Линда Хауърд
Удоволствието на Макензи (11)

Глава 10

Бари се омъжваше за него, само защото имаше нужда от неговата защита. Тази мисъл разяждаше Зейн по време на дългия полет до Лас Вегас. Тя спокойно седеше в съседното кресло, като от време на време заспиваше и говореше само когато й задаваше някой въпрос. Имаше изтощения вид на човек, прекарал дълго време в напрежение. Сега, когато обстоятелствата се бяха променили, тялото й се поддаде на умората. Накрая окончателно заспа, скланяйки глава на рамото му.

Бременността също й се отразяваше. Зейн не забеляза никаква физическа промяна, но трима от по-големите му братя бяха създали достатъчно деца, за да знае колко уморени са жените в първите месеци на бременността. Поне Шиа и Лорен бяха уморени. Но никога нищо не се отрази на Каролайн — дори и петимата й синове.

При мисълта за бебето Зейн се разтресе отново от ожесточен собственически инстинкт. В тялото на Бари растеше неговото дете! Най-много от всичко му се искаше да я сложи на коленете си и да я държи в ръцете си, но препълненият самолет не беше най-доброто място за всичко, което му идваше на ум. Това щеше да почака до след брачната церемония. Зейн я желаеше повече отколкото в Бенгази. Когато Бари му отвори вратата и той я погледна в зашеметяващите зелени очи, внезапно изпита толкова силна възбуда, че едва обузда желанието да я притисне до себе си. Спря го само присъствието на баща й.

Не биваше да чака толкова дълго. Веднага след като оздравя, трябваше да дойде за нея. Беше живяла в страх и го преодоляваше по същия начин както в Бенгази — със спокойна решителност. Зейн не искаше тя да се страхува никога повече в живота си.

 

 

Пристигането на Бъни и Призрака с докарания Олдсмобил 442, производство 1969 година, беше като среща между стари приятели. Бари излезе от наетия автомобил с щастливи възгласи и радостно ги прегърна. Зейн с одобрение забеляза, че и двамата са дискретно въоръжени. Те бяха в цивилни дрехи, но под ризите им можеше да се забележи по един голям пистолет под мишницата и един малък на гърба. В цивилния живот морските тюлени не носеха оръжие, но Зейн им бе обяснил ситуацията и ги остави сами да преценят, тъй като вече не беше техен командир. За всеки случай те се бяха подготвили и за неприятни изненади. Зейн също носеше оръжие под лявата си мишница, скрито от лекото му яке.

— Не си струва да се притеснявате, мем — увери я Призрака. — Ще ви откараме с шефа до летището, живи и в безопасност. Нито един автомобил, освен тези от Наскар, не могат да се сравнят с колата на Бъни.

— Сигурна съм, че е така — отговори Бари, насочила поглед към колата. Изглеждаше достатъчно обикновена, боядисана в светло сиво. И хромираните й части бяха както при другите автомобили. Ниският звук на двигателя й обаче, не звучеше като при обикновените серийни коли и гумите й бяха значително по-широки.

— Бронирани стъкла, подсилена конструкция — гордо разказваше Бъни, докато помагаше на Зейн, да пренесе багажа в своя любимец. — Стоманените пластини са прекалено тежки, за да развие скоростта, която аз искам и затова прибягнах към новите огнеупорни материали, които са по-леки и по-надеждни, направени от карбон. Все още работя над защитата от пожар.

— В такъв случай, ще се чувствам в пълна безопасност — увери го Бари.

Когато двамата със Зейн седнаха на задната седалка на колата с две врати, тя шепнешком попита:

— Къде е Наскар?

Призрака, който можеше да чуе падането на игла от четиридесет крачки, много бавно се извърна към задната седалка. Лицето му изразяваше невероятно удивление.

— Не, къде, мем — каза, като се стараеше да се пребори с шока, — а какво! Наскар е състезание за серийни автомобили.

