Джак Ванс
Слуги на уонките (5)

5.

Променливи ветрове духаха през цялата нощ: краткотрайни пориви, полъхвания, внезапни пристъпи, тихо свистене. Зората донесе неочаквано затишие и слънцето огря „Варгаз“, който се полюшваше върху неспокойно море.

По обяд ужасен шквал понесе кораба като играчка на юг, със заровен нос, от който подскачаха пенливи пръски. Пътниците не излизаха от салона и трюма. Хейзари, превързана и бледа, остана в каютата, която делеше с Едве. Рейт постоя при нея около час. Тя отказваше да говори за всичко друго, освен за страшното си преживяване.

— Но какво я накара да постъпи по този ужасен начин?

— Изглежда, яосите са предразположени към подобни действия.

— Чувала съм нещо подобно, но дори за безумието трябва да има причина.

— Дирдирчовекът каза, че била съсипана от срам.

— Каква глупост! Толкова красиво момиче? Какво ли е направила, за да се докара до подобно положение?

— Не бих искал да си помислям — прошепна Рейт.

Шквалът вдигна гигантски вълни, които извисяваха „Варгаз“ на гребена си, преди да го запокитят в клокочещата бездна. Но най-сетне една сутрин слънцето засия от бледокафявото безоблачно небе. Океанът продължи да се вълнува още един ден, сетне постепенно се успокои и когът разпъна платна, издувани от лек бриз от запад.

Три дни по-късно на хоризонта изплува тъмен остров, но капитанът обяви, че бил леговище на корсари, и държеше постоянно наблюдателна мачтата, докато островът не се скри в здрача на вечерта.

Дните се нижеха в еднообразен ритъм — причудливо спокойствие на фона на несигурното бъдеще. Рейт стана сприхав и нервен. Колко време бе отминало от събитията в Пера — период на невинни мечти. Време, когато Кат му се струваше цивилизовано убежище и Рейт не се съмняваше, че господарят Син нефрит не само ще му бъде благодарен, но и ще му окаже помощ в начинанията. Каква напразна надежда!

Корабът приближаваше качанския бряг, край който капитанът се надяваше да улови теченията на север и да ги следва чак до Парапан.

Когато една сутрин излезе на палубата, Рейт зърна интересен остров, който се издигаше насред океана вдясно от борда. Не беше голям, не повече от четвърт миля в диаметър, заобиколен по брега със стена от черно стъкло, висока стотина стъпки. Зад стената се издигаха десетина масивни сгради с различна височина и странни пропорции.

Анахо застана до него, прегърбил тесните си рамене и с намусено изражение.

— Ето ти една типична крепост на зла раса: уонките.

— Зла? — повтори Рейт. — Защото воюват с дирдирите?

— Защото не желаят да сложат край на войната. Каква полза, както за дирдирите, така и за уонките, от подобна конфронтация? Дирдирите неведнъж са предлагали да се сключи примирие, уонките отказват. Загадъчни и непреклонни създания!

— Ще призная, че не зная нищо по въпроса. Защо трябва да има стена около целия остров?

— За да спрат пнумите, които са плъзнали из Тчай като плъхове. Уонките не са общителен народ. Нещо повече — погледни ей там под водата.

Рейт надзърна във водата и едва сега забеляза, че успоредно с кораба, на дълбочина от петнайсетина стъпки, се плъзгаше тъмен човекоподобен силует с някакво метално устройство, прикачено към средата на тялото. Съществото описа завой, без да помръдва с крайници, и се отдалечи към тъмните води.

— Уонките са амфибии и притежават електрически хидродвигатели, с които да се придвижват под вода.

Рейт вдигна визоскопа. Също като стените, и кулите на града бяха изработени от черно стъкло. Кръглите им прозорци бяха дискове, по-черни от стъклените стени; балконите, на пръв поглед от крехък кристал, се превръщаха в мостове към съседните сгради. Рейт засече някакво движение — не бяха ли това двама уонки? Той даде увеличение и едва сега откри, че фигурите без никакво съмнение принадлежат на уонкоиди — с брашнено бяла кожа и остригани до голо, почти плоски скалпове. Лицата им изглеждаха равни, но същевременно мрачни и навъсени; бяха облечени с черни дрехи, слято горнище и долнище като комбинезон, върху който висяха дребни инструменти, уреди и апарати. Докато крачеха от една сграда към друга, те разглеждаха „Варгаз“ и за един миг Рейт придоби усещането, че го виждат, сякаш са на ръка разстояние. Той се дръпна и свали визоскопа.

