Линда Хауърд
Удоволствието на Макензи (2)

Глава 1

Зейн Макензи кипеше от ярост.

Нито един човек на борда на американския самолетоносач Монтгомъри не бе спокоен; може би само готвачите, но и това бе доста съмнително. Защото мъжете, които те обслужваха — командирът на ескадрила, главният офицер, разпределителят на полети, моряците, радистите, стрелците, морските пехотинци и пилотите бяха мрачни и отбранителни. Без съмнение дяволски намръщен бе и капитанът на кораба — Юдака.

Общото нещастие на пет хиляди моряци на борда на самолетоносача не можеше да се сравни с нивото на ярост на капитан II ранг Макензи. Капитанът на кораба и главният офицер бяха по-старши по звание и Макензи се обръщаше към тях с нужното уважение заради ранга им, но и двамата мъже осъзнаваха напълно, че кариерите им са застрашени, а задниците им са изложени на голяма опасност. Разбира се, ако останеше нещо от тях. Нямаше да има нито военен съд, нито повишение, но докато не подадат оставка или не се пенсионират, те щяха да изпълняват само второстепенни команди, в зависимост от това, доколко умееха да четат явните знаци на внимание.

Широкото и приятно лице на капитан Юдака, обикновено изразяваше отговорност, но сега, когато срещна ледения поглед на Макензи, в изражението му се четеше горчиво примирение. Обикновено в присъствието на морските тюлени, капитанът се чувстваше нервен, тъй като не се доверяваше на методите им, които не се изразяваха в рамките на типичните правомощия. А този тюлен по-специално, го караше да иска да бъде навсякъде другаде, само не тук.

Той вече се бе срещал с Макензи, когато двамата с главен помощник Бойд дадоха инструкции в учението по сигурност. Екипът от морски тюлени под ръководството на Макензи трябваше да се опита да пробие сигурността на самолетоносача в търсене на слаби места, които могат да бъдат използвани от множеството терористични групи, често срещани в наши дни. Това бе едно от ученията, които се провеждаха от екипа морски тюлени Тийм Сикс Ред Сел, който бе с толкова лоша слава и методи извън допустимите граници, че го бяха разпуснали седем години след създаването му. Идеята за проверка все пак остана жива, но в по-контролирани граници. Групата Тийм Сикс бе секретно, контратерористично подразделение, което потвърждаваше правилото, че най-добрият начин за борба с терористите е предотвратяване на техните действия, а не поправяне на грешки след смъртта на хора. За тази цел тюлените тестваха сигурността на корабите на Военноморските сили и на самолетоносачите, а след това даваха препоръки за отстраняване на слабостите, които откриваха. Винаги се намираха слабости; пробивите на тюлените никога не бяха напълно осуетявани, дори и когато командирите и капитаните бяха информирани предварително.

На инструктажа Макензи се бе държал хладно, но спокойно. Контролираше се. Повечето морски тюлени бяха диви и твърде крайни, но той изглеждаше по-скоро като офицер от Военноморския флот, със своите студени, учтиви маниери и перфектно стоящата му бяла униформа. Капитан Юдака се чувстваше спокойно с него, убеден, че Макензи е по-скоро административен тип, отколкото истински член на дивите тюлени.

Но той грешеше.

На фона на учтивостта, сдържаността и бялата униформа, която изглеждаше както винаги безукорна, дълбокият глас и студената ярост в сиво-сините очи, които блестяха като лунна светлина върху острието на нож, не предвещаваха нищо добро. Обграждаше го толкова силна аура на опасност, че бе почти осезаема и капитан Юдака разбра, че преценката му за Макензи бе напълно погрешна. Той беше човек, с когото другите трябваше да се съобразяват. Юдака имаше чувството, че този леден поглед дере кожата му парче по парче. Никога не се бе намирал по-близо до смъртта, отколкото в момента, в който Макензи влезе в каютата му, след като беше разбрал какво се е случило.