Като всеки нормален южняк, той бе израсъл като истински фанатик по ралитата и винаги се смайваше, когато попаднеше на човек, който не споделяше страстта му към тези състезания.

— О! — погледна го Бари с извинителна усмивка. — Прекарах много време в Европа и не съм запозната с тези състезания, освен Гранд При.

Бъни подигравателно изсумтя.

— Тези автомобили-играчки. Тях не можеш да ги караш по улицата. Само ралито със серийни коли, може да се смята за истинско състезание — каза той презрително и изкара своето заблуждаващо на вид чудовище от паркинга, наблюдавайки с неспокоен поглед всяка подробност.

— Била съм на конни състезания — продължи Бари в опит да изкупи вината си.

Като оцени сериозността на тона й, Зейн скри усмивката си и попита:

— Яздиш ли?

Вниманието на Бари се прехвърли към него.

— Да, обичам конете! Защо питаш?

— Тогава от вас ще излезе истинска Макензи — провлачено отбеляза Призрака. — В свободното си време, шефа отглежда коне.

Гласът му бе леко ироничен, тъй като морските тюлени имаха толкова свободно време, колкото албинос — цвят по тялото.

— Наистина ли? — попита със сияещи очи Бари.

— Притежавам няколко. Около тридесет.

— Тридесет?!

Бари се облегна назад с объркано изражение. Зейн се досети, какво си мислеше тя: отглеждането на един кон бе скъпо, да не говорим за тридесет. Конете се нуждаеха от много пространство и грижи; нещо, което Бари не можеше да свърже с бившия военноморски офицер, член на елитна антитерористична група.

— Това е семеен бизнес — обясни той, докато гледаше настрани, проучвайки трафика около тях.

— Чисто е, шефе — каза Бъни. — Освен, ако не са засекли смяната, но се съмнявам да са го направили.

Зейн също се съмняваше, затова малко се отпусна. Такова наблюдение изискваше много време за сериозна подготовка. За тази цел, маршрутът трябваше да бъде предварително известен. Избраният от Бъни път до летището беше толкова обиколен, че ако имаха опашка, досега щяха да я забележат. Засега всичко бе под контрол.

Те пристигнаха без инциденти до летището, но за всеки случай Бъни и Призрака, ги съпроводиха до зоната за проверка на сигурността. Докато Зейн спокойно преминаваше през проверката със собственото си оръжие, двамата бивши членове от екипа му отидоха да върнат взетият под наем автомобил в офиса на фирмата, който се намираше до международния терминал, а не до националния. Още една малка заблуда за тези, които ги търсеха.

 

 

Сега, когато благополучно летяха в самолета, Зейн започна да планира необходимите действия, за да сложи край на тази ситуация.

Първите стъпки бяха най-леки. Щеше да постави задача на Чанс, да проучи в каква каша се бе забъркал бащата на Бари. Заради нея се надяваше, да не е в предателство. Но каквото и да станеше, той смяташе да сложи край на тази история. Чанс имаше достъп до такава информация, каквато службата за национална сигурност не можеше и да сънува. Ако Уилям Лавджой предаваше държавни тайни, щеше да си получи заслуженото. Друга възможност нямаше. Зейн бе посветил много години от живота си в служба на Родината и сега, в цивилния живот, пак служеше на закона, така че за него друга възможност не съществуваше, дори и заради Бари. Не искаше да бъде наранена, но, по дяволите, трябваше да осигури безопасността й.

Бари продължи да спи, докато колесникът на самолета не докосна земята. Когато се събуди, тя се изправи, отстрани падналата коса от лицето си и се огледа дезориентирано. Никога преди не беше спала в самолет, затова тази сънливост бе още едно доказателство за настъпващите в тялото й промени. И това, че губеше контрол над себе си, я объркваше и дори плашеше.

От друга страна, почивката й даде допълнителни сили, които щяха да й бъдат необходими, преди значителните промени в нейния живот — очаквани, но и леко плашещи.

