Джак Ванс
Слуги на уонките (1)

1.

На две хиляди мили източно от Пера, над самото сърце на Мъртвата степ, въздухолетът изгуби за миг мощност, после продължи още няколко секунди да се носи гладко, накрая се разтресе и се наклони заплашително на една страна. Адам Рейт се озърна разтревожено и изтича при пулта за управление. Повдигна бронзовия кожух и надзърна сред спираловидните намотки, разноцветните потракващи клапи и ухилените личица на дяволчета, които сякаш целяха съвсем, преднамерено да прикрият най-важните части на двигателя^[1]. Към него се присъедини дирдирчовекът Анке ди афрам Анахо.

— Знаеш ли какво може да не е наред? — попита Рейт.

Анахо присви презрително бледите си ноздри и промърмори нещо за „остарели часки машинарии“ и „безумието на тази експедиция“. Рейт, който бе привикнал с променливите настроения на своя спътник, се досети, че Анахо е прекалено суетен, за да признае своето невежество, и твърде надменен, за да декларира липсата си на познания.

Платформата потрепери отново. Почти едновременно с това от четиризъбия сандък от черно дърво върху стената на машинното отделение долетяха стържещи звуци. Анахо замахна и стовари юмрук върху потъмнелия капак. Стърженето и вибрациите изчезнаха.

— Корозия — обяви той. — Електроморфични въздействия в продължение на стотици години. Предполагам, че това е копие на неуспешната модификация „Хейзеким бурса“, която дирдирите изоставиха преди двеста години.

— Ще можем ли да го поправим?

— Че аз откъде да знам? Не бих посмял дори да пъхна пръст вътре.

Те се заслушаха отново. Двигателят, изглежда, се бе върнал към нормалния си ритъм. Рейт върна кожуха на мястото му и двамата се изкатериха на предната тераса.

Траз лежеше свит върху една седалка, след като бе изкарал цялата нощ на вахта. В мекото зелено кресло, под красивия стенен фенер седеше Цветето на Кат, свила единия си крак под другия и подпряла брадичка на лакътя, с поглед, зареян на изток, където трябваше да се намира Кат. Седеше така от часове, без да забелязва вятъра, който развяваше косите й, и не бе промълвила нито дума. В Пера тя копнееше да се завърне в Кат, не можеше да говори за нищо друго, освен за красотата и блясъка на двореца Син нефрит и за благодарността на баща й, когато Рейт я заведе у дома. Разказваше им с подробности за ослепителните балове, екстравагантните забавления, водните фиести, за маскарадите и срещите през новия цикъл.

— Цикъл, какъв цикъл? — попита Рейт и Илин-Илан, Цветето на Кат се разсмя свенливо.

— Просто там така стават нещата. Всеки трябва да знае какво иска, а който е най-умен, пръв го получава. Всичко е толкова забавно!

Но сега, когато наближаваха края на пътуването си, настроението на Цветето на Кат рязко се промени. Изведнъж стана замислена, унесена и избягваше всякакви въпроси относно причината за нейната затвореност. Рейт повдигна рамене и я остави на мира. Изглежда, в чувствата им беше настъпил разрив, какво пък, толкова по-добре, рече си той. Но продължаваше да го измъчва въпросът: Защо? Имаше две причини да лети за Кат: първо, да изпълни обещанието си към момичето, и второ, да открие, поне така се надяваше, техническа база, позволяваща построяването на космически кораб, независимо колко малък и примитивен може да е той. Ако би могъл да си осигури подкрепата на господаря Син нефрит, толкова по-добре. И действително, подобна подкрепа щеше да бъде жизненоважна.

Пътят за Кат минаваше през Мъртвата степ на юг, покрай Ойзаналайските планини, после извиваше на североизток, през степта Лок Лу, през Зхаркен, или Дивата пустош, над Аченкинския пролив до град Нерв и после отново на юг, покрай кхарчанския бряг, до Кат. Щеше да е истинско бедствие, ако въздухолетът се повреди над всяка една от тези точки преди Нерв. Сякаш за да подчертае тази мисъл, платформата отново се разтресе и неохотно възстанови нормалния си полет.

