Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (30)

24

Точно чорбата ме спаси. Рибена чорба, гъста и мазна, изпълваща пространството на сребърния супник. Първоначално, когато бях плътно притиснат към сребърните стени, същността ми бързо се разтвори. Но съвсем неочаквано нещата се подобриха. Почти веднага след като Факарл ме остави, изпаднах в сребърно безсъзнание, а това означаваше, че гарвановата ми маскировка се разпадна. Станах на мазна, течна субстанция, не по-различна от мазнината, която плуваше в супата, отделена от среброто благодарение на бульона наоколо. Не бих казал, че бях добре, но същността ми сега се разпадаше доста по-бавно, отколкото очакваше Факарл.

Появяваха се и изчезваха проблясъци на съзнание. В един миг мислех, че съм далече-далече в Египет, разговаряйки с Птолемей за последен път. В следващия виждах как наоколо се носят парчета от моруна и палтус. От време на време в съзнанието ми отекваха думите на Факарл: „От тази вечер започваме да си отмъщаваме“. За някои това звучеше зловещо. Е, да правят каквото искат. Аз бях изморен. Бях направил достатъчно. Бях доволен да съм на спокойствие и да си умирам самичък.

И тогава, изведнъж, супата изчезна; смразяващият полъх на среброто — също. Бях освободен от супника.

Без съмнение добри новини. Проблемът беше, че не бях сам.

Видях господаря си — да, това можеше да се очаква, тъкмо щях да се разправя с него. Но после, като се завъртях лигаво да огледам сцената, кого да видя? Да кажем просто, че когато отдавнашният ви враг ви е затворил на място, където ви очаква сигурна смърт и вие героично сте оцелели въпреки нищожните си шансове, последното нещо, което ще искате да видите, когато най-после избягате е същият този отдавнашен враг, облещен ядно надолу към вас с изражение на раздразнено отвращение^[1]. И не само това — слаби сте, изглеждате като медуза и миришете на задушени миди. При такива обстоятелства едва ли може да се каже, че вятърът духа в посока към триумф.

Но това съвсем не беше всичко. Освен Мандрейк и Факарл, в стаята имаше и други, а аз пристигнах точно навреме да видя точно какво правеха.

Бяха отворени пет порти към Другото място и същността ми затрепери от трескавата дейност. В пет пентаграми стояха хора. На първо ниво изглеждаше, че са сами. На второ и трето при тях имаше вълнообразни сенки с неясни пропорции. На по-високите нива тези сенки се очертаваха като отвратителни гърчещи се маси, в които имаше тясно наблъскани множество пипала, крайници, очи, шипове и бодли. Докато наблюдавах, всяка от сенките се сгъсти надолу и се сля с чакащия човек. Скоро дори и най-странният крак или пипало се скриха от погледа.

Първите няколко секунди хората явно контролираха нещата. Мигаха, мърдаха, чешеха се по главите, а моето старо приятелче Дженкинс дори постави очилата внимателно на носа си. Единствено фактът, че сега аурите им сияеха с необикновена сила, показваше, че се беше случило нещо необикновено. Разбира се, аз не се заблудих. От това, което бях видях в отношението на Факарл към господин Хопкинс, не смятах, че хората ще командват дълго.

И определено не командваха.

Усетих вибриране в нивата зад мен: завъртях се като амеба в чиния и видях още един човек — нисък, закръглен мъж, облечен в изключително помпозна риза. И точно тогава наистина се притесних: аурата му беше огромна — сияеше като слънце, вибрираше от неземни цветове и зла жизненост. Не беше необходимо някой да ми казва, че нещо вече се бе настанило в него.

Той заговори; не го слушах. Изведнъж аурата примигна, само веднъж, сякаш дълбоко вътре в него бе широко отворена вратата на някаква пещ. И ниският, закръглен мъж си изгуби ума.

Въпреки всичките протести на Факарл в полза на обратното, идеята за сливане с човек на мен ми се вижда доста отблъскваща. Най-малкото, не го знаете какво е правил. Освен това, смесването на същността с ужасната, тежка земна плът от естетическа гледна точка е табу; гади ти се само като се замислиш за това. И накрая, съществува проблемът с контролирането или по-скоро с научаването как се работи с човешкото тяло. Факарл имаше известна практика в това отношение с Хопкинс. Но новопристигналите нямаха.

Като един шестте магьосници — ниският, закръглен мъж и останалите в кръговете — се смееха, гърчеха, тресяха, залитаха, тръскаха ръце във всички посоки и падаха.

Погледнах нагоре към Факарл.

— О, колко страшно. Отмъщението на джиновете започва.

