Владимир Колин
Бабел (6)

Космоспект

Нещо повече, позволяваме си да привлечем вниманието ви върху факта, че по липса на прецедент, се освобождаваме от всякаква отговорност относно евентуалните последици от тази инициатива, която може да окачествим само като прискърбна. Тъй като нарушава условията на договора, тя естествено ни освобождава от всякакво юридическо усложнение.

Смятаме също така за необходимо да споменем, че съобразно утвърдената практика, всички ваши разговори с нашия пълномощник са записани, така че сме в състояние да представим по всяко време доказателства за пълното задоволство, което благоволихте нееднократно да изразите относно начина, по който ние сме съблюдавали задълженията си.

Обявяваме за подразбиращо се, че ще останем и занапред верни на клаузите, предвидени във всички точки на договора тип 512, съставен от съответните служби и ви молим да приемете уверението и пр., и пр.

Откъс от копието на „Официални известия“, прикрепени към досие № 43 на архива „Космоспект“.

 

 

Тримата ферунадари чакаха отговора.

— Да.

— Отговорът ни учудва. Асп ав Талд су Арит е призован заедно с тебе.

— На Бабел — каза автоматично Идомар, като напразно търсеше изход от капана, който му се готвеше отново.

— Присъдата на ориалата не е ли валидна за всички светове?

Или аз, или той. Асп отказа веднъж. И впрочем, облакът ще заличи отново неподходящия вариант. Не беше се явявал още пред съда и не знаеше дали облакът е част от непредвидимата действителност на забранената планета или…

— Е? — прошепна Асп, а Идомар се чу да казва.

— Присъдата беше изпълнена. Ако нещо не е валидно — това е този свят.

Време. Да спечеля време за двама ни.

— Облакът… появява ли се и при нас, на Марс? — попита през зъби.

— Доколкото зная, не — отговори Асп по същия начин.

— В очите на Сков този свят не е различен от всички останали. Ние, ферунадарите от Арит, решихме.

Човекът в бялата мантия извади от ръкава си една кама и я сложи на масата. Но Идомар не попита нищо повече.

— Този път знаеш — каза Асп.

Изправени един до друг те гледаха камата.

— Сега! Тук! — заповяда човекът в бялата мантия.

И Идомар отново почувствува мълчанието и му се стори, че то го задушава. Вдигна рамене, пъхна пистолета в джоба си, после скръсти ръце. И без да поглежда с крайчеца на окото си към Асп знаеше, че възкръсналият прави същото. Но чу неговия шепот, лишен от илюзии:

— Това не е разрешението на въпроса, момче.

Тогава кое е? Ако го беше намерил, Асп не би се колебал.

Ферунадарът отляво се надигна и хвана камата. Спокоен, сега той заобикаляше черната маса, слизаше по стъпалата, идваше към тях. Неопетнен той вървеше напред с прегъната в лакътя дясна ръка — дланта, в която държеше камата почиваше пред сърцето му.

— Питам се дали и това е решение — каза умислен Асп.

С леко отметната назад глава, той гледаше към отворите, изрязани в бялата качулка. Идомар почувствува ръцете си овлажнени и устата — пресъхнала.

— Не ти ли се струва… — започна отново Асп, но ферунадарът беше стигнал до него и камата проблясва неочаквано бързо.

Лицето на възкръсналия се сгърчи. Ръцете му се впиха в бялата дръжка и когато се наведе напред, на Идомар му се стори, че Асп сам заби камата в гърдите си. Завтече се да го прегърне.

За втори път пред очите ми. Тялото на Асп беше тежко и Идомар се напрегна, стараеше се да не го изпусне. Чуваше скърцането със зъби на другия, усилие, което полага, за да не стене. Безразличен, изправен като бяла колона, ферунадарът чакаше.