Денят отмина. Под тях се изниза Мъртвата степ, еднообразна сиво-кафява равнина, под бледото сияние на Карина 4269. По залез-слънце те прекосиха река Ятъл и цялата нощ летяха, озарени от розовото сияние на Аз и синкавото на Браз. На сутринта от север се появиха ниски хълмове, които бързо набраха ръст и се превърнаха в Ойзаналаите.

Късно същата сутрин се приземиха край неголямо езеро, за да попълнят запасите си от прясна вода. Траз беше неспокоен.

— Наблизо има зелени часки — посочи той една гора на около миля южно от тях. — Спотайват се и ни наблюдават.

Преди да напълнят резервоарите, от гората изскочи отряд от четирийсет зелени часки, възседнали бързоноги скакуни. Илин-Илан се забави при качването на въздухолета и Рейт бе принуден да я побутне. Анахо подаде тяга — вероятно премести твърде припряно ръчката, защото двигателят изпърпори жалостиво и платформата потрепери безпомощно.

Рейт изтича отзад, вдигна кожуха и стовари юмрук върху черния сандък. Стърженето изчезна и платформата започна да се издига, едва на метри от приближаващите се зловещи войни с техните триметрови мечове. Скакуните заковаха на местата си, зелените часки вдигнаха арбалети и пуснаха залп от железни стрели. Но платформата вече бе на стотина метра височина, само няколко стрели се удариха в корпуса, достигнали предела на своята траектория, и после паднаха обратно.

Изтерзаван от зачестяващи пристъпи на стържене и разтрисане, въздухолетът се понесе колебливо на изток. Зелените часки се втурнаха да го преследват, ала въпреки неистовия вой на двигателя и спорадичните пристъпи от машинна кашлица корабът скоро набра преднина.

Полетът стана почти непоносим. Рейт блъскаше черния сандък отново и отново, ала без осезаем ефект.

— Трябва да се опитаме да го поправим — заяви той на Анахо.

— Бихме могли. Но само след като се приземим.

— В степта? След като зелените часки са наблизо?

— Едва ли ще издържим още дълго във въздуха.

Траз посочи на север, където хълмовете се редуваха с високопланински плата.

— Най-добре да се приземим на някое от онези била.

Анахо изви платформата на север, което предизвика ново, още по-заплашително клатушкане, а носът започна да подскача като ексцентрична детска играчка.

— Дръжте се! — извика Рейт.

— Съмнявам се, че ще стигнем дори до първия хълм — промърмори Анахо.

— Зад него има удобно плато! — посочи Траз. Рейт забеляза, че зад хълма бе разположено подходящо плато с почти отвесни стени — въпросът бе дали въздухолетът ще издържи дотам.

Анахо снижи скоростта и сега те почти се рееха в небето. Въздухолетът преодоля бавно пропастта пред второто плато и се приземи върху него. Липсата на движение бе като тишина след оглушителен трясък.

Пътниците слязоха от въздухолета с вдървени от мъчителния полет мускули. Рейт огледа с отвращение хоризонта — трудно бе да си представи човек по-изолирано място от това, на четиристотин стъпки над центъра на Мъртвата степ. Толкова за надеждата му да стигнат безпрепятствено Кат.

Траз доближи ръба на платото и надзърна в пропастта.

— Кой знае дали ще успеем да слезем?

Аварийният комплект, който Рейт бе успял да измъкне от повредения разузнавателен кораб, съдържаше игломет, енергоклетка, визоскоп, нож, антисептични медикаменти, огледало и дълго хиляда стъпки здраво въже.

— Можем да се спуснем — изтъкна той. — Макар че лично аз бих предпочел да летим — после се обърна към Анахо, оглеждащ с мрачен поглед въздухолета. — Как мислиш, има ли надежда да го ремонтираме?

Дирдирчовекът потри с видимо отвращение дългите си тънки ръце.

— Сигурно си даваш сметка, че не съм бил обучен за подобни неща.

— Покажи ми къде е повредата — настоя Рейт. — А аз ще се опитам да я отстраня.

