Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (12)

8

Следобедната среща на Съвета беше още по-незадоволителна, отколкото Джон Мандрейк се бе опасявал. Състоя се в Залата на статуите в Уестминстър — правоъгълна стая, изградена от розово-сив камък, с високи средновековни сводове и под, покрит с плочи, плътно застлани с персийски килими. В дузина ниши по стените бяха разположени статуите в реален размер на великите магьосници от миналото. Там, в ъгъла, строг и неприветлив, стоеше Гладстон. Срещу него, в крещящ редингот, беше смъртоносният му съперник Дизраели. Имаше статуи и на всички следващи министър-председатели, както и на други аристократи. Все още не всички ниши бяха запълнени, но господин Девъро, настоящият премиер, бе наредил в тях да се поставят пищни аранжировки от цветя. Предполагаше се, че незаетите места му напомняха за собствената му тленност.

По тавана се носеха кълба от дяволски светлини, които открояваха голямата кръгла маса от английски дъб в центъра на стаята, полирана до съвършенство от работливи дяволчета. Около нея седяха членовете на Съвета — най-видните хора в Империята — и си играеха с химикалките си и бутилките с минерална вода.

Господин Девъро бе избрал кръгла маса по дипломатични причини. Технически никой не беше по-висш от останалите — една възхитителна политика, която бе подронена от настояването му да използва гигантски златен стол, богато украсен с тлъсти херувимчета. Господин Мортенсен, министърът на войната, бе последвал примера му с впечатляващ стол от полирана секвоя. За да не остане по-назад, господин Колинс от Хоум Офис, бе отвърнал с величествен трон, инкрустиран със смарагди и украсен с ароматизирани пискюли. И така нататък. Само Джон Мандрейк и някогашната му господарка Джесика Уитуел бяха устояли на изкушението да променят по някакъв начин столовете си.

Местонахождението на стола на всеки магьосник също бе внимателно извоювано, докато ситуацията се бе стабилизирала така, че да отразява формиращите се в Съвета фракции. Двамата фаворити на господин Девъро — Джон Мандрейк, министър на информацията и Джейн Фарар от полицията — седяха от двете му страни. От другата страна на Фарар седяха госпожа Уитуел и господин Колинс, за които се знаеше, че са скептично настроени за изхода от войната. До Мандрейк бяха господин Мортенсен и госпожа Малбинди от външното министерство: понастоящем правителството следваше именно тяхната политика.

Най-неочаквано срещата започна с рекламно съобщение. От една странична стая, върху платформа с колелца, излезе гигантско буботещо кристално кълбо. Дърпаха го цяла банда поробени дяволчета, водени от фолиот-надзирател, който боравеше много умело с камшика си от конски косми. Когато се приближиха до масата, фолиотът нададе вик, дяволчетата застанаха нащрек и с изплющяването на камшика изчезнаха едно след друго сред облаци цветен дим. Кристалното кълбо сияеше последователно в розово и оранжево. В средата му се появи широко ухилено лице, което намигна и заговори.

— Уважаеми дами и господа от Съвета! Нека ви напомня, че има само два дни до театралното събитие на десетилетието, общественото събитие на годината! Резервирайте билетите си сега за премиерата на най-новата ми творба, основана на живота на нашия обичан приятел и лидер, господин Рупърт Девъро! Пригответе се да се смеете, да плачете, да аплодирате и да пеете на представлението От Уопинг до Уестминстър: Една политическа Одисея. Доведете половинките си, доведете приятелите си и не забравяйте носните си кърпички. Аз, Куентин Мейкпийс, ви обещавам една сензационна нощ!

Лицето избледня и кълбото угасна. Събралите се министри се покашляха и се раздвижиха на местата си.

— Мили Боже — прошепна някой, — това е мюзикъл.

Господин Девъро им се усмихна лъчезарно.

— Сладкото напомняне на Куентин е малко излишно — каза той. — Сигурен съм, че всички вие вече имате билети.

Така и беше. Нямаха голям избор.

Започнаха с работата. Господин Мортенсен докладва за последните вести от Америка, донесени от джинове през океана. Нещата не вървяха: безизходица в пустошта, дребни схватки, не бе постигнат никакъв съществен напредък. Така беше от седмици.

