Линда Хауърд
Удоволствието на Макензи (3)

Глава 2

Бари лежеше в пълна тъмнина. Тежките завеси на единствения прозорец спираха и най-малкия лъч светлина, който можеше да проникне. Тя предположи, че навън е вече нощ. Уличният шум бе стихвал бавно, докато не настъпи пълна тишина. Мъжете, които я бяха отвлекли, си бяха отишли, най-вероятно за да спят. Те не се притесняваха, че може да избяга. Бари бе гола и здраво завързана за леглото, на което лежеше. Китките й бяха събрани, опънати над главата и привързани към горната рамка на леглото, а глезените й прикрепени към долната. Не можеше да помръдне, всеки мускул в тялото я болеше, а тези в раменете й горяха в агония. Искаше й се да крещи, да се моли някой да дойде и да освободи въжетата, с които бяха вързани ръцете й, но знаеше, че единствените, които биха я чули, щяха да са нейните похитители. А тя бе готова да направи всичко и да изтърпи всичко, само и само да не ги вижда никога повече.

Беше й студено. Не си бяха направили труда да й хвърлят дори одеяло. Силни тръпки разтърсваха голото й тяло. Тя не можеше да каже дали бе заради студения нощен въздух, или от преживяния шок. А и нямаше значение — вече бе замръзнала.

Опитваше се да не мисли и да игнорира болката, за да не се поддаде на шока и ужаса. Не знаеше къде се намира, нито как щеше да избяга, но ако се появеше и най-малката възможност, трябваше да бъде готова, за да я използва. Знаеше, че тази вечер нямаше да успее, защото въжетата бяха прекалено стегнати, а движенията й твърде ограничени. Но утре, о, Боже, утре…

Гърлото й се стегна от страх, който спря почти напълно притока й на въздух. Утре те щяха да се върнат и този, когото чакаха щеше да бъде с тях. Яростна вълна мина през нея, когато си спомни грубите ръце на похитителите по голото си тяло, шамарите, щипането и безсрамното опипване… Направо й се повдигаше. Ако в стомаха й имаше храна, щеше да я повърне, но те не си бяха направили труда да я нахранят.

Тя не можеше да премине още веднъж през това. Някак си трябваше да се измъкне.

Обхвана я отчайваща паника. Мислите й се въртяха в главата като побесняла катерица, докато се опитваше да измисли план, с който да направи нещо, за да се защити. Но какво можеше да стори, така завързана, като пуйка за Деня на благодарността?

Изгаряше я унижение. Те не я бяха изнасилили, но й бяха сторили други неща — срамни и ужасяващи — които пречупиха духа й. Бе сигурна, че утре, когато пристигнеше водачът им, отлагането на смъртната й присъдата щеше да приключи. Заплахата от изнасилване, самият акт щеше да я унищожи и да остави беззащитното й тяло в ръцете им. Нали това целяха — помисли си тя. Трябваше непременно да направи нещо, за да избегне нови издевателствата върху себе си. Да бъде проклета, ако се оставеше да ги осъществят. От момента, в който я отвлякоха и натикаха в колата, й се струваше, че потъва в мъгла от шок и ужас. Но сега, когато лежеше в тъмнината — измръзнала, нещастна и болезнено уязвима в голотата си — почувства как мъглата се повдига и започва да изгаря от собствената й омраза. Тези, които я познаваха, никога не биха я описали като сприхава, но това, което чувстваше в момента, не можеше да се сравни с нейния лек и приятен характер. Яростта й бе чиста като лава, която проправя пътя си нагоре от недрата на земята, докато не изригне на повърхността и не помете всичко по пътя си.

