Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (16)

12

Нощта бе паднала над имението на министър-председателя в Ричмънд. На западните поляни бяха изградени множество високи колони. По върховете им горяха цветни огънчета от дяволчета и осветяваха гледката със странно сияние. Тук-там във весели одежди на жар-птици и саламандри се носеха прислужници и предлагаха освежаващи напитки и сандвичи. Откъм черната стена на дърветата отвъд езерото долиташе музика. Невидими музиканти свиреха сладка павана^[1]. Звуците се носеха нежно над гласовете на гостите.

Великите хора на Империята се шляеха из градината, говореха си тихо и равнодушно, гледаха си часовниците. Носеха официални рокли и костюми. Чертите им бяха скрити зад пищни маски, изобразяващи животни, птици и демони. Тези партита бяха сред многото екстравагантности на господин Девъро и бяха станали доста чести през периода на войната.

Джон Мандрейк се бе облегнал на една колона и наблюдаваше минаващите гости. Маската му бе изработена от люспи лунен камък, хитро съединени така, че да наподобяват главата на гущер албинос. Без съмнение изкусно творение, чудесен предмет, но все пак не беше много удобен. Откри, че му е трудно да вижда и на два пъти стъпи в цветните лехи. Въздъхна. Все още нямаше вести от Бартимеус… Очакваше досега да е научил нещо.

Една малка групичка мина покрай него — паун, заобиколен от два любезни женски риса и умилкваща се горска нимфа. По корема на пауна и надутото перчене разпозна господин Колинс. Жените вероятно бяха нисши магьосници от неговия отдел, жадни за издигане. Мандрейк се намръщи. Колинс и останалите не бяха пропуснали да го разкритикуват, когато бе повдигнал въпроса с Жезъла пред Съвета. Бе прекарал останалата част от срещата в понасяне на десетки иронични намеци, както и ледените погледи на Девъро. Нямаше спор, предложението му бе необмислено, глупава грешка за един политик.

По дяволите политиката! Събранието го задушаваше — чувстваше се като муха, хваната в задушаваща мрежа. Целият му живот бе преминал в задоволяване исканията на Девъро, в отблъскване на съперниците му. Пълна загуба на време. Имаше необходимост от някой, който да стабилизира Империята преди да е станало твърде късно. Някой трябваше да се изправи срещу другите и да използва Жезъла.

Преди да напусне Уайтхол, Мандрейк бе слязъл в трезора под Залата на статуите. Не беше ходил там от години. Сега, когато застана в основата на стълбището, се изненада да види линия от червени плочки, вградени в пода на далечния край на залата. Един пълен чиновник скочи от бюрото си и се приближи.

Мандрейк му кимна.

— Искам да инспектирам трезора със съкровищата, ако е възможно.

— Разбира се, господин Мандрейк. Бихте ли ме последвали?

Прекосиха залата. При червените плочки чиновникът спря.

— Тук, сър, трябва да ви помоля да махнете всички магически предмети от себе си и да освободите всяко невидимо присъствие. Линията маркира граница. Нищо магическо не е позволено отвъд плочките, нито дори Талисман. Дори и най-малката следа от подобно нещо ще предизвика ужасни наказателни мерки.

Мандрейк огледа мрачния, гол коридор пред себе си.

— Наистина ли? И какви по-точно?

— Не ми е позволено да кажа, сър. Нямате нищо свръхестествено да декларирате? Тогава можем да продължим.

Влязоха в лабиринт от празни каменни коридори, по-древни и от сградата на Парламента над тях. Тук-там имаше дървени врати, тъмни отвори. Централният коридор се осветяваше от електрически крушки. Мандрейк се взря напрегнато, но не видя никакви следи от скрити капани. Чиновникът гледаше само право напред. Докато вървеше си тананикаше тихичко.

Най-накрая стигнаха до огромна стоманена врата. Чиновникът я посочи.

— Залата на съкровищата.

— Можем ли да влезем?

— Това не е препоръчително, сър. Има решетка за наблюдение, ако желаете.

Мандрейк пристъпи напред и дръпна малко резе в средата на вратата. Хвърли бърз поглед. Отвъд имаше ярко осветена стая със значителни размери. Далеч, в центъра, имаше пиедестал от розово-бял мрамор. На пиедестала, открити за погледа, бяха най-ценните съкровища на правителството — малка купчинка украшения, искрящи в десетки цветове. Очите на Мандрейк моментално различиха дългия дървен Жезъл, груб и без украса, с обикновена гравирана топка на върха. До него съзря къса златна огърлица с малък златен овал на нея; от центъра на този овал се разнасяше плътно, тъмно проблясване на нефрит.

