Джак Ванс
Слуги на уонките (13)

13.

Рейт седеше в гостната на ниска цилиндрична къща, която бе наел и откъдето се разкриваше панорамна гледка към централния площад на Смаргаш.

Срещу него в меки кресла се бяха настанили петима беловласи местни жители, избрани сред двайсетината кандидати, с които Зарфо бе започнал подбора си. Беше късен следобед и на площада младежи и девойки се развличаха с песни, танци и музика, изпълнявана на акордеони, цимбали и барабани.

Рейт им беше разкрил плана си дотам, докъдето смяташе за необходимо — което не бе никак много.

— Извикахме ви тук, защото бихте могли да ни помогнете в едно начинание. Зарфо Детуайлер ви е информирал, че става въпрос за голяма сума, което е истина, стига да не се провалим. Ако успеем, а смятам, че шансовете са доста добри, ще спечелите богатство, с което да осъществите всички ваши мечти. Съществува риск, както вероятно предполагате, но ще се постараем да го ограничим до миниум. Ако някой от вас не желае да се впуска в подобно приключение, сега е моментът да си тръгне.

Яг Яганиг, най-възрастният от групата, специалист по ремонт на двигатели и системи за управление, пръв взе думата:

— От това, което знаем, можем да кажем само „да“ или „не“. Никой от нас не би отказал да занесе вкъщи чувал секвини, но и никой не би желал да си изгуби главата за неясна кауза.

— Искате още информация? — Рейт местеше поглед по лицата им. — Това е съвсем естествено. Но не ми се ще да въвличам в тази работа хора, подтиквани единствено от любопитството си. Ако някой от вас не си пада по опасни, дори отчаяни начинания, по-добре да признае още сега.

Мъжете се размърдаха неспокойно, но никой не проговори.

Рейт почака малко.

— Добре, в такъв случай ще поискам да се закълнете, че ще пазите тайна.

Петимата се обвързаха със суровата локхарска клетва. Зарфо отрязваше по един кичур от всяка глава и го запалваше, подавайки го на доскорошния му притежател, за да вдиша от дима, а той повтаряше:

— Обвързани сме всите кат един, и ако някой тука предаде ни, всинца ще го съкрушим.

Впечатлен от ритуала, Рейт реши, че е достатъчен, за да разсее подозренията му.

— Зная точното местонахождение на огромно богатство, на място, което не е на планетата Тчай. Нужен ми е космически кораб и екипаж, който да го управлява. Предлагам да отвлечем кораб от космодрума Ао Хидис, а вие ще бъдете моят екипаж. За да демонстрирам своята добронамереност и твърда решимост, в деня на отлитането ще заплатя на всеки от вас по пет хиляди секвина. Ако опитаме, но не успеем, всеки от вас ще получи по още толкова.

— Всеки оцелял — изръмжа Яг Яганиг.

— Ако успеем — продължи Рейт, — десет хиляди секвина ще ви се сторят като десет гроша. Такива са мащабите на моето начинание.

Локхарите се размърдаха неспокойно в креслата. Отново Яг Яганиг взе думата:

— Без съмнение тук сме достатъчни за пълен екипаж, поне за „Зено“ или „Кад“, дори за нисък клас „Кадант“. Но не е проста работа да се изправиш срещу уонките.

— И още повече, срещу уонкоидите — промърмори Зорофим.

— Доколкото си спомням — обади се Тадазей, — охраната там беше доста рехава. Планът, макар и невероятен, е осъществим, стига корабът, на който се качим, да не е повреден.

— Аха! — възкликна Белджи. — Тъкмо това „стига“ е ключът към успеха!

Зарфо се засмя.

— Естествено, че има риск. Нима очаквате да получите парите си за нищо?

— Поне се надявахме.

— Да речем, че успеем да отвлечем кораба — намеси се Яг Яганиг. — Съществуват ли и други опасности?

— Никакви.

— Кой ще бъде навигатор?

— Аз.

— И под каква форма е това „богатство“? — попита Зорофим. — Скъпоценни камъни? Секвини? Редки метали? Антики? Есенции?

— Не бих искал да навлизам в подробности, но мога да ви уверя, че ще останете доволни.

Дискусията продължи и всеки аспект на начинанието бе подложен на нападки и анализи. Обсъдени бяха и алтернативни предложения, но в крайна сметка бяха отхвърлени. Изглежда, никой не смяташе опасността за прекомерна, нито се съмняваше в способностите на групата да управлява космически кораб. Но и никой не прояви ентусиазъм. Яг Яганиг изрази това най-кратко:

— Не разбираме твоите цели. Скептични сме относно тези несметни богатства.

— Нека аз да ви кажа — намеси се Зарфо. — Няма да отрека, че Адам Рейт има своите недостатъци. Той е инатлив и стиснат, лукав е като зат и става безкомпромисен, щом му се изпречат на пътя. Но той е човек на думата. Щом казва, че съществуват богатства и те ще са наши, въпросът е изчерпан.

