Линда Хауърд
Удоволствието на Макензи (5)

Глава 4

Тя заспа бързо като бебе — помисли си Зейн, докато я наблюдаваше. Той имаше десет племенника и неведнъж бе виждал как малките деца внезапно заспиваха, а телцата им се свличаха, все едно са без кости, в ръцете, които ги очакваха. Погледът му се плъзна по лицето й. Сега, когато зората настъпи, дори и при затворени прозорци, можеше ясно да види следите от умора по лицето й. Учудващо как добре се бе справила, въпреки че сега заспа от изтощение.

Време беше и той да отдъхне. Изтегна се до Бари, като остави малко разстояние между тях, за да не я докосва, но достатъчно близо, за да стигне веднага до нея, ако откриеха местоположението им. Чувстваше се все още под напрежение и прекалено зареден с адреналин, за да заспи. Но бе приятно да се отпусне, да си даде време за почивка, докато чакаше градът да закипи от живот.

Сега можеше да види огъня в косите й. На сянка те бяха тъмнокафяви, но когато ги огрееше слънцето, пламваха в златни и бронзови искри. Очите й имаха мек зелен цвят, миглите и веждите бяха кафяви и гладки като на норка. Луничките не го изненадаха, но се възхити на бялата като мляко и сметана кожа, нарушена единствено от синьото петно върху едната буза. Имаше синини и по ръцете. Беше сигурен, че ризата прикриваше и други белези по тялото, оставени от тези зверове. Бари настояваше, че не я бяха изнасилили, но тя най-вероятно се срамуваше от това някой друг да не разбере. Все пак не бе имала никакъв избор. Вероятно желаеше да го запази в тайна заради баща си. Зейн не се интересуваше от причините за нейното мълчание, той просто искаше, тя да получи необходимите медицински грижи.

Безпристрастно преценяваше възможността да се промъкне обратно в сградата и да убие всичките копелета, които бяха все още там. За Бога, те си го заслужаваха и той не би изгубил и една ценна минута в съжаление заради никой от тях. Но мисията му бе да спаси мис Бари Лавджой, а тя не беше все още завършена. Ако се върнеше, имаше опасност да го убият, а това щеше да застраши и нея, и хората му. Отдавна се бе научил как да разграничава емоциите от действията, така че трябваше да мисли трезво, за да не провали операцията. По дяволите, искаше да ги избие.

Зейн харесваше как изглежда Бари. Не бе зашеметяваща красавица, но имаше правилни черти. В съня си, временно необезпокоявана от проблемите, изглеждаше спокойна и сладка. Беше очарователна и изящна като фигура от скъп порцелан. Е, трябваше да признае, че за жена не бе ниска, а по-скоро средна на ръст, около метър шестдесет и пет. Но в сравнение с неговите метър и деветдесет, и четиридесет и пет килограма повече, тя изглеждаше миниатюрна. Но не бе толкова дребна като майка му и сестра му, които бяха деликатни като феи. Въпреки аристократичния си произход, Бари Лавджой имаше характер на пионер. На нейно място, повечето жени биха се разпаднали.

Зейн беше изненадан от сънливостта си. Въпреки ситуацията, в която се намираха, на него му действаше успокояващо, да лежи до нея и да я наблюдава как спи. Макар по характер да бе вълк единак и предпочитанието му след задоволяване на сексуалния глад да спи сам, сега спонтанно изпита чувство да защити спящата Бари с тялото си. Дали още хората от древността са правили така, да поставят тялото си като преграда между входа на пещерата и спящите жена и деца, наблюдавайки с притворени очи равномерното им дишане, докато огънят догаря и над земята се спуска нощта? Ако това бе толкова древен инстинкт, размишляваше Зейн, защо, по дяволите, не го беше изпитвал до сега?

Искаше да я докосне, да почувства под ръката си мекотата на женската й плът. Искаше да й даде топлината и защитата на собственото си тяло; да се премести по-близо, да обгърне с ръка талията й и да я приласкае в обятията си. Спря го единствено увереността, че последното нещо на света, което Бари би желала сега, са мъжки докосвания.