И Идомар прегъна бавно колене, като подкрепяше плъзгането на тялото, което се стремеше да се отпусне, да слезе през черните плочи в една черна дупка, после седна и сложи главата на Асп на колене. Капките пот на челото му вече не се дължаха на порала. Милваше пламналото чело, избърса го с жестове, на които не знаеше, че е способен и за които впрочем не си даваше сметка. Асп дишаше хрипкаво, розови мехурчета разцъфтяха на устните му. Пред очите ми, за втори път. Пред очите ми. За втори път, пред очите ми. Думите се повтаряха, прогонваха всички други, които би искал да извика или да изплаче, думите идваха и си отиваха като рефрен, от който не можеш да се отървеш и Идомар беше само празно помещение, в което думите ехтят, губят смисъла си и съчетават всички значения в утайка от болка.

Не беше разбрал, че Асп беше умрял още тогава, като срещна изцъкления поглед, който го преследваше и в апартамента на Марс. За разлика от миналия път, сега протегна показалец и затвори един след друг клепачите, покри черните очи. И изведнъж, там, на студените плочи, с главата на Асп на коленете му, мълчанието вече не го ужасяваше. Това беше мълчанието в него. Дори и думите се бяха стопили, не бучаха вече в слепоочията, болката вече нямаше нужда от тяхната подкрепа. Ненужно. Всичко беше ненужно. Главният тъмничар беше изпълнил задължението си. Много по-късно изтощен, той повдигна очи. И откри до себе си, бял и изправен, силуета на ферунадара. Той приближи бавно ръка до бялата качулка, после я повдигна нагоре с рязко движение и разкри лицето си.

И като се позна, Идомар откри, че още веднъж беше станал убиецът на Асп.

 

 

Един дълъг объркващ момент се гледаше в огледалото, въпреки че другият стоеше прав. Това съм аз. Аз. Убиеца. Убиеца на Асп. Отново. И знам, че не съм аз, а лъжата на Скат Мор, но мъката не беше по-слаба. Аз, Убиеца. Зная, че не съм аз. Като речитатив. Чувствуваше очите си угаснали — две изсъхнали зърна. Всичко в него беше изсъхнало. Сърцето и белите дробове — прахан. И упорито се наблюдаваше в другия, смълчан в голямото мълчание.

После видя как двойникът му започна да се замъглява, чертите му губеха идентичността си, лицето му се доближаваше до неутралната форма на яйцето, дори и очертанията на тялото му станаха неопределени. Пред изсъхналите очи на Идомар плътността на двойника намаля, сега той беше обикновена бяла сянка, едно петно, което се разпадна.

— Идомар ав Солг су Саро, твоето мълчание прие образа на съдбата за Асп ав Талд су Арит — надигна се тогава гласът на ферунадара, и като обърна лицето си към черната маса, Идомар видя, че белите купчинки бяха станали отново три.

А Асп? Брадатата глава все още почиваше на коленете му. Облакът с черни мълнии се материализира над него, слезе плавно. Долният му край опипа огромното тяло, натежало от вкочанясването, което му беше наложено. Седнал на черните каменни плочи, Идомар почувствува как тежката глава на Асп олеква на коленете му, после не разбра кога тежестта изчезна. Облакът се издигна. Тялото на този, който беше Асп ав Талд изчезна.

Усъвършенствуван екарисаж, се беше захилил злорадо преди малко, без да подозира, че облакът ще се заеме и с него. Голяма подигравка. Садистична ирония.

