Ед Макбейн
Буря (4)

IV

В събота сутринта снегът продължаваше да вали. Обещаната буря се бе превърнала в люта виелица. Облякоха се в топлия уют на стаята; Бланш си сложи грейка, а после два пуловера и еластичен клин; от многото дрехи слабата й фигура наедря. Хос, сто осемдесет и пет сантиметра висок, обул два чифта чорапи, с чер панталон и чер пуловер, наклони осемдесет и пет килограмов силует с формата на римско V към прозореца и мрачния ден зад него.

— Мислиш ли, че ще успея да се върна навреме за репетицията в понеделник вечерта?

— Не знам. Аз пък трябва да се върна в службата утре до шест часа вечерта. Интересно дали пътищата са отворени.

На закуска научиха, че е обявено бедствено положение в Ню Йорк и в повечето от градовете покрай северното щатско шосе. Бланш приемаше с весело безразличие мисълта, че са блокирани сред снеговете.

— Щом има толкова много сняг — каза тя, — непременно ще отменят репетицията.

— Но няма да отменят работата на полицейското управление — вметна Хос.

— Да върви по дяволите — каза Бланш весело. — Сега сме тук, има великолепен сняг и ако става за ски, седмичната почивка ще мине чудесно.

— Дори ако снегът е отвратителен — рече Хос, — пак ще прекараме чудесно седмичната почивка.

За нея взеха под наем обувки и ски и поеха към планината. И двата седалкови лифта работеха, но както бе предрекъл един от среднощните гласове, пътеките нагоре още не бяха разчистени. Бе се появил силен вятър, който навяваше снега на подвижни бели пластове по склоновете. Хос заведе Бланш първо до въжения влек, накара я да се поупражнява малко в изкачване, научи я да закантва и да се изкачва ножично, а после й показа как се използува влекът — въжето, увито около лявата ръка, а дясната зад гърба, вкопчена във въжето. Пистата за начинаещи не беше особено стръмна, но Бланш веднага показа на какво е способна. Тя беше опитна танцьорка и машинално си представи ските като част от сценичен костюм, който пречи на движенията, ала е нещо, с което трябва да се справиш. Имаше изключителна координация на движенията и се научи да прави „рало“ на пистата за начинаещи. Късно сутринта вече използуваше Т-образния влек и започна да усвоява основите на „християнията“. Хос търпеливо остана с нея през цялата сутрин, като се пързаляше само по най-леките писти. Той бе все по-признателен на затрупаните от снега пътища. Поради непроходимостта им броят на скиорите през седмичната почивка беше ограничен; той и Бланш караха ски в събота като в делничен ден; поради пресния сняг това беше истинско удоволствие.

Следобеда тя предложи Хос да я остави да се поупражнява сама. Той гореше от нетърпение да се изкачи със седалковия лифт до истинските писти, но все пак заяви, че с удоволствие ще се пързаля с нея по пистите за деца. Ала Бланш бе упорита и накрая той я остави на склона с Т-образния влек и тръгна към най-дългия от седалковите лифтове — лифт А.

Като се приближи, неволно се усмихна. Десетина скиори чакаха за столчетата, докато обикновено през почивните дни там имаше дълги опашки. Когато стигна до платформата, с крайчеца на окото си зърна нещо черно — беше снощният му познат, германският или шведският учител по ски, който правеше „фигури“ надолу по склона, а после зави успоредно и разпръсквайки снега със ските си, спря близо до лифта. Хос никак не се учуди, че онзи не го позна. Наредените на опашката скиори носеха анораци с качулки, които покриваха главите им и бяха завързани здраво под брадата. Освен това всички скиори носеха слънчеви очила, повечето с жълти плаки заради мъгливия ден, а някои имаха и доста по-тъмни очила. В резултат — това бяха някакви анонимни фигури. И мъже, и жени — всички си приличаха много. Можеха да бъдат група марсианци, чакащи да ги заведат при някой големец. Ала чакаха за столчета. Не стана нужда да чакат много дълго.