Нищо в живота й, не я бе подготвило за мъките от изминалите часове. След като майка й и брат й загинаха, тя бе глезена и защитавана, както малко деца на този свят. Неведнъж бе виждала как страдат съучениците й от неспазени родителски обещания, от редки и стресиращи посещения, от пренебрегване или просто избягване на отговорност, но тя не бе като тях. Баща й я обожаваше и тя го знаеше. Той настойчиво се интересуваше от нейната безопасност, от приятелите й, от образованието й. Ако й кажеше, че ще се обади, телефонът звънеше в точно определеното време, в което бе казал, че ще звънне. Всяка седмица по пощата идваше малък подарък — евтин, но смислен. Бари бе наясно, защо баща й се безпокои толкова много за нейната безопасност; защо искаше тя да посещава частното девическо училище в Швейцария, обградена с охрана за сигурност, а не държавното, в което цареше пълен хаос. Тя бе всичко, което му бе останало.

А той бе всичко, което тя имаше. Като дете — след инцидента, в който изгуби половината си семейство — от страх тя не се отделяше от баща си в продължение на месеци, ходеше по петите му и безутешно плачеше, когато той отиваше на работа. В крайна сметка, страхът й, че и той ще изчезне от живота й бе преодолян, но правилото загрижен родител остана.

Сега бе жена на двадесет и пет и, въпреки че в последните няколко години обсебващото му внимание започваше да я дразни, тя се радваше на предимствата в живота си прекалено много, за да протестира. Бари харесваше работата си в посолството толкова много, че обмисляше да направи кариера в дипломатическата служба. И същевременно се наслаждаваше да бъде домакиня на баща си. Изпълняваше прекрасно задълженията си и спазваше протокола. Освен това на международната сцена се появяваха все повече жени-посланици. Дипломатическото общество бе затворено и само за богати хора, а по темперамент и родословие, тя отговаряше на тези изисквания. Бари бе спокойна, дори ведра, благословена с внимателен и тактичен характер.

Но сега, гола и завързана за леглото, с множество синини по бледата си кожа, тя почувства, как яростта я поглъща дълбоко, изцяло, как променя същността й и естеството на нейната природа. Нямаше да издържи това, което безименните и отмъстителни те бяха подготвили за нея. Ако искаха да я убият, така да бъде. Бе подготвена за смъртта, но не и готова да им се покори.

Тежките завеси се раздвижиха. Движението привлече вниманието й, но погледът, който хвърли към прозореца бе неволен, без следа от любопитство. Вече бе толкова премръзнала, че колкото и силен вятър да ги бе раздвижил, тя не го почувства.

Но вятърът бе черен и имаше форма.

Дъхът й замря в гърдите.

Бари мълчаливо наблюдаваше едрата черна фигура, тиха като сянка, да се промъква през прозореца. Това не можеше да бъде човек — хората, издаваха звуци, когато се движеха. Разбира се, в пълната тишина на стаята, тя би трябвало да може да чуе шума от пердетата или слабото ритмично дишане. Триенето на обувките по пода, шумоленето на дрехи, нещо, което бе напълно човешко. След като черната фигура премина през завесите, те не застанаха в предишното си положение. Виждаше се малък отвор между тях, един процеп, който позволяваше на част от някаква светлина — звездна, лунна или улична — нямаше значение каква, да разсее мрака. Бари се напрегна да се съсредоточи върху тъмната фигура, очите й изгаряха, докато го гледаше как се придвижва тихо по пода. Тя запази мълчание. Каквото или който и да я приближаваше, не можеше да бъде по-лошо от мъжете, които я отвлякоха. Или идваха да я спасят?

А може би спеше дълбоко и това бе само сън. Със сигурност не беше реално. Нищо в тези дълги, ужасни часове, откакто бе отвлечена, не можеше да бъде истина, но защо в съня й бе така студено? Не, без съмнение това бе напълно реално.

Черната фигура безшумно се плъзна и застина до леглото. Тя се извиси над нея висока и мощна, и започна да разглежда голото й тяло. След това помръдна, вдигна ръка към главата си и свали черната маска от лицето си с едно бързо движение.

