Владимир Колин
Бабел (4)

Благородната гилда

В кървавата епоха на алкатаните господствували две легендарни фигури: Драл ав Лес су Арит, венахът, и Сков ав Дал су Сеф, Убиеца.

Днес още ни е трудно да разберем как на фона на безкрайните свади между полудивите, лакоми, буйни и жестоки алкатани, пълни господари на укрепените градове и на земеделските владения наоколо, Драл ав Лес се е издигнал от ранга на обикновен ориал на Арит до сан венах. Легендите са преиначили до такава степен биографията на един човек, несъмнено превъзхождащ съвременниците си, че истината трудно може да се отгатне през мрежата от чудеса, която народното въображение е изплело около него. Ако се съмняваме, че крепостите на алкатаните една след друга са отваряли вратите си пред Драл, само защото той се е усмихвал, „и нито камъкът, нито дървото, нито желязото можеха да се противопоставят на неговата усмивка“, както гласи една от легендите, не по-малко правдоподобно е, че документите, доколкото са стигнали до нас, единодушно потвърждават мирния характер на дейността, чрез която алкатаните са били обединени в едно-единствено венахство, въпреки че некръвопролитните средства са били в пълно противоречие с нравите на епохата.

Говорило се е за чара на венаха, (и една наивна картина, изобразяваща Драл — както изглежда единствената автентична — вълнува и днес: независимо от неумението си, анонимният художник е съхранил образа на мъж в разцвета на силите си, с хармонични черти и волева брадичка, той гледа като поет и се усмихва като влюбен) говори се, че той вероятно е син на Рав, всезнаещия бог (затова една късна интерпретация смята Драл за извънмарсианец, чийто произход е бил търсен на пет планети), че има необикновени способности, приписвани на магьосничество (има сведения за хипноза и телепатия) и т.н. Факт е, че Драл обединил множеството алкатанства и превърнал бившите владетели в нещо като губернатори, задължени да му предоставят проблемите на старите си владения, губернатори, чиито решения той цензурира, да не говорим за начина, по който прекратил злоупотребите им. Кодексът от единни закони, които познаваме под името Дралва, носи печата на широтата на мисълта на първия венах и остава в основата на всички последвали го законодателства до възприемането на интегралния Кодекс, заедно с основаването на Бюрото.

От само себе си се разбира, че бившите алкатани не са гледали с добро око на отнемането на старите им привилегии. Само страхът от провал на една акция, чиято липса на популярност не са могли да не осъзнават, им е пречило да се опитат да съборят венаха, но от време на време са се събирали на тайни съвещания и омразата им срещу Драл не е стихвала нито за миг. На седмата година от обединението на венахството те тласнали на историческата сцена Сков.

Странна и противоречива фигура, Сков ав Дал су Сеф на свой ред също достига до нас така, както легендите са замъглили чертите му. Нито едно автентично изображение не е успяло да мине през митницата на вековете, които ни отделят от него, за да ни възстанови истинските черти на този, който по-късно щеше да стане модел на Благородните Убийци.

Ако легендите за Драл са плод на народното въображение, Сков е бил идеализиран от анонимните писари в служба на алкатаните и техните творения са в стила на елегантните балади, пети по угощенията на могъщите врагове на Драл. Това, което може да се разбере от натруфените алегории на писарите (още повече, че нито един документ не противоречи на данните, които те ни поднасят) е фактът, че Сков бил посветен, намерил себе си след продължителна аскеза. Традицията го представя като чудотворец и несъмнено Сков е вълнувал съвременниците си с въздържанието си, в което дори и най-страстните привърженици на Драл никога не се съмнявали. „Където се покажеше, всички падаха на колене“, казва една древна балада и това навярно се е дължало на покритието между внушителния вид на този човек и всичко известно за начина му на живот.

Макар и страшно слаб, Сков е създавал впечатление за неизмерима сила. Малцина са били в състояние да устоят на виолетовия му поглед, а модулациите на строгия му, необикновено вибриращ глас „разлюляваха костите под кожата, разтърсваха небесния свод“. Както много посветени, които не са станали отшелници, а са предпочели да живеят сред хората, Сков е бил фанатик. Винаги твърдо убеден в изводите, до които е достигал, едностранчив и отблъскващ всичко, което не съвпада с неговата гледна точка, той сякаш е бил нарочно създаден да стане не само защитник на традицията, но и враг на всякакви реформи. До нас не е стигнало името на алкатана, който пръв се е сетил да го противопостави на Драл, но знаем, че го е посетила делегация от алкатани и можем да предположим, че мисията на отмъстител, която са му предложили, естествено е била в съзвучие с желанието на Сков за възвръщане порядъка на миналото, идеализирано през призмата на неговите предразсъдъци. Строгостта на аскета не е приемала разпускането и омекотяването на нравите (с неизбежното им последствие: снижаване на набожността), насърчавано от сговорчивата благост на венаха.

