Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (22)

17

След няколко часа — ново призоваване. Ей, точно така ми харесва. Дори един ден без робуване е загубен ден, ако питате мен.

Да видим… Мандрейк. Момичето. Кой ли щеше да е този път? След изненадващата поява на Кити в пентаграмата, вече почти очаквах сега да е пощальонът.

Нямах този късмет. Отново беше миличкият ми стар господар. С буреносно лице, той държеше насочено копие със сребърно острие в ръката си.

Очевидните му намерения предизвикаха бърз отговор. Насилих бедната си същност да приеме внушителна форма: войн с лъвска глава, от онези, крито се биеха в египетските войни^[1]. Кожен нагръдник, плетена бронзова поличка, очи блестящи като кристал, остри зъби, подаващи се от черни венци. Прекрасно. Протегнах лапа предупредително.

— Дори не си го и помисляй, келеш такъв!

— Искам отговори, Бартимеус! Отговори! А ако не — нали виждаш това копие? Ще те накарам да го изядеш преди да приключа с теб.

Думите се сипеха от изкривената му уста. Очите му бяха широко отворени и зяпаха като риба. Изглеждаше малко разстроен.

— Ти ли? Ти можеш да разпознаеш кой е острият му край само ако седнеш на него. — Гласът ми бе мек като кадифе. — Внимавай все пак. И аз самият не съм беззащитен. — От лапата ми изникна хищнически нокът, извит като лунен сърп. Завъртях го леко да улови светлината.

Той се ухили гадно.

— Аха, но това е само шоу, нали така? Преди два дни не беше способен дори да си кажеш името, да не говорим да устоиш на нападение. Басирам се, че ако те мушна с това сребро тук, ще разбереш. А и няма да можеш да го обърнеш срещу мен^[2].

— Мислиш ли? — Лъвицата се изправи в цял ръст. Косместите й уши отъркаха тавана. — Това са адски силни думи, страннико. Хайде, докажи ги.

Той изръмжа и ме мушна леко с оръжието си. Лъвицата се дръпна встрани и замахна с нокти към дръжката на копието. Като цяло беше жалка картинка: и двамата бяхме много далече от целта.

— Що за удар е това? — присмя се лъвът, подскачайки от крак на крак. — Приличаш на сляпо врабче, което се опитва да клъвне червей.

— И ти не беше по-добре. — Магьосникът се влачеше от единия край на пентаграмата си до другия, навеждаше се, изправяше се и финтираше с копието във всяка известна на човечеството посока. Пъхтеше и се задъхваше. Демонстрираше уменията на човек, чиито прислужници вършат всичко вместо него.

— Ей — рекох, — аз съм тук. Точно пред теб.

— Отговори, Бартимеус! — Извика той отново. — Кажи ми истината без да се бавиш и без да увърташ. Кой те призова?

Очаквах го. Но, естествено, не можех да му кажа, че Кити бе все още жива. Колкото и да беше заблудена, тя се отнесе към мен с уважение. Лъвицата погледна овчедушно^[3].

— Кой казва, че някой ме е призовал?

— Аз го казвам и недей да отричаш! Опитах снощи, а теб те нямаше. Кой беше? С кой магьосник се видя?

— Не се вълнувай толкова? Беше кратка среща. Нищо сериозно. Вече свърши.

— Нищо сериозно ли? — Още едно замахване с копието, този път се заби в дъските на пода. — И мислиш, че ще повярвам на това?

— Успокой се, господин Ревнивецо. Скандал ли ми вдигаш?

— Кой беше? Мъж или жена?

Опитах се да го поуспокоя.

— Виж, знам за какво си мислиш и не го направих. Така добре ли е?

— Не! Нима очакваш да повярвам дори и на една твоя дума?

Дотук с успокояването. Лъвицата отново стана нагла^[4].

— Добре тогава, повярвай на това: чупката. Не е твоя работа. Не ти дължа нищо.

Момчето беше толкова ядосано, та си помислих, че ще се пръсне заедно с костюма си. Разбира се, че това беше вътрешният му страх, страхът, че ще издам името му.

— Слушай, синко — казах, — никога не издавам информация, която имам от един господар на друг, освен ако това не е в мой интерес, така че не очаквай да ти кажа каквото и да е за снощи. Поради същата причина не съм казал на никого жалкото ти, нищожно рождено име. И защо да го правя? За мен то няма значение. Но ако се притесняваш да не разкрия детските ти тайни, има едно простичко решение. Освободи ме завинаги! Ама не, не можеш да се насилиш да го направиш, нали? Всъщност, не мисля, че ти наистина искаш да скъсаш с миналото си. Точно затова ме държиш около себе си, независимо колко отслабвам. Само така можеш да свържеш Натаниел, който беше някога, с големия, лош Джон Мандрейк, в който се превърна.