Маска! Бари бе толкова изтощена, че й трябваше известно време, за да осъзнае този кошмарен образ. Тя премигна. Мъж с маска! Не беше животно, нито фантом, а мъж от плът и кръв. Тя можеше да види блясъка в очите му, формата на главата му, относителната бледост на лицето му, макар че способността му да се движи без шум, оставаше необяснима.

Просто още един мъж.

Тя не изпадна в паника. Изтласка назад страха и всички останали чувства, освен яростта. Просто чакаше, чакаше борбата, чакаше смъртта. Зъбите й бяха единственото оръжие, което имаше и тя щеше да ги използва, ако можеше. Щеше да ги впие в плътта на нападателя си и да го нарани възможно най-много, преди да умре. Ако имаше късмет щеше да се добере до гърлото му със зъби и да вземе копелето със себе си в смъртта.

Мъжът се бавеше, взирайки се в нея. Бари стисна в юмруци завързаните си ръце. Мамка му! По дяволите, всички!

Изведнъж той приклекна до леглото и наведе глава напред в непосредствена близост до нейната. Тя се стресна — да не би да искаше да я целуне — обхвана я непоносимо чувство на безсилие. Тя се стегна, събирайки сили, за да се нахвърли върху него, когато гърлото му се окажеше достатъчно близо.

— Макензи, Военноморски сили на САЩ — каза той тихо само на няколко сантиметра до ухото й.

Мъжът говореше английски с определено американски акцент. Тя подскочи зашеметена, трябваха й секунди преди да осъзнае смисъла на думите. Военноморски сили… Военноморски сили на САЩ… Въпреки че бе мълчала в продължение на часове, отказвайки да говори с похитителите или да реагира по какъвто и да е начин, сега от гърлото й се изтръгна тих и безпомощен звук.

— Тихо, не вдигайте шум — предупреди я с нисък глас. Докато говореше се протегна над главата й и изведнъж напрежението в ръцете й намаля.

Тя пое тежко въздух и изхлипа, лекото движение предизвика остри вълни от непоносима болка в раменете й. Бари бързо потисна звука зад стиснатите си до болка зъби.

— Съжалявам — прошепна, когато бе в състояние да говори.

Въпреки че не видя ножа в ръката му, почувства студенината на острието върху кожата си, когато той умело го плъзна под въжето и с ловко движение го сряза, за да освободи китките й. Тя безуспешно се опита да раздвижи ръцете си, но те останаха опънати над главата, без да реагират на командите й.

Мъжът разбра всичко без думи. Мушна ножа обратно в калъфа и постави облечените си в ръкавици длани върху раменете й, масажира ги няколко секунди, след което нежно започна да ги сваля надолу. Пожар изгори ставите й. Почувства ръцете си така, все едно бяха изтръгнати от раменете, въпреки че той внимателно ги постави на леглото до тялото й, за да намали болката. Бари стисна зъби отново, отказвайки да позволи на звука да излезе от устните й. Студена пот изби на челото й, гадене изгаряше отново гърлото й, но тя мълчаливо се бореше с пристъпите на силна болка.

Той прокара пръсти по напрегнатите мускули на раменете й и започна да масажира възпалените стави и сухожилия, усилвайки още повече болката. Голото й тяло се изви. Мъжът я задържа неподвижно в легнало положение и продължи безмилостното възстановяване на кръвообращението в травмираните й крайници. Тя бе толкова измръзнала, че топлината, която се излъчваше от ръцете и от тялото му, когато се наведе към нея, опари болезнено голата й кожа. Болката премина през нея като огромна вълна и замъгли съзнанието й. Въпреки силното замайване си помисли, че сега, когато бе наложително да остане будна, най-сетне щеше да припадне.

