Линда Хауърд
Удоволствието на Макензи (9)

Глава 8

Два месеца по-късно шериф Зейн Макензи стоеше гол до прозореца на къщата, която бе купил — две спални, в испански стил — в южната част на Аризона. Той напрегнато се вглеждаше в облятата от лунна светлина пустиня и горещи диви вълни заливаха тялото му. Обучението на морските тюлени включваше приспособяването към всякаква обстановка, затова горещият сух климат не го притесняваше.

След като Зейн реши да подаде оставка, животът му бързо тръгна в друга посока. Веднага, след като се разнесе слухът, че капитан II ранг Зейн Макензи напуска флота, му позвъни бивш член от групата му морски тюлени, работещ сега за губернатора на Феникс, и го попита желае ли да поеме за две години длъжността шериф, на мястото на починалия в офиса предишен началник.

Предложението завари Зейн неподготвен. Той никога не бе мислил за възможността да работи в законодателното право. Още повече, че не познаваше законите на щата Аризона.

— Не се притеснявай за това — отговори безгрижно приятелят му. — Шерифът е политическа длъжност и в повечето време се занимава с административна работа. Макар че в началото ще се наложи да се занимаваш и с малко практическа дейност. Неотдавна бяха уволнени двама помощници и няма да ти бъде лесно, докато не им намерят заместници. А от останалите, само един може да ти създаде проблеми, тъй като се надяваше той да заеме това място.

— Защо не го назначиха? — попита Зейн директно. — Какво не му е наред на първия помощник на шерифа?

— Той отказа този пост. Уволни се два месеца преди смъртта на шерифа. Сега работи в полицията в Прескът.

— И никой от другите няма необходимата подготовка?

— Не бих казал това.

— А какво би казал?

— Разбираш ли, ръководството няма друг избор. Останалите помощници са добри момчета, но са твърде млади, без достатъчно опит. Единият е двадесетгодишен и не се интересува от тази работа, а другият е петнадесетгодишен идиот, когото никой не може да търпи.

Шериф! Зейн започна да харесва идеята все повече и повече. Нямаше илюзии, че работата, която поема ще започне без проблеми още от самото начало. Щеше да има затруднения и с петнадесетгодишния ветеран, а другите щяха да се държат резервирано и да се съпротивляват на чужденеца. По дяволите, но той предпочиташе така, защото спокойната работа не го привличаше, беше му нужен ежедневен адреналин.

— Добре, интересувам се. Какво включва?

— Най-вече много главоболие. Заплатата е добра, работното време — ненормирано. На територията на шерифството са разположени няколко резервата. Така че ще ти се наложи да си имаш работа с Бюрото по индианските въпроси. Ще имаш сериозни проблеми и с нелегалните емигранти, но с тях се занимава емиграционната служба. В общи линии престъпността е ниска, защото територията е слабо населена.

 

 

И ето, той беше тук — положил клетва за шериф, съвършено здрав, собственик на къща и сто акра земя. Зейн бе довел и няколко от собствените си коне, отгледани в ранчото на родителите му в Уайоминг. Това бе дяволски различно от работата му във флота.

Настъпи време да се погрижи за Бари. През последните два месеца, Зейн често си мислеше за нея, а в последно време му беше все по-трудно да се съсредоточи в работата. Безпокойството в душата му не минаваше, напротив ставаше по-силно. Като използва старите връзки, с изненада научи, че Бари е напуснала Атина една седмица след завръщането си от Бенгази. Сега живееше в семейното имение в град Арлингтън, щата Вирджиния. Нещо повече, последния месец, посланикът бе подал внезапно оставка и се бе върнал у дома. За плановете на Зейн щеше да бъде по-добре, ако посланик Лавджой бе останал в Атина, но присъствието му не беше проблем, с който да не може да се справи.