Жезълът на Гладстон и Амулетът на Самарканд… Мандрейк почувства остра вътрешна болка на ограбен човек. Прегледа първите три нива: нямаше следи от магии, жици, мрежи или други пазачи. И все пак плочките около пиедестала имаха странен зелен цвят. Видът им определено беше нездравословен.

Той отстъпи от решетката.

— Как се охранява стаята, ако мога да знам?

— Чума, сър. Особено ненаситна. Би ви оглозгала до кокал за секунди, сър, ако решите да влезете необмислено.

Мандрейк изгледа пазача.

— Да. Много добре. Да вървим.

От къщата се понесе смях. Мандрейк се зазяпа в синия коктейл в чашата си. Ако посещението му в трезора бе доказало едно нещо, то беше, че Девъро възнамеряваше глупаво да се вкопчи във властта. Жезълът бе недостижим. Не че той възнамеряваше да… е, не знаеше какво възнамеряваше. Беше в кисело настроение. Партито и всичките натруфености му бяха напълно безразлични. Той вдигна чашата и погълна течността. Опита се да си спомни кога за последно е бил щастлив.

— Джон, дърт гущер такъв! Видях как се спотайваше до оная стена! — От поляната дойде нисък, закръглен джентълмен, великолепно облечен във вечерна тюркоазена премяна. Маската му изобразяваше кръвожадно, хилещо се дяволче. Под ръка го беше хванал висок, строен младеж, с маска на умиращ лебед. Младежът се кикотеше неконтролируемо.

— Джон, Джон — рече дяволчето, — забавляваш ли се или не? — Плесна Мандрейк игриво по рамото. Младежът се изкикоти.

— Здравей, Куентин — промърмори Мандрейк. — Добре ли си прекарваш?

— Почти толкова, колкото скъпият Рупърт. — Дяволчето посочи към къщата, където на светлината на един прозорец се открояваше лудуваща фигура с глава на бик. — Това наистина го разсейва, нали знаеш. Горкичкият.

Мандрейк намести маската си на гущер.

— А кой е този млад джентълмен?

— Това — рече дяволчето, притискайки главата на лебеда към себе си — е Боби Уотс, звездата на следващото ми ексцентрично произведение! Момче със зашеметяващ талант! Недей да забравяш, не забравяй — дяволчето изглеждаше малко нестабилно на краката си, — че премиерата на От Уопинг до Уестминстър вече почти дойде. Припомням на всички. Два дни, Мандрейк, два дни! Гаранция, че ще промени живота на всеки, който я гледа! Ей, Боби — той грубо отблъсна младежа от себе си. — Сега върви и ни донеси по още едно питие! Имам нещо да казвам на този мой люспест приятел.

Лебедовата глава се отдалечи, препъвайки се по тревата. Мандрейк го наблюдаваше мълчаливо.

— Така, Джон — дяволчето се приближи. — Пращам ти съобщения от дни. Смятам, че ме пренебрегваш. Искам да дойдеш да ме посетиш. Утре. Няма да забравиш, нали? Важно е.

Мандрейк сбърчи нос под маската си при миризмата на алкохол, която лъхаше от другия.

— Съжалявам, Куентин, Съветът просто продължи прекалено дълго. Не можах да се измъкна. Утре ще дойда.

— Добре, добре. Винаги си бил най-блестящият, Мандрейк. Продължавай в същия дух. Добър вечер, Шолто! Мисля, че те разпознавам зад маската! — Минаваше тромава фигура с неподходяща маска на малко агънце. Дяволчето се отдели от Мандрейк, мушна игриво новодошлия с пръст в корема и танцувайки се отдалечи. Гущерът и агнето се спогледаха. — Този Куентин Мейкпийс… — каза агнето с дълбок и прочувствен глас. — Не го харесвам. Той е безочлив и смятам, че е психически нестабилен.

— Определено е подпийнал — сподели мнението си Мандрейк. — И така, не съм те виждал от доста време, Шолто.

— Да, наистина. Бях в Азия. — Едрият мъж въздъхна и се облегна тежко на бастуна си. — Принуден съм вече сам да си търся стоките. Времената са тежки.

Мандрейк кимна. Богатствата на Шолто Пин така и не се възстановиха напълно след унищожението на великолепния му магазин по време на терора на голема. Въпреки че отново беше построил магазина си, финансите му бяха намалели. Това съвпадна с войната и проблемите в търговията. Все по-малко ценни предмети стигаха до Лондон и все по-малко магьосници искаха да ги купят. Както и много други през последните няколко години, Пин видимо се бе състарил. Масивното му телосложение сякаш се бе смалило: белият костюм висеше отпуснато на раменете му. Мандрейк изпита известно съжаление към него.