Да, си отида в мир. Идомар въздъхна, надигна се, и в мълчанието на ориалата схванатите му колене пропукаха като два изстрела. Ферунадарите станаха невидими. Не бях аз, не беше Асп. Тревожна, когато го беше подложила на изпитание за първи път пред знамето, за което Асп твърдеше, че било на Драл, мисълта сега носеше нова надежда. Ако всичко на забранената планета беше наистина лъжовно, имитация, както Асп беше имитация, както Идомар лично беше видял имитирано лицето си, тогава Асп можеше да се появи отново, за да преживее фрагментите на изкуствено съществуване и може би пак щеше да бъде убит. Идомар не биваше да изпуска възможността да се радва на присъствието на другия, било и илюзорно, трябваше да се възползува от това присъствие, за да научи всичко, което Асп не беше успял или не беше искал да му каже. Имитацията беше толкова сполучлива, че реконструкцията изглеждаше действително снабдена с всички спомени, с опита и мислите на оригинала. Колебаейки се той все пак се запита дали може да повярва в един Асп, възкръснал само, за да бъде използуван като основна част в сложния механизъм, оставен на разположение на мъчителя Скат Мор. Навярно — да, отговори си той. Колкото Асп беше по-автентичен, толкова страданието на Идомар беше по-остро. И се запита същевременно, защо само на него беше разрешено да узнае, че мимо волята си е убил Асп за втори път. Мъртвата усмивка се появи на лицето му отново, щом си отговори, че той, а не Асп, изкупува на Бабел наказание, за чието налагане впрочем той не беше уведомен.

Илюзия. Настоящето е станало илюзия, макар че наказанието е реалност. Настоящето, единствената реалност. Винаги илюзорно настояще, но повдигна рамене. Имаха ли още някаква стойност старите спорове? Миналото се беше вкаменило веднъж за винаги и бъдещото беше престанало да бъде дивата област на една свобода, постоянно довеждана в настоящето, щом се изплъзваше изпод неговия контрол. Контролирал ли съм го някога? — запита се той. Дали волята му наистина съвпадаше с волята на Благородната Гилда в привилегированата точка за свободата и дали не беше по-скоро обработен от Гилдата, предопределен от нея?

Замислен, той се обърна кръгом и тръгна към черните стъпала, които спираха пред вратата, над която още се намираше гербът с виолетовите, очи, разделени от кама с червено острие и бяла дръжка. И не се учуди, когато стигна пред вратата и установи, че на двете крила, внезапно уголемени, се бяха появили множество скулптирани глави, сред които израстваше главната буква М, нито когато разпозна бронзовата ръка, обхванала в дланта си топката, предназначена да удари същата такава топка, прикрепена към вратата. Почука, и двете крила се отдръпнаха назад, и като проникна в голямата украсена със знамена зала, от които Асп се беше възхитил, не благоволи да обърне глава, за да провери дали черната зала на ориалата се намира още там или площадът е заел мястото й.

Изтощен, той бавно изкачи червените мраморни стъпала. Когато стигна в галерията установи, че предчувствието не го беше излъгало — вратата от златисто дърво с червени жилки беше отворена.

Без да бърза прекрачи прага и като пренебрегна мебелите-зверове, вкаменени в скок, възпрян от тромавите бронзови украшения, той тръгна напред с поглед в трона, на който чакаше манекенът, представляващ Скат Мор. Омраза, недостойна за един неумолим брат на Благородната Гилда, припламна в него, избухна в избледнялата синева на очите, но нищо не се четеше на умъртвеното някога лице в трите черни дни и трите червени нощи, тъй като годините на Убиеца все пак не бяха пропилени напразно.

Пристигнал пред трона, той протегна ръце и сграбчи манекена. Не беше тежък. Коженият калпак падна, разкривайки теме без коса, с мръсножълта кожа на главата. Дългите пръсти на Идомар потърсиха хилавия врат в меката яка на златистата кожа и го почувствува топъл. Тогава с неизпитвано никога наслаждение, забранено на аскетите — последователи на Сков, съзнавайки детския характер на отмъщението, но без да може да се обуздае, пръстите му се вклещиха, палците притиснаха адамовата ябълка. Главата със сухата ситно набръчкана кожа се откъсна и се търкулна по стълбите на подиума. Свито в златистата кожа, обезглавеното тяло се наклони на една страна.

— Жалко — прозвуча хрипкавия глас на Скат Мор, — репродукцията беше съвършена. Впрочем вече нямах нужда от нея, господин Идомар ав Солг су Саро.

Убиеца дишаше ускорено. От паркета на абаносови ромбове, редуващи се с яворови ромбове главата на Скат Мор беше устремила угасналочерен поглед към него. По-угаснал ли отпреди? Една нова илюзия — както и тънките устни, които като че ли се усмихваха подигравателно.

