Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (36)

30

Е, доста се забави, помисли Кити.

Какво имаш предвид? Та ти току-що пристигна.

Глупости! Нося се тук от сума ти време. Те витаеха около мен и ми казваха да си ходя и, че съм нищо, и да не се занимавам да търся и аз започнах да им вярвам, Бартимеус. Вече се бях отказала напълно, когато се появи при мен.

Отказала? Та ти си тук от не повече от няколко секунди. Земно време, искам да кажа, тук то не работи по същия начин. По-изкривено е. Бих се опитал да ти обясня, но виж, важното е, че ти си тук. Не мислех, че ще дойдеш.

Не беше толкова трудно. Предполагам това е, защото ти ми помогна да премина.

По-трудно е, отколкото си мислиш. Ти си първата успяла след Птолемей. Необходимо е да можеш да се отделяш от себе си, което е невъзможно за магьосниците, поради това, което са. Неуспелите полудяват.

И на мен това ми е проблемът сега, това отделяне. Това, че не съм аз.

Защо не пробваш да си направиш форма? Нещо, върху което да се съсредоточиш. Може да се почувстваш по-добре.

Вече направих няколко! Единствената, която се получи, беше топка, а това явно ги… ги ядоса.

Ние не сме ядосани. Изглеждам ли ти ядосан?

Кити изгледа далечния, проблясващ образ. Представляваше величествена жена, тъмнокожа, с дълга шия. Носеше висока шапка и дълга бяла тога. Седеше върху мраморен трон. Лицето беше красиво и спокойно.

Не, помисли си, никак. Но ти си различен.

Не говоря за нея. Това не съм аз — това е спомен. Аз съм навсякъде около теб. Ние сме навсякъде около теб. Нещата не са като от твоята страна на Портата. Тук няма разлика между духовете. Всички сме едно. А това сега включва и теб.

Наоколо се завъртяха ленти от сенки и някаква тъкан, сякаш, за да потвърдят. Образът на жената изчезна; появиха се други. Кити виждаше всеки един от тях удесеторен, като пречупен през окото на насекомо, но знаеше, че не образите се умножаваха, а тя самата.

 

 

Това не ми харесва много, помисли си тя.

Картините са спомени; някои от тях дори биха могли да бъдат твои. Малко е трудно да го разбереш, знам. Птолемей също реши, че е сложно, но се оправи когато си направи собствена форма. Доста артистична беше, много близка до неговата. Защо не опиташ пак?

Мога да правя топка.

Няма да си общувам с топка. Имай малко увереност.

Кити се стегна и насочи волята си към стрелкащите се вещества. Както и преди, тя успя да създаде нещо подобно на човешка форма. Имаше тресяща се глава, дълго слабо тяло, което завършваше с триъгълна маса, която би могла да е пола, имаше две клечковидни ръце и чифт крака като хоботи. Изглеждаше тромаво. Няколко езика от материя го огледаха внимателно.

Това пък какво е?

Това е ръка.

А, да. Това си е облекчение. Хммм… Така ли се виждаш ти самата, Кити? Тук си имаме сериозен проблем със самомнението. Ето ти съвет: истинските ти крака не са чак толкова дебели. Поне не около глезените.

Трудно, помисли си Кити. Това е най-доброто, на което съм способна.

 

 

Поне си дай лице и, за бога, направи го хубаво.

Кити се напрегна силно и успя да оформи чифт свински очи, дълъг нос като на вещица и уста, изкривена в уродлива и неустойчива усмивка.

Е, изобщо не си Леонардо.

Наблизо просветна бърз образ — брадат мъж взрян в стена.

Би помогнало, помисли Кити побесняла, ако имах нещо друго за гледане вместо тази бъркотия. С невероятно усилие тя накара заместителя на тялото си да протегне ръка към въртящата се наоколо материя. Част от извиващите се езици се свиха назад в подигравателен ужас.