Лицето на Анахо се издължи още повече. Рейт беше живото опровержение на най-скъпоценните му аксиоми. Според ортодоксалната дирдирска доктрина, дирдирите и дирдирхората бяха възникнали едновременно от първородното яйце на родния свят на дирдирите Сибол, единствените истински човеци бяха дирдирхората, всички останали — техни уродливи подобия. Анахо срещаше сериозни затруднения в опитите си да обясни необичайната компетентност на Рейт от гледна точка на собствените си разбирания и виждания за света и отношението му по въпроса представляваше любопитна смесица от ревниво неодобрение, полугласно възхищение и неохотна лоялност. И ето че сега, изправен пред перспективата да му позволи да се прояви в още една област, той изтича при кърмата на въздухолета и пъхна издълженото си лице под кожуха на двигателя.

Повърхността на платото бе почти лишена от растителност и осеяна с големи пукнатини, в които се стичаше пясък. Илин-Илан се разхождаше мрачно недалеч от тях. Беше облечена с шалвари, каквито носеха степните обитатели, и блуза с широки ръкави, а черните й пантофки вероятно досега не бяха стъпвали върху подобни остри камъни, нито бяха пригодени за това. Траз стоеше на ръба, загледан на запад. Рейт се присъедини към него и огледа унилата степ, но не забеляза нищо.

— Зелените часки — промълви Траз. — Те знаят, че сме тук.

Рейт огледа още веднъж околностите — от ниските черни хълмове на север до маранята на юг. Не забеляза никакво движение, нито прашни облаци. Извади визоскопа и го насочи към сиво-кафявата мараня. Почти веднага забеляза малки тъмни силуети, като мухи.

— Те са там, вярно.

Траз кимна равнодушно. Рейт се засмя, учуден от нетипичната за едно толкова младо момче мъдрост. Сетне се върна при въздухолета.

— Как върви ремонтът?

В отговор Анахо размаха раздразнено ръце.

— Виж сам.

Рейт се приближи и надзърна в черния сандък, който Анахо бе отворил, разкривайки сложна плетеница от дребни части и потъмнели обгорели кабели.

— За всичко са виновни корозията и овехтяването — мърмореше дирдирчовекът. — Опитвам се да подобря контакта на металните части тук и тук — той посочи с омацан пръст. — Трудно е обаче без подходящи инструменти.

— Значи няма да отлетим преди настъпването на нощта?

— Ако имаме късмет, най-рано утре по обяд.

Рейт обиколи бавно платото, чийто диаметър не надхвърляше четиристотин стъпки, и постепенно придоби увереност. Навсякъде стените бяха вертикални, заобиколени от тесни клисури и остри зъбери. Не виждаше никаква възможност да се изкатерят стените, а и се съмняваше, че зелените часки биха си направили труда заради мимолетното удоволствие да светят масълцето на неколцина човеци.

Старото кафяво слънце висеше ниско на запад, сенките на Рейт, Траз и Илин-Илан се простираха по цялата повърхност на платото. Момичето се приближаваше от източния край. Спря на известно разстояние, погледна към Траз и Рейт, после пристъпи бавно към тях.

— Какво гледате? — попита.

Рейт вдигна ръка. Зелените часки, яхнали своите скакуни, вече се виждаха с невъоръжено око — тъмни точки, които подскачаха равномерно.

Илин-Илан ахна.

— Към нас ли идват?

— Така предполагам.

— Ще можем ли да ги отбием? Нали имаме някакви оръжия.

— Имаме пясъкострели на кораба. Ако започнат да катерят стените по тъмно, може да ни създадат известни ядове. През деня обаче няма от какво да се страхуваме.

Устните на Илин-Илан потръпнаха. Тя заговори с едва доловим шепот:

— Ако някога се върна в Кат, ще се скрия в най-далечния ъгъл на двореца Син нефрит и никога няма да изляза оттам. Ако изобщо се върна.

Рейт я прегърна през кръста, но тя остана скована и хладна.

— Разбира се, че ще се върнеш и ще заживееш отново както преди.

— Не. Ако някоя друга иска, нека да бъде Цветето на Кат, нямам нищо против. Стига само да не избира цветчето Илин-Илан за своя букет.