Идомар спокойно я ритна с върха на обувката си. Главата отхвръкна като чудовищна топка и се спря в зиналата муцуна на безименния звяр, стърчащ на вратата на един бюфет. Лишена от веселост, мъртвата усмивка на Убиеца разголи зъбите му на хомяк.

— Не забелязвате ли нищо необикновено? — попита напълно лишен от хумор треперещият глас, въодушевяван от непреклонна воля, която го караше да свързва думите въпреки астматичното съскане, което ги придружаваше.

— Нищо. Нищо необикновено — каза Идомар с поглед на главата, уловена от дървената муцуна.

Груб смях, прекъсван от квинтите на кашлица.

И все пак това вече не е запис, господин Убиец.

Мускулите на Идомар се напрегнаха. Отвратен, той си припомни удоволствието, с което беше стиснал пластмасовия врат, на който беше заел топлината на своите ръце. Гротескната сцена в помещението, охранявано от зверовете-мебели, беше притъпила чувствително наблюдателността му, щом като едва сега разбираше, че хрипливият глас вече не излизаше от никъде, нещо повече, че той разговаряше с него.

— И така ще бъде от сега нататък — продължи Скат Мор, а Идомар обхвана челото си с длани.

* * *

Наведена над тялото на Ралт, Ор-алда се мъчеше да разбере. Вавилон беше за нея само име, но сега тя знаеше, че то означава една древна крепост, отдавна почиваща в праха на Земята. Беше изтръгнала Ралт от двора на един храм в този Вавилон, като мислеше, че го спасява от опасност (нали беше изчезнал пред нейните очи и пред очите на Идомар до фонтана на площада на Скат Мор), а ето Ралт беше отчаян и повтаряше непрекъснато името на онази, търсена продължително и намерена в миналото от преди хиляда години. Ор-алда, която се беше въздържала да го изследва, реши, че не може вече да отлага.

После, като научи какво беше довело Ралт на забранената планета, остави погледа си да се рее над девствената пясъчна шир, над млечното море, сливащо се в хоризонта с бялото небе. Легнал до нея, еднорогият кон дишаше спокойно. Защо не? И като се съсредоточи джерлата прошепна:

— Арла… Виждам я. Бяла, стройна, поклаща черните си коси.

Но Ралт закри очите си с ръка. Призован от думите, на Ор-алда, образът на Арла се появи на екрана на затворените му клепачи.

— Защо си ме разделила от нея? Върни ме обратно, Ор-алда.

Тогава, както беше направила и в кабината на малкия космически кораб, който ги носеше към Бабел, тя протегна дясната си ръка и с лявата обхвана гривната на голата си ръка.

Вик. Ралт отвори очи.

— Какво казва? — попита Ор-алда.

Объркана тя гледаше ужасената жена, която крещеше и размахваше ръце. Като сомнамбул Ралт протегна ръце. Кълна се във Великата Госпожа, надявам се, че не съм се излъгала. Но това беше лицето, което беше прочела в ума на Ралт и той повтаряше Арла, Арла, плачеше и се смееше, докато се приближаваше с мъчителна колеблива походка към жената, която се дърпаше назад и произнасяше непознати думи на груб език с ту гърлени, ту напевни звуци.

— Арла — прошепна Ралт — погледни… Арла, това съм аз. Защо?… Мъките свършиха, Арла, отново сме заедно… ние двамата, Арла…

Но Арла го отблъскваше, бягаше от него, викаше неразбраните си думи; строполяса се, почна да прави метани и да удря чело в белия пясък, а до нея Ралт, отчаян прекарваше, без да съзнава, длани по лицето си и се клатеше на прага на една вселена с безумни закони, които надминаваха разбирането му.

— Какво казва? — попита отново Ор-алда.