— Какво ново в Азия? — попита той. — Как е Империята там?

— Тези тъпи костюми — мога да се закълна, че са ми дали най-смешния от всичките. — Пин повдигна агнешката маска и попи потящото се лице с носната си кърпа. — Империята, Мандрейк, е в трудно положение. В Индия се говори за бунт. Магьосниците от планините на север усърдно призовават демони за атаката или поне така се говори. Гарнизоните ни в Делхи са помолили японските ни съюзници за помощ при отбраната на града. Представи си само! Страхувам се за нас, наистина. — Старият човек си сложи отново маската. — Как изглеждам, Мандрейк? Като весело агънце, нали?

Мандрейк се изхили под маската си.

— Виждал съм и по-свежи.

— Така си и мислех. Е, ако ще се правя на идиот, поне ще го правя на пълен стомах. — Ей, момиче! — Той вдигна бастуна си в иронично приветствие и се отдалечи по посока на сервиращата прислужница. Мандрейк продължи да гледа след него, а временното му добро настроение се изпари светкавично в студения нощен въздух. Той погледна нагоре към чистото нощно небе.

Преди много време седеше в една градина с молив в ръка. Захвърли чашата си зад една колона и се отправи към къщата.

В приемната на имението, малко встрани от най-близката група гуляйджии, Мандрейк видя Джейн Фарар. Маската й — райска птица с нежни оранжево-розови пера — дрънчеше на китката й. Намъкваше се във връхната си дреха, подадена й от един невъзмутим прислужник. При приближаването на Мандрейк той се отдалечи.

— Тръгваш си толкова скоро?

— Да. Изморена съм. И ако Куентин Мейкпийс още веднъж ме сгащи да ми говори за онази негова проклета пиеса, ще го набия. — Тя се нацупи сладко.

Мандрейк се приближи.

— Ще те изпратя до вкъщи, ако искаш. Аз също почти приключих тук. — Той свали маската си с небрежно движение.

Тя се усмихна.

— Имам трима джина и пет фолиота, които да ме придружават, в случай че се нуждая от тях. Какво повече можеш да ми предложиш ти?

Меланхоличното откъсване, което се натрупваше у Мандрейк цяла вечер, сега изведнъж се възпламени и се превърна в безразсъдство. Не му пукаше за изводите и последствията. Близостта на Джейн Фарар го окуражаваше. Той леко докосна ръката й.

— Нека вземем моята кола на връщане към Лондон. Ще отговоря на въпроса ти, докато пътуваме.

Тя се изсмя.

— Това е дълго пътуване, господин Мандрейк.

— Може би имам много отговори.

Джейн Фарар го хвана под ръка. Заедно те прекосиха залата. Няколко чифта очи ги изгледаха, докато вървяха.

Вестибюлът на имението беше празен, с изключение на двамата мъже прислужници, които стояха в готовност до вратата. Под стената, украсена с глави на елени и избелели кожи, откраднати преди много време от чуждестранни къщи, пукаше огън. Големият стъклопис на противоположната стена изобразяваше сградите на Централен Лондон: абатството, Уестминстърския дворец, основните правителствени сгради край Темза. Улиците бяха изпълнени с благоговеещи тълпи; в средата на двора на двореца се открояваше сияещата фигура на министър-председателя с вдигнати за благословия ръце. Стъклото проблясваше тъпо под светлините на вестибюла. Отзад се издигаше тъмната стена на нощта.

Под прозореца със стъклописа имаше ниска зелена кушетка, отрупана с копринени възглавнички.

Мандрейк спря.

— Тук е топло. Изчакай да намеря шофьора си.

Джейн Фарар не се пусна от него, а погледна към кушетката.

— Или пък можем и двамата да останем тук за малко…

— Така е.

Той се обърна с лице към нея, тялото му трептеше. Тя потръпна леко.

— И ти ли го почувства? — попита тя.

— Да — каза той меко, — но не говори.

Тя го отблъсна.

— Това бяха сензорните ни мрежи, глупако. Нещо ги е задействало.

— А, да…

Стояха неподвижни и слушаха как дървото пращи в огъня, долавяха шума на приглушено празнуване откъм градината отвъд коридора. Отдалече, над всичко останало, се понесе висок, писклив вой.

— Това е алармата на възела на Девъро — каза Мандрейк. — Нещо отвън е проникнало в градините.

