Джак Ванс
Слуги на уонките (14)

14.

От Смаргаш до Блалаг, старата столица на локхарите, пътуването продължи три дни през ветровити пущинаци. В Блалаг групата се настани в една задимена странноприемница, където успяха да си уредят транспорт с моторна талига до планинското селце Дердюк, далече във вътрешността на Инфнетите. Пътуването им отне почти два дена, при крайно неблагоприятни условия. В Дердюк единственият подслон беше паянтова колиба, което предизвика недоволен ропот сред локхарите. Но притежателят й, словоохотлив старец, напълни гърнето над огъня с месо и диви плодове и миризмата на вкусната гозба накара бунтарите да се усмирят.

От Дердюк пътят на юг се превръщаше в занемарена пътека. По изгрев-слънце обезсърчената група пое пеша. Целия ден вървяха през земя на скалисти хълмове, сипеи и равнини, покрити с камънаци. По залез-слънце, когато излезе студен пронизващ вятър, стигнаха малко планинско езерце, на чиито брегове се настаниха за нощта. Следващият ден ги изправи пред дълбока пропаст и почти целият отиде, за да търсят маршрут до дъното. Когато се спуснаха в песъчливото корито на Десидея, останаха да пренощуват, но почти не мигнаха, защото през цялата нощ в каньона ечаха зловещи крясъци и нечовешки викове.

На сутринта, вместо да търсят път нагоре по южната стена на клисурата, те поеха по коритото на реката и по някое време се натъкнаха на цепнатина, която ги изведе на високопланинска савана, чиито краища се губеха в маранята.

Два дена групата се придвижваше в южна посока и по здрач на втория ден стигнаха крайморските склонове на Инфнетите, откъдето се разкриваше величествена гледка към земите на юг. С настъпване на нощта в далечината се появиха мигащи светлинки.

— Ао Хидис! — извикаха локхарите със смесени чувства на облекчение и безпокойство.

Тази нощ около слабия лагерен огън разговорите се насочиха към уонките и уонкоидите. Локхарите бяха единни в ненавистта си към уонкоидите:

— Дори дирдирхората, с тяхната ерудиция и горделивост, не са толкова ревниви към задълженията си — обяви Яг Яганиг.

Анахо се разсмя развеселено.

— От гледна точка на дирдирхората уонкоидите не са по-развити от която и да било друга раса на получовеците.

— Нека бъдем справедливи към тези негодници — заяви Зарфо. — Те единствени могат да разбират говора на уонките. Положих толкова усилия в тази насока, а за двайсет години научих само „да“, „не“, „спри“, „почни“, „правилно“, „грешно“, „добро“ и „лошо“. Не мога да си кривя душата, те са постигнали много повече.

— Ами! — изръмжа Зорофим. — Те слушат тези звуци от раждането си, родени са с тях, не виждам какво толкова са постигнали.

— Може да ти се струва малко, но се възползват от постигнатото докрай — възрази Белджи и в гласа му се долавяше завист. — Помислете, те не работят, не носят отговорност, а само посредничат между уонките и останалия Тчай, заради което живеят в охолство и безгрижие.

— Да се върнем на Хелсе — предложи замислено Рейт. — Оказа се, че е уонкоид и техен шпионин. Какво се е надявал да постигне? Какви уонкски интереси е защитавал в Кат?

— Никакви уонкски интереси. Но спомни си — уонкоидите се противопоставят на промените, тъй като всяко изменение на сегашното положение ще бъде в техен ущърб. Когато някой локхар започне да разбира уонкски, пращат го у дома. А в Кат — кой знае от какво може да се боят? — Зарфо протегна ръце към огъня.

Нощта отмина бавно. След изгрев-слънце Рейт погледна към Ао Хидис през визоскопа, но не различи нищо заради мъглата.

Намусени от напрежение и недоспиване, пътниците отново се отправиха на юг, като се стараеха да не излизат на открито.

