Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (40)

33

Само за секунда, когато активира Жезъла и енергията на джина потече през него, Натаниел си спомни за раната в рамото си. С негодувание усети болезнено пробождане, почувства внезапно замайване… после новата му сила отново се увеличи и слабостта изчезна. Почувства се по-добре отвсякога.

Тялото му все още ехтеше от онзи първи момент, когато силите на Бартимеус се сляха с него. Беше като токов удар, като вълна, която заплашваше да го помете на пода, да отрече гравитацията като цяло. Цялата му тежест и умора се изпариха. Гореше с нов живот. С внезапна яснота (мозъкът му изглеждаше по-остър, току-що подсилен), той усети естеството на джина — разбра безспирния му порив към движение, промяна и трансформация. Почувства колко сурова съдба е за това естество да бъде ограничено насила, да бъде потиснато сред земните, твърди неща. Зърна (първо само замъглено) една безкрайна последователност от образи, спомени, отпечатъци, простиращи се назад в една ужасна бездна от време. От това се почувства почти замаян.

Всичките му сетива горяха. Пръстите му усещаха всяка издатина, всеки възел върху Жезъла, ушите му улавяха тихото жужене. Най-хубавото от всичко беше, че той виждаше и разбираше всяко едно ниво от всичките седем. Стаята бе обляна от цветовете на дузина аури — на Жезъла, на самия него и най-необикновената от всички — тази на Кити. През сиянието й нейното лице отново изглеждаше гладко и младо, косата й грееше като в пламъци. Можеше да я съзерцава вечно…

Спри с глупостите веднага. Направо ми се повдига.

Ако само един проклет джин не му дърдореше в главата…

Не съм направил нищо, помисли си той.

Не много, наистина. Жезълът е задействан. Трябва да тръгваме.

Да.

Внимателно, страхувайки се да не би джинът да имаше други планове за краката му, Натаниел се обърна към Кити.

— Ти трябва да останеш тук.

— Чувствам се по-силна. — За ужас на Натаниел тя се наведе напред на стола и, подпирайки се на ръце, се изправи. — Мога да ходя — рече тя.

— И въпреки това няма да идваш с нас.

Усети как джинът се размърда в съзнанието му. Гласът проехтя от устата му. Както и преди, ефектът беше смущаващ. Освен това го гъделичкаше.

— Натаниел е прав — каза Бартимеус. — Прекалено си слаба. Ако паметта му става за нещо, в което се съмнявам, в сградата все още може да има затворници. Ако Нуда не ги е избил всичките. Защо не се опиташ да ги намериш?

Тя кимна.

— Добре. Какъв е планът ви? Защо не използвате гадателското стъкло, за да видите къде е Нуда?

Натаниел се размърда.

— Ами…

— Унищожил го е — рече джинът. — Освободил е дяволчето. Голяма грешка по мое мнение.

— Мога да отговарям и сам — изръмжа Натаниел. Откри, че е особено дразнещо да го прекъсва собственият му ларинкс.

Кити му се усмихна.

— Браво на теб. Е, ще се видим по-късно тогава.

— Да… сигурна ли си, че ще се оправиш?

Усети изблик на нетърпение от страна на джина. Крайниците му трепереха; копнееше да подскочи, да полети напред.

— Ще се справя.

— Ето, вземи това. — Той наведе глава, взе Амулета на Самарканд от врата си и й го подаде. — Носи го — рече той. — Ще те пази.

— Обаче само срещу магия — добави джинът. — Не и срещу физическо нападение, спъване, срещу това да си удариш главата, да си ритнеш крака или нещо подобно. Но в границите на строго определените си възможности работи доста добре.

Кити се двоумеше.

— Аз имам известна устойчивост — започна тя. — Може би не трябва…

— Не е достатъчна, за да се пребориш с Нуда — каза Натаниел. — Особено след като си била оттатък. Моля те…

Тя сложи огърлицата на врата си.

— Благодаря — рече тя. — Късмет.

— И на теб. — Нямаше какво повече да се каже. Моментът настъпи. Натаниел тръгна към вратата с издадена напред брадичка, трезви очи и целеустремен. Не погледна назад. На пода лежеше купчина останки от разбитата врата. Той я прескочи внимателно в същия момент, когато джинът насили краката му да подскочат. Краката му се сблъскаха; препъна се, просна се, изпусна Жезъла и се претърколи през глава върху останките и навън през вратата.

Елегантно направено, каза Бартимеус.

Натаниел не отвърна на глас. Грабна Жезъла на Гладстон и тръгна тежко надолу по коридора.