Джон Мандрейк почти не слушаше. Отчетът бе предвидим и потискащ. Това само увеличи разочарованието, което кипеше в него. Всичко бе извън контрол — войната, обикновените хора, положението в цялата Империя. Трябваше да се направи нещо решително и то скоро, ако искаха да спасят нацията. И той знаеше какво беше това нещо. Жезълът на Гладстон — оръжие с невероятна сила — лежеше безполезно в трезора точно под тази стая, плачещо да бъде извадено от някой, който имаше таланта да го използва. Ако се употребеше правилно, щеше да унищожи бунтовниците, да усмири враговете на Британия и да накара обикновените да се върнат тичешком обратно на работа. Но беше необходим магьосник от най-високо ниво, за да го управлява, а Девъро не беше такъв. Затова, от страх за собственото си положение, той го държеше под ключ на сигурно място.

Дали Мандрейк щеше да съумее да използва Жезъла, ако му се дадеше такава възможност? Честно казано, не знаеше. Може би. Той бе най-силният магьосник в стаята, може би с изключение на Уитуел. От друга страна, три години по-рано, когато бе осигурил Жезъла на правителството, той се беше опитал да го използва и се бе провалил.

Тази разочарована амбиция, примесена със съмнение в себе си, допринасяше за безразличието, което го бе обзело напоследък. Ден след ден работата му бе безплодна — беше обграден от каращи се глупаци, без да може да подобри положението. Единствената бледа надежда идваше от издирването на предателя Хопкинс. Вероятно там можеше да направи пробив, поне веднъж да постигне нещо съществено. Е, трябваше да изчака да види какво ще открие Бартимеус.

Мортенсен продължаваше да говори монотонно. Обхванат от скука, Мандрейк драскаше несвързани бележки в тефтера си. Отпиваше от водата и преценяваше останалите членове на Съвета един по един.

Първо: Министър-председателят. Косата му бе изпъстрена със сиви кичури, лицето му беше подуто и на петна заради напрежението от войната. Около него се носеше някакво мрачно чувство; изглеждаше нерешителен и колеблив. Единствено когато говореше за театър, у него се прокрадваше следа от старата му жизненост, от заразителната харизма, която бе вдъхновявала Мандрейк толкова силно като момче. Понякога той бе опасно отмъстителен. Неотдавна предшественичката на господин Колинс в Хоум Офис, жена на име Харкнет, се беше изказала против политиката му. Същата вечер за нея бяха отишли шест хорли. Подобни събития тревожеха Мандрейк. Те не предполагаха ясното мислене на стойностния водач. Освен това не беше редно да се постъпва така.

До Девъро седеше Джейн Фарар. Усещайки оценяващия му поглед, тя вдигна очи и се усмихна. Погледът й беше заговорнически. Докато я гледаше, тя надраска нещо на лист хартия и го бутна към него. Пишеше: ХОПКИНС. НЕЩО НОВО? Той поклати глава и раздвижи устни: „Прекалено рано“. Направи разочарована физиономия и обърна поглед към съседа й.

Министърът на сигурността, Джесика Уитуел, бе издържала няколко години без доброжелателството на министър-председателя, а сега уверено си го връщаше. Причината беше проста — тя бе прекалено силна, за да я пренебрегват. Живееше пестеливо, не се опитваше да трупа огромно богатство и посвещаваше енергията си на подобряването на службите по сигурността. Благодарение на усилията й напоследък бяха пресечени множество нападения. Бе все така слаба като скелет, косата й беше призрачно бяла и щръкнала. Тя и Мандрейк се отнасяха един към друг с уважителна ненавист.

Вляво от нея седеше господин Колинс, най-новият член на Съвета. Той беше пламенен дребен мъж, смугъл, с кръгло лице и постоянно блестящи от възмущение очи. Няколко пъти бе наблегнал на щетите, които войните нанасяха на икономиката. Благоразумно, обаче, той се бе спрял малко преди открито да поиска спиране на вражеските действия.

От дясната страна на Мандрейк се намираше военната групировка: първо, Хелън Малбинди, външен министър. По природа беше хрисима и отстъпчива, но напрежението от сегашния й пост я беше направило склонна към изблици на силна ярост сред персонала. Носът й беше добър индикатор за настроението й: при стрес той побеляваше и се обезкървяваше. Мандрейк не я ценеше много.