Вие хората сте толкова непоследователни. Заявявате, че обичате стабилността и реда, но какво е Земята, ако не една голяма бъркотия? Накъдето и да погледнеш — хаос, насилие, разкол и конфликти. Тук е много по-спокойно. Но може би аз мога да ти помогна в тази ситуация. Да направя нещата малко по-лесни. Сега запази контрол над това твое прекрасно тяло. Не бих искал онова подобие на ръка да изпадне — това би развалило съвършенството.

Пред погледа на Кити най-близката течаща материя претърпя трансформация. Блещукащите езичета от светлина се удължаваха и се втвърдяваха на различни нива. Извивките и спиралите се изправяха и нарастваха, разширяваха се, съединяваха се и отново се разделяха. След секунди около тялото й се оформи подобие на стая: стъклен под; квадратни колони от всички страни; зад тях имаше стъпала, водещи към един ръб; после — нищо. Отгоре имаше прост, равен таван, също прозрачен. Оттатък покрива, между колоните, под пода — неотслабващото движение на Другото място продължаваше неукротимо.

Илюзията за физическо пространство изведнъж вся у Кити страх от празнотата наоколо. Фигурата й се беше свила в центъра на стаята, възможно най-далеч от краищата.

Така как е?

Ами… става. А ти? Къде си?

Аз съм тук. Не е нужно да ме виждаш.

Но бих предпочела да е така.

О, много добре. Предполагам, че аз съм домакинът.

Измежду колоните в края на малката зала пристъпи фигура — момчето с неостаряващото лице. Ако на Земята е бил привлекателен, тук той беше сияйно красив. Лицето му излъчваше радост и спокойствие, кожата му грееше от светлина и цвят. Той премина тихо по пода и спря пред формата на Кити с треперлива глава, хилав гръден кош и трътлести бедра.

Благодаря ти, помисли си Кити горчиво. Така се чувствам много по-добре.

 

 

Всъщност, това не съм аз, както и ти не си това. На практика ти си толкова част от тази форма, колкото и аз. В Другото място няма никакви разделения.

Не се чувствах така преди да дойдеш. Казаха ми, че не съм желана тук, казаха, че съм луда.

Само защото постоянно се опитваш да ни наложиш ред, а редът означава ограничения. Тук не трябва да има ограничения: нищо точно, нищо определено. Дали ще е недодялана тънка фигура или плаваща топка. Или „къща“ като тази. Момчето махна безгрижно с ръка. Това тук е чуждо и не може да съществува дълго. Боли ни, когато сме ограничени по какъвто и да е начин.

Момчето отстъпи от нея и погледна между две колони към стрелкащите се светлини. Фигурата на Кити се заклатушка след него.

Бартимеус…

Имена, имена, имена! Те са най-основното ограничение. Те са най-ужасното проклятие. Всяко едно осъжда на робство. Тук ние сме едно цяло — нямаме имена. Но какво правят магьосниците? Протягат се чрез призоваванията си; думите им ни изтеглят, пищящо парче след парче. С преминаването на всяко парче, то се определя: придобива име и свои сили, но се отделя от останалите. И какво се случва после? Като циркаджийски маймуни ние правим номера, за да угодим на господарите си, иначе те нараняват крехката ни същност. Дори и след като се върнем тук, пак не сме в безопасност. След като едно име вече ни е дадено могат да ни извикват отново и отново, докато ни се износи същността.

Той се обърна и потупа Кити по подобието на тил на закръглената й глава.

Толкова си обезпокоена от свързаността на нещата тук, че предпочиташ да се лепнеш за нещо толкова отблъскващо, като тази уродлива форма — сигурен съм, че не се обиждаш, — вместо да се носиш свободно с нас на воля. За нас, на Земята, е точно обратното. Изведнъж ни откъсват от тази течност, оставят ни сами и уязвими в един свят на порочна определеност. Промяната на формата малко успокоява, но никога не спира болката задълго. Нищо чудно, че някои от нас негодуват.

Кити бе пренебрегнала монолога. Толкова се дразнеше от грубостта на творението си, че скришом променяше размера на главата, като насочваше част от материята надолу, за да уголеми торса й. Малко беше намалила и носа, стесни устата и я поизправи. Да… беше чувствително по-добре. Момчето извъртя очи.