Рейт бе леко изненадан от песимистичното й настроение. При предишните им изпитания тя бе проявила необичаен за девойка стоицизъм, а ето че сега, когато се приближаваше към дома си, внезапно бе завладяна от меланхолия и необяснима нерешителност. Рейт въздъхна, поклати глава и се обърна.

Зелените часки бяха на по-малко от миля от тях. Рейт и Траз отстъпиха назад, за да не привличат вниманието им, в случай че още не са ги забелязали. Но скоро надеждите им бяха попарени. Зелените часки препуснаха до подножието на платото, спряха, скочиха от седлата и се заеха да оглеждат скалната стена. Рейт надзърна от ръба и преброи четирийсет от тези жестоки войници. Бяха все едри и високи екземпляри, почти гиганти, с мускулести, масивни крайници и тела, покрити с металносиви люспи. Лицата им изглеждаха дребни и сбръчкани под издатините на челата и донякъде наподобяваха муцуни на хищни насекоми. Носеха кожени престилки и презрамки, на които бяха закачени или затъкнати дълги почти колкото тях тежки мечове. Някои от часките бяха въоръжени с арбалети и Рейт бе принуден да се дръпне, когато те пуснаха нагоре пробно няколко стрели. Той огледа платото с надеждата да открие достатъчно големи камъни, които да изтърколят и стоварят върху противника, но не забеляза нищо подходящо.

Част от часките се отправиха на обиколка около платото, без съмнение, за да потърсят достъп нагоре. Траз се затича успоредно с тях, за да ги държи под око.

Не след дълго те се върнаха при основната група, след което започнаха да се съвещават. Рейт имаше чувството, че не горят от желание да се катерят по скалата. След като устроиха бивак и завързаха скакуните, те пъхнаха късове от някакво тъмно и лепкаво вещество в зейналите им челюсти. После запалиха три огъня и изпекоха на тях същите късове, с които бяха нахранили животните. Когато приключиха, те насядаха сгърбени около огъня, с което заприличаха на малки, зеленикави хълмчета, и се заеха да утоляват с грухтене и сумтене апетита си. Слънцето помръкна и се снижи зад хоризонта. Здрач се спусна над степта. Анахо се доближи от въздухолета и надзърна през ръба към бивака на зелените часки.

— От племето на зантите са — обяви с вид на познавач. — Примитивни създания. Обърни внимание на издатините от двете страни на главата. Това ги различава от ордата на великите занти, както и от останалите орди. Тези тук са жалка сбирщина.

— Не ми приличат на сбирщина — възрази Рейт.

Траз внезапно вдигна ръка и посочи. В една цепнатина между два щръкнали зъбера се виждаше висока и тънка сянка.

— Фунг!

Рейт погледна през визоскопа, колкото да се увери, че сянката наистина принадлежи на фунг. Нямаше никаква представа откъде се е взел.

Беше доста висок екземпляр, навярно към три метра, с неизменната мека шапка и сиво наметало, с което наподобяваше огромен скакалец в магистратски одежди.

Рейт разгледа подробно лицето, като спря вниманието си на тънките, извити хитинови плочки в долната част на брадичката. Съществото наблюдаваше зелените часки без особен интерес, въпреки че те се изтягаха само на десетина метра под него.

— Безумни създания — прошепна Траз с блеснали очи. — Гледай, сега ще направи някой от техните номера!

Фунгът протегна надолу дългата си ръка и вдигна от земята тежък камък, който подхвърли високо във въздуха. Камъкът тупна на гърба на един от часките.

Зелените часки наскачаха като един и вдигнаха ядни погледи към платото. Фунгът стоеше неподвижно, притаен сред сенките. Часкът, когото бе уцелил, се гърчеше на земята и размахваше ръце и крака, сякаш се опитваше да плува.

Фунгът вдигна нов, по-голям камък и отново го запокити право нагоре, но този път часките забелязаха движението му. С ядни викове те наизвадиха мечовете си и се втурнаха към него. Фунгът отстъпи спокойно назад, после, развявайки краищата на наметалото си като черни криле, оголи дълга сабя, която размаха с такава лекота, сякаш беше клечка за зъби — той посичаше, приклякваше, завърташе се, отново сечеше, при това без определена цел или посока. Часките се разпръснаха, неколцина от тях останаха да лежат на земята, а фунгът продължаваше да подскача насам-натам, да сече и да мушка, без да подбира противниците си — като някаква излязла от контрол механична играчка.

