Джак Ванс
Слуги на уонките (2)

2.

Известно време те летяха на юг, следвайки коритото на широката река Набига, като се носеха само на няколко метра над повърхността, за да не натоварват излишно двигателя. Набига извиваше бавно на запад, разделяйки Мъртвата степ от Аманската, и въздухолетът продължи на юг през един негостоприемен район с тъмни гори, тресавища и мочурища и едва на следващия ден излезе над степта. По някое време съзряха в далечината керван — линия от каруци с високи колела и поклащащи се платформи с къщи отгоре, при друг случай доближиха група чергари, които носеха червени перести украшения на раменете си и пришпориха своите животни в бясна гонитба през степта, докато накрая се отказаха, след като въздухолетът започна да набира преднина.

По-късно същия следобед платформата изкатери мъчително склоновете на поредица от тъмнокафяви хълмове. Въздушният кораб отново започна да се тресе и от кутията долитаха познатите, ужасяващи стържещи звуци. Рейт летеше съвсем ниско, понякога докосваше върховете на черните папрати под тях. Когато прекосиха невисок скат, те се озоваха над поляна, където лагеруваха странни същества с дълги бели роби, на пръв поглед човеци. Те се разбягаха с викове, някои се проснаха на земята, но веднага щом се съвзеха, откриха яростен огън с допотопните си мускети, ала не успяха да уцелят въздухолета, който заради повредения двигател следваше непредсказуем, криволичещ курс.

Цяла нощ летяха над гъста гора и зората разкри още от същото: тъмнозелен килим, покриващ Аманската степ докъдето стигаше погледът, въпреки че според Траз степта свършвала при хълмовете и това под тях било Голямата Дадузка гора. Анахо не бе склонен да се съгласи така лесно с него и в израз на открито недоверие извади една карта и започна да мести издължения си пръст по различни топографски отметки, за да докаже, че е на друго мнение.

Четвъртитото лице на Траз придоби инатливо и злобно изражение.

— Това е Голямата Дадузка гора — запъна се той. — Два пъти, докато носех емблемата Онмале, съм водил тук племето за билки и треви.

Анахо сгъна картата.

— Всичко е едно цяло — обяви примирително. — Степ или гора, трябва да я прекосим — машината отново издаде жалостив звук и той погледна назад. — Предполагам, че ще се доберем до покрайнините на Коуд, но едва ли ще продължим нататък. Сигурно, когато вдигнем капака, ще открием вътре купчина прах.

— Но ще стигнем ли Коуд? — попита Илин-Илан с безизразен глас.

— Надявам се. Остават само двеста мили.

Илин-Илан изведнъж се ободри.

— Колко ще е различно сега — заяви тя. — Предния път, когато посетих Коуд, бях пленница на жриците! — последната мисъл обаче явно отново пробуди мрачни мисли и тя увеси глава.

Свечеряваше се. До Коуд оставаха поне още стотина мили. Гората се бе разредила до редки черни и златисти дръвчета, разделени от мочурливи полянки, на които пасяха едри шестокраки животни със завити бивни и рога. Никой не гореше от желание да се приземяват по тези места, за да прекарат нощта, но Анахо заяви, че няма смисъл да се появяват по тъмно в града. След като обсъдиха всички възможности, те решиха да привържат въздухолета за короната на едно дърво и го оставиха да виси само на тягата от репулсорите.

След вечеря Цветето на Кат се прибра в стаята си зад салона, Траз отдели известно време да огледа небето и да се вслуша в звуците на животните под тях, сетне се загърна в наметалото си и се изтегна на една от седалките.

Облегнат на перилата, Рейт се любуваше на розовата луна Аз, която достигаше зенита си, тъкмо когато синята Браз се появи над черния ръб на дърветата.

Анахо се присъедини към него.

— Е, какви са ти намеренията за утре?

— Не зная нищо за Коуд. Предполагам, че ще потърсим някакъв транспорт за Драскадия.

— Все още ли държиш да правиш компания на момичето от Кат?

— Разбира се — отвърна малко изненадано Рейт.

— Достатъчно е да я качиш на някой кораб — подметна дирдирчовекът. — Не виждам защо трябва да пътуваш с нея.

— Така е. Но няма причина да оставам в Коуд.

— Защо да няма? Това е град, който всеки дирдирчовек посещава от време на време. Ако имаш пари, там можеш да си купиш всичко.

— Дори космически кораб?

— Едва ли… Ти май не можеш да се отървеш от тази мания.

Рейт се разсмя.

— Наричай я както искаш.

— Признавам, че съм объркан — продължи Анахо. — Най-вероятното обяснение, което съм склонен да приема, е, че страдаш от амнезия и впоследствие си измислил цялата тази история, за да придадеш някакъв смисъл на своето съществуване. История, в която, съвсем естествено, вярваш чистосърдечно.