Магьосникът не казваше нищо, гледаше ме безизразно със зачервените си и празни очи. Не можех да го виня. Всъщност дори самият аз бях изненадан. Не знам откъде се взе тази дълбока интуиция. Все едно, чудех се дали нещо му е влязло в главата. Не изглеждаше добре.

Намирахме се в кабинета му. Предполагам, че беше късен следобед. Цялата стая бе затрупана с документи. На бюрото му имаше чиния с неизядена храна.

Въздухът имаше кисел, застоял аромат, предполагащ продължителна работа от страна на един неизкъпал се младеж. А и със сигурност въпросният младеж не беше напет както обикновено. Подпухнало лице, зачервени и налудничави очи. Ризата му, грозно разкопчана, висеше размъкнато над панталоните. Като цяло, напълно извън обичайното си състояние — Мандрейк обикновено се характеризираше със стриктен самоконтрол. Явно нещо беше отнело всичко това.

Е, бедният момък беше емоционално нестабилен. Имаше нужда от съчувствено отношение.

— Много си зле — казах язвително. — Този път наистина си се оплескал. Какво се е случило? Да не би цялата ти вина и самоненавист изведнъж да са се добрали до теб? Със сигурност не може да е само от това, че някой друг ме е призовал.

Момчето вдигна поглед към кристалните очи на лъвицата.

— Не… — каза бавно. — Имам и други причини. И ти си в основата на всичко.

— Аз? — Стоях там и оплаквах падението си! Май в стария джин все още имаше живот. Понадигнах се. — И как така?

— Ами — той остави копието на земята и едва не си набучи крака — ще ти го нахвърлям набързо. Първо, през последните двадесет и четири часа в Лондон имаше множество сериозни бунтове. Обикновените нанесоха много щети. Имаше боеве и няколко жертви. Дори и в момента има безредици по улиците. Тази сутрин Девъро обяви тревога. Войската е образувала блокада около Уайтхол. Държавният апарат на Империята сериозно е пострадал.

— Звучи, сякаш си имал лош ден в работата — казах аз. — Но това няма нищо общо с мен.

Той се изкашля.

— Една жаба — рече той — е започнала всичко преди две нощи, като е причинила хаос в парка Сейнт Джеймс, благодарение на нея един опасен джин е бил освободен сред тълпата. Точно този инцидент е предизвикал бунтовете.

Лъвицата нададе протестиращ рев.

— Това едва ли е моя грешка! Опитвах се да изпълня твоите заповеди в напълно отслабнало състояние. Успях при много трудни обстоятелства. Чакай, не се смей така! Ужасно е!

Младежът отметна глава назад и нададе глух, лаещ смях, не много по-различен от този на хиените.

— Успял бил! — извика. — Така ли го наричаш? Почти ми умря в краката без да можеш да ми кажеш и една дума от доклада, който ти поисках, накара ме да изглеждам като глупак пред всички. Ако това е успех, обясни ми какво е провал.

— Аз ли съм те накарал да изглеждаш като глупак? — Лъвицата едва успяваше да сдържи смеха си. — Слез на земята. За това нямаш нужда от помощ, приятелче. Какво съм направил? Привлякъл съм вниманието към твоята жестокост, вероятно, защото бях почти мъртъв. Че кой магьосник задържа някой джин в този свят, докато стане твърде слаб да оцелее? Изненадан съм, че не ме довърши.

Очите на Мандрейк проблеснаха.

— Те искаха да го направя! — извика той. — Те искаха да изтръгна информацията от теб и да те оставя да умреш! Какъв глупак съм, че те спасих! Пуснах те и това ме остави беззащитен срещу цялата разруха, която причини. В резултат на това с кариерата ми почти сигурно е свършено. Може би дори с живота ми. Враговете ми се обединяват. Утре съм на процес, благодарение на теб.

Гласът му трепереше, очите му се навлажниха — буквално можеше да се чуе звукът на тъжни цигулки. Воинът-лъвица изплези език и издаде непочтителен звук.

— Всичко това можеше да се избегне — рекох свирепо, — ако ми имаше доверие и ме освобождаваше по-често. Щях да съм в по-добра форма и лесно щях да избегна демоните на Хопкинс.

Той бързо вдигна поглед.

— Аха. Значи си намерил Хопкинс?