Толкова му се искаше да я държи в прегръдките си, че чак го болеше.

Бари беше облечена с ризата му, но тя не можеше да прикрие извивките на тялото й. Зейн много добре виждаше в тъмното и бе разгледал високите кръгли гърди — не много големи, но определено съблазнителни — и малките остри зърна. Беше по женски закръглена, с тънка талия, заоблени бедра и красив триъгълник от косми между краката си. Той бе видял и дупето й. Тези мисли възбудиха желанието му. Тя бе прекрасна и той искаше да се притисне между бедрата й.

Нямаше да може да заспи. Беше напълно възбуден; желанието пулсираше в набъбналата му твърда плът. Потръпна, обърна се и легна по гръб, за да се разположи по-удобно, но удобството му се изплъзваше. Единственият начин да се отпусне, бе да легне между бедрата на Бари и да потъне в нежното топло тяло, нещо, за което не можеше и да мечтае.

В малката стая ставаше все по-светло. Утрото настъпваше. Каменните стени щяха да ги предпазят от дневната горещина, но скоро щяха да имат нужда от вода. Вода, храна и дрехи за Бари. Традиционното мюсюлманско облекло щеше да подхожда повече в случая, отколкото европейското, за да я покрие от горе до долу. В Бенгази имаше достатъчно мюсюлманки и нямаше да се набива на очи.

Улицата се изпълни с шум, на пристанището закипя работа. Зейн разбра, че беше време да потърси храна. Изтри, доколкото бе възможно, камуфлажната боя, а останалата размаза с мръсотията по лицето си. Нямаше да тръгне без оръжие, затова издърпа края на тениската си и пъхна пистолета отзад в колана, след което отново го прикри с нея. Всеки, който видеше издатината щеше да се сети какво е, но по дяволите, в тази част на света, не бе нещо необичайно хората да носят оръжие. Благодарение на четвъртинката си индианска кръв, кожата му имаше тъмен и бронзов оттенък, а безкрайните тренировки в морето, под слънцето и вятъра, бяха добавили плътност на тена. Във външния му вид нямаше нищо, което да привлече вниманието на минувачите, дори сините му очи, нямаше да направят впечатление, защото в Либия имаше много хора с европейски родители.

Погледна още един път Бари и се увери, че спи дълбоко. Беше я предупредил, че по някое време ще излезе, така че ако се събуди и него го няма, да не се притеснява. Той напусна временното им прикритие така безшумно, както бе влязъл.

 

 

Бяха изминали по-малко от два часа, когато Зейн се върна, точно навреме за поредната връзка с неговите хора. Оказа се, че има талант за набавяне на необходимото, помисли си мъжът, въпреки че думата кражба би подхождала повече. Сдоби се с черна женска рокля и покривало, в което уви плодовете, хляба и сиренето. Намери и чифт чехли, които се надяваше да станат на Бари. Най-трудното бе да донесе вода, защото нямаше в какво да я налее. Наложи се да открадне бутилка с вино забранено от Корана, но продавано навсякъде. Изля евтиното кисело питие и напълни бутилката с вода. Тя щеше да има привкус на вино, но по-важното, че беше течност, а това бе всичко, от което се нуждаеха. Докато имаше възможност, замаскира входа на укритието им. Натрупа камъни и нареди прогнили дъски така, че все едно вратата бе блокирана. Тя се виждаше, но вече бе по-недостъпна. Най-накрая, Зейн провери, може ли лесно и бързо да излезе от укритието, промуши се обратно вътре и подпря дървената врата върху висящите й панти.

Едва тогава се обърна и погледна Бари. Тя все още спеше. В стаята беше станало значително по-топло и младата жена бе изритала настрани одеялото. Ризата се бе вдигнала около талията й.

Желанието го удари в гърдите — сърцето му заби като лудо, дъхът му спря в гърлото, пот изби по челото му — и се спусна надолу. Боже!

