Джак Ванс
Слуги на уонките (8)

8.

Рейт се събуди от бледата слънчева светлина, едва прозираща през плътните дървени щори на прозорците. Той се изтегна на неудобното тясно легло, обмисляйки живота си. Нямаше никакви причини да изпитва каквато и да било радост. Кат, където се бе надявал да открие гъвкаво възприемане на света, просветление и вероятно съдействие, бе място също толкова неразбираемо и опасно, колкото и Аманската степ. Вече нямаше никакво съмнение, че ще е глупаво да се надява да построи космически кораб в Сетра.

Рейт се опря на стената, унесен в мисли. Бе преживял ужас, мъка, крушение на мечтите, но имаше и съответните моменти на триумф и надежда, дори няколко пристъпа на краткотрайна радост. Ако умре утре — или след дванайсет дни, след дванайсет „докосвания“, — спокойно може да каже, че е имал необикновен живот. Какво пък, защо да не постави съдбата си на изпитание. Хелсе беше предсказал заминаването му от Кат и беше прочел бъдещето му и може би разкрил характера му по-точно, отколкото самият Рейт.

На закуска с Траз и Анахо той описа приключенията си от предната нощ. Анахо намери обстоятелствата за обезпокоителни.

— Това е безумно общество, сдържано от етикецията, както разваленото яйце се задържа от черупката. Каквито и да са твоите цели — а понякога си мисля, че си най-невъобразимият лунатик от всички, които съм срещал, — няма начин да ги постигнеш тук.

— Съгласен съм.

— В такъв случай — обади се Траз — какво ще правим?

— Това, което съм намислил, е опасно, може би дори граничещо с глупостта. Но не виждам друга алтернатива. Възнамерявам да поискам от Чизанте пари, които да си разделим. След това всеки ще тръгне по пътя си. Ти, Траз, би могъл да се върнеш в Уинес и там да се устроиш. Може би Анахо ще направи същото. Никой от вас няма да спечели, ако дойде с мен, докато обратното ви е гарантирано.

Анахо погледна към площада.

— Досега ти успяваше да оцелееш, макар да поемеше известни рискове. Интересно ми е какво се надяваш да постигнеш. С твое разрешение ще се присъединя към експедицията ти, която, предполагам, ще бъде толкова отчаяна, колкото и досегашните ти начинания.

— Смятам да отвлека уонкски кораб от космодрума Ао Хидис или отнякъде другаде, ако открия по-удобно място.

Анахо вдигна ръце във въздуха.

— Страхувах се, че ще е нещо от тоя род — сетне се зае да изрежда безброй доводи срещу подобна операция, които Рейт дори не си правеше труда да отхвърля.

— Всичко това е съвсем вярно, ще приключа дните си в уонкски затвор или в стомаха на някое нощно куче, но въпреки това възнамерявам да опитам. Съветвам ви двамата с Траз да се върнете на Облачните острови и да изживеете отредените си дни там.

— Как не! — изсумтя Анахо. — Защо не опиташ нещо не тъй героично, като например да изтребиш пнумите или да научиш часките да пеят?

— Имам други амбиции.

— Да, да, твоята далечна планета, родината на човечеството. Изкушавам се да ти помогна, ако не за друго, то за да ти докажа, че си луд.

— Колкото до мен — заяви със сериозен вид Траз, — бих искал да видя този далечен свят. Зная, че съществува, защото видях с очите си кораба, с който Адам Рейт пристигна.

Анахо погледна младежа с вдигнати от почуда вежди.

— Не си го казвал досега.

— Не си ме питал.

— Че откъде ще ми хрумне да те питам подобно нещо?

— Всеки, който нарича фактите абсурдни измислици, рискува да бъде изненадан от живота — заяви Траз.

— Ако не друго, ще призная, че теорията му за космическата ни връзка с друг свят обяснява по-добре приликата между различните човешки раси.

— Хайде стига — намеси се Рейт. — Да впрегнем силите си на работа, след като и двамата сте склонни да приключите живота си със самоубийство. Днес ще събираме информация. Ето го и Хелсе, който сигурно ни носи важни новини, ако се съди по израза на лицето му.

Хелсе се приближи и ги поздрави учтиво.

— Снощи, както вероятно се досещате, имах много неща да докладвам на лорд Чизанте. Той се надява, че молбата ти към него ще бъде разумна и ако е така, ще изпълни поисканото с радост. Препоръча ми да унищожим документите, които взехме от шпионина, и аз съм склонен да се съглася с него. Между другото, лордът предложи и други отстъпки.