В Залата на статуите се разкри сцена на творческо опустошение. Там мраморните глави на всички починали министър-председатели бяха изтръгнати от торсовете и очевидно бяха употребявани за игра на боулинг. До стената стоеше пречупената маса на Съвета. Около нея, на седемте стола, като на някакво страховито тайно съвещание, в комични пози бяха поставени телата на различни магьосници. Стаята бе понесла всякакъв тип магически атаки, случайни и произволни: части от пода, стените и тавана бяха потрошени, пронизани, почернели, разтопени и отрязани. Димящи парчета показваха къде са били килимите. На пода в безпорядък лежаха тела, пречупени като изхвърлени играчки. В далечния край на залата в стената бе взривена гигантска дупка. През нея на пориви влизаше студен въздух.

— Виж пентаграмите — каза внезапно Натаниел.

Гледам. Имам твоите очи, нали така? И съм съгласен с теб.

— За какво?

За каквото си мислиш и ти. Унищожили са ги внимателно. Искат да направят нещата по-трудни за всеки оцелял магьосник.

Всяка пентаграма по някакъв начин бе обезобразена или унищожена: кръговете от мозайка — разкъсани и пръснати, внимателно начертаните линии — направени на парчета от огнени взривове. Беше точно като сцените във Форума в Рим, когато варварите са почукали на портите и хората въстанали срещу управляващите магьосници. Те също бяха започнали с унищожаването на пентаграмите…

Натаниел тръсна глава.

— Това няма нищо общо — рече той. — Придържай се към предстоящата работа.

Правя го. Мога ли да те спра да не нахлуваш в спомените ми?

Натаниел не отвърна. Сред труповете на пода беше видял лица, които познаваше. Краищата на устата му увиснаха.

— Да вървим — каза той.

Каква е идеята с ретроспективната скръб? Така ши иначе не ги харесваше.

— Трябва да побързаме.

Добре. Остави движението на мен.

Това беше най-необикновеното от всички усещания: да отпуснеш мускулите си, целенасочено да спреш всеки контрол над тях, а все пак да чувстваш как се напрягат и подскачат, как се движат с огромни, хармонични замахвания и подскоци, да ги усещаш как преливат от жизненост, която не беше човешка. Натаниел стискаше здраво Жезъла. Като изключим това, бе отпуснал свободно юздите на джина. Само с един скок бе прекосил залата и се бе приземил на един срутен камък. Спря; главата му се движеше наляво и надясно, после отново хукна — гигантска стъпка, после още една; наведе се и премина през дупката в стената, изправи се в друга стая — тъмна, съсипана и пълна с отломки. Нямаше възможност да се фокусира върху това. Беше прекалено зает да се справя с преобръщащия се стомах, с тръпката от енергиите, събудени вътре в него. Високо във въздуха и после отново долу, вън от тази стая, после през друга, покрай стълбище, взривено на трески, през безпорядък от едри каменни блокове зидария… През зейнала арка от натрошени камъни…

Вън, по улиците на Уайтхол.

Паднаха с извити колене, готови да скочат отново. Главата на Натаниел бе килната, очите се въртяха. Виждаха на всички нива.

— О, не… — прошепна той.

О, ДА, рече джинът.

Уайтхол гореше. Над покривите най-ниските облаци сияеха в розово и оранжево. Между тях, през черната празнота, осеяна от звезди, се процеждаше светлина от пожар. Огромните министерства, където работата на империята никога не спираше, стояха тъмни и празни. Всички светлини бяха угасени, уличните лампи — също. На север една сграда — дали беше Министерството на образованието, Натаниел не можеше да прецени — беше подпалена на втория етаж. От прозорците, като есенни листа, се извиваха малки, бързи, червени езици. Издигаше се дим и се смесваше с облаците. Сградите насреща също горяха в пламъци. Всичко беше някак нереално, като илюзиите в някоя от пиесите на Мейкпийс.

Улицата беше празна, с изключение на развалините, преобърнатите лампи и статуи, и лежащите наоколо разпръснати човешки тела — черни и малки като обгорени мравки. Една лимузина бе запратена през стъклената фасада на Министерството на транспорта. Една от огромните скулптури, „Респект към властта“, лежеше разбита — монолитните крака бяха единственото останало на пиедестала. По същия начин бяха разрушени и военните мемориали, а пътят бе наполовина блокиран от гранита. Откъм лекия завой на Уайтхол, в посока площад „Трафалгар“, прозвуча приглушена експлозия.