Той трябваше да се обърне! Трябваше да я завие с одеялото! И най-важното — да изхвърли от главата си мислите за секс! Толкова неща имаше да прави, а вместо това я гледаше с глад, толкова интензивен, че го болеше и го караше да трепери от желание. Погледът му лакомо попиваше всеки сантиметър от женствеността й. Болката в слабините му пулсираше, като зъбобол. Никога през живота си не бе пожелавал така жена. Къде бяха прехваленото му хладнокръвие и самоконтрол? Всяка една част от тялото му беше станала гореща. Дяволското му желание бе толкова неудържимо, че Зейн се тресеше от усилието да се въздържи.

Бавно със сковани движения остави нещата на пода. Въздухът излезе със свистене през стиснатите му зъби. Зейн не предполагаше, че сексуалната неудовлетвореност може да бъде толкова болезнена. Никога не бе имал проблеми да получи жената, която желае. А тази тук бе табу. Дори опитът за съблазняване бе немислим. Беше изтърпяла достатъчно мъжки докосвания, за да се налага сега да се предпазва и от него.

В стаята бе станало още по-топло и ако я покриеше отново, Бари щеше пак да се отвие. Предпазливо се отпусна на едно коляно до нея и с треперещи пръсти издърпа краищата на ризата. С недоверие наблюдаваше ръцете си. Никога не беше треперил — и в най-напрегнатите и опасни ситуации, оставаше непоколебим, като скала, а в бой запазваше ледено спокойствие. Бе скачал с парашут от горящ самолет, бе плувал в море заобиколен от акули, бе зашивал собствените си рани. Бе обяздвал коне, даже няколко пъти разярени бикове. Убивал бе хора. И всичко това, без да му мигне окото! А тази спяща червенокоса девойка го беше накарала да трепери!

Зейн се застави да се отдръпне и постави слушалките на главата си. Подаде еднократен сигнал и получи веднага два в отговор. Всичко бе наред.

Може би малко вода щеше да го успокои. Беше по-добре да мисли за течността в бутилката, отколкото за Бари. Пусна в шишето няколко таблетки за обеззаразяване; виното, което беше останало на дъното, не бе достатъчно да убие всички невидими малки създания. Таблетките нямаше да подобрят вкуса на водата, напротив, щяха да го влошат, но по-добре така, отколкото болки в стомаха.

Зейн отпи, колкото да облекчи жаждата си, след което се облегна с гръб на стената. Нямаше какво да прави, освен да чака и да съзерцава стените. По дяволите, нямаше никакво доверие в себе си, за да наблюдава Бари.

Събудиха я гласове. Чуваха се ясно и съвсем наблизо. Бари се изправи рязко, а очите й станаха огромни от тревога. Изведнъж се оказа в плен на силна, като камък ръка, а друга — още по-твърда — запуши устата й, задушавайки всеки възможен звук, който можеше да издаде. Объркана, дезориентирана и в пълен ужас, тя започна да се бори. Зъбите! Трябваше да използва зъбите си! Но пръстите бяха притиснали здраво челюстта й и тя не можеше да отвори устата си, за да го ухапе. Отчаяно въртеше глава, но той я стисна по-силно. Вместо да се изплаши, тя се почувства странно защитена.

— Ш-ш-шт — позна глухия шепот, който разпръсна мъглата на паника и сънливост. Зейн!

Незабавно се успокои и се отпусна с облекчение. Напрежението напусна мускулите й. Зейн наведе лице към нея, без да маха ръка от устата й. Очите им се срещнаха в сумрака на стаята, мъжът кимна, когато видя, че вече е будна и го разпозна. Здравите му пръсти освободиха устата й и нежно се плъзнаха по кожата, извинявайки се за силата на захвата. Откритата милувка я порази като мълния. Тя потръпна от заливащата я топлина, изгаряща нервните окончания по цялото й тяло и инстинктивно скри лице в топлата извивка на рамото му. Ръката около нея се отдръпна незабавно, когато почувства потрепването й. За част от секундата тя усети колебанието му, след което той я придърпа отново.

Гласовете се чуваха все по-близо, сега съпроводени от глухи удари и звуци на падащи камъни. Тя напрегнато се вслуша в бързия говор на арабски, в опит да разпознае гласовете. Не бяха ли същите, които бе принудена да слуша през целия вчерашен кошмарен ден? Беше трудно да се каже.