— Не сменяй темата. Казах: грешката е изцяло твоя. Трябваше да имаш вяра в мен. Но дори и след всичките тези години, след това, което направих за теб с Лавлейс, с Дювал, с Анархиста и Стридата…

Той трепна.

— Не споменавай последния.

— … дори и след всичко това — продължих безмилостно — ти се промени, стана типичен магьосник, третира ме като враг. Аз съм гаден демон, следователно не може да ми се има доверие да… — Спрях. — Какво? Слушай, този твой смях наистина ме дразни.

— Но е точно така! — извика той. — Не може да ти се има доверие. Ти наистина ме лъжеш.

— Кажи един случай.

Очите му проблеснаха.

— Кити Джоунс.

— Не знам за какво говориш.

— Каза ми, че е мъртва. А аз знам, че е жива.

— Ах. — Мустачките ми леко увиснаха. — Виждал ли си я?

— Не.

— Тогава грешиш. — Съвзех се, доколкото можах. — Тя е възможно най-мъртва. По-мъртва не съм виждал. Онзи голем я погълна цяла. Ам! Измляска с уста и тя изчезна. Тъжно, но все пак няма за какво да се тревожиш след всичките тези години… — Тук малко се смалих. Не ми харесваше погледът му.

Мандрейк кимна бавно. Червените петна на гнева се бореха с белите за място на лицето му. Резултатът беше равен — петдесет на петдесет.

— Погълната цяла ли каза? — рече той. — Странно, май си спомням как твърдеше, че големът я бил изгорил на пепел.

— О, така ли? Да, ами той направи и това. Първо това. Преди поглъщането… ох!

Без предупреждение, магьосникът вдигна копието и ме смушка. Бях твърде бавен, твърде слаб да реагирам — копието ме уцели право в диафрагмата. Ахнах шокирано, погледнах надолу… и отново се успокоих.

— Погрешният край — казах. — Това е тъпата част. Мандрейк също го бе забелязал. Изруга безсилно и захвърли копието надалеч, извън пентаграмата. Стоеше взрян в мен, дишаше тежко, опитваше се да овладее емоциите си. Измина около минута. Пулсът му се успокои.

— Знаеш ли къде е? — попитах.

Не каза нищо.

Заговорих тихо.

— Остави я на мира. Тя не ти вреди. Освен това ти спаси живота, помниш ли? Не излъгах за това.

Понечи да заговори, после леко тръсна глава, сякаш насила искаше да изхвърли темата от ума си.

— Бартимеус — каза той, — заявих пред теб онзи ден, че ще те освободя, ако изпълниш мисията си успешно и въпреки безкрайните ти провокации, аз държа на думата си. Кажи ми какво стана като проследи Дженкинс и ще те пусна да си вървиш.

Мускулестите ръце на лъвицата бяха скръстени. Тя го изгледа от много високо.

— Завинаги?

Очите му се извърнаха настрана.

— Никога не съм казвал това.

— Но аз, да. Ако не съм в огромна грешка, моята информация е единственото нещо, което може да те спаси да не отидеш в Тауър. Прав ли съм?

Той изскърца със зъби.

— Смятам, че Хопкинс е замесен в някаква конспирация. Ако мога да я осуетя, вероятно ще се спася, да.

— Тогава, какво ще кажеш? Информацията ми е ценна. Няма да се разочароваш.

Гласът му направо не се чуваше.

— Така да бъде… Ако е достатъчно ценна.

— Такава е. Добре, така е по-приемливо. Разумно споразумение, точно както едно време. Знаеш ли, Мандрейк — рече замислено лъвицата, — нещата бяха по-добри, когато беше малък. Тогава ти имаше повече разум в главата си.

Той изгледа краката си ядосано.

— И други са ми го казвали. Е, хайде започвай.

— Добре. — Лъвицата събра лапи, изпука кокалчета и започна. — Проследих Дженкинс през цял Лондон. Той има мрежа от магьосници, замесени в плана му. Общо седем и всичките са като него: от ниско ниво, озлобени и слаби. На пръв поглед нищо страшно за някой силен като теб.

— Някакви имена? — Магьосникът слушаше внимателно и поглъщаше всичко.

— Уидърс и Бърк. Не, и на мен не ми говореха нищо. Но ще се сетиш за следващия: Лайм.

Очите на Мандрейк се отвориха широко.

— Руфъс Лайм? Приятелят на Лавлейс? Така вече всичко се изяснява. Той все още ли е…?

— Аха. С рибешко лице както винаги. Явно току-що е пристигнал от Париж.

— А плановете им — какви подробности научи?

