Владимир Колин
Бабел (3)

Ор-алда

— Истина ли е? — попита Тер-ли като се повдигна на лакътя си и я погледна.

Замаяна от любов и слънце, Ор-алда лежеше по гръб със затворени очи. Струваше й се, че синята трева се снишава и се повдига плавно заедно с топлата земя, заедно с нейното люлеещо се тяло. Краката й бяха олекнали, раменете и главата й потъваха все по-дълбоко, сякаш в дюшек от мъгла, после тялото и главата започваха да плуват, а краката й висяха, отдалечаваха се, като че ли всичко, което беше кости, кръв и мускули се беше струпало в голите й ходила и една непозната сила я повдигаше в летния ден.

Щастлива тя отвори очи. Притисна с показалеца си устните на Тер-ли като го молеше да мълчи. Ако е истина? Глупавичкият ми венерианин. Една синя птица се спусна стремително на камъка във водата, потопи човката си във вълните и излетя също така рязко, като пърхаше с криле, докато се изгуби из червените листа. В гъстата синя трева, в която никнеха плътни почти черни цветя, се чуваше мелодично шумолене. Змията, си каза тя. Винаги е с мене. Великата Госпожа изобщо не я спохождаха съжаления. Аз съм Арфа, на която дълго са свирили. Почивам си. Мина й през ума да провери, но се побоя. И ако все пак?

Лицето на Тер-ли бавно се приближи и закри небето, горещите му устни докоснаха ъгълчето на лявото око, ъгълчето на дясното око. Ор-алда го прегърна през врата и топлото му гладко тяло притисна гърдите й.

— Истина е — прошепна тя.

Младежът рязко се отдръпна и се изправи на колене.

— Искаш да кажеш… ще ни накажат?

И протягайки щастливото си тяло до последната фибра, до върховете на ноктите си, тя изрецитира като хладнокръвно предизвикателство:

Крилете ни далеч засилват,

Двама стигнахме до червения връх,

На две крачки от живота, на крачка от смъртта…

Това бяха стихове на Но-кли, който не беше се поколебал да умре, за да им разреши да се обичат.

— Да, каза Тер-ли, но… помисли си…

Страх. Него, наистина го е страх. Устните му треперят. Всички багри би трябвало да угаснат и всички дървета да крещят, но поляната беше същата, и небето беше същото.

— Не се страхувай, каза малко пренебрежително Ор-алда. Само аз трябва да давам сметка.

И прибави наум: Пред себе си.

— Само ти?… Как си го представяш? Мислиш, че бих те оставил… когато заради мене…

Тер-ли! Любов моя. Но произнесе, потъпквайки гласа на сърцето си.

— Не съм направила нищо за тебе.

И очите й се разшириха, защото младежът се оказа изведнъж невъобразимо далеко. Нещо се беше свлякло от раменете му. Той вече не ги чувствуваше да тръпнат и до намиране на новия модел, към който трябваше да се приспособи, за своя изненада той се почувствува неуверен пред Ор-алда, пред своя стар модел. И като избягваше погледа и промърмори:

— Вие, джерлите, създавате проблеми от всичко…

— Ще ти бъде ли все пак приятно да се похвалиш пред приятелите си венериани, че си изнурил една Арфа на Великата Госпожа — подпита го тя.

Не убягна от погледа й усмивката му, прогонена мигновено. Моделът, от който имаше нужда вече му се беше предложил.

— Ако непременно държиш да ме обидиш… — каза той и се изправи.

Изтегната по гръб Ор-алда стисна клепачи. Прехапа устни, за да не извика, когато ледени ножове прободоха очите и сърцето й.

— Ор-алда…

Той се колебаеше, още не можеше да преодолее срама. Като че ли е мъртва, мина му изведнъж през ума като я видя неподвижна. Несъзнателно се дръпна, крачка назад, хвърли неспокоен поглед към дънерите, закриващи поляната.

През миглите си Ор-алда го видя как се отдалечава, видя как се препъна в корените на един дънер. Портокаловата риза се мярна между две дървета, после изчезна. Една птица пропя пискливо.

