Линда Хауърд
Удоволствието на Макензи (10)

Глава 9

Баща й достигна вратата и дръпна Бари за раменете.

— Кой сте вие? — попита остро той.

Зейн спокойно разгледа мъжа, който скоро щеше да му стане тъст. Когато завърши огледа, се представи:

— Зейн Макензи.

Изражението на тъмното му загоряло лице бе безразлично, но пронизителният поглед на светлите му очи, накараха Бари отново да почувства, колко опасен може да бъде този мъж. Хладният му поглед не можеше да я изплаши. При сегашните обстоятелства й бе необходим точно такъв човек.

Въпреки че преди да отвори вратата, баща й бе доста разтревожен, сега лицето му пребледня още повече и изражението му замръзна. Каза сковано:

— Сигурен съм, осъзнавате, че за Бари е по-добре да не ви вижда. Тя се опитва да забрави събитията…

Зейн погледна към нея, зад гърба на посланика — тя видимо трепереше, зелените й очи го гледаха с молба. Той не си ги беше представял толкова наситени, нито толкова изразителни, като дълбоки зелени гори. Зейн имаше чувството, че тя сякаш го моли за нещо — не да бъде по-внимателен с баща й, а за нещо друго — много важно. Завладя го инстинктът на воин, сетивата му се изостриха. Не знаеше за какво го моли Бари, но непременно щеше да разбере, след като се справеше с настоящото положение. Време бе да покаже на бившия посланик, къде е неговото място.

— Ние ще се женим — заяви Зейн, втренчил поглед в Бари, като прекрати обяснението на посланик Лавджой, защо беше по-добре той да си тръгне незабавно. В суровия му глас, с който прекъсна покровителственото му обяснение, проличаха стоманените нотки, с които той командваше най-смъртоносните мъже на света.

Уилям Лавджой млъкна с панически израз на лицето.

— Това е нелепо — произнесе напрегнато. — Бари няма да се ожени за тюлен, който се смята за нещо специално, защото е обучен убиец.

Погледът на Зейн се премести от Бари към баща й и се превърна в арктически лед, синият цвят стана сив и заблестя, като ледени кристали. Лавджой направи неволна крачка назад, кожата на лицето му пребледня.

— Бари, ще се омъжиш ли за мен? — умишлено попита Зейн, без да сваля поглед от баща й.

Тя погледна Зейн, после баща си, който нервно и напрегнато чакаше отговора й.

— Да — отговори му, леко облекчена.

Зейн! Бари не се интересуваше какво чудо го е довело тук. Положението й бе толкова отчайващо, че щеше да се омъжи за него, дори и да не го обичаше. Зейн бе морски тюлен и ако някой можеше да я предпази от опасностите, от неизвестния враг, довел баща й до ръба, това бе той. Тя носеше детето му и явно тази причина го бе довела във Вирджиния, при нея. Бе от тези мъже, които сериозно се отнасяха към отговорностите си. Бари би предпочела привързаността им да бе взаимна, но засега щеше да вземе това, което й предлагаше. Естествено привличаше Зейн физически, иначе сега нямаше да бъде бременна.

Тя щеше да се омъжи за Зейн, а с времето, може би, той щеше да я обикне.

Баща й потрепери от нейния отговор и се обърна към нея:

— Скъпа, не искам да се омъжваш за такъв като него. Ти винаги си имала най-доброто, той няма да може да ти го осигури — изрече умолително.

Изпъвайки рамене, Бари отговори:

— Ще се омъжа за него, възможно най-скоро.

Виждайки решителността в очите на дъщеря си, посланика се обърна към Зейн:

— Няма да получите и стотинка от нейното наследство.

— Татко! — извика тя шокирана.

Имаше собствени пари, наследство от майка й, баба й и дядо й, така че нямаше да гладува, дори баща й да изпълнеше заканата си. Но изпита болка заради факта, че той толкова демонстративно заплашва бъдещето й със Зейн.

