Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (32)

26

Странно, но Натаниел веднага изпита чувство на облекчение. Наемникът поне беше човек. Той рече бързо.

— Ти си сам?

Брадатият мъж стоеше на прага и го гледаше твърдо с бледите си сини очи. Не отвърна. Натаниел прие това за „да“.

— Добре — каза той. — Тогава имаме шанс. Трябва да забравим различията си и да избягаме заедно.

Наемникът остана мълчалив. Натаниел продължи да опитва.

— Демоните все още са бавни и тромави. Ще можем да се измъкнем и да организираме защита. Аз съм забележителен магьосник; някъде наблизо лежат овързани и другите министри — ако можем да ги освободим, ще успеем да се противопоставим на нашествениците. Вашите, ъъъ, умения ще са безценни в предстоящите битки. Миналите ви убийства и зверства ще бъдат опростени, сигурен съм. Може дори да има и възнаграждение за услугите ви. Е, сър — какво ще кажете?

Наемникът се усмихна леко. Натаниел отвърна на усмивката.

— Господарят Нуда — каза наемникът — ви очаква. Добре ще е да не се бавим. — Той влезе в стаята; сграбчи Натаниел и Кити за ръцете и ги поведе към вратата.

— Луд ли си? — извика Кити. — Демоните застрашават всички ни, а ти им служиш по собствено желание.

Наемникът се спря на прага.

— Не по собствено желание — каза той с дълбокия си мек глас. — Но трябва да съм реалист. Силата на демоните нараства с всяка изминала минута. Преди да се зазори, цял Лондон ще е в пламъци, а онези, които им се противопоставят ще умрат. Аз искам да оцелея.

Натаниел се сгърчи в желязната хватка.

— Шансовете не са на наша страна, но можем да надделеем. Размисли, преди да е станало прекалено късно!

Брадатото лице се наведе по-наблизо. Зъбите се оголиха.

— Не си видял това, което видях аз. Тялото на Куентин Мейкпийс седи на златния стол с ръце, сключени върху дебелия му корем. Лицето му само се усмихва и усмихва. Един по един магьосниците от ценното ти правителство биват довеждани пред него. На някои позволява да си тръгнат и те отиват в пентаграмата, за да получат демон. Онези, които си хареса ги извиква, те се приближават към стола му безсилни като зайци и той се навежда напред… — Челюстите на наемника изтракаха при затварянето. Кити и Натаниел потрепериха. — След това поглажда елечето си и се обляга усмихнато. А демоните около него вият като вълци.

Натаниел преглътна.

— Не е приятно. Но дори и при това положение, с тези твои ботуши сигурно можеш да…

— Аз виждам на всичките седем нива — каза наемникът. — Виждам силата в онази стая. Би било самоубийство да се противопоставя. Освен това със силата идва и печалбата. На демоните им трябват човешки помагачи; тук има много неща, които те не разбират. Предложиха ми богатство, ако им служа, а и това момиче също има избор. Кой знае, при сътрудничеството с господаря Нуда, може и да процъфтим… — Той протегна покритата си в ръкавица ръка и докосна врата на Кити. Тя се отдръпна с ругатня. У Натаниел се надигна сляп гняв, но той го потисна.

Наемникът не проговори повече. Ръцете в ръкавици ги сграбчиха за яките; здраво, но без излишна грубост. Те бяха изведени през вратата и тръгнаха нагоре по коридора. В далечината чуха силно бръщолевене и ломотене, какофония от викове и писъци — цялостният звук на свърталището на демоните.