— Звучи разумно — кимна Рейт.

— Като изключим обаче едно-две странни обстоятелства — добави замислено Анахо. — Като например приборите, които носиш: електронния телескоп, твоето лъчево оръжие, останалите неща. Не мога да позная къде са изработени, макар че са равностойни на добро дирдирско снаряжение. Навярно на родната планета на уонките, или греша?

— Как бих могъл да знам, след като имам амнезия?

Анахо се засмя сухо.

— И все още ли възнамеряваш да отидеш в Кат?

— Разбира се. А ти какво смяташ да правиш?

Анахо повдигна рамене.

— Като си помисля, всяко място е не по-лошо от останалите. Съмнявам се обаче, че си даваш сметка какво те очаква в Кат.

— Не зная нищо за Кат — призна Рейт, — само каквото съм чувал от вас. Изглежда, хората там са доста цивилизовани.

Анахо го потупа покровителствено по рамото.

— Те са яо, ревностна раса, пристрастена към обреди и екстравагантни празненства, отдадени са изцяло на пламенния си темперамент. Някои от забавленията им обаче може да не ти се понравят.

Рейт смръщи вежди.

— Дано не се налага да участвам в тях. Момичето гарантира за благодарността на баща си, което би трябвало да опрости значително нещата.

— Формално благодарност ще има. Сигурен съм в това.

— Формално? Не действително?

— Фактът, че двамата с девойката сте били в интимна близост през време на пътуването, вероятно ще усложни нещата.

Рейт се усмихна кисело.

— „Интимна близост“ е малко пресилено като оценка — той погледна през рамо към палубата. — Честно казано, не мога да го разбера това момиче. Струва ми се дори, че е малко притеснена от перспективата да се завърне у дома.

Анахо рееше поглед из мрака.

— Как може да си тъй наивен? Съвсем естествено е тя да се ужасява от момента, когато ще трябва да представи трима ни пред катайското общество. Предложи й да я пратиш вкъщи сама и ще видиш отново радост в очите й.

Рейт се разсмя горчиво.

— В Пера тя пееше друга песен. Молеше ме да я върна в Кат.

— Защото тогава подобна възможност изглеждаше нищожна. А сега трябва да приеме суровата реалност.

— Но това е абсурдно! Траз е такъв, какъвто е. Ти си дирдирчовек, естествено, не си виновен за това…

— Проблемът не е в нас двамата — прекъсна го Анахо с елегантно махване на ръката. — Нашите роли са неизменни. Трудността произхожда от твоя случай и може би наистина ще е най-добре да пратиш девойката сама с някой кораб.

Рейт продължаваше да гледа към морето от озарени от лунната светлина корони на дървета. Ако дирдирчовекът беше прав, нещата придобиваха съвсем различна окраска. Да не отиде в Кат, би означавало да изостави надеждата за построяване на космически кораб. Единствената възможност тогава щеше да е да открадне кораб от дирдирите, от уонките или — в краен случай — от сините часки. Все опасни начинания.

— И защо ще ме приемат по-зле от теб или Траз? Заради „интимната“ ни близост?

— Естествено, че не. Яосите обръщат далеч повече внимание на йерархията, отколкото на делата. Изненадан съм, че си толкова зле запознат с въпроса.

— Отдай го на моята амнезия — подкани го да продължи Рейт.

Анахо повдигна рамене.

— На първо място — ти нямаш никакви качества, роля или място в цикъла, както цветето на Кат го нарече. Ти си бял лист, фалшива монета, зизилско чудовище в балната зала. Второ и по-важно — твоите възгледи, които са в разрез със съвременните представи в Кат.

— Говориш за моята мания ли?