Както е известно, баладите на писарите твърдят, че Сков пресрещнал Драл на големия площад в Арит и отправил към него своя виолетов поглед, предизвикващ страх. Драл паднал мъртъв като пронизан. Народните легенди разказват за дългата борба между усмивката на венаха и погледа на аскета, еднакво силни и неспособни да определят превъзходството на единия от тях. Усмивката и погледът се откъсват тогава и придобиват различни образи (щит и меч, гълъб и ястреб, избор и чаша, риба и рибарска мрежа), за да се върнат накрая върху устните и очите на борещите се. Но усмивката сбърква своето направление и подмамена от невероятната прилика между Драл и неговия син, спира на устните на сина. Сков отправя убийствения си поглед към венаха, който се строполясва (тоест вследствие на грешка, тъй като народната легенда не може да приеме поражението на героя).

Ако се абстрахираме от баладите и легендите, изглежда, че Сков е пробол Драл, когато венахът е прекосявал площада на Арит, факт потвърден от наличието на кама в герба на Благородната Гилда в съчетание с виолетовите очи на първия Убиец. Но това, което задържа на първо място вниманието ни и определя социалният статут на бъдещата Благородна Гилда и по-късната съдба на Сков — безнаказаността, на която се радва до края на живота си.

Той, изглежда, е бил обкръжен с почит не само от средите на алкатаните, но дори и от някои от хората, благосклонни към венаха. Трябва да предположим, че властта на Сков е била толкова безспорна, че никой не се е осмелил да го съди и още по-малко да го осъжда. Драл е оплакан и погребан с всички прояви на дълбоката и истинска народна мъка, но Сков присъствува невъзмутимо на тържественото погребение и не се отбелязва никаква форма на протест, никакво обвинение срещу него. Синът на Драл (този, чиято прилика с венаха е станала причина за смъртта на баща му произнася незабравимата фраза, предопределена да стане изпълнителна формула на не след дълго създадената Благородна Гилда, „Мълчанието на Сков прие за Драл образа на съдбата“.

Извлечение от „История на Благородната Гилда На Убийците от Асп ав Талд су Арит“

 

 

Идомар натисна бутона. Тогава, като при смяна на декора на театрална сцена, стените се издигнаха, за да открият зад себе си други стени, масата слезе, повдигнаха се нови мебели като заеха място в новото помещение и Убиеца се озова в апартамента на Асп пред стола, на който огромният труп се беше вдървил. Всичко си беше същото, всяко нещо беше така както си го спомняше, дори и безредието не беше подправено, то чисто и просто си беше безредие от последната нощ на Асп, с празните бутилки, повалени по ролките и книгите, с червения пистолет, изпуснат от ръката на Идомар, с катурнатия стол, от който току-що беше скочил. Омразата и отчаянието се надигнаха отново в него и Идомар вкопчи ръце в реверите на халата на Асп и викна като тогава:

— Кажи! Кажи! Кажи!

Отпуснатото тяло се повали на една страна, плъзна се върху червения пистолет.

— Ако искам, ще кажа, — промърмори Асп. — Нямаше нужда да ме събаряш…

Ледена риза. Огнена. Ледена. Идомар притисна устата си с длан. Пръстите му така се бяха вкопчили, че ноктите издраскаха лицето му. Едва чуто промърмори:

— Тогава, аз не…? Ти не…?

— Махни си ръката от устата — каза Асп. — Разранил си се. Аз да, ти да. Е, и тогава?

Гледаше го отдолу с черните си очи, които вече не изглеждаха замъглени.

— Човече — каза Идомар — ти…

Но и той не разбираше. И постоянно, мъчително, като повтарящ се пароксизъм — Скат Мор може всичко, Асп. Това исках, Асп. Асп, който го апострофираше сега:

— Устата ми е пълна с кръв. Докога ще ме държиш на земята?