Приведени, менящи често позициите си, зелените часки бавно печелеха територия. Ала всеки път, когато някой от тях се нахвърляше върху фунга, той отбиваше с лекота атаките му. Неочаквано, когато двама от тях се изправиха зад гърба му, фунгът внезапно захвърли оръжието си настрани, сякаш беше нагорещено желязо. Часките замахнаха едновременно и главата на насекомоподобното същество се отдели от тялото и се изтърколи на десетина крачки встрани, близо до огъня, без дори да се разделя с черната шапка. Рейт наблюдаваше сцената през визоскопа. Главата изглеждаше жива, с напълно спокойно изражение. Очите гледаха огъня, устата помръдваше лекичко.

— Ще живее още няколко дена, докато изсъхне напълно — обясни с пресипнал глас Траз. — Тогава ще започне да се втвърдява.

Часките изгубиха интерес към убития си противник и се заеха да подготвят своите скакуни. Натовариха багажа на седлата и само след няколко минути потънаха в мрака. Главата на фунга бе захвърлена в горящия огън.

Известно време тримата мъже останаха да седят на ръба на платото, загледани към степта. Траз и Анахо похванаха спор за природата на фунгите. Младежът твърдеше, че са продукт на неестествена кръстоска между пнумеци и трупове на пнуми.

— Семето се загнездва в трупа като дървесен червей и накрая си пробива път през кожата в облика на фунг, наподобяващ дръгливо нощно куче.

— Абсолютни глупости, момко! — обяви Анахо с безгрижна снизходителност. — Тези жалки създания се размножават като пнумите — причудлив процес, доколкото ми е известно, ако разбира се, съм бил информиран правилно.

Траз, който спокойно можеше да се мери по надменност с дирдирчовека, изглежда, се ядоса.

— Как може да се изказваш с такава сигурност? Наблюдавал ли си процеса с очите си? Виждал ли си някога фунг със самка или с малко? — той разкриви устни в подигравателна усмивка. — Не! Те живеят съвсем сами, безумци като тях не могат да се размножават по двойки!

Анахо размаха пръст като строг и недоволен учител.

— Ако това е въпросът, пнумите също са големи самотници. Ала въпреки това се размножават, по своя си чудноват начин. Някои изказват становището, че се опрашват и пъпкуват. Истината обаче е, че след толкова много години на Тчай все още знаем твърде малко за фунгите и пнумите.

Траз изсумтя, достатъчно умен, за да не противоречи на заключението на Анахо, и твърде горд, за да изостави собствената си теза. На свой ред дирдирчовекът не прояви желание да се възползва от незначителната си преднина. С времето, помисли си Рейт, тези двамата може би ще се научат да се уважават.

На сутринта Анахо отново се зарови в двигателя, докато останалите потръпваха от студения вятър, който полъхваше от север. Траз предсказа мрачно, че ще вали, и малко след това се появиха ниски черни облаци, а околните хълмове се скриха в мъгла.

По някое време Анахо подаде глава и захвърли ядосано инструментите.

— Направих каквото можах. Корабът ще лети, но не за дълго.

— И колко време ще изкара според теб? — попита Рейт, усетил, че Илин-Илан е застанала до него и слуша разговора. — До Кат?

Анахо щракна с пръсти и размаха ръце в непонятен, дирдирски жест.

— Съмнявам се, че ще стигнем до Кат. Не и с тази машина — тя се разпада пред очите ми.

Илин-Илан отмести поглед встрани, стиснала до бяло юмручета.

— Ако полетим на юг, може да се доберем до Коуд на Дуан Жер — продължи Анахо, — а там да потърсим транспорт до Драскадия. Този маршрут е по-дълъг и по-бавен, но поне е сигурно, че някой ден ще видим Кат.

— Изглежда, нямаме друг избор — промърмори Рейт.