Ед Макбейн
Буря (2)

II

Котън Хос беше детектив и като служител от 87-и полицейски участък бе отсядал в сума привлекателни и непривлекателни стаи из града и неговите предградия. Веднъж се представи за докер, нае мебелирана стая с изглед към река Харб и бе изненадан през нощта от нещо като тайфа джуджета, маршируваща край леглото му. Джуджетата се оказаха великани, или най-малкото великани от вида Rattus muridae, както се казва на обикновен език — плъхове. Той запали лампата и грабна една метла, но тези нагли негодници, плъховете, се вдигнаха на задните си крака като боксьори и се озъбиха; беше сигурен, че цялата тази орда ще се хвърли право към гърлото му. Незабавно напусна стаята.

В стаи номер 104 и 105 на хижа „Роусън“ нямаше плъхове. Нямаше и кой знае какво друго. Проектантът несъмнено е бил върл последовател на спартанските философи. Стените бяха бели и голи, като изключим скиорския афиш във всяка. Имаше по едно единично легло и дървена тоалетна масичка, боядисана в бяло. В ъгъла на всяка стая се гушеше по един малък шперплатов шкаф за дрехи. В стаята, която Хос се надяваше да заеме — без баня, — човек можеше да пукне от жега — вентилаторите вкарваха горещ въздух на вълни. В стаята с баня, тоест в стаята на Бланш, пък беше непоносимо студено. Единственият прозорец бе заскрежен, подът — студен, леглото — студено, радиаторите и вентилаторите бяха или запушени, или задръстени, но явно не работеха.

— А моите крака са студени — рече Бланш.

— Ще ти дам отоплената стая — заяви Хос галантно, — но тази пък е с баня.

— Е, ще я караме някак — каза Бланш. — Да слезем ли долу за куфарите?

— Аз ще ги донеса — отговори Хос. — Моля те, остани засега в моята стая. Няма смисъл да зъзнеш тук.

— Твоята стая може да ми хареса — подхвърли Бланш дяволито, а след това се обърна и мина покрай него през междинната врата.

Той слезе по дългата стълба в преддверието, а после отиде до паркираната навън кола. Стаите бяха над работилницата за ски, тиха и тъмна, вече затворена. Извади двата куфара от багажника, а след това смъкна ските си от багажника върху покрива на колата. Не беше особено доверчив човек, но през миналия сезон му бяха откраднали чифт ски марка „Хед“, а като опитен полицай вече знаеше, че понякога гръмотевицата наистина удря два пъти на едно и също място. В дясната си ръка и под дясната си мишница носеше по един куфар. В лявата си ръка и под лявата си мишница пък носеше ските и обущата си. С мъка си проби път през дълбокия сняг и се добра до преддверието. Тъкмо когато се канеше да остави куфарите, за да отвори вратата, чу тежък тропот на скиорски обувки по вътрешните стъпала. Някой слизаше по тези стъпала и беше страшно забързан.

Вратата се отвори внезапно и един висок слаб мъж с чер скиорски клин и анорак с черна качулка излезе в преддверието, като едва не се сблъска с Хос. Лицето му беше тясно, красиво, изящно, едрият орлов нос напомняше остра брадвичка. Дори на бледата светлина, процеждаща се от коридора, Хос виждаше, че човекът е силно загорял, и неволно предположи, че е учител по ски. Догадката му се потвърждаваше от значката на десния ръкав — буквите П и Р, яркочервени, преплетени. Беше някак нелепо, че човекът държеше в лявата си ръка чифт бели кънки за фигурно пързаляне.

— Ох, извинявам се — каза той. Лицето му разцъфна в усмивка. Говореше с акцент, немски или шведски — Хос не можеше да определи.

— Няма защо — рече Хос.

— Мога ли да ви помогна?

— Не, мисля, че ще се справя. Само да ми подържите вратата отворена…

— С удоволствие — каза другият и едва не тракна с токове.

— Добре ли е за ски? — запита Хос, като едва се промъкна през тясната врата.

— Горе-долу — отговори онзи. — Утре ще бъде още по-добре.

— Е, благодаря — каза Хос.

— Много ми беше приятно.

— Ще се видим утре в планината — рече Хос весело и продължи нагоре по стъпалата. Имаше и нещо смешно в цялото положение: съседните стаи с една-единствена баня, това, че се оказаха направо примитивни килийки, горещината в едната, студът в другата, фактът, че се намираха над работилницата за ски, фактът, че бе започнал много обилен снеговалеж, дори забързаният учител по ски с вежливите си тевтонски маниери, гърления си глас и кънките за фигурно пързаляне; в цялата тази обстановка се долавяше нещо, което смътно напомняше за фарс. Хос се разкиска, докато се изкачваше по стъпалата. Когато влезе в стаята си, Бланш се бе изтегнала на леглото му. Той сложи куфарите на пода.

— Какво толкова смешно има? — попита тя.

— Реших, че това й бутафорен хотел от комична оперета — каза Хос. — Готов съм да се обзаложа, че планината навън е само декор. Утре сутринта ще отидем там и ще се уверим, че е нарисувана на платно.

— Тази стая е приятна и топла — рече Бланш.

— Да, права си — отвърна Хос. Пъхна ските си под леглото, докато тя го следеше мълчаливо с поглед.

— Крадци ли очакваш?

— Нищо не се знае. — Той свали сакото си и извади служебния револвер от кобура.

— Нима ще носиш и това утре по склоновете? — попита Бланш.

— Не. В тези джобове с цип не може да се пъхне пистолет.

— Аз смятам да спя в тази стая — каза внезапно Бланш.

— Както обичаш — рече Хос. — Аз пък ще се настаня в съседния хладилник.

— Хм, всъщност нямах предвид точно това.

— А?

— Детективите не се ли целуват?

— А?

— В града два пъти излизахме заедно и току-що пътувахме пак заедно, три часа сами в една кола, а ти нито веднъж не си ме целунал.

— Е, аз…

— Искам да ме целунеш — произнесе Бланш замислено. — Разбира се, ако служебният устав не го забранява.

— Мисля, че няма такава забрана — каза Хос. Скръстила ръце под тила си, протегнала блажено крака.

Бланш внезапно пое дълбоко дъх и рече:

— Струва ми се, че това място ще ми хареса.