Нови и нови столчета се появяваха иззад завоя, минаваха покрай скърцащата машинария. Идваше ред на Хос, който забеляза как момичето пред него бързо седна, щом столчето мина. Забеляза, че столчето се наклони силно, докато подминаваше платформата, и се напрегна в очакване; погледна назад през рамо, когато друго столче се зададе откъм завоя. Стисна щеките в лявата си ръка, а дясната беше отзад, за да може да се улови навреме за ръба на столчето. Столчето обаче мина по-бързо и се наклони по-силно, отколкото бе очаквал. За момент си помисли, че то ще го събори. Улови се за ръба на седалката с дясната си ръка, пъхната в ръкавица с един пръст, усети как се изплъзва под него и машинално посегна да сграбчи с лявата си ръка отвесния прът, при което изтърва щеките си.

— Щеките ви! — извика зад него един от техниците.

— Ще ги пратим горе! — подвикна другият.

Хос се изви леко на столчето и погледна назад. Успя да види как единият от техниците се наведе да вдигне щеките му. Зад него имаше две празни столчета, после един скиор се качи на третото столче и дежурният му подаде изтърваните от Хос щеки. След това двама други скиори заедно заеха едно столче. Вятърът и снегът му пречеха да вижда. Хос рязко извърна глава, ала вятърът, който се спущаше от планината, беше още по-силен. Столчето отпред бе на десетина метра разстояние, но той едва различаваше неясната фигура на човека, седнал на него. Виждаше само смътен силует, замъглен от заслепяващия сняг и силния вятър. Усещаше как в качулката му влиза сняг, навяван от вятъра. Свали ръкавиците си и затегна връзките им. Побърза да надене отново ръкавиците, преди лютият студ да вкочани пръстите му.

Лифтът беше нов и столчетата се носеха безшумно нагоре към планината. От дясната си страна Хос виждаше спускащите се скиори, някакъв кръгъл глупак правеше „рало“, неспособен да спре надолу по един стръмен склон, а един отличен скиор описваше завои с несравнима точност. Вятърът свиреше край ушите му под качулката — единственият звук в планината. Возенето щеше да бъде приятно, ако не бяха вятърът и студът. На някои места столчето висеше на десетина метра над снега долу. Другаде се спускаше на около два метра от земята. Хос предусети, че започва да слиза. Видя платформата за слизане, видя надписа, който го предупреждаваше да държи върховете на ските си нагоре, и се приготви. Скиорът пред него едва успя да слезе от столчето. Снегът валеше толкова силно, че не можеха да го разчистят, и горе нямаше естествен наклон; столчето следваше скиора, вместо да се издигне нагоре. Момичето пред Хос едва не падна. То успя да се освободи, когато столчето се люшна рязко на завоя, преди да поеме пътя си обратно надолу по склона. Хос се съсредоточи върху слизането. За своя изненада, слезе от столчето с минимум усилия и без щеки, а после зачака да минат двете празни столчета. Третото столче се приближаваше. Един мъж се изхлузи с мъка от него, подаде на Хос щеките с въпроса „Тези ваши ли са?“ и продължи със ските към билото на склона. Хос застана точно пред будката, окачил щеки на китките си. Беше сигурен, че на долната лифтова станция на четвъртото столче зад него имаше двама скиори, ала ето че то се приближаваше само с един човек. Озадачен, Хос се взря с присвити очи през падащия сняг. Явно нещо не беше наред с човека на четвъртото столче, нещо стърчеше във въздуха под особен ъгъл — ски? крак? или…?

Столчето се приближаваше бързо.

Скиорът не се помръдна да слезе.

Хос разтвори широко очи зад жълтите си очила, когато столчето минаваше край платформата.

През снежната пелена видя скиора, отпуснал се назад на минаващото столче, а ръцете му в ръкавици висяха безжизнено. От гърдите му точно над сърцето зловещо стърчеше щека, блъскана от вятъра и снега така, че трепереше като жива, забита дълбоко през анорака и облеклото под него, сякаш бе дълга тънка алуминиева сабя.