— От какъв характер?

— Пропусна да уточни, но предполагам, че говореше за по-свободно тълкуване правилата на етикецията във връзка с твоето посещение в двореца Син нефрит.

— Повече се интересувам от документите, отколкото от лорд Чизанте. Ако желае да ме види, нека дойде тук, в странноприемницата.

Хелсе се разсмя.

— Защо ли не съм изненадан от отговора? Ако си готов, мога да те отведа в Южен Еброн, където ще потърсим някой локхар.

— Няма ли яоски книжници, които познават езика на уонките?

— Подобно занимание е най-малкото безполезно.

— Докато някой не поиска да му преведат документ.

Хелсе трепна едва забележимо.

— През сегашния цикъл утилитаризмът е чужда философия. Лорд Чизанте например ще сметне аргументите ти не само за неразбираеми, но и за отвращаващи.

— В такъв случай по-добре да не спорим повече по този въпрос — каза помирително Рейт.

Хелсе беше пристигнал с изключително елегантен екипаж: синя карета с шест алени колела, щедро украсена със златисти гирлянди. Отвътре бе като луксозен салон — със синьо-зелена тапицерия, бледосив килим и сводест покрив, облицован със зелена коприна. Седалките бяха меки, тапицирани с плюш, от всяка страна под прозорците от зелено стъкло имаше бюфет, предлагащ различни сладкарски изделия. Хелсе покани с изтънчен жест гостите да влязат — днес носеше костюм в зелено и сиво, сякаш за да се впише в декора на каретата.

След като седнаха, той натисна едно копче, вратата се затвори и стълбичката се прибра отдолу.

— Виждам, че лорд Чизанте може да отрича принципите на утилитаризма, но няма нищо против да се възползва от предимствата му — отбеляза Рейт.

— За механизма на вратата ли говориш? Той дори не знае за съществуването му. Винаги има някой наблизо, който да натисне бутона. Подобно на останалите представители на неговата класа, лордът докосва с ръка само неща, с които си играе или които му доставят удоволствие. Намираш го за странно? Няма значение. Трябва да приемеш яоската аристокрация такава, каквато е.

— Струва ми се, не се смяташ за член на тази аристокрация.

Хелсе се засмя.

— Нека го кажем по-тактично — просто харесвам това, което правя — той се наведе към замрежения отвор. — Към базара Южен Еброн.

Каретата потегли безшумно. Хелсе напълни изящните чаши със сироп и предложи сладкиши.

— Предстои ни да посетим нашия търговски район — източник на нашето богатство, макар темата да се смята прекалено вулгарна, за да бъде обсъждана.

— Странно — подсмихна се Анахо. — Дори най-изтънчените дирдири не са толкова префърцунени.

— Те са от друга раса — изтъкна Хелсе. — Ще кажете, че ни превъзхождат? Не съм съгласен. Уонките също не биха се съгласили, ако изобщо си направят труда да се занимават с подобен въпрос.

Анахо повдигна презрително рамене, но не отговори.

Каретата навлезе в търговския квартал на града — базара — и продължи из район с малки къщички, които се отличаваха с изключително разнообразие на стилове. Спряха на едно площадче с няколко тухлени кули. Хелсе посочи близката градина, в която седяха десетина мъже със странен вид. Носеха бели ризи и панталони и имаха дълги, спуснати свободно коси, които също бяха бели, в контраст с матовата им черна кожа.

— Локхари — обясни той. — Пътуващи механици от планините северно от езеро Фалас и Централен Кислован. Това не е естественият им цвят — известно е, че боядисват кожата си и избелват косите. Някои казват, че този обичай им бил наложен от уонките преди хиляди години, за да се различават от уонкоидите, които имат бяла кожа и черни коси. Във всеки случай те не се задържат на едно място, идват, наемат се на работа, получават добри пари, тъй като са изкусни в занаята си, а сетне си тръгват. Някои от тях, след като поработят в заводите на уонките, се преместват на север в Кат. Точно такива биха могли да разчитат уонкски документи или да говорят на техния език. Погледнете стареца, който играе там с детето — смятат го за специалист по всички въпроси, свързани с уонките. Навярно ще поиска солидна сума за услугата и за да не позволя да бъде по-лаком при следващата ни среща, ще си позволя да се пазаря с него. Почакайте ме, ако обичате, сега ще уредя този въпрос.

— Само за момент — спря го Рейт. — На съзнателно ниво съм убеден в твоята честност, но не мога да овладея сигналите, които изпраща подозрителното ми подсъзнание. Нека уредим въпроса заедно.