Той се намръщи, наведе се да помогне на водача си и се разсея от движение близо до вратата. Още един стар приятел — наемникът. Лицето му, което обикновено изразяваше цялата мекота и нежност на гранитна плоча, сега беше ококорено от шока. Може би беше от гледката на магьосниците, които лежаха по гръб като преобърнати дървесни въшки с безпомощно гърчещи се ръце и крака. А може и да беше от ясното осъзнаване, че няма да си получи хонорара. Какъвто и да бе случаят, той реши да си тръгва. Отправи се към вратата…

Факарл скочи във въздуха и се приземи до наемника. Едно-единствено свиване на тънките ръце и наемникът бе отхвърлен през стаята, като падна тежко върху една статуя. Изправи се тромаво на крака и измъкна нож. Факарл скочи отгоре му по-бърз от светкавица. Последваха неясни движения, звуци от множество нанесени удари — звучеше като дандания във фабрика за тенджери. Ятаганът се завъртя на пода. Наемникът се отпусна тежко на плочите, опитвайки се да си поеме въздух. Факарл се поизправи, намести вратовръзката на господин Хопкинс и закрачи обратно към средата на стаята.

Бях гледал одобрително.

— Добра работа. Опитвам се да направя това от години.

Факарл сви рамене.

— Тайната е да избягваш магията, Бартимеус. Устойчивостта на това приятелче е изключителна; едва ли не изглежда, че се подхранва от нашата енергия. Това, да си затворен в смъртно тяло, помага. Освен това и ти не си мисли да ходиш никъде. След малко ще ти обърна внимание. — Той изприпка след тялото на ниския, закръглен мъж, което сега се търкаляше по пода, надавайки странни писъци и вой.

Може би беше напразно, но ми писна да си стоя във вид на безформена локвичка. С невероятно усилие се изправих във вид на слузеста пирамида. Дали така беше по-добре? Не. Но бях прекалено слаб, за да опитвам нещо по-изтънчено. Слузта се огледа за Мандрейк. Ако нещата бяха лоши за мен, то и за него не изглеждаха много добри.

За мое изумление го видях да седи на масата с Кити Джоунс^[2].

Е, това вече ме изненада. Изобщо не можех да й намеря място в уравнението. Отгоре на всичко Мандрейк бе зает да развързва вървите, стягащи ръцете й. Странно! Това беше по-странно дори и от онази комбинация Факарл/Хопкинс. Мандрейк и Кити не изглеждаха в много добра форма, но разговаряха оживено и зяпаха към вратата. Злополуката с наемника не им бе убягнала, но не искаха да прибързват.

Бавно, както подобава на една слуз, аз се насочих по пода към тях. Но не бях стигнал далече, когато целият под се разтресе, плочите се пропукаха, а статуите се катурнаха към стените. Сякаш имаше земетресение или птица рок^[3] бе кацнала отгоре ни. Всъщност виновникът за това беше ниският, закръглен човек, който все още лежеше на земята. Бе успял да се извърти на една страна, но сега се опитваше да стане, като използваше само краката си — едно усилие, което го караше да се върти по посока на часовниковата стрелка. Каквото и да беше нещото в него, то се ядосваше от безсилието; едната ръка удряше раздразнено по плочите и всеки удар разтърсваше стаята.

Факарл се бе втурнал към него и се опитваше да го изправи.

— Притисни крака към пода, господарю Нуда. Ето, така! Нека те подхвана. Точно така. Задръж. Сега можеш да станеш. Успех! Вече сме във вертикално положение!

Нуда… Пирамидата от слуз наклони върха си. Правилно ли бе дочула? Разбира се, че не. Със сигурност дори и най-тъпият магьосник не би бил толкова горделив, толкова безразсъдно смел, толкова тотално невеж, че да покани същество като Нуда у себе си. Естествено, всички знаеха досието му^[4].

Изглежда не всички. Факарл побутваше извиващото се напред тяло като на някой болен, насърчавайки го с успокоителни думи.

— Само още малко напред, господарю Нуда. Столът те очаква. Опитай се да движиш краката си вместо ръцете. Точно така — справяш се прекрасно.

От увисналата уста на човека се понесе силен глас.

— Кой говори?

— Това съм аз, Факарл.

— А, Факарл! — извика силният глас. — Ти не ме излъга. Точно както каза е! Каква радост изпитвам! Няма болка! Няма принуда! Подушвам човешкия свят и всичките сочни тела, които ме очакват. О, но координацията ми ме дразни. За това не ме подготви.

— Отнема малко време, съвсем малко време — монотонно рече Факарл. — Скоро ще свикнеш.