— Не зная. Тя е вавилонянка и вече не я разбирам, и Арла не ме разбира… Защо?… Това е Арла, а идва като чужда и не ме познава. Но аз… тогава… какъв смисъл…?… В името на нашите спомени, Арла, Арла, моля те…

— Ще я приспя — реши Ор-алда и коленичилата Арла не довърши започнатия метан, наклони се невъобразимо бавно, после се отпусна на една страна и се сви на кълбо на пясъка.

Да му кажа ли? — поколеба се джерлата като видя, че Ралт коленичи до заспалата Арла и милва черната й коса страхливо да не би да я събуди, макар че никой, освен Ор-алда, не можеше да я изтръгне от съня, в който беше потънала. Червеното и черното познание. Лъжата на Скат Мор. И мъката, която ме заобикаля, откакто съм тук.

— Спи — прошепна Ралт с нежност, която предизвика у Ор-алда нещо като неприязън към свитата на кълбо на пясъка жена (образът на Тер-ли, портокаловото петно на ризата му се развяваше между червените дървета на поляната, на която се бяха любили, за да се разделят толкова бързо). — Отново е тя, Арла. Не са ме излъгали. Тя е жива. Арла живее отново, Ор-алда. Забравила е галактическия език? Е, и? Ще я науча, галактическият език се учи бързо… Нали е красива?

— Много е красива, Ралт.

И като обхвана с лявата си длан зелената гривна на дясната ръка, Ор-алда доведе до тях Идомар.

— Как можа…?

Учуден, Идомар обгърна с поглед девствения пейзаж.

— Още не зная… Тук (посочи към еднорогия, легнал в краката й), тук аз съм, отново…

Усмихната тя разбра, че не се чувствува задължена да сведе погледа си.

— По-тихо — помоли, ги Ралт, после направи знак на Идомар да се приближи, завладян от мъката си не се учуди, че го вижда там, каза просто — Арла. Дойдох на Бабел за нея.

— Добре, остави я да спи.

И Идомар се обърна към Ор-алда.

— Ти имаше право — каза тя бързо и сподели с него всичко, което беше узнала от Ралт. — Червеното и черното познание. Така е. Всичко е лъжа, и Арла също, но сърце не ми дава да му кажа.

— От както сме разделели три пъти убих по една лъжа — потвърди Идомар. — Две… се отнасяха до мене, една и съща лъжа два пъти. Третата беше Скат Мор.

И на свой ред й разказа.

* * *

Сега всеки знаеше за другите всичко, или поне причината, поради която в кантората със стени, украсени с холограми се бяха съгласили да заминат за Бабел. Ралт не се остави лесно да го убедят. Арла, която беше срещнал в двора на храма на Ищар и която Ор-алда успя да извади от едно отминало пространство-време, за да я премести на белия плаж, това беше Арла, каквато той я познаваше. Като се възползува от съня й, той разголи дясното й рамо и им показа една луничка, после като си спомни, че беше си порязала преди години показалеца на лявата ръка, откри едва видимата бяла линия на белега.

— И Асп беше Асп, без да бъде той — припомни Идомар. — РУ знамето на Драл. Всичко е имитация до най-малките подробности, за да бъде изтезанието съвършено.

По лицето на Ралт течаха сълзи и той не ги бършеше.

— Помниш ли? — добави Ор-алда. — Още на кораба ти казах, че ти си най-добрият между нас. Аз… Аз обидих Великата Госпожа на джерлите, Идомар е пролял кръв, но ти не си се провинил с нищо. Напротив, съдбата ти дължеше компенсация… Ако някой от нас не е тук на мястото си, това си единствено ти.

— Не — каза Идомар — всички сме си на мястото, защото всичките сме развалини.

— Пак ли? — въздъхна Ор-алда. — И дори ако е така, от кога това е вина?