Не, не можеше да припадне! Не трябваше да се отказва! Бари се напрегна до краен предел и след няколко безкрайно дълги секунди, болката започна да намалява. Тя продължи да чувства силния натиск на ръцете му, докато болезнените спазми утихнаха напълно. Накрая Бари се отпусна на леглото, поемайки дълбоко и забързано въздух, като че ли бе бягала дълго.

— Добро момиче — каза мъжът, като я остави на спокойствие.

Думите му подействаха, като балсам на изтерзаната й душа.

Той се изправи, извади ножа и се приближи към другия край на леглото. Отново усети хладното острие до глезените си, леко дръпване и краката й бяха свободни. Бари инстинктивно се сви на кълбо, тялото й само се задвижи в закъсняла и безполезна реакция на скромност и самозащита. Притисна плътно бедрата, скръсти ръце пред гърдите си и захлупи лице, върху мухлясалата дамаска на голия матрак. Не можеше да погледне към него, не можеше! Сълзи изгаряха очите й и задушаваха гърлото й.

— Ранена ли сте? — призрачният шепот погали кожата й, като истинско докосване. — Можете ли да ходите?

Сега не му беше времето да се поддава на нервите си, осъзна тя. Предстоеше им да се измъкнат незабелязано и пристъпът на истерия щеше да съсипе всичко. Преглътна два пъти в опит да се пребори с емоциите си, така както преди се бе преборила с болката. Сълзи потекоха по лицето й, но тя се принуди да се изправи и провеси крака над ръба на леглото. Трепереща седна и се насили да го погледне. Не бе направила нищо, за да се срамува, трябваше просто да премине през това.

— Аз съм добре — отговори благодарна, че шепотът прикри слабостта в гласа й.

Мъжът седна пред нея, като започна да сваля екипировката си и да я подрежда до себе си. В стаята бе прекалено тъмно и тя не можеше да различи повечето неща, но въпреки това разпозна формата на автоматичното оръжие, което той сложи на пода между тях. Тя го наблюдаваше объркано до момента, в който той не започна да сваля ризата си. Вълна на ужас я удари силно, като чук. Боже мой, нима той…

Мъжът внимателно уви ризата около нея, пъхна ръцете й в ръкавите, все едно обличаше дете, после закопча едно по едно копчетата, като държеше тъканта далече от тялото й, да не би пръстите му да докоснат гърдите й. Ризата пазеше още топлината му, която се уви като одеяло около нея, обгърна я и я затопли. Внезапното чувство на сигурност я притесни толкова, колкото когато я съблякоха гола. Сърцето й препускаше в гърдите, стомахът й се качи в гърлото. Тя се поколеба, но протегна ръка и докосна мъжа, без извинение, без молба. Сълзи закапаха бавно по лицето й, оставяйки солени следи. Беше получила толкова много насилие от мъжете през последните дни, че почти загуби контрол от неговата нежност, въпреки че грубостта и ударите я направиха по-решителна в съпротивата й. Очакваше същото и от него, а вместо това получи нежни грижи, които я разплакаха със своята естественост.

След секунда, две, мъжът с голямо внимание протегна ръката си, облечена в ръкавица, обхвана пръстите й и леко ги стисна. Дланта му бе много по-голяма от нейната. Девойката почувства тежестта й, студените й пръсти попиха топлината и усетиха контрола на човек, който знаеше точно своята сила. Той стисна още един път ръката й и след това я пусна.

Тя се загледа в него, опитвайки се да пробие завесата от тъмнина и да види чертите му, но лицето му едва се различаваше от неясното очертание, което сълзите й замъгляха. Успя да види малко подробности и различи само някои движения. Той беше облечен в черна тениска и сега надяваше екипировката си така безшумно, както преди малко я бе свалил. Повдигна някакво капаче на китката си и тя видя слаб лъч светлина от циферблата на часовник.

— Имаме точно две минути и половина да се махнем от тук — промълви той. — Правете това, което ви кажа и когато ви кажа.