Зейн вдигна рамене.

— Добре — каза с измамна мекота. Бари усети, зад привидното му спокойствие, желязна решимост. — Правете с парите си каквото искате, не ми пука. Ако си мислите, че тя може да остане до вас до края на живота ви, сте истински глупак. Може да се държите като задник и да мамите себе си, че нямате внуци, ако толкова ви харесва, но каквото и да направите, с нищо няма да промените моето решение.

Посланик Лавджой замръзна с измъчено от болка лице. Мъка замъгли погледа му, когато погледна към дъщеря си.

— Не го прави — помоли я той с треперещ глас.

Сега бе неин ред да потръпне, защото въпреки всичко, мразеше да го наранява.

— Бременна съм — прошепна тя, изправи рамене и се приготви да посрещне още болезнени думи от него. — И ние ще се оженим.

Баща й залитна, поразен от думите й. И пребледня още повече.

— Какво? — извика той. — Но… но, ти каза, че не си била изнасилена!

— Не, не беше! — потвърди Зейн с мека, мъжествена интонация.

Очите им се срещнаха и Бари му се усмихна, нежно и срамежливо.

— Не бях изнасилена! — потвърди тя и лицето й пламна.

За известно време, баща й мълчаливо ги наблюдаваше, останал без думи. Явно не бе очаквал такъв обрат. След това яростна вълна премина през него и лицето му почервеня.

— Копеле! — изплю задавено той. — Ти си се възползвал от нея, когато е била уязвима.

Бари хвана ръката му и го обърна към себе си.

— Спри! — изкрещя. Стройното й тяло се напрегна от ярост. Нервите й бяха опънати още от сутринта и сега това противопоставяне усили още повече напрежението, което чувстваше. Внезапното появяване на Зейн бе предизвикало еуфория от щастие и нов шок за изострените й сетива. Беше й предостатъчно! — Ако някой се е възползвал в случая, това бях аз. И ако искаш подробности, ще ти ги кажа, но не мисля, че наистина желаеш да ги чуеш!

На върха на езика й бе въпросът дали смята да пази девствеността й завинаги, но остави горчивите думи неизказани. Бяха твърде болезнени и кажеше ли ги веднъж, нямаше да може да ги върне обратно. Баща й я обичаше може би прекалено силно и затова страхът да не я загуби, го караше да се нахвърля така върху Зейн. И въпреки всичко, тя също го обичаше. Бари се втренчи в него, болката се надигна в нея и цялата й предпазливост изчезна.

— Знам всичко — прошепна тя. — Разбираш ли? Знам! Знам, защо се държеше като параноик всеки път, когато излизах от къщи. Трябва да се махна!

Баща й рязко въздъхна, шокът го бе лишил от последната му капка самоконтрол. Той не можеше да издържа изгарящия й поглед повече и се извърна на страни.

— Пазете я — каза с хриптящ глас на Зейн и сковано тръгна към кабинета си.

— Това възнамерявам да направя — отвърна той и погледна към отдалечаващият се посланик. Явно с това проблемът се решаваше. Очите му се върнаха на Бари и бавна спираща сърцето усмивка, докосна устните му. — Време е да опаковаш нещата си. След час тръгваме.

Тя изтича към спалнята и започна да събира куфарите, като предпочете пред вечерните рокли и дизайнерските костюми по-практични дрехи. Дългата до коленете памучна пола и блузата без ръкави, бяха достатъчно удобни за пътуване, оставаше само да облече отгоре една риза с дълъг ръкав. Всичко в нея крещеше да бърза.

Тя изнесе куфарите до горните стълби. Не бяха нужни усилия, заради колелцата, които имаха, но когато Зейн я видя, напусна поста си до вратата и хукна по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж.

— Не ги вдигай — заповяда той и пое куфарите от ръцете й. — Трябваше да ме извикаш.