— Не знам. Установих само, че ни примамиха тук, накараха ни да дойдем доброволно, за да изкупим вината си, макар че нито един от нас, с изключение на тебе, не е виновен за нищо. Да, да, не ме прекъсвай. Ралт е загубил Арла и аз убих Асп, но Арла е загинала при злополука и Асп беше осъден от Благородната Гилда. По логиката на нашите светове ние не можем да бъдем упрекнати в нищо. Само ти си се провинила, но дори и ти всъщност си заплатила, по логиката на своя свят, като си загубила дарбите си.

— Интересно — намеси се тогава Скат Мор, като се остави да го чуят в себе си Ралт и Идомар — Продължавайте, господин Идомар ав Солг су Саро. Извинете ме, мога ли да ви наричам господин Идомар?… Имате необикновено дълго име.

— Не — скръцна със зъби Идомар.

— Както и да е. Още веднъж моля да ме извините за прекъсването. Слушам.

— Арла — прошепна Ралт. — Господин Мор, моля ви… Нали това е Арла?

Ор-алда трябваше да се съсредоточи, за да чуе сухия като кашлица смях под челата на мъжете.

— Няма да ти отговори — каза намръщен Идомар. — Но не може да ни попречи да мислим. Това е всичко, което ни е останало.

— Не го чувам — прошепна Ор-алда. За миг се изплаши отново, после лицето й просветна. — Страхува се! — извика тя. — Страхува се от мене!

Замислено тя погали гривата на еднорогия кон. В белия свят тя беше отново Арфа на Великата Госпожа, старите страхове чезнеха и фактът, че Скат Мор я избягва, само утвърждаваше статута й. С чувството, че греши и отминава откритието, тя си наложи да поднови разговора.

— Друга логика, разбирате ли? Според нея се осъждат… развалините… Въпреки че…

— Въпреки че не виждаш защо всички ние трябва да сме развалини — засмя се злобно Идомар. — Аз ще ти кажа. Нека да започна със себе си… Не ми беше лесно да приема образа на съдбата за Асп, но го направих, затворих си очите пред всичко, което ни свързваше, защото се мислех свободен, какъвто смятах и него, защото моята свобода зависеше от Благородната Гилда. Открих, че Асп знае нещо, научил беше нещо, една истина, която беше го превърнала в развалина. Историкът на Благородната Гилда не можеше да бъде Убиец и искаше да сложи край, помогна ми да изпълня Върховния и Неотменим Ферунадарен Декрет, за да ме предпази от своята съдба, за да не превърне и мене в развалина, негодна да остане в редовете на Гилдата… Не успя — каза Идомар и изведнъж се усмихна живо, с усмивка, която очарова Ор-алда и Ралт, несвикнали да забелязват признаци на живот върху умъртвеното му лице. — И аз открих това, което беше открил Асп… И се превърнах в развалина. Ясно ли е?

Ор-алда и Ралт мълчаливо се съгласиха като наведоха глави, макар че не всичко им се струваше ясно в думите му.

— Нужно ли е да продължа? — попита Идомар.

Също така мълчаливо, те направиха знак, че не е нужно.

Смъртта на Арла превърна Ралт в развалина и раздялата с дарбите, свързани с качеството й на Арфа на Великата Госпожа, имаше същият ефект върху Ор-алда. Но оставаха още достатъчно неясноти и особено съмнения във връзка с това, което трябваше да направят. Ако характерът на Ралт го предразполагаше към подчинение на съдбата, не така стояха нещата с Идомар, чийто живот беше непрекъсната дейност, нито с Ор-алда, притежателка на сили, които увеличаваха усещането й за собствено достойнство и невъзмутимото й чувство за превъзходство. Следователно всички биха искали да разговарят по-нататък за онова, което ги очаква и за начина, по който биха могли да осуетят атаката на Скат Мор, но предполагаемото присъствие на господаря на забранената планета ги спираше. Сега, след като Ралт и Идомар знаеха, че Скат Мор е скрит в техните мозъци, им се струваше, че го усещат в себе си като ненаситен паяк, дебнещ в гънките на мозъка им, за да научи, какво мислят да предприемат, шпионира ги и взема предварително мерки за контраатака.