— Толкова много странни мускули — не разбирам за какво служат! Стави, които се свиват до едно положение и не повече, сухожилия, простиращи се във всички посоки! Глухото бучене на кръвта — колко странно, че е моята собствена! Иска ми се да разкъсам тялото и да я изпия.

— Аз бих потиснал този порив, сър — каза бързо Факарл. — Може да се окаже нецелесъобразно. Не се тревожи, ще има много друга плът, на която да се наслаждаваш. А сега ето: седни на този трон. Почини си малко. — Той отстъпи назад. Ниското, закръглено тяло на Мейкпийс се свлече в златния стол. Главата се люшкаше настрани, крайниците се кривяха. Кити и Мандрейк се свиха на другия край на масата.

— Къде е войската ми, скъпи Факарл? — каза силният глас. — Къде е армията ми, която ми обеща?

Факарл се прокашля.

— В тази стая, сър. И те, като теб, просто… свикват с новото си положение. — Той погледна през рамо. От петимата магьосници трима все още лежаха на пода, един седеше и се хилеше налудничаво, а петият вече беше станал и залиташе напосоки из залата с размахани като вятърна мелница ръце и препъващи се в килимите крака.

— Изглеждат добре — казах. — Един ден може дори да успеят да покорят тази стая.

Факарл бързо се извърна.

— А, да. Бях забравил за теб.

Очите в отпуснатата, кръгла глава се завъртяха сляпо.

— На кого говориш, Факарл?

— На един джин. Не обръщай внимание. Скоро няма да е сред нас.

— Кой джин е това? Той подкрепя ли плана ни?

— Това е Бартимеус, един скептик.

Една ръка се вдигна, направи конвулсивно движение, което явно трябваше да представлява повикване. Силният глас прогърмя.

— Ела тук, джине!

Слузестата пирамида се поколеба, но нямаше какво да се прави. Нямах силата да се противя или да избягам. С енергията на ранен плужек се завлачих към златния стол, оставяйки след себе си неприятна диря. Поклоних се колкото можах по-дълбоко.

— Чест е за мен да срещна дух с такава сила и слава — рекох. — Аз съм просто прашинка във вятъра. И все пак, моята сила е и твоя сила^[5].

Отпуснатата глава се разтресе. С едно отчаяно извъртане, очите се обърнаха към мен.

— По-висши или по-нисши, всички ние сме деца на Другото място. Нека същността ти процъфтява.

Факарл пристъпи напред.

— Е, аз не бих отишъл чак толкова далеч — рече той. — Бартимеус е непостоянен като лунен лъч и буен като жребец. И освен това е саркастичен. Тъкмо щях да го…

Великият дух махна с малката си пълна ръка по начин, който трябваше да представлява благ жест: тя се извъртя неконтролируемо и пропука масата в средата.

— Бъди по-мек, Факарл. След векове на робство личностите на всички ни са се поизкривили.

— Не знам — каза Факарл със съмнение. — Той е доста изкривен.

— Дори и така да е. Ние не се бием помежду си.

Слузестата пирамида закима енергично.

— Така е. Чу ли това, Факарл? Слушай и се учи.

— Особено пък — продължи силният глас, — когато джинът е в такова жалко състояние като това. Вижте го само! Дори оригването на едно бебе може да пръсне същността му. Към теб са се отнасяли зле, Бартимеус. Заедно с теб ще открием тиранина ти и ще погълнем плътта му.

Погледнах тайничко господаря си, който бавно се оттегляше към вратата, водейки Кити със себе си^[6].

— Това е щедро предложение, господарю Нуда.

Факарл изглеждаше малко ядосан.

— Проблемът е — каза той, — че Бартимеус не одобрява нашия план. Той вече нарече влизането ми в този съд — той посочи към гърдите на Хопкинс и направи драматична пауза — „противно.“

— Ами виж се само — изстрелях аз. — Затворен в това ужасно… — овладях се, понеже отново забелязах страховитата аура на Нуда. — Честно казано, господарю Нуда, не съм сигурен какъв точно е планът ви. Факарл не ми обясни напълно.

— Това лесно може да се поправи, малък джине. — Нуда явно осъзнаваше, че мускулите на челюстите му са свързани по някакъв начин с говоренето. Докато говореше, устата му се отваряше и затваряше безразборно — ту широко, ту леко: при всички случаи й липсваше всякакъв синхрон с думите. — От векове страдаме и ни боли от човешка ръка. Сега е наш ред да причиним тази болка на тях. Благодарение на Факарл и на тъпия магьосник, чието тяло нося в момента, вече имаме тази възможност. Влязохме в света по свободна воля и от нас зависи да решим какво да го правим. — Зъбите му изтракаха два пъти доста неприятно. Този спазъм изглеждаше съвсем преднамерен.