— Нищо конкретно, честно казано. Всички са натоварени да си избират демони във връзка с това, което кроят, каквото и да е то. Но те са магьосници, от тях се очаква точно това. Много разговаряха за въжета и вериги. О, и за камиони.

Той сбърчи нос.

— Камиони ли?

— Върви, че разбери. Споменаха нещо и за някакъв експеримент. Искаха доказателство, че бил успешен. Но нямам представа какъв. — Почесах се по ухото. — Какво друго…? А, Дженкинс каза, че били седем, защото трябвал по един за всеки стол.

Мандрейк изсумтя.

— Съвета. Ние сме седем. Планират бунт.

— Както обикновено.

— Е, това е интересно, но не достигат подробности. — Мандрейк ме погледна озадачено. — За това ли очакваш освобождаване?

— Има и още. Дженкинс не посети само някакви си нещастни приятели. Срещна се и с някой друг. Пробвай да познаеш от три пъти.

— Кой?

— Хайде, познай. О, изобщо не си забавен. Ще ти помогна. Брада. А, браво.

— Не съм ти отговарял.

— Не, но по цвета ти мога да съм сигурен, че си го уцелил^[5]. Да, наемникът се е върнал в града, а веждите му са още по-увиснали, отколкото ги помниш. С невероятна храброст и хитрост се лепнах за бързоходните му ботуши и го последвах до парка, където се срещна с един мъж, за когото мога само да предполагам, че е неуловимият Хопкинс. Не, не чух и дума от разговора им. Точно тогава ме забелязаха джиновете им. Останалото ти е известно. Половината ми същност остана по пътя от там до Ричмънд.

— Добре де — рече бързо Мандрейк, — но това каква работа ми върши? Не мога да се хвана за нищо! Трябва ми нещо, ако ще оцелявам на процеса утре… Хопкинс: той е ключът. Можеш ли да го опишеш?

Лъвицата се почеса по носа.

— Странно. Трудно е… Изглежда незабележителен. Леко прегърбен, може би. Обикновено лице, небръснато… безинтересно лице, мисля… хъмм… Защо си се хванал за главата?

Той отметна лице към тавана.

— Ахх! Безнадеждно е! Трябваше да се сетя да не давам тази задача на теб. Аскобол можеше да се справи по-добре.

Това ме подразни.

— О, така ли? Значи той щеше да открие къде живее Хопкинс, така ли?

— Какво?

— Щеше да се сдобие с точния адрес, така ли? Направо го виждам: един дебел, тлъст циклоп в палто и мека филцова шапка, промъкващ се към Дженкинс и наемника в кафенето, поръчващ си кафе и опитващ се да ги подслуша… О, да, много незабележимо.

— Остави всичко това. Знаеш ли къде е Хопкинс? Кажи ми!

— Отседнал е в хотел „Амбасадор“ — казах. — Ето. Просто дребно нещо, което дочух, докогато ме преследваха до последната лъжичка^[6] живот. Сега аз… Чакай, какво правиш?

Магьосникът изведнъж бе скочил и се бе раздвижил. Обърна се с лице към другите пентаграми на пода, прочисти гърлото си и разтърка изморените си, зачервени очи.

— Имам само един шанс, Бартимеус — каза той. — Само един шанс и ще го използвам. Утре враговете ми ще ме погнат, освен ако не им дам нещо реално. А няма много по-реални неща от господин Хопкинс, хванат и овързан.

Изви пръсти и започна заклинанието. Около глезените ми премина студен вятър. Въздухът се изпълни с меланхоличен вой. Честно казано, на такива ефекти се гледаше пренебрежително в Урук, защото бяха банални и старомодни^[7].

Не бихте видели никой съвременен магьосник да си напуска пентаграмата заради тази гюрултия, освен ако не се сринеше от смях. Поклатих глава мрачно. Нямаше как да не позная кой идваше.

И естествено, със звук като от напукан гонг, в пентаграмата до мен се материализира русокосият гигант. Моментално изригна един немощен поток от молби и оплаквания, които господарят ми разумно пренебрегна. Не ме беше видял. Изчаках докато не падна на колене, сключил ръце и молещ се да бъде освободен, после се изкашлях любезно.

— Искаш ли кърпичка, Аскобол? Започват да ми се мокрят краката.

Циклопът се изправи набързо, лицето му представляваше пламнала маска от срам и неодобрение.

— Какво прави тук той, сър? — изблея Аскобол. — Наистина не мисля, че мога да работя с него.

— Не се безпокой — казах. — Само гледам как ще си получиш заповедите. — След това се измитам оттук. Нали така, сър?