Тонът му бе същият, с който издаваше заповеди на своите подчинени, но нервите на Бари бяха прекалено опънати, за да води борба с него по този повод. Той вдигна трите куфара с лекота, което я накара да примигне от удивление, и тръгна надолу по стълбите с тях. Тя забърза след него.

— Къде отиваме? Ще пътуваме с кола или ще летим със самолет?

— В Лас Вегас. Със самолет.

— И ти вече имаш билети? — попита с изненада.

Зейн се спря и я погледна през рамо като леко повдигна тъмните си вежди.

— Разбира се — каза той и продължи пътя си надолу по стълбите.

Неговата сигурност и самоувереност бяха плашещи. Изведнъж се зачуди в какво, по дяволите, се бе забъркала. Все повече и повече се убеждаваше, че Зейн Макензи държи под железен контрол не само себе си, но и всички наоколо. Тя не бе в състояние да пробие тази бариера. Освен в леглото. В главата й се зародиха спомени, които предизвикаха червенина по бузите й, която нямаше нищо общо с бързото ходене. Тогава, той бе загубил контрол и това… бе преживяване, което спираше дъха й.

— В колко часа е полетът ни? — Бари отново се опита да го догони. — Ще имаме ли време да отидем до банката? Искам да закрия сметките си…

— Можеш да ги прехвърлиш в местната банка, когато се приберем у дома.

Докато Зейн пренасяше багажа до колата, взета под наем, тя отиде до кабинета на баща си и почука тихо. Когато не последва отговор, открехна вратата.

Той седеше зад бюрото, опрял лакти върху него и скрил лице в дланите си.

— Довиждане, татко — тихо каза Бари.

Баща й не отговори, но тя го видя как преглътна болезнено.

— Ще ти се обадя, за да знаеш къде съм.

— Не — отвърна глухо. — Не трябва — той вдигна глава, очите му бяха измъчени. — Все още не. Почакай… почакай известно време.

— Добре — прошепна тя, разбираше го напълно. Така щеше да бъде в безопасност. Баща й сигурно подозираше, че телефонните линии се подслушват.

— Скъпа, аз… — замълча и отново преглътна с усилие. — Аз само исках да бъдеш щастлива и в безопасност.

— Знам — Бари почувства влага по бузите си и избърса сълзите си.

— Той не е мъжът, когото исках за теб. Морските тюлени са… добре, няма значение — въздъхна. — Може би той ще успее да те опази. Надявам се. Обичам те, скъпа. Ти беше най-важното нещо живота ми. Разбираш ли, никога не съм мислил… — баща й спря, не можеше повече да продължи.

— Знам — отново каза тя. — Аз също те обичам.

Бари тихо затвори вратата и застина с наведена надолу глава. Тя не го чу, как приближи, но внезапно Зейн се озова до нея, обгърна талията й и настойчиво я поведе към колата. Не й зададе никакви въпроси, просто отвори вратата на колата, помогна й да седне и я затвори с подчертана решителност.

Докато пътуваха към летището, Бари седеше напрегнато и наблюдаваше движението около тях.

— Сега можем да си поговорим двамата с теб, без свидетели. Такава възможност скоро няма да имаме — каза Зейн, като умело управляваше автомобила през натоварения трафик. — Защо не ми кажеш, какво става?

Той си бе сложил слънчеви очила, които скриваха очите му, но дори и без да ги вижда, тя усети познатото хладно и отдалечено изражение в тях.

Бари повдигна брадичката си и погледна право напред, обмисляйки защо въпросите му звучаха като заповеди. Нямаше да бъде лесно, но трябваше да му каже всичко. Нуждаеше се от неговата защита, най-вече сега, когато бе бременна. Зейн нямаше да бъде нащрек, ако не разбереше за заплахата, която съществуваше. Трябва да бъде честна с него.

— Искам да знаеш, че една от причините, поради които се съгласих да се омъжа за теб, е, че имам нужда от защита, а ти си морски тюлен. Ако нещо… опасно… се случи, ти знаеш, как да се справиш.