Натаниел беше много спокоен. Изгледите вече бяха толкова мрачни, че страхът бе изчезнал. Грозеше ги най-лошото, смъртта беше неизбежна и въпреки това той не се тревожеше. Последният му разговор с Кити бе разпалил огън у него. На Натаниел му се струваше, че тя бе изгорила всичките му останали емоции. Главата му все още се въртеше от разкритията й за миналото на Бартимеус, но именно нейният собствен пример го вдъхнови при настъпването на кризата. Почти нямаше значение, че тя залагаше надеждите си на Портата на Птолемей — един мираж, фантом, детска приказка, която всички разумни магьосници отдавна пренебрегваха. Най-вече погледът в очите й, докато говореше, го очарова. Там грееше вълнение, удивление и вяра — чувства, които Натаниел почти бе забравил. Сега, накрая, тя му ги припомни и той й беше благодарен. Почувства се пречистен, почти нетърпелив за предстоящото. Той хвърли кос поглед към Кити: лицето й беше бледо, но спокойно. Надяваше се, че няма да прояви слабост пред нея.

Очите му се стрелваха настрани, докато вървяха, поемайки познатите неща от коридорите на Уайтхол, маслените картини, гипсовите бюстове в нишите, облицованите стени и светлините, произвеждани от дяволчетата. Минаха покрай стълбищата, които водеха към трезорите, в най-далечния от които се намираше Жезълът. Натаниел инстинктивно се дръпна натам. Хватката на яката му се стегна. Завиха зад последния ъгъл.

— Ето — прошепна наемникът. — Нека тази гледка сложи край на мечтите ви.

По време на отсъствието им демоните не бяха стояли бездейно. Залата на статуите — в продължение на стотици години спокойно място за срещи на Съвета — бе променена от новите си управници. Навсякъде имаше движение, шум, безразборна врява. За секунда сетивата на Натаниел отказаха.

Кръглата маса и столовете бяха махнати от средата на стаята. Сега масата се намираше до далечната стена, а върху нея беше златният стол. На него се бе отпуснал Нуда, великият демон, временно заситен. Единият му крак се поклащаше върху подлакътника на стола, а другият се простираше напред. Ризата на Мейкпийс бе измъкната от панталона и висеше свободно около подутия стомах. Очите блестяха; устата бе неестествено разтеглена — изморено усмихната, като на някой, който наскоро бе изял нещо вкусно. Върху масата около него лежаха няколко странни парцала и дрехи.

До масата, върху стол от червеникаво дърво, седеше демонът Факарл, предрешен в тялото на господин Хопкинс. Точно той дирижираше събитията: в ръцете си държеше отворена книга и издаваше резки заповеди на групата долу.

Телата на петимата първоначални конспиратори — Натаниел разпозна Лайм, Дженкинс и мършавия Уидърс — сега се управляваха от демоните доста ефикасно. Вярно, все още имаше много препъвания и залитания, ръцете и краката се люлееха с отсечени и отривисти движения, но вече не падаха и не се блъскаха в стените. Това им беше позволило да се осмелят да излязат от стаята и — както беше докладвало дяволчето от гадателското стъкло — да извеждат избрани членове от правителството от килиите им. Група след група, големи и малки, магьосниците биваха трансформирани.

Вляво Лайм и Уидърс стояха и зорко охраняваха един куп чакащи затворници, около двайсет на брой, все още с вързани ръце. Недалеч, в пентаграма близо до трона на Нуда, един от тези затворници беше развързан; тя стоеше свободна и с треперлив глас изричаше фаталното призоваване. Беше непозната за Натаниел жена, вероятно от друг отдел. Докато я гледаше, тя се скова и разтресе. Въздухът около нея потрепери и сякаш пристигащият демон я завладя. Факарл направи жест и демонът Нериан, облечен в тялото на Дженкинс, я поведе нежно към далечния ъгъл на залата, за да се присъедини към…

Косите на Натаниел настръхнаха. Ето къде бяха — над двайсет магьосници от всяко ниво на правителството, които се въргаляха, тресяха се, смееха се и падаха докато господарите им пробваха какви са ограниченията. От време на време по стените избухваха магически взривове. Пространството бе изпълнено с мърморене на чужди езици, със странни викове на болка и радост.

А какво беше това между тях, с тресяща се глава, с ръце вдигащи се и падащи като на марионетка, със светнало и глупаво червендалесто лице? Натаниел се отврати.

