Владимир Колин
Бабел (8)

Джерли

ДЖЕРЛ, — А (същ. м. и ж.р.), първите жители на планетата Венера (Джерл, на езика на местното население, откъдето идва името им) изглежда заедно със старите марсианци (тазкали) са първите хора в нашата слънчева система, които еволюцията на видовете създава, с внушителен брой хилядолетия преди земните хора. Ако местната раса на Червената Планета е изчезнала отдавна, то джерлите са показали удивителна жизнеспособност, без да загубят — още по-удивителен факт — нито една част от основните си характерни черти. Миролюбиви, те не направили никакъв опит за съпротива, когато космическите кораби на Бюрото започнали да стоварват на Венера колонисти и не проявили агресивни намерения и по-късно. Напротив, съгласно една тяхна прастара традиция на гостоприемство, проявено към новодошлите — приета с възхищение и затова непоставена под съмнение — джерлите изпратили безброй девици да посрещнат колонистите, чиято аклиматизация се постарали да улеснят.

Венерианците, плод от кръстосването на местното население с представители на всички интегрирани светове, създали на Планетата на Любовта изтънчена цивилизация. Сред сините хълмове, които ограждат като дъга плодородната низина Ас-Лагал, новият Ксу-Тин разгръща космополитното си великолепие, изпълнен с многоцветни сгради, свързани с въздушните мостове, паркове със звукови дървета, басейни с разнообразно оцветени води, подвижни амфитеатри, индивидуализирани театрални зали, космомагазини, в които изобилието надминава нуждите.

Тъй като демографското разрастване наложило основаването на нови градове на планетата, която на практика не познавала градския живот (старият Ксу-Тии далеч не представлявал градско населено място, според разбиранията на Бюрото), джерлите не закъснели да препоръчат още няколко прекрасни места, много подходящи за изграждане на нови градове. Но отвъд сините хълмове старият Ксу-Тии простира лабиринтната мрежа на своите улици, все по-тесни с приближаването им към вечните джунгли, с чиито пътеки в края на краищата се слива и никой все още не е узнал броя на представителите на старата раса, приютени в неопределения периметър на старата столица.

От няколко поколения венерианците съставляват отделна раса и приносът на прадедите личи само в редките случаи на възраждане на някакъв атавизъм. Не малко изследователи обаче смятат, че могат с право да твърдят, че джерлите (нито едно преброяване не дава реални данни) продължават да имат огромно числено превъзходство. Нещо повече, една достойна за доверие хипотеза поддържа, че сравнително многобройното население на венерианците се контролира от джерлите, с други думи, че те са предизвикали умишлено появата на новата раса, за да могат да управляват нейното демографско развитие. В подкрепа на тази теза се призовава фактът, че нови смесени бракове между венерианци и джерли на практика стават само по изключение — и почти винаги по инициатива на джерлите.

Ако споменатата хипотеза се потвърди, на джерлите трябва да им се признае необикновена прозорливост и мъдрост, което би се оправдало напълно от възрастта на цивилизацията им. Появата на колонистите не само че не довело до унищожаване на тази цивилизация (както за жалост се е случвало неведнъж на Тритон, на Ганимед и в известна степен дори на Туле, независимо от самоотвержеността на първия екип, изпратен на десетия свят), самите джерли не само че не са пострадали, но те съумяват да държат явлението под своя контрол, служейки си с непознат дотогава генетически експеримент — създаването на градска раса, ограничена в няколко величествени локалита, без да желае да излезе от тях. (И това е осигурило на джерлите пълен контрол почти над цялата планета, тъй като тяхната цивилизация е била и е останала през цялата си еволюция природна цивилизация, свързана неразривно с действителността на джунглите).

Историята на джерлите, на тяхната цивилизация, днес вече не е тайна, самите джерли предоставят на изследователите всички необходими данни и щедро предлагат желаната информация. Все пак не можем да не упоменем странното впечатление на най-значителният земен историк на тази забележителна цивилизация, Венд Кадал, който твърди, че историите на джерлите, публикувани в интегрираните светове, нямат никаква връзка с действителните събития, станали на Венера. Без да поставя под съмнение добросъвестността на изследователите, Кадал предполага, че съставените от тях истории, са все пак само елементи на една огромна мистификация (с други думи фиктивни истории), предназначена да представи джерлите такива, каквито те самите искат да изглеждат пред планетарното човечество.