Градът постепенно изплуваше от далечината, Рейт различи пристанището, където „Варгаз“ се бе разтоварил — колко отдавна му се струваше това! Виждаше и пътищата, водещи към пазара, и на север, към космодрума. Отвисоко Ао Хидис изглеждаше притихнал и безжизнен, черните кули на уонкоидите стърчаха заплашително над водите на залива. На космодрума се различаваха съвсем ясно пет кораба. По пладне групата излезе на един хълм над града. Рейт огледа подробно космодрума, който беше директно под тях. Вляво бяха ремонтните цехове, вътре имаше разглобен огромен корпус на кораб, заобиколен от високо скеле. Друг кораб, в отсамния край на площадката, изглеждаше напълно занемарен. Състоянието на останалите три съда не можеше да се прецени от разстояние, но локхарите заявиха, че са в движение.

— Всичко е въпрос на опит — обясняваше Зорофим. — Когато един кораб бъде свален за ремонт, преместват го в близост до цеховете. Тези, които се използват, са в транзитния док ей там, наричат го товарна рампа.

— Означава ли това, че онези три кораба са подходящи за нашето пътуване?

Локхарите не желаеха да прибързват със заключенията.

— Понякога на товарната рампа също се извършват дребни ремонти — обясни Белджи.

— Вижте онази кола до рампата — посочи Тадазей. — С нея пренасят резервни части, които сигурно са пристигнали с трите кораба.

Два от трите кораба се оказаха транспортни, третият беше пътнически, Локхарите предпочитаха товарните кораби, с които бяха добре запознати. Рейт настоя, че пътническият кораб ще бъде по-подходящ за тяхната операция, но се изправи срещу стена от възражения: Зорофим и Тадазей обявиха, че това е стандартен кораб с известни корекции по корпуса, Яг Яганиг и Белджи бяха почти сигурни, че е нова конструкция или поне модификация, но и в двата случая можеха да възникнат затруднения.

През целия ден групата изучава космодрума и работата на ремонтните цехове и транспортните коли. В късния следобед до пътническия кораб се спусна черен въздухолет и се скри зад корпуса му. Малко по-късно локхарски механици докараха сандък с енергийни контейнери до кораба, което според Зарфо бе сигурен знак, че го подготвят за отлитане.

Слънцето се снижи към океана. Мъжете се умълчаха, загледани в корабите, които, само на четвърт миля от тях, изглеждаха тъй близки и примамливо достъпни. Но все още оставаше нерешен въпросът кой от трите кораба на товарната рампа предлага максимални възможности за успешно отлитане. Повечето локхари бяха спрели избора си на един от транспортните кораби и само Яг Яганиг предпочиташе пътническия.

Рейт усещаше как напрежението нараства. Следващите няколко часа можеха да променят съдбата му, а имаше толкова много неизвестни, които биха могли да повлияят върху това. Странно наистина, че охраната на корабите бе толкова малобройна! От друга страна, кой би опитал да открадне космически кораб? Вероятно подобно нещо не се бе случвало през последните хиляда години, по-вероятно никога.

Здрач забули околностите, групата пое надолу по склона. Прожектори озариха космодрума, складовете, цеховете и депото на товарната рампа. Останалата част от огромната площадка тънеше в мрак, корабите хвърляха издължени сенки върху осветеното поле.

Мъжете изминаха последните метри до подножието на хълма, прекосиха едно сумрачно мочурище и стигнаха покрайнините на космодрума, където почакаха десетина минути, като се озъртаха и ослушваха. В складовете изглеждаше, че няма никой, в цеховете бяха останали да работят само неколцина техници.

Рейт, Зарфо и Тадазей отидоха на разузнаване. Притичаха приведени до изоставения кораб и там се спотаиха в сенките.

Откъм цеха долиташе вой и тракане на машини, в депото някой подвикваше нещо неразбрано. Тримата почакаха десетина минути. Градът отвъд космодрума бе озарен от немигащи светлини, от другата страна на залива кулите на уонкоидите излъчваха бледожълтеникаво сияние.