— Капитане, вие бяхте информиран за това учение — каза студено Зейн. — Всеки на този кораб бе предупреден и беше съобщено, че моите хора няма да носят никакво оръжие. Обяснете тогава, защо, по дяволите, двама от хората ми са ранени?

Помощник-капитан мистър Бойд се втренчи в ръцете си. Капитан Юдака усети, че яката на униформата го стяга, въпреки че горното копче беше разкопчано, и единственото, от което се задушаваше, бе погледът на Макензи.

— За случилото се няма извинение — дрезгаво отговори той. — Може би охраната се е изплашила и е стреляла, без да се замисли. Глупаво е, но сигурно са искали да се проявят като мачовци и да покажат на големите лоши тюлени, че не могат да пробият сигурността. Няма значение. Това не е извинение — в крайна сметка, за всичко, което се случва на кораба, носеше отговорност той. Щеше да получи наказание, също както и винаги готовите да стрелят по някого моряци.

— Моите хора са проникнали в защитата — тихо каза Зейн.

От гласа му, космите на врата на капитана се изправиха.

— Не се и съмнявам в това.

Нарушенията в областта на сигурността на кораба бяха сол в раната на капитана, но не можеше да се сравни с чудовищната грешка на членовете на екипажа, открили огън по невъоръжените морски тюлени. Неговите моряци бяха негова отговорност. Настроението му не се подобряваше и от факта, че след поражението на двама от техния екип, другите невъоръжени тюлени бяха взели контрола и бяха обезопасили района. Това означаваше, че моряците, открили стрелба, бяха грубо обезоръжени и сега се намираха в лазарета, заедно с другите две ранени момчета. Всъщност, изразът грубо обезоръжени означаваше, че тюлените са пребили до смърт хората му.

Най-сериозно ранен от техния екип бе лейтенант Хигинс, който получи куршум в гърдите и щеше да бъде транспортиран по въздуха до Германия, след като бъдеше стабилизиран. Другият пострадал, кандидат-офицер Одеса, бе прострелян в бедрото и куршумът бе счупил бедрената кост. Той също щеше да бъде транспортиран до Германия, но състоянието му бе стабилно, което не можеше да се каже за настроението му. Корабният лекар бе принуден да му даде успокоително, за да потисне желанието му да отмъсти на охраната, двама от които бяха все още в безсъзнание.

Останалите пет члена от екипа тюлени бяха отведени в кабинета на щаба, където обикаляха като разярени тигри в търсене на някой, върху когото да излеят гнева си, за да се почувстват по-добре. Бяха затворени там по заповед на Макензи, а екипажът на самолетоносача благоразумно стоеше встрани от тях. Капитан Юдака си пожела да може да направи същото с Макензи. Той имаше усещането, че зад ледения му самоконтрол се крие яростен нрав. Щеше да му се наложи скъпо да заплати за това нощно фиаско.

Телефонът на бюрото му иззвъня рязко. Зарадван от прекъсването, капитанът грабна слушалката и изкрещя.

— Бях дал заповед да не ни… — той се спря, заслуша се, а изразът на лицето му се промени. Премести поглед към Макензи. — Идваме — каза и затвори. — Търсят ви по кодирания канал — обърна се той към Макензи, докато се изправяше на крака. — Спешно.

За каквото и съобщение да ставаше дума, капитан Юдака го прие като временно отлагане на смъртната присъда.

Зейн слушаше внимателно съобщението по кодирания сателитен канал и в главата му се завъртяха мисли по планирането на новата мисия.

— Екипът ми е с двама души по-малко, сър — каза той. — Хигинс и Одеса бяха ранени при учението по сигурност — той не уточни как са били ранени, тази информация щеше да бъде предадена по друг канал.

— По дяволите — промърмори адмирал Линдли. Той бе в офиса на посолството на САЩ в Атина.