— Страхувам се, Идомар, че се лъжеш — каза Ралт, разбрал това преди миг. — Ако е истина, че Бабел е усъвършенствуван затвор, тогава нищо не ни е останало. Дори и мислите.

И в белия пейзаж тримата се погледнаха безмълвно. Лицата им бяха като пясъка, небето и морето.

— И все пак, не, — извика по едно време Ралт — няма да позволя да ме победят. (Такова избухване беше доста необичайно за Ралт, така че Ор-алда и Идомар не останаха безразлични към него). — Разбираш ли, Ор-алда, спомените… Ти ми доведе Арла от Вавилон, отгатни в мене моята истинска Арла и ми я доведи.

Натъжена, Ор-алда наведе глава.

— Опитай се да погледнеш истината в лицето — каза Идомар вместо нея. — Твоята Арла вече не съществува, Ралт. Ор-алда ти доведе вавилонската, защото само тя… живее.

— С хиляди години преди Арла? — объркан Ралт го беше хванал за ръкава, разтърсваше го и викаше — Умряла е хиляди години преди моята Арла, не разбираш ли? Как може да бъде възкресена тя, а не Арла, която… едва преди месец…

Обърнал гръб, той се мъчеше да овладее риданието си.

— Не мога да се върна във времето — каза кротко Ор-алда. — Вавилонската Арла изненадах жива сега. Аз не съм я възкресила, Ралт, както не съм възкресила отдавна сринатата крепост, из която все пак ти си се разхождал. Не искай да ти обяснявам. Може би твоят Вавилон беше илюзия, но дори и като илюзия, той съществува, а моята сила е в състояние да придаде обем на илюзията. Животът все едно е една отсрочена смърт, отложена смърт. Твоята Арла обаче мога да открия само… такава каквато е сега, такава каквато я знаеш сега.

Последните думи тя произнесе шепнешком. На белия плаж, тримата отправиха погледите си към невероятната спяща, с разпилени по пясъка коси. Успокоена тя дишаше леко.

— Тя е и не е тя — помисли Ралт на глас. — Между нас, нейните спомени, моите спомени… загубени в тяхното множество вече не се виждаме, нейните спомени ме отблъскват. Да й дам спомени. Ор-алда! Роклите, холограмите на Арла… — Изведнъж те видяха лицето му да се разведрява и се спогледаха със същия страх като смятаха, че изпитанието е било твърде тежко за него. Но Ралт хвана ръката на Ор-алда и извика — Черната ракла! Прочети я в мене, Ор-алда.

И Арфата на Великата Госпожа, която се въздържаше да изследва приятелите си без тяхно съгласие, го послуша. Без усилие прочете в Ралт последният подземен етаж на сградата, нишата, в която беше оставена на съхранение раклата. Видя раклата. Обхвана с лявата си ръка зелената гривна. И раклата се появи до тях, страшно черна на белия пясък. Еднорогият кон повдигна муцуна от пясъка и изцвили, после се изтегна пак на плажа.

— Тя е — прошепна разтреперан Ралт. — Познах я.

Нощта прекарана на стълбищната площадка, когато се беше опиянил от спомени, разговора с блока… Всичко беше толкова далече, че можеше да се усъмни в реалността на света, в който се беше случило, макар че не можеше да вярва в реалността на събитията на забранената планета. Не каза ли Идомар, че в света на Скат Мор всичко е лъжа? И той неспокоен погледна към заспалата Арла.

— Отвори раклата — подкани го Ор-алда и той протегна ръка със страх, че нещата вътре могат да бъдат сменени.

— Най-отгоре, над роклите, гривните и многото дреболии, Арла. В Египет Сфинксът. Очите на Ралт блеснаха. Съвсем ясно той си спомни слънцето, жегата, миризмата на пясъка. Колко хиляди години ви наблюдават от висотата на тези пирамиди, беше извикал доктор Орбик, с когото се бяха запознали в Кайро и Арла се беше засмяла така, както й се случваше толкова рядко, а Ралт побърза да запечата образа, който придоби плътността на пластмасов правоъгълник и от пясъците на Египет се явяваше сега върху нереалния пясък на забранената планета.