— Колко опасно?

Гласът му звучеше равно, почти незаинтересовано. Тя допусна, имайки предвид работата му, че опасността бе за него установен начин на живот, а не изключение.

— Мисля, че похитителите могат да направят още един опит, но сега, освен за себе си трябва да мисля и за бебето.

С инстинктивния жест на бременна жена, тя докосна корема си, сякаш за да се увери, че детето, което растеше в нея е в безопасност.

Той погледна в огледалото за обратно виждане и огледа движението зад тях и около тях. След секундно размишление подхвана въпроса по същество.

— Уведомила ли си ФБР? А полицията?

— Не.

— Защо не?

— Защото подозирам, че баща ми е замесен по някакъв начин — отговори Бари, задушавайки се от думите.

Зейн погледна за пореден път в огледалото за обратно виждане.

— По какъв начин?

Гласът му звучеше дяволски равнодушно. Бари стисна юмруци, решена да запази самоконтрола си. Щом Зейн се държеше така дистанцирано, значи и тя можеше. Принуди се следващите й думи да прозвучат безчувствено.

— Причината за отвличането не е била откуп. Мисля, че са искали някаква информация от баща ми. Просто за друго не се сещам в момента.

Зейн запази мълчание, като продължи да се престроява ловко от една колона в друга по платното. Тя можеше почти да чуе, как мозъкът му сортира необходимата информация. Накрая каза:

— Баща ми е затънал до гуша, иначе сам щеше да отиде във ФБР. Тогава щяха да ме заведат на безопасно място и да ме обградят отвсякъде с агенти.

Той бе стигнал до същото заключение, но от това не й стана по-добре.

— Откакто се върнахме във Вирджиния, той стана невъзможен. Не ми позволява да излизам сама от къщи, следи всичките ми телефонни разговори. Винаги ме е защитавал, но никога по този начин. Отначало си мислех, че преиграва, заради случилото се в Атина, но когато го обмислих по-добре, разбрах, че заплахата все още съществува — преглътна. — Бях си наумила да се измъкна тази вечер и да изчезна за известно време.

Ако Зейн се бе забавил още един ден, щяха да се разминат. Тогава нямаше да знае къде да я търси, а тя щеше да загуби предишната възможност да се свърже с него. При тази мисъл, сълзи опариха очите й. Боже, за малко да не се срещнат.

— Дръж се — изкомандва той и рязко изви волана надясно. Пресече другото платно на движение и с остър завой навлезе в друга улица. Разнесе се изскърцване на гуми и рев на клаксони. Въпреки че беше предупредена, Бари едва успя да се хване за дръжката, коланът се вряза рязко в тялото й.

— Какво стана? — извика тя, борейки се да нормализира дишането си, нарушено от стегнатия колан.

— Възможно е да имаме компания. Не бих искал да рискувам.

Разтревожена, Бари се обърна назад, взирайки се в колите, минаващи през кръстовището. Напразно се опита да види позната кола или някой друг, правещ същата маневра, да тръгва след тях. Движението по улицата изглеждаше нормално.

— Двама бели мъже, между тридесет и четиридесет години, с тъмни очила — поясни Зейн напълно спокойно.

Тя помнеше добре това негово свръхестествено хладнокръвие. В Бенгази, колкото по-напрегната бе ситуацията, толкова по-хладен ставаше той, все едно беше лишен от всякакви чувства. За да предприеме това опасно действие, значи бе сигурен, че ги следят. Стомахът я присви и почувства внезапен пристъп на гадене. Да подозира за възможните опасности, за нея и детето — беше едно, но да получи потвърждение — съвсем друго. Нещо в думите на Зейн привлече вниманието й.