Точно това имам предвид! Ти не можеш да спреш да мислиш, че това нещо по някакъв начин си ти. Това не е нищо повече от марионетка. Остави го на мира.

Кити преустанови опитите си да изтегли малко коса от тила на създанието. Насочи цялото си внимание към сияещото момче, чието лице изведнъж стана сериозно.

Защо дойде тук, Кити?

Защото така е направил Птолемей. Исках да си докажа, да покажа, че ти се доверявам. Ти каза, че след като е успял, си щял да си щастлив да си негов роб. Е, аз не искам роби, но наистина се нуждая от твоята помощ. Това е, за което дойдох.

Очите на момчето приличаха на черни кристали, осеяни със звезди.

Как искаш да ти помогна?

Знаеш… Онези… духове, които са се освободили. Планират да нападнат Лондон, да избият хората.

Още ли не са го направили? отбеляза небрежно момчето. Много се бавят.

Не бъди жесток!

Във вълнението си създанието на Кити размаха кокалестите си ръце над главата и залитна напред. Момчето отстъпи назад изненадано.

Повечето хора в Лондон са невинни! Те не искат магьосниците също като вас. Моля те от тяхно име, Бартимеус. Точно те ще страдат, когато армията на Нуда се развилнее.

Момчето кимна тъжно.

Факарл и Нуда са болни. Така се случва с някои от нас, когато ни призовават твърде често. Робството ни покварява. Личностите ни стават безчувствени, брутални и отмъстителни. Обръщаме много повече внимание на обикновените унижения, понесени във вашия свят, отколкото на чудесата и удоволствията на това място. Трудно е за вярване, но е истина.

Кити вдигна очи към проблясъците на светлина и безкрайността от движеща се същност.

Какво всъщност правите тук? попита тя.

Тук не става въпрос за правене. Става въпрос за съществуване. Не очаквай да разбереш: ти си човек. Вие можете да виждате само повърхности, а после искате да се наложите над тях. А Факарл, Нуда и останалите са били изкривени от вашето виждане. Сега те се определят чрез омразата. Тя е толкова силна, че те искат да се отделят от това място, само и само за да могат да си отмъстят. Донякъде това представлява окончателна капитулация пред ценностите от вашия свят. Ей, ставаш все по-добра в боравенето с това нещо…

Защитена от енергиите на Другото място, Кити откри, че й е по-лесно да насочва фигурата си. Ходеше наперено напред-назад из малката зала, люлееше ръце и движеше отсечено главата си настрани, сякаш благодареше на някаква публика. Момчето кимна одобрително.

Знаеш ли, това е почти подобрение на истинското ти аз.

Кити не му обърна внимание. Фигурата й спря до момчето.

Направих това, което е направил и Птолемей. Доказах се пред теб. И ти отвърна на призива ми, ти го прие. Сега имам нужда от помощта ти, за да спрем това, което Факарл и Нуда правят.

Момчето се усмихна.

Саможертвата ти наистина е голяма и, в памет на Птолемей, ще се радвам да върна жеста. Но има две пречки за това. Първо, ще трябва да ме призовеш обратно на Земята, а това може вече да е извън възможностите ти.

Защо? — попита Кити.

Момчето я гледаше с внимателно, почти мило изражение. Това я обезкуражи.

Защо? — попита тя отново.

Втората пречка, продължи момчето, е злощастната ми слабост. Не съм бил тук достатъчно дълго, за да си възвърна напълно енергията, а Факарл — да не говорим за Нуда — има повече сила дори в един от тлъстите си пръсти, отколкото аз в цялото си тяло в този момент. Не съм склонен да се поробя, защото със сигурност ще бъде фатално. Съжалявам, но е така.

Това няма да е поробване. Казах ти го и преди.

Фигурата разколебано протегна ръка към момчето.

Но ще бъде фатално.

Кити свали ръката си.

Добре. Ами ако имахме Жезъла?

На Гладстон ли? Как ще се сдобиеш с него? Кой ще го употреби? Ти не можеш.