Карл Мортенсен, министърът на войната, седеше до Малбинди и приключваше доклада си. В продължение на години щастливата звезда не го напускаше. Именно той беше най-големият привърженик на войната в Америка, точно неговите стратегии се следваха най-неотклонно. Тънката му руса коса беше дълга (не беше благоволил да я подстриже по военному) и все още говореше уверено за успех. И все пак вече си беше изгризал ноктите докрай, а другите членове на Съвета го гледаха твърдо с поглед на лешояди.

— Напомням на всички ви, че трябва да продължим да полагаме усилия — казваше той. — Моментът е съдбоносен. Бунтовниците са изтощени. От друга страна, ние едва сме показали възможностите си. Можем да поддържаме присъствието си там поне още една година.

В златния си стол господин Девъро прокара пръст по задника на едно херувимче и каза меко:

— След още една година няма да си в тази стая, Карл. — Той го погледна изпод подутите си клепачи и се усмихна. — Освен ако не си част от украсата.

Господин Колинс се изкиска, а госпожица Фарар се усмихна ледено. Мандрейк изгледа върха на химикалката си.

Господин Мортенсен бе пребледнял, но издържа погледа на министър-председателя.

— Няма да ни е необходима цяла година, естествено. Използвах думата само образно.

— Една година, шест месеца, шест седмици — все едно. — Госпожа Уитуел говореше ядосано. — Междувременно нашите врагове по света вземат надмощие. Навсякъде се говори за бунт! Империята кипи от вълнения.

Мортенсен се намръщи.

— Преувеличаваш.

Девъро въздъхна.

— Какъв е твоят доклад, Джесика?

Тя се поклони сковано.

— Благодаря ти, Рупърт. Само през изминалата нощ бяха извършени три отделни нападения над собствената ти земя! Моите хора унищожиха холандска ударна група край бреговете на Норфолк, докато джиновете на Колинс трябваше да отблъскват въздушно нападение над Саутхамптън. Предполагаме, че са били испански демони, нали така, Брус?

Господин Колинс кимна.

— Носеха жълто-оранжеви наметки, украсени с оръжията на Арагон. Изсипаха дъжд от Инферно над центъра на града.

— Междувременно друга шайка демони вилняха в Кент — продължи госпожа Уитуел. — Смятам, че господин Мандрейк се е справил с това — подсмръкна тя.

— Така е — рече любезно Джон Мандрейк. — Вражеските сили бяха унищожени, но нямаме улики откъде са.

— Жалко. — Тънките бели пръсти на Уитуел потропаха по масата. — Дори и при това положение проблемът е ясен: този феномен се наблюдава в цяла Европа, а основните ни сили не са ни под ръка, за да го смажем.

Господин Девъро кимна изморено.

— Така е, наистина. Някой друг освен мен иска ли нещо сладко? — Той се огледа. — Не? Тогава аз ще си взема.

Изкашля се. До стола му се появи висока, сива сянка и с призрачните си пръсти постави златен поднос пред него. Беше отрупан догоре с жълти пайове и сладкиши. Сянката изчезна. Девъро си избра глазирана поничка.

— Ах, превъзходна е. Джейн, моля те, запознай ни с гледната точка на полицията относно положението в страната.

Госпожица Фарар зае отпусната поза, която въпреки всичко доста добре демонстрираше фината й фигура.

— Честно казано, доста е тревожно. Не само че са налице тези атаки, с които е трудно да се справим, а и населението е неспокойно. Все повече и повече хора изглежда са устойчиви на магически нападения. Виждат отвъд илюзиите, наблюдават шпионите ни… Проведоха се стачки и демонстрации, вдъхновени от техния пример. Считам това за потенциално по-важно дори и от войната.

Министър-председателят избърза частичките захар от устата си.

— Джейн, Джейн, не бива да се плашим. Можем да се справим с обикновените хора своевременно. Неспокойни са заради войната. — Той погледна многозначително към Мортенсен.

Госпожица Фарар наклони глава. Един кичур коса падна красиво върху лицето й.

— Естествено, решението е ваше, сър.

Господин Девъро плесна с ръка по бедрото си.

— Със сигурност е така! И решавам, че сега ще направим кратка почивка. Кафе и сладкиши за всички!