Мнението на баща й нямаше значение, той щеше да се срещне с нея. Имаше недовършена работа между тях — връзката, която бе внезапно прекъсната от неговото раняване и нейното насилствено качване на самолета за Атина. Зейн знаеше, че горещата интимност можеше да бъде резултат на стреса и дългите часове прекарани заедно, но да бъде проклет, ако бе само това. Съществуваха и други фактори, които той не можеше да игнорира. Всичко това го накара да си купи билет за сутрешния полет Тусон–Вашингтон. Сега трябваше да спи, но една мисъл се въртеше в главата му. Бари е бременна. Не можеше да обясни защо бе толкова сигурен. Интуиция, предчувствие или логическо заключение? Те бяха правили любов няколко пъти, без да вземат предпазни мерки. Като събереше две и две, изводът бе ясен — съществуваше възможност да е бременна. За него това не бе възможност — бе факт.

Бари щеше да има дете. Неговото дете.

Чувство на силно притежание нахлу в него и като приливна вълна помете предпазливите му планове. Нямаше да има дълго внимателно опознаване, което да доведе до сериозна връзка. Ако тя очакваше дете, веднага щяха да се оженят. Ако не харесаше идеята, той щеше да я убеди. Това беше толкова просто.

 

 

Бременна! Бари пазеше новината само за себе си. Нямаше никакво намерение да я споделя с някой и най-вече с баща си. Отвличането и последствията поставиха бариера между двама им и никой от тях не можеше да се справи с това. Той отчаяно се опитваше да върне предишните им отношения. Затова подаде оставка от поста си на посланик, решение, което можеше сериозно да застраши кариерата му. Всички смятаха, че е напуснал, за да бъде по-близо до дъщеря си, която беше силно травмирана от отвличането и не можеше да живее повече в Атина.

Бари се опитваше да не мисли замесен ли е баща й в тъмни сделки, защото я болеше. Само мисълта, че може да е предател, я ужасяваше. Част от нея просто не можеше да повярва, защото той бе старомоден човек, за когото честта не беше само дадена дума, а начин на живот. Тя нямаше доказателства, само логически заключения, които направи от израза на лицето му, когато му зададе въпроса дали е взел участие в тъмните сделки довели до нейното отвличане.

Още по-голяма болка й донесе твърдото намерение на баща й, да я държи далеч от Зейн. Беше отправила няколко запитвания, когато се върна във Вирджиния, но отново се сблъска в каменна стена. Никой не можа да й даде информация за него. Бари даже се свърза с щаба на морските тюлени, откъдето получи вежлив и окончателен отказ. Но с ръководството на морските тюлени, нещата малко или много бяха ясни. Като се имаше предвид деликатния характер на антитерористичните операции, то провеждаше политика на защита — предпазване членовете на екипа и техните семейства.

Тя носеше неговото дете. И искаше той да знае за това. Бари не очакваше нищо от Зейн, просто искаше да знае за детето им. Отчаяно копнееше да го види отново. Беше се оставила на течението, напълно самотна, изплашена, отчуждена и с разбити чувства, а точно сега най-много се нуждаеше от защита. Зейн не бе човек, който безгрижно ще зареже детето си и ще игнорира съществуването му. Това бебе щеше да бъде постоянна връзка между тях, в това бе сигурна.

Баща й едва ли щеше да промени отношението си към Зейн, ако знаеше за бременността й. По-скоро щеше да прояви собственическите си инстинкти и към внука си, дори и незаконороден. Щеше да предприеме мерки да скрие бременността й, а когато това станеше известно — не можеше да не стане — всички щяха да я съжаляват, предполагайки, че е резултат от изнасилването й. Тогава щяха да й хвърлят погледи изпълнени със състрадание и да говорят за нейната смелост.

Мислеше, че ще полудее. Заслужаваше ли си да избяга във Вирджиния, само за да дойде и баща й след нея. Той изпадаше всеки път в паника, когато дъщеря му излизаше без придружител, не й разрешаваше да кара сама дори собствения си автомобил. Когато искаше да отиде някъде, настояваше тя да вземе шофьора му. Наложи се тайно да отиде до аптеката, за да си купи тест за бременност, макар да бе сигурна в резултата. Тестът потвърди това, което тялото й казваше. Бари знаеше, че трябва да се тревожи и разстрои от тази непланирана бременност, но точно сега това бе единственото нещо в живота й, което я правеше щастлива. Чувстваше се безкрайно самотна. Отвличането и дългите часове прекарани със Зейн я отдалечиха от приятели и роднини. С тях не можеше да споделя спомени и мисли, никой не разбираше нейните нужди и желания. Двамата със Зейн бяха преживели много, той щеше да разбере и внезапната й меланхолия и нежеланието й да говори за отвличането. Тя не бе потаен човек, просто искаше да поговори с някой, който щеше да я разбере. Това, което бяха споделили заедно, й наподобяваше много на боен опит, който ги бе свързал в специална връзка.