— За съжаление — кимна Анахо — тя е сходна с истерията, с която се отличаваше предишният цикъл на тяхното развитие. Преди сто и петдесет години^[1] група дирдирхора бяха прогонени от академиите в Елиазир и Анисмна с обвинението, че разпространяват небивалици. Те пренесоха вярванията си в Кат и създадоха опасно течение — „Обществото на пламенните реформатори“. Съкратено го наричаха „култа“. Членовете на това общество публикуваха поредица от статии, в които поставяха под съмнение отдавна установени истини. Те твърдяха, че всички хора на планетата, включително дирдирхората, са пришълци от далечна планета в съзвездието Клари — райско кътче, където надеждите на човечеството са били осъществени. Ентусиазираните учения на „култа“ възбудиха катайската общественост, впоследствие беше построен мощен предавател, който изпрати сигнал до Клари. След време възбудата поутихна, а неизвестен злосторник изстреля торпеда към Сетра и Балисидре, които бяха разрушени до основи. Обвиняват за деянието дирдирите, но това е абсурдно — защо ще се забъркват в подобно нещо? Уверявам те, че дирдирите са прекалено сдържани и дистанцирани, за да се занимават с такива начинания. Който и да е причинителят, станалото, станало. Сетра и Балисидре се превърнаха в купчини от камънаци, „култът“ беше дискредитиран, дирдирхората — прогонени, а в Кат настъпи нов цикъл — на ортодоксални вярвания. В наше време дори само споменаването на „култа“ се смята за вулгарно и ето че стигаме до твоя случай. Очевидно по някакъв начин ти си се запознал с учението на „култа“ и си го взел присърце — сега тази догма доминира над поведението ти, над действията и целите ти в живота. Явно не си в състояние да отделиш измислицата от действителността. Честно казано, на моменти ми изглеждаш толкова объркан, че започвам да се опасявам дали нямаш някакво мозъчно разстройство.

Рейт стисна зъби, за да не се разсмее на глас — това само щеше да усили съмненията на Анахо в здравия му разсъдък. Поне десетина възражения му бяха на върха на езика, но той ги преглътна. Вместо това каза:

— Благодаря за откровеността, като оставим всичко останало настрана.

— А, няма защо — отвърна с ведър тон Анахо. — Надявам се, че поне ти изясних причините за тревогите на девойката.

— Да — кимна Рейт. — И тя като теб смята, че съм превъртял.

Дирдирчовекът извърна очи към сияещата луна.

— Докато беше извън поредния им цикъл, в Пера и на другите места, тя можеше да си позволи да слуша гласа на сърцето. Но сега, когато завръщането в Кат е съвсем предстоящо… — той замълча и не след дълго се върна в салона, където се излегна на една свободна седалка.

Рейт отиде на предната платформа под големия поклащащ се фенер. Тук го посрещна хладен ветрец, въздухолетът продължаваше да се рее над върховете на дърветата. Откъм повърхността долетя звук от стъпки. Рейт се заслуша — звукът замлъкна под дървото, после сякаш се отдалечи. Рейт погледна към небето, където грееха в цялото си великолепие розовата Аз и синята Браз. Сетне извърна поглед към палубата, на която спяха неговите другари: младежът от чергарското племе на емблемите, мъжът с лице на клоун, привързан до вманиаченост към една чуждоземна раса, и красивата девойка — яо, която го смяташе за безумец. Долу пак изтрополиха нечии стъпки.

Може би наистина бе луд…

 

 

На сутринта Рейт бе възвърнал понакърненото си самочувствие и дори откриваше известен, макар и зловещ хумор в ситуацията. Тъй като не виждаше никакви причини да променя плановете си, той подкара подрусващия се въздухолет на юг. Гората отстъпи място на шубраци, които на свой ред се превърнаха в пасища и изолирани нивици със самотни колиби, дървени стражеви кули стърчаха край прашните пътища. Въздухолетът показваше трайна тенденция към пълна разруха и поведението му бе все по-нестабилно. Малко преди пладне наближиха верига от ниски хълмове и машината отказа да набере височината, необходима да ги преодолеят. По странна и добронамерена прищявка на съдбата точно пред тях се показа тесен проход, през който се промушиха на височина от десетина стъпки.

От другата страна се простираше Дуан Жер и Коуд — гъсто застроен град със старинен изглед. Къщите му бяха от избеляло дърво, с щръкнали островърхи покриви и наклонени фронтони, ексцентрични капчуци, капандури и високи комини. Десетина кораба сновяха из пристанището, още толкова бяха закотвени на кея, заобиколен от множество складове. В северната част на града бе разположена просторна станция за кервани, заобиколена от странноприемници, гостилници и още складове. Поляната пред станцията изглеждаше най-подходящото място за приземяване на въздухолета. Рейт се съмняваше, че машината би издържала в полет още десетина мили.

Платформата се спусна с наведен нос — репулсаторите нададоха пронизителен вой и сетне замлъкнаха окончателно.

— Това е — обяви с въздишка Рейт. — Добре, че стигнахме.

Групата събра оскъдния си багаж и изостави въздухолета на мястото, където се беше приземил.

В края на поляната Анахо разпита за някакъв търговец на животински тор и бе посъветван да го потърси в „Гранд Континентал“, най-добрия хотел в града.