Сянката се върна. Министрите приеха освежаващите напитки и храна с различна доза неохота. Мандрейк се наведе над чашата си и отново погледна Джейн Фарар. Наистина бяха съюзници в Съвета: останалите не им вярваха, Девъро ги покровителстваше, дълго време бяха на една страна. Но това не означаваше много. Подобни съюзи се разваляха за част от секундата. Винаги му беше трудно да разбере съчетанието на силната привлекателност с хладната твърдост на личността й. Намръщи се. Интересен беше фактът, че въпреки самоконтрола му, въпреки вярата му в достойнствата на магьосническото управление, когато погледнеше някой като Фарар отблизо, дълбоко в себе си се чувстваше несигурен, разколебан и много неспокоен. И все пак тя беше много красива.

Ако ставаше дума за това, разбира се, всички от Съвета го караха да се чувства неспокоен. Необходима му беше цялата му вътрешна твърдост, за да запази статуса си сред тях. Всеки един излъчваше амбиция, сила, ум и коварство. Никой никога не действаше против собствените си интереси. За да оцелее, той бе направил същото.

Е, може би това беше естественият ход на нещата. Никога ли не бе срещал някой, който наистина да действа различно? Неканено, в съзнанието му изплува лицето на Кити Джоунс. Абсурдно! Една предателка, агресивна, яростна и дива… Започна да рисува в тефтера си: лице с дълга, тъмна коса… Абсурдно! Както и да е, момичето бе мъртво. Задраска го набързо.

А още по-далеч в миналото — преди много, много време — се сещаше и за учителката си по рисуване.

Госпожица Лутиен. Странно, но вече не си спомняше ясно лицето й…

— Не ме ли чу, Джон?

Беше Девъро, който говореше почти в ухото му. Усети как малки парченца от захаросаната поничка бяха полепнали по бузата му.

— Обсъждаме позициите си в Европа. Поисках твоето мнение.

Мандрейк се поизправи.

— Съжалявам, сър. Ъъъ, агентите ми докладваха, че се шири недоволство чак до Италия. Имало е бунтове в Рим, доколкото знам. Но това не е в моята област.

Мършава, сурова и тънка като клечка, министърът на сигурността Джесика Уитуел заговори.

— Но е в моята. Италия, Франция, Испания и страните от крайбрежието на Северозападна Европа. Навсякъде е едно и също. Войските ни постоянно са недостатъчни. Какъв е резултатът ли? Разкол, бунтове, въстания. Цяла Европа е разбунена. Дори и последният бунтар под слънцето се готви да ни нападне. Преди да изтече месеца ще се сражаваме в дузина държави.

— Не му е сега времето за преувеличения, Джесика. — Очите на господин Мортенсен бяха твърди като стомана.

— Преувеличения ли? — Кокалестата й ръка се стовари върху масата и госпожа Уитуел се изправи. — Това ще е най-голямото въстание от 1914-та насам! А къде са силите ни? На хиляди километри! Казвам ви, че ще загубим Европа, ако не сме внимателни.

Сега и Мортенсен повиши глас и почти стана от стола.

— О, ти, вероятно, имаш разрешение на проблема, така ли?

— Разбира се, че имам. Изтегляме се от Америка и връщаме силите си у дома.

— Какво? — Мортенсен се обърна към министър-председателя с потъмняло от ярост лице. — Чуваш ли това, Рупърт? Това не е нищо друго освен злоупотреба с ранга! Това граничи с държавна измяна!

Около стиснатия юмрук на Джесика Уитуел изригна синьо-сиво сияние. Въздухът зажужа от надигналата се неземна сила. Внезапно гласът й беше станал спокоен.

— Ще бъдеш ли така добър да го повториш, Карл?

Военният министър остана скован, с пръсти вкопчени в облегалките на стола му от секвоя и стрелкащи се напред-назад очи. Накрая се отпусна назад в поза, изразяваща яростно самообладание. Сиянието около юмрука на госпожа Уитуел премигна и изгасна. Тя изчака още няколко секунди, после седна внимателно и победоносно.

Останалите министри или се усмихваха доволно, или се бяха намръщили — всеки според съюзничеството си. Господин Девъро си оглеждаше ноктите и изглеждаше леко отегчен. Джон Мандрейк се изправи. Несвързан нито с Мортенсен, нито с Уитуел, той почувства подтик да поеме инициативата, да рискува, да изостави бездействието.