Нямаше да може да пази дълго бременността си в тайна. Трябваше да се погрижи за консултации с лекар, а сега всички телефонни разговори се записваха. Разбира се, можеше тайно да се промъкне и да се обади от уличен телефон, но да бъде проклета, ако го направеше!

Стига! Достатъчно! Тя беше възрастен човек и скоро щеше да става майка. Бари мразеше факта, че отношенията с баща й се влошиха до такава степен, че почти не си говореха, но не можеше да намери начин да поправи това. Докато имаше съмнение за участието му в предателство, беше безпомощна. Искаше да й обясни, да й даде правдоподобни причини за нейното отвличане. Беше й омръзнало да наднича всеки път през рамо, когато излизаше от къщи. Искаше да живее нормален живот, да не отглежда бебето си в страх.

Именно такава атмосфера витаеше в къщата и я задушаваше. Бари разбра, че беше време да се махне — да изчезне от постоянно преследващия я страх. Докато баща й участваше в сделки, предизвикващи виновно изражение на лицето му, имаше голяма вероятност да я отвлекат отново. Даже мисълта за това предизвикваше у нея гадене и главоболие, но сега не трябваше да се грижи само за себе си. Сега трябваше да защити детето си.

Неразположението й в началото на бременността принуди Бари да става по-късно, но един ден се събуди рано от гласовете на двойка сладкопойни птици, които се бореха, за най-доброто място на едно дърво близо до прозореца. Веднага след като стана, дойде и атаката на сутрешното гадене. Наложи се да направи обичайните си сутрешни посещения до банята. И както обикновено, след това се почувства добре. Докато се наслаждаваше от прозореца на слънчевото утро, осъзна, че бе много гладна. За първи път от няколко седмици мисълта за храна й се видя привлекателна.

Беше шест часа, твърде рано за появата на Адел — техния готвач. Закуската обикновено се сервираше в осем, а по това време Бари още спеше. Коремът й изкъркори. Нямаше сили да чака още два часа до закуска.

Облече халат, нахлузи чехли и тихо излезе от стаята. Спалнята на баща й се намираше близо до стълбите и не искаше да го тревожи толкова рано. Освен това не желаеше да се присъедини към нея за поредния им неловък разговор насаме. Той опитваше да се държи все едно нищо не бе станало, но тя не можеше да се отнася към него както преди.

Бари бе убедена, че баща й още спи, но щом стигна края на стълбите чу гласа му. Спря, чудейки се дали не я бе чул и не я бе повикал, въпреки нейната предпазливост. Тогава с рязък тон, той произнесе името Мак и тя замръзна.

Студени тръпки преминаха по цялото й тяло, започна да й се повдига. Познаваше само един Мак — Мак Прюет. Но защо трябваше да разговарят по телефона? Доколкото знаеше, Прюет продължаваше да работи в Атина, но тъй като баща й не беше вече посланик, нямаше основание да говори с него.

Сърцето й диво заби, когато друга мисъл нахлу в главата й. Може пък баща й да бе казал Макензи, а тя да е чула само първата сричка. Да не би да говореше за Зейн. Ако опиташе да подслуша щеше ли да разбере къде е той сега и как е със здравето? Без допълнителна информация за състоянието му, трудно можеше да повярва на думите на адмирал Линдли, че Зейн се бе възстановил напълно. Истината изисква доверие — Бари вече не вярваше нито на адмирала, нито на баща си.

Тя се прокрадна по-близо до вратата и нададе ухо.

— … скоро ще свърши, — каза той рязко, след това замълча за секунда. — Не се бяхме договорили така. Бари не трябваше да бъде въвличана. Всичко се обърка, Мак.