Ремонтният цех постепенно утихна, изглежда работниците си бяха тръгнали. Рейт, Зарфо и Тадазей прекосиха площадката, като продължаваха да се придържат към сенките. Стигнаха до първия от малките товарни кораби, където отново спряха и се ослушаха — не се чуваха никакви звуци, нито тревожни звънци. Зарфо и Тадазей доближиха входния люк на кораба, отвориха го и влязоха, а Рейт остана на пост отвън.

Изминаха десетина напрегнати минути. Отвътре долитаха приглушени звуци, на няколко пъти блеснаха отразени светлини, което само изнервяше още повече Рейт.

Най-сетне локхарите се върнаха.

— Не става — обяви Зарфо. — Няма въздух, нито енергия. Да опитаме другия.

Притичаха между ивиците светлини и сенки до втория товарен кораб, както преди Зарфо и Тадазей и влязоха, а Рейт остана на пост. Този път локхарите се върнаха почти веднага.

— В ремонт — докладва мрачно Зарфо. — За него са били сандъците с части.

Тримата извърнаха погледи към пътническия кораб.

— Конструкцията не е от стандартните — промърмори замислено Зарфо. — Но вероятно приборите ще ни бъдат познати.

— Да идем и да проверим — предложи Рейт. Но в този миг между тях и кораба се плъзна светлина. Първата мисъл на Рейт беше, че са ги открили. Но светлината се спря върху пътническия кораб. Откъм портала се приближи ниско превозно средство. Машината спря до пътническия кораб и отвътре излязоха няколко силуета — трудно беше да преброят колко са заради отблясъците на прожектора. С подозрителна бързина и припряност пристигналите се качиха в кораба.

— Уонки — прошепна Зарфо. — Товарят се.

— Това означава, че корабът е готов за отлитане — отвърна Рейт. — Шанс, който не бива да пропускаме!

Зарфо се колебаеше.

— Едно е да откраднем празен кораб, друго е да си имаме работа с неколцина уонки и уонкоиди.

— Откъде знаеш, че на борда има уонкоиди?

— Заради светлините. Уонките излъчват радиационни импулси и улавят отраженията.

Зад тях се чу слаб шум. Рейт се извърна, за да открие, че това е Траз.

— Обезпокоихме се, тъй като се забавихте.

— Върни се и повикай останалите. Ако имаме късмет, ще се качим на пътническия кораб. Той е единственият подходящ.

Траз потъна в мрака. Пет минути по-късно цялата група се притаи в сянката на товарния кораб.

Измина още половин час. Зад илюминаторите на пътническия кораб преминаваха сенки, нямаше никакъв начин да разберат какво става вътре и това само покачваше градуса на напрежението. С дрезгав шепот те обсъждаха възможните начини на действие. Дали да щурмуват кораба още сега? Почти бе сигурно, че отлитането му е предстоящо. Подобно действие обаче водеше до непредвидими последици. В края на краищата решиха да се придържат към по-консервативен подход и да се върнат в планината, където да изчакат друга подходяща възможност. Тъкмо когато понечиха да си тръгнат, от кораба излязоха неколцина уонки, скочиха в машината и тя напусна незабавно космодрума. Светлините вътре в кораба продължаваха да греят. Изглежда, че подготовката беше приключила.

— Ще ида да погледна — заяви неочаквано Рейт. Затича се през полето, следван от останалите. Изкачиха рампата, влязоха през товарния отсек и се озоваха в каюткомпанията на кораба, която беше празна.

— Всички са на мостика — заяви Рейт. — Да го превземем!

— Ако можем — изръмжа Зорофим.

Траз нададе предупредителен вик, Рейт се извърна и откри, че в салона е влязъл един уонк и ги оглежда с изражение, което вероятно изразяваше неодобрение. Беше тъмнокожо същество, малко по-едро от човек, с развит гръден кош и четвъртита глава, чиито две черни, лъщящи като лещи на обективи очи премигваха на половинсекундни интервали. Краката му бяха къси, стъпалата разширени като плавници; уонкът не носеше никакви оръжия, нито инструменти, комай дори нямаше дрехи. От звуковия орган в основата на черепа долетяха четири вибриращи сигнала, които, имайки предвид обстоятелствата, изглеждаха спокойни и без емоции. Уонкът стоеше неподвижно и местеше поглед по локхарите, които се бяха разпръснали и проверяваха състоянието на двигателите, енергийните и кислородните запаси. Като че ли най-сетне той осъзна същината на това, което се случваше. Тръгна към изхода, но Рейт му препречи пътя и посочи една седалка. Съществото се надвеси над него, оглеждайки го с трепкащи стъкловидни очи. Отново прозвучаха вибриращи звуци, по-настойчиви от предния път.