Тя се намръщи.

— Демоните му ще го прихванат.

— Звучи сякаш нападат нарушителя… — Отнякъде зад стъклописа ехтяха странни викове от нечовешки гърла, чуваха се силни шумове, подобни на гръмотевици, отразяващи се в далечни планини. Двамата магьосници стояха неподвижно. Чуха слаби викове в градината.

Звуците станаха по-силни. Покрай тях прибяга мъж с черни очила и вечерно сако, мърморейки заклинание, докато тичаше. В свитата му ръка пламтяха тъмни, оранжеви плазми. С другата си ръка дръпна входната врата и изчезна навън.

Мандрейк понечи да го последва.

— Трябва да отидем и да видим…

— Чакай, Джон! — Очите на Джейн Фарар бяха приковани горе, към прозореца. — Идва насам…

Той погледна застинал нагоре, към стъклените плочки, които внезапно се осветиха в слаби, разноцветни сияния от светлината зад тях. Шумовете се увеличиха още повече. Сякаш някакъв ураган се спускаше върху тях — пищене, виещи изблици на лудост и жестокост. Шумът ставаше все по-силен и по-силен. Свиха се назад. Чуваха се експлозии и отвратителни викове. Още една светкавица и за момент видяха очертан силуета на огромна, чудовищна фигура, цялата в пипала, криле и остри хищнически нокти, която се хвърли към прозореца.

Мандрейк ахна. Фарар изпищя. Паднаха назад, блъскайки се един в друг.

Проблясък и черната форма изпълни прозореца. Удари се в стъклото…

Дзън! Една малка плочка в средата на прозореца, тази, която изобразяваше министър-председателя, се пръсна на хиляди парчета. През нея мина нещо малко, проблясващо в яркозелено под светлините на вестибюла и описа дъга във въздуха. Падна на плочките пред тях с мек, тъжен звук, отскочи леко веднъж и застина.

Двамата магьосници стояха и гледаха безмълвно. Една безжизнена жаба.

Отвън пред прозореца продължаваха да се чуват шумове, но вече по-слаби, отдалечаващи се с всяка секунда. Една-две светкавици осветиха прозореца за момент, после нощта отново стана непрогледна.

Мандрейк се наведе към сбръчканата жаба. Краката й бяха извити и разкрачени, устата полуотворена, очите здраво затворени. По плочките около нея се разливаше странна, безцветна течност. С разтуптяно сърце той извади увеличителното си стъкло: на всичките три нива жабата изглеждаше по абсолютно еднакъв начин. И все пак…

— Какво е това противно създание? — бледото лице на Джейн Фарар бе изкривено от отвращение. — Ще призова джин да го огледа на по-високите нива, после можем да се отървем…

Мандрейк вдигна ръка.

— Чакай. — Той се наведе още по-близо и се обърна към жабата: — Бартимеус?

Госпожица Фарар се намръщи.

— Искаш да кажеш, че това нещо е…?

— Не знам. Мълчи. — Проговори отново, този път по-високо и по-близо до бедната, отпусната глава. — Бартимеус, това ти ли си? Аз съм… — спря и навлажни устни — твоят господар.

Един от жабешките крака потрепна. Мандрейк клекна и вдигна очи развълнувано към събеседничката си.

— Все още е жив! Видя ли…?

Устните на госпожица Фарар бяха стиснати в строга линия. Тя стоеше малко встрани, сякаш леко се разграничаваше от сцената. В края на вестибюла се появиха един-двама ококорени лакеи. Тя ги отпрати с ядосано махване.

— Няма да е жив дълго. Виж изтичащата същност. Ти ли го повика тук?

Мандрейк не й отговори. Разтревожено огледа тялото на пода.

— Да, да, дадох му заповед със свободен път назад. Трябваше да се върне когато има информация за Хопкинс. — После пробва отново. — Бартимеус!

В гласа на Фарар се появи внезапен интерес.

— Наистина ли? А от звуците, които чухме, изглеждаше сякаш го преследваха. Интересно! Джон, имаме много малко време за разпит. Залата с пентаграмите на Девъро трябва да е някъде наблизо. Ще бъде рисковано, но ако използваме достатъчно сила преди съществото да изгуби цялата си същност, можем…

— Тишина! Събужда се!

Задната част на главата на жабата бе размазана. Кракът не бе мръднал повече. И все пак един от клепачите бе трепнал; съвсем бавно той се отвори. Едно изпъкнало око гледаше замъглено и разфокусирано.

— Бартимеус…

Слаб глас, сякаш от много далече:

— Кой пита?