В подкрепа на своята парадоксална теория, създадена към края на живота му, когато е бил единодушно признат за най-добрия венеровед на всички времена, Венд Кадал заявява, че начинът на мислене на джерлите е останал съвършено чужд за него, едно необяснимо обстоятелство в случай, че данните предоставени от самите джерли са отговаряли на действителността. Споменаваме тук само един пример, цитиран от Кадал — неспособността на историка да разбере тайнствената фигура на Великата Госпожа, личност, без чието дешифриране цивилизацията на джерлите е един абсурд. Кадал признава, че в края на петдесетте години, отдадени на изучаването на тази цивилизация, достигнала съвършенство по времето, когато на Земята властвували големите влечуги (без да покажат оттогава нито еволюционни форми, нито симптоми на дегенерация, а само смайващо безпрецедентно в цялата слънчева система постоянство, впрочем абсолютно необяснимо), не е успял да разбере дали Великата Госпожа на джерлите е богиня, политически предводител, идея-символ или понятие, за което интегрираното човечество няма еквивалент. Цитираме само заключителните думи на неговото монументално изследване Хипотетична история на цивилизацията на джерлите: „Намираме следователно пред най-вълнуващата загадка на историята, мистерията на една цивилизация, чиито следи (развалини, сечива, произведения на изкуството и писмени документи) изглеждат фиктивни и поради това, независимо от очевидността на анализите, гарантиращи тяхната автентичност историкът трябва да снеме от себе си отговорността и да заяви на края на своите продължителни усилия, че историята на джерлите трябва да се напише отново въз основа на слуховете, впечатленията и интуицията. Крах на науката? Напротив. Ще приключим с преди положението, че нашата наука е неспособна да разкрие онова, което тяхната наука е решила да скрие от нас“.

Извлечение от „Енциклопедичен речник на интегрираните светове“, официално издание, Упсала.

 

 

Входът оставаше затворен, Ор-алда излизаше десетки пъти в галерията или се разхождаше цели часове пред еднаквите врати (само една беше направена от златисто дърво с червени жилки — вратата, зад която царуваше Скат Мор, но манекенът беше изчезнал и оттогава златистата врата не се отваряше), докато Идомар правеше компания на Ралт.

Равнодушието, което марсианецът си беше наложил и в което виждаше залог за свобода (консумирана последователно в настоящи времена), съставляваща единствената форма на достойно съществуване на едно висше същество, сега беше само спомен. С иронично удовлетворение, в което не липсваше съжаление за пропилените в Благородната Гилда години, откриваше основното измерение на човешкото съществуване в уязвимостта, която го караше постоянно да се обръща от настоящето към собственото минало, преди да погледне в бъдещето. Погребението на Арла беше преломен момент в постепенно подкопаваната позиция.

Идомар, ясно съзнаваше и не забравяше, че появата на Асп, както и краткият живот на Арла на забранената планета, после нейното убийство и погребение представляват само илюзорни моменти, измислици на фантазията на мъчителя Скат Мор и смяташе като добавка към иронията фактът, че е открил себе си в условията на един фалшифициран свят, но тая ирония потвърждаваше характера на истинската уязвимост на човешкия род. Нима не беше най-висша ирония в дадения случай, че уязвимостта беше предопределила раждането му и триумфа му над видове много по-богато надарени от природата, на които е бил противопоставян? Най-хилавото морско същество, дебнато и преследвано от всички други, в един прекрасен ден намерило убежище там, където враговете му не го преследвали, защото те не били изпълнени с отчаяние: навън, на сушата още не съвсем изсъхнала и много по-малко благоприятна за воден живот, отколкото необятния океан. Уязвимото микроскопично създание било принудено да се старае да приема различен вид, за да се справи със слънцето, въздуха и годишните времена, а самоуверените му врагове останали раковини, мекотели и риби. А после? Сигурните в своята неуязвимост огромни влечуги, мамути и лъвове изчезнали. Човекът се устремил в космоса. Изводът? Неуязвимият човек, или който се смятал за такъв, се поставя извън човешкото съществуване, става хищник, мъчител или… Убиец. И рано или късно бива отречен. На Бабел, обратно на привидността, човечеството е представено от три уязвими същества, измъчвани от любовта, съвестта и достойнството си.

Ралт разсеяно го слушаше да слави уязвимостта и нямаше сили да му каже, че до Арла се е чувствувал цялостен, че не се е стремял към добродетелите на слабостта. Нейното изчезване го беше тласнало в черната пустота, където губеше своята същност. А ако можеше да се съхрани, не би се задоволил да шепне изнемощял на Идомар, който величаеше сега болката, оправдаваше дори и разрива, смъртта:

— Мълчи. Ти не можеш да разбереш…

— Напротив, Ралт. Едва сега разбирам.