Бари затвори очи в отчаяние. Студените тръпки се върнаха обратно, този път по-силни. Затрепери и тежко преглътна надигащото се гадене. Значи баща й наистина бе замесен, Мак Прюет — също. Мак беше от ЦРУ. Двоен агент? Ако отговорът бе да, за кого още работеше? Политическата ситуация не беше подобна на тази от времето на Студената война, когато имаше ясно разграничение между воюващите страни. Някои страни бяха изчезнали от лицето на земята, на тяхно място се бяха появили други. През последните години основната движеща сила, която разделяше света на части, бяха парите и религията. Как се вписваха в това баща й и Мак Прюет? Каква информация имаше баща й, която Мак не знаеше?

Отговорът й се изплъзваше. Информацията можеше да бъде всякаква. Нейният баща имаше приятели във всяка европейска страна и в този случай — достъп до различна поверителна информация. Това, в което не виждаше смисъл, бе защо богат човек, като него ще продава тайни. За някои хора парите бяха като наркотик. Колкото и да имаха — не беше достатъчно — трябваше да трупат още. Такива хора бяха постоянно нащрек за още една доза пари в брой и свързаната с тях власт.

Погрешно ли бе оценила характера на баща си? Нима все още гледаше на него с детски поглед — виждайки само бащата и единствената опора в живота й, а не човека, чиято амбиция го караше да забрави за честта?

Сляпо тръгна към стаята си, без да се интересува, че баща й може да чуе стъпките й. Но той беше или много погълнат от разговора си или не вдигна много шум, защото вратите на спалнята му останаха затворени.

Сви се на кълбо в леглото, защитавайки с тяло нежния зародиш в утробата си.

За какво не се бе договарял баща й? За отвличането й? Минаха повече от два месеца. Съществуваше ли нова заплаха — да я използват, като оръжие срещу него?

Бари се чувстваше безпомощна, лутайки се в тъмното с тези мрачни предположения. Като че ли вървеше по непозната територия без знаци за упътване. Какво трябваше да направи сега? Да отиде с предположенията си във ФБР? На кого да се довери там?

Но най-важното бе, дали ако останеше при баща си щеше да е в безопасност? Реални ли бяха предположенията й? Тя беше видяла много неща, докато той работеше като дипломат, още повече дори, когато самата тя започна да работи в посолството. Случваха се всякакви неща, въртяха се афери, които водеха до опасни ситуации. Като се имаше предвид отвличането, поведението на баща й и голямата му грижа за нейната безопасност, Бари не можеше да си позволи да се надява, че всичко ще бъде наред.

Трябваше да се махне от тук!

Трескаво започна да мисли, къде да отиде, за да не я намерят лесно и как да стигне до там, без да оставя следи, които да доведат агентите при нея. Мак Прюет не беше начинаещ, разбираше си от работата и имаше много контакти. Приличаше на паяк, разпрострял паяжината си навсякъде. Ако купеше билет на свое име или използваше кредитната си карта, той щеше да узнае веднага. За да се скрие наистина, трябваше да има пари в брой и то много. Това означаваше да изпразни банковата си сметка, но как да отиде до банката, без да разбере баща й? Ако се стигнеше дотам, щеше да се наложи да излезе през прозореца и да извика такси от телефонния автомат.

А може би къщата се наблюдаваше?

Простена и закри лицето си с ръце. О, Боже, скоро щеше да заприлича на параноичка. Но в нейното положение всеки би постъпил така. Както беше казал един мислител, дори параноиците имаха врагове.

Бари трябваше да мисли за детето. Без значение, колко безумни изглеждаха действията й, не трябваше да допуска никаква грешка. Ако трябваше да облече черни дрехи, да се промуши през прозореца в най-късните часове на нощта и да пълзи по земята, докато се отдалечи от къщата… колкото и нелепо да звучеше всичко това, щеше да го направи. Тази нощ? Колкото по-рано се измъкнеше, толкова по-добре.

Значи тази нощ.