Адмиралът огледа останалите присъстващи в стаята: посланик Лавджой — висок и строг, чийто представителен вид свидетелстваше за живот прекаран в привилегии и богатство, макар сега лешниковите му очи да изразяваха потисната паника; местният шеф на ЦРУ, Арт Сандифър — безличен мъж с къси сиви коси и уморени интелигентни очи и накрая Мак Прюет, вторият човек след Сандифър в местната йерархия на ЦРУ, известен в някои кръгове, като Мак Ножа. Адмирал Линдли познаваше Мак като човек, който довеждаше нещата до край и на когото бе опасно да пресичаш пътя. При всичката му решителност обаче той не бе каубой, който би застрашил живота на някой поради липсата на разработен план. Бе толкова умен, колкото и решителен, и благодарение на контактите му, ценната информация по този случай достигна на време до тях.

Адмиралът включи Зейн на високоговорител, така че другите присъстващи в стаята да чуят лошата новина за екипа на морските тюлени, на които всички те възлагаха надеждите си. Посланик Лавджой изглеждаше още по-посърнал.

— Ще трябва да използваме друг екип — намеси се Арт Сандифър.

— Това ще отнеме твърде много време — приглушено заяви посланикът. — Боже мой, тя вече може да е… — той замълча, мъка изкриви лицето му. Не бе способен да довърши изречението.

— Отивам да подготвя екипа — каза Зейн. Високият му глас ясно прозвуча в звукоизолираната стая. — Ние сме най-близо, ще можем да тръгнем след час.

— Вие? — стреснато попита адмиралът. — Зейн, вие не сте участвали в акция от…

— Последното ми повишение — сухо отбеляза Зейн.

Административната работа не допадаше особено на Макензи и той сериозно се бе замислил за оставка. Беше вече на тридесет и една години и разбираше, че колкото по-успешно се справя в проучването на дадена задача, толкова повече се отдалечава от изпълнението й. Колкото по-високо бе званието му, толкова по-малко участие взимаше в разгара на действията. Работата в законовата система, например, не беше шанс за изпускане. Там със сигурност имаше повече действие. Сега обаче, тази операция му бе попаднала сама в ръцете и той нямаше да я изпусне.

— Аз тренирам с моите хора, адмирале — уточни Зейн. — Така че не съм извън форма, сър.

— Убеден съм, че не си — отговори адмирал Линдли и въздъхна. Срещна изстрадалия поглед на посланика и прочете мълчаливата молба за помощ. — Ще могат ли шестима души да се справят с мисията? — попита той Зейн.

— Сър, не бих рискувал живота на хората си, ако не съм уверен, че ще се справим.

Този път Линдли погледна към Арт Сандифър и Мак Прюет. Изражението на Арт беше уклончиво — местният шеф на ЦРУ отказваше да заложи главата си, но Мак му кимна леко. Адмиралът бързо претегли всички факти. Разбира се, екипът на морските тюлени щеше да бъде с двама по-малко и командирът й не бе участвал в бойни мисии, повече от година, но това бе Зейн Макензи! В крайна сметка нямаше да намери по-достоен човек за изпълнение на задачата, реши Линдли. Той знаеше Зейн от няколко години и не познаваше по-добър войник, на когото може да се довери. Щом Зейн казваше, че е готов, значи наистина беше.

— Добре. Отивайте и я измъкнете от там.

Веднага, щом адмиралът затвори, посланик Лавджой каза:

— Не трябваше ли да изпратите друг екип. Животът на дъщеря ми е в опасност. Този човек отдавна не е участвал в мисии, той не е във форма…

— Докато чакаме друг екип да заеме позиция, шансовете да намерим дъщеря ви, намаляват драстично, — обясни адмиралът, колкото може по-любезно. Посланикът не бе един от любимците му. През повечето време, той се държеше като сноб и конски задник, но без всякакво съмнение бе луд по дъщеря си. А що се отнасяше до Зейн Макензи, нямаше по-добър човек за тази работа.

— Адмиралът е прав — тихо, с присъщата му увереност потвърди Мак Прюет. — Макензи е толкова добър в това, което прави, че е почти зловещ. Аз се чувствам спокоен, че изпращаме него на тази мисия. Ако искате да върнете дъщеря си, не поставяйте препятствия на пътя му.