Гласът му на дете имаше болезнена интонация и Ралт откри, че може да го слуша без да следи думите на марсианеца и да намира успокоение в простата им музика. Пред очите му се редуваха образи, Арла се движеше, гледаше го замислена, неговата Арла и Арла от Вавилон, която се усмихваше въпросително и шепнеше Ра-лит, но двата образа се сливаха и образуваха една-единствена Арла с атрибутите на двете; понякога Арла се вкаменяваше, спускаше клепачи и той бързаше да отвори очите й, а в това време Идомар говореше, говореше и гласът му поддържаше моста, по който Арла идваше или се отдалечаваше, потъваше в червените пламъци на факлите, осветили храма на богинята Ищар. Ненаситното присъствие на Скат Мор в мозъците на Ралт и Идомар вече не пречеше на първия да мечтае и на втория да доразвива аргументацията си — Ралт не можеше да излезе от сънливата безчувственост, в която втората смърт на Арла го потопи, а Идомар намираше злорадо удовлетворение в излагането на теории, чиито изводи водеха към осъждането на онзи, който дебнеше; в мозъците на своите затворници, без да се опита да завърже диалог.

— Оставя ни да се възстановим — каза Идомар, но не добави на глас: За да можем да се справим с онова, което ни е подготвил.

В този миг му се зави свят и видя, че Ралт слага ръка на чедото си.

* * *

Ор-алда беше преобразена. Очите й сякаш се бяха увеличили и прекомерната възбуда ги правеше да искрят. Всичко крехко в нея беше пометено от пламъка, пробуден в слабото й същество, надарено с твърде бързо възвърнато достойнство, за да може да укроти вълнението на още новата радост.

Засмяна, тя ги посрещна на брега на бялото море, в девствения свят, към който не беше престанала да търси вход. Най-накрая вечно затворената врата на галерията в палата на Скат Мор се беше отворила. Стиснала зъби, Ор-алда се помъчи да прогони всяка мисъл, която би могла да събуди подозрение у този, когото чувствуваше напрегнат, готов да се намеси. Сляпото огледало беше там, на стената в ляво. Щом се настани пред него сърцето й се сви за последен път, но огледалото се завъртя около долната панта и Ор-алда не можа да овладее един победоносен вик, когато белите вълни я покриха, за да се стопят докосвайки я, и когато усети, че лети. Имаше силата да цензурира мислите си дори и тогава, обхваната само от щастието, че минава през непорочността на редуващите се все по-разводнени небеса. После…

Учуден Идомар вдигна поглед. Небето беше непокътнато. Пред морето дюните бяха заели местата си, плажът се простираше докъдето стига погледът и единственото тъмно петно във възстановения пейзаж (Ор-алда носеше чудно бяла рокля, подходяща за декора, който изглежда не познаваше компонентите на спектъра), черната ракла беше там, където я бяха оставили. Олюлявайки се под тежестта на двойното минало, Ралт се отправи към склада на своите последни съкровища.

— Сполучих — каза подчертано Ор-алда. Ноздрите й трептяха и Идомар изведнъж откри колко е красива. — Не само че стигнах до белия свят, до бялата повърхност на планетата или до тази бяла илюзия, но всичко, което виждаш, стана нерушимо. Сега то съществува, Идомар, разбираш ли?

— Не…

— Джерл не познава само червеното и черното познание, от което Арфите винаги са били държани настрана.

— Някакво друго познание?

— Бялото познание.

— Не съм чувал…

— Дори всичките джерли не го познават, макар че само то им позволи да оцелеят. Но Великата Госпожа…

Неочаквано лицето на Ор-алда се вкамени, дланта й обхвана зелената гривна на голата й ръка. Идомар видя как Ралт се просна до черната ракла и в същия миг чу в главата си вика на Скат Мор.

— Не го оставяй да избяга — помоли Ор-алда.