— Както желаеш — отвърна с лек поклон Хелсе. — Ще изпратя шофьора да го повика — той отново заговори в замрежения отвор.

— Нищо не пречи да бъдем измамени — промърмори недоволно Анахо, — ако двамата са се наговорили предварително.

Хелсе кимна с благоразумен вид.

— Надявам се, че скоро ще разсея съмненията ви.

Миг по-късно старецът застана пред каретата.

— Вътре, ако обичате — покани го Хелсе.

Старецът пъхна беловласата си глава през вратичката.

— Времето ми е ценно, какво искате от мен?

— Нещо, от което ще извлечете определена изгода.

— Изгода значи? Е, поне мога да ви изслушам — той влезе в каретата и се тръшна на седалката с доволно сумтене. Разнесе се остра миризма на гранясала помада. Хелсе се настани насреща му. Хвърли кос поглед на Рейт и произнесе:

— Обсъждането приключи. Не е нужно да се съобразяваш с инструкциите ми.

— Обсъждане? Инструкции? За какво говориш? — повдигна вежди влезлият, помислил, че става въпрос за него. — Сигурно ме вземаш за друг. Аз съм Зарфо Детуайлер.

Хелсе махна небрежно с ръка.

— Няма значение. Искаме да ни преведеш един уонкски документ, който може да ни насочи към скрито съкровище. Преведи го правилно и ще получиш част от печалбата.

— А, без тия! — Зарфо Детуайлер размаха черен пръст. — С удоволствие ще поделя част от наградата с вас, но в добавка искам сто секвина и никакви упреци, в случай че преводът не ви удовлетворява.

— За упреците съм съгласен. Но сто секвина неизвестно за какво? Това е абсурдно. Ето пет секвина и можеш да ядеш колкото искаш от сладките.

— Последното ще направя и бездруго — нали съм ваш гост? — Зарфо Детуайлер изсипа цяла шепа лакомства в устата си. — Сигурно ме смятате за калфа, след като ми предлагате пет секвина. Само трима души в цяла Сетра могат да ви кажат къде е горният край на уонкска идеограма. Но само аз бих могъл да разчета скрития й смисъл, след като пропилях трийсет години от живота си в заводите на Ао Хидис.

Пазарлъкът продължи, постепенно Зарфо Детуайлер склони на петдесет секвина и една десета от предполагаемата печалба. Хелсе даде знак на Рейт, който извади документите.

Зарфо Детуайлер взе листата, примижа, намръщи се и прокара пръсти през бялата си грива. Сетне ги погледна и заговори с нисък глас:

— Ще ви изнеса един малък и безплатен урок по уонкските средства за общуване. Уонките са странен народ, в много отношения са уникални. Мозъците им работят на импулси. Те виждат на импулси и мислят на импулси. Речта им също тече на импулси, тонове с различни вибрации, в които нерядко е скрит смисълът на изречението. Всяка идеограма отговаря на определен тон, което означава, че крие в себе си понятие. По тази причина, за да се преведе определен текст, налага се да се осмислят логически съставящите го идеограми. Дори уонките невинаги са точни в изразите си. Сега, за това, което ми носите — нека погледна. Първият тон… хм. Виждате ли този гребен? Обикновено символизира равенство, идентичност. Квадратчето след него, но наклонено наляво, означава „истина“, или „потвърдено схващане“, а може би и „настоящото състояние на света“. А тези знаци са ми неизвестни. Като цяло е малко мъгляво — струва ми се, че е запис на нечие изказване. Тъй като са в долната част на текста, тоест в ниска тоналност, струва ми се, че — но да, тази част означава положителна воля. А следващите знаци… хм. Това са организатори, показващи реда и значението на отделните елементи. Не ги разбирам, мога само да предполагам общия смисъл. Нещо от рода на: „Бих искал да докладвам, че условията са същите, или непроменени“. Или: „Този човек няма търпение да потвърди, че светът е стабилен и непроменен“. Нещо от този род. Сигурни ли сте, че информацията е свързана със съкровище?

— Продадоха ни я с подобно обяснение.

— Хм — Зарфо подръпна замислено черния си нос. — Нека да видим. Вторият символ — обърнете внимание на защрихованата част и изместения наклон. Първото символизира „поглед“, второто е отрицание. Не са ми известни организаторите, но смисълът може да е „сляп“ или „невидим“…

Зарфо продължаваше да се труди над документа, да разглежда всяка идеограма, да проследява възможното й значение или — по-често — да признава, че не е в състояние да го разбере.

