Ед Макбейн
Буря (14)

XIV

Бурята утихна.

Бурята, започнала внезапно и бушувала яростно, престана. Вятърът разпръсна облаците и замря. Двамата се возеха в топлия уют на колата, небето над главите им беше светлосиньо, снегът се бе натрупал от двете страни на пътя.

Бурята утихна.

Сега имаше само следи от нейната ярост — утъпкания сняг под автомобила, снегът, натрупан покрай пътищата, снегът, посипал клоните на дърветата. Бурята утихна и отмина; оставаше само да се преброят щетите, да направят поправки.

Той седеше мълчаливо зад волана на колата — едър червенокос мъж, който шофираше с лекота. Гневът му също бе преминал като гнева на бурята. В душата му се таеше само огромна тъга.

— Котън? — заговори Бланш.

— Мм-мм? — Той не откъсваше очи от пътя. Следеше лъкатушната бяла лента и се вслушваше в скърцането на снега под дебелите гуми и в звука на нейния глас.

— Котън — каза тя, — много се радвам, че съм с теб.

— И аз също.

— Въпреки всичко — рече тя — много, много се радвам.

Тогава той направи нещо необичайно. Внезапно свали дясната си ръка от кормилото, сложи я на бедрото й и леко го стисна. Помисли си, че прави това, понеже Бланш беше много привлекателно момиче, към което току-що бе изпитал за момент духовна близост.

А може би я докосна, защото смъртта внезапно се промъкна в автомобила и Хос си спомни отново за двете млади момичета, станали жертва на Уландър.

А може би това нежно и топло докосване на бедрото бе като утвърждение на живота.