— Първо искам да се изкъпя и да се преоблека — каза твърдо Бари. Макар този брак да бе прибързан — без намек за церемонията, за която винаги бе мечтала — тя бе готова да се откаже от пищността и скъпите костюми, но не желаеше — освен ако не беше на живот и смърт — да се омъжи сънена и със смачкани дрехи.

— Добре. Най-напред ще вземем стая в хотела — той прокара ръка по челюстта си, и мазолестите му пръсти се плъзнаха по наболата му брада. — И аз трябва да се избръсна.

В Бенгази, също имаше нужда от бръснене. Бари моментално си спомни усещането на острата му брада върху голите си гърди и гореща вълна я заля, оставяйки я слаба и зачервена. Свежият въздух, който идваше от малкия отдушник, изведнъж й се стори недостатъчно хладен.

Тя се надяваше, че Зейн няма да забележи, но вероятността бе твърде малка, защото той бе обучен да обръща внимание на всички дребни подробности, които го заобикаляха. Бе сигурна, че той може да опише всеки пътник, на разстояние десет реда във всички посоки, от тяхното място. След като се разсъни достатъчно, забеляза как Зейн се напряга всеки път, когато към тоалетната се отправяха пътници.

— Да не ти се повръща? — попита той, забелязал червенината по лицето й.

— Не, просто ми е малко горещо — отговори, изчервявайки се още повече.

Той продължи да я гледа като загрижеността в очите му се смени с топло разбиране. По дяволите, нищо не можеше да скрие от него! Още от самото начало, като че ли бе влязъл под кожата й и усещаше реакциите й почти едновременно с нея.

Тежкият поглед под полузатворените му клепачи, бавно се премести надолу към закръглеността гърдите й. Тя рязко въздъхна, в отговор на явния му интерес зърната й се напрегнаха и изпратиха гореща вълна до центъра на женската й същност.

— Станаха ли по-чувствителни? — попита Зейн.

О, Боже, той не трябваше да прави това с нея, бе толкова диво. Намираха се в самолет пълен с хора, които се отправяха към изходите, а Зейн й задаваше въпроси за нейните гърди и изглеждаше така, като че ли се канеше след минута да я съблече.

— Станаха ли?

— Да — прошепна тя.

Цялото й тяло беше станало чувствително от бременността и от острата й реакция към него. Скоро той щеше да стане неин съпруг и тогава тя щеше да се озове отново в прегръдките му.

— Най-напред церемонията — промърмори Зейн, а мислите му по странен начин, отразяваха нейните. — В противен случай, няма да можем да напуснем хотела до утре.

— Ти случайно, да не си екстрасенс? — попита го с раздразнение.

Бавна усмивка плъзна по красивите му устни.

— Не е нужно да съм екстрасенс, за да знам, какво означават втвърдените ти зърна.

Бари погледна надолу и видя зърната си ясно очертани под дантеления сутиен и копринената си блуза. Изгаряща от срам, тя закри напрегнатите си гърди с ризата, а Зейн се засмя в отговор на реакцията й. Добре че никой не го беше чул, успокои се тя, защото той говореше много тихо, а шумът от двигателя заглушаваше почти всеки разговор.

Стюардесите помолиха всички пътници да останат по местата си, докато самолета не спре напълно и вратите не се отворят. Както обикновено, хората пренебрегнаха съвета им и се скупчиха на пътеката, вадейки ръчния си багаж от горните багажни клетки или изпод седалките си. Зейн ловко се измъкна от местото си и за няколко секунди якето му се разтвори. Бари видя под лявата му мишница кобура и металния блясък на пистолета. С отработено автоматично движение той сви едното си рамо и якето му се върна на мястото. Личеше си, че го бе правил много пъти — без да се замисля. Тя знаеше, че е въоръжен, защото бе информирал охраната и служителите на авиолиниите, преди да се качат на самолета. Чувството на безопасност и почивката по време на полета, бяха успели да потиснат последните събития в съзнанието й, но гледката на големия автоматичен пистолет ги върна обратно.