Зарфо се върна в салона.

— Корабът е в пълна готовност. Само че, боя се, че е непознат за мен модел.

— Можем ли да излетим?

— Трябва да сме сигурни, че знаем какво правим. Може да ни отнеме минути, дори часове.

— В такъв случай не бива да пускаме уонка да си върви.

— Неприятно — кимна Зарфо.

Уонкът пристъпи напред, Рейт го бутна с ръка и му показа пистолета си. Уонкът издаде нисък, мелодичен звук. Зарфо изчурулика нещо и съществото се извърна.

— Какво му каза? — попита Рейт.

— Доста нескопосан опит за думата „опасност“. Изглежда ме разбра обаче.

— Бих искал да седне, изнервя ме, като стърчи така.

— Уонките почти никога не сядат — обясни Зарфо и отиде да затвори люка.

Секундите се нижеха бавно. От различни части на кораба се чуваха подвикванията и възклицанията на локхарите. По нареждане на Рейт Траз се качи на наблюдателната куличка, откъдето да оглежда космодрума. Уонкът стоеше неподвижно, сякаш не знаеше как да постъпи.

Корабът се разтресе, светлините премигнаха и блеснаха отново. Зарфо надникна в салона.

— Включихме главния двигател. Остава само Тадазей да се оправи с управлението…

Траз извика от куличката:

— Колата се връща. Току-що запалиха прожекторите.

Тадазей прекоси тичешком каюткомпанията и се намести зад пулта за управление. Шареше трескаво с поглед по пулта, а Зарфо го подканяше да побърза. Рейт извика на Анахо да пази уонка и се качи при Траз. Колата тъкмо спираше пред кораба.

Зарфо сочеше с пръст разни прибори по контролното табло, а Тадазей кимаше, после с видимо съмнение се пресегна и натисна няколко копчета. Корабът се разтресе отново и започна да се издига. Рейт почувства ускорението в краката си. Напускаха Тчай! Тадазей въведе някакви корекции и подът под краката им се залюля. Рейт се улови за една дръжка, уонкът се спъна и падна върху седалката, където остана да лежи. Отнякъде долетяха сочни локхарски ругатни.

Рейт най-сетне се изкатери на мостика и застана до Тадазей, който ръчкаше отчаяно пулта, опитвайки да открие нужните му прибори.

— Няма ли автопилот? — попита Рейт.

— Трябва да има, тук някъде. Не мога да намеря превключвателя. Това със сигурност не е стандартен пулт.

— Знаеш ли изобщо какво правиш?

— Не.

Рейт се вгледа в мрачното лице на Тадазей.

— Докато се издигаме нагоре, добре сме.

— Ако имах час, само един час — завайка се Тадазей. — Щях да проследя отделните вериги.

Яг Яганиг влезе в салона и попита гневно какво става.

— Правя каквото е по силите ми! — отвърна Тадазей.

— Не е достатъчно. Ще се разбием!

— Не бързай — завъртя глава Тадазей. — Тук има една ръчка, която не съм опитвал още — той я дръпна, корабът се наклони на една страна и се понесе, набирайки скорост, на изток. На борда екнаха изплашени локхарски викове. Тадазей върна ръчката в предишното й положение. Корабът замря във въздуха, но корпусът продължаваше да вибрира. Тадазей въздъхна изплашено, плъзгайки поглед нагоре-надолу по таблото.

— Казвам ви, не съм виждал подобно нещо!

Рейт надзърна през илюминатора, но виждаше само непрогледна нощ. Зарфо заговори със спокоен глас:

— Височина почти хиляда стъпки… деветстотин…

Тадазей отново забарабани с пръсти по клавишите на пулта. За втори път корабът се наклони и полетя на изток.