Мандрейк игнорира и двама ни. Бе продължил със заклинанията, насочвайки енергията си към останалите пентаграми в стаята. Последваха още долнопробни ефекти — пукания и гърмежи, цвърчене и шум от бягащи крака, миризми на яйца, барут и метан. Беше като парти за детски рожден ден. Липсваха ни само глупавите шапки.

След секунди обичайните заподозрени се присъединиха към нас — останалата част от сбирщината на Мандрейк. Беше разнородна група. Пръв и най-незначителен беше Аскобол, който ме гледаше ядно изпод преплетената си коса; после Кормокодран, един образ без чувство за хумор, от трето ниво, който бе служил в Ирландия по време на упадъка на келтите — обичаше маскировката на човек-глиган, с бивни и крака омацани с яркосиня боя. От другата му страна се намираше Муамба, един женски джин, работил с племената Абалуя в Източна Африка. Харесвах я малко; тя не се впускаше в отегчителни коментари за другите. Днес, по причини известни само на нея, се появи като гигантски гущер с шипове, обута в кожени, високи до бедрото ботуши. В далечния край, едва побиращ се в своята пентаграма, бе Ходж, целият в тръни, миризми и кофти характер. Ние петимата често бяхме работили заедно в предходните месеци, но за съжаление никой от другите не притежаваше моя весел темперамент^[8]. Бяхме имали търкания и разменяли остри думи помежду си. Отношенията ни можеха да бъдат описани най-добре като обтегнати.

Мандрейк изтри потта от челото си.

— Призовах ви — каза той — надявам се, за последен път. — Това предизвика лек интерес. Последва шумолене, кашляне и стържене на шипове. — Ако изпълните днешната мисия — продължи той, — повече няма да призовавам никой от вас. Надявам се, че това обещание ще е достатъчно, за да изпълните стриктно тази заповед.

Кормокодран проговори; гласът му тътнеше между бивните.

— Каква е заповедта?

— В хотел „Амбасадор“ е отседнал човек на име Хопкинс. Искам да го арестувате и да го доведете тук, в тази стая. Ако отсъствам, чакайте в пентаграмите, докато се върна. Хопкинс вероятно е магьосник, със сигурност има съюзници, които могат да извикат джинове от ниско ниво, въпреки че от видяното досега, едва ли са достатъчно силни, за да ви създадат проблеми. По-опасен от Хопкинс е един висок брадат мъж. Не е магьосник, но притежава способността да издържа на магически атаки. Този човек може и да е, а може и да не е в хотела. Ако е там и успеете да го заловите или убиете, ще е добре. Но на мен ми трябва Хопкинс.

— Ще искаме описание — изсъска Муамба. — И то добро. Вие човеците всичките ми изглеждате еднакви.

Аскобол кимна.

— Да, нали? Всичките имат една и съща основна форма, имат еднакъв брой крайници и една глава… Въпреки че има и някои различни. Ако погледнеш…

Мандрейк бързо вдигна ръце.

— Така е. За щастие, Бартимеус е срещал Хопкинс и ще може да ви насочи.

Трепнах.

— Чакай малко! Това го нямаше в плана. Каза ми, че ще бъда свободен да си тръгна след като ти кажа какво се е случило.

— Съгласен съм. Но описанието ти на Хопкинс беше много общо и непълно. Не мога да го използвам. Иди с другите и посочи Хопкинс, това е всичко. Не очаквам да се бориш с него в твоето състояние. Като се върнеш ще бъдеш освободен.

Обърна се към другите и започна да дава допълнителни инструкции, но лъвицата не чу нищо. Косматите ми уши бучаха от ярост. Бях толкова вбесен, че едва се държах на краката си. Каква арогантност само! Не му пукаше да наруши едно толкова скорошно обещание, което още отекваше из стаята! Много добре, щях да отида. Нямах голям избор. Но ако някога ми паднеше в ръцете, Мандрейк щеше да се разкайва за времето, когато ме бе излъгал.

Магьосникът свърши.

— Някакви други въпроси?

— Ти няма ли да идваш с нас? — попита Ходж. Пипаше и наместваше огромното си палто от бодливка.

— Не — Мандрейк се намръщи. — За съжаление трябва да отида на театър. От това зависи остатъкът от кариерата ми. Освен това — той ме погледна, но не можах да прочета нищо в очите му — може би имам и друга среща.

Лъвицата го изгледа неумолимо.

— Ще направиш огромна грешка — отвърнах поглед. — Хайде тогава — казах на другите, — последвайте ме.