— Но с цялото ми уважение — осмелих се да кажа — вие сте само седем и…

— Най-трудното вече е направено, Бартимеус. — Факарл приглади сакото си. — От мен. Отне ми години да подмамя Мейкпийс към съдбата му. Амбицията му винаги е била трудно осъществима, но чак след появата на Хонориус в костите на Гладстон, разбрах как най-добре да го използвам. Слабостта на Мейкпийс беше в егоцентричното му желание за нещо ново, за безразсъдно творческо действие. След Хонориус, той и Хопкинс се заинтересуваха от призоваването на дух в живо тяло. Аз ги окуражих чрез хитри инсинуации. С течение на времето Хопкинс пожела да е доброволец за експеримента, а аз бях призованият джин. След това нещата бяха лесни. Унищожих съзнанието на Хопкинс, но скрих това от Мейкпийс. Сега той също жертва себе си и няколко от приятелите си.

— Сега сме седем — рече Нуда — но скоро можем да получим подкрепление. Трябват ни единствено човешки съдове.

— И благодарение на Мейкпийс имаме много — добави Факарл.

Голямото същество изглеждаше изненадано.

— Как така?

— Цялото правителство лежи в една съседна зала, със запушени усти, завързани и готови. Ти погълна паметта на магьосника, господарю Нуда. Едва ли си спомняш.

Нуда се изсмя диво и с това събори един стол наблизо.

— Вярно, изядох я — няма смисъл от човешките мозъци… Значи — всичко е наред! Същностите ни са защитени! Нищо не ни обвързва! Скоро ще се скитаме със стотици по света и ще се храним, храним, храним с хората му!

Е, аз май не съм си и мислел, че това ще е просто с цел туризъм. Наблюдавах Кити и Мандрейк; почти бяха стигнали до вратата.

— Един въпрос — казах. — След като всичкото това убиване приключи, как ще се върнете обратно?

— Обратно? — рече Нуда.

Факарл повтори като ехо.

— Какво искаш да кажеш с това обратно?

— Ами… — Пирамидата от слуз се опита да вдигне рамене с оскъден успех. — Обратно, на Другото място. Когато ви омръзне тук.

— Това не влиза в плана, малък джине. — Главата на Нуда изведнъж се завъртя към мен. — Светът е голям. Той е разнообразен. Сега той е наш.

— Ама…

— Нашата омраза се трупа от толкова дълго, че не може да бъде излекувана дори на Другото място. Помисли за собствените си преживявания. И за теб трябва да е същото. — Внезапен писък. Нуда се разтресе объркано на стола си, разцепвайки облегалката през средата. — Какви са тези безредици?

Факарл се ухили.

— Господарят на Бартимеус, предполагам.

Викове, писъци… Естествено, с некомпетентността, която беше негова лична запазена марка, Мандрейк не бе стигнал до вратата. Вместо това той и Кити бяха заловени от тялото на Дженкинс, което започваше да се движи с известна координация. Очевидно духът вътре се учеше бързо.

В гласа на Нуда имаше интерес.

— Доведете го тук.

Това отне известно време, понеже краката на Дженкинс още не можеха да се сгъват в коленете. Но най-накрая две чорлави човешки същества застанаха пред златния стол, хванати за вратовете от ръцете на Дженкинс. И Мандрейк, и Кити изглеждаха изтормозени и сразени. Отпуснати рамене, разкъсани дрехи; сакото на Кити бе прогорено. Незабелязано слузестата пирамида изпусна лека, кратка въздишка.

Нуда се пробва да се усмихне с половинчата, противна усмивка. Трептеше и се гърчеше развълнувано на мястото си.

— Месо! Надушвам го! Какъв блажен вкус.

Очите на Мандрейк проблеснаха предизвикателно.

— Бартимеус — изграчи той, — аз все още съм твой господар. Заповядвам ти да ни помогнеш веднага.

Факарл и Нуда се изсмяха искрено при тези думи. Аз обаче не.

— Това време отмина — казах. — Добре ще направиш, ако си мълчиш.

— Заповядвам ти…

От устата на Дженкинс се понесе дълбок женски глас.

— Ти ли си това, Бартимеус?

Слузта трепна.

— Нериан! Не сме се виждали от Константинопол!

— Слушай ме! Заповядвам ти…

— Какво се е случило с теб, Бартимеус, че си се превърнал в такава слуз! Изглеждаш отслабнал.