Посланик Лавджой прокара ръка през косата си, с жест нехарактерен за неговата придирчивост, но показващ безпокойството му.

— Ако нещо се обърка… — не стана ясно, дали това бе заплаха или просто недоизказано притеснение, защото така и не довърши изречението.

Мак Прюет се усмихна леко.

— Винаги нещо може да се обърка. Но ако някой може да се справи, то това е Макензи.

След прекратяване на кодирания разговор, Зейн забързано премина през мрежата от коридори до кабинета на щаба. Вече усещаше прилива на адреналин в кръвта си, подготвяйки се психически и физически за предстоящата работа. Когато влезе в стаята с картите, схемите, комуникационните системи и удобните столове разположени около огромната маса, пет враждебни лица незабавно се обърнаха към него и той усети прилив на нова вълна енергия и гняв от хората си.

Само един от тях, Сантос, беше седнал на масата, но той бе лекарят на групата и обикновено най-спокойният от всички. Мичман Питър Роки Грийнбърг, втори по ранг в екипа — сдържан, умеещ да забелязва и най-дребните детайли — се бе облегнал на стената със скръстени ръце. Жажда за убийство се четеше в притворените му кафяви очи. Антонио Видрок, по прякор Бъни заради неспирната му енергия, бродеше из стаята, като хитра гладна котка, а тъмната кожа на скулите му се бе опънала до крайност. Пол Дрекслер, снайперистът на екипа, седеше кръстосал крака под масата и с любов прокарваше намаслен парцал по разглобената на части любима пушка Ремингтън калибър 7,62. Зейн дори не повдигна вежди при тази гледка. Хората му трябваше да бъдат без оръжие, както и бяха по време на учението за сигурност, което бе завършило така дяволски лошо, но да заставиш Дрекслер да остави оръжието, беше друга история.

— Планираш превземането на кораба ли? — безстрастно попита Зейн снайпериста.

Сините очи на Дрекслер станаха студени, той наклони глава, като че ли обмисляше тази идея.

— Може би.

Уинстед Призрак Джоунс бе седнал на стола, с гръб облегнат на облегалката, но при влизането на Зейн, с лекота скочи на крака. Въпреки че не каза нищо, погледът му се прикова в лицето на Макензи, а искра на интерес замени гнева в очите му. Призрака не пропускаше никога нищо и всички бяха свикнали да поглеждат към него и да четат по езика на тялото му. В продължение на три секунди петимата мъже гледаха Зейн с напрегнато внимание.

Грийнбърг беше този, който най-накрая проговори.

— Как е Риса, шефе?

Зейн разбра какво си мислеха момчетата, когато забелязаха как Призрака се бе напрегнал. Те смятаха, че Хигинс е починал от раните си. Дрекслер започна да сглобява пушката си с отсечени и пестеливи движения.

— Състоянието му е стабилизирано — увери ги Макензи. Той познаваше хората си и знаеше, колко са близки. Екипът на морските тюлени беше единен. Доверието им един в друг бе абсолютно и ако с някого от тях се случеше нещо, то всички го усещаха.

— Сега ще го прехвърлят на сушата, това е рисковано, но аз залагам на Риса. Оди също ще се оправи — той подпря бедро на ръба на масата, светлите му очи блестяха напрегнато, което привлече вниманието на Призрака. — Слушайте внимателно, деца. Преди няколко часа е отвлечена дъщерята на посланик. Отиваме до Либия, за да я приберем.