— Излъгали са ви — съобщи накрая. — Сигурен съм, че тук не става дума за пари, за съкровище. Струва ми се, че това е най-обикновено търговско сведение. В него, доколкото успях да разчета, се казва следното: „Бих искал да докладвам, че състоянието остава непроменено.“ После нещо относно странни желания или надежди. „Предстои да се срещна с водача на групата, с този, който командва.“ Тук не разбирам. „Водачът отказва да сътрудничи“, а може би „не се намесва“. „Водачът бавно се променя или става като врага.“ Или, чакай: „Водачът постепенно се променя и заприличва на врага“. За някаква промяна говорят, ама каква — не е ясно. „Нуждая се от още пари.“ Тук се споменава и появата на друг непознат „с особено важно значение“. И това е всичко.

На Рейт му се стори, че забелязва странно облекчение в изражението на Хелсе.

— Не е кой знае каква информация — заяви младежът. — Какво пък, направи каквото можа. Ето твоите двайсет секвина.

— Двайсет секвина! — изръмжа Зарфо Детуайлер. — Уговорихме се за петдесет! Как ще си купя мечтаната ливада, когато непрестанно ме мамят!

— О, не очаквах, че ще си толкова алчен.

— Алчен, така ли? Следващия път сам си прочети документите!

— Защо пък не, като се има предвид помощта, която ни оказа.

— Измамили са ви. Това не е упътване за съкровище.

— Вероятно си прав. Е, както и да е, желая ти приятен ден.

Рейт последва Зарфо навън. Обърна се и подхвърли през отворената вратичка:

— Ще разменя още няколко думи с този господин.

Хелсе очевидно не беше доволен.

— Налага се да обсъдим още един въпрос. Трябва да отнеса информацията в Син нефрит.

— Днес следобед ще ти дам окончателен отговор.

— Както желаеш — кимна сърдито Хелсе. Каретата потегли и Рейт и локхарят останаха на улицата.

— Има ли някоя кръчма наблизо? — попита Рейт. — Ще ми се да си побъбрим, докато пийнем по нещо.

— Аз съм локхар — изсумтя чернокожият старец. — Не замъглявам ума си, нито изпразвам джобовете си за пиене, още по-малко преди пладне. Но би могъл да ме почерпиш с порция замска наденица и гарнитура от първокачествено сирене.

— С удоволствие.

Зарфо го отведе в близкия хранителен магазин, двамата изнесоха покупките си и се настаниха на масата отвън.

— Изумен съм от способността ти да разчиташ идеограми — поде Рейт. — Къде си се учил?

— В Ао Хидис. Работих като калфа при един гравьор на щампи и печати, който беше истински гений. Той ме научи да разпознавам тоновете и ми показа къде щрихите обозначават интензивността на вибрациите, кой звук отговаря на формата и как различните акорди съответстват на плътността и градацията. Както тоновете, така и идеограмите са подвластни на определена симетрия и рационална мисъл, след като окото привикне да ги открива. Но настройката винаги е трудна работа — Зарфо отхапа голямо парче наденица. — Излишно е да уточнявам, че уонкоидите не одобряват подобни занимания и ако заподозрат, че някой локхар изучава езика им, незабавно го гонят. О, те са коварна порода! Да знаеш колко ревниво пазят ролята си на посредници между уонките и света на хората. Хлъзгави са като влечуги. Жените им притежават странна красота, като черни перли, но са жестоки и студени и не си падат по флиртуването.

— Уонките добре ли плащат?

— Като всички останали, колкото се може по-малко. Но тъй като нямаме друг избор, принудени сме да се съгласяваме. Ако цената на труда се покачи, те ще си намерят роби или ще обучат черните или пурпурните. Тогава ще останем без работа, а може и да изгубим свободата си. Ето защо търпим и не се оплакваме, и веднага щом научим занаята, тръгваме да си търсим по-добре платена работа.

— Много е възможно — смени темата Рейт — яосът Хелсе, този с костюма в зелено и сиво, да те разпитва за същите неща, които сега обсъждаме. Не е изключено дори да ти предложи пари.

Зарфо отхапа ново парче от наденицата.

— Ако ми плати достатъчно, ще чуе същото.

— В такъв случай — заяви Рейт — най-добре да разговаряме за най-обикновени неща, от които не бихме извлекли полза и двамата.

Зарфо продължаваше да дъвче замислено.

— Всъщност, каква изгода се надяваш да получиш?