Анахо го изгледа внимателно.

— Какво има?

— Видях двама уонкоиди… Дори уродлив мутант като теб изглежда почти нормален в сравнение с тях.

Анахо се закиска.

— Истината е, че трудно можеш да ги отличиш от типичния получовек.

Рейт не искаше да спори, още повече че не можеше да определи точно какво бе съзрял в онези две безизразни бели лица. Той погледна отново през визоскопа, но уонкоидите бяха изчезнали. Дордолио също бе излязъл на палубата и беше втренчил възхитен поглед в неговия визоскоп.

— Що за инструмент е това?

— Електронен оптичен прибор — отвърна Рейт, без да си дава труда да обяснява.

— Никога не съм виждал такъв — Дордолио вдигна очи към Анахо. — Дирдирско производство ли е?

— Мисля, че не — поклати глава Анахо, който предчувстваше забавлението.

Дордолио изгледа учудено Рейт.

— Тогава е часки или уонкски? — той се наведе да разчете отблизо надписите. — Каква е тази писменост?

Анахо сви рамене.

— Непозната за мен.

— А за теб? — обърна се Дордолио към Рейт.

— За мен е съвсем позната — подсмихна се Рейт. — Тук пише:

„Федерална космическа агенция Отдел за разработка и производство на инструменти. Фотоувеличителен бинокулярен телескоп, модел XI 1000 Непроекционен, да не се използва в пълна тъмнина ВАФ-1303-К-29023 Използвайте само зарядно устройство тип Е5. При лошо осветление включете кориметричния компенсатор. Не гледайте право към слънцето при максимално увеличение, в случай на повреда на засенчващите щори е възможно увреждане на зрението.“

Дордолио се облещи.

— И на какъв език е това?

— На един от многото човешки езици — обясни Рейт.

— Но от кой край? Доколкото ми е известно, хората във всички страни на Тчай говорят един и същи език.

— Предпочитам да не отговарям — за да не затруднявам и двама ви. Продължавайте да ме смятате за болен от амнезия.

— За глупаци ли ни вземаш? — изръмжа Дордолио. — Да не сме малки деца, че да се измъкваш с подобни отговори?

— Понякога — намеси се Анахо, без да се обръща конкретно към някого от двамата — да съхраниш един мит е по-мъдро, отколкото да го развенчаеш. Твърде много знания могат да станат бреме.

Дордолио се зае да дъвче нервно края на мустака си. Продължаваше да поглежда крадешком визоскопа, после се завъртя рязко и си тръгна.

Отпред се появиха още три острова, които се издигаха стръмно над водата, и всеки бе заобиколен с черна стена, зад която се виждаха същите ексцентрични сгради. Сянка легна на хоризонта зад тях — континентът Качан.

През целия следобед сянката се изпълваше с плътност и детайли, за да се превърне в планини, издигащи се над морето. „Варгаз“ хвърли котва край брега, почти в подножието на планината, а около върховете на мачтите закръжиха птици с дълги криле, заради които наподобяваха грозни черни хвърчила. Те издаваха печални звуци и тракаха зловещо с човки. На южния бряг се издигаше град, в който си даваха среща най-различни стилове: от една издатина на север стърчеше уонкска крепост, отдалече напомняща гигантски храсталак от черни кристали, а равнината на изток бе площадка на космодрум, на който се виждаха кораби с разнообразни размери и форми.

Рейт огледа планината през визоскопа и насочи прибора към космодрума на изток. „Интересно — мислеше си той. — Много интересно наистина.“

Капитанът обясни, че пристанището се нарича Ао Хидис, един от важните центрове на уонките.