След като взе решение, тя въздъхна дълбоко и започна да мисли за подробностите. Трябваше да вземе малко дрехи. А също чековата и спестовната си книжка и да закрие разплащателната си и спестовната сметка. Да изтегли от кредитните си карти колкото позволяваше лимита. Сумата, която щеше да се получи бе доста голяма — около половин милион долара. В какво щеше да сложи толкова много пари? Нуждаеше се от голяма чанта.

Ситуацията започна да й се струва доста абсурдна. И как щеше да пълзи по тревата в тъмнината, влачейки два куфара след себе си?

Мисли! — яростно си каза Бари. Трябваше да вземе само едното — дрехите или празната чанта.

Всичко, което можеше да носи в момента бяха наличните й пари — няколко хиляди долара, чековата и спестовната си книжка и кредитните си карти, за другите пари щеше да се погрижи после. От първия отворен магазина за стоки с намалени цени, щеше да си купи дрехи, козметика и чанта за нещата, необходими й в началото. А също и боя, за да оцвети червената си коса в безлично кафяво. Но не и преди банката, за да не може касиера да опише новата й външност.

С такава налична сума пари, пред Бари се изправяха няколко възможности. Можеше да се качи на влака в първата избрана посока и да слезе преди определената спирка. След това щеше да си купи кола на старо, като плати в брой. В този случай никой нямаше да разбере накъде пътува. За по-голяма сигурност щеше да я кара само един ден, а после да я замени за по-добра, като я плати пак в брой.

Мерките бяха твърде драстични, но не и невъзможни. Тя все още не бе убедена, че всичко това е правилно, но на карта бяха заложени животът й и този на бебето. Отчаяните времена изискват отчаяни мерки. Кой беше казал това? Май някакъв революционер от осемнадесети век и ако бе вярно, тя прекрасно разбираше, как се бе чувствал той. Трябваше да изчезне възможно най-незабележимо. А преди да напусне града щеше да прати съобщение на баща си по пощата, за да знае, че всичко с нея е наред. В противен случай щеше да помисли, че отново са я отвлекли и да полудее от мъка и ужас. Бари не можеше да постъпи така с него. Все още много го обичаше, дори и след всичко, което бе сторил. Отново я удари вълна на недоверие и несигурност. Изглеждаше й толкова нереално това, че той предава информация на терористите. Това изобщо не подхождаше на човека, когото познаваше.

Е, баща й не можеше да се нарече любимец на хората, но най-лошото обвинение, което някога бе чула за него, бе обвинението в снобизъм, с което и тя бе съгласна. Той прекрасно изпълняваше задълженията си като посланик и дипломат, работеше с ЦРУ, което имаше представител във всяко посолство, използваше социалното си положение и създадените контакти за разрешаването на различни проблеми. Лично познаваше последните шест президента, а министър-председателят го наричаше приятел. Можеше ли такъв човек да бъде предател?

Не, не можеше! Ако зависеше само от нея, щеше да го оправдае.

Но Бари щеше да има бебе, за което знаеше само тя. Можеше да го усети чрез гърдите си, които бяха станали по-чувствителни и от натиска ниско долу в корема си, свързан с увеличаване на матката и усилващия се приток на кръв към нея. Зараждащият се в нея нов живот, с развитието си, като че ли генерираше топлина в майчиното тяло.

Бебето на Зейн.

Тя щеше да направи всичко, за да го защити. Щеше да намери безопасно място и добро медицинско обслужване. Да си смени името, да си направи нова шофьорска книжка и социална осигуровка. Нямаше понятие как да направи последните две неща, но щеше да се справи. Винаги се намираха тъмни личности, които за пари могат да направят всичко. Шофьорската книжка можеше да се фалшифицира, но социалната осигуровка трябваше официално да се регистрира, без нея не можеше да започне работа.

Трябваше да помисли и за още нещо. Не може да си позволи да разчита само на парите, които имаше — те рано или късно щяха да свършат. Значи трябваше да си намери работа, добре заплатена, за да може да се изхранва и да си плаща наема. Имаше докторска степен по история на изкуството, но поради смяната на името, нямаше да може да я използва.

Но засега трябваше да изчака. Тъй като не беше добре информирана за свободните работни места там, където отиваше да живее, щеше да почака и да види. Нямаше значение какво щеше да работи, като секретарка или нещо друго. Щеше да се съгласи на първата й предложена работа.