— Натам — каза Натаниел. Краката му скачаха, извисяваше се нагоре и се спускаше надолу. При тази височина беше на едно ниво с втория етаж на сградите. При всяко падане на земята той едва я докосваше, след което отново отскачаше. Ботушите му се клатеха хлабаво на краката.

— Нали знаеш, че нося бързоходни ботуши — задъхваше се той. Вятърът отнесе думите му.

Естествено, че знам. В момента аз съм ти, независимо дали ти харесва или не. Все още не се нуждаем от тях. Готов ли си с Жезъла? Има нещо пред нас.

Тичаха покрай военните мемориали, покрай изоставените коли. По средата на пътя лежеше тялото на вълк, заедно с парчета бодлива тел, предупредителни табели и останки от полицейски кордон. Отпред се намираше площад „Трафалгар“. Колоната на Нелсън се издигаше в нощта, окъпана в жълто като горчица сияние. Под нея насам-натам кънтяха малки експлозии. Малки сенки бягаха и се пръскаха сред сергиите и будките на туристическия пазар. Нещо ги преследваше по петите.

Натаниел спря в края на площада. Прехапа устна.

— То преследва хората.

Нещо като спорт. Може би си мисли, че отново е в Колизеума^[1]… Гледай! Онзи мъж оцеля от Детонацията. Някои от тези хора имат устойчивост.

Натаниел постави ръка върху очите си.

— Мислите ти се отклоняват в различни посоки. Придържай се към простите неща. Иначе няма да се справя.

Окей. Готов ли е Жезълът? Ами тогава, ето ни и на-а-а-с!

Преди Натаниел да успее да се подготви, краката му отскочиха. Озова се от другата страна на пътя сред горящите сергии. Мина през дима покрай една свита жена с малко дете. Подскок и втурване… Право отпред, застанало до фонтана и приведено като звяр се намираше тялото на Клайв Дженкинс. В очите му горяха бледи, зелени фигури. Устата му висеше отпусната и отворена. От ръцете му се извиваше жълта пара.

Натаниел гледаше шокирано, трудно си възвърна самообладанието. Вдигна Жезъла…

Краката му скочиха още веднъж. Полетя във въздуха. Откъм гърба му долетя експлозия. Дребни парченца бетон се забиха в едната страна на лицето му. Приземи се върху главата на статуя на лъв, точно под колоната.

— Защо ни премести? — извика той. — Тъкмо се приготвях…

Още секунда и щяха да ни взривят на парчета. Трябва да си по-бърз. Нериан е африт; тя не си губи времето^[2].

— Ще престанеш ли с това? Опитвам да се съсредоточа. — Натаниел насочи Жезъла, приготви се…

Е, побързай де. Тя се приближава. Ако Амулетът беше у нас, щяхме да се смеем. Защо изобщо ти трябваше да го даваш на Кити?… Хмм, да, знам. Добър аргумент. Нали е трудно да се спори, когато можем да си четем мислите? О-о… Идва Детонация. Ще скоча.

— Ами хайде де.

Сигурен ли си? И нямаш нищо против?

— Просто го направи!

От дима излезе ужасна подскачаща фигура. Афритът вътре бе овладял крайниците, но все пак се движеше на пръсти, а не с човешки стъпки. Светкавица от златиста светлина пръсна статуята на лъва, но Бартимеус вече беше дръпнал правилните сухожилия и беше задействал мускулите — Натаниел направи салто във въздуха точно над главата на чудовището и се приземи зад гърба му.

Сега, каза Бартимеус.

Натаниел изрече само една дума. Жезълът се задейства. Сноп бяла светлина, твърда като диамант, тясна колкото широчината на една ръка, се изстреля от центъра на гравираната пентаграма на върха. Земята потрепери; зъбите на Натаниел затракаха. Светлината пропусна тялото на Клайв Дженкинс на около метър и удари Колоната на Нелсън, пречупвайки я като солета. Бялата светлина изчезна. Натаниел вдигна поглед. Афритът също вдигна поглед. Напълно безшумно статуята се залюля, размести се и бавно, бавно започна сякаш да нараства… В следващия миг вече се сриваше върху им със свистене почти като писък. Бартимеус ги хвърли настрани през една горяща сергия, приземиха се долу на паважа точно върху раненото рамо на Натаниел, а колоната падна на земята и разцепи площада на две.

След секунда Натаниел беше на крака. Ключицата му пламна от болка. В съзнанието му гърмеше ядосан глас.

Трябва да го насочваш правилно! Аз ще го направя следващия път!

— Не, няма. Демонът — къде е?

Отдавна е изчезнал, без съмнение. Наистина здраво оплеска нещата този път.