Объркан, като отбягваше да погледне слепеното с кръв кичурче в брадата, Идомар протегна ръка, Асп я улови и се надигна тежко. С няколко крачки стигна до вратата в дъното на стаята и още щом влезе оттатък Идомар чу шуртенето на водата. После видя червения пистолет, който тялото (мъртво, мъртво, то беше мъртво) на Асп беше покрило, наведе се бързо и с нещо като страхливо лукавство го пъхна в джоба на комбинезона си. Асп се миеше продължително, пръхтеше, правеше си гаргара и Идомар се мъчеше да се убеди, че се намира на Бабел, където всичко е възможно, дори възкресението на Асп, а не на Марс, в апартамента на Асп, където вече нищо не беше възможно. Познатият декор променяше плановете му, беше му трудно да приеме факта, че Асп измива кръвта, която той, Идомар, беше пролял. Великанът беше подлагал толкова пъти главата си под струята на крана, за да избистри мозъка си, просмукан с порал. Сега прави същото. Нищо. Същото, но остатъците от ужас отравяха голямата му радост. Защо? Ние сме само настояще. Той раздува мига.

— Размислих добре — каза Асп като се върна в помещението. — Момче, ти си глупак.

Идомар погледна мократа му брада. Кръвта беше изчезнала.

— Защо? — усмихна се той и Асп също го погледна като поклати глава.

— Бих казал, че възкръсва.

— Кой? — побледня Идомар.

— Усмивката. Години наред я убиваше и ето че възкръсва… — После се упъти към масата, където започнатата бутилка порал чакаше пред две празни чаши. — Пак ли няма да пиеш?

— Налей и на мене.

Асп стана за миг неподвижен, после наля. Чукнаха се.

— Ще те отпусне — въздъхна брадатият и се тръшна на стола, на който беше умрял. — Но ти, въпреки усмивката и решението да пиеш, си глупак.

Идомар беше вдигнал стола и беше седнал. Всичко беше както на времето, когато разговаряха и мълчаха.

— Каза го вече. Защо?

— Защото по този начин не решаваш нищо. Ще трябва да ме убиеш отново. Пий.

— Пия — повтори глупаво Идомар, но се задави и се закашля. Въобразява си. После попита — Знаеш ли къде се намираме?

— Първите смислени думи — одобри Асп. — Значи не сме тук?

Обгърна с поглед помещението и като разпозна всяка дреболия, погледна Идомар с недоумение.

— Отвори прозореца.

Изглежда Асп обмисляше предложението, след което се надигна като пъшкаше и отиде към прозореца.

— Мда, не се отваря — промърмори той. — И не виждам нищо навън… — Прилепи за миг чело до непроницаемото стъкло, после целият се извърна към него. — Хайде, разказвай! — добави той и се тръшна отново на стола, който изпука.

Като говореше накъсано Идомар разказа (витрината, кантората с холограмите, Бабел, Скат Мор, Интегрираният затвор, Ор-алда, Ралт) и завърши победоносно:

— Разбираш ли? Тук вече не съм задължен да те убия.

След което отново се усмихна, с усмивката, за която беше научил, че възкръсва. Най-накрая, за пръв път от дълго време, той се чувствуваше спокоен, решил да се настани в едно вечно настояще.

— Мда — каза Асп.

Пи, като се опитваше да подреди в мисълта си данните, но Идомар имаше предимството, че е имал време да обмисли всичко. Историята беше объркана от факта, че той беше умрял и възкръснал… Спомняше си само кратката болка в гърдите (с моя червен пистолет, виж какво му дошло на ума, но не се сърдеше, напротив, жестът беше от тези, които той можеше да разбере, дори му се струваше трогателен и се радваше, че Идомар го е избрал, за да излезе от безизходното положение, в което е бил въвлечен), после всичко се замъгли и всички звуци секнаха. Небитие.

— Знаеш ли — прошепна той — тези, за които… за които съм приемал образа на съдбата… можеш да бъдеш спокоен. Отвъд няма дори и мълчание. Нищо.

— И ти си отвъд — напомни Идомар.

И се изгледаха продължително, мълчаливо, в неестественото мълчание между познатите стени. Кой беше той?

— Хайде на въздух — викна нервно Асп и удари с юмрук по масата.

Чашите звъннаха.