Болката вече не беше остра, беше престанала да се концентрира и се разнасяше из цялото й тяло. Ор-алда беше само едно огромно учудване: нима толкова бързо можеше да се загуби всичко? И в нея се надигна ненавист към тревата и дърветата, които не бяха се променили, към небето, със същите облаци и птици, които чуруликаха равнодушно.

После се обърна в тревата, повдигна се на лакти, улови лицето си с две ръце и се постара да проникне в мозъка на онзи, който се отдалечаваше. Поради скрупули, които сега й изглеждаха глупави, в краткото време на тяхната идилия тя се беше въздържала да изследва съзнанието му, защото това би означавало да го принизи в собствените си очи, да признае недоверието си в думите, които я покориха, както и в множеството дребни жестове, от които нейната любов беше направила доказателства.

Сега напрегната, тя зачака установяването на контакта. Скоро се строполи с лице в тревата: както можеше да се очаква, Арфата не беше изнурена, а разбита.

Извлечение от „Биографията на Ор-алда“

 

 

Събудиха се в един и същи час, без връзка с реалното време, което упорито не им се разкриваше. Както в сградата на космодрума, прозорците на помещенията, където преспаха бяха непроницаеми, нещо повече — не можеха да се отварят. Всички помещения се осветяваха едновременно, но не факлите разпръснаха мрака, светлината дойде отвън, светлина, която не нарастваше постепенно, а беше избухнала в прозорците. Тъй като всяко помещение се беше оказало малък апартамент, снабден с всичко необходимо, нямаше от какво да се оплачат. Отпочинали те се срещнаха в галерията, която заобикаляше етажа.

Една нова врата беше отворена, точно до тая от позлатено дърво с червени жилки, зад която манекенът, представляващ Скат Мор ги беше приел. Новата зала, в която влязоха беше трапезария. Изрязани от непознато дърво с опалов блясък и видими жилки големи бюфети с врати, в средата на които мигаше неумолимо по едно огромно око (различните емайли на ирисите бяха подредени така, че образуваха претенциозен хроматичен пояс, а ритъмът, в който огромните клепачи премигваха, създаваше непрекъснато тревожно движение), покриваха изцяло стените до тавана, разделен на касети. От тях изникваха ръце, които сякаш благославяха. Между бюфетите се редяха изрязани от същия блестящ материал статуи на юноши със златни подноси. На дългата маса, покрита с безукорна ленена покривка в кремав цвят, три чаши кафе изпускаха пара. Кръгли топли хлебчета чакаха в едно панерче до другите закуски, наредени в подноси или в похлупени съдове. Не липсваха медът и сухите сладки, със или без стафиди и захаросаните плодове. Както и преди нямаше жива душа.

— Един свят от хиляда и една нощ — каза Ралт.

Ободрен той си повтаряше, че ако още е възможна среща с Арла, тя ще се състои само на този Бабел, където всичко изглежда възможно.

— Скат Мор — каза Ор-алда със странен трепет на гласа.

— Един свят, за който бих искал да поговорим? — каза Идомар и те го погледнаха учудени.

Засега, установили естествения си глад, те се хранеха с апетит, доволни, че Скат Мор не беше забравил да нахрани (своите гости? бъдещи служители? васали?) с ароматните лархи от Венера, грудките с вкус на плодове, които украсяваха ефирните корени на дърветата асхара, както и с виолетовата манна дафгол, набрана по марсианските пясъци. Непрекъснато премигване на очите, които ги заобикаляха, не закъсня все пак да създаде неприятно чувство. Чувството, че са наблюдавани от циклопските очи им пречеше да говорят, а от друга страна ги потискаше и неестественото унизително мълчание, което царуваше в пустия палат.

— Свършихте ли? — избухна Идомар.

Ор-алда не можа да се въздържи да не намери за странна невъздържаността на този, който би трябвало да контролира рефлексите си най-добре от всички, но не каза нищо. И тримата станаха и излязоха в галерията.

— Не виждам защо трябва да се пазим един от друг — каза Ралт. — Да, аз дойдох тук заради нещо определено. И предполагам, че всеки от вас си има своите мотиви…

— Мълчи — скръцна със зъби Идомар.