— Слушай сега…

Движение на няколко метра привлече вниманието му. Четири пребледнели лица — жена и трите й деца, стояха свити между сергиите. Натаниел протегна ръка.

— Всичко е наред — каза. — Аз съм магьосник.

Жената изпищя; децата подскочиха и се скупчиха около нея. В главата му прозвуча язвителен глас:

О, чудесно. Много успокоително. Като си почнал, защо не им предложиш и да им прережеш гърлата?

Натаниел изруга вътрешно. Външно се опита да се усмихне.

— Аз съм на ваша страна — рече той. — Стойте тук. Аз ще…

Изведнъж вдигна поглед. Гласът в главата му:

Виждаш ли го?

През горящите парцали на сергията, сред облаците прах, издигащи се от разбитите парчета на падналата колона, той съзря зелен отблясък. Фокусира погледа си: на по-високите нива видя по-лесно присвитите очи, прикритото бавно движение в мрака. Все по-близо и по-близо идваше тялото на Клайв Дженкинс, промъкваше се на пръсти от сергия към сергия, надяваше се да ги хване неподготвени.

Бартимеус заговори бързо:

Този път ще е Флукс… Понеже съм джин — затова ги разбирам тези неща. Флуксът покрива по-голям район. Тя ще се надява да те осакати. Мога да издигна Щит около нас, но той ще отрази потока от Жезъла.

— Можеш ли да издигнеш Щит над онези хора?… Тогава го направи. На нас няма да ни трябва.

Натаниел остави ръката му да се вдигне. Енергиите потекоха през протегнатите пръсти. Над скупчените обикновени се издигна синя сфера и ги запечата. Той се обърна назад към площада. Всичко беше покрито с прах; над горящото платнище на сергията се издигаха черни петна. Не се виждаше никакъв промъкващ се демон.

— Къде е?

Откъде да знам? Нямаш очи на тила си. Мога да виждам само накъдето гледаш ти.

— Добре де, добре, успокой се.

Аз съм спокоен. Ти не си. Всички тия странни химикали, които протичат през системата ти и те стимулират… Нищо чудно, че хората не мислят трезво. Там! Не, просто вятърът размества брезента. Ох! Наистина ме накара да подскоча.

Натаниел огледа площада. Жезълът жужеше в ръката му. Опита се да изолира постоянния шепот от гласа на демона. Потопът от спомени на моменти почти го поглъщаше. Къде ли се криеше демонът? Зад разбитата основа на колоната? Едва ли… прекалено е далече… Къде тогава?

Не е по силите ми, рече Бартимеус. Може да е избягала.

Натаниел направи няколко предпазливи стъпки напред. Кожата му се сгърчи; усети близка заплаха. Далеч през площада видя парапет, стълбищата водеха под паважа. Това беше метрото… Под площада се простираше мрежа от тунели, свързана с влаковете, пренасяше хората под улиците. И тези тунели излизаха горе…

В различни точки на площада…

Обърни се! Той само си помисли командата, отпусна мускулите си и остави джинът да свърши останалото. Със завъртането изрече думата и насочи Жезъла. Изригна светкавица от бяла светлина, проряза въздуха и изпари тялото на Клайв Дженкинс, което идваше с пълзене зад тях. В първия миг демонът беше там, с протегната противна ръка, готова да пусне Флукс, а в следващия бе изчезнал, заедно с входа на метрото зад него. По разтопения паваж се посипа гнусна пепел.

Добро мислене, рече джинът. Не помня Нериан да е била толкова подла.

Натаниел си пое бавно дъх. Отиде до мястото, където под Щита им се бе сгушила малката групичка и махна с ръка. Бартимеус махна сферата. Жената се изправи бързо, притиснала децата близо до себе си.

— Най-безопасно е към Уайтхол — започна Натаниел. — Демоните се махнаха оттам, мисля. Вървете и не се страхувайте, госпожо. Аз ще… — Той спря; жената му беше обърнала гръб. С безизразно лице, с мрачен и далечен поглед, тя поведе децата между сергиите.

Какво очакваш? Гласът на джина пресече изненадата му. Ти и такива като теб я забъркахте в тази ужасия. Тя няма да ти благодари, каквото и да направиш. Все пак не се тревожи, Нат. Не си съвсем сам. Винаги ще имаш мен.

През съзнанието му се разнесе неканен смях.

Натаниел остана на мястото си в продължение на няколко секунди, с леко сведена глава, гледайки опустошението на площада. После изправи рамене, стисна по-здраво Жезъла, почука с петата на ботуша по земята и изчезна.