— Ако ни разрешат…

Вратата се разтвори пред тях и щом се озоваха в галерията Асп погледна нагоре с възхищение залата, украсена със знамена. Но Идомар си каза, че планът на Скат Мор е погълнал апартамента на Асп от Арит (или го беше пресъздал, така както пресъздаде Асп, и това го развълнува още повече). После разбра, че дори не е имал време да се запита за съдбата на Ор-алда. Ралт беше изчезнал. За да го намери, разполагаше с една нишка — фонтана на площада, но съвсем не знаеше как би могъл да намери Ор-алда. Нишката, водеща към нея не можеше да тръгва от онова, което беше станало апартамент на Асп.

Заедно с великана, възвърнат към живот, той слизаше замислен по червените мраморни стъпала. Асп поздрави двата бронирани манекена и като позна на стената знамето на венаха Драл ав Лес го показа на Идомар, който се задоволи само да повдигне рамене.

— Откъде знаеш, че е истинското?

Но в този момент, вглеждайки се в Асп, той се запита откъде знаеш, че това е истинският Асп? и почувствува, че нещо в стомаха му се преобръща и като се опита да преодолее гаденето се помъчи да вдишва дълбоко. Никой не възкръсва. Дори на Бабел. Всичко е лъжа, имитация, до най-малките подробности, Асп, апартаментът, знамената, всичко.

— Занимавам се с история откакто се помня — отговори Асп. — Това е знамето на Драл. И не е единственото, донесено от Марс… Има и знамена от Венера и от Земята, редом с другите, които не съм виждал никога. Тази колекция е безценна.

Без да го слуша Идомар следваше мислите си като се опитваше да свърже новата истина с откритата по-рано. Не беше трудно. Ако Бабел представлява интегриран затвор, изводът се налагаше от само себе си. Имитации бяха само изобретателните средства, дадени на разположение на главния тъмничар (или измислени от него) за изпълнение на присъдата на Бюрото.

— Не се ли чувствуваш добре? — попита Асп. — Бял си като вар.

Асп, оръдие за изтезание? Не знаех какво искам, но това съм искал. Да бъде отново.

— Световъртеж — каза Идомар. — Ще мине.

Нещо не се връзва. Не зная защо, но Асп. Глупости. И все пак въпросът „откъде знаеш, че е истинският?“ не беше глупост. Не можеше да знае. Е, и? Той е тук. Асп. Настоящето. Една илюзия? Илюзия на настоящето. А ако настоящето е само илюзия? Мисълта противоречеше на всичко, което се беше старал да бъде — свободен и равнодушен човек. Но, след като беше приел за Асп образа на съдбата, какво ли още беше останало от продължителното му старание? В присъствието на Ралт, на космическия кораб, който ги носеше към Бабел, си беше повтарял научените формули. Сега разбираше, че е говорил повече, за да убеди сам себе си. От тогава още е бил разколебан. Дори и усмивката, която беше убил, изглежда, че възкръсваше.

— Благородната Гилда — каза той горчиво и презрително. — Един мит.

— И това ли разбра?

Асп изведнъж прие тъжен вид.

— Мислех на глас.

Асп искаше да му отговори, но бяха стигнали пред вратите и двете крила се разтвориха. Площадът беше изчезнал. Черните стъпала бяха там, обаче една огромна зала беше заела мястото на площада и стъпалата стигаха до черния й под, в средата на който бяха очертани две бели очи, разделени от кама.

— Митът все пак е жив — каза Асп, като поглади брадата си.

Вратата зад тях се беше затворила и, обърнал глава, Идомар разпозна вратата на черната зала на ориалата в Арит, върху която, този път скулптирани, очите и камата — знаците на Благородната Гилда — бяха изпълнени в традиционния цвят. Очите — виолетови като очите на Сков, острието на камата — червено, а дръжката — бяла (кръв и невинност) грееха на зеления фон, символизиращ вечността. Една каменна стена беше заела място на фасадата на палата.

Когато и двамата слязоха по стъпалата, те пристъпиха по черните плочи и всеки се спря пред едно от двете бели очи. Идомар, си каза, че там се бе издигал фонтанът, до който Ралт беше станал невидим. Но една друга врата се отвори пред тях и три особи в бели мантии, на чиито гърди безсмъртните очи на Сков бяха избродирани във виолетово, се настаниха около издигната като амвон каменна черна маса. Лицата им бяха покрити с бели качулки с отвори за очите.

— Ние, ферунадарите от Арит — каза лицето в средата — питаме: Идомар ав Солг су Саро, твоето мълчание прие ли образа на съдбата за Асп ав Талд су Арит?