— Нагоре, нагоре! — закрещя Зарфо. — Ще се блъснем в земята!

Тадазей намали скоростта до минимум.

— Няма начин този клавиш да не е за репулсаторите — той забоде решително пръст в средата на таблото. От кърмата долетя зловещ пукот, последван от приглушена експлозия. Локхарите завиха като на умряло. Зарфо не сваляше поглед от висотомера:

— Петстотин… четиристотин… триста… двеста… сто…

Контакт, плясък, клатушкате и пързаляне, после тишина. Корабът се беше приводнил някъде, изглежда, без да пострада сериозно. В Парапан? Или Шанизадия? Рейт кършеше ръце, завладян от отчаяние. Ето, че отново е на Тчай.

Той се върна в каюткомпанията. Уонкът стоеше неподвижно като статуя. И да изпитваше някакви чувства, не ги издаваше с нищо.

Рейт продължи към машинното отделение, където Яг Яганиг и Белджи гледаха тъжно към един димящ капак.

— Претоварване — обясни Белджи. — Вероятно има прекъснати и разтопени кабели.

— Можем ли да го поправим?

— Ако на борда има инструменти — отвърна мрачно Белджи.

— И разполагаме с достатъчно време — добави Яг Яганиг.

Рейт се върна в каюткомпанията. Отпусна се на седалката и втренчи мрачен поглед в уонка. Колко близо бяха до успеха. Облегна се назад, напълно изтощен. Другите вероятно се чувстваха по същия начин. Нито един план не може да успее, ако не бъде отделено необходимото време за отдих. Рейт се изправи и повика останалите. Двама останаха на пост, другите се наместиха по околните седалки.

Така отмина нощта. Аз се издигна в небето, последвана от Браз. Призори установиха, че се намират в обширен воден басейн, който Зарфо идентифицира като езерото Фалас.

— На него трябва да благодарим, че сме живи — заключи той.

Рейт се показа през горния люк и огледа хоризонта с визоскопа. На юг, запад и изток водата бе забулена в ниска мъгла. На север се виждаше нисък бряг, към който корабът се приближаваше бавно, тласкан от слабия южен вятър. Рейт се прибра в кораба. Локхарите бяха повдигнали капака и обсъждаха унило повредите. Видът им бе достатъчен, не бяха нужни повече обяснения.

В каюткомпанията завари Анахо и Траз да похапват черни питки с дебела белезникава кора, които бяха извадили от едно шкафче. Рейт предложи една питка на уонка, ала той не му обърна внимание. Рейт опита от питката и установи, че на вкус наподобява сирене. Зарфо се присъедини към тях и потвърди опасенията му.

— Ремонтът е невъзможен на този етап. Изгорели са цял комплект кристали. На борда няма резервни.

Рейт кимна мрачно.

— Както и очаквах.

— Сега какво ще правим? — попита Зарфо.

— Веднага щом вятърът ни откара до сушата, ще слезем и ще се върнем в Ао Хидис за нов опит.

Зарфо изсумтя.

— Ами с уонка?

— Ще трябва да го пуснем да си върви. Нямам никакво намерение да го убивам.

— Грешка — обади се Анахо. — По-добре да смачкаме тази гадина.

— За твое сведение — рече Зарфо, — Ао Хана, централният пост на уонките, е разположен на езеро Фалас. Едва ли сме далече от него.

Рейт се качи на предната палуба. Само на миля пред тях се виждаха мъгливите очертания на брега, зад него започваха мочурища. Да слязат на подобно място, щеше да е крайно неудобно, дори рисковано и Рейт със задоволство установи, че вятърът бе променил леко посоката си и сега ги отнасяше бавно на запад, вероятно подпомаган от слабото течение. Той проследи през визоскопа бреговата линия и забеляза, че по-нататък става неравна и хълмиста.