Бари не знаеше арабски. Бе получила отлично образование, което отговаряше на потребностите на дъщеря на посланик. Свободно говореше френски и италиански, испански — по-малко. Когато баща й получи назначението си в Атина, тя си постави за цел да научи гръцки и го владееше достатъчно, за да може да проведе разговор, но разбираше повече, отколкото говореше.

Сега отчаяно съжаляваше, че не беше настоявала за уроци по арабски. Мразеше всеки миг, който бе прекарала в ръцете на похитителите си, но това, че не разбираше езика им я правеше още по-безпомощна и по-самотна.

По-скоро щеше да умре, отколкото да попадне отново при тях.

Изглежда бе нервна и напрегната, защото Зейн я притисна успокоително. Тя хвърли бегъл поглед към лицето му, но той не гледаше към нея. Очите му бяха приковани в нестабилната полуизгнила врата, която закриваше входа на убежището им. Той слушаше гласовете със спокойно и хладно изражение на лицето. Внезапно тя разбра, че Зейн знае арабски и това, което хората стоящи отвън, насред развалините говореха, не го тревожеше. Той наблюдаваше; всеки момент можеха да открият стаята, но очевидно се чувстваше уверен, че може да се справи с проблема.

И не без причина! От видяното по-рано, бе разбрала, че Зейн е в състояние да се справи с всяка ситуация. Беше готова да му повери живота си! Вече го бе поверила!

Гласовете продължиха да се чуват още дълго време, понякога се приближаваха толкова близо до убежището, че Зейн стискаше в ръка големия си пистолет и държеше уверено вратата на прицел. Бари се загледа в ръката му — толкова красива, силна и умела. Не забеляза никакво колебание, изглеждаше толкова нереална, почти нечовешка. Беше спокоен и съвършено контролираше тялото си.

Те седяха тихо в малката, задушна и полутъмна стая. Дълго време дишането им бе единственото движение.

Бари забеляза, че одеялото вече не покриваше краката й, но ризата, слава Богу, й позволяваше да запази известно приличие. Така или иначе, бе твърде горещо да лежи под завивката.

Времето минаваше изключителни бавно. Топлината и мълчанието й действаха като хипноза, примамвайки я в полусънно състояние. Беше ужасно гладна, но мислеше за това някак отнесено, все едно не касаеше нея. От дългото седене на едно място, започнаха да я болят мускулите, но тя пренебрегна болката. Жаждата, обаче, бе друго нещо. В нарастващата топлина, необходимостта от вода, започваше да я измъчва. Похитителите й бяха дали вода на няколко пъти, но не беше пила от много часове, откакто разбра, че те с нетърпение чакаха тя да се облекчи в тяхно присъствие. Бари предпочете да се лиши от водата, отколкото да им предостави това развлечение още веднъж.

От лицето на Зейн се стичаше пот и навлажняваше тениската му. Харесваше й да лежи така сгушена в него. Усещайки мъжката ръка около себе си, тя се чувстваше в по-голяма безопасност, отколкото ако стените на тяхното убежище бяха изградени от стомана, а не от разпадащи се камъни, хоросан и изгнили дъски.

През целия си живот, не се бе държала така свободно с мъж. Единствената й връзка досега с военни се ограничаваше с офицерите, заемащи високи длъжности в посолството, основно полковници, генерали и адмирали, без да се считат морските пехотинци в перфектните им униформи и с безупречните си маниери. Морските пехотинци бяха образцови войници, иначе не биха ги избрали да охраняват посолство, но те нямаха нищо общо с мъжа, в чийто ръце сега се чувстваше толкова защитена. Те бяха войници, а Зейн бе воин. Той се различаваше от тях така, както стоманеният смъртоносен нож, който висеше на бедрото му, от джобното ножче. Мъжът беше фино усъвършенствано оръжие. Но все пак не беше безсмъртен, а и тук не бе безопасно. Скривалището им можеше да бъде открито. Той можеше да бъде убит, а нея да я хванат отново. Бари не можеше да игнорира трудното положение, в което се намираха с такава лекота, с каквато бе забравила за глада и схванатите си мускули.