— Отчаяна работа, казвам ви! — промърмори Белджи. — Кой жадува да узнае какво се крие в черната кутия?

— Не точно отчаяна — възрази Тадазей. — Рискована по-скоро, и нека демоните избягат с черните кутии!

— Аз си залагам главата — заяви Зорофим.

— Аз също — кимна Яг Яганиг. — Кой иска да живее вечно?

Белджи най-сетне капитулира и обяви, че е с тях.

— Кога потегляме?

— Колкото се може по-скоро — отвърна Рейт. — Бездействието ме изнервя.

— И възможността някой друг да избяга със съкровището, нали? — подсмихна се Зарфо. — Което ще е много тъжно!

— Дай ни три дни да уредим нещата тук — рече Яг Яганиг.

— Ами нашите пет хиляди секвина? — попита Тадазей. — Защо не раздадеш парите още сега, за да можем да ги използваме?

Рейт се колеба само няколко секунди.

— Тъй като ми се доверихте, и аз ще ви гласувам доверие — той отброи на всеки от тях по петдесет пурпурни секвина, равняващи се на по петстотин бели. Локхарите ги разглеждаха с почуда.

— Великолепно! — възкликна Яг Яганиг. — И помнете: абсолютна дискретност! Навсякъде има шпиони. Особено не вярвам на един непознат пътник в странноприемницата, облечен като яо.

— Какво? — подскочи Рейт. — Млад мъж с черна коса и елегантни дрехи?

— Тъкмо този. Беше втренчил поглед към площада, без да помръдне и да промълви и думичка.

 

 

Рейт, Зарфо, Анахо и Траз веднага се отправиха към странноприемницата. В една мъждива стаичка откриха Хелсе, изпружил дългите си, обути в черни бричове нозе под масата. Той седеше безмълвен, вперил поглед право напред през отворената врата към мястото, където чернокожи момчета и белокожи девойки подскачаха, увлечени в танци.

— Хелсе! — повика го Рейт.

Хелсе дори не мигна. Рейт го доближи.

— Хелсе!

Яосът бавно изви глава, Рейт надзърна в чифт очи, непроницаеми като стъкла на тъмни очила.

— Отговори ми! — подкани го той. — Хелсе! Говори!

Хелсе отвори уста и изграка тъжно. Рейт се отдръпна неволно. Хелсе го разглежда още няколко секунди, после извърна взор към танцуващите деца и залеза.

Рейт се върна при другарите си на масата, където Зарфо му наля халба ейл.

— Какво ще кажеш за яоса? Побъркан ли е?

— Не зная. Може да се преструва. Или да е под хипнотичен контрол. Или пък да е упоен.

Зарфо отпи юнашка глътка от халбата и избърса пяната от носа си.

— Ако го излекуваме, сигурно ще ни е благодарен.

— Без съмнение — съгласи се Рейт. — Но как?

— Защо не повикаме дъгбойски знахар?

— Какъв е пък този?

Зарфо посочи с палец на изток.

— Дъгбойсите имат лагер зад онази част на града — те са крадлив и дрипав народ и им дай само да пеят и танцуват. Почитат демони, но знахарите им могат да правят чудеса.

— И смяташ, че дъгбойсите биха могли да го излекуват?

Зарфо гаврътна остатъка от ейла.

— Ако се преструва, уверявам те, че повече няма да го прави.

Рейт сви рамене.

— И без това ден-два нямаме какво да правим.

— Точно това си мислех и аз — кимна Зарфо.

Дъгбойският знахар беше върлинест, мършав туземец, омотан в кафяви парцали и с вехти ботуши от нещавена кожа. Имаше светлокафяви очи и рижава коса, вързана на три мазни плитки. Бузите му бяха нашарени от грубо зараснали белези, които мърдаха и подскачаха, докато говореше. Не намери нищо странно в молбата на Рейт и прегледа Хелсе с вниманието на опитен клиницист, докато последният седеше с насмешливо безразличие в плетено кресло.

Знахарят се надвеси над Хелсе, погледна го в очите, прегледа ушите и кимна, като че се беше потвърдило някакво подозрение. Даде знак на затлъстелия младеж, който го придружаваше, след това се наведе зад Хелсе и взе да го притиска на определени места, докато младежът държеше под носа му шишенце с някаква черна есенция. Хелсе притвори очи и се отпусна назад в креслото. Знахарят разпали снопче тамян и го размаха пред лицето на Хелсе. След всичко това си пое дъх и запя под акомпанимента на малка флейта, която младежът бе извадил — пееше тихо, почти шепнешком на ухото на Хелсе, сякаш се боеше другите да не дочуят тайните му заклинания. Пъхна топка глина в ръката на нещастника и Хелсе започна яростно да я мачка, като същевременно замърмори нещо нечленоразделно.

Знахарят кимна на Рейт.