Преди малко тя нямаше да може да се справи, но краткият миг на разбирателство и допирът й с него й вдъхнаха сили. Бари кимна и се изправи на крака. Коленете й трепереха. Напрегна мускули и отстрани косата от лицето си.

— Готова съм.

Бе направила точно две стъпки, когато отдолу се чуха отсечени изстрели от автоматично оръжие. Мъжът безшумно се обърна и се отдалечи от нея толкова бързо, че тя примигна неспособна да го последва.

Зад нея вратата се отвори. Ярък, режещ очите, поток светлина я заслепи и зловеща тъмна фигура застана на пътя й. Пазачът! Разбира се, че е имало охрана! Тогава последва неясно движение, чу се глухо сумтене и пазачът се строполи в ръцете на мъжа. Така безшумно, както правеше всичко останало, спасителят й придърпа тялото навътре и го положи на пода. После се протегна през трупа, хвана я здраво за ръка и я издърпа от стаята.

Коридорът беше тесен, мръсен и претрупан. Светлината, която изглеждаше толкова ярка идваше от една-единствена крушка. На долния етаж и на улицата избухна нова стрелба. Отляво, дойде тропот на тежко бягащи хора. Отдясно, Бари видя затворена врата и след това първото стъпало на неосветено стълбище.

Мъжът затвори вратата на стаята, в която бяха, хвана лявата й ръка и я преметна на рамо, все едно тя не тежеше повече от чувал с брашно. Бари изгуби ориентация и прегърна крака на мъжа, а той се вмъкна бързо в съседната стая, скривайки и двамата в непрогледната тъмнина. Едва успя да затвори вратата, когато в коридора се разнесе порой от викове и проклятия, които я заставиха да скрие лицето си в тъканта на черните му панталони. Той я изправи на крака, бутна я зад себе си и извади от кобура под мишницата пистолет. Стояха до вратата, неподвижни, заслушани в суматохата от другата страна на дървената врата. Бари долови три различни гласа и ги позна. Последваха нови викове и проклятия на език, който бе слушала през целия ден, но не разбираше. Проклятията се засилиха, когато откриха тялото на охраната и нейното изчезване. Иззад стената се чу глух звук, явно един от похитителите й бе излязъл извън себе си от ярост.

— Тук първи. План Б.

Глухият шепот я стресна. Объркана, тя го изгледа и се опита да придаде смисъл на думите му. Бе толкова уморена, че й трябваше известно време да осъзнае, че той предава кодирано съобщение по радиостанцията. Разбира се, че не беше сам. Сигурно го придружаваше цял спасителен отряд. Всичко, което трябваше да направят, бе да излязат от сградата и да се качат на хеликоптера, камиона или кораба, които ги чакаха някъде навън. Не я интересуваше, дори и ако бяха дошли на велосипеди. Бе готова да тръгне и пеша, ако се наложеше.

Но първо трябваше да се измъкнат от сградата. Очевидно, планът е бил да я изведе през прозореца, без да разберат похитителите й, които щяха да я потърсят чак на сутринта, но нещо явно се бе объркало и другите са били забелязани. Сега бяха хванати в капан в тази стая, без възможност да се присъединят към останалата група.

Тялото й започна да се бунтува срещу стреса, който бе търпяла толкова дълго, срещу ужаса и болката, срещу глада и усилията. Усети как всеки мускул от раменете до краката й започва да трепери, докато цялото й тяло се затресе неконтролируемо. Бари искаше да се опре на мъжа, но се страхуваше да не му попречи. Животът й, както и неговият, зависеха изцяло от опита му. Тя не можеше да му помогне, така че най-малкото, което можеше да направи, бе да не му се мотае в краката. Но отчаяно се нуждаеше от подкрепа, затова направи две крачки и се облегна на стената. Внимаваше да не вдига шум, но той усети движението, обърна се наполовина и я улови с лявата си ръка. Без да говори, я дръпна зад гърба си. Искаше да е наблизо, в случай, че се наложи да се преместят бързо. Близостта му й подейства странно успокоително. Нейните похитители я бяха изпълнили с толкова страх и отвращение, че успяха да погубят всяко женско чувство в нея и след като я оставиха сама в студа и тъмнината, тя се замисли дали въобще ще се довери отново на някой мъж. Отговорът — поне с този мъж — беше да.