Асп. Струйката кръв в космите на брадата. Искал е да ми помогне? Знаел ли е?

— Аз… извинявай — каза несвързано Ралт и побледня. — Не исках…

— Що се отнася до мен — притече му се на помощ Ор-алда — нямам нищо за криене. И вече не искам нищо… Скат Мор може всичко…

През главата й мина неочаквано мисълта да ги изследва, но знаеше, че няма да се реши да престъпи обещанието, дадено в космическия кораб. И двамата й бяха приятели.

— Мислех си само — обясни смутен Ралт — че няма смисъл да останем тук… затворени. Аз бих искал да опозная планета — та и… Арла. Безумие, знам. Но ако Скат Мор наистина може всичко?

— Планетата? — изсъска Идомар. И като се усмихна изведнъж нечовешки добави хладно — Добре.

Те слязоха мълчаливо по червените мраморни стълби, видяха отново голямата зала, украсена със знамена. Вратата сама се отвори и тримата се спряха на черните стъпала. Чуха шума, с който двете крила се съединиха зад тях, но не се обърнаха. Смаяни гледаха големия площад, в средата на който струеше фонтан. Триетажни къщи с тесни фасади, по които можеха да се преброят само два, три или дори един-единствен прозорец, заобикаляха площада, през който минаваха жени с толкова дълги рокли, че полите им метяха калдъръма, жени с високи конусовидни шапки, от които падаха прозрачни воали. Непрекъснато сновяха мъже в толкова къси панталони, че краката им стегнати в цветни чорапи се виждаха почти до хълбока, мъже необикновено плещести, поради широките ръкави на сюртуците. Украсени с пера, малките им кадифени или кожени шапки им придаваха горд вид, подсилен от сабите или камите, окачени за поясите, закопчани с грижливо обработени пафти. Както жените така и мъжете носеха дрехи в крещящи цветове, тъй че целият площад приличаше на сюита от променливи картини, гледани през лещите на огромен калейдоскоп.

Но Ралт не виждаше тези, които минаваха пред него. Пребледнял той гледаше фонтана, в чийто басейн се издигаше бронзова статуя. Статуята изобразяваше Арла. Една спокойна, усмихната Арла, наклонила бронзова стомна, от която изтичаше струя вода.

Без да разбира какво прави, той слезе по черните стъпала. Като от друг свят чу след себе си възбудения глас на Ор-алда и репликите на Идомар, останали в края на стълбите. Мислите му се объркваха. Значи все пак… Арла. Макар че ти. Нито Скат Мор. Но статуята, виждам статуята, виждам те, тъй като самото й бронзово присъствие беше чудо, какво друго освен чудо търсеше той там, на планетата, забранена за тези, които не вярват в чудеса, нямат нужда от чудеса. Вярвам, вярвам, Скат Мор може всичко.

Стигнал до калдъръма на площада, той се приближи до фонтана. Тогава почувствува земетресение, опита се да запази равновесие, но всичко пулсираше, хората се замъгляваха, приличаха на бели сенки, придобиваха само за миг плътност, за да станат отново неясни; и фасадите трептяха, като че ли въздухът изведнъж се беше нажежил. После къщите започнаха да се плъзгат стремително като в кръглия екран на огромен повреден космовизор. Картината се въртеше непрекъснато, свеждаше цветовете и обемите до прости линии, дъжд, придружен с мълнии, свистене, малки експлозии, калдъръмът под краката му потъваше, може би ми се струва, може би площадът си е на мястото и само аз падам чувствувам в гръдния си кош прималяване, причинено като че ли от скоростта на асансьор, но когато всичко приключи и картината се стабилизира, той се озова на площад в едно друго време.

Фонтанът беше изчезнал.

* * *

— Ами сега? — попита Идомар, обърнал се към Ор-алда с изсушената загатната усмивка, която години наред беше убивал старателно.