Сега беше намръщена и очите й имаха твърдостта на топчета от вкаменена злъч. Мъртвата маска на лицето на Идомар издаваше усилие и мъка, когато той обхвана главата си с ръце. Нещо се блъскаше под челото му (риба закачена на въдица, му мина през ума, усетил резките тласъци на онзи, който се мяташе, за да напусне мозъка му), като сепия сипеше недоверие, после страх и гняв, но Идомар виждаше реакциите му също като цветни експлозии (зелено подозрение, жълт страх, пурпурен гняв) и ги изживяваше, противопоставяйки им собствената си омраза. Затворил очи, той упорито повтаряше Скат Мор, Скат Мор, за да се съсредоточи върху присъствието му (обикновена мисъл или психическа структура, настанил се в него и изненадан от неочакваната намеса на Ор-алда. Болеше, го главата и притиснал слепоочията си, той се напрегна в усилие, което го накара да потрепери, осъзнал енергията, която целият му организъм мобилизира, за да задържи онова, което се мяташе необуздано като риба, като риба в черепа му. Чуваше пъхтенето си (или това беше пъхтенето на другия), но не знаеше, че се олюлява. После ушите му забучаха. От безмерна далечина, над шумовете, които пищяха все по-остро, той чу молбата на Оралда:

— Дръж се, Идомар. Започвам да го виждам.

Прежълтял, все по-прежълтял той чуваше и хриптенето на Скат Мор:

— Пусни ме. Ще ви оставя… обещавам…

Опиянен от победата. Син прилив. Кървавата схватка на Идомар навлезе в нов етап: сега ти се молиш. Скърцайки със зъби, той се мъчеше да затвори всички изходи, да запуши най-незабележимата пукнатина, през която мъчителят би могъл да се измъкне, макар че не знаеше как изглежда такъв изход и не допускаше съществуването на пукнатини.

Усилието, което правеше беше толкова всеобхватно, че усети енергетичния капак спуснат над мозъка си и видя двете си сиви полукълба, и не само гънките им, но и тяхното сиво вещество, сякаш погледът му беше придобил странна острота или сила на лъч.

— Всичко — хриптеше Скат Мор. — Ще ви дам… вси… чко… пре… кра… тете…

Идомар не чу вика си. Напрежението беше достигнало предела на поносимото и той поддържаше с последни сили капака, който покриваше мозъка му, пронизван от отчаяната воля на Скат Мор. Сляп и глух, треперещ, сякаш го удря електрически ток, той се строполи на белия пясък, без да отпусне притисналите челото му длани и без да престава да реве с глас, който не беше неговият глас, а червеният и черен глас на кръвта и нервите му.

Когато изведнъж мъките се свършиха, преходът от парадоксизмът на страданието в отсъствието на каквито и да било изисквания наруши до такава степен равновесието на бедното същество, напълно изтощено, че сякаш тялото на Идомар се разглобяваше като разчленена голяма кукла. Ор-алда се задоволи да докосне челото му, като слушаше неочаквано успокоеното дишане на онзи, който се беше борил с мрака. Тогава тя успокоена се обърна към Скат Мор.

Дребното тяло, което лежеше на белия пясък като че ли беше на манекена, който ги бе привикал в подножието на трона в помещението, защитено от позлатена врата в червени сеялки. Старецът, от чиито устни едва излизате хъркащо дишане и през цепнатината под сбръчканите клепачи без мигли се виждаше само бялото на обърнатите му очи, носеше обикновена домашна дреха и имаше на краката си чехли, подплатени с кожа, сякаш е бил изведен от покоя на някоя стая. Изглеждаше много по-стар от изображението, което им беше предложил и като се питаше неспокойно колко ли ще издържи, Ор-алда се съсредоточи, за да го изследва. Бяха й необходими само части от секундата. Но за всеки случай тя първо извика на плажа отново Арла и Асп и ги потопи в сън.

После спокойна и горда Арфата на Великата Госпожа се зае със Скат Мор. И не го отпрати в неговия свят, докато не разбра всичко.

Арла беше Арла от Вавилон, но Арла, която не беше забравила. Когато видя Ралт тя прошепна Ра-лит и сложи ръката си на гърдите, където нямаше и следа от рана. Асп не я познаваше, както не познаваше Ор-алда и Ралт, защото беше онзи Асп, който беше убит два пъти по заповед на Благородната Гилда и на когото Скат Мор приготвеше трето излизане на сцената. Скат Мор беше изчезнал.

За голямо свое учудване Ралт, Идомар и Асп (Арла все още беше смаяна) се оказаха в непознато помещение. Всичко беше бяло, като се започне със стените и се свърши с креслата, в които седяха. Една огромна бяла кожа покриваше каменните плочи, масата беше бяла, както и саксията на масата и цветето в саксията.

— От къде да започна? — попита Ор-алда. — Може би трябва да ви поискам, извинение.

— Ти? — възкликна Ралт.

Държеше ръката на Арла в своите ръце. Арла носеше една от роклите на Арла и на врата си накит, подарен от Ор-алда — еднорог кон от бяло злато, окачен на ланец, чиито брънки представляваха малки змии, захапали опашките си.