Коуд беше оживен град. По криволичещите улички, озарени с кехлибарена светлина, се разхождаха мъже и жени от различни раси и националности: жълти и черни островитяни, търговци на дървесна кора от Хорасин, загърнати в сивкави наметала; белокожи мъже от Аманската степ като Траз; дирдирхора и техни мелези; джуджеподобни сиепи от източните хълмове на Ойзаналаите, прехранващи се като улични музиканти, и плосколики, мъртвешки бледи скитници от далечния юг на Кислован. Таните, местните жители, бяха приветливи хорица с миши лица, изпъкнали, загорели на слънцето скули и рижави или тъмнокестеняви коси, подстригани на паница до ушите и челата. Обичайните им дрехи се състояха от скъсени до коленете бричове, бродирани жилетки и широки черни шапки с периферия. Навсякъде се виждаха паланкини, носени от ниски загрубели мъже със странно издължени носове и жилави черни коси, вероятно принадлежащи към отделна раса, тъй като Рейт не видя никой от тях да се занимава с друго. По-късно той научи, че произхождат от Грени, един район в горната част на Дуан Жер.

Стори му се, че зърна на един балкон дирдир, но не беше сигурен. Малко по-нататък Траз го сграбчи за лакътя и му посочи двама мършави мъже с увиснали черни панталони, черни наметала с високи яки, които почти скриваха лицата им, и широки цилиндрични шапки с голяма периферия — загадъчни и интригуващи, но и някак карикатурни създания.

— Пнумеци! — прошепна младежът и в гласа му се долавяше изненада и гняв. — Погледни ги само! Крачат между хората, без да се озъртат, а кой знае какви странни мисли се въртят в главите им!

Стигнаха хотела, несиметрична сграда на три етажа, с кафене на предната веранда и ресторант, облицован в черно дърво, отзад, както и с надвесени над улицата тераси. В приемната съдържателят набързо им прибра парите и в замяна им раздаде тежки ключове от черно ковано желязо и ги упъти към техните стаи.

— Идваме отдалеч — обясни Анахо. — Имаме нужда от баня, ароматни мехлеми, чисти завивки, а после ще вечеряме.

— Всичко ще бъде, както го поръчахте.

Час по-късно, изкъпани и освежени, четиримата се срещнаха в просторното преддверие. Тук към тях се приближи мъж с черна коса и очи и мрачно меланхолично лице.

— За пръв път ли идвате в Коуд? — поинтересува се той любезно.

Анахо, внезапно завладян от подозрение, се отдръпна сепнато.

— Ни най-малко. Били сме тук и друг път и не се нуждаем от нищо.

— Аз съм представител на гилдията на роботърговците и ще направя предварителна оценка на вашата група. Момичето е ценно, момчето не чак толкова. Дирдирхората по правило са безполезни, освен за чиновническа или административна служба, но в момента няма търсене за подобни постове. Ти можеш да бъдеш събирач на охлюви или ядкотрошач, сиреч нископлатен работник. Този човек, какъвто и да е, по произход, изглежда подходящ само за тежка физическа работа и ще бъде продаден на стандартната цена. Като се вземе предвид всичко това, определям седмичната ви застраховка на десет секвина.

— Застраховка за какво? — попита Рейт.

— За да не бъдете пленени и продадени — отвърна с тих, но заплашителен тон агентът. — Винаги има голямо търсене на опитни работници. Но за десет секвина на седмица — добави той триумфално, — можете да кръстосвате денем и нощем улиците на Коуд толкова безопасно, сякаш самият демон Харасти е кацнал на раменете ви!

Рейт се понадигна, едновременно развеселен и ядосан. Анахо заговори с най-носовия си глас:

— Я да видим някакви документи.

— Документи? — повтори мъжът с увиснала брадичка.

— Препоръчителни писма, значка, патентно свидетелство. Какво? Нищо ли нямаш? За глупаци ли ни вземаш? Я да се махаш оттук!

Мъжът си тръгна с навъсено изражение.

— Този наистина ли беше мошеник? — попита Рейт.

— Човек никога не знае, което не означава, че трябва да се доверяваме с лека ръка. Хайде да ядем, апетитът ми се е разпалил след седмиците с вкиснати варива и плодове на пътниче.

Те се настаниха в столовата — голямо помещение с остъклен таван, през който се процеждаше бледо жълтеникава светлина. Денят бе чудесен, отсрещният прозорец разкриваше завладяваща гледка към Дуан Жер и завихрените от вятъра купести облаци на хоризонта.

Столовата беше пълна почти наполовина — около двайсетина души се хранеха от, дървени чинии и гледжосани червеникави купи, разговаряха приглушено и зяпаха съседите си с прикрито любопитство. Траз се озърташе неспокойно и току повдигаше вежди, смутен от целия този прекомерен лукс — сигурно за първи път виждаше подобен разкош, помисли си Рейт.