Рупърт Девъро… Министър-председателят…

Въпреки всичко случило се, въпреки надигащото се отвращение към това, което беше този мъж някога и към това, което представляваше сега, Натаниел усети как в очите му напират сълзи. За секунда отново се почувства дванайсетгодишен, потънал във водовъртежа на Уайтхол. Виждаше Девъро за първи път — зашеметяващ, очарователен, всичко, което се стремеше да бъде…

Тялото на Девъро подскочи весело, сблъска се с друго и се срина сгърчено. На Натаниел му се повдигаше от ужас; усети как коленете му омекнаха.

— Ставай! — Наемникът го тласна бързо. — Влез в редицата.

— Чакай! — Натаниел се обърна наполовина. — Кити…

— Тя няма да сподели твоята съдба, за което можеш да си благодарен.

Натаниел погледна косо към Кити, която за частица от секундата улови погледа му. После го бутнаха грубо към тълпата затворници. Тялото на Лайм се обърна и го зърна. Далеч в дъното на очите му проблеснаха зелени светлинки. Суров глас, като пукане на клонки, излезе от отпуснатата уста:

— Факарл! Ето го приятелчето на Бартимеус! Искаш ли той да е следващият?

— Определено искам, Каспър. Той може да пререди опашката. Той ще е след това кисело създание. Господарю Нуда, вярвам, че нямаш желание да опитваш тази.

Отвисоко прогърмя силен глас.

— Виждал съм по-добра плът по трупа на фараон. Когато се обърне, тази буквално изчезва. Обработете я и да се свършва с нея.

Очите на Натаниел бяха приковани върху фигурата в пентаграмата. Тънка като клечка, с разчорлена бяла коса, там стоеше старата му господарка Джесика Уитуел и гледаше нагоре към трона. Демонът в тялото на Уидърс тъкмо й беше свалил връзките; ръцете й бяха свити в кокалести юмруци.

— Много добре. — Факарл направи справка в книгата си. — Номер двадесет и осем. Я да видим. За теб съм избрал африта Мормел. Трябва да се чувстваш поласкана. Той е благороден дух.

Госпожа Уитуел се взираше във фигурата на трона.

— Какъв е планът ти за нас?

— Не си и помисляй да заговаряш великия Нуда! — извика Факарл. — Ти и твоят вид ни поробвате от векове без дори да се замислите. Какво си мислиш, че планираме? Това отмъщение се подготвя от пет хиляди години! Нито една частица от света вече няма да е в безопасност от нас.

Госпожа Уитуел се изсмя презрително.

— Май сте прекалено оптимистични. Вижте се само, затворени в странни тела, едва успявате да ходите по права линия.

— Нашите неудобства са само временни — рече Факарл. — Твоите ще са завинаги. Започни призоваването.

Джесика Уитуел заговори спокойно.

— На всички останали дадохте право на избор. Мен не ме попитахте.

Факарл свали книгата; очите му се бяха присвили.

— Е, предполагам, че като всички останали нещастници и ти предпочиташ живота пред смъртта, дори и да е живот чрез някой друг.

— Грешно предполагаш.

Госпожа Уитуел вдигна ръце и направи сложен жест; извика две думи. Избухна жълта светлина, появи се облак от серен дим — нейният африт, във формата на раздразнена мечка — се появи над главата й. Уитуел изпищя заповед и около тялото й се издигна блещукащ син Щит. Афритът запрати една Детонация към стъписания Факарл. Тя го удари право в главата, събори го от стола и го отхвърли към центъра на стената.

Демоните в телата на конспираторите нададоха вой. Нериан вдигна пръст и от ръката на Дженкинс към Уитуел се стрелна копие от яркозелена светлина. Щитът го погълна. Уитуел вече се обръщаше и бягаше към изхода. Демонът Каспър, затворен в тялото на Лайм, скочи напред да й пресече пътя. Натаниел протегна крак, демонът се препъна, не можа да се задържи и се срина на земята.