— Всичко можеше да се свърши още миналия път… искам да кажа при първия ни контакт с белия свят. Наистина щяхме да имаме проблеми с Асп — усмихна се джерлата — но дори и те можеха да бъдат решени. Ох, извинявай — добави тя като видя, че Асп вдигна към нея, като за поздрав дясната си ръка.

Една чаша се появи в ръката му.

— Да не искаш да кажеш, че…

— Опитай.

— Студено и леко газирано, както се полага — призна Асп.

И свел чело, той допря чашата до сърцето си.

— За съжаление — продължи Ор-алда — дори на мене още не ми се вярваше, че това съм наистина… аз, отново аз. Еднорогият кон ме беше изплашил, появяването на Арла бе съпроводено с… някои трудности, всички бяхме напрегнати и разпадането на белия свят, който не успях да овладея означаваше нов повод за паника. Ако не бях загубила самообладание бих избегнала допълнителните страдания за всички нас.

И погледна към Ралт, който отвърна на погледа й с внезапно замъглени очи. После помилва косите на Арла, отзова се на нейната въпросителна усмивка и я успокои.

— Фактът, че в белия свят Скат Мор се пазеше от психически контакт с мене беше многозначителен — поде Ор-алда — Трябваше да стигна отново тук. В палата на Скат Мор внимателно контролирах мислите си, нещо повече, успях да ги направя успокоителни за онзи, от когото зависеше моето завръщане в непорочността. Предполагам, че го убедих в непоправимата си ограниченост или поне че няма защо да се бои от мене. Пътят ми се откри чрез огледалото. (Ор-алда направи пауза.) Бих искала да благодаря на Идомар и всички да му благодарите. Без него не бих могла да направя нищо… Щом като Скат Мор отхвърляше контакта с мене, използувах Идомар, използувах неговия мозък като стръв.

— Не ми напомняй — намръщи се Идомар и обхвана с ръка челото си.

— Трябва да ви говоря за човека, на когото станахме жертви. Спомняте си, че Идомар виждаше в планетата Бабел огромен затвор, и в предназначението на този свят — мотивът, поради който той беше обявен за забранена планета…

— И нямах ли право? — прекъсна я Идомар.

— С твоя помощ доведох тук Скат Мор, после го изследвах. Нещата се оказаха по-прости и същевременно по-сложни. Твоята хипотеза не обясняваше изтезанията, на които една малка група от… (развалини, нека приемем въведения от тебе термин, беше подложена на Бабел, но внесената от Ралт поправка имаше предимството да бъде по-логична като се отдалечаваше все пак от истината. Оставете ми да ви разкажа за Скат Мор… Мисля, че в началото той е бил изключителен пилот, заместен от един учен, увлечен от изследване на непознатото. Открил е наистина принципа на „галактическия скок“, отдавна известен на бялото познание на джерлите, факт, благодарение на който впрочем сега сме тук, според което…

— Един момент — прекъсна я отново Идомар. — За кого говориш? Скат Мор, с когото се сблъскахме, е последният представител на династията основана на Бабел. От повече от четиристотин години Алвар Мор, неговият прадядо, е прекъснал връзка с Бюрото. Това са елементарни сведения, отбелязани във всеки учебник по астрография или астронавигация.

Ор-алда поклати глава, а сините й коси се раздвижиха по облегалката на креслото.

— Не, Идомар. Нито един учебник не отбелязва такива сведения. Разреши ми да продължа… Скат Мор наистина открил тайната на „почти мигновените“ пътешествия извън пределите на Галактиката, но не я разкрил на никого. Животът му е бил едно непрекъснато суетене сред звездите и зная, че освен мъртви и негостоприемни светове той срещнал светове, където животът с приел невъобразими форми. Прочетох в него още живи след толкова години болезненото очарование от хермафродитите от Ул, отвращението пред мимикричните и чудовищни образувания на Ург, копнежа по изтощителните прегръдки на цветята, създания на Фейксас. Скат Мор е живял по-интензивно от всеки друг човек на интегрираните светове, минал е през всички възможни преживявания… и това го е погубило. Предполагам, че „галактическият скок“, от който се е ползувал с невъобразим егоизъм го е извратил, като му е предложил възможността да вкуси всички въобразими усещания, без да говорим за онези, които не можем да са представим. И Скат Мор станал своеобразен наркоман, неизличим и опорочен ловджия на усещания. Дори и осъзнаването на факта, че скрива от човечеството откритието от величината на почти мигновените пътешествия извън Галактиката, трябва да му е доставяло задоволството на пълната власт, като го е отделяло от хората на интегрираните светове. Сред експериментираните от него усещания се намира и неуязвимостта. Спомняте ли си? „Скат Мор може всичко…“

— Подозирах — каза Идомар като размени поглед с Ралт. — Звяр, мъчител или Убиец…

Разкритията на Ор-алда обаче тласкаха на заден план всичко, за което той можеше да мисли или интуитивно да улови. Заедно с другите той внимателно поглъщаше думите й.