Той забеляза, че Илин-Илан е втренчила поглед към другия край на помещението, сякаш изненадана от това, което бе видяла там. Тя извърна почти веднага очи с объркан и засрамен вид. Рейт проследи предполагаемата посока на погледа й, но не забеляза нищо тревожно или необичайно. Реши, че ще е по-добре да не я разпитва, тъй като най-много щеше да си спечели хладен и презрителен поглед. Той се подсмихна неволно. Каква странна ситуация, сякаш девойката се опитваше всячески да разпали неприязънта си към него! Съвсем разбираемо, естествено, ако предположенията на Анахо бяха верни. Чудатото поведение на момичето бе обяснено само след миг от сардоничния дирдирчовек.

— Обърни внимание на онзи тип на крайната маса — прошепна Анахо. — С пурпурно зеления мундир.

Рейт извърна бавно глава и видя млад и напет хубавец с грижливо сресана коса и гъсти златисти мустаци. Той носеше елегантни дрехи, макар и малко смачкани и захабени: избелял жакет от мека кожа и жълти бричове с плисета, пристегнати на коленете и глезените с катарами във формата на фантастични насекоми. На главата му се мъдреше килната квадратна шапка от мека кожа, украсена с пискюли, завършващи с едри топчета, които се полюшваха отпред, елегантно пенсне с фина златна рамка бе прищипано на носа му. Анахо продължи да шепне:

— Следи го внимателно. Виж какво ще стане, когато ни забележи — когато види момичето.

— Но кой е той?

Анахо размърда сърдито пръсти.

— За името ли питаш? Не го зная. Колкото до положението му — високо е най-вече по негово мнение. Той е яоски кавалер.

Рейт насочи вниманието си към Илин-Илан, която следеше младия мъж с крайчеца на окото. Странно, каква промяна в настроението й! Изглеждаше оживена и възбудена и същевременно нервна и изпълнена с несигурност. Тя погледна за миг Рейт и се изчерви, като забеляза, че я наблюдава. После сведе глава и се престори, че е погълната от предястията: каша от сиво грозде, бисквити, пушени морски насекоми и варени шушулки от папрат. Рейт насочи вниманието си към кавалера, който ровичкаше апатично из чинията с черни стафиди и туршия, зареял поглед към морската шир. Мъжът повдигна рамене, сякаш за да прогони някакви мрачни мисли, и завъртя глава. Погледът му се спря на Цветето на Кат, която безуспешно се преструваше на съсредоточена в храненето. Кавалерът се наведе изумено напред. Скочи с такава жизнерадост, че едва не прекатури масата. С три дълги крачки младият мъж прекоси столовата, падна на коляно и смъкна шапката си с такъв пламенен замах, че пискюлите й забърсаха Траз по лицето.

— Принцесо Син нефрит! Дордолио, ваш покорен слуга. Целта ми е осъществена.

Цветето на Кат сведе глава с точно преценено движение на сдържано оживление и приятна изненада. Рейт не можеше да не се възхити на забележителното й самообладание.

— Радвам се — прошепна девойката — да срещна случайно в далечни земи един катайски кавалер.

— „Случайно“ не е точната дума! Аз съм един от десетте, които тръгнаха да ви търсят, за да спечелят наградата, обещана от вашия баща. В името на опашката на Първия дявол на пнумите, аз съм този, който ви намери!

— Да разбирам ли, че търсенето е било продължително и трудно? — обади се Анахо с най-любезния си тон.

Дордолио се поизправи и огледа с любопитен и предизвикателен поглед Анахо, Рейт и Траз, след което си позволи три еднакви отмерени кимвания. Цветето на Кат махна весело с ръка, сякаш тримата бяха случайни спътници по време на пикник.

— Моите верни оръженосци — и тримата ми оказаха неоценима помощ. Ако не бяха те, съмнявам се, че сега щях да съм между живите.

— В такъв случай — заяви кавалерът те могат да разчитат винаги на покровителството на Дордолио Златния, Червения халцедон. Ще разреша да използват и всекидневното ми име — Алутрин Звездозлатни — той се поклони още веднъж, като този път включи в поздрава си и тримата, и щракна с пръсти на една прислужница: — Стол, ако обичате. Ще вечерям на тази маса.

Прислужницата не изглеждаше особено впечатлена от кавалера, но въпреки това изпълни нареждането. Дордолио се настани на масата и насочи вниманието си към Цветето на Кат.

— Ще ми разкажете ли за своите премеждия? Предполагам, че са били ужасни. И въпреки това изглеждате толкова свежа и цъфтяща.

Цветето се разсмя.

— В тези дрехи на степните жители? Нямах възможност да ги сменя. Трябваше да си купя нови, преди да ви позволя да ме гледате.

— Дори не бях забелязал — махна Дордолио с ръка, след като метна един поглед на сивите й одежди. — Прекрасна сте, както винаги. Но ако желаете, ще ви придружа по време на пазаруването — тукашните пазари преливат от разкош.