Не е възможно. Всичко е възможно.

— Да.

— Отговорът ни учуди. Асп ав Талд су Арит стои редом с тебе.

— На Бабел — скръцна със зъби Идомар.

— Нима присъдата, издадена от ориалата не е валидна за всички светове?

— Глупако, — прошепна Асп — нали ти казах. Отново ще ме убиеш.

Скат Мор. Наказанието. Това ли е наказанието? Но той не се остави да бъде победен.

— Присъдата беше изпълнена. Ако нещо не е истинско, това е този свят.

— В очите на Сков този свят не се различава от всички останали. Ние, ферунадарите от Арит, решихме!

Говорителят извади от ръкава си една кама и я остави на масата.

— Сега? Тук? — попита Идомар.

— Това е обичайната процедура — засмя се Асп. — Всъщност който от нас е по-ловък…

— Съдбата има много образи, тя не гледа само в една посока — съгласи се човекът от масата.

Думи и тишина.

— Разбираш ли — продължи Асп. — Ако приема за тебе образа на съдбата, где стана отново брат Асп и всичко…

— Искаш да кажеш,… че Благородната Гилда те опрощава?

— Това искам да кажа. Не съм ли те учил?

— Не… вече не знам. Може би. Или съм забравил.

Истинският отговор?

— Забравил си сигурно — каза Асп и с няколко скока стигна до масата и грабна камата.

Идомар наблюдаваше спокойно. Така е добре. Ор-алда, Ралт? Ще срещнат и те съдбата си. Докато очакваше неподвижно приближаването на Асп, той се почувствува примирен. Възкръсналият крачеше бавно, еластично и черните му очи не се откъсваха от лицето на Идомар. Никакво движение под качулките и мантиите на тримата ферунадари, изпълнени с безразличие.

— Знаеш ли, че се усмихваш? — попита Асп, вдигнал камата.

Ръката му отскочи бързо, напред и назад. Запратена с точността на дългогодишния опит, камата се изви в полета си и се заби в гърдите на ферунадара, който председателствуваше съда.

Другите двама скочиха и разгърнаха мантиите си, за да грабнат оръжието, окачено на коланите им, но червеният пистолет се появи в ръцете на Идомар.

— Усмихвам ли се още? — попита той и червеният пистолет сякаш изпрати отблясък от цевта си на разстояние — два червени цвята разцъфнаха на белите мантии на ферунадарите.

— Питах се, какво ще направиш — каза Асп.

И тогава, като гледаше оръжието, подарено му от Асп, Идомар си призна, че не е знаел какво трябва да направи. Всичко беше станало много бързо, рефлексите си бяха казали думата преди умът му да може да вземе решение. Но едно голямо спокойствие го беше обгърнало. Асп. (Една топла вълна). Асп.

— И сега?

Синя мъгла, облак от частици, пронизани от черни светкавици, покри масата от черен камък и трите бели купчинки. Имаше точни очертания и пулсираше в пълното мълчание, което не се нарушаваше от никакво шумолене, като че ли голямата черна зала на ориалата беше увиснала в празното пространство. Мълчание. Отново. Странно, не мога да свикна. Едва сега Идомар си спомни, че още не е попитал Асп дали тогава, в онази вечер на другия свят, той, е знаел. Но вече нямаше смисъл да го пита.

Сега облакът се вдигаше, напускаше черния камък и труповете на тримата ферунадари изчезнаха заедно с него. Едно раздвижване на тавана и край.

— Усъвършенствуван екарисаж — ухили се Асп, но вратата пред тях се отвори и три особи в бели мантии, на чиито гърди нямаше никакво червено цвете, а само избродираните във виолетови безсмъртни очи на Сков, се настаниха на черната каменна маса, издигната като амвон.

Лицата им бяха покрити с бели качулки с отвори за очите.

— Ние, ферунадарите от Арит — каза особата в средата със същия глас, който беше отекнал преди малко в черната зала, — питаме: Идомар ав Солг су Саро, твоето мълчание прие ли образа на съдбата за Асп ав Талд су Арит?

Идомар се поколеба. Все още държеше в ръката си червения пистолет.

— Страхувам се, че ще трябва все пак да ме убиеш — пошепна стоящият до него Асп в мълчанието на черната зала на ориалата.

В мълчанието на забранената планета. На вечността.