Бари с благодарност се опря на него. Бе толкова слаба и уморена, че за момент си позволи да облегне главата на гърба му. Топлината на силното му тяло проникна през грубия плат на екипировката и опари изпитата й буза. Даже мирисът му е топъл, помисли си тя замаяна, чисто мъжка смесица от пот и мускус, които усилието и напрежението превръщаха в опияняващ аромат, като най-доброто уиски. Макензи. Бе казал, че името му е Макензи, когато шепнешком се бе представил, наведен над нея.

О, Боже, той бе толкова топъл, а тя толкова студена! Под босите й стъпала каменният под сякаш изпращаше студени вълни нагоре по краката й. Ризата му бе толкова голяма, че я закриваше до коленете, но все пак, отдолу бе гола. Цялото й тяло се тресеше.

Те стояха неподвижно в непрогледната тъмнина на тихата стая от цяла вечност и слушаха отдалечаващата се стрелба, заглъхващите викове и проклятия толкова дълго, че Бари се предаде и задряма облегната на него. Той бе като скала — неподвижен, и с безгранично търпение. Нямаше нито малки нервни движения, нито намек за уморени мускули. Тя чувстваше бавното му ритмично дишане. И така, облегната на гърба му, имаше усещането, че се носи на сал, нежно поклащащ се нагоре-надолу по морските вълни.

Младата жена се събуди, когато мъжът се обърна леко назад и я разтърси.

— Те мислят, че сме избягали — прошепна той. — Не се движете и нито звук, докато проверя нещата.

Тя се изправи с нежелание и едва не изкрещя от загубата на топлината, струяща от горещото му тяло. Мъжът включи фенерче, което излъчваше много слаба светлина, защото по-голяма част от лъчите му бе закрита с черна лента. Обиколи с него стаята, и откри, че е празна, с изключение на някои стари кутии, разпилени покрай едната стена и големи паяжини по всички ъгли и пода, покрит с дебел слой прах. На далечната стена имаше едно прозорче, но той внимаваше светлината да не се доближава много до него и евентуално да издаде тяхното присъствие. Стаята изглеждаше неизползвана от много дълго време.

Мъжът се наведе близо до нея и допря устни до ухото й. Топлият му дъх докосваше кожата й при всяка дума.

— Трябва да се измъкнем от тази сграда. Моите хора ще прикриват тила ни, но ние, най-вероятно, няма да можем да се свържем с тях до утре вечер. Налага се да изчакаме някъде на безопасно място. Какво знаете за разположението на сградата?

Тя поклати глава и последва неговия пример, повдигна се на пръсти и долепи устни до ухото му.

— Нищо — прошепна Бари. — Бях със завързани очи, когато ме доведоха тук.

Мъжът кимна и се отдалечи. За пореден път тя се почувства изгубена и изоставена без неговата физическа близост. Знаеше, че желанието й да е близо до него и сигурността, която й даваше бе временна слабост. Но сега той й бе толкова необходим, че изпитваше силна болка. Не искаше нищо друго, освен да се притисне отново в него, да почувства топлината на живото му тяло и да бъде в контакт със стоманената сила, която бе застанала между нея и похитителите й.