— Разбира се! Но разкажете ми за себе си. Та значи, баща ми е издал повеля?

— Така е, дума да няма, и обеща награда. Най-храбрите откликнаха. Проследихме дирята ви до Спанг, където научихме кой ви е отвлякъл — жриците на Женското тайнство. Мнозина се отказаха, смятайки ви за безвъзвратно изгубена, но не и аз. И упорството ми бе възнаградено! Връщането ни в Сетра ще бъде триумфално!

Илин-Илан извърна глава и погледна със загадъчна усмивка Рейт.

— Аз, разбира се, нямам търпение да се прибера у дома. Какъв късмет да ви срещнем в Коуд!

— Забележителен късмет — кимна сухо Рейт. — Само преди час пристигнахме от Пера.

— Пера? Не зная къде е това място.

— Далече на запад, в Мъртвата степ.

Дордолио го изгледа тъпо, сетне насочи вниманието си към Цветето.

— Какви трудности трябва да сте преживяла! Но сега сте под закрилата на Дордолио! Връщаме се незабавно в Сетра.

Поднесоха основното ядене, а Дордолио и Илин-Илан продължаваха да разговарят оживено. Траз, смутен от изобилието непознати прибори на масата, ги поглеждаше намусено, сякаш подозираше, че му се присмиват. Анахо не им обръщаше внимание, Рейт се хранеше мълчаливо. Най-сетне Дордолио се облегна назад.

— А сега да пристъпим към конкретните дела. Пощенският кораб „Язилиса“ е привързан на кея и скоро ще отплава за Верводей. Колкото и да ви натъжи това, ще трябва да се разделите час по-скоро с приятелите си, тъй като е време да уредим отпътуването си за дома.

— По някаква случайност — съобщи с невъзмутим вид Рейт — ние също ще пътуваме за Кат.

Дордолио го погледна учудено, сякаш Рейт бе заговорил на непознат език.

Кавалерът се надигна, подаде ръка на Илин-Илан и я отведе на терасата в другия край на столовата. Междувременно прислужницата им съобщи сметката:

— Пет секвина, ако обичате — за пет ястия.

— Пет?

— Онзи яо яде на вашата маса.

Рейт плати пет секвина от кесията си. Анахо го наблюдаваше замислено.

— Всъщност присъствието на кавалера може да ни бъде от полза. Така ще избегнеш нежеланото внимание, когато пристигнем в Сетра.

— Може би — рече Рейт. — Но няма да скрия, че разчитах на благодарността на бащата. Имам нужда от всички приятели, които мога да намеря.

— Събитията понякога следват своя собствена логика — отбеляза Анахо. — Дирдирските теолози имат някои интересни възгледи по този въпрос. Спомням си например един анализ на поредица от съвпадения, които не бяха дело на обикновен човек, а на дирдирски безупречен… — Анахо продължи да говори, Траз излезе на терасата да се полюбува на покривите, а Дордолио и Илин-Илан минаха бавно край тях, без да им обръщат внимание. Изпълнен с негодувание, младежът се върна при Рейт и Анахо.

— Това яоско конте я увещава да ни зареже. А тя отвърна, че сме били чергари — грубовати, но честни и верни.

— Няма значение — успокои го Рейт. — Съдбите ни не са преплетени.

— Не и ако ти не беше постъпил по този начин! Можехме да останем в Пера или да заминем за Островите на късмета вместо… — той махна отчаяно с ръка.

— Събитията не се развиват според очакванията ми — призна Рейт. — Но кой знае? Може да е за добро. Анахо е на същото мнение, между другото. Би ли я повикал при нас?

Траз отиде да изпълни задачата й се върна съвсем скоро.

— Двамата с онзи тип отишли да й купуват подходящи дрехи. Какъв фарс! Цял живот съм носил одеждите на степните жители! Те са удобни и съвсем подходящи.

— Разбира се — подкрепи го Рейт. — Какво пък, да правят каквото щат. Може би не е зле ние също да внесем известни корекции във външния си вид.

 

 

Базарът бе разположен в пристанищната част, тук Рейт, Анахо и Траз се преоблякоха в дрехи с изкусна кройка от по-фин плат — ризи от мек бял лен, жилетки и свободни черни бричове, пристегнати на прасците. Обувките им бяха от еластична сива кожа.

Пристанището бе само на няколко крачки, те продължиха нататък, за да го разгледат, и „Язилиса“ незабавно прикова вниманието им — тримачтов кораб, дълъг над сто стъпки, с пасажерски каюти във високите пристройки отзад, както и отстрани, по продължение на корпуса. С помощта на дървен кран носачи прехвърляха огромни бали със стоки в трюма.