— Нямах намерение да се спускаме толкова на юг, но след като сме тук, ще се опитам да продам малко кожи и гренийско дърво, в замяна ще купя уонкски химикали за Кат. Искам да предупредя тези от вас, който възнамеряват да слязат на сушата. Тук всъщност има два града; Ао Хидис, който е градът на хората, и още един град, чието име не съм в състояние да произнеса и който е обитаван от уонките. В града на хората се срещат няколко типа човеци, между които локхарите, но най-много са черните и пурпурните. Те не се смесват помежду си, признават само своя вид. Можете да крачите без страх по улиците, да влизате във всеки отворен магазин. Но не влизайте в затворени магазини или кръчми, независимо дали са на черните или на пурпурните, защото шансът да излезете, е нищожен. Няма обществени бордеи. Ако купувате от дюкяна за черни, не спирайте със стоката пред дюкян за пурпурни, ще бъдете прогонени и вероятно нагрубени, а в някои случаи е възможно и да ви нападнат. Обратното също е в сила. Колкото до града на уонките, там няма какво да правите, освен да зяпате тези създания, на което те не ще възразят, тъй като, изглежда, това не ги безпокои. С други думи, скучно пристанище с доста ограничени възможности за забавление на сушата.

„Варгаз“ се изравни с пристана, с развят над втората мачта флаг.

— При последната си визита търгувах с пурпурните — обясни капитанът на Рейт, който бе излязъл на квартердека. — Те осигуряват сносно обслужване на приемлива цена. Не виждам причини да променям избора си.

„Варгаз“ беше посрещнат от неколцина пурпурни докери — те имаха овални лица, яйцевидни глави и кожа в тъмновиолетов цвят. От близкия склад надзъртаха черни с враждебни изражения. Физиономиите им наподобяваха тези на пурпурните, но кожата им беше тъмно сивкава, почти антрацитна.

— Никой не знае причината — продължаваше прекъснатите си обяснения капитанът, вероятно имайки предвид цветовата разлика. — Една и съща майка може да роди както пурпурно, така и черно детенце. Някои го обясняват с храната, други твърдят, че са виновни строго определени лекарства, трети смятат, че се дължи на болести, засягащи хроматичните жлези в майчината утроба. Но черни и пурпурни не могат да се кръстосват, няма никакъв резултат. Всъщност, говори се, че подобно нещо не може и да се случи, дори идеята за това предизвиква ужас в душите и на едните, и на другите. По-скоро биха се чифтосвали с нощни кучета.

— А как стои въпросът с дирдирчовека? — попита Рейт. — Има ли опасност да проявят враждебно отношение към него?

— Ами! Уонките не обръщат внимание на подобни дреболии. Сините часки, ето кои се славят със садистичните си предпочитания. Стриктните правила на дирдирите са широко известни. Ако трябва да се осланям на собствения си опит, уонките са най-безразличните и самовглъбени същества на Тчай, те рядко безпокоят хората. Виж, уонкоидите са от друга порода, студени са като вампири и е за предпочитане да не им пресичаш пътя. Ето че акостирахме. Ще слизате ли на брега? Не забравяйте моите предупреждения: Ао Хидис е опасен град. Не общувайте нито с черните, нито с пурпурните, не разговаряйте с никого, не се замесвайте в нищо. При последното посещение изгубих един моряк, който купи шал в магазин за черни, после пи вино в кръчма за пурпурни. Когато се прибра на борда, от устата и ноздрите му бликаше черна пяна.

Анахо предпочете да остане на „Варгаз“. Рейт слезе на брега с Траз. Двамата прекосиха пристанището и се озоваха на улица, павирана с плочки от слюда. Къщите от едната страна бяха построени от грубо издялани камъни и трупи и тънеха в боклуци. Няколко машини от непознат за Рейт тип кръстосваха по улицата, той предположи, че са уонкска изработка.

Покрай брега на север се издигаха кулите на уонките. В тази посока се намираше и космодрумът.