Мина много време, преди гласовете да си отидат. Зейн свали ръката си от нея, отиде безшумно до вратата и надникна. Никога не бе виждала някой да се движи с такава тиха грация, като голяма котка в джунглата, все едно краката му обути в ботуши, бяха лапи от кадифе.

Бари не се помръдна, докато Зейн не се обърна с леко отпуснато изражение на лицето, което говореше, че опасността е отминала.

— Какви бяха тези хора? — поинтересува се тя, като се стараеше да говори тихо.

— Търсеха строителен материал, блокове, неизгнили дъски. Ако имаха чук, вероятно щяха да разбият тези стени. Сега закараха с количка малко материал, но ако не им стигне ще се върнат отново.

— Какво ще правим?

— Това, което направихме и преди. Ще залегнем и ще пазим тишина.

— Но, ако те влязат тук…

— Ще се справя — със спокоен и уверен тон Зейн прекъсна безпокойството й. — Донесох малко храна и вода. Искаш ли?

Бари се надигна на колене, всяка част от тялото й изразяваше нетърпение.

— Вода! Толкова съм жадна! — след това си спомни неотдавнашното си мъчение. — Но ако пия, къде ще отида после… Е, знаеш.

В отговор на ироничния му поглед тя леко почервеня. Разбира се за него това не беше проблем. Когато той и хората му бяха на мисия, можеха да се облекчат, където и когато пожелаят.

— Ще намерим подходящо място — накрая каза Зейн. — Това не бива да ви спира да пиете вода, колкото е нужно. Намерих ви също и дрехи, но тук ще стане толкова горещо, че е по-добре да почакате до довечера, преди да ги облечете.

Мъжът посочи черния вързоп до неговите принадлежности и Бари разбра, че това са дрехи. Представи си се напълно облечена и едва не заплака от благодарност. Хората на Зейн нямаше да я видят само по риза. Но той бе прав, в тази горещина, и в това малко помещение, предпочиташе да остане така засега. И двамата знаеха, че отдолу няма нищо. Беше я видял гола и доказа своето благоприличие, като й даде ризата си и игнорира голотата й. Така че сега нямаше смисъл да се крие в дреха дълга до глезените.

Зейн донесе бутилката и я отвори.

— Водата не е добра на вкус — предупреди я, подавайки бутилката. — От таблетките за обеззаразяване е.

Топлата вода наистина миришеше на химикал. Но беше толкова прекрасна! След няколко глътки, стомахът й, в който нямаше капчица течност от много дълго време, се присви в спазми. Докато Бари пиеше, той разопакова донесената храна — твърд хляб, парче сирене, няколко портокала, сливи и фурми. Това бе истинско угощение!

Зейн постла одеялото, за да може тя да седне удобно, извади ножа, отряза неголямо парче от хляба и от сиренето и й ги подаде. Тя се приготви да протестира, че е много гладна и това няма да може да я нахрани, но разбра, че яденето трябва да им стигне за целия ден, а може би и за повече. Нямаше право да се оплаква за количеството храна, което получи.

Не беше любител на сиренето и подозираше, че ако не бе толкова гладна, нямаше да се докосне до него. Но тук и сега то й се стори много вкусно. Ядеше хляба и сиренето, изпитвайки удоволствие от самия процес на дъвчене. Беше надценила глада си. Малките порции храна й бяха повече от достатъчни.

Зейн дъвчеше своята част с огромно желание, а след това обели един от портокалите. Настоя тя да изяде няколко сочни парчета и да изпие малко повече вода. Чувствайки се преситена, Бари отказа допълнителното парче портокал и се прозя.

— Не благодаря, наядох се.

— Искате ли да се освежите?

Рязкото завъртане на главата й, разпръсна кичури червена коса. В отговор на нетърпеливото, въпросително изражение на лицето й, в светлите очи на Зейн пламнаха игриви искри.

— Има ли достатъчно вода?

— Достатъчно, за да намокрим една кърпа.