Зейн й помогна да стане от седалката и да излезе пред него на пътеката. Пасажерите стояха притиснати, като сардини в консерва. Тя го почувства зад себе, като топла каменна стена. Той разтвори ръце и се облегна с длани върху седалките, като я обгърна в сигурна защита. Дъхът му раздвижи косите й и Бари осъзна колко бе висок. Самата тя бе средна на ръст, но ако се облегнеше на него, главата й стигаше до рамото му. Мъжът пред нея се измести, като я принуди да се дръпне назад. Зейн я прегърна с едната си ръка, притисна я към тялото си и постави, като защитна преграда, голямата си длан, ниско долу върху корема й. Бари прехапа устни от удоволствие при докосването му. Това не можеше да продължи дълго, щеше да полудее, или от силното чувство на неудовлетвореност или от острите пристъпи на страх.

Накрая редицата от пътници се раздвижи и тръгна към отворената врата. Зейн отпусна ръката си. Докато се движеше по пътеката, Бари улови погледа на възрастна жена, предпочела да остане на мястото си, докато суматохата отшуми. Дамата хвърли бърз поглед на Зейн, след това се усмихна на Бари.

— Мадам — вежливо кимна той и Бари разбра, че бе забелязал безмълвната сцена. Ясното осъзнаване на заобикалящите го подробности, започваше да я плаши.

Какво щеше да стане, ако тя не желаеше той да забелязва всичко? Много жени биха били щастливи до смърт, ако съпругът им обърнеше внимание на някои подробности. Но не до такава степен, както Зейн Макензи!

Но, от друга страна, ако единствената ми оставаща алтернатива е да живея без него, то тогава е по-добре да се приспособя към навиците му — помисли си иронично тя. Повече от два месеца копнееше за него, а сега, когато бе до нея, се изплаши от неговата бдителност. Той бе обучен воин-убиец, както го нарече баща й. Не би оцелял, ако не умееше да анализира обкръжаващата го обстановка, тя — също.

Бдителността му се прояви и когато се придвижваха към отделението за получаване на багажа. Летището приличаше на кошер, в който всичко се движеше и променяше, а хладният поглед на Зейн, преценяваше всеки, който бе в непосредствена близост до тях. Както досега, той я поведе така, че от едната страна я защитаваше стената, а от другата — неговото тяло. Веднъж вече, в подобна ситуация, бе улучен от куршум, и тя трябваше да се бори с ужасния си порив да го сграбчи и избута към стената.

Преди да стигнат до багажното отделение обаче, Зейн я дръпна да спре.

— Нека да изчакаме малко тук.

Бари опита да запази спокойствие и да овладее нервните пристъпи на паника.

— Нещо подозрително ли видя?

— Не, ще чакаме някого — хладният му поглед се стопли, щом се спря на лицето й. — Мис Лавджой, ти си една смела малка жена. Няма значение какво става, ти успяваш да го преодолееш по най-добрия начин. Никак не е зле за разглезено светско маце.

Бари се изненада. Никога досега не я бяха наричали разглезена, а още повече светско маце. Ако не бяха лукавите пламъчета в очите му, щеше да поспори с него върху тези думи. Вместо това се замисли за момент, след което кимна леко в знак на съгласие.

— Прав си — каза спокойно. — Да, аз съм безстрашна — за едно разглезено светско маце.

От изненада Зейн тихо се разсмя с невероятно богат звук, който прекъсна в мига, в който към тях приближи мъж на средна възраст с костюм и радиостанция в ръка.

— Шериф Макензи? — попита пристигналият.

— Да.

— Травис Хасли, служба за сигурност на летището. — Той представи документ за самоличност. — Вашият багаж ви очаква в охраняваната зона, както пожелахте. Оттук, моля.

Зейн даже това бе предвидил. Последваха Хасли през една врата без надписи. Като се имаше предвид организацията на сигурността на летището, щяха трудно да я отвлекат. Най-логично щеше да бъде да ги причакат при изхода на залата за получаване на багаж и да ги проследят, докато не им се предостави възможност. Зейн беше предвидил и този план. Явно се бе свързал със службата за сигурност, когато я бе оставил за малко, за да отиде до тоалетната.