Изглежда, нямаше обществен транспорт и Рейт и Траз поеха пешком. Неусетно къщурките отстъпиха място на по-солидни постройки и после стигнаха площад, заобиколен от всички страни с магазини и дюкяни. Половината от минувачите бяха черни, другата половина пурпурни и никой от едните не обръщаше внимание на другите. Черните покровителстваха черни, пурпурните пазаруваха в магазини и дюкяни за пурпурни. Черни и пурпурни се блъскаха по улицата, без да се забелязват, дори не се извиняваха. Омразата тегнеше във въздуха като мъгла.

Рейт и Траз прекосиха площада и продължиха на север по друга улица, павирана с бетонни плочи. Не след дълго стигнаха стена от високи стъклени пръти, която заобикаляше космодрума. Рейт спря и огледа площадката пред тях.

— Не съм крадец по природа — призна той на Траз. — Но погледни онзи малък кораб! С радост бих го отнел от настоящия му притежател.

— Това е уонкски кораб — отбеляза без никакъв ентусиазъм Траз. — Не знаеш как да го управляваш.

Рейт кимна.

— Така е. Но ако имах време — месец или повече, — бих могъл да се науча. Предполагам, че всички кораби имат някои общи черти.

— Остави фантазиите, мисли за конкретни неща — посъветва го младежът.

Рейт прикри усмивката си. Понякога у Траз се пробуждаше характерът на Онмале, емблемата, която бе носил, когато двамата за пръв път се срещнаха. Траз продължаваше да клати със съмнение глава.

— Да не смяташ, че всички тези кораби са оставени без надзор, при това готови да се стрелнат в небето? Невъзможно!

— Не виждам никого на борда на малкия кораб — възрази Рейт. — Дори товарните ми изглеждат празни. Защо трябва да има охрана? Кой би искал да ги открадне, освен, разбира се, някой като мен.

— Добре де, дори да влезеш в кораба — погледна го Траз. — Преди да разбереш как действа, ще те заловят и убият.

— Не ще и дума, подобен план крие опасности — съгласи се Рейт.

Те се върнаха на пристанището и когато се качиха на „Варгаз“, се почувстваха като у дома.

През цялата нощ се товареха и разтоварваха стоки. На сутринта, след като се увери, че всички пътници и членове на екипажа са на борда, капитанът даде заповед да вдигнат котва и корабът се плъзна назад към Драскадския океан.

 

 

„Варгаз“ се отправи на север, покрай черния качански бряг. През първия ден десетина уонки се появиха пред носа, прекосиха с плуване курса им и изчезнаха в мъглата вдясно от борда. На втория „Варгаз“ се изравни с три големи фиорда. От последния се отдели моторна лодка, която запърпори към тях. Капитанът веднага прати двама моряци при топа. Моторницата забави ход и се озова в килватерната им струя, капитанът заповяда да обърнат кораба така, че оръдието отново да е насочено към противника. Моторницата описа широка дъга и се отдалечи, но още известно време чуваха подигравателните викове и дюдюканията на мъжете.

Седмица по-късно вляво от тях изплува Драган, първият от Облачните острови. Следващата сутрин когът навлезе в Уинес, тук Пало Барба, жена му и рижите дъщери слязоха. Траз ги изпрати със замечтан поглед. Едве се обърна и му помаха, след това семейството се изгуби сред жълтите копринени ризи и белите наметала на тълпата на пристана.

Когът остана в Уинес два дни, за да изпразни трюмовете и да му ушият нови платна, след това вдигнаха котва и се върнаха в морето.

Постоянният западен вятър ги отнесе към Парапан. Измина един ден, една нощ и още един ден, след което напрежението на борда, започна да расте. Всички се оглеждаха с нетърпение за Кхарчан. Настъпи вечерта, слънцето залезе зад вихър от кафяви, сиви и тъмнооранжеви облаци. За вечеря им поднесоха сушени плодове и варена риба, която никой не яде, тъй като всички продължаваха да стоят на палубата. Падна нощта, вятърът отслабна, един по един пътниците се прибраха по каютите. Рейт остана на палубата, замислен за странните прищевки на своята съдба. Часовете се търкаляха един след друг. От квартердека долетяха гърлени команди — централната рейка се спусна и платното увисна безпомощно. „Варгаз“ забави ход. Рейт се върна при перилата. В тъмнината блещукаха далечни светлини: катайският бряг.