От вътрешността долетя шум от експлозия, последван от тежък тропот на крака. На палубата се появи уонкът, следван от Анахо и Траз. Уонкът фиксира Рейт с поглед за около половин секунда, сякаш записваше изображението му, после се завъртя бавно, изучавайки хоризонта. Преди Рейт да успее да му попречи — преди дори да се опита, — уонкът пристъпи напред, засили се с няколко бързи крачки и се хвърли във водата. Рейт мярна за миг черната му мокра козина, сетне съществото потъна в дълбините.

Още известно време Рейт не отделяше поглед от повърхността, но от уонка нямаше и следа. Час по-късно, докато проверяваше напредъка им през езерото, той отново насочи визоскопа към западния бряг. За негова изненада стърчащите неравности по брега, които преди бе взел за скали, се оказаха черни стъклени кули в покрайнините на укрепения уонкски град. Рейт заоглежда тресавището на север с подновен интерес, подхранван от нарастващото му отчаяние.

Туфи от бяла трева се подаваха като космати ракови образувания над черната слузеста повърхност на тресавищата. Рейт слезе в хангара да потърси материал, от който да направят сал, но не намери нищо подходящо. Тапицерията на седалките бе залепена здраво за подлежащата конструкция и се отделяше на тесни, дрипави ивици. На борда нямаше спасителна лодка. Рейт се качи отново на палубата и се замисли какво да предприемат от тук нататък. Локхарите се присъединиха към него: обезсърчени фигури с измацани комбинезони и разрошени от вятъра коси над черните им насечени лица.

Рейт се обърна към Зарфо:

— Брегът познат ли ти е?

— Това трябва да е Ао Хана.

— Ако ни заловят, какво ни очаква?

— Смърт.

 

 

Утрото отмина, докато се катереше към зенита, слънцето постепенно разсея мъглите, които закриваха хоризонта, и кулите на Ао Хана се видяха съвсем ясно.

Корабът беше забелязан. Във водата непосредствено пред града се появи катер, който се понесе към тях, оставяйки зад себе си пенлива диря. Рейт го огледа през визоскопа. На палубата стояха неколцина уонкоиди, които поразително си приличаха — стройни мъже с мъртвешко бледи кожи и злобни, аскетични лица. Рейт се замисли какви са шансовете им да отразят атаката — дори да завладеят катера. Реши, че ще е най-добре да не опитват, тъй като едва ли щяха да успеят.

Уонкоидите се покатериха на борда. Без да обръщат внимание на Рейт, Траз и Анахо, те се обърнаха към локхарите:

— Всички да се прехвърлят на катера. Носите ли оръжия?

— Не — изсумтя Зарфо.

— Бързо тогава! — уонкоидите едва сега забелязаха Анахо. — Какво е това? Дирдирчовек? — разсмяха се изненадано. Погледите им спряха на Рейт. — Що за порода пък е това? Ама че сбирщина сте всичките! Хайде, по-бързо към катера!

Локхарите слязоха първи, прегърбени, осъзнаващи какво ги очаква. Рейт, Траз и Анахо ги последваха.

— И така, слушайте внимателно! Стройте се в редица на палубата! Обърнете се с гръб — уонкоидите заизваждаха оръжията си.

Локхарите понечиха да се подчинят. Рейт не бе очаквал, че ще ги разстрелят така — небрежно и презрително. Ядосан, че не се бе възпротивил от самото начало, той извика:

— Трябва ли да им позволим да ни избият, без да се съпротивляваме? Бийте се за живота си!

— Марш към перилата — инак ще стане по-лошо! — викнаха в отговор уонкоидите.

Водата в подножието на корпуса се размъти. Черно туловище изплува лениво на повърхността и излъчи четири жалостиви сигнала, подобни на удари с гонг. Уонкоидите застинаха, усмивките изчезнаха от лицата им, заменени от раздразнение. Те махнаха на своите пленници:

— Добре тогава, слизайте в каютата.

Катерът се извъртя към голямата черна крепост, докато уонкоидите си шепнеха недоволно. Той подмина вълнолома и се прикачи с магнитни скоби за кея. Затворниците бяха свалени на брега и въведени през градския портал в Ао Хана.