— Сигурен съм, че никой от прекрасните ни министри не възнамеряваше нито да обижда, нито пък по детински да се чувства обиден — рече той. — Ясно е, че и двамата са прави: тревогата на Джесика е разумна, тъй като ситуацията в Европа става лоша; отказът на Карл да приеме поражението също е похвален. Не можем да оставим Америка в ръцете на престъпници. Бих искал да предложа решение на проблема.

— И то е? — Госпожа Уитуел не изглеждаше впечатлена.

— Изтеглянето на войските не е решение — продължи студено Мандрейк. — Това ще изпрати напълно погрешно послание към враговете ни по целия свят. Но трябва да приключим този конфликт. Демоните ни не са достатъчно, нито пък — ако господин Мортенсен ми позволи — обикновените войници. Необходимо ни е решително оръжие, което американците нямат. Нещо, с което не могат да се сражават. Елементарно. Да използваме Жезъла на Гладстон.

Бе очаквал потоп от шум в приветствие на предложението му. Не се опита да говори повече, вместо това седна със слаба усмивка. Джейн Фарар срещна погледа му и вдигна вежди учудено. Лицата на останалите изразяваха различни форми на възмущение.

— Невъзможно!

— Глупава фантасмагория!

— И дума не може да става!

Шумът утихна. Мандрейк се раздвижи.

— Извинете ме — каза той, — но не мога да разбера възраженията ви.

Карл Мортенсен направи презрителен жест.

— Жезълът не е изпробван, не е изпитан.

— Трудно се контролира — каза Хелън Малбинди.

Уитуел.

— Изключително опасно нещо — добави Джесика.

— Точно в това е смисълът — каза Мандрейк — С помощта на Жезъла Гладстон е покорил Европа. Съвсем лесно същото ще стане и с Бостън. Приятелите ни в Париж и Рим ще чуят за него и отново ще се скрият в миша дупка. Проблемът ще е разрешен. След като веднъж Жезълът прекоси океана, цялата работа ще трае не повече от седмица. Защо да го държим под ключ, след като е разрешение на всичките ни затруднения?

— Защото — рече един студен глас — нямам намерение да го използвам. А тук се слуша моята дума.

Мандрейк погледна към министър-председателя, който се бе завъртял в стола си и се беше изправил. Лицето на Девъро бе станало строго и сурово, слабохарактерността не си личеше толкова. Очите бяха тъмни и мътни.

— Предполагам, че тази сутрин си получил известие, Мандрейк — рече той. — Жезълът и други предмети бяха преместени в Залата на съкровищата в тази сграда. Заобиколени са от множество магически пазачи от високо ниво. Те няма да бъдат използвани. Разбра ли?

Мандрейк се колебаеше; замисли се дали да отстоява позицията си, но после си спомни съдбата на госпожа Харкнет.

— Разбира се, сър — започна той. — Но трябва да попитам защо…

— Трябва? Не трябва да правиш нищо! — Лицето му изведнъж се промени, разкриви се, очите станаха диви и втренчени. — Ще си знаеш мястото и няма да се опитваш да дестабилизираш този Съвет с безсмислените си теории. А сега мълчи и мисли преди да говориш отново! И внимавай, да не заподозра, че имаш свой собствен дневен ред. — Министър-председателят се извърна. — Мортенсен, донеси картите. Дай ни един сбит отчет за последните ни позиции. Разбрах, че сме притиснали бунтовниците в някаква блатиста местност…

— Това беше малко необмислено — прошепна Джейн Фарар час по-късно, докато вървеше по коридора с Мандрейк. — У когото е Жезъла, той притежава истинската власт. Девъро се страхува от това, което този човек ще направи с него.

Мандрейк кимна мрачно. Потиснатостта, която току-що бе преодолял, се беше завърнала много бързо.

— Знам. Но някой трябва да изложи ситуацията открито и ясно. Страната изпада в хаос. Няма да се изненадам, ако половината от Съвета не планират нещо.

— Концентрирай се върху заговора, за който знаем. Има ли вече нещо за Дженкинс?

— Още не. Но няма да чакаме дълго. Най-добрият ми джин работи по случая.