— Бели? — повтори тя. — Но аз…

Бари спря на средата на думата, защото разбра, че казаното от него има смисъл. Подсъзнателно търсеше либийци, а трябваше да си припомни, че в основния възел от интриги, се включваха както либийците, така и съучастниците на Мак Прюет. Ако вземеше предвид неговата съобразителност, тя трябваше да подозира всички хора, не само от Близкия изток, но и бели, черни, араби… Не можеше да се довери на никой, с изключение на Зейн.

— Тази кола вече им е известна, ще трябва да я сменим. — Зейн направи още един неочакван завой, този път не толкова рязко. Но въпреки това не подаде сигнал за смяна на посоката и не намали скоростта повече от необходимото.

— Сега ще проведа един телефонен разговор и ще се погрижа за друга кола. След това ще побързаме към летището.

Бари не попита на кого ще звъни. В областта живееха доста военнослужещи. Някой, облечен в бяла униформа щеше да вземе колата и да я върне на фирмата за даване под наем. И това бе всичко. В това време двамата със Зейн щяха да бъдат на път за Лас Вегас.

— Във всеки случай, те ще ме намерят — неочаквано каза Бари, като се сети за името върху самолетния билет.

— В крайна сметка, да. Но ще им трябва време, а ние ще имаме солидна преднина.

— А може би не — тя прехапа устни. — Тази сутрин дочух, татко да говори с Мак Прюет. Мак е заместник-началник на ЦРУ в Атина. Татко му каза, че иска всичко да приключи и, че моето участие, не е било предвидено.

Зейн вдигна вежди.

— Разбирам.

Ако баща й работеше с ЦРУ официално, то щеше да обезпечи сигурността на единствената си дъщеря по легални канали. Участието на Мак Прюет променяше всичко. Той имаше достъп до информация, недостъпна за повечето военни. Въпреки че ЦРУ не действаше на територията на Съединените щати, влиянието му се простираше надалеч. Ако Мак искаше да узнае дали има купен билет на нейно име по летищата в окръга, след минута щеше да има цялата информация в ръцете си.

— Ако не са новаци и са успели да запишат номера на колата, то много скоро ще узнаят името ми — каза Зейн. — В противен случай няма да могат да разкрият самоличността ми. Както и да е, вече е твърде късно да се тревожим за това. Дали ще го узнаят и дали не, няма да променяме първоначалния ни план. Ще вземем полета за Лас Вегас и там ще им се изплъзнем, за известно време.

— Как можем да им се изплъзнем. Мак има достъп до персоналните ни данни…

— Аз подадох оставка. Вече не съм морски тюлен.

— О — каза безпомощно Бари, опитвайки се да осмисли още една неочаквана новина. Тя мислено се бе подготвила за живот, като съпруга на офицер от флота. Честите прехвърляния, строгото подчиняване на по-висшестоящите — всичко това не се различаваше от работата в посолството, просто бе на друго ниво. Сега понятие си нямаше, какъв живот й предстоеше.

— Какво ще правиш тогава?

— Поел съм работата на шериф в един окръг в южната част на Аризона. Предишният починал на работното си място в офиса и губернаторът ме назначи да изпълнявам временно тази службата до следващите избори. Така че следващите две години ще живеем в Аризона, а може и повече.

Шериф? Това определено бе изненада. Безцеремонният начин, по който го заяви, засили чувството за нереалност. Бари се постара да се концентрира върху най-важното.

— Няма значение, какво работиш сега — каза, като се опитваше да прозвучи възможно най-невъзмутимо. — За мен е важна твоята подготовка.

Зейн изпъна рамене и подкара колата към закрит паркинг.

— Разбирам — гласът му прозвуча безчувствено и непоколебимо. — Ти се съгласи да се омъжиш за мен, защото знаеш, че съм в състояние да те защитя — Зейн спусна стъклото и протегна ръка да вземе билет от автомата. Червената бариера се вдигна и той вкара колата в паркинга.