— Да, бил съм и по-добре. Ами ти? Червеникава коса, очила, само два крака… един вид падение, не е ли така^[7]?

— Заповядвам ти да… да… — Главата на Мандрейк се отпусна. Не каза нищо повече.

— Това си струва, Бартимеус! — каза Нериан. — Не можеш да си представиш какво е. Тялото е скучно, но ти дава такава свобода! Ще се присъединиш ли към нас?

— Да! — Намеси се силният глас на Нуда. — Присъедини се към нас! Ще ти намерим подходящ магьосник. Ще го принудим да те призове веднага.

Слузта се изправи колкото можа по-високо.

— Благодаря и на двама ви. Предложението е мило и учтиво. Но се страхувам, че трябва да откажа. Писна ми от този свят и от всичко в него. Боли ме същността. Единственото ми желание е да се върна в мира на Другото място колкото може по-бързо.

Нуда изглеждаше леко смутен.

— Това е странно решение.

Факарл заговори енергично.

— Точно както ти казах — Бартимеус е непостоянен и извратен! Трябва да бъде унищожен със Спазъм!

От гърлото на Мейкпийс излезе силно ръмжене. Въздухът затрептя нажежено. Дрехите на Факарл запукаха и се подпалиха. Нуда отново си пое въздух. Пламъците изгаснаха. Очите на Мейкпийс святкаха^[8].

— Внимавай, Факарл — рече силният глас, — да не би добрите ти съвети да станат досадни. Джинът е свободен да си ходи.

Слузта се поклони.

— Благодарността ми е безкрайна, господарю Нуда. Ако би ме чул само още малко, имам да ти отправя още една молба.

— В този победоносен ден — каза Нуда, — когато започва моето земно царство, аз ще удовлетворя желанията дори и на най-слабите, най-маловажните от моите другари-духове. А това, несъмнено, си ти. Ще удовлетворя молбата ти, ако е във възможностите ми. Говори.

Слузта се поклони още по-ниско.

— Пощади живота на тези двама човеци, господарю Нуда. Светът, както казваш ти, е голям. Има много други, които да погълнеш. Пощади тези.

Това предизвика шумна реакция. Факарл изпръхтя отвратено, Нериан изцъка изненадано. Що се отнася до Нуда, той стисна зъби толкова силно, че няколко херувимчета паднаха от стола му. Очите му мятаха мълнии, пръстите му се впиха в масата като в масло. Бих казал, че не беше прекалено доволен.

— Дадох думата си, джине, и не мога да я наруша — каза силният глас. — Но това не е добре. Стомахът ми има нужда от храна. С нетърпение очаквах тези двамата, най-вече момичето. Момчето изглежда кисело и жилаво — мисля, че плътта му ще има вкус на восък, но тя без съмнение става за ядене. А ти ме караш да ги пощадя! Май Факарл беше прав. Ти си извратен.

Това беше доста забавно, особено казано от някой, който по собствено желание се бе затворил в човешкия свят, но не исках да споря. Просто се поклоних още по-ниско.

— Гледай ти! — Нуда ставаше все по-раздразнителен. С едно внезапно координирано движение тялото на Мейкпийс наполовина стана от мястото си. — Да си привързан към човек… Ах, ти си истинска поквара! Предател! Сърбят ме пръстите да те унищожа… Но не, не мога да наруша обещанието си. Махай се оттук! Изчезни от погледа ми!

Не показах яда си.

— Ние наистина имаме някаква връзка — рекох тихо, — но за момента в нея има ограничения. Ето защо аз си тръгвам. — Пирамидата от слуз се извъртя с лице към Мандрейк, който бе слушал с пребледняло лице. — Освободи ме.

Отне му няколко секунди да реагира и то чак след като Кити го сръга силно. Когато заговори, се запъна на три пъти и му се наложи да започне отначало. Гласът му така и не се повиши до нещо повече от шепот. Така и не ме погледна. За разлика от него, докато се издигах, трептях, избледнявах и изчезвах, Кити не свали поглед от мен.

Последното нещо, което видях, бяха те двамата, свити един до друг, две прегърбени и крехки фигури, сами сред джиновете. Какво чувствах ли? Нищо. Бях направил всичко възможно. Думата на Нуда беше достатъчна; той щеше да им пощади живота. След това не беше моя работа какво щеше да се случи с тях. Аз се махах и беше крайно време за това. Имах късмет, че се измъквах жив.

Да, аз бях направил всичко, което можех. Нямаше нужда да го мисля повече. Бях свободен.

Свободен.

Вижте, дори и с цялата си сила, все пак щях да съм едно незначително петънце в сравнение с Нуда. Какво друго можех да направя?