Ралт се беше стопил пред очите им след няколкото крачки по речните камъни на площада, които го бяха отвели наблизо до фонтана. Тялото му се обезцвети (Идомар си спомни за една много стара избледняла снимка), след което образът му като негатив се задържа за частици от секундата. Суетенето на площада продължаваше, не беше престанало дори за миг, като че никой не беше забелязал нищо. Вероятно дори не ни виждат, каза си Идомар. Не съществуваме за тях, може би сме само проектирани върху менящия се фон на площада или пък палатът на Скат Мор… Не доведе мисълта си докрай. Ор-алда беше казала нещо.

— … изоставим — чу само края на фразата й и изведнъж почувствува, че в него се надига студен гняв.

Независим и свободен. Това беше собственият му глас, гласът на дете. Подиграваше се с него и той се учуди, че може да чувствува гняв и същевременно да се надсмива над него. Но думите му се изплъзнаха неволно:

— Аз не си… няма да го изоставя.

Беше готов да каже: не си изоставям приятелите.

Приятелите. Кои? Асп? Не беше забравил да се смее. Познаваше още срама? Но не за това.

— Не знам какво става с мене — призна той.

— Да се връщаме — предложи джерлата, като го хвана за ръка и Идомар се поколеба за миг на стъпалата, вперил очи в бронзовата жена в басейна на фонтана.

Проговори разсеяно, замислен за друго:

— Бих отишъл след него.

— Но не преди да разберем какво му се е случило.

Тя имаше право, Идомар като че ли се отказа и излезе от конусовидната сянка. Знаеше, разбира се, намерението на Ор-алда. И като разбра, че в естествени условия диалогът дори не би трябвало да се състои, той отново се почувствува раздвоен.

— Той е безпомощен човек — каза сърдито, когато двете крила на вратата се разтвориха пред тях.

Но това не беше обяснение, разбра го още в момента, в който произнасяше думите и стисна зъби. Всичко в него беше размътено като вода по време на вълнение. Вече не съм аз. Във витрината на сградата по непознатата улица в Арит, на която дори не знаеше как е попаднал, Асп го гледаше, вдигнал чаша, така както го беше погледнал тогава, когато му отваряше вратата. И пак, както тогава, беше късна вечер. Коридори, стълби, врати, безименна поредица от подробности, които споменът регистрира, без да бъде в състояние да се спре на някоя от тях, после помещението с холограми и андроидът, който произнася дружелюбно:

— Очаквахме Ви, Идомар ав Солг су Саро.

Но какво очаквам аз? Това? Усъвършенствуваш се години наред и изведнъж? Сигурен съм, че знаеше. Променям ли се?

Влезли бяха в голямата зала и Ор-алда вече беше седнала на една дървена пейка, краката на която завършваха в лапи с нокти (лъвски?, орлови?) под разперените криле на знамената, които символизираха ефимерна слава и припомняха само за лишени от идентичност войски. Да не би да са кръстосали знамената на смъртни врагове — си каза Идомар като се приближаваше. Опита се да прогони тежките мисли, които се блъскаха в размътената зона, до която се беше приближил, без да иска (убеден, че всяко нещо идва с времето си, той беше решил да чака, да не насилва нищо) и се загледа упорито в старите знамена. Кръстосването на вражески знамена беше идея, която можеше да изкуши един Скат Мор (той откри в себе си органическо отвращение към онзи, който им се беше представил във вид на манекен), ако не е и наредил да му се изфабрикуват несъществуващи, фалшиви знамена, само за орнамент на несъществуващия фалшив палат, в който ги беше довел. Това беше прозрение, породено от равнодушието на хората от площада, но трябваше да му се признае известна доза произволност. Всъщност не беше докоснал нито една от фигурите на площада, за да се увери в тяхната реалност, докато тук в палата, всичко се показваше безспорно веществено — мрамор, метал, дърво. Ако ставаше дума за отражение, тогава нереални бяха мъжете и жените в странните старинни одежди.

— Моите са горе — каза Ор-алда и протегна ръка. Идомар я погледна въпросително.

Но веднага си спомни защо се бяха върнали в безмълвния палат и от джоба на комбинезона извади продълговатата кутийка. Внимателно, джерлата отвори онова, което Ралт беше нарекъл ковчег.