Бари стисна дланите си в юмруци. Първоначалната вълна на щастие отстъпи място на безпокойство. Да, Зейн дойде и й предложи да се омъжи за него, но може би грешеше за наличието на взаимна привързаност. Почувства се много нещастна и самотна. Зейн не изглеждаше особено щастлив да я види, може би заради огромните проблеми, които стовари на раменете му. Много скоро щеше да стане съпруг и баща, и отгоре на всичко трябваше да ги предпазва от неизвестен враг. Бари се сети, че дори не я бе целунал при срещата им. Чувствайки напиращите сълзи тя се изненада, че мисли за това, точно в този момент. Ако Зейн бе прав и имаха опашка, то опасността бе по-близо отколкото си представяше. Трябваше ли точно сега да се притеснява за причините, поради които й бе предложил брак? В крайна сметка, безопасността на бебето, бе една от причините да се омъжи за него.

— Искам да защитиш нашето бебе — каза тихо тя. — Има и други причини, но тази сега е най-важната.

С чувствата си към него щеше да се справи сама, но нямаше да рискува безопасността на бебето.

— Дяволски важна. Права си — хвърли й бърз поглед, докато паркираше колата на трето ниво. — Няма да позволя на никой да нарани теб или бебето.

Той свали слънчевите си очила, излезе от колата и каза:

— Чакай тук.

Зейн отиде до телефонния автомат, набра номер и се обърна към автомобила, за да може по време на разговора да я наблюдава.

Докато го гледаше през паркинга, Бари усети почти физическо напрежение. Щеше да се омъжи за този човек. Изглеждаше й по-висок, отколкото си го спомняше, бе малко по-слаб и, въпреки това, тънкото яке се опъваше по широките му рамене. Черните гъсти коси, бяха малко израснали, но кожата му си оставаше все така тъмна. С изключение на леката загуба на тегло, по нищо не личеше, че преди малко повече от два месеца е бил смъртоносно ранен. Физическата му издръжливост я смущаваше, той също. Как можа да забрави за това? Бари помнеше вниманието му, страстта, грижите, но също така и как уби пазача без оръжие — с голи ръце. Знаеше за смъртоносната му подготовка — нали точно нея се канеше да използва — но забрави, че това беше важна част от неговата същност, а не качество, към което можеше да прибягва само при необходимост.

Щеше да се наложи ежедневно да се справя с тази част от него, ако го приемеше такъв, какъвто бе. Той не беше и никога нямаше да стане питомна домашна котка.

Тя харесваше домашните котки, но не искаше Зейн да прилича на тях.

Бари разбра и нещо за себе си. Точно сега й бе необходима защита заради бебето, но не искаше да се превръща в глезла, която се нуждае непрекъснато от спасяване. Опитът в Бенгази й бе показал, че е много по-силна и по-способна, отколкото си мислеше. Баща й щеше да бъде щастлив, ако се бе омъжила за мъж, който има за цел да стане посланик, но не това беше желанието й. Искаше в живота си нещо диво и необуздано, точно като Зейн Макензи. Под влудяващата му способност да се контролира, се усещаше неговата свирепост и неукротимост.

Напрежението в отношенията им със Зейн я разстройваше. Тя мечтаеше той да я намери, да протегне ръце и тя да го прегърне. Днес, когато отвори вратата и го видя пред себе си, точно като глупачка си бе помислила, че мечтата й е станала реалност. Но действителността се оказа много по-сложна, отколкото си бе представяла.

Истина бе, че те се бяха опознали за по-малко от двадесет и четири часа и то преди повече от два месеца. Правиха любов с неустоима, изгаряща страст, заченаха дете и то само за един ден!

Може би той се срещаше с друга, но чувството му за отговорност го бе принудило да я потърси, за да разбере, дали страстта им бе довела до някакви последствия. Дали го е направил? — запита се Бари. Дали е обърнал гръб на приятелката си, а може би на годеницата си, за да поеме отговорност за детето си?