Натаниел се опитва да го вземе в момента.

Това е много добре, но дали ще може да го използва… Чакай малко!

Сияещите черти на момчето се изкривиха, изгубиха форма, сякаш съчувстващият интелект се бе отдръпнал шокирано. Секунда по-късно бяха идеални както преди.

Я да си изясним нещо. Казал ти е името си?

Да. Сега…

Това ми харесва… Това ми харесва! Причинявал ми е болка години наред, само защото бих могъл да го издам, а сега го казва на всяка женска, която срещне и то безплатно! Кой друг знае? Факарл? Нуда? Я ми кажи, издокараха ли му името в неонови светлини из целия град? А аз не съм казвал на никого!

Изпусна се последния път, когато те призовах.

Е, като изключим това.

Но ти можеше да кажеш на враговете му, нали, Бартимеус? Щеше да намериш начин да му навредиш, ако наистина го искаше. И Натаниел също го знае, мисля. Разговарях с него.

Момчето изглеждаше замислено.

Хмм. Знам ги тия ваши разговори…

Както и да е, той отиде за Жезъла, а аз дойдох да те намеря. Заедно…

Както и да го погледнеш, никой от нас не е в състояние да се бие. Вече не. Първо, теб те отписваме напълно. Що се отнася до Мандрейк, последния път когато се опита да използва Жезъла, изпадна в безсъзнание. Какво те кара да мислиш, че сега ще има силата? Като го видях последно беше изтощен… Освен това моята същност е толкова разнебитена, че не бих могъл да поддържам дори една проста форма на Земята, да не говорим за това да съм от полза. Може би дори няма да понеса болката от материализирането. Факарл е направил едно нещо както трябва. Не му се налага да се тревожи за болката. Не, нека да погледнем фактите в лицето, Кити… Никакъв отговор. Какво? Какво има?

Фигурата на Кити бе наклонила кръглата си глава и гледаше момчето мълчаливо и настойчиво. То се почувства притеснено.

Какво? Какво си мислиш…? О! Не! Няма начин!

Но, Бартимеус, това ще защити същността ти. Няма да усещаш никаква болка.

Ъъъ. Не.

И ако обединиш силата си с нас, може би Жезълът…

Не!

Какво щеше да направи Птолемей?

Момчето се извърна. Отиде до най-близката колона и седна на стъпалата, загледан навън във вихрещото се нищо.

Птолемей ми показа как можеше да бъде, каза то накрая. Мислеше си, че ще е един от многото. Но за две хиляди години, Кити, ти си единствената, която ни е последвала. Единствената. Аз и той си общувахме като равни в продължение на две години. Аз му помагах от време на време; от своя страна той ми позволи да изследвам вашия свят. Скитах се чак до оазиса Физън^[1] и до залите с колони в Аксум^[2]. Скитах се над белите хребети на планините Заргос и из сухите дерета на пустините Хеджаз^[3]. Летях с ястребите в перестите облаци, високо, високо над земи и морета, и когато се завърнах вкъщи, отнесох със себе си спомените за онези места.

Докато говореше, отвъд колоните на залата танцуваха малки, блещукащи образи. Кити не можеше да ги различи, но не се съмняваше, че показваха сцени от чудесата, които Бартимеус беше видял. Тя накара фигурата си да седне на едно стъпало до него. Краката им се поклащаха над нищото.

Преживяването, продължи момчето, беше невероятно. Свободата ми приличаше на тази, която имам тук, а видяното ме заинтригува. Болката, която усещах, никога не беше прекалено силна, понеже можех да се върна тук, когато си поискам. Как само танцувах между световете! Птолемей ми даде прекрасен подарък и аз никога не го забравих. Бяхме заедно в продължение на две години. После той умря.

Как? попита Кити. Как е умрял?

Първо не последва отговор. После:

Птолемей имаше братовчед, наследника на египетския трон. Той се страхуваше от силата на моя господар. На няколко пъти се опита да се отърве от него, но ние — другите джинове и аз му заставахме на пътя.