Писъкът опръска стените с кръв. Кутията падна, но Идомар не направи нито едно движение, дори не се опита да се наведе към червената плоча. Като хипнотизиран той гледаше внезапно обезобразения лик на Ор-алда, едно толкова познато изражение, че му се стори, че усеща оръжие в ръката си и се огледа с крайчеца на окото си, за да се увери, че не е сам и че не той е приел за Ор-алда образа на съдбата, не той е изписал на лицето й маската на ужаса.

Златистата кожа беше изпепелена; устните трепереха движени от тиковете, които ги теглеха настрани, и разголваха стиснатите зъби, дишането й се учестяваше, задъхваше се, можеше да го чуе, изцъклени, очите отказваха да виждат. И потта, която извираше от корените на косата се стичаше по челото, блестеше по бузите й като сълзи.

Неочаквано, Ор-алда скочи и се втурна по стълбите. С бавни движения, Идомар зае мястото й на пейката, после се наведе и вдигна миниатюрния ковчег, в който Ралт и Ор-алда вече бяха само два малки трупа.

* * *

По-късно Ор-алда слезе. И на Идомар му се стори, че малкото мъртво тяло, което току-що беше видял, е пораснало до размерите на оригинала и се приближава сега вцепенено, съхранило от функциите на живота само някакво карикатурно движение. Той се отдръпна в единия край на пейката и й направи място. И двамата мълчаха, под мъртвата слава, разпната на стените. До тях не достигаше нито шумът отвън, където суетенето може би продължаваше, нито врявата на боя, въплътена в знамената, които бяха забравили да плющят, нито пукането на мебелите в палата.

Защо на борда на космическия кораб?, се питаше отново и отново Ор-алда. Защо еднорогите коне? Всичко беше само една голяма, една непрекъсната измама, от любовта на Тер-ли, която не беше поставила под съмнение, до триумфалния й образ във витрината на непознатата улица в стария Ксу-Тии и (от всичко, което беше последвало си спомняше впрочем само кантората с холограми, в която андроидът дружелюбно беше казал Очаквахме Ви Ор-алда) после озоваването на борда на малкия космически кораб и безучастието на еднорогите коне, лъжи, неизчерпаемост и изтънченост на изтезанието, предназначено… Защо на борда на космическия кораб? Защо еднорогите коне? Но откри с ужас, че вече си е отговорила. Само фактът, че е била една от Арфите на Великата Госпожа й беше попречил да го намери от самото начало, макар че още от детинство…

— Скат Мор може навярно всичко — прошепна тогава Идомар. — Но предпочита да колекционира развалини.

В гласа му на дете имаше толкова мъка, че Ор-алда прие съчувствието му, без да се учудва, че идва от един Убиец и без да отбележи факта, че самият Убиец включваше себе си в поредиците от развалини. Да, да, развалина. Разбита Арфа. Великата Госпожа ми обърна гръб. Преглътна сълзите си и се приближи до Идомар, почувствувала нужда от неговото твърдо рамо до себе си. Едва тогава, като че ли допирът с него беше превърнал разбирането й в сетивност и тя прошепна:

— И ти ли…?

— И Ралт, безусловно.

— Защо?

— Не знам.

Говореха шепнешком, без да обръщат глави, като гледаха право пред себе си.

— Наказание — произнесе с покъртителна разгорещеност Ор-алда. — Червеното и черното познание.

И му разкри, че джерлите умеят да измъчват жертвите си, да изтръгват страданието им капка по капка като еликсир, от дестилационния казан на телата. Червеното и черно познание се бяха родили заедно със самото начало в горещите джунгли, гъмжащи тревожно, объркано от безбройни и безименни същества.

— Наказание? — повтори Идомар. — Кой е Скат Мор, че да наказва? И защо?

Асп. Макар да не беше успял да отговори. Ужасен той си спомни, че Скат Мор може всичко. Дори и да си присвои правото да наказва във всички интегрирани светове на Бюрото? Тогава Бабел, забранената планета? Един огромен затвор. Главен тъмничар — Скат Мор. С одобрението на Бюрото. Почувствува устата си пресъхнала и преглътна няколко пъти несъзнателно, опитвайки се да навлажни небцето си.