Тя не разполагаше с кърпа, но естествено, той имаше. Мъжът внимателно наклони шишето, за да излее толкова вода, колкото бе необходимо да се намокри малко от плата, после любезно се обърна с гръб и започна да се занимава с оръжието си.

С бавни движения Бари прокара влажната кърпа по лицето си и почувствала свежестта, въздъхна от удоволствие. Не беше разбрала колко е мръсна, докато не бе в състояние да промени положението. На едната си буза откри възпалено място, където я беше ударил един от похитителите. По ръцете си видя синини. Погледна назад към широкия гръб на Зейн, бързо разкопча ризата, достатъчно, за да може да плъзне кърпата и обтри тялото и мишниците си. Оправи дрехата и отдели внимание на мръсните си крака. Влагата се изпаряваше и създаваше приятно охлаждане, което й достави удоволствие, сравнимо със сладострастие.

— Готова съм — каза Бари и подаде тъмната кърпа на обърналия се към нея мъж. — Почувствах се чудесно. Благодаря.

Сърцето й подскочи в гърдите. Зейн също бе решил да се разхлади, но за разлика от нея, той не се прикриваше с дрехите. Дръпна тениската си през главата и я захвърли на одеялото, седна на петите си, намокри кърпата и започна да почиства лицето си.

О, Боже! Бари се загледа очарована в изпъкналите мускули на гърдите и корема, които се свиваха и отпускаха в зависимост от движението му. Слабата светлина задълбочи цвета на бронзовата му кожа и заблестя върху гладките силни рамене. Очарованият й поглед се местеше по извивката на ключиците и по бляскавите черни косми, които се простираха отпред на гърдите му. Той се обърна, за да вземе нещо и тя видя, че гърбът му е не по-малко впечатляващ с дълбоката вдлъбнатина на гръбначния стълб, от двете страни на който, се открояваха силно развити мускули.

На лявата му скула имаше двусантиметров белег. Заради мръсотията, тя не го бе забелязала, но сега ясно се виждаше сребристата му линия. Той не го обезобразяваше, просто една малка права линия, прецизна като хирургически разрез. Белегът покрай ребрата му, обаче бе различен, дълъг пет-шест сантиметра, груб с дебели и назъбени краища. След което следваха още два, но кръгли — единият малко над кръста, другият — под дясната ключица. Бяха от огнестрелно оръжие. Бари не бе виждала досега рани от куршум, но ги разпозна веднага. Още един белег украсяваше десния му бицепс. Само Бог знае още колко други белези имаше по цялото си тяло. Воинът не водеше приказен живот; тялото му носеше следите от битките.

Приклекнал и наполовина гол, Зейн спокойно обтри с влажната кърпа потните си гърди и, ръцете, след това ги вдигна и избърса мишниците, показвайки гладката кожа и интригуващо заплетени косъмчета. Той беше толкова мъжествен — истински воин, и само един поглед на Бари, бе достатъчен да спре дъха в гърдите й.

Топлата вълна, разляла се по тялото й, й показа, че е повече жена, отколкото някога бе предполагала.

Малко замаяна, тя се облегна назад и се опря на стената. Разсеяно провери, добре ли я прикрива ризата. Главата й бе пълна с хаотични, но изключително ясни мисли.

Те бяха все още в опасност.

През последните кошмарни двадесет и четири часа не бе отделила време да мисли за мотивите на отвличането си. С прекалено много неща трябваше да се справи изведнъж — ужаса, объркването, болката от ударите, които бе получила.

През по-голяма част от времето беше със завързани очи и дезориентирана. Унижаваха я, съблякоха я гола, опипваха я грубо, плашеха я с изнасилване, но въпреки това бяха спрели на крачка от извършването му поради някаква причина. Очевидно им бе приятно психическото й изтезание, но явно имаха заповед да запазят девствеността й за лидера им, който трябваше да пристигне днес.

Кой беше той? Този ли човек стоеше зад похищението? И защо? Откуп?