Навън, във въртящата се материя, Кити зърна повтарящи се образи, доста по-ясни от обикновено: фигури клекнали на перваза на прозорец, хванали дълги извити ножове; демони, стрелкащи се над покривите през нощта; войници пред врата.

Исках да го отведа от Александрия, най-вече защото пътуването му дотук го бе направило по-уязвим. Но той беше инатлив; отказа да тръгне, дори и след като в града пристигнаха римски магьосници и бяха настанени от братовчед му в цитаделата на двореца.

Бързи проблясвалия в пространството: остри триъгълни платна, кораби под кулата на фар; шестима бледи мъже в груби кафяви пелерини, застанали на кей.

На господаря ми му харесваше, продължи момчето, да бъде носен из града през повечето сутрини и над него да се носят ароматите на пазарите — на подправки, цветя, смоли и кожи. В Александрия бе представен целият свят и той го знаеше. Освен това хората го обожаваха. Моите другари джинове и аз го носехме в покритата му носилка.

Тук Кити зърна бегло стол със завеси, качен на прътове. Носеха го черни роби. Наоколо имаше щандове и хора, лъскави неща и синьо небе.

Образите изгаснаха. Момчето седеше мълчаливо на стъпалото.

Един ден, продължи то, го занесохме до пазара за подправки — любимото му място, където миризмите бяха най-опияняващи. Беше глупаво от наша страна да го правим; улиците бяха тесни, задръстени с хора. Движехме се бавно.

Кити видя дълъг, нисък щанд, осеян с купища дървени кутии, всички пълни с разноцветни подправки. Един бъчвар седеше с кръстосани крака пред отворена врата и огъваше метални ленти на обръчи. Други образи се появяваха и изчезваха: къщи, боядисани в бяло; кози, скитащи се сред тълпите; деца, застинали в устрема си. И отново столът със спуснатите завеси.

Насред пазара забелязах нещо да се движи на един покрив право пред нас. Дадох пръта си на Пенренутет, превърнах се на птица и се издигнах да проверя. Над покривите видях…

Той спря. Структурата на Другото място беше черна като сироп. Въртеше се ядосано, бавно, осветявана от светкавици. Затрептя образ — простиращи се надалече покриви, избелени като кости от парещото слънце. На фона на небето се открояваха силуетите на тъмни фигури — огромни разперени крила, протегнати дълги опашки. Тук-там по бронята им просветваха светлинки. Сега Кити видя ужасни картини: змийска глава; вълча муцуна; ухилено, безкожо лице с оголени зъби. Картината изчезна.

Римските магьосници бяха призовали много джинове. Също и африти. Нахвърлиха ни се от всички страни. Ние бяхме само четирима джинове. Какво можехме да направим? Останахме и се бихме. Там, сред хората на улицата, ние стояхме и се биехме за него.

Една последна бъркотия от образи, бързо сменящи се и разфокусирани — дим, експлозии, нагоре-надолу по тясната уличка пукаха синьо-зелени енергии. Чуваха се писъците на хората. Демонът с безкожото лице падна от високото, стиснал с нокти дупката на гърдите си. Другите джинове — единият имаше глава на хипопотам, другият клюн на ибис — също стояха близо до стола със завесите.

Афа умря първи, продължи момчето. После Пенренутет и Тети. Издигнах Щит и грабнах Птолемей. Разбих една стена, убих онези, които ме преследваха и се понесох в небето. Спуснаха се след нас като рояк пчели.

Какво се случи? попита Кити. Момчето отново бе замлъкнало. В празнотата не се появяваха никакви образи.

Удари ме Детонация. Рани ме. Не можех да летя. Нахълтах в малък храм и се барикадирах вътре. Птолемей не беше в добра форма — искам да кажа, че беше по-зле, отколкото преди. Мисля, че беше заради дима. Врагът обгради храма. Нямахме изход.

И после?