— Не знам — въздъхна Ор-алда, но Идомар не направи връзка и не разбра, че тя отговаря на въпроса, на който вече беше намерил отговор.

— Един огромен затвор — каза той бавно и многозначително. — Изкуствен. Бабел е изкуствена планета. Разбрах това от първия миг… Въпреки че е много по-малка от която и да било от нашите планети създадени й са изкуствено идентични гравитационни, атмосферни и климатични условия.

— И ще бъдем принесени в жертва на червеното и черно познание.

Отново и отново думите прозвучаваха в нея като злокобен рефрен. Очите на Ор-алда продължаваха да гледат втренчено. До повехналата маска на Идомар, лицето на джерлата също се беше вкаменило — екзотична маска на примирението. Под знака на ужаса всички маски са еднакви.

Арфата на Великата Госпожа беше вече само едно същество, уязвимо тъкмо поради женствеността, на която сама се беше отдала.

— Винаги е полезно да знаеш истината — заяви Идомар, като се опитваше отново да дойде на себе си (нима това искам, да узная истината на Асп?), после добави без никакъв преход — Искам да намеря Ралт.

— Не разбираш ли, че бяхме разделени преднамерено?

— Питам се — продължи марсианецът без да обръща внимание на въпроса на Ор-алда като че ли не беше го чул или беше сметнал, че възражението е незначително — ако тези на площада… нали разбираш, че на една изкуствена планета може да се създаде всичко? Чудовища, катаклизъм, успоредно, но достъпно пространство-време, или съвместното съществуване на няколко равнища на балансиращо пространство-време… питам се дали тези от площада са престъпници на едно друго време. Изглеждаха ли нещастни?

— Не — призна Ор-алда — но ние сме обречени на червеното и черното познание.

И като че ли се сви, скръсти ръце и стисна раменете си с длани. Мъртвата усмивка потрепна на устните на Идомар.

— Казах ти, че бях на Венера… на Джерл. И се върнах. Умъртвиха ми лицето, но се върнах.

Жената, за която трябваше да приеме образа на съдбата беше избягала от Марс и намерила убежище в една от порутените от времето крепости на джерлите. Убиеца бе хванал следите й, но джерлите го заобиколиха вечерта, когато искаше да тръгне към Ксу-Тии. Би могъл да си проправи път през безмълвния прилив на тела, които прииждаха от кепенците и отворите на каналите, появяваха се иззад полусрутените зидове, измъкваха се от прозорците — оръжията от черния куфар бяха в състояние да прогонят цяла войска, всъщност оцелелите случайно нейни воини, но Идомар, Убиеца на Благородната Гилда, подготвен да приема по всяко време образа на съдбата, не можеше да убива, за да спаси собствения си живот. Вероятно не би се принизил до такава степен дори ако статутът не забраняваше: безразличието, от което си беше направил втора природа, се отнасяше и до него самия. Пленен, той беше отвлечен извън крепостта, в джунглата. Червеното и черно познание през три безкрайни черни дни и три безкрайни червени нощи…

Стана бързо.

— Ще дойдеш ли с мене?

Ор-алда повдигна към него помрачени от страх и срам очи — Опустошили са лицето му. Нашите. Трябваше да разбера. Но нея я бяха пощадили от онова, което се вършеше сред гнилия дъх на джунглата, тя беше Арфа и целият стар народ пазеше непорочността й. Само слуховете се чуваха от време на време, само страхливият шепот на някоя друга Арфа. Казва се, че… Чух. Вие знаете ли? Не знаеха почти нищо. Беше им забранено да изследват непроницаемото, тъй като и най-слабото оскверняване отслабваше Силата. За това не разбрах още от самото начало. Избрах калта, даде ми се лъжата. Тер-ли и Бабел. В мене е смъртта, всичко е мъртво.

— Аз съм една разбита Арфа — призна тя, докосвайки с върха на пръстите си мъртвото лице на Идомар, като че ли му искаше извинение.

— Аз съм един унищожен Убиец — изсмя се марсианецът. — Нали ти казах. Скат Мор колекционира развалини… Е добре, ще отидем ли за третата развалина?