Натаниел се обърна и хукна; над главата му мечката африт запращаше последователни Детонации към златния трон. Къде беше Кити? Там! Но наемникът я държеше заръката. Тя се бореше, риташе, но не можеше да се освободи. Натаниел хукна към нея…

Подът се разтресе, той залитна и падна. После бързо се обърна да погледне назад.

Тялото в златния трон се беше раздвижило. Сега беше обградено от облак блед огън. По пръстите му пукаше енергия; очите изглеждаха като сребърни процепи върху потъмнялото лице. Едната ръка беше протегната. Мощта, която излезе от нея — като волтова дъга от пет извити светкавици, по една от всеки пръст — събори статуите и срина хоросана от тавана. Светкавиците бяха насочени напосоки: две се забиха безобидно в пода; една отскочи сред тълпата току-що призовани демони, унищожавайки няколко човешки тела. Четвъртата удари Щита на Уитуел, разби го на парчета и я разряза през гърба, убивайки я мигновено. Мечката африт изчезна. Тя падна, докато тичаше, с лице надолу върху плочките.

Петата светкавица взриви пода под краката на наемника: той бе изхвърлен на една страна, а Кити Джоунс на другата.

Натаниел вече бе на крака.

— Кити!

Гласът му потъна сред множеството ревове, лай и тропане на демоните в залата. Объркани и паникьосани, те подмятаха човеците си във всички посоки, краката се движеха странно, коленете се вдигаха прекалено високо, лактите стърчаха встрани. Те се блъскаха един в друг и пускаха Детонации и Инферно напосоки. Сред тях се препъваха няколко магьосници, които тепърва трябваше да бъдат обработени. Ръцете им все още бяха вързани, устите запушени, гледаха с широко отворени, втренчени очи. Стаята бе изпълнена с дим, светлини и тичащи фигури.

Сред безредицата Натаниел стигна до мястото, където беше паднала Кити Джоунс. Не се виждаше никъде. Той трепна при преминаването на един магически импулс над главата му и се огледа да я потърси. Не, беше изчезнала.

Без повече да се двоуми, той се мушна между двама залитащи демони и се насочи към двойните врати. При напускането на Залата на статуите той чу гласа на Факарл, издигнал се над общото вълнение.

— Приятели, успокойте се! Успокойте се! Трябва да продължим с призоваванията. Успокойте се…

На Натаниел му трябваше по-малко от минута, за да премине по коридорите и да стигне до стълбището към трезорите на Уайтхол. Зарязал всякаква предпазливост, той прескочи парапета и препусна надолу по стълбището, вземайки по две-три стъпала наведнъж. Надолу, надолу… въздухът стана по-студен, постепенно всички звуци горе напълно замряха. Натаниел не чуваше нищо друго освен собственото си задъхано дишане.

На края на третата група стъпала той се озова в преддверието на трезорите. Преди два дни — дали не бяха три? — той бе дошъл тук като министър на информацията и един високомерен чиновник му показа съкровищница. Изглеждаше му като в някакъв друг живот. Сега бюрото на чиновника беше празно. Изглеждаше сякаш е било напуснато набързо; по него имаше пръснати хартии, на пода лежеше химикалка.

В края на залата един проход водеше под земята. Линия от червени плочки маркираше началото на охраняваната зона. Натаниел пристъпи към тях; с вдигането на обувката си, за да пресече линията, той изруга, спря на място и бръкна в джоба си. Внимателно! Почти беше задействал капана. Нищо магическо не беше позволено отвъд линията! Той остави гадателското стъкло на бюрото, приглади косата си и пристъпи над плочките.

Само ако и чумата, която охраняваше Жезъла, можеше да бъде преодоляна толкова лесно. Нямаше никаква идея как…

Лек шум зад него, стържене на метал…

Натаниел спря и погледна назад… Оттатък залата, в основата на стълбището стоеше наемникът. В ръката му проблясваше извит нож.