Не мога да говоря за това. Той ми направи последен подарък. В това е същността на въпроса. Тогава момчето сви рамене. За пръв път се обърна и погледна фигурата на Кити. Бедният Птолемей! Той мислеше, че примерът му ще помогне нашите видове да се помирят. Беше убеден, че разказът за пътуването му ще бъде четен през вековете и ще доведе до обединение на световете. Така ми каза, точно на това място! Е, въпреки цялата му просветеност и мъдрост, той сгреши. Той умря и идеите му бяха забравени.

Създанието на Кити се намръщи.

Как може да говориш така, след като сега и аз съм тук? И Натаниел е чел книгата му, и господин Бътън, и…

Апокрифите са само част от цялата история. Птолемей така и не доживя да напише останалото. Освен това хората като Натаниел четат, но не вярват.

Аз повярвах.

Да. Така е.

Ако се върнеш и помогнеш да спасим Лондон, по някакъв начин ще продължиш делото на Птолемей. Хората и джиновете ще работят заедно. Това е искал той, нали така?

Момчето погледна навън в празнотата.

Птолемей не ми поставяше искания.

Аз също не поставям искания. Ти можеш да направиш каквото си пожелаеш. Моля те за помощ. Ако не искаш да се отзовеш, така да бъде.

Ами…

Момчето протегна тънките си, кафяви ръце.

Това противоречи на здравия разум, но ще е хубаво да си уредя сметките с Факарл. Ще ни трябва обаче Жезъла. Без него нищо няма да стане. И освен това, няма да оставам дълго, особено щом ще съм натикан в…

Благодаря ти, Бартимеус! В прилив на благодарност, фигурата на Кити се наведе настрани и метна тънките си ръце през врата на момчето. Топчестата глава се отпусна за момент на нежната кафява ръка.

Добре де, добре. Не изпадай в сантименталности. Ти направи своята саможертва. Сега, предполагам, е мой ред.

Твърдо, но сдържано, момчето се измъкна от бъркотията от крайници и се изправи на стъпалото.

Най-добре се връщай, каза то. Преди да е станало прекалено късно.

Фигурата на Кити вдигна поглед, главата й се наклони обвинително, после тя скочи ядосано на крака.

Какво точно имаш предвид? Постоянно го повтаряш. Каква саможертва?

Мислех, че знаеш. Съжалявам.

Какво? Ей сега ще те цапна!

Как? Нямаш никакви ръце.

Или… или… Ще те бутна от ръба. Просто ми кажи!

Истината, Кити, е, че Другото място не е благоприятно за хората. По същия начин, както моята същност страда на Земята, така и твоята същност страда тук.

Тоест?

Тоест, ти доброволно си се отделила от тялото си. Не за дълго, което е предимство. Птолемей остана тук много повече време. Задаваше въпроси, постоянно задаваше въпроси. Той остана тук двойно по-дълго от теб. Но…

Но? Хайде де.

Фигурата подскочи напред с протегнати ръце и нападателно наведена глава. Момчето отстъпи назад до последното стъпало и се залюля на ръба на бездната.

Не виждаш ли колко добра ставаш в боравенето с това нещо? Първата ти фигура беше безнадеждна. Ти вече забравяш земните си връзки! Когато Птолемей се върна, беше забравил почти всичко. Не можеше да ходи, едва успяваше да използва крайниците си… Беше му необходима адски много сила дори само за да ме призове отново. И това не е всичко. Докато ти си тук, на Земята тялото ти умира. Не можеш да го виниш, нали? То беше изоставено. По-добре се връщай бързо, Кити. По-добре се връщай бързо.

Но как? прошепна тя. Аз не знам как.

Облада я страх; фигурата, създанието й с топчестата глава, стоеше отчаяно на стъпалото. Момчето се усмихна, пристъпи напред и я целуна по челото.

Лесна работа, каза Бартимеус. Портата все още е отворена. Аз мога да те освободя. Спокойно. Работата е уредена. Ти свърши своята част.

Той отстъпи. Фигурата на Кити, момчето и залата с колоните избухнаха и се превърнаха в ивици и ленти. Кити се хвърли във водовъртежа на Другото място, сред светлини и въртящи се цветове. Тя се носеше ли, носеше. Навсякъде около нея цареше безтегловността на смъртта.