

— Какво? О. О, не. Вашият колега… вашият помощник каза, че мога да си навлека някоя дреха.

— С какво спите?

— С пижама. Слушайте, аз слабо познавах тия момичета. Постъпих в школата тук само преди две седмици. Искам да кажа, познавах ги, колкото да разговарям с тях, но нищо повече. А фехтовката, това е просто съвпадение. Искам да кажа, че често си играем с шпагите. Искам да кажа, че откакто дойдох тук, винаги има някой горе да се забавлява с тях…

— Колко пъти изпищяхте, мис Колби? — попита Уот.

— Не помня — каза Бланш.

— Изпищя два пъти — обади се Хос.

— А вие къде бяхте, Хос, когато чухте писъците?! — Долу. В скиорската работилница.

— А вие сте се намирали в стаята си, в този коридор, мистър Дейвидсън, и не сте чули нищо, хммм? Може да сте били много зает…

И изведнъж Дейвидсън се разплака. Лицето му се изкриви в гримаса, рукнаха сълзи и той каза:

— Аз нямам нищо общо с това, кълна се. Моля ви, нямам нищо общо с това. Моля ви, аз съм женен, жена ми е в града и очаква дете, аз се нуждая от тази работа, дори не съм поглеждал ония момичета, кълна се в бога, какво искате от мен. Моля ви, моля ви.

В стаята беше тихо, чуваше се само хълцането му.

— Кълна се в бога — промълви той тихо. — Кълна се в бога. Аз спя дълбоко. Вечер съм много уморен. Заклевам се. Моля ви. Аз не съм го направил. Познавах ги само колкото да си кажем „здравей“. Не съм чул нищо. Моля ви. Повярвайте ми. Моля ви. Аз трябва да си запазя работата. Единственото нещо, от което разбирам, е скиспортът. Не мога да си позволя да бъда замесен в това. Моля ви.

Той наведе глава, мъчейки се да скрие сълзите, които се стичаха по лицето му, раменете му трепереха, дрезгави хълцания се изтръгваха дълбоко от гърдите му и разтърсваха цялото му тяло.

— Моля ви — повтори той.

За пръв път, откакто бе започнала цялата тази работа, Уот се обърна към Хос и го помоли за съвет.

— Какво мислите вие? — попита той.

— Аз също спя дълбоко — отговори Хос. — Може да вдигнете сградата във въздуха, пак няма да чуя.