За пореден път, Бари се удари в каменната стена на неизвестността. Нищо не знаеше за личния живот на Зейн. Ако бе узнала нещо за семейството му, или къде живее, щеше сама да го намери. А сега той със сигурност си мислеше, че тя не си беше направила труда да разбере какво е състоянието му — дали бе жив, или мъртъв.

Той се върна към колата с равни и мощни крачки на тихо стъпващ хищник, които тя много добре помнеше. Загорялото му лице бе спокойно и студено.

Зейн отвори вратата и седна зад волана.

— Транспортът ще бъде тук, след няколко минути.

Бари кимна, но съзнанието й все още бе заето с техните сложни взаимоотношения. Тя побърза да каже, преди да е изпуснала нервите си:

— Опитах се да те намеря, но ме отведоха незабавно в Атина, докато ти все още бе в операционната. Опитах се да се свържа с теб, да разбера жив ли си, какво е състоянието ти, в коя болница си настанен… Както и да е. Татко беше помолил адмирал Линдли да не ми дава никаква информация. Той ми каза, че ще се оправиш и това е всичко, което успях да разбера.

— Предположих, че точно така е станало. Опитах се да ти се обадя в посолството няколко седмици след операцията. Телефонът вдигна баща ти.

— Нищо не ми е казал — призна Бари, а познатият гняв и болката се надигнаха отново. Откакто бе напуснала Монтгомъри, тези две чувства властваха в живота й. Значи, Зейн се бе опитвал да се свърже с нея. Обръчът около сърцето й се отпусна малко. — След като се прибрах вкъщи, се опитах пак да те намеря. От флота не ми дадоха никаква информация.

— Всички антитерористични групи са засекретени — отговори той със спокоен тон, докато наблюдаваше в огледалото за обратно виждане колата, която обикаляше около тях, търсейки свободно място за паркиране.

Бари напрегнато замря, докато автомобилът не изчезна нагоре по рампата.

— Съжалявам — каза след няколко минути мълчание. — Знам, че стоварих върху теб много проблеми.

Зейн я погледна с ясните си сини очи, но изражението му остана спокойно.

— Аз нямаше да бъда тук, ако не го исках.

— Имаш ли си приятелка?

Този път, той толкова дълго я гледа, че тя цялата се изчерви и сведе поглед в стиснатите си в скута ръце.

— Ако имах, нямаше да правя любов с теб — каза най-накрая.

О, Боже! Тя прехапа устни. Ставаше от лошо, по-лошо. Зейн се отдръпваше все повече от нея, все едно тънката нишка на разбирателство, когато я помоли да се омъжи за него, не съществуваше. Бари усети спазъм в стомаха си, тялото й почувства познатата вълна на повдигане.

Тя преглътна, помоли се гаденето, което бе ограничено все още в сутрешните часове, да не се завърне в най-неподходящия момент. Секунди по-късно, изскочи от колата и отчаяно се огледа в търсене на тоалетна. О, Боже, имаше ли тоалетни на паркингите?

— Бари!

Зейн разтревожено изскочи от колата и побърза след нея. На лицето й можеше ясно да бъде прочетено намерението й да избяга, въпреки, че не бе избрала още посоката, в която да побегне, а той имаше намерение да й попречи.

На стълбището? Асансьорът? Тя помисли, за хората, които щяха да ги използват и отхвърли двете възможности. Най-разумното място бе точно тук, на бетона, но изтънченото й възпитание категорично се възпротиви срещу идеята. Стомахът й явно беше на друго мнение и Бари притисна устата си с ръка, секунда преди Зейн да стигне до нея.

Пронизващите му бледи очи омекнаха с разбиране.

— Тук — каза той, поддържайки я за рамото.

Външните прегради на паркинга, представляваха бетонни блокове високи, по-малко от човешки ръст. Той я поведе бързо натам. Притеснена от това, че може да изцапа нищо неподозиращите долу пешеходци, тя се съпротивлява няколко секунди, но хватката му бе неумолима, а и стомахът й не можеше да чака по-дълго. Зейн я поддържаше, докато тя, надвесена над парапета, безпомощно се отдаде на спазмите, които се надигаха.