— Не бих посмял да правя преценки, тъй като ще поискаш от Хелсе повече или ще се опиташ да измъкнеш поравно и от двама ни.

Зарфо си позволи една уморена въздишка.

— Имаш твърде лошо мнение за локхарите. Нашата дума е като хвърлен камък, уговорим ли веднъж сделката, не се отмятаме.

Пазарлъкът продължи още известно време, в повече или по-малко дружелюбен тон, докато накрая се спряха на сумата от двайсет секвина, за която Зарфо склони да запази темата на разговора в тайна също тъй ревниво, както би опазвал мястото, където си крие спестяванията, и сумата беше платена.

— Да се върнем за кратко на уонкския документ — предложи Рейт. — Там се споменаваше някакъв „водач“. Имаше ли намек или указание кой може да е той?

Зарфо помръдна с устни, припомняйки си текста.

— Вълчи тон, сочещ знатен дворянин, придружен от почетен акцент, който би могъл да означава „личност от висша класа“ или „по ваш образ и подобие“. Трудно е да се прецени. Когато уонките четат идеограмите, те възприемат тоновете, които стимулират визуални изображения, съвършени до най-малката подробност. Уонките ще получат мислен образ на обсъжданата персона, докато за някой като мен това са само груби щрихи. Не мога да ти кажа повече.

— В Сетра ли работиш?

— За съжаление. Човек на моята възраст да продължава да се бъхти — не е ли жалко? Но вече съм близо до заветната цел и тогава се прибирам в Смаргаш, в Локхара, за да купя мечтаната ливада, да си взема млада жена и меко кресло край огнището.

— В Ао Хидис в космическия завод ли работи?

— Да, след време ме прехвърлиха в един от цеховете, където поправях и инсталирах въздушни пречистватели.

— Значи локхарските механици са доста вещи в занаята?

— Ами така е.

— Има ли такива сред тях, които да са специалисти по пултове за управление и навигационни прибори?

— Естествено. И двете са от сложните науки.

— Да знаеш такива механици да са емигрирали в Сетра?

Зарфо хвърли на Рейт преценяващ поглед.

— И колко ще струва подобна информация?

— Овладей лакомията си — озъби се Рейт. — Край с даренията за днес. Само още една наденица, ако искаш.

— Може би по-късно. А сега, за механиците — в Смаргаш трябва да са десетки, дори стотици, пенсионирани след почти цял живот бъхтене.

— Дали биха се съгласили да участват в едно опасно начинание?

— Без съмнение, ако рискът е малък, а печалбата значителна. Какво всъщност предлагаш?

Рейт заговори бавно, като обмисляше всяка дума.

— Да предположим, че някой иска да отмъкне уонкски кораб и да отлети с него в неизвестна посока — колко специалисти ще са му нужни и колко ще струва да ги наеме?

Зарфо, за облекчение на Рейт, не се облещи от изненада и изумление. Той метна последното парче от наденицата в устата си, премлясна блажено и отвърна:

— Струва ми се, че се интересуваш дали по моя преценка е възможно подобно начинание. Случвало се е да обсъждаме такива неща на шега, тъй като корабите не се охраняват строго. Да, планът е напълно осъществим. Но за какво може да ти дотрябва космически кораб? Лично аз за нищо на света не бих посетил дирдирите на Сибол, нито бих се зареял из безкрая на вселената.

— Не мога да обсъждам сега целта на полета.

— Добре де, колко пари предлагаш?

— Планът ми не е стигнал до този етап. Каква, според теб, ще е подходящата сума?

— За да рискувам живота и свободата си? Не бих си мръднал пръста за по-малко от петдесет хиляди секвина.

Рейт се надигна.

— Получи своите петдесет секвина, а аз — нужната информация. Разчитам да опазиш нашата тайна.

Зарфо се облегна на пейката.

— Не бързай толкова. Вече съм стар и може животът ми да не струва чак толкова. Трийсет хиляди? Двайсет? Десет?

— Цената започва да придобива приемливи размери. Колко души екипаж ще ми е нужен?

— Четирима или петима, може би шест. За дълъг полет ли става въпрос?

— Ще разкрия крайната цел веднага щом излезем в открития космос. Десет хиляди секвина ще са само първоначалната вноска. Тези, които дойдат с мен, ще се завърнат по-богати, отколкото в най-необузданите си мечти.

Зарфо също се надигна.

— Кога възнамеряваш да отпътуваш?