— За него всичко вървяло добре докато надхвърлил прага на възрастта, за която се надявал, че различните злоупотреби няма да го оставят да достигне. Немощен, прикован към креслото, Скат Мор се видял поставен в невъзможност да задоволява порока си, макар че винаги живата нужда от усещания оставала все така остра. Тогава… — Ор-алда погледна поред лицата на онези, които я слушаха напрегнато и сякаш, за да се увери в реалността на бялото помещение, завъртя поглед из непорочното пространство, после спокойно поде — тогава създал на три от интегрираните светове Института Космоспект. Предполагам, че репутацията на човека, който притежава тайната на „галактическия скок“ е убедило Бюрото, тъй като всичко е станало легално. И изключително чрез андроиди, от които си е съставил прекрасен персонал, почнал да търси… развалини — разбити, обезнадеждени същества, готови като удавници да се уловят за сламката, която им подхвърлял: „реализиране на невъзможното“… В състоянието, в което се намирахме, се хванахме на въдицата. Върхът на коварството беше, че за предотвратяване на евентуалното разкритие на нехуманния и следователно незаконен подтекст на дейността на Института, всеки от нас е подписал доброволно декларация, в уверение на това, че се подлага доброволно на експеримент, за който нищо не узнава, по-точно казано, във връзка с който е измамен.

— Но Арла! — протестира Ралт. — Дори и Асп…

— Забрави ли при какви условия? Арла е възкресена (да оставим факта, че се избира нарочно формулировка, в която да бъде и да не бъде тя) само, за да бъде убита отново. Асп, възкресен само, за да бъде отново убит или принуден да убива. Що се отнася до мене… знаете всичко. А Идомар, насилван да се върне към онова, което вече не може да бъде — Убиец. Всяка от „невъзможните реализации“, за да ни създаде илюзията, че не сме измамени, прикрива или се включва в главната реализация на невъзможното — единствената, която интересуваше Скат Мор — станахме несъзнателно негови палячовци, циркаджии. За да разберете — уточни Ор-алда като вдигна ръце, за да задържи вниманието им до края на думите си — всеки от нас, позовавам се естествено на тримата, които се подложихме на експеримента, продължава да се намира в помещението, в което е влязъл, след като е напуснал кантората, окичена с холограми, където беше очакван от специално програмиран андроид.

Смълчани, Ралт и Идомар размениха погледи. Ако Арла беше само заинтригувана от дългия разговор, който не можеше да следи, ако Асп слушаше като си пиеше порала и не изглеждаше развълнуван, то една и съща мисъл тревожеше другите трима. Но те бяха забравили, че жената, която се справя с всичко е Ор-алда.

— Не се плашете — каза тя е тъжна усмивка — не съм загубила ума си. Спомнете си, че се питахме защо никой от нас не си спомня нито какво представляват холограмите, нито какво се е случило след излизането му от кантората, в която е бил очакван. Защото ни очакваха, идентифицираха ни и за всеки от нас беше приготвено на една витрина изображение, което трябваше непременно да го привлече. Фактът, че бяха избрали само по един от всеки свят, представлява само допълнителна предпазна мярка, защото едновременното изчезване на трима души можеше да даде повод за тълкувания, докато отсъствието на една неуравновесена особа, има всички шансове да бъде сметнато за самоубийство. Накрая, в случай на съвсем невероятната възможност да започне сериозно разследване и ако то доведе до седалището на Института Космоспект, където биха ни намерили (предполагам, че мерките с оглед на нашето премахване са били предвидени), подписаните от нас декларации, освобождават Института от всякакво съдебно преследване.

— Ако добре съм разбрал… — започна Асп, но спря навярно в очакване Ралт или Идомар да се намесят, като пряко засегнати.

— Продължавай, Ор-алда — задоволи се само да каже Идомар.

— Не зная дали Асп наистина добре е разбрал, но Бабел не съществува, така както никога не е съществувала династията Мор, нито забранена планета. Разбирате, че при такива условия и ние не можем да сме тук.

— Знаех си аз — избухна Идомар. — Никой не възкръсва. Всичко е било въображение, дори и знамето на Драл.