Шест облечени в черно фигури се промъкваха тихо из тесните пусти улици на Бенгази, Либия. Те общуваха с жестове или шепнеха в слушалките Моторола, скрити под черни, плетени качулки — скиорски тип. Зейн, както винаги по време на операция, бе спокоен. Групата се предвижваше към четириетажна сграда, на последния етаж на която държаха отвлечената Бари Лавджой; ако данните на разузнаването бяха верни, и ако не я бяха преместили през последните няколко часа. Бойните задачи винаги му действаха така, че всяка клетка в тялото му се приспособяваше към настоящата операция. Това чувство му липсваше толкова много, че без него той нямаше бъдеще във военноморските сили. На мисия всичките му сетива се изостряха, дори когато излъчваше съвършено спокойствие. Колкото по-сложна бе операцията, толкова по-спокоен ставаше той. Все едно времето се разтегляше в бавни интервали и той можеше да види и чуе всеки детайл; да анализира и прогнозира резултата; да взема решения; и всичко това в рамките на секунди, които му се струваха минути. По тялото му минаваха вълни на адреналин, чувстваше движението на кръвта във вените, а умът му оставаше хладен и ясен. Бяха му казвали, че в такова състояние, изражението на лицето му е изключително сдържано и без следа от емоция по него.

Екипът се придвижваше напред в отлично отработено мълчание. Всеки знаеше какво трябва да направи и какво ще правят другите. В това се изразяваше доверието и работата в екип, набити в главите им през двадесет и шестте седмици на ада, които бяха официално известни като Военноморско обучение на тюлени. Връзката между тях им позволяваше да постигнат повече заедно, отколкото всеки поотделно. Работата в екип не беше само дума за тюлените, а техен център. Напред вървеше Призрак Джоунс. Зейн предпочиташе жилавия южняк, заради железните нерви и способността му да се приплъзва, все едно беше безплътен. Бъни Видрок, който преливаше от енергия, покриваше тила. Никой не можеше да се промъкне покрай Бъни, с изключение на Призрака. Зейн вървеше след Джоунс, а след него Дрекслер, Грийнбърг и Сантос. Грийнбърг се отличаваше с хладнокръвие и надеждност, Дрекслер бе вълшебник в боравенето с пушка, а Сантос, освен, че беше отличен тюлен, умееше да ги закърпва и да ги поддържа в работоспособно състояние. Като цяло, Макензи не бе работил с по-добър екип от мъже.

Присъствието им в Бенгази си бе чист късмет и Зейн го знаеше. Добър късмет за тях и, надяваше се, за мис Лавджой, но лош късмет за терористите, които я бяха отвлекли от улиците на Атина преди петнадесет часа. Ако Монтгомъри не се намираше южно от остров Крит — място, много удобно за провеждане на спасителната операция — и морските тюлени не провеждаха военни учения на борда на самолетоносача, загубата на безценно време, докато друг екип заемеше позиция, щеше да бъде не само часове, а дори ден. Сега проникването на вражеска територия бе реалност, а не тренировка. Мис Лавджой не бе само дъщеря на посланика, но и служител на посолството. Посланик Лавджой бе много взискателен и твърде загрижен по отношение на дъщеря си, след загубата на съпругата и сина му по време на терористична атака в Рим преди петнадесет години, когато мис Лавджой е била все още десетгодишна.

След този случай, за да я предпази, той я бе изолирал в частно училище, а след завършването на колежа бе станала домакиня на приемите му и изпълняваше някои задачи в посолството. Зейн предполагаше, че тези задачи се състояха в нещо незначително, колкото да я държат заета. Сигурно не бе работила истински дори и един ден и винаги е била под защитата на баща си… до днес.

Тя и приятелката й бяха напуснали посолството, за да направят някои покупки. Трима мъже я бяха сграбчили, набутали в една кола и бяха изчезнали. Приятелката й веднага бе съобщила за отвличането. Въпреки спешните мерки, взети на летището и пристанището — тук Зейн цинично предположи умишлено протакане от страна на гръцките власти — частен самолет бе излетял от Атина и се бе отправил за Бенгази.

Благодарение на бързите действия на приятелката на мис Лавджой, агентите в Бенгази бяха предупредени. Бе установено, че млада жена с подобна външност е била изведена от самолета и отведена в града, в същата сграда, в която се готвеха да влязат Зейн и екипът му.

Това трябваше да бъде тя; нямаше много жени от Запада в Бенгази с червени коси. В действителност, той би заложил, че има само една — Бари Лавджой.

Би заложил живота си за това.