Сега, когато можеше да мисли спокойно и ясно, сметна, че не това е причината за отвличането й. Да, баща й бе богат. Повечето дипломати идваха от средите на богатите и в това нямаше нищо необичайно. Ако парите бяха основния мотив, то в посолството имаше много по-състоятелни хора. Или беше избрана неслучайно? Всеизвестно бе, че баща й, ще направи всичко възможно, за да спаси дъщеря си.

Но защо похитителите я бяха извели извън страната? Нима не беше по-разумно да са наблизо, за да получат парите по-бързо? Не — фактът, че я заведоха в друга страна, означаваше, че причината за отвличането бе друга. Може би в крайна сметка бяха поискали откуп, когато бе в ръцете им? Защо не? Но явно парите не бяха главната им цел. Тогава каква беше?

Бари не знаеше и докато не разбереше кой бе техният лидер, нямаше как да узнае, и целта им.

Не им трябваше лично тя. Отхвърли тази възможност, без да се замисля. Не беше обект на влюбен маниак, защото никой, толкова обсебен от една жена, нямаше да позволи да бъде отведена толкова далеч, да я бият и злоупотребяват с нея. Тя не бе от типа жени, които можеха да възпламенят такава страст. Никой от бившите й ухажори не беше проявил признаци на такова обсебващо желание.

Така че имаше и нещо друго; някои части от пъзела липсваха. Може би тя знаеше нещо важно? Нещо, което бе чела или видяла?

Нищо не й идваше на ум. Не участваше в тайни дела, макар да знаеше, кои от служителите в посолството работеха за ЦРУ. Но това беше нормално, баща й често беседваше с Арт Сандифър, а напоследък и с Мак Прюет. Бари не знаеше нищо за Мак Прюет. Имаше нещо обезпокояващо в него и това я тревожеше.

Баща й смяташе Мак за добър човек. Тя не бе сигурна в това, но не изглеждаше и като престъпник. Преди няколко седмици, без да знае, че при баща й има посетител, влезе, без да почука. Той предаваше дебел пакет на Мак и двамата я погледнаха стреснато и гузно. Но баща й като дипломат, заглади неудобното положение с разговор, а Мак незабавно излезе с пакета. Бари не зададе никакви въпроси, защото това засягаше работата на ЦРУ, а тя се държеше по-далеч от тези неща.

Сега се чудеше, какво ли е имало в пакета.

Малкият инцидент бе единственият, който успя да си спомни. Веднъж Арт Сандифър бе казал, че в живота няма случайни съвпадения. Бяха ли свързани този случай и отвличането? Това ли беше причината? Напълно възможно.

Тя не знаеше какво има в пакета и не бе проявила интерес към него. Но бе видяла самия акт на предаване. Това означаваше… Какво означаваше?

Бари чувстваше как се лута и се объркваше още повече — изваждаше грешни заключения, стигаше до задънена улица и несигурно се връщаше пак назад. Баща й никога не би направил нещо, с което да й навреди. Заради това този пакет нямаше никакво значение, освен ако той не участваше в нещо опасно и се опитваше да го прекрати. Нейното отвличане имаше смисъл, само ако го принуждаваха да направи нещо, което той не желаеше.

Не можеше да възприеме идеята, че би изменил някога на страната си — не и доброволно. Не беше сляпа за слабостите му. Проявяваше се като сноб, изобщо не допускаше идеята, че тя някой ден ще се влюби и ще се омъжи. Неговите грижи я задушаваха, но той бе почтен човек и истински патриот. Може би похитителите се опитваха да го принудят да направи нещо или да им даде някаква информация, а той отказваше. Те, може би, я използваха, за да окажат натиск върху него, за да го принудят да направи това, което искат.

Логично заключение.

А може би пакетът не беше свързан с нейното отвличане и Арт Сандифър не бе прав относно съвпаденията?

Но ако беше?

Ако, въпреки инстинкта за баща си, той бе участвал в нещо непозволено? Тази мисъл предизвика гадене в стомаха й, но Бари трябваше да помисли за всички възможни причини, да ги разгледа от всички страни. Трябваше да се изправи пред тях и за момента да ги сложи настрани, защото сега не бе в състояние да направи нищо.