Сухата топлина на пустинята ги удари в лицето, веднага след като напуснаха сградата. Нейните три куфара и един калъф за дрехи, които Зейн взе преди полета от шкафчетата за съхраняване на багаж, ги чакаха на по-дискретен изход, далеч от основната сграда на летището. Очакваше ги и кола, до която стоеше млад човек в цивилни дрехи и строга военна подстрижка.

Младият мъж застана пред него в стойка мирно.

— Сър. Пилот Захариас на вашите услуги, сър.

Загорялото лице на Зейн светна от удоволствие.

— Спокойно, аз не съм брат ми.

Захариас се усмихна и отпусна.

— Когато за първи път ви видях, сър, не бях сигурен.

— Ако той се е възползвал от служебното си положение и е отнел от свободното ви време, ще вземем друг транспорт.

— Аз доброволно предложих услугите си, сър. Генералът ми направи лична услуга, когато бях съвсем зелен. Да закарам брат му до града е най-малкото, което мога да направя за него.

Брат? Генерал? Бари замислено повдигна вежди. Първо коне, сега и това. Тя разбра, че не знае нищо за мъжа, който скоро щеше да й стане съпруг, но подробностите, които научи до момента, бяха меко казани потресаващи.

Зейн я представи със сериозно изражение.

— Бари, пилот Захариас е нашият безопасен транспорт. Той жертва свободното си време и личната си кола, за да ни направи услуга. Пилот Захариас, моята годеница — Бари Лавджой.

Те си стиснаха ръцете с младия пилот, който почти не беше на себе си в желанието да помогне.

— Радвам се да се запознаем, мем — той отключи багажника и бързо започна да товари багажа им. Зейн вдигна два от куфарите им и ги понесе към колата.

— Оставете това на мен, сър! — каза той.

— В момента съм цивилно лице — отговори Зейн с насмешка. — Но съм служил във военноморските сили.

Пилот Захариас вдигна рамене.

— Да, сър. Но вие сте все още брат на генерала — каза той и замълча, след което попита: — Били ли сте наистина морски тюлен?

— Виноват.

— По дяволите — въздъхна Захариас.

Те с облекчение се настаниха в охладения от климатика шевролет на младия пилот и моментално потеглиха. Водачът им прекрасно познаваше Лас Вегас. Без да попита за инструкции, избягваше основните магистрали и се насочи на север, след като излезе от летището по Парадийз-Роуд. Захариас поддържаше непринуден разговор. На Бари й направи впечатление, че той не спомена, каква е била услугата на генерал Макензи и избягваше личните подробности. Пилотът говореше за времето, трафика, туристите, хотелите. Зейн му даде името на един хотел, по-далеч от центъра, и скоро след като те пристигнаха младият човек си тръгна, а те се изправиха пред рецепцията на хотела.

Застанала редом до Зейн, тя спокойно чакаше, докато той ги регистрираше като Глен и Алисия Темпъл — понятие си нямаше, защо бе избрал тези имена — и не обърна внимание на разбиращата усмивка на администратора. Сигурно ги мислеше за женени любовници, които са си определили тайна среща в хотела. Но нали това беше тяхната цел — без излишна проява на любопитство.

В асансьора се качиха и други хора, и Бари запази мълчание. Тишината се проточи до тогава, докато не стигнаха до наетия от Зейн апартамент и не останаха насаме. Апартаментът се оказа луксозен, като тези, в които бе свикнала да отсяда в Европа. Преди часове щеше да се притеснява за високата му цена и за това, че Зейн го избира само заради нея. Но сега нямаше такива угризения. Веднага след като пиколото затвори вратата, тя скръсти ръце на гърдите си и спокойно го погледна в лицето.