Когато всичко приключи, тя отвори очи и остана доволна, че три етажа по-долу, не бе улица, а някаква алея. Зейн я придържаше съпричастно, попи с кърпа изпотеното й лице, след което и я подаде, за да може да избърше устните си. От унижение й се искаше да потъне в земята. Строгото възпитание на швейцарското девическо училище не позволяваше на една дама да показва слабост.

Краката й се подкосиха и се наложи да се облегне отново на него. И тогава разбра, че Зейн едва чуто й шепне нещо с дълбокия си глас, приближавайки устните си ту към скулите й, ту към косата. Силната му длан, лежеше ниско долу върху корема й, напълно покрила бебето.

— Спокойно, скъпа — шепнеше той и отново притисна устни към скулите й. — Можеш ли да се върнеш до колата или искаш да те нося?

Бари не можа да събере достатъчно мислите си, за да му даде конкретен отговор. И само след секунда, явно решил, че й е дал достатъчно време за размисъл, Зейн пое инициативата — вдигна я на ръце и с няколко бързи крачки стигна до колата. Внимателно я постави на седалката, прибра краката й вътре и оправи полата около тях.

— Искаш ли нещо за пиене? Безалкохолно?

Нещо студено и тръпчиво й звучеше чудесно.

— Без кофеин — успя да каже.

— Ще бъдеш извън полезрението ми не повече от двадесет секунди. Оглеждай се за преминаващи автомобили и ако нещо те притесни, подай сигнал.

Бари кимна, той натисна копчето за вътрешно заключване на вратите и затвори. Въпреки че й се искаше да поседи малко на чист въздух, тя разбра защо не трябва да стои навън — изложена на открито, щеше да е лесна мишена. Облегна глава на седалката и затвори очи. Гаденето изчезна толкова бързо, колкото се бе появило, но все още усещаше леки спазми. Тя почувства слабост и сънливост, и малко смущение от непредсказуемата му нежност.

Това не трябва да ме учудва, мислеше си Бари. Тя бе бременна с детето му, вероятността за това, бе довела Зейн при нея. Веднага след като видя явните признаци на гадене, което бе пряко свързано с нейното състояние, той отново бе показал способността си да взема светкавични решения.

Появяването на Зейн до прозореца на вратата й, изненада Бари. В съненото си състояние, тя не разбра кога бе изпълнил поръчката. Припомни си умението му да се движи безшумно. Запотената зелена кутия в ръката му предизвика неистова жажда в нея. Тя отвори вратата и буквално грабна напитката, преди той да седне на мястото си. Когато Зейн затвори вратата, Бари вече бе отворила кутията и пиеше жадно.

След като я изпразни, тя се облегна назад със задоволство. Чу нисък напрегнат смях и се обърна към Зейн, който я гледаше със забавление. Нещо диво и горещо проблесна в погледа му.

— За първи път в живота си се възбуждам от жена, пиеща безалкохолна напитка. Искаш ли още? Ще се опитам да се контролирам, но втората кутия може да ми дойде малко в повече и да не мога да ти устоя.

Очите й се разшириха от изненада, а по бузите й се разля гореща червенина. Тя не устоя и сведе поглед към тялото му. Явно говореше истината. Винаги ли казваше това, което мисли? Бари стисна ръце, за да издържи на изкушението да погали това, което привлече вниманието й.

— Вече не съм жадна — дрезгаво отвърна тя. — Но ако желаеш, готова съм да изпия още една.

Веселието изчезна от очите му, остана само горещо желание. Той се протегна към нея, но изведнъж обърна глава по посока на идващата към тях кола.

— Ето го и нашия превоз — каза той и гласът му отново стана хладен и безстрастен.