— Колкото се може по-скоро. И още нещо — Сетра гъмжи от шпиони. Важно е да не привличаме ничие внимание.

Зарфо се изсмя пресипнало.

— Затова ли тази сутрин дойде да ме търсиш с карета, която струва хиляди секвина? Дори сега сме под наблюдение.

— Забелязах. Но този тип бие прекалено на очи, за да е шпионин. Е, кога ще се срещнем отново и къде?

— Утре преди пладне край сергията на Упас, космическия търговец в Серкада. Внимавай да не те проследят. Този тип там ми прилича на наемен убиец, ако се съди по дрехите и маниерите.

Споменатият мъж избра този момент да се приближи към масата.

— Вие ли сте Адам Рейт?

— Да.

— Със съжаление трябва да ви съобщя, че гилдията на наемните убийци е сключила договор на ваше име с поръчка: смърт чрез дванайсет докосвания. Сега ще приложа първото от тях. Ще бъдете ли така добър да си оголите ръката? Само ще ви боцна леко с тази пръчка.

Рейт отстъпи назад.

— Не смятам да правя подобно нещо!

— Я да се махаш! — извика Зарфо Детуайлер на убиеца. — Този човек ми струва десет хиляди секвина жив и нищичко мъртъв.

Убиецът не му обърна внимание, а се обърна отново към Рейт.

— Моля ви, прекратете недостойното си поведение. В противен случай процесът ще се удължи и ще бъде по-болезнен за всички ни. Така че, ако обичате…

— Върви си, не чу ли какво ти казах? — кресна му Зарфо. Вдигна един стол и го стовари върху убиеца, който рухна на земята. Локхарят обаче не изглеждаше удовлетворен от постигнатото. Вдигна пръчката и я забоде в бедрото на убиеца, през панталоните от рипсено кадифе.

— Спри! — проплака убиецът. — Това беше убождане номер едно!

Зарфо сграби цяла шепа пръчки от разтворената чанта на злощастния наемник.

— А ето — изрева той — номерата от две до дванайсет! — притиснал с крак шията на убиеца, той му напъха пръчките в задника. — Ето, получи ли си го! Искаш ли следващата серия, от тринайсет до трийсет и четири?

— Не, не, пуснете ме, аз съм обречен човек!

— Не зная дали си обречен, но си по-скоро дребен мошеник, отколкото убиец.

Минувачите бяха спрели да ги гледат. Внушителна жена с розова копринена рокля изтича при тях.

— Ей, ти, космат черен негоднико, какво правиш с бедния убиец? Не виждаш ли, че човекът се опитва да си изпълни задълженията?

Зарфо вдигна бележника на наемника и го разтвори.

— Я да видим. Хм, май твоят съпруг е следващият в списъка.

Жената погледна с изцъклени очи убиеца, който куцукаше към отсрещния край на улицата.

— Време е да изчезваме — прошепна Рейт.

Шмугнаха се в една малка уличка и изтичаха при колиба, заобиколена с ограда от жив плет.

— Това е районното трупохранилище — обясни Зарфо. — Тук никой няма да ни безпокои.

Рейт пристъпи предпазливо през прага и огледа каменните маси, на една, от които бе положен труп на дребно животинче.

— Да чуем сега — поде Зарфо, — кой е твоят враг?

— Предполагам, че е един тип на име Дордолио. Но не съм сигурен.

Зарфо огледа бележника.

— Ще видим. Адам Рейт, настанен в „Ханът на пътешественика“, договор номер две-три-пет, предплатено. Днешна дата, послеслов „спешно“. Предплатено, а? Какво пък, да опитаме с една малка измама. Отиваме в моята къща.

Той отведе Рейт при една от черните кули и го въведе през сводестата врата. На масата имаше телефон. Зарфо вдигна слушалката.

— Свържете ме с гилдията на наемните убийци. В отговор се чу гробовен глас:

— Ние сме тук, за да изпълняваме вашите желания.

— Става въпрос за договор номер две-три-пет — продължи Зарфо, — относно субект на име Адам Рейт. Бих искал да заплатя сумата за неговото изпълнение.

— Един момент, господине.

Гласът се обади пак след малко.

— Договорът е предплатен, господине, и изпълнението му е назначено за тази сутрин.

— Предплатен? Невъзможно. Не съм го предплащал. Кое е името на разписката?

— Името ли? Хелсе Изам. Сигурен съм, че няма грешка, господине.

— Може и да сте прав. Ще обсъдя този въпрос със споменатия човек.

— Благодаря ви, господине, и винаги на вашите услуги.