— Мандрейк.

— О. Мислех, че… си заслужава да се събудя за минутка. — Главата се отпусна, клепачът се затвори.

Госпожица Фарар пристъпи по-близо и срита жабата по крака с островърхата си обувка.

— Изпълни мисията си! — каза тя. — Кажи ни за Хопкинс!

Окото на жабата се отвори леко. Извъртя се болезнено и за момент се фокусира върху госпожица Фарар. Слабият глас прозвуча отново:

— Това твоето момиче ли е? Кажи ми, че не е. О, Боже.

Очите се затвориха и въпреки молбите на Мандрейк и командите на Фарар, повече не се отвориха. Мандрейк се отпусна назад на петите си и объркано прокара ръка през косата си.

Фарар положи нетърпеливо ръка на рамото му.

— Съвземи се, Джон. Това е просто демон. Виж разлятата му същност! Ако не предприемем мерки веднага, ще загубим информацията!

Тогава той се изправи и я изгледа уморено.

— Мислиш, че можем да го събудим ли?

— Да, с правилните техники. Може би с Блещукащата спирала или Цедката за същност. Но бих казала, че имаме по-малко от пет минути. То вече не може да поддържа формата си.

— Тези техники ще го унищожат.

— Да. Но ще имаме информацията. Хайде, Джон. Ти ще го направиш!

Тя щракна с пръсти към един прислужник в края на малката група гости, които наблюдаваха.

— Ела тук! Донеси ни лопата или нещо подобно — трябва бързо да остържем този боклук.

— Не… има и друг начин. — Мандрейк говореше тихо, прекалено тихо, за да го чуе госпожица Фарар. Докато тя даваше заповеди на мъжете около нея, той клекна още веднъж до жабата и тихо изрече дълго и сложно заклинание. Крайниците на жабата потрепнаха; от тялото й се процеди бледа сива мъгла, която се изви около обувките на Мандрейк и се изпари.

Госпожица Фарар се обърна точно навреме, за да види как Мандрейк се изправяше. Жабата я нямаше.

Няколко секунди тя го гледа слисано.

— Какво направи?

— Освободих слугата си. — Очите му гледаха встрани. Пръстите на едната му ръка си играеха с яката.

— Но… информацията! Хопкинс! — Беше наистина объркана.

— Ще я получа от слугата ми след два дни. През това време същността му ще се е възстановила достатъчно на Другото място, за да бъде в състояние да говори с мен.

— Два дни! — Госпожица Фарар изписка леко ядосано. — Тогава може да е прекалено късно! Нямаме представа какво Хопкинс…

— Той беше ценен прислужник — рече Мандрейк. Погледна я, а очите му бяха мрачни и далечни, въпреки че лицето му се бе изчервило при думите й. — Няма да е прекалено късно. Ще говоря с него, когато същността му се излекува.

Очите на госпожица Фарар проблясваха мрачно. Тя пристъпи по-близо и Мандрейк улови внезапен полъх на нарове с малко лимон.

— Мислех си — каза тя, — че цениш моето внимание по-високо, отколкото разляната слуз на един гаснещ демон. Имаше важна информация, която трябваше да вземем… и ти го освободи!

— Само временно. — Мандрейк бе махнал с ръка и бе изрекъл задъхано някаква дума: обгради ги Балон на тишината, заглушаващ думите им за тълпата, която сега се блъскаше на входа на залата откъм градината. Всички още носеха маските си: той зърна искрящите, разнообразни цветове, странните, екзотични форми, празните процепи за очите. Той и Фарар бяха единствените магьосници без маски — това го караше да се чувства незащитен и гол. Освен това знаеше, че няма истински отговор на нейния гняв, защото действията му бяха изненадали дори самия него. Това от своя страна го ядоса.

— Моля те, контролирай се — каза той студено. — Върша с робите си каквото аз реша.

Госпожица Фарар се изсмя късо и диво.

— Наистина е така. Твоите роби… или може би имаш предвид своите малки приятели?

— О, я стига…

— Достатъчно! — Тя се извърна от него. — От доста време хората търсят слабото ти място, господин Мандрейк — каза през рамо, — и аз, без да искам, го открих. Удивително! Никога не бих се досетила, че си такъв сантиментален глупак. — Палтото й се уви около нея, с високомерни стъпки мина през мембраната на Балона и без повече да погледне назад, тя излезе от залата.

Мандрейк я гледаше как си отива. Пое си дълбоко дъх. После, с една-единствена дума, развали Балона на тишината и бе залят от океан от шум и суета, над който витаеше възбудата от интригантството.