Тримата се качиха на борда и проведоха кратък разговор с боцмана, който потвърди, че „Язилиса“ отплава след три дни и ще посети пристанищата в Грени и Хорасин, след това ще мине през Паг Чода, Облачните острови, Туса Тула и нос Гейз на западната издатина на Качан, ще продължи за Верводей в Кат, общо около шейсет-седемдесет дневно плаване.

Рейт попита за свободни каюти и узна, че тези от първа класа са запазени чак до Туса Тула и има места само в кабините под палубата. Те обаче били по-тесни и предлагали по-лоши условия, което, според боцмана, не било кой знае какъв недостатък, ако се изключат екваториалните дъждове. Той призна, че последните не са рядкост.

— Не става — поклати глава Рейт. — Ще са ни нужни минимум четири кабини втора класа.

— За съжаление не мога да изпълня молбата ви, освен ако други не се откажат, което никога не е невъзможно.

— Добре, казвам се Адам Рейт, можете да ме откриете в хотел „Гранд Континентал“.

Боцманът го изгледа учудено.

— Адам Рейт? Вие и хората ви вече имате запазени каюти.

— Боя се, че грешите — взря се внимателно в него Рейт. — Пристигнахме в Коуд едва тази сутрин.

— Но само преди час, дори по-малко, на борда се качиха двама яоси — кавалер и благородна дама. Те запазиха места на името на Адам Рейт — един голям апартамент в задната част, който всъщност се състои от две спални, салон и три единични кабини в трюма. Поисках капаро, но те ми отговориха, че Адам Рейт ще дойде на кораба и ще плати цялото пътуване, което е две хиляди и триста секвина. Вие ли сте Адам Рейт?

— Аз съм Адам Рейт, но не смятам да плащам две хиляди и триста секвина. Така че можете да отмените резервациите.

— Що за глупави шегички са това? — попита ядосано боцманът. — Не обичам да се майтапят с мен.

— Аз пък не бих искал да прекося Драскадския океан по време на дъжд — заяви Рейт. — Ако искате да ви се плати неустойка, потърсете онези яоси.

— Безполезно усилие — изръмжа боцманът. — Какво пък, тъй да бъде. Щом не държите на лукса по време на пътуване, опитайте с „Варгаз“, който е на котва малко по-нататък. Отплава, само след ден за Кат и със сигурност ще се намерят места за вас.

— Благодаря за помощта — кимна Рейт и заедно със спътниците си се отправи към „Варгаз“ — късокорпусен, тумбест ког^[2] с издължен бушприт, видимо полегнал на една страна. Двете мачти в момента бяха оголени, докато екипажът пришиваше пресни кръпки на свалените на палубата платна.

Рейт огледа недоверчиво кога, сетне повдигна рамене и се качи на борда. В сянката на кърмовата кула двама мъже седяха на масичка, отрупана с документи, мастилница, печати, ленти и една голяма кана с вино. По-впечатляващият от двамата беше широкоплещест мъж, гол до кръста, ако не се броеше гъстото окосмяване, което скриваше гърдите му. Кожата му беше кафява, лицето — дребно и безизразно. Другият беше слаб, почти мършав и бе облечен с широка риза и жълта жилетка в цвета на кожата му. Дългите му мустаци бяха увиснали печално край ъгълчетата на устните, а в пояса му бе затъкнат ятаган. На пръв поглед двама изпечени бандюги, помисли си Рейт.

— Да, господине, какво желаете? — попита плещестият.

— Превоз до Кат с максимално възможен комфорт — заяви лаконично Рейт.

— Не бих се похвалил с кой знае какъв избор — мъжът се надигна лениво. — Ще ви покажа с какво разполагаме.

В края на краищата Рейт плати капаро за две малки каюти за Анахо и Илин-Илан и обща кабина за него и Траз. Помещенията не бяха нито проветриви, нито просторни или прекомерно чисти, но Рейт реши, че би могло да бъде и по-зле.

— Кога отплаваме? — попита той плещестия мъж.

— Утре по пладне заедно с отлива. За предпочитане е да се качите на борда преди обяд, тъй като корабът ми се движи по стриктен график.

Тримата поеха обратно по криволичещите улици на Коуд към хотела. Не откриха там нито Цветето на Кат, нито кавалера Дордолио. Двамата се прибраха късно следобед с паланкин, следвани от трима носачи, натоварени с вързопи. Дордолио скочи чевръсто и подаде ръка на Илин-Илан, сетне двамата влязоха тържествено в хотела, следвани от хамалите и главния носач на паланкина.