— Типичен случай на обладаване. Обърни внимание: злото изтича от пръстите и се прехвърля в глината. Ако искаш, поговори с него. Бъди внимателен, но настойчив и той ще ти отговори.

— Хелсе — повика го Рейт, — опиши познанството си с Адам Рейт.

Яосът заговори с ясен глас:

— Адам Рейт дойде в Сетра. Бях чул слухове и налудничави предположения, но когато се появи, всичко се оказа различно. По странна случайност той ме посети в Син нефрит и там го видях за първи път. След него пристигна Дордолио и в гнева си го наклевети, че принадлежал към „култа“ и си въобразявал, че идва от Родната планета. Разговарях с Адам Рейт, но от това, което научих, само се обърках повече. Реших да прибягна до Съгласие, третия от Десетте похвата, и го отведох в свърталището на „култа“, където объркването ми само се задълбочи. Бяхме проследени от току-що пристигнал в Сетра куриер. Не успях да приложа Шестия похват, за да се отърва от него. Адам Рейт го уби и намери у него послания с неясно значение, не ми позволи да ги прегледам, а и не смеех да настоявам. Запознах го с един локхар, отново придържайки се към метода за изясняване чрез смирено следване на събитията, но се оказа, че съм избрал грешен подход. Локхарят прочете в посланието повече, отколкото беше необходимо. Заповядах да премахнат Рейт. Опитът беше неуспешен. Рейт и групата му избягаха на юг. Получих инструкции да го последвам и да вникна в намеренията му. Спуснахме се с лодка на изток по река Джинга. На един остров… — Хелсе изпъшка мъчително и се отпусна в креслото, вкочанен и потрепващ конвулсивно.

Знахарят духна дим в лицето му и го щипна по носа.

— Върни се в спокойно състояние и от тук насетне го прави винаги когато те ощипят по носа — нека това бъде непреодолима заповед. А сега отговаряй на въпросите, които ти задават.

Рейт продължи с разпита:

— Защо шпионираше Адам Рейт?

— Длъжен бях, освен това работата ми доставяше удоволствие.

— Кое те задължаваше?

— Всички уонкоиди трябва да служат на Предзнаменованието.

— Аха. Значи си уонкоид?

— Да.

Адам Рейт се зачуди как не се бе досетил по-рано. Спомни си думите на Цутсо и хокхарите: „Ако бяхте яоси, едва ли всичко щеше да протече тъй гладко“. Той огледа навъсено другарите си и отново се обърна към Хелсе.

— Защо уонкоидите държат шпиони в Кат?

— Наблюдават хода на поредния цикъл и възпрепятстват възстановяването на „култа“.

— Защо?

— За да се запази статуквото. В момента условията са оптимални. Всяка промяна може да е към по-лошо.

— Ти придружи Адам Рейт от Сетра до един остров в блатата. Какво се случи там?

Хелсе отново взе да се задъхва и лицето му се вкамени. Знахарят го ощипа по носа.

— Как стигна до Кабасас? — попита Адам Рейт.

Хелсе не помръдваше. Този път Рейт го щипна по носа.

— Кажи ми, защо не желаеш да отговаряш на тези въпроси?

Хелсе мълчеше. Обаче беше в съзнание. Знахарят размаха тамян пред лицето му, Рейт го щипеше по носа, но малко след това очите на Хелсе бавно се изцъклиха. Знахарят се надигна и се зае да прибира инструментите си.

— Това е всичко. Мъртъв е.

Рейт местеше поглед от Хелсе на знахаря.

— Заради разпита?

— Димът се просмуква в мозъка. Понякога болният оцелява, в повечето случаи — не. Този издъхна бързо, явно въпросите ти са разкъсали органа на съзнанието.

 

 

Вечерта беше ветровита и ясна, над пустеещия площад се носеха облаци от прах. В здрача към къщурката се приближиха мъже със сиви наметала. Вътре светлината на лампите беше приглушена, а щорите спуснати — разговорът се водеше почти шепнешком. Зарфо разпъна стара карта на масата и посочи с дебелия си черен пръст.

— Можем да се върнем до брега и да се спуснем обратно, но ще трябва да прекосим страната на нисаите. Ако тръгнем на изток, покрай Шарф на езеро Фалас, ще бием ужасно много път. Бихме могли да поемем и на юг, през Изгубените райони, да прехвърлим Инфнетите и да слезем право в Ао Хидис — това е най-прекият и най-логичен път.

— Разполагаме ли с въздухолети? — попита Рейт.

Белджи, най-сдържаният от цялата група, поклати глава.

— Нещата не са такива, каквито бяха в моята младост. Тогава щяхме да избираме от половин дузина. Сега няма нито един. Трудно се намират както секвини, така и въздухолети. Докато се мъчихме да натрупаме от едните, изгубихме другите.

— И как ще пътуваме?

— До Блалаг ще вземем моторен фургон, а там ще потърсим друг транспорт до Инфнетите. Нататък ще вървим пеша — старите пътища на юг са в окаяно състояние, ако не и заличени напълно.