Но вратата отказваше да се отвори пред тях. Идомар едва сега забеляза липсата на брава на вратата, на ключалка, на каквато и да било проста или автоматична система за манипулиране.

— Добър ден, госпожо. Добър ден, господине.

Госпожо.

Неочакваният глас беше безличен. Идваше отвсякъде, от знамената по стените, от пискюлите, висящи над главите им, от двете брони и от белите и червени каменни плочи. Идомар отбеляза, че отсъствието на Ралт не е минало незабелязано.

— Господин Скат Мор благоволява да ви приеме на аудиенция. Благоволете да се качите.

Звучеше като покана, но Ор-алда и Идомар, не се съмняваха, че всъщност получават заповед. Мълчаливо изкачиха мраморните стъпала. Всички врати на галерията бяха затворени, с изключение на тази от златисто дърво с червени жилки, зад която царуваше манекенът, представляващ Скат Мор.

В голямата приемна нищо не беше променено. И, точно както миналия път, старческият глас се издигна, когато двамата спряха пред трона.

— Радвам се да си представя, че ви виждам. Надявам се, че не се оплаквате от моето гостоприемство. Не ме питайте за съдбата на господин Ралт Мога, не съм в състояние да чуя въпросите ви. Целта на това повикване, впрочем, е само да ви съобщя някои инструкции. И тъй ще влезете в стаята, чиято врата ще се отвори, след като ме напуснете. Тоест незабавно. В идущите дни ще имам удоволствието да ви говоря отново. До скоро виждане, госпожо. Довиждане, господине.

Отново Госпожа.

— Не ни разделя — прошепна Ор-алда и хвана ръката на Идомар, който машинално я стисна, продължавайки да гледа образа на стареца.

Отвратително джудже, апострофира го мислено той, всички цивилизации са били спъвани от изроди като тебе, жадни да се стабилизират чрез заграбване на власт, която им позволява да унижават и да измъчват, тъй като разполагат с живота на хора, хиляди пъти по-полезни от тяхното капризно, подозрително, жестоко и безскрупулно съществуване…

— Какво правиш? — ужаси се Ор-алда, чувствувайки, че юмрука му се свива и отпуска в ръката й.

И издигнал ръка Идомар видя как пръстите му се свиват в юмрук и как се отпускат.

— Едно упражнение — каза той, вторачил се в манекена, представляващ Скат Мор. И се усмихна студено, като робот с програмирано изражение. — Да вървим.

Те минаха покрай двете редици вкаменени чудовища, които се стараеха да приличат на мебели (редици от мебели, които се стараеха да приличат на зверове?) и излязоха отново в галерията. Вратата се затвори безшумно зад тях и отново ги порази тишината, дори не гробовна, дори не веществена, ПРОСТО тишина. Нито една сграда не може да бъде толкова безмълвна, си каза Ор-алда като търсеше с поглед отворената врата на помещението, което ги очакваше.

Намериха го от другата страна на галерията, непретенциозно, с варосани стени, в което имаше само едно огромно огледало върху лявата стена и една дълга маса до дясната. Ор-алда видя още от прага гравираната Арфа долу в ъгъла, вляво от огледалото. Идомар откри в средата на кръглата маса бутон, на който разпозна лицето на Асп. Сърцето му затуптя и без много да мисли натисна бутона в момента, в който достигнала пред огледалото, Ор-алда установи, че не вижда образа си.

Огледалото не отразяваше нищо. Блестящото стъкло приличаше на екран. Но горният му край се отдели от стената и цялото огледало се завъртя, като очерта дъга, сякаш долният му край беше на панта и блестящото стъкло падна върху другото, което беше олицетворение на крехкостта.

* * *

Нищо твърдо, никаква болка. Водопад от прозрачни вълни, от които тя се издига с лекота като че ли едва осезаемото им вещество, се стопява при допир с нея. Непрестанното изтичане и усещането, че се издига, носи се във въздуха. Седефени небеса. Потоп от пух, обточен с паяжина. Ефирни дантели, скреж, потекъл като стопен восък. И очарованието неочаквано секва.