Ако похитителите се опитваха да я използват като оръжие срещу баща й, то те бяха загубили. Ако работата бе за откуп, то в отговор на освобождаването й, сега им оставаше да размахат ръце и да намерят арабския еквивалент на Ах, по дяволите, всичко.

Лидерът им не беше тук. Тя дори не знаеше къде е това тук. Прекалено много неща се бяха случили, за да задава въпроси за географското положение.

— Къде се намираме? — измърмори тя, мислейки, че наистина трябва да знае.

Зейн учудено вдигна вежди. Той седеше на пода вдясно от нея, облегнал гръб на стената. Беше завършил с почистването и се чудеше колко време щеше да е отнесена в мисли.

— В района на пристанището — отговори мъжът. — В най-опасната част на града.

— Имах предвид в кой град? — поясни Бари.

Разбиране проблесна в светлите му кристалночисти очи.

— Бенгази — тихо отвърна той. — Либия.

Либия?! Зашеметена, тя прие новината и се върна към неизказаните разсъждения, които следваше.

Лидерът им пристигаше днес. Откъде? Атина? Ако имаше контакт с хората си, трябваше вече да е разбрал, че тя по някакъв начин е избягала. Но ако имаше достъп до посолството и до баща й, щеше да знае, че не се е върнала още. Ето защо бе логично, да е все още в Либия. От което стигаше до извода, че те ще продължават активно да я търсят.

Погледна отново Зейн. Очите му бяха полузатворени, изглеждаше почти заспал. Заради жегата, не си бе сложил отново тениската. Въпреки сънливостта му, тя усети, че той прекрасно знаеше какво става около тях. Беше дал почивка на тялото си, но съзнанието му оставаше нащрек.

След униженията и болката, изпитани в ръцете на похитителите, грижата и вниманието на Зейн бяха като успокояващ балсам, който й помогна да излекува разбитите си чувства, преди да има време да разбере, колко дълбоки щети са нанесли преживените събития. Преди да осъзнае това, тя бе реагирала на Зейн, както жена реагира на мъж и по някакъв начин това й се стори правилно. Той беше точно обратното на зверовете, които се наслаждаваха на нейното унижение. Може би сега я търсеха из целия град и докато беше в тази страна, съществуваше възможност да я хванат отново. И ако това се случеше, този път нямаше да отлагат заплахите си.

Не, това бе непоносимо! Но, ако се случеше най-лошото, те нямаше да получат очакваното удовлетворение. По дяволите, нямаше да им позволи да отнемат девствеността й!

Бари никога не беше мислила за девствеността си, освен като за липса на опит и желание. В швейцарското училище имаше няколко възможности за срещи с момчета, но не бе заинтересувана. След като напусна училище, прекалената загриженост на баща й и работата в посолството, не й оставяха достатъчно време и бяха ограничили обществения и личния й живот. Мъжете, с които се бе срещала, не бяха по-интересни от момчетата в училище. А и заплахата от СПИН, не си струваше риска да се запознае със секса, единствено, за да натрупа опит.

Но, тя си мечтаеше. Мечтаеше си да срещне мъж, да го обикне, да прави любов с него. Обикновени, нормални мечти за всяка жена.

Похитителите, които я бяха оскърбили до дъното на душата й, почти успяха да унищожат мечтата й за любов към някой мъж. Бари разбираше, че ако бе останала по-дълго в плен, щеше да бъде травмирана и никога нямаше да бъде в състояние да обикне и да понесе мъжко докосване. Ако Зейн не я бе отвел, първият й сексуален опит щеше да бъде изнасилването.

Не! Хиляди пъти, не!

Дори да успееха да я хванат отново, тя нямаше да им позволи да убият мечтата й.

Изправяйки се на крака, тя направи няколко крачки встрани, към почиващия до стената Зейн. В отговор на нейното движение, видя как, мускулестото му тяло се напрегна, но остана неподвижно. Бари стоеше над него и го гледаше със зелените си очи, които блестяха на слабата светлина.

Погледът, който Зейн й отправи, остана безпристрастен.

— Прави любов с мен — помоли тя с дрезгав глас.