— Коне? — попита учтиво. — Семеен бизнес? Брат, който по щастлива случайност се оказа генерал от военновъздушните сили?

Зейн свали якето, след това и кобура от рамото си.

— Всичко е вярно.

— Аз не те познавам изобщо, нали?

Бари говореше спокойно, дори леко замислена, докато го наблюдаваше как омотава ремъка около кобура и как го слага на нощното шкафче.

Той разкопча калъфа за дрехи, извади костюма, след това започна да разопакова останалите неща. Светлите му очи мимоходом се плъзнаха по лицето й.

— Ти ме познаваш. Просто не знаеш, все още, всички подробности за моето семейство, но не сме имали много време за подробни разговори. Не съм крил нищо умишлено от теб. Питай всичко, което искаш.

— Не се каня да правя подробно интервю — успокои го Бари, макар че й се искаше да направи точно това. — Просто…

Тя разпери ръце с чувство на неудовлетвореност, защото щеше да се жени, а не знаеше нищо за бъдещия си съпруг.

Той започна да разкопчава ризата си.

— Обещавам да ти проведа пълен инструктаж, когато имаме време. Сега, скъпа, предпочитам да си занесеш малкото сладко задниче в едната баня, докато аз съм в другата. След това ще се оженим и колкото може по-бързо ще се върнем в това легло. Около час след това ще говорим.

Тя погледна огромната спалня и се замисли за приоритетите им.

— В безопасност ли сме тук?

— Достатъчно сигурно е, за да мога да се концентрирам върху други неща.

Нямаше да пита, какви други неща има предвид. Погледна към леглото и дълбоко въздъхна.

— Можем ли да променим реда на тези неща? — предложи тя. — Какво мислиш за следния ред: легло, разговор, а после сватба? Да кажем утре сутринта?

Зейн замръзна в момента, в който сваляше ризата си. Бари видя как очите му потъмняха и лицето му се напрегна от желание. Миг по-късно дръпна ризата и я свали докрай, като умишлено я пусна да падне на пода.

— Дори не съм те целунал още.

Тя преглътна.

— Забелязах и се учудих…

— Не — каза остро той. — Не се чуди. Причината, поради която не те целунах, е, че след като започна, няма да мога да спра. Знам, че правим нещата не както трябва. По дяволите, така е още от самото начало! Когато за първи път те видях, ти беше гола. Тогава те желаех, скъпа. И сега те искам — толкова дяволски силно, че всичко вътре в мен ме боли. Но, за съжаление, теб все още те преследват само неприятности и моето основно задължение се състои в това, по всякакъв начин да не ги допусна да доближат до теб и нашето бебе. Мен може да ме убият…

Задъхвайки се Бари искаше да възрази, но той я прекъсна.

— Такава вероятност съществува и аз я приемам — както сега, така и през дългите години на служба. Ние трябва да се оженим възможно най-бързо, защото не знам, какво може да стане утре. Ако ми се случи някакво нещастие, искам нашето бебе да бъде законородено и да носи фамилията Макензи. Това име ще предложи известна защита на теб и на детето и аз искам ти да я имаш. Колкото може по-скоро!

Очите й плувнаха в сълзи, когато погледна мъжа, който бе получил куршум заради нея и сега бе готов да получи друг. Зейн беше прав. Тя го познаваше като човек, независимо, че не знаеше никакви подробности за миналото му. Знаеше най-важното и точно затова, бързо и отчаяно се влюби. Какво от това, че не бе най-общителният човек, с това можеше да се справи. Нямаше значение, че я плашеше самообладанието му, а поразителните му очи бяха способни да забележат всяка подробност. Значи просто нямаше да има изненади за Коледа и рождените дни. Тя щеше да приеме всичко това с радост, много щастлива!

Щом той бе готов да умре за нея, най-малкото, което можеше да направи, бе да бъде честна с него.

— Има още една причина, заради която се съгласих да се омъжа за теб.

Тъмните му вежди се вдигнаха в ням въпрос.

— Защото те обичам!