Ор-алда взе холограмата. Дълго я гледа, после я подаде на Идомар.

* * *

Сега седяха един до друг на черната ракла. По молба на Ралт, който беше извадил една от роклите на Арла, чифт обувки, накити и всичко необходимо, след като се отдалечи с Идомар, Ор-алда съблече от заспалата на пясъка одеждите на отдавна залезлия Вавилон и я облече по модата на едно време, което също така беше само условност. Точно както в спомените на Ралт. Арла спеше спокойно на плажа.

— Събуди я — прошепна той. — Да можеше да ми помогнеш отново да разбирам вавилонски…

— Казах ти, че мога да чета в тебе само това, което знаеш.

Арла се раздвижи на пясъка, отвори очи. Лицето й изразяваше голямо учудване. Тя недоверчиво опипа бялата рокля с метални отблясъци, прегъна колене и докосна обувките си. Златната гривна я очарова, тя я погали и една все още плаха усмивка засия на устните й.

Бавно, с несигурни движения, Ралт се приближи и коленичи. Жената се сви на кълбо, готова да скочи на крака, но изражението на лицето му (мъка и надежда, обожание и боязън) я увери навярно, че поне за сега не я заплашва никаква опасност. Прошепна няколко думи, сред които на Ралт се стори, че разпознава името на богинята, от чийто храм тя беше отвлечена.

— Ищар — повтори тихо той.

Не беше ли това името на богинята на любовта? Щастлив, той видя, че чертите на Арла се отпускат.

— Арла — добави той като сочеше към нея, но Арла поклати глава и промълви с нова неуверена, като че ли виновна усмивка:

— Бел-шалти-Нанна…

— Арла — усмихна се Ралт отново, пиян от щастието-мъка.

И тогава, като повдигна рамене с грацията на Арла, Арла повтори покорна:

— Ар-ла…

После тя протегна ръка, избърса сълзите му, докосна лявата и дясната му буза. А Ралт като потискаше плача си, поднесе ръката й към устните си.

— Ралт — прошепна после пресипнало като сочеше себе си.

— Ра-лит?

Ор-алда и Идомар гледаха от черната ракла. Същевременно мъжът дебнеше в себе си знака на присъствието на Скат Мор, за който Ралт изглежда беше забравил, но не почувствува нищо. Еднорогият кон се напрегна, ритна с копита, надигна се и разтърси грива. После, пренебрегнал Арла той се приближи до Ор-алда.

— Извършихме едно добро дело — каза тя като милваше копринената грива, но Идомар поклати глава.

— Още не сме се научили да правим каквото искаме.

— Мислиш, че… — и прекъсна приказката си. Едно тъмно петно се появи в далечината. — Някой идва.

Напрегнати, двамата следяха приближаването на силуета, който растеше на мократа пясъчна ивица на брега на морето. Смехът на Ралт ги стресна и те едновременно обърнаха поглед и го видяха да тича заедно с Арла в посока обратна на тази, в която бяха гледали.

— Горкият Ралт — прошепна Идомар.

— Мигът е хубав. Научи се и ти да го цениш.

Идомар загреба шепа пясък и го остави да тече между пръстите си. Когато заговори, гласът му на дете прозвуча страстно:

— Много време съм се прекланял пред мига и вярвах, че миналото и бъдещето не съществуват. Разбери, Ор-алда. Така станах Убиец.

Приближила лице до гривата на еднорогия кон, джерлата въздъхна.

— Абсолютизираш, Идомар.

— Може би. Винаги съм искал да бъда цялостен.

— И бил ли си някога?… Задавал ли си си въпроса какво те е довело в края на краищата в редовете на Благородната Гилда?

— Не зная точно какво. Но зная кой — отговори той като сочеше мъжа, който бързо се приближаваше.

Огромен, брадат, черен в белия свят, Асп ав Талд су Арит размаха ръка за поздрав.