Временно или не, Бари мразеше тази своя проява на слабост. Това й напомни остро за начина, по който се бе присламчила към баща си след смъртта на майка си и брат си. Разбира се, тогава тя бе просто дете и близостта, която възникна между нея и баща й, в по-голямата си част бе за нейно добро. Но когато разбра колко задушаващи могат да бъдат тези отношения, започна внимателно да се отдалечава. Сега това се случваше отново; първоначалният й инстинкт я тласкаше да се доближи отново към спасителя си. Нима през целия си живот и при всяка неприятност щеше да се увива около някого като лоза? Нямаше да го допусне, не искаше да бъде слаба. Този кошмар й показа твърде ясно, че всички служби за сигурност, независимо колко са добри, имаха слаби места. Вместо зависимост от другите, щеше да е по-добре да развива собствените си силни страни, които знаеше, че има, но не бе използвала. От сега нататък обаче, нещата щяха да се променят.

Може би те вече се бяха променили. Нажеженият до червено гняв, който я бе завладял и който я крепеше, докато лежеше завързана гола за леглото, все още я изгаряше отвътре и дори нечовешката умора не бе успяла да го загаси. Затова тя отказа да се поддаде на слабостта си, отказа да направи нещо, с което би могла да възпрепятства по някакъв начин Макензи. Вместо това се стегна и се изправи.

— Какво ще правим? — прошепна тя. — Какво мога да направя, за да помогна?

Тъй като нямаше плътни завеси на този мръсен прозорец, тя успя да види чертите му, когато се обърна и я погледна. Половината му лице бе в сянка, но слабата лунна светлина осветяваше висока скула, като подчертаваше силната линия на челюстите и хвърляше отблясъци върху твърди устни, които бяха очертани като на древногръцка статуя.

— Ще трябва да ви оставя сама за известно време — каза мъжът. — Ще се справите ли?

Паника избухна в стомаха и в гърдите й. Едва успя да сподави писъка на протест, който щеше да ги издаде. Тя стисна зъби и реши да не отговаря, за да не извика, затова само кимна с глава.

Той се поколеба и Бари почувства, че вниманието му е фокусирано върху нея, като че ли усещаше страха й и се опитваше да реши, дали е безопасно да я остави. След няколко мига кимна рязко, в знак, че разбира нейната решителност или най-малкото не се съмняваше в нея.

— Ще се върна след половин час — каза й. — Обещавам.

Мъжът извади нещо от жилетката. Разгърна го, оказа се някакъв вид тънко одеяло. Той загърна Бари с него и я уви плътно. Въпреки че бе тънко, то веднага започна да сгрява изстиналото й тяло. Но, когато пусна краищата му — те се разтвориха отново. Бари ги хвана трескаво в опит да запази малкото топлина. Докато се увиваше, той отвори вратата с едва доловимо проскърцване и се плъзна в коридора така безшумно, както се бе промъкнал през прозореца. Тогава вратата се затвори и тя остана отново сама в тъмнината.

Нервите й пищяха в знак на протест, но тя ги игнорира. Вместо това се концентрира, да стои колкото се може по-безшумно, ослушваше се за всеки звук в сградата, който можеше да й подскаже какво става около нея. Слабият шум на улицата, предизвикан от стрелбата, разбудила гражданите наоколо, постепенно замря. Дебелите каменни стени на сградата така или иначе притъпяваха всеки звук. Във вътрешността на зданието цареше тишина. Ами ако похитителите са напуснали убежището си, след нейното предполагаемо бягство? Може би са проследили групата на Макензи, мислейки, че е с тях?

Краката й се подкосиха и тогава й хрумна, че може да седне на пода, да увие около себе си одеялото и да съхрани повече топлина. Стъпалата и краката й бяха почти вцепенени от студ. Отпусна се внимателно на пода, ужасена да не би по невнимание да вдигне някакъв шум. Седна на тънкото одеяло и го уви колкото се може по-стегнато около себе си. От каквато и материя да бе направено, то спираше студа от каменния под. Бари подви крака, прегърна коленете си и подпря на тях глава. За първи път след дългите мъчителни часове се бе разположила удобно и клепачите й неизбежно взеха да натежават.

Докато седеше там, сама в тъмната и мръсна стая, Бари потъна в сън.