Илин-Илан бе облечена в елегантна рокля от тъмнозелена коприна с тъмносин корсаж. Очарователна малка шапчица от обсипана с кристали мрежа прихващаше косите й. Когато видя Рейт, тя се смути, спря и прошепна нещо на Дордолио. Кавалерът засука златистите си мустаци и пристъпи към масата, където седяха Рейт, Анахо и Траз.

— Всичко е наред — обяви той. — Запазих места за нашата група на борда на „Язилиса“, кораб с отлична репутация.

— Боя се, че сте си направили излишен труд — отвърна любезно Рейт. — Уредих нещата по друг начин.

Дордолио се изправи и го погледна недоволно.

— Трябваше първо да се консултирате с мен!

— Не виждам защо — заяви Рейт.

— С кой кораб ще плавате? — настоя да узнае Дордолио.

— С кога „Варгаз“.

— С „Варгаз“? Ба! Плаващ кокошарник. Не бих се качил за нищо на света на борда му.

— Няма да е необходимо, щом ще пътувате с „Язилиса“.

Дордолио подръпна мустаци.

— Принцеса Син нефрит също предпочита удобствата на „Язилиса“.

— Колко щедро от ваша страна — подсмихна се едва забележимо Рейт. — Да спонсорирате пътуването на толкова голяма група.

— Направих каквото ми беше по силите — призна Дордолио. — И тъй като вие отговаряте за финансирането на групата, боцманът ще ви предяви окончателната сметка.

— Съмнявам се — въздъхна Рейт. — Както одеве ви казах, вече сме запазили места на „Варгаз“.

Дордолио изсъска сприхаво през стиснатите си зъби.

— Това е нетърпимо.

Хамалите и носачът се приближиха плахо и се поклониха пред Рейт.

— Ще бъдете ли тъй добър да погасите своите задължения?

Рейт повдигна вежди. Нямаше ли предел нахалството на Дордолио?

— Разбира се, само че се обърнете към този, който е ползвал услугите ви — заяви той и се изправи. След това се качи в стаята на Илин-Илан и почука на вратата. Чу се шум, след малко девойката надзърна през леко открехнатата врата.

— Може ли да вляза? — попита Рейт.

— Преобличам се.

— Преди това не беше пречка.

Вратата се отвори, Илин-Илан се отдръпна нацупено встрани. Рейт влезе. Навсякъде имаше пакети, някои бяха отворени и се виждаше, че са пълни с дрехи и кожи, плюшени пантофки, бродирани корсажи, разноцветни шапки. Рейт се оглеждаше учудено.

— Приятелят ти е невероятно щедър.

Цветето понечи да отговори, но прехапа устни.

— Само най-необходимото за из път. Не бих искала да пристигна във Верводей издокарана като прислужница — говореше с надменен тон, какъвто Рейт не бе чувал досега. — Нищо повече от пътнически разходи. Можеш да си водиш сметка и да я предоставиш на баща ми, когато пристигнем.

— Поставяш ме в трудно положение — заговори Рейт. — Сторя ли го, неминуемо ще изгубя достойнство. Ако платя, ще изглеждам глупак, ако ли пък не, ще бъда обявен за безсърдечен скъперник. Струва ми се, че би могла да уредиш всичко с малко повече такт.

— Не виждам необходимост да бъда тактична — заяви девойката. — Нуждаех се от тези неща и наредих да ми бъдат донесени тук.

Рейт се намръщи.

— Добре, няма да споря. Дойдох да ти кажа следното: запазих места на борда на един кораб на име „Варгаз“, който отплава за Кат утре по обяд. Това е обикновен, непретенциозен кораб, тъй че ще са ти нужни обикновени, непретенциозни дрехи.

Цветето го погледна изумено.

— Но благородният Алутрин Звездозлатни запази каюти на „Язилиса“!

— Ако предпочита да пътува на „Язилиса“, негова воля, стига да може да си плати за удоволствието. Току-що го осведомих, че не смятам да плащам нито разходките му с паланкин, нито пътуването до Кат, нито… — Рейт махна с ръка към пакетите — за труфилата, които очевидно си избрала под негово влияние.

Илин-Илан се изчерви от гняв.

— Не съм предполагала, че си такъв скръндза!

— Имаш още една възможност, но не ти я препоръчвам. Дордолио…

— Това е името му за приятели — прекъсна го полугласно девойката. — За предпочитане е да прибягваш до всекидневното официално име — Алутрин Звездозлатни.

— Както и да е, „Варгаз“ отплава утре по обяд. Можеш да се качиш на борда или да останеш в Коуд — както предпочиташ.

Рейт се върна в салона. Хамалите и носачът си бяха тръгнали. Дордолио стоеше на предната веранда. От инкрустираните украшения, които пристягаха бричовете на коленете му, нямаше и следа.