Бари погледна часовника — седем и половина. Независимо от опънатите си нерви почувства силен глад. Сега, когато беше бременна, тялото й си имаше свой собствен дневен ред, игнорирайки емоционалната й нестабилност, то се нуждаеше от пълноценна храна.

Мисълта предизвика усмивка на лицето й. Все едно детето й тропаше вече с краче и настояваше за това, което желае.

Нежно притисна ръка върху корема си и почувства леката твърдост, която преди не беше там.

— Добре — прошепна към него. — Сега ще те нахраня.

Бари се изкъпа и облече, като психически се подготви да се изправи срещу баща си.

Когато влезе в трапезарията, той засия от радост, която бързо прикри с чувство на предпазливост.

— Е, това е истинско удоволствие, да си правим компания — каза той, като сгъна вестника и го остави настрана.

— Събудиха ме крясъците на някакви птици — отговори Бари и отиде до бюфета да си вземе препечени филийки и яйца. Лекото гадене при вида на наденичките я накара да размисли и да смени яйцата с плодове. Надяваше се, че това ще бъде достатъчно, за да задоволи апетита на крехкия организъм.

— Кафе — предложи баща й, когато тя седна. Сребърният кафеник бе вече в ръцете му.

— Не, не днес — каза бързо, тъй като стомахът й се сви отново. — В последно време пия прекалено много кафе, затова искам да го намаля — това бе чиста лъжа. Бе спряла кафето от момента, в който заподозря, че е бременна, а и стомахът й протестираше срещу него. — Ще пия портокалов сок — той не предизвикваше гадене.

Бари започна да се храни, като се опита да подържа вежлив разговор, но въпреки това не можа да се отпусне. Не смееше да вдигне очи от чинията, за да не може баща й да прочете в тях мислите й. Не искаше да го притеснява още повече.

— Днес съм на обяд с конгресмен Гард — каза той. — Какви са плановете ти за деня?

— Нямам планове — отговори му. Нейните планове бяха за през нощта.

Погледна я успокоен.

— Тогава ще се видим следобед. Аз ще шофирам сам колата, така че Пул остава на твое разположение, ако искаш да отидеш някъде.

— Добре — съгласи се тя, защото нямаше да ходи никъде.

След като баща й излезе, тя прекара времето си в четене и дрямка. Сега, когато бе взела решение за бъдещето си, се чувстваше по-спокойна. Утрешният ден щеше да бъде напрегнат, затова сега трябваше да си почива, колкото се може повече.

Баща й се върна след обяд и я завари в хола, свита над книгата. Когато го погледна, видя как присъствието й бързо разтопи безпокойството в очите му.

— Успешно ли мина обяда? — попита Бари така, както го правеше преди.

— Знаеш ги какви са политиците — отговори той неопределено.

Баща й обикновено сядаше и отговаряше на всичките й въпроси, но сега ловко отклони подробностите. Конгресмен Гард участваше в комисиите по националната сигурност и по външните работи. Преди да му бе задала повече въпроси, той влезе в кабинета си и затвори вратата. По-рано винаги я оставяше отворена, сякаш я канеше да влезе, когато пожелае. Но сега тя тъжно погледна към затворената врата, след което започна отново да чете.

 

 

Звънецът на вратата я стресна. Бари остави книгата, приближи се до вратата и внимателно погледна през шпионката, преди да отвори. Там стоеше висок тъмнокос мъж.

Главата й се замая, сърцето й заби лудо. Някъде отзад, чу гласа на баща си, който излезе от кабинета.

— Кой е? — попита рязко той. — Позволи на мен.

Бари не отговори. Тя отвори вратата и срещна хладните сиво-сини очи на Зейн. Сърцето й подскочи толкова силно, че дъхът в гърлото й спря.

Погледът му обходи внимателно тялото й и се върна на лицето й.

— Бременна ли си? — попита тихо, гласът му бе нисък, за да не чуе баща й, който приближаваше към вратата.

— Да — прошепна тя.

Зейн уверено кимна, като че ли това реши въпроса.

— Тогава ще се оженим.