Помещението е изчезнало. Ор-алда е сама облята от слънце на брега на едно море, чиито вълни издъхват в краката й. Небето е бяло и морето е бяло. Но не облаците придават на небето неестествен цвят — целият свод изглежда е направен от някакъв прозрачен гипс, с бездънни глъбини; а и морето не е бяло, затова че отразява небето. Ор-алда грабва малко вода в шепата си: и бистрата вода е бяла, като прозрачно мляко.

Едно петно в свят без грях. Джерлата потреперва без да помисли за зеленото петно на нейната традиционна тлаа, което личи отдалече. Но кой може да я види? Девствената пустиня се простира до безкрайност, под бялото небе и до бялото море само дюни, които изглеждат като от натрошена слонова кост. Даже слънцето е бяло.

На гребена на една дюна се появява бял кон и Ор-алда разбира; на челото му расте рог дълъг, колкото човешка ръка, остър като коловете, с които се пробождат сърцата на вампирите. Моята бяла смърт, и мисълта е смирена, също бяла, един строен филиз израснал от болката и съжаленията. Изкушава се да се изтегне на пясъка от слонова кост, за да я прободе завинаги еднорогият кон на брега на бялото море, където костите й ще блестят някога на слънцето със завоювана отново непорочност, и всичко ще бъде като изкупление, като че ли Великата Госпожа ще я опрости и пак ще обърне поглед към нея.

На хребета на дюната еднорогият кон цвили, гривата му пада на вълни като бяла вода, копитата му разпръскват пясъка, когато тръгва, Ор-алда извиква, втурва се да бяга. Стъпалата й потъват, препъва се в пясъка, оставя следите на ужаса по плажа, от който краката й се откъсват все по-трудно. Като обръща глава Ор-алда вижда бялата грива и опашка да се развяват в облак прах, белият рог се издига и снишава в ритъма на копитата, бялата смърт галопира, вдигайки белия пясък и разстоянието се скъсява ужасяващо бързо — сама, помощ, сама, не мога повече, дишането й е все по-бързо, сълзите й потичат, като че ли върхът на рога вече се е забил в гръдния й кош. Боли, боли ме. Не.

Свита с лице в пясъка, с разпиляна върху пясъка синя коса, Ор-алда плаче на пресекулки, слуша как глухият тропот на копитата нараства — та-ра-рам, та-ра-рам, та-ра-рам — едновременно със сърцето, което бумти и я разтърсва. Сега всичко е ритмичен грохот, та-ра-рам, и изведнъж тишина.

Удряй, стене мисълта, но не се случва нищо. Замаяна Ор-алда надига глава.

Еднорогият кон е до нея. Бялата кожа на хълбока му пулсира, бяла пяна се цеди в ъглите на устата му. Навел шия пръхти задъхано и раздухва пясъка, рови с дясното си копито и тъй като върхът на рога е забит в пясъка, бялата смърт изглежда препъната, безобидна.

Без да може все още да повярва, Ор-алда се повдига на лакът, изтрива сълзите си с длан и протяга трепереща ръка. Милва гривата. Изненадана, открива неочаквана мекота, дългата грива има тънък косъм, като коприна.

Тогава застанала на колене, тя прихваща с две ръце леещата се грива и свира лицето си в белия гъсталак с мирис на кон и босилек. Едно последно проплакване стихва в къделята на гривата, после изнемощяла Ор-алда сяда на пясъка, а еднорогият кон подгъва колене, ляга до нея и слага главата си в скута й.

Поела дълбоко дъх, толкова дълбоко, сякаш въздиша, Ор-алда милва твърдия рог, мек като кадифе в корена, а нагоре гладък като полиран. Но тогава (и цялата е трептяща, още недоверчива надежда, и молба, и страх) тогава аз МОГА? И затваря очи.

Когато обаче ги отваря Ралт се клати пред нея, като брулен от сурови ветрове.

— Защо? — виква той, удря главата си с юмруци и се строполясва на пясъка от слонова кост.

А бялото небе удесеторява вика му, понася го над вълнистата безкрайност на морето и дюните, и го препраща отвъд белия хоризонт.