— Всичко е било внушение — уточни Ор-алда. — След напускане на кантората с холограмите, всеки от нас е влязъл в помещение, където са ни приспали, за да присадят в съзнанието ни „ролите“, които трябваше да станат наш живот на мнимата планета Бабел. Не се постарах да науча имената на сценаристите, режисьорите и сценографите, на които е било поверено съчиняването на психодрамата (предполагам, впрочем, че са също андроиди), обаче всички събития, през които преминахме, и фонът, на който те се развиваха са били предвидени от тях до най-малките подробности. Както е и с артистите, на нас принадлежеше само интерпретацията, преживяването, и се очакваше тя да бъде толкова по-убедителна, колкото по-дълбоко беше проникнал сценарият в нашите биографии, в най-болезнените, точно подбрани моменти, за да участвуваме цялостно, да се отдадем тялом и духом на ролите си, без да допускаме, че са роли, тъй като ни се струваха автентични събития от живота ни.

— И всичко това за удоволствието на един-единствен зрител — прошепна Ралт.

— На един зрител, който се намираше в непрекъснат психически контакт с актьорите, тъй като Скат Мор не се интересуваше от думите, нито от играта и от жестовете, той следеше вътрешната игра на своите актьори, наслаждаваше се на тревогата, на надеждите, на съмненията в терзанията. Сценарият предвижда редуването на замислени по такъв начин ситуации, че всеки от нас да бъде принуден да му достави усещания, стигащи до пароксизъм.

— Вампир — намръщи се Асп.

— Унищожен накрая от своите жертви. Грешката впрочем не се е дължала на сценария. Скат Мор беше в непрекъснат контакт с нас, само че ние не трябваше да знаем. Сценаристът грижливо е взел предпазни мерки в случай на някаква психическа агресия от страна на жертвата, тласната до отчаяние и е предвидил разпорежданията на Мор да бъдат записани, което свеждаше осъзнатия контакт с нас до най-безобидна форма. Но порокът се оказал по-силен и Скат Мор не могъл да се откаже от директната намеса в мозъка на всеки един от актьорите. Разбрал опасността той се пазеше от контакт с мене, защо го знаеше, че тук в белия свят, обладавам пълните си сили, но не е предвидил, че мога да стигна до него косвено чрез мозъка на Идомар, или е решил да се справи с опасността, едно усещане, непредвидено в сценария.

— А предвижданият финал? — попита Идомар.

— Предполагам, че ако пиесата се беше развила докрай, щяхме да бъдем в края на краищата изоставени. Може би някои от нас щяха да загубят ума си, или щяха да ни пуснат след като предварително заличат от паметта ни епизода Космоспект (и тъй като стана дума, терминът не означава космоинспекция, както Бюрото е било уведомено, а космичен спектакъл…), тогава, когато бяхме се превърнали действително на развалини, непредставляващи никаква опасност за Скат Мор.

В спусналото се мълчание всички чуваха шумоленето на белите вълни. Изведнъж настъпи такъв покой, че те се отпуснаха в креслата и със замъглени погледи, подеха на ум нишката на откритията на Ор-алда, припомняйки си по някоя подробност от играната на Бабел роля и констатираха, че могат да я включат в състава на цялото, чиито жертви бяха станали. Но в белия периметър на помещението всичко им изглеждаше далечно, обикновено редуване на ярко оцветени картини на едно приключено минало, което предпочитаха да забравят.

— Каза, че ние сме още… там — сепна се Идомар със закъснение, а Ор-алда го загледа дълго преди да отговори.

— Да, и тримата сме още там. Помните ли, че на космическия кораб, който носеше изображенията ни към Бабел ви обещах да бъдем приятели? Така беше и се чувствува свързана с вас, чрез всичко, което претеглихме… — Ор-алда замълча. Матовозлатистото й лице стана по-сериозно. — Сега… дойде времето да решите. Нашият ум може да си представи онова, което не съществува. Думата творчество фигурира в езиците на всички разумни същества и от първите сечива до художествените произведения и общественото устройство, човечеството първо си е представяло и после реализирало. Много представи все пак остават в стадия на мечтата или на кошмара, без да успеят да придобият плътността на реалността. За съжаление в първия случай, за щастие във втория… Бялото познание на джерлите отдавна е открило, че илюзията, представата, щом като и те са само обратима форма на енергията могат да се конкретизират. Бабел беше просто изображение, втълпено в мозъците на приспани същества, а така също и Арла и Асп. Сега обаче, Бабел, Арла и Асп съществуват, както и ние тримата, Ралт, Идомар и аз, които на Бабел бяхме само изображения, присадени в собствените ни мозъци, обработени от три различни свята, и ние сега съществуваме в плът и кръв. Но съществуваме два пъти, тук и в лабораториите на Космоспекта… Експериментът е необикновен и не зная какво може да произлезе в резултат на дублирането. Може би нищо, що се отнася до нас, които се намираме на Бабел. Но не ми е безразлично какво ще се случи с Ор-алда на Джерл, чиято съдба може да се развива само в пределите между лудостта и декласирането. От друга страна, тъй като психическата връзка между нас двете не е напълно прекъсната, психическите травми на Ор-алда на Джерл, веднъж изведена от лабораторията, биха могли да имат нежелан отклик у мене, която се намирам на Бабел. Казвам би могло, защото всичко е неопределено. Но обмислих нещата и що се отнася до мене, избрах. Оставам тук, ще жертвувам онази, с която не искам да се идентифицирам, без да мога все пак да се реша да я обрека на очакващата я деградация. И в избора има опасност: не зная как ще реагирам на шока, който смъртта ми на Джерл положително ще предизвика. Въпреки това реших да поема риска и като ви изложих моя случай, направих го, защото ми беше по-лесно. Преценете сами в каква степен проблемите на всеки от вас приличат или се различават от моите и при пълна свобода направете избор между съществуването си на Бабел и световете, от които идвате.

— Без Арла? — извика Ралт. — Отдавна съм направил избора си.

Джерлата се усмихна. После, отново сериозно, обърна погледа си към Идомар.

— Трябва да говоря с Асп, на когото не успях да поставя няколко въпроса — каза той. После (и се усмихна живо, така, както беше се научил отскоро), после… Оставам с вас, Ор-алда.

— Така се надявах — призна тя. — Не исках да ви влияя, но се надявах да останем заедно. Що се отнася до избора на Асп…

— Не забравяйте — прекъсна я той — че благодарение на брат Идомар аз съм единственият от вас, който много добре знае как би изглеждал на Марс. И после, ако онзи, който е положил усилия да те накара да млъкнеш, държи да подеме отново диалога, не е пристойно да му откажеш…

И Асп сложи ръка на коляното на Идомар.

— Арла не мога да попитам — каза Ор-алда, но Ралт прошепна.

— Погледни я.

Арла беше притиснала лице до дланта му. И в мига на мълчание, когато всички я погледнаха, шумът на морето прозвуча отново — спокойно обещание за щедри времена.

— Отпуснете се — помоли Ор-алда.

После затвори очи и обхвана с ръка зелената си гривна. И тялото й се сгърчи в креслото, като телата на Ралт и Идомар, когато нажеженият свредел пробиваше слепоочията им. Всеки от тях се видя проснат на маса сред паяжина от цветни нишки, видя се да трепери и да се гърчи, да къса връзките и да се надига със сгърчено лице и широко отворени очи. Звъннаха множество звънци. После те се строполиха като ударени от гръм и дублетите им на Бабел почувствуваха мозъците си пламнали. Всичко се разви бързо за Асп и Арла, които скочиха от креслата и се опитаха да ги върнат в съзнание, но ехото на смъртта на осъдените тела заглъхваше нелепо в техните приематели в бялото помещение, то се носеше непоносимо дълго, докато бяха в агония.

Като нажежени жици, нервите им носеха такъв заряд от болки, че писъкът на всяка кървяща буца плът затворена като че ли в одрана кожа се стопяваше в неописуемия вой на цялото измъчено същество, после изведнъж многобройните страдания, като се обособиха, избиха в коварно изтезание. Всеки изтезаван орган предаде специфичната си смърт в разкъсания мозък и мигът стана преизподня, последователност от неповторими умирания, когато клетките се пукаха, пръскаха се, стопяваха се, превръщаха се в течност, цвъртяха в собствения си огън, излъчвайки ужаса на отделните апокалипсиси, всеки от които бележеше разпадането на една вселена. Защото едновременно със смъртта на тримата, всички вселени експлодираха, така както бяха експлодирали милиарди пъти и бяха оцелявали.

Първа Ор-алда отвори очи. Ралт и Идомар стенеха с отпуснати на гърдите глави.

Тогава, бяла в бялото небе, главата на еднорогия се появи в рамката на отворения прозорец. Белият рог навлезе в помещението и се насочи към Ор-алда, която се усмихна изнемощяла. А еднорогият изцвили едва чуто и разтърси гривата си, сякаш развял раздипленото девствено знаме на новия свят, подарен